Синухе Египтянина
Мика Валтари








Романът на именития финландски писател ни отвежда в Древния Изток. Синухе, близък приятел и лекар на фараон Ехнатон, разказва историята на своя богат на събития, увлекателен с превратностите си живот. От думите му оживяват живописният, тревожно пулсиращ свят на някогашните големи градове Тива, Вавилон, Симира, Газа, разбулват се тайните на златния палат на фараоните и на мрачните улички в пристанищните квартали. Неспокоен и любознателен, Синухе странствува по много земи и опознава блясъка и нищетата на своето време. Вижда превитите от непосилен труд гърбове на онеправданите, чува предсмъртните стенания на хиляди воини, които загиват в жестоките битки за господство. Мъчителната загадка, която тегне над живота му и горчивият опит, натрупан през годините, са причина за неговата самотност. Ала благородното му сърце надмогва отчаянието и той намира сили със своите познания да служи на истината, на човека и на живота.






Мика Валтари

Синухе Египтянина










Първа част





Първа книга

Тръстиковата лодка





1


Аз, Синухе, син на Сенмут и жена му Кипа, пиша тия редове не за да възхвалявам боговете на Кеми[1 - Древно название на Египет, означаващо Черната земя. — Б.пр.], защото боговете ми омръзнаха. Не за да възвеличавам фараоните, защото и техните дела ми омръзнаха. Пиша заради себе си. Не за да лаская богове и царе, нито пък воден от страх или с надежда за бъдещето. Досега толкоз много съм преживял и изгубил, че не ме терзае никакъв страх, а надеждата за безсмъртие ми омръзна също колкото боговете и фараоните. Ето защо пиша единствено заради себе си и предполагам, че по това се различавам както от всички писатели в миналото, така и от ония, които тепърва ще вземат перото.

Защото всичко писано досега е било или заради боговете, или заради хората. Фараоните причислявам към хората, понеже те са като нас — в омразата и страха, в алчността и разочарованията. Между тях и нас няма разлика. Ако ще и хилядократно да ги приравняват към боговете, те пак си остават хора като всички останали. Вярно, че разполагат с власт да дадат воля на омразата си и да избягат от страха си, ала тази власт не ги предпазва от алчността и разочарованието. Що се отнася до написаното, то е написано или по заповед на царете, или за възхвала на боговете, или за подвеждане на хората да повярват в неща, които никога не са се случвали. Или да повярват, че всичко е станало по-иначе, отколкото в действителност. Или че дялът на този и онзи в събитията е бил по-голям или по-малък, отколкото в действителност. Това имам предвид, като казвам, че всичко написано от дълбока древност до ден-днешен е било заради боговете или заради хората.

Всичко се връща към старото, под слънцето няма нищо ново и човекът не се променя, макар облеклото и думите в езика му да се менят. Затуй не ми се вярва в бъдеще да се пише по-иначе, отколкото досега, щом и човекът си остава все същият. Хората се нахвърлят на лъжата като оси на мед, думите на разказващия приказки, приклекнал край бунището на уличния ъгъл, ухаят като тамян, ала от истината хората бягат.

Но аз, Синухе, син на Сенмут, в старостта и разочарованието си се наситих на лъжата. Ето защо пиша единствено заради себе си и само онова, което съм видял с очите си или съм чул да разказват като истинно. По това се различавам от всички живели преди мен и от ония, които ще дойдат след мен. Защото човек, който реди думи върху папируси, и особено такъв човек, който кара да издълбаят в камък името и делата му, таи надеждата, че думите му ще се четат и бъдните поколения ще величаят делата и мъдростта му. А в моите думи няма много за величаене, делата ми не заслужават възхвала, мъдростта горчи на сърцето ми и не радва никого. Децата няма да чертаят думите ми върху глинени плочки, когато се упражняват в изкуството да пишат. Хората няма да ги повтарят, за да изглеждат по-умни чрез мъдростта ми. Не, пишейки тези редове, аз изоставям надеждата някога да бъда четен и разбран.

Защото в своята злост човекът е по-жесток и безпощаден от крокодила в Нил. Сърцето му е по-кораво от камък. Суетата му не познава граници. Потопиш ли го в реката, той ще си бъде същият, щом дрехите му изсъхнат. Потопиш ли го в тъга и разочарование и успее ли да се съвземе, той пак ще си бъде същият както преди. Много промени съм видял през живота си аз Синухе, и все пак всичко си оставаше същото, а човекът — непроменен. Е, има и такива, дето казват, че се е случило нещо небивало, но това са празни приказки.

Аз, Синухе, видях на улицата как един младеж преби баща си. Видях бедни да се вдигат срещу богати и богове срещу богове. Видях едного, който някога беше пил вино от златни чаши, да се навежда одрипавял и да, загребва в шепите си вода от реката. Ония, дето бяха отмервали злато, просеха по улиците, а жените им за една медна гривна се продаваха на татуирани негри, за да купят хляб на децата си.

Ала така е било открай време. И в древността под пищен сенник се е излягал някой, прекарал нощта на глинен под. Чужденци и тогава са нахлували, разбивали са главите на децата о къщните прагове и са поробвали жени, облечени с царствени ленени одежди. И тогава мъжете, построили си гробници за вечния живот, са бивали погубвани, а труповете им хвърляни в реката.

С една дума, не съм видял да се случва нищо ново — каквото е ставало по-преди, това ще става и в бъдеще. Както човекът не се е променил досега, така и в бъдеще не ще се промени. Ония, които ще дойдат подир мен, ще бъдат същите, каквито са били предшествениците ми. Как тогава ще проумеят мъдростта ми? Защо да се надявам, че ще четат словата ми?

Аз обаче ще пиша заради себе си, понеже знанието разяжда сърцето ми като луга, а радостта изчезна от живота ми. Започвам тази книга през третата година на изгнанието си, пиша я край бреговете на източното море, откъдето отплават корабите за Пунт, в близост до пустинята и недалеч от планините, от които царете някога са вадели камък за паметниците си. Пиша я, защото виното горчи в устата ми. Пиша я, защото изгубих желание да се забавлявам с жени и очите ми вече не се възхищават на градината и езерото с рибките. През студените зимни нощи едно чернокожо момиче сгрява постелята ми, ала и то вече не ми доставя радост. Певците прогоних, звуците на струнните инструменти и флейтите дразнят ухото ми. Затуй съм седнал да пиша аз, Синухе, който вече е безразличен към богатствата и златните чаши, смирната, абаносовото дърво и слоновата кост.

Да, те още са мое притежание, нищо не ми беше отнето. Все още робите се боят от пръчката ми, а стражите свеждат пред мен глава и отпускат ръце пред коленете си. Но свободата ми да се движа е ограничена и никой кораб не може да спре край скалистия бряг. Затуй аз, Синухе, никога вече не ще вдъхна аромата на черната земя през пролетните нощи и това ме кара да пиша.

А някога името ми стоеше в златната книга на фараона и аз живеех в позлатена къща до десницата на царя. Думата ми тежеше повече от тази на могъщите в Кеми. Велможите ми изпращаха подаръци и златни огърлици красяха врата ми. Притежавах всичко, което може да се пожелае, но по човешки жадувах за непостижимото. Затова сега съм тук. През шестата година от царуването на фараон Хоремхеб бях изгонен от Тива и ако се върна, ще ме убият като куче. Ще бъда смачкан като жаба, ако направя и крачка отвъд мястото, където ми е отредено да живея. Такава е повелята на царя, на фараона, който навремето беше мой приятел.

Но какво друго може да се очаква от човек с низше потекло, наредил да изличат имената на царете от списъка на владетелите и накарал писарите да впишат родителите му като велможи в списъка на царете? Присъствувах на коронацията му, видях как на главата му поставиха червено-бялата корона. Шест години по-късно той ме прогони. Според изчисленията на писарите му обаче това се е случило през трийсет и втората година от неговото царуване. Не е ли тогава лъжа всичко писано в миналото и сега?

Оня, който живееше от истината, аз презирах през целия му живот поради неговата слабохарактерност и се ужасявах от разрухата, що сееше в Кеми в името на своята истина. Сега отмъщението му ме стигна по такъв начин, че и аз самият искам да живея от истината — не заради неговия бог, а заради себе си, Истината е като остър нож, тя е като неизлечима рана в човека, тя е луга, разяждаща дълбоко сърцето. Затуй на младини и в разцвета на силите си мъжът бяга от нея в домовете на разврата, заслепява очите си с труд и други занимания, с пътешествия и развлечения, с власт и строителство. Но идва ден, когато истината го пробожда като копие и тогава той вече не намира удовлетворение нито в мислите, нито в трудолюбието си, чувствува се самотен — самотен сред хората и изоставен от боговете в самотата си. Това го пиша аз, Синухе, защото знам много добре, че делата ми са били лоши, а пътищата ми — грешни, и съзнавам, че никой не ще извлече поука от тях, пък дори и случайно да прочете написаното. Затуй пиша единствено заради себе си. Нека другите измиват греховете си със светената вода на Амон — аз, Синухе, ще се пречистя, като опиша своите дела. Нека други оставят везните на Озирис да претеглят лъжите, наслоени в сърцата им — аз, Синухе, ще претегля своето сърце с тръстиково перо.

Но преди да почна книгата си, сърцето ми трябва да изплаче мъката си. Ето за какво тъжи помръкналото сърце на един изгнаник:

Който веднъж е пил от водата на Нил, той копнее да се върне при него. Никоя друга вода на земята не е в състояние да утоли жаждата му.

Който се е родил в Тива, той копнее да се върне там, защото на земята няма друг град като Тива. Израсналият на улицата мечтае да се върне на нея, да напусне палата от кедрово дърво и да се прибере в глинената къщурка. Той се блазни не от аромата на смирна и благовонни масла, а от лютия дим на огньовете от тор и от миризмата на пържена риба.

Готов съм да заменя златната си чаша с глинената паница на бедняка, стига кракът ми отново да докосне меката земя на Кеми. Ленените си одежди бих заменил със загорялата кожа на роба, ако можех още веднъж да доловя шумоленето на тръстиките от полъха на пролетния вятър.

Нил се разлива, над зелените му води градовете се издигат като скъпоценни камъни, лястовиците се завръщат, жерави пристъпят в тинята, а аз съм толкова далече… Ех, защо не съм лястовица, защо не съм жерав, та да разперя крила и да полетя покрай стражите обратно в Кеми!

Ще свия гнездо сред пъстрите колонади на Амон, където обелиските пламтят като злато и огън, а наоколо се носи дъхът на тамян и на принесените в жертва угоени животни. Ще свия гнездо върху покрива на някоя глинена къщурка в бедняшкия квартал. Волове теглят товари, занаятчии лепят папируси от тръстика, продавачи хвалят стоката си, а торни бръмбари търкалят топчетата си от тор по каменната настилка на улицата…

Бистра беше водата на моята младост, сладки бяха лудориите. Горчиво и тръпчиво е виното на старостта, най-вкусният меден сладкиш не може да се мери с коравия залък на моята бедност. Върнете се назад, години, потечете обратно, отминали времена! Заплувай, Амон, по небето от запад на изток, та да изживея още веднъж младостта си! Ни дума не ще променя, най-нищожната постъпка ще запазя. О, тънко тръстиково перо, о, гладки папируси, върнете ме към безполезните ми дела, към младостта и лудориите ми!

Написа го изгнаникът Синухе — по-беден от всички бедняци в Кеми.




2


Сенмут, когото наричах мой баща, беше лекар на бедните в Тива. Кипа, която наричах моя майка, беше негова жена. Деца си нямаха. Появил съм се при тях, когато били на възраст. В простодушието си ме нарекли дар божи, без да предугаждат злото, което този дар щеше да им донесе. Майка ми Кипа ми дала името на приказния герой Синухе, защото обичаше приказките. Тя смяташе, че съм дошъл при нея, бягайки от опасности, също като легендарния Синухе, който в шатрата на фараона неволно узнал страшна тайна, затова избягал, години наред се скитал по чужди земи и преживял какви ли не приключения.

Това бяха детински измислици, подхождащи на наивната и душа, но тя се надявала, че и аз винаги ще отбягвам опасностите, за да не ме сполетяват беди. Затова ме нарекла Синухе. Ала жреците на Амон твърдят, че името предопределя съдбата на човека. Кой знае, може би тъкмо то ме тласна към опасности и приключения в чужди земи. Може би заради името си трябваше да узная страшни тайни, тайни на царе и съпругите им, които можеха да ми струват живота. И най-сетне може би името ми ме направи изгнаник и заточеник.

Не, представата, че името е предопределило съдбата ми, е не по-малко наивна от надеждата на бедната Кипа, когато ме е нарекла Синухе. Убеден съм, че с мен щеше да се случи същото дори да се казвах Хепру, Хафран или Мойсей. При все това не може да се отрече, че Синухе стана изгнаник, докато Хеб, синът на сокола, получи червено-бялата корона и под името Хоремхеб бе въздигнат във владетел на Горната и Долната земя. Ето защо нека всеки мисли за съдбовността на имената каквото си иска. Нали човек във вярата си търси утеха от неволите и злините на живота.

Роден съм по време на царуването на великия фараон Аменхотеп III. В същата година се е родил и оня, който искаше да живее от истината и чието име вече не бива да се споменава, защото е прокълнато. Навремето естествено това никой не е знаел. При раждането му в двореца устроили шумно празненство и царят принесъл многобройни жертви в големия храм на Амон, построен по негова поръка. Народът също се радвал, без да подозира какво бъдеще му се готви. Дотогава великата царска съпруга Тейе напразно очаквала да добие син, макар вече двадесет и две години да била велика царица и името и да стояло изписано редом с царското в храмовете и по изображенията. Затова той, чието име не бива да се споменава, с голяма тържественост бил провъзгласен за наследник на царската власт, след като жреците извършили обрязването му.

Той обаче се родил през пролетта, по време на сеитбата, докато аз, Синухе, съм видял бял свят още предишната есен, когато разливът бил най-голям. Денят на раждането ми не е известен — дошъл съм по течението на Нил в малка тръстикова лодка, намазана с катран, и майка ми ме намерила сред крайбрежната растителност недалеч от прага на дома си. Толкова много била придошла водата тогава. Лястовиците наскоро се били завърнали и цвърчали около главата ми. Ала от мен не се долавял никакъв звук и тя ме помислила за мъртъв. Отнесла ме вкъщи, сгряла ме край огъня и дъхала в устата ми, докато съм почнал тихо да скимтя.

След като навестил болните си, баща ми се прибрал с две патици и крина брашно. Дочул скимтенето ми и помислил, че майка ми Кипа си е взела котенце. Почнал да я упреква, а тя му рекла:

— Не е коте, ами детенце! Радвай се, Сенмут, син ни се е родил! Сенмут се развикал, че била изкуфяла, а тя ме показала и моята безпомощност трогнала сърцето му. Така те ме приели като свое собствено дете. На съседите също казали, че Кипа ме е родила. Доста самонадеяно и не знам доколко са им повярвали. Кипа запазила тръстиковата лодка, с която съм дошъл, и я окачила на тавана над леглото си. Баща ми взел най-хубавия си меден съд, занесъл го в храма и накарал да ме запишат в книгата за новородените като негов син, добит от Кипа. За обрязването ми се погрижил сам — нали бил лекар, боял се от ножовете на жреците, защото причинявали гнойни рани. Поради това не им позволил да ме докоснат. Пък може и от пестеливост да го е направил, понеже като лекар на бедните не бил кой знае колко заможен.

Всичко това, разбира се, не го помня, но майка ми и баща ми толкова пъти са ми го разказвали по един и същ начин, че няма защо да се съмнявам, а и не виждам причина да са ме лъгали. През цялото си детство ги смятах за мои истински родители и никаква тъга не помрачаваше дните ми. Едва след като ми отрязаха момчешките къдрици и станах юноша, те ми разкриха истината. Направили го от страхопочитание пред боговете и затуй, че баща ми не искал да живея цял живот с една лъжа.

При все това на мен не ми било отредено да узная кой съм, откъде съм дошъл и как се казват родителите ми. По причини, които ще назова по-нататък, подозирам нещо, но то е само мое предположение.

Едно знам със сигурност — аз не съм единственият, дошъл по течението на Нил в тръстикова лодка, намазана с катран. Тива беше голям град с храмове и дворци, около които се редяха многобройните глинени къщурки на бедняците. По времето на великите фараони много земи са били подчинени на властта на Египет. Величието и богатствата променяха нравите на страната. В Тива пристигаха чужденци, установяваха се като търговци и занаятчии и строяха храмове на боговете си. Не по-малка от разкоша, богатствата и пищността в храмовете и дворците беше сиромашията извън техните стени. Имаше бедняци, които подхвърляха децата си, но и заможни жени, чиито мъже бяха на път, пускаха доказателството за брачната си изневяра да плува надолу по течението в тръстикова лодка. Възможно е да съм бил подхвърлен от жената на моряк, измамила съпруга си с някой сирийски търговец. А може и да съм потомък на чужденци, щом не съм бил обрязан. След като ми отрязаха момчешките къдрици и майка ми Кипа ги прибра в малка дървена ракла при първите ми сандалки, тя ми показа тръстиковата лодка и аз дълго я разглеждах. Стъблата бяха пожълтели, начупени и опушени от дима на мангала. Пристегната беше с възли, правени от птицеловец, ала повече от това тя не можеше да разкаже за родителите ми. Така бе нанесена първата рана на сърцето ми.




3


С настъпване на старостта мислите като птици политат към детските години. В дните на моята старост споменът за детството ми сияе ясен и чист, сякаш по онова време всичко е било по-добро и по-хубаво, отколкото в днешния свят. В това отношение, изглежда, няма разлика между беден и богат, защото навярно никой не е чак толкова беден, че в детството му да не е имало искрица светлина и радост, щом на старини си спомня за него.

Баща ми Сенмут живееше в шумен бедняшки квартал край Нил, малко по-нагоре от стените на храма. Недалеч от къщата му нагоре по реката се простираха дългите каменни кейове, където корабите стоварваха стоката си. За моряците и търговците по тесните улички имаше бирарии и кръчми, както и публични домове, които богатите от центъра на града също посещаваха, донасяни в паланкини[2 - Покрити носилки за благородници и заможни, носени обикновено от роби. — Б.пр.]. Съседи ни бяха бирници, подофицери, надзиратели на товарни гемии и няколко жреци от пета степен. Заедно с баща ми те представляваха най-видните обитатели на бедняшкия квартал, като се извисяваха над останалите подобно на скала над водна повърхност.

В сравнение с глинените къщурки на най-бедните, долепени стена до стена в печални редици от двете страни на тесните улички, нашата къща беше голяма и просторна. Отпред имаше дори градина, широка няколко крачки, в която растеше сикомора, посадена от баща ми. Акациеви храсти я ограждаха откъм улицата, а за езерце служеше каменен басейн, който впрочем се пълнеше с вода само по време на разлива. Къщата имаше четири стаи. Една от тях майка ми използуваше за кухня. Хранехме се на верандата, откъдето се влизаше и в приемната на баща ми. Два пъти в седмицата идваше чистачка да помага на майка ми, понеже тя обичаше чистотата, а веднъж седмично една перачка переше дрехите ни на реката.

В този беден, неспокоен, непрекъснато заливан от чужденци квартал, чиято поквара ми стана ясна едва като юноша, баща ми и съседите му пазеха традициите и тачеха старинните обичаи. Докато сред богатите и знатните от същинския град нравите вече бяха западнали, той и нему подобните оставаха твърди и непреклонни представители на стария Египет, не губеха страхопочитанието си към боговете, пазеха чистотата и безкористността на сърцето си. В противовес на квартала и хората, сред които трябваше да живеят и упражняват професията си, те чрез нравите и поведението си сякаш искаха да покажат, че нямат нищо общо с тях.

Но защо да разказвам неща, които осъзнах едва по-късно? Не е ли по-добре да припомня как шумоляха листата на сикомората, край чийто груб ствол се излягах и дирех убежище от пърлещото слънце? Защо да не спомена най-хубавата си играчка — дървения крокодил, който теглех с връвчица по уличната настилка и дървените му челюсти потракваха след всяко затваряне на боядисаната в червено уста? Слисани, съседските деца се трупаха да го видят. С колко сладкиши, с колко лъскави камъчета и парченца медна тел се бях сдобил затуй, че им давах да го потеглят и си поиграят с него. Такива играчки имаха само децата на знатните. Баща ми я беше получил от царския дърводелец, загдето бе излекувал с компреси цирея на седалищните му части.

Сутрин майка ми ме водеше със себе си на зеленчуковия пазар. Не правеше много покупки, но за да избере китка лук, трябваше и една водна мярка време, а за нови обувки — предобедите на цяла седмица. При пазаруването тя си придаваше вид, че е заможна и държи да има най-хубавото. Ако не купуваше всичко, което привличаше окото й, правеше го, за да ме приучи на пестеливост. Затова казваше:

— Богат е не онзи, който притежава злато и сребро, а който се задоволява с малко.

Уверяваше ме в това, а в същото време бедняшките й старчески очи гледаха с възхита фините, леки като перушина разноцветни вълнени тъкани от Сидон и Библос. Кафявите й загрубели ръце галеха нежно щраусовите пера и накитите от слонова кост. Всичко това — стараеше се тя да убеди и мен, и себе си — било излишно и непотребно. Ала детската ми душа се бунтуваше срещу тези нейни поуки. Аз на драго сърце бих имал маймунката, обвила ръка около врата на собственика си, или пък пъстрата птица, дето ломотеше сирийски и египетски думи. Не намирах също така нищо лошо в огърлиците и позлатените сандали. Доста по-късно установих, че и на бедната стара Кипа неимоверно много и се е искало да бъде богата.

Но тъй като беше само жена на бедняшки лекар, тя задоволяваше мечтите си с приказки. Вечер, преди да заспим, шепнешком ми разказваше всички приказки, които знаеше. Разказваше за Синухе и за корабокрушенеца, завърнал се с несметни богатства от страната на змийския цар, разказваше за божества и вещици, за чародеи и предишни фараони. Баща ми често негодуваше и казваше, че пълнела главата ми с глупости и празни мисли. Ала щом захъркваше, майка ми продължаваше разказа си — колкото за свое, толкова и за мое удоволствие. Още помня душните летни нощи, когато леглото изгаряше голото тяло, а сънят все не идеше. Още дочувам тихия й приспивен глас и се чувствувам прислонен до нея. Истинската ми майка едва ли би била по-добра и по-нежна от простодушната суеверна Кипа, която винаги беше готова да нагости някой сляп или недъгав разказвач на приказки.

Приказките ме забавляваха, но в пълна противоположност с тях беше живата улица, наситена с безброй аромати и миризми и разсадник на мухи. Понякога вятърът откъм пристанището довяваше на улицата упойващия дъх на кедрово дърво и смирна. Случваше се от носилката на някоя знатна дама да капне благовонно масло, ако тя се наведеше да нахока уличните хлапета. Привечер, когато златната ладия на Амон се насочваше към западните планини, от всички веранди и глинени къщурки към улицата се разнасяше миризмата на пържена риба, примесена с уханието на пресен хляб. Тази миризма на бедняшкия квартал в Тива обикнах през детските си години и оттогава никога не съм я забравял.

Първите поучения от баща си получавах на верандата по време на ядене. С уморена крачка той прекосяваше двора или излизаше от приемната си с пропити от острата миризма на мехлеми и лекарства дрехи. Майка ми му поливаше да си измие ръцете, сядахме на столчетата край софрата и тя поднасяше яденето. Случваше се тъкмо тогава по улицата да се зададе шумна група моряци, които — замаяни от изпитата бира — надаваха викове, удряха с пръчки по къщните стени и спираха да се облекчат край акациевите храсти. Баща ми беше съобразителен човек и не казваше нищо, преди да са отминали. Едва след туй ме поучаваше:

— Само един окаян негър или мръсен сириец ходи по нужда на улицата. Египтянинът върши това на закрито.

Или пък казваше:

— Виното е дар от боговете. Ако се пие с мярка, то радва сърцето. Една чаша не вреди никому, две развързват езика, но който изпразва цяла делва, събужда се пребит и обран в канавката.

Щом минеше някоя красавица, заметнала тялото си с прозирни дрехи, до верандата достигаше полъхът на благовонна помада. Бузите, устните и веждите й бяха ярко оцветени, а влажният и поглед издаваше блясък, какъвто очите на порядъчните жени не познават. Докато я оглеждах захласнат, баща ми подемаше със сериозен глас:

— Да се пазиш от жена, която те заговаря с думите „хубави момко“ и гледа да те подмами, защото сърцето й е мрежа и примка, а прегръдката й изгаря по-лошо от огън.

Нищо чудно, че след такива поучения в детската ми душа се породи страх от делвите с вино и хубавиците, които не приличаха на обикновените жени. Същевременно обаче изпитвах извънредно опасно влечение и към едните, и към другите.

Още от малък баща ми ми позволяваше да влизам в приемната му. Показваше ми инструментите, ножовете и съдинките си с лекарства и ми обясняваше кое за какво се използува. Докато преглеждаше пациентите си, заставах до него и му подавах вода, превръзки, мехлеми и вино. Като всяка жена, майка ми не можеше да гледа рани и циреи и не проумяваше детския ми интерес към болестите. А децата просто нямат разбиране за болки и страдания, преди сами да са ги изпитали. За мен разрязването на един цирей изглеждаше любопитно и аз гордо разказвах на другите момчета всичко видяно, за да спечеля уважението им. При всеки нов пациент следях внимателно прегледа и въпросите на баща ми, докато накрая кажеше, че болестта е изцерима и че ще се заеме с лечението му. Имаше обаче пациенти, с чието оправяне той не можеше да се нагърби. На тях им написваше няколко реда на късче папирус и ги пращаше в Дома на живота към храма. След като такъв пациент си отидеше, той обикновено въздъхваше, поклащаше глава и казваше:

— Горкият човечец!

Не всички пациенти на баща ми бяха бедняци. От увеселителните заведения му водеха да превързва мъже, чиито дрехи бяха ушити от най-фин лен. Понякога на преглед идваха сирийски корабни капитани, получили гнойни циреи или страдащи от зъбобол. Затуй не се учудих, когато веднъж се появи жената на един търговец на подправки, отрупана с накити и с разноцветни скъпоценни камъни по яката. Баща ми внимателно изслуша стенанията, охканията и оплакванията и от куп страдания. Бях много разочарован, когато той посегна към една хартийка, понеже се надявах, че ще може да я излекува и тя ще го възнагради с разни лакомства. Затова въздъхнах, поклатих глава и тихо промълвих:

— Горката женица!

Болната подскочи от уплаха и погледна разтревожено баща ми. А той преписа няколко старинни букви и знаци от един изтъркан папирус, сипа в една паничка масло и вино, потопи хартийката в сместа, докато мастилото се размие от виното, преля течността в глинено гърне и го даде на жената, като й поръча да пие от лекарството незабавно щом почувствува болки в главата и корема. Когато жената си отиде, погледнах баща си въпросително. Той се смути, покашля се няколко пъти и рече:

— Доста болести могат да се лекуват с мастило, ако с него се напише подходящо заклинание. — Повече не каза нищо, но след малко го чух да си мърмори: — Във всеки случай този цяр няма да й навреди.

Щом навърших седем години, аз като всяко момче получих къса престилка, покриваща бедрата ми, и майка ми ме заведе да гледаме жертвоприношение в храма. По онова време храмът на Амон в Тива беше най-големият в Египет. От светилището и езерото на богинята на луната до него напряко през града водеше алея, по която се редяха издялани от камък сфинксове с овнешки глави. Яки тухлени зидове ограждаха площта около храма и той заедно с постройките към него образуваше цял град във вътрешността на града. На върха ма високия колкото планина пилон се вееха пъстри флагове, а от двете страни на медната порта исполинските статуи на царете бдяха над територията на храма.

Прекрачихме портата и продавачите на книги за смъртта почнаха кой кресливо, кой шепнешком да предлагат на майка ми свитъците си. Майка ми ме поведе да видя работилниците на дърводелците и изложените дървени фигури на роби и слуги, които — получили заклинанието на жреците — работеха и се грижеха на оня свят за господаря си, така че не ставаше нужда той дори пръста си да помръдне. Но защо да разказвам онова, което всекиму е известно — нали всичко се връща към старото и човешкото сърце не се изменя? Майка ми плати таксата, събирана от присъствуващите на жертвоприношението, и аз видях как жреците в бели одежди бързо и сръчно заклаха и нарязаха бика, между чиито рога върху тръстиков шнур имаше печат, удостоверяващ, че животното е безупречно и няма нито един черен косъм. Жреците бяха охранени, бръснатите им и намазани с масло глави лъщяха. Те не обръщаха особено внимание на стотиците присъствуващи и по време на цялото свещенодействие безочливо разговаряха за своите си работи. Аз пък разглеждах войнствените изображения по стените на храма и се удивлявах на величествените му колони. Никак не можах да проумея вълнението на майка ми, когато с просълзени очи ме поведе към къщи. Там тя свали детските ми обувки и ми нахлузи нови сандали, които бяха неудобни и дълго ми убиваха, преди да свикна с тях.

Когато се оплаках на баща си, той се засмя доброжелателно и каза, че едно момче от добро семейство вече не бивало да ходи босоного из града — толкоз много са се изменили времената. Разказа ми, че по времето на дядо му високопоставени особи все още можели да окачат сандалите на врата си и да тръгнат боси. Тогава нравите били по-прости и по-здравословни. Женската роба била тясна и без ръкави, а сега всяка жена, която държи на достойнството си, носи широки дрехи с пъстри яки. По-рано хората щели да се присмиват, ако някой мъж сложел колосана и надиплена престилка или ако ръкавите му бъдели широки. Дядо му наистина нямало да познае град Тива, ако станел от гроба си да го погледне, и едва ли щял да разбере разговорната реч, примесена с толкоз много сирийски думи и названия на предмети. Човек си въобразявал, че колкото повече чужди думи употребява, толкова по-изискан ще изглежда.

Като се нахранихме, баща ми стана сериозен, положи широката си сръчна ръка върху главата ми и с плаха нежност погали къдриците по дясното ми слепоочие.

— Вече си на седем години, Синухе — рече той. — Време е да решиш какъв ще ставаш.

— Воин — отвърнах аз без колебание и не можах да си обясня израза на разочарование, изписал се върху благото му лице. Та нали на улицата любима игра сред момчетата беше играта на война, пред военния дом бях гледал как войниците се борят и се упражняват с оръжията си, видял бях бойни колесници с веещи се украшения от пера и с трещящи колела да потеглят на учение извън града. Кое друго поприще можеше да бъде по-славно и по-достойно от воинското? На войника не му беше нужно умението да пише. За мен това бе най-важното, защото по-големите момчета бяха разказвали какъв ужас било да се научиш да пишеш и колко безмилостно учителите скубели перчемите на учениците, ако случайно някоя глинена плоча се счупела или тръстиковото перо се прекършело между непохватните пръсти.

На младини баща ми явно не се е отличавал с особени дарования, иначе сигурно щеше да стане нещо повече от бедняшки лекар. Но в работата си беше добросъвестен, не нанасяше вреда на пациентите си и с течение на времето бе набрал много опит. Вече знаеше колко съм чувствителен и своенравен и затова не каза нищо за решението ми. След миг обаче помоли майка ми да донесе една кана, влезе в приемната си и преля в нея евтино вино от една делва.

— Ела с мен, Синухе — каза той и ме поведе към брега.

Последвах го с недоумение. На кея той спря, загледан в една гемия, от която потни носачи, превили гърбове, разтоварваха стоки, зашити в денкове. Слънцето се спускаше към западните планини зад града на мъртвите, ние бяхме сити, ала носачите продължаваха да работят задъхани и облени в пот. Надзирателят ги гонеше с камшика си, а под един навес писарят си седеше спокойно и с тръстиково перо отбелязваше всеки пренесен товар.

— Като тях ли искаш да станеш? — запита баща ми.

Въпросът му ми се стори безсмислен и не отговорих, а само го погледнах учудено, защото никой естествено не желаеше да стане носач.

— Блъскат се от ранни зори до късна вечер — каза баща ми Сенмут. — Кожата им е загрубяла като крокодилска кожа, дланите им са корави като крокодилски лапи. Едва след падане на мрака те се прибират в мизерните си глинени бордеи, вечерят парче хляб и глава лук и пият глътка кисела бира. Такъв е животът на носача. Такъв е също животът на орача. Такъв е животът на всички, които си вадят хляба с двете ръце. Да не би да им завиждаш?

Поклатих глава и го погледнал недоумяващо. Нали исках да стана воин, а не носач, нито пък чистач на тиня, поливач по нивите или вонлив говедар.

— Те никога не ще променят съдбата си — продължи баща ми сериозно. — Като умрат, телата им в най-добрия случай ще бъдат осолени и заровени в пясъка. Тях не ги очаква безсмъртие и блажен живот в Западната страна[3 - Или Страната на мъртвите — отвъден свят, в които според вярването на древните египтяни душата продължавала задгробния си живот. Б.пр.]. По това се различават от всички ония, които могат да си построят трайна гробница и да си платят за балсамиране на тялото, та да се запази за вечни времена. Знаеш ли откъде произтича това, Синухе?

С разтреперана брадичка погледнах към града на мъртвите, където белите храмове на фараоните аленееха от лъчите на залязващото слънце. Вече се досещах накъде бие баща ми.

— Те не знаят да пишат — каза той строго. — В живота и в смъртта никой не преуспява, ако не знае да пише.

Той надигна замислено каната, огледа се крадешком, сякаш се боеше да не би Кипа да ни наблюдава иззад ъгъла, и отпи глътка вино. Избърса устата си и ме дръпна за ръката да продължим по-нататък. Тръгнах със свито сърце, ала все пак решен да стана воин.

— Татко — казах аз, крачейки до него, — животът на воините не е лош. Живеят във военния дом и се хранят добре, вечер пият вино в публичните домове и се харесват на жените. Най-добрите носят златни огърлици, макар че не знаят да пишат. От походите се връщат с плячка и роби, които работят и упражняват професии в тяхна полза. Защо тогава да не стана воин?

Вместо да ми отговори, баща ми ускори ход. Недалеч от голямото сметище, където бръмчаха рояци мухи, той се наведе и надзърна в ниска глинена колиба.

— Интеб, приятелю мой, тука ли си? — извика той.

Като се подпираше на тояга, от колибата излезе старец, изпохапан от гадини. Дясната му ръка някога е била отрязана малко под рамото, а престилката му се бе втвърдила от мръсота. Старостта бе изсушила и сбръчкала лицето му и не бе оставила ни един зъб в устата му.

— Това… това Интеб ли е? — прошепнах аз към баща си, оглеждайки стъписано стареца. Защото Интеб беше герой, воювал под предводителството на най-великия сред фараоните, Тутмос III, по време на похода му в Сирия. За него, за подвизите му и за наградите, получени от фараона, още се разказваха легенди.

Старецът вдигна ръка за войнишки поздрав и баща ми му даде каната с вино. Двамата седнаха на земята, защото пред колибата нямаше дори пейка. Интеб с разтреперана ръка поднесе каната към устните си и жадно пи, като внимаваше да не разлее нито капка.

— Синът ми Синухе е решил да става воин — рече баща ми, подсмихвайки се, — та го доведох при теб, Интеб, при единствения още жив герой от победните войни, за да му разкажеш за славния живот и подвизите на воина.

— В името на Сет и Ваал и на всички други зли духове! — изруга старецът, разсмя се дрезгаво и впери късогледите си очи в мен. — Да не е полудяло момчето ти?

Беззъбата му уста, угасналият поглед, висящият чукан на сакатата ръка и набръчканата му мръсна гръд изглеждаха толкова ужасно, че аз се свих зад баща си и го хванах за ръкава.

— Ех, момче, момче — въздъхна Интеб и се захили. — Ако за всяко проклятие, що съм изрекъл по живота и жалката си орисия на воин, получех глътка вино, можех да напълня езерото, дето фараонът го бил построил за угода на своята старица. Не съм го виждал, защото нямам с какво да платя и да мина отвъд реката, ала не се съмнявам, че то ще се напълни и ще остане още толкоз много вино, че да се напие цяла войска.

Той пак отпи жадно от каната.

— Но нали воинската професия е най-достойната от всички професии — обадих се аз с треперещ глас.

— Достойнството и славата — отвърна героят на Тутмос — не са нищо друго освен тор, от който само мухите се хранят. През живота си съм изприказвал куп лъжи за войната и героизма, за да ме почерпят чаша вино зяпналите наивници. Но баща ти е почтен човек, него няма да мамя. Затуй ти казвам, синко, че от всички професии воинската е най-последната и най-окаяната.

Виното изглади бръчките по лицето му и разпали огън в старческите очи. Той се надигна и притисна единствената си ръка към врата си.

— Виж, момче — извика той. — Петорна златна огърлица украсяваше този мършав врат. Лично фараонът ми я окачи. Кой може да преброи отсечените ръце, които трупах пред шатрата му? Кой първи се изкачи по стената на Кадеш? Кой се втурваше като разярен слон сред вражеските редици? Това бях аз, героят Интеб! Но днес кой ми е благодарен за това? Златото си пропилях, робите, които получих като военна плячка, избягаха или измряха в нищета. Дясната ми ръка остана в страната Митани, а аз самият отдавна щях да съм просяк по улиците, ако добри хора не ми носеха сегиз-тогиз сушена риба и бира, за да разказвам на децата им истината за войната. Да, синко, аз съм великият герой Интеб, ала погледни ме! Младостта ми мина в пустинята, в глад, мъки и напрежение. Там плътта на крайниците ми се стопи, кожата ми се ощави, сърцето ми стана по-твърдо от камък. А най-лошото е, че в безводните пустини гърлото ми пресъхна и оттогава страдам от вечна жажда, както всеки воин, завръщащ се жив от походи в далечни страни. Откакто загубих ръката си, животът ми се превърна в кошмар. Да не ти разправям пък за болките и мъките, причинени ми от фелдшерите, когато с вряло масло обгориха раната на ампутираната ми ръка. На баща ти това е известно. Благословено да е името ти, добри и справедливи Сенмут, но виното свърши!

Старецът замълча, изпъшка, седна на земята и унило обърна каната с дъното нагоре. Буйният пламък в очите му угасна и той отново беше старият нещастен мъж.

— Но воинът няма нужда да знае да пише — осмелих се да промълвя аз боязливо.

— Хм — промърмори Интеб и погледна към баща ми.

Баща ми бързо свали от ръката си една медна гривна и я подаде на стареца. Той се провикна и някакъв мръсен хлапак тутакси дотърча, взе гривната и каната и тръгна към кръчмата да купи още вино.

— Не купувай от най-хубавото — извика неспокойно Интеб подире му, — може и кисело да е, от него дават повече. — Той пак ме погледна замислено и каза: — Прав си, войникът няма нужда да знае да пише, необходимо е само да се научи да воюва. Ако знаеше да пише, щеше да стане военачалник, да командува и най-храбрия воин, а останалите да праща пред себе си в боя. Защото всеки научил се да пише е годен за пълководец, докато оня, който не умее да прави драскулки по книгата, не го бива даже за стотник. Къде е тогава радостта от златните огърлици и почетните знаци, щом те командува човек с тръстиково перо? Ала така е било и така ще си остане. Затуй, момчето ми, ако искаш да командуваш и предвождаш войската, първо се научи да пишеш. Тогава окичените със златни огърлици ще ти се покланят, а робите ще те носят на бойното поле в паланкин.

Мръсният хлапак се върна, като освен пълната кана носеше и една делва вино. Лицето на стареца засия.

— Баща ти Сенмут е добър човек — каза той дружелюбно. — Грамотен е, а в дните на моето величие и щастие, когато виното не ми липсваше, той ме лекуваше, щом почнеха да ми се привиждат крокодили и хипопотами. Добър човек е, макар да е само лекар и да не може един лък да опъне. Хвала му!

Аз уплашено гледах делвата с вино, с която Интеб явно се гласеше да се заеме, и нетърпеливо задърпах баща си за широкия изпоцапан с лекарства ръкав. Боях се, че заради виното скоро щяхме да се събудим пребити край някой уличен ъгъл. Баща ми Сенмут също се бе вторачил в делвата, въздъхна тихо и ме поведе към къщи. С пискливия си старчески глас Интеб поде някаква сирийска военна песен и голият загорял от слънцето уличен хлапак почна да се смее.

Аз, Синухе, погребах мечтата си за воинско поприще и на следния ден не се възпротивих, когато баща ми и майка ми ме заведоха да се уча.




4


Баща ми, разбира се, нямаше средства, за да ме даде в някое от големите училища към храмовете, където получаваха образование синовете, а понякога и дъщерите на знатните, богатите и жреците от по-висока степен. Учител ми стана старият жрец Онех. Живееше само на няколко пресечки от нас и водеше занятията на порутената си веранда. Учениците му бяха деца на занаятчии, търговци, пристанищни надзиратели и подофицери. Техните амбициозни родители се надяваха да им осигурят писарска професия. Като бивш книговодител в склада към храма на неземната Мут, Онех беше много подходящ, щом трябваше да се даде начална грамотност на деца, които по-късно щяха да се занимават с теглене на стоки, мерене на зърно, броене на говеда или пресмятане на войнишки провизии. В световния град Тива имаше десетки и стотици такива малки училища. Обучението беше евтино, тъй като от учениците се искаше само да се грижат за стария Онех. Зиме синът на въглищаря носеше дървени въглища за мангала му, синът на тъкача го снабдяваше с дрехи, а от сина на търговеца на жито получаваше брашно. Баща ми лекуваше безбройните му старчески оплаквания. Даваше му да пие варени билки, които — размесени с вино — успокояваха болките.

Тази зависимост караше Онех да бъде благ учител. Ако някое от момчетата задремеше над плочата за писане, той не го дърпаше за перчема, а му налагаше на другия ден да донесе от къщи нещо вкусно за ядене. Понякога синът на търговеца на жито донасяше паница бира. В такива дни слушахме внимателно, защото старият Онех се оживяваше и разказваше изумителни истории за оня свят или легенди за неземната Мут, за бога творец Птах и за други нему ближни божества. Ние се кискахме и смятахме, че хитро сме го подвели да забрави за един ден мъчните уроци и скучните писмена. Едва много по-късно прозрях, че старият Онех е бил по-мъдър и по-разумен, отколкото съм си мислел. С приказките си, разкрасявани от наивно набожното му въображение, той преследваше определена цел — преподаваше ни нравствените закони на стария Египет. Нито една злина нямало да остане ненаказана. Един ден всяко човешко сърце щяло безжалостно да бъде претеглено пред височайшия престол на Озирис. Онзи, чиито зли дела везните на Чакалоглавия извадели наяве, щял да бъде хвърлен за храна на Кръвожадния, а Кръвожадния бил крокодил и хипопотам ведно, само че по-страшен и от единия, и от другия.

Разказваше ни също за Задноликия — мрачния лодкар по водите на задгробния свят, без чиято помощ мъртвият не можел да стигне до полята на блажените. Когато гребял, той винаги гледал зад себе си, а не напред като земните лодкари по Нил. Онех ни караше да учим наизуст думите, с които Задноликия можел да бъде умилостивен и подкупен. Караше ни да преписваме и възпроизвеждаме по памет техните писмени означения. Грешките ми поправяше с кротки забележки. Трябвало да разберем, че и най-малката грешка можела да осуети блажения ни живот на оня свят. Ако в писмото ни до Задноликия имало и една грешка, щели сме за вечни времена да блуждаем като сенки по брега на тъмните мътни води или още по-лошо — да попаднем в ужасните бездни на царството на мъртвите.

Няколко години посещавах училището на Онех. Баща ми неслучайно ме беше пратил там. Според него никой не биваше да се захваща насила с професия, която не му е по волята. Ако не се окажел способен, той нямаше желание принудително да ме прави писар. Ако обаче проявях интерес и влечение, Онех можеше по-нататък да ме препоръча в училището към храма, откъдето за мен щете да се открие път към желаното от баща ми жизнено поприще. Не ми ли се удадеше това, оставаше възможността да си изкарвам прехраната като сметач или дребен писар или пък от военните продоволствени складове все пак да поема пътя към войската. Но по онова време тези негови планове ми бяха неизвестни.

Най-добрият ми приятел в училище беше няколко години по-възрастният Тутмос, чийто баща командуваше група бойни колесници. Още от дете той беше свикнал да се занимава с коне и да се бори.

Баща му, в чийто камшик бяха вплетени медни нишки, мечтаеше синът му да стане велик военачалник и затуй държеше първо да се научи да пише. Ала прославеното име на Тутмос не се оказа чудотворно, както се надяваше баща му. Щом стъпи в училище, престанаха да го интересуват ученията с бойни колесници и мятането на копие. С лекота усвояваше писмената и докато другите отчаяно се напрягаха, той си рисуваше по плочата. Изобразяваше колесници, коне, изправени на задните си крака, и борещи се воини. Носеше глина в училите и веднъж, докато Онех отпиваше бира от паницата и разказваше легенди, той измайстори едно разкривено подобие на Кръвожадния, който със зинала паст се мъчи да налапа някакво дребно плешиво старче. По гърбицата и закръгленото му коремче не беше трудно да се отгатне, че това е Онех. Но Онех не се разсърди. На Тутмос никой не можеше да се разсърди. Лицето му беше широко, краката — къси и дебели, както на хората от простолюдието, ала очите му излъчваха завладяващо весело настроение, а сръчните му ръце ваяха от глината животни и птици за всеобща радост. Първоначално се стараех да спечеля приятелството му заради неговите воински качества, но то се запази дори тогава, когато воинското поприще вече ни най-малко не го привличаше.

По време на учението с мен стана чудо. Стана съвсем внезапно и аз още си спомням за оня миг на проблясък. Беше приятен хладен пролетен ден. Наоколо цвърчаха птици, а щъркелите стягаха гнездата си по покривите на глинените къщурки. Водата се бе оттеглила и земята се покриваше с тучна зеленина. В градините стопаните засяваха семена и садяха разсад. Беше ден за палуване и на нас не ни се седеше мирно на порутената веранда у Онех, чиито кирпичени стени се ронеха, щом ги побутнеш. Чертаех разсеяно досадните знаци и букви, които се дълбаят в камък, а редом с тях — съответните съкращения, употребявани в папирусите. Но ето че някаква отдавна забравена дума на Онех, някакво особено вътрешно чувство внезапно накара думите и писмената да оживеят пред мен. Изображението се превърна в дума, думата — в сричка, сричката — в буква. Като свързвах буквите една с друга, се раждаха нови думи, живи, чудни думи, които вече нямаха нищо общо с първоначалните изображения. И най-простият поливач на ниви разбира отделното изображение, но две изображения едно до друго са понятни само на грамотния. Вярвам, че всеки, който се е научил да пише и чете, се досеща за кое прозрение намеквам. За мен това преживяване беше по-силно и по-привлекателно, отколкото да откраднеш нар от коша на овощаря, по-сладко от суха фурма, прекрасно като вода за зажаднелия.

От този момент нататък аз вече не се нуждаех от подканване. Поглъщах знанията на Онех, както сухата почва попива придошлите води на Нил. Научих се да пиша бързо. Постепенно свикнах да разчитам и написаното от други. На третата година ми даваха да сричам вече от изтъркани папирусови свитъци и да диктувам поучителни истории, които останалите записваха.

По онова време забелязах също, че външно се различавах от съучениците си. Лицето ми беше по-тясно, кожата — по-светла, крайниците — по-тънки от тези на яките момчета. Приличах не толкова на хората, сред които живеех, а на децата на високопоставените и ако се облечех като тях, едва ли някой щеше да ме отличи от момчетата, носени в паланкини или съпровождани по улиците от роби. Това даваше повод да ме подиграват. Синът на търговеца на жито посягаше да ме прегърне и ме наричаше момиченце, което ме принуждаваше да го бода с калема. Близостта му ми беше противна, защото вонеше. Търсех компанията на Тутмос, но той никога не ме докосваше с ръка. Веднъж ми каза плахо:

— Искаш ли да ми позираш? Ще извая образа ти от глина.

Заведох го у дома и на двора, под сикомората, той направи от глина фигурка, която приличаше на мен. С остро перо отдолу издълба името ми. Майка ми Кипа ни донесе сладкиши, ала при вида на фигурката се изплаши и извика, че това било магьосничество. Баща ми обаче заяви, че Тутмос можел да стане царски скулптор, ако го приемели в училището към храма. Аз шеговито се поклоних пред него с отпуснати пред коленете ръце, както се отправя поздрав към високопоставени. Очите на Тутмос заблестяха, но после въздъхна и каза, че от това нямало да излезе нищо. Баща му вече настоявал да се върне във военния дом и да постъпи в школата за подофицери към състава от бойни колесници. Познанията му по писане били достатъчни за бъдещ военачалник. Сенмут ни остави насаме, а от кухнята продължи да се чува мърморенето на Кипа, докато ние с Тутмос унищожавахме вкусните мазни сладкиши и се чувствувахме превъзходно.

В онези времена аз все още бях щастлив.




5


Така дойде денят, в който баща ми облече най-хубавата си, чисто изпрана дреха, сложи около врата си широка, избродирана от Кипа яка и се отправи към големия храм на Амон. В себе си той тайно ненавиждаше жреците, но без тяхната помощ и намеса не ставаше нищо ни в Тива, ни в цял Египет. Те раздаваха право и произнасяха присъди, така че някой по-дързък можеше да обжалва в храма дори царска присъда, за да спаси кожата си. В ръцете на жреците се намираше обучението по всички по-висши професии. Те предсказваха равнището на водата и размера на очакваната реколта и въз основа на това определяха данъците в цялата страна. Но защо да се спирам на тия подробности, след като всичко се е върнало към старото и нищо не се променя?

Не вярвам тогавашната просителска мисия на баща ми да му е била по сърце. Животът му на лекар беше протекъл в бедняшкия квартал и той се бе отчуждил от храма и от Дома на живота. Сега като други несретни бащи трябваше да се нареди пред управата на храма в очакване първожрецът да благоволи да го приеме. И днес още виждам пред себе си всички ония бедни бащи, облекли най-хубавата си дреха и насядали в двора на храма с честолюбивата мечта животът на синовете им да бъде по-честит от техния. Те често пристигаха в Тива след дълго пътуване по реката, носеха си провизии и предлагаха на стражите и писарите подкупи, за да могат да разговарят с лъщящия от скъпи помади жрец, загърнат със златоткана дреха. А той мръщи нос от миризмата им и ги хока невъздържано. На Амон обаче му трябваха все нови и нови служители. Богатствата и мощта му растяха, а с тях и нуждата от грамотни люде ставаше все по-голяма. И въпреки това всеки баща смяташе, че му е оказана височайша милост, ако настанеше сина си в храма, макар в действителност тъкмо синът му да беше дар за светилището, и то по-ценен от злато.

Щастието се усмихнало на баща ми, защото едва било станало следобед, когато покрай него случайно минал старият му колега Птахор, заел междувременно длъжността царски трепанатор[4 - Хирург, който чрез отваряне на черепа лекува мозъчни заболявания. — Б.пр.]. Баща ми се осмелил да го заговори и той обещал да ни посети лично, за да ме види.

За уречения ден баща ми купи гъска и хубаво вино. Кипа шеташе и гълчеше. От кухнята се разнасяше апетитна миризма на гъша мас, която привлече просяци и слепци по улицата пред нас. С песни и свирни те се стараеха да заслужат дела си в угощението, докато най-сетне Кипа им раздаде натопени в маста къшеи хляб и ги отпрати. Двамата с Тутмос изметохме улицата пред къщата и по посока към града. Баща ми бе посъветвал Тутмос да се навърта наоколо след пристигането на госта, защото Птахор може би щял да пожелае да разговаря и с него. Бяхме деца, ала щом баща ми запали тамян и окади верандата, обзе ни тържествено настроение като в храм. Аз наглеждах каната с благоуханна вода и пъдех мухите от снежнобялата ленена кърпа, която Кипа бе скътала за погребението си, но сега се налагаше Птахор да я използува за пешкир.

Трябваше да чакаме дълго. Слънцето залезе и въздухът се разхлади. Тамянът изгоря, а гъската унило цвъртеше в пещта. Аз огладнях, лицето на Кипа се удължи и застина. Баща ми мълчеше и въпреки настъпилия мрак не му се щеше да запали осветлението. Седяхме на верандата, като отбягвахме да се поглеждаме. Тогава разбрах колко много тъга и разочарования може да донесе на бедните и нискостоящите лекомислието на богатите и високопоставените.

Но ето че най-сетне откъм улицата просветна пламъкът на факел. Баща ми скочи, бързо донесе от кухнята въглен и запали двата светилника. Разтреперан, аз сграбчих каната с вода, усещайки до себе си тежкото дишане на Тутмос.

Царският трепанатор Птахор пристигна в прост паланкин, носен от двама негри. Пред него поклащаше факел дебел, явно пиян слуга. С пъшкане и радостни възгласи Птахор слезе от паланкина и поздрави баща ми, който се поклони с отпуснати пред коленете ръце. Птахор сложи ръка на рамото му — било за да покаже, че не е необходима чак такава церемониалност, било за да намери опора. Облегнат на баща ми, той ритна факлоносеца и го прати да изтрезнява под сикомората. Негрите бутнаха паланкина под акациевите храсти и без да чакат заповед, седнаха на земята.

Продължавайки да се опира на бащиното ми рамо, Птахор се изкачи на верандата. Независимо от неговите възражения аз му полях да си измие ръцете и му протегнах ленената кърпа, но той помоли аз да го избърша, щом вече съм му поливал. След туй ми благодари любезно и каза, че съм бил хубав момък. Баща ми го покани да седне на почетното място — стола с облегалка, взет на заем от дома на търговеца на подправки. Той седна и се огледа с малките си любопитни очи, примижавайки от светлината на лампите. Настана кратко мълчание. Птахор се покашля, извини се и поиска нещо за пиене, понеже от дългия път гърлото му било пресъхнало. Баща ми се зарадва и му наля вино. Птахор го помириса недоверчиво, отпи глътка, след което с видимо задоволство изпразни чашата и въздъхна облекчено.

Беше нисък кривокрак мъж с бръсната глава. Под тънката дреха гърдите и коремът му бяха провиснали. По яката му имаше скъпоценни камъни, но тя, както и цялото му облекло, беше изцапана с петна. Миришеше на вино, пот и помада.

Кипа му поднесе сладки, пържена дребна риба, плодове и печена гъска. Той хапна учтиво, макар несъмнено да идваше от богато угощение. Опита от всичко и изрече похвали, които много зарадваха Кипа. По негова молба занесох ядене и бира и на негрите, но те отвърнаха внимателно с непристойни думи и запитаха нямало ли да си тръгва вече оня дебелак. Слугата хъркаше тежко под сикомората и не ми се щеше да го будя.

Вечерта доста се обърка, защото баща ми също пи, и то повече, отколкото го бях виждал да пие друг път, така че накрая Кипа седна в кухнята, хвана се за главата и се завайка. Когато делвата с вино се изпразни, наченаха лековитите вина на баща ми, а като свършиха и те, минаха на обикновена бира, защото Птахор уверяваше, че не бил придирчив.

Разговаряха за времето, когато бяха учили заедно в Дома на живота, припомняха си историйки за учителите и се прегръщаха, клатушкайки се по верандата. Птахор разказваше за опита си като царски трепанатор и заяви, че това е последната област в медицината, на която лекарят би могъл да се посвети, и че мястото й било по-скоро в Дома на смъртта, отколкото в Дома на живота. Но тя била свързана с малко работа, а пък той открай време си бил мързелив, както баща ми, кроткият Сенмут, сигурно добре помнел. С изключение на зъбите, гърлото и ушите, които изисквали свои специалисти, черепът според него бил най-лесен за изучаване и затуй го бил избрал.

— Ако бях по-усърден — продължи той, — щях да стана обикновен честен лекар, за да раздавам живот, а не смърт, когато някой старей или неизлечимо болен омръзне на роднините си. Щях да раздавам живот като теб, приятелю Сенмут. Можеше и по-беден да бъда, ала щях да водя по-достоен и по-здравословен живот.

— Не му вярвайте, момчета — рече баща ми, защото и Тутмос седеше с нас, стиснал чашка вино в ръката си. — За мен е гордост да се наричам приятел на царския трепанатор Птахор — най-способния в професията си в цял Египет. Нали си спомням удивителните отваряния на черепи, с които спаси живота на високопоставени и низши и събуди всеобщо възхищение. Той прогонваше злите духове, дето карат хората да полудяват, и изчистваше кръглите им яйца от мозъка на болните. Благодарните пациенти го възнаграждаваха със злато и сребро, с огърлици и съдове за пиене.

— Но още по-богато ме възнаграждаваха благодарните роднини — добави Птахор с преплитащ се език. — Защото, ако случайно излекувам един на десет, един на петдесет, не, нека кажем един на сто души, толкова по-сигурна е смъртта на останалите. Ти чул ли си поле един фараон да е живял повече от три дни след отваряне на черепа му? Не. Колкото по-богати и по-високопоставени са неизлечимите и умопомрачените, толкова по-скоро ми ги пращат да ги оправя с кремъчния си нож. Ръката ми избавя от страдания, ръката ми раздава наследства, имоти, стада и злато, ръката ми издига фараони на трона. От мен се боят и никой не смее да ми противоречи, защото знам твърде много. Но колкото повече знам, толкова по-голяма става мъката ми. Затуй съм нещастен.

Птахор се разхлипа и избърса носа си в савана на Кипа.

— Ти си беден, но честен, Сенмут — изхълца той. — Затуй те обичам. А пък аз съм богат, ама скапан. Скапан съм като купчина тор, оставена на пътя от някое говедо.

Той сне обшитата си със скъпоценни камъни яка и я сложи на врата на баща ми. Сетне запяха песни, чиито думи не разбирах, ала Тутмос слушаше с интерес и каза, че такива непристойни песни дори във военния дом не се пеели. В кухнята Кипа почна да ридае, а откъм акациевите храсти единият негър се приближи, сграбчи Птахор и понечи да го отнесе в паланкина, защото времето за лягане отдавна беше минало. Птахор обаче се съпротивяваше, хленчеше горко, призоваваше стражите на помощ и викаше, че негърът щял да го убие. Тъй като от баща ми не можеше да се очаква подкрепа, ние с Тутмос заудряхме негъра с пръчки. Сипейки ругатни, той се оттегли разгневено и отведе другаря си заедно с паланкина.

Птахор изля последната бира върху себе си, поиска помада, за да намаже лицето си, и реши да се къпе в езерцето на двора. Тутмос ми подшушна, че най-добре би било да напъхаме старците в леглото. Така баща ми и царският трепанатор се озоваха прегърнати в брачното ложе на Кипа. Заспивайки, те с преплитащ се език продължаваха да се уверяват във вечното си приятелство.

Кипа плачеше, скубеше косите си и посипваше главата си с пепел от пещта. Мен ме тревожеше мисълта какво ще кажат съседите, защото в нощната тишина песните и олелията се бяха разнесли далеч из околността. Тутмос обаче не се притесняваше и твърдеше, че във военния дом и у тях бил виждал по-големи щуротии, когато водачите на колесници си спомняли за миналото и за наказателните експедиции в Сирия и страната Куш. Той дори смяташе, че вечерта е минала чудесно, понеже старците не били поканили да ги забавляват свирачи и танцувачки от увеселителните заведения. След като успя да успокои Кипа, ние криво-ляво разчистихме следите от празненството и отидохме да спим. Слугата остана да хърка под сикомората, а Тутмос легна при мен, прегърна ме и нали беше пийнал от виното, заговори за момичета. Но тъй като бях няколко години по-малък, те не ме интересуваха и аз бързо заспах.

Рано сутринта ме разбуди някаква тупурдия в спалнята. Надникнах и видях, че баща ми — облечен и с яката на Птахор на врата си — продължаваше да спи дълбоко, а Птахор седеше на пода, държеше се за главата и с жален глас се питаше къде ли се намира.

Поздравих го почтително с отпуснати пред коленете ръце и му казах, че все още е в пристанищния квартал, в къщата на бедняшкия лекар Сенмут. Това го успокои и в името на Амон той ме помоли за бира. Припомних му, че остатъка в делвата бе излял върху себе си, което личеше и от дрехите му. После стана, стегна се, сбърчи важно вежди и излезе. Полях му да си измие ръцете, след което, пъшкайки, се наведе и помоли да облея и бръснатата му глава. Тутмос, който също се беше събудил, му донесе кана с кефир и солена риба. Като закуси, настроението му се възвърна. Той се завтече към хъркащия под сикомората слуга и го заудря с пръчката си, докато се разсъни и скочи на крака. Дрехите му бяха изпоцапани от тревата, а лицето му — омазано с пръст.

— Жалка свиньо — извика Птахор и го шибна още веднъж с пръчката, — така ли се грижиш за господаря си като факлоносец? Къде ми е паланкинът? Къде са чистите ми дрехи? Къде са лековитите плодове? Да се махаш от очите ми, жалък крадец и свиня!

— Аз съм свиня и крадец на господаря си — повтори слугата раболепно. — Какво ще заповядаш, господарю?

Птахор даде разпорежданията си и слугата тръгна да търси паланкина. Царският трепанатор се настани удобно под сикомората, облегна се на дънера й, издекламира едно стихотворение, в което се говореше за зората, за цветето лотос и за някаква къпеща се в реката княгиня, а след туй заразказва истории, в които момчетата се заслушват прехласнато. Кипа също се събуди, стъкна огъня и хлътна в спалнята при баща ми. Гласът и кънтеше чак на двора, а когато баща ми, преоблечен с чисти дрехи, най-сетне излезе, видът му беше доста опечален.

— Хубаво момче имаш — рече Птахор. — Осанката му е като на принц, а очите му са кротки като очите на газела.

Макар да бях още дете, разбирах, че го казва само и само да забравим как се е държал предишната вечер.

— Какво умее синът ти? — продължи той. — Дали и духовният му взор е така открит, както очите на лицето му?

С Тутмос донесохме плочите си за писане. Загледан разсеяно във върха на сикомората, царският трепанатор ми продиктува кратко стихотворение, което още помня:
		Радвай се на свойта младост —



		пепел ляга в гърлото на старини



		и не може в гробна тягост мумията да се весели.








Постарах се да го напиша първо с обикновен шрифт. След туй го предадох с изображения и накрая изписах думите „пепел“, „старини“, „гробен“ и „мумия“ по всички възможни начини със сричково и буквено писмо. Показах му плочата си и той не намери нито една грешка. Знаех, че баща ми изпитваше гордост.

— Ами другото момче? — запита Птахор и протегна ръка към плочата на Тутмос.

Тутмос беше седнал встрани и рисуваше. Той се поколеба, преди да покаже плочата си, но очите му се смееха. Наведохме се и видяхме, че е нарисувал как Птахор слага яката си на врата на баща ми и как излива бирата върху себе си. На трета рисунка двамата с баща ми пееха прегърнати и тя беше толкова хубава, че веднага можеше да се отгатне какви песни пееха. Досмеша ме, но се въздържах, за да не разсърдя Птахор. Тутмос ни най-малко не искаше да му се подмазва и на рисунката го беше изобразил такъв, какъвто бе в действителност — дребен, кривокрак, с бръсната глава и провиснал корем.

Птахор дълго мълча, като поглеждаше строго ту към рисунката, ту към Тутмос. Тутмос се поуплаши и се надигна, готов да побегне. Накрая Птахор го попита:

— Какво искаш за рисунката? Купувам я.

Тутмос пламна и отговори:

— Плочата ми не е за продан, но на приятел мога да я подаря.

— Браво! — засмя се Птахор. — Нека бъдем тогава приятели и плочата е моя.

Погледна я още веднъж внимателно, засмя се и я строши на парчета о камъка. Всички се стъписахме, а Тутмос се смири и помоли за извинение, ако го е обидил.

— Нима трябва да се сърдя на водата, когато се оглеждам в нея? — запита Птахор спокойно. — Но ръката и окото на художника са по-съвършени от водата. Затуй сега знам как съм изглеждал снощи и не ми се ще някой да ме види такъв. Плочата строших, обаче признавам, че си художник.

Тутмос подскочи от радост, а Птахор се извърна към баща ми и сочейки към мене, тържествено изрече прастария лекарски обет:

— Ще се заема с лечението му. — Посочвайки към Тутмос, той каза: — Ще направя каквото мога.

Така те отново се върнаха към професионалния си лекарски език и се засмяха доволни. Баща ми сложи ръка върху главата ми и ме запита:

— Синухе, сине мой, искаш ли да станеш лекар като баща си? Очите ми се наляха със сълзи, гърлото ми се стегна и не можах да проговоря, но кимнах утвърдително. Огледах се — дворът ми беше скъп, сикомората ми беше скъпа, каменният басейн също ми беше скъп.

— Сине мой — каза баща ми, — искаш ли да станеш лекар, по-изкусен от мен, по-добър от мен, господар на живота и смъртта, в чиито ръце човек, независимо от ранга и достойнствата си, може да повери живота си?

— Не като него и не като мен — добави Птахор и тялото му се изпъна, а погледът му стана мъдър и строг, — а истински лекар. Защото най-велик от всички е истинският лекар. Пред него и фараонът се съблича, пред него най-богатият и най-бедният са равни.

— На драго сърце ще стана истински лекар — отвърнах аз плахо, защото бях още момче, не познавах живота и не знаех, че старостта винаги гледа да прехвърли на младостта собствените си мечти и разочарования.

Птахор показа на Тутмос златната гривна на китката си и рече:

— Чети!

Тутмос засрича издълбаните изображения и без да може да прикрие усмивката си, нерешително прочете:

— „Искам пълна чаша!“

— Не се хили, хлапако! — сгълча го Птахор сериозно. — Тук не става дума за вино. Ако искаш да станеш художник, трябва да държиш чашата ти да бъде пълна. В истинския художник се проявява самият Птах, творецът и създателят. Художникът не е просто вода или огледало, а нещо повече. Наистина изкуството често е ласкаеща вода и лъжовно огледало, но при все това художникът е нещо повече от вода. Гледай чашата ти да е пълна, момко, и не се задоволявай с онова, което ти казват, а се уповавай повече на бистрия си поглед.

След туй обеща, че скоро ще бъда приет на обучение в Дома на живота и че ще се опита да помогне на Тутмос да постъпи в художественото училище при храма на Птах.

— Само че, момчета — додаде той, — слушайте внимателно какво ще ви кажа и го забравете веднага или поне забравете, че ви го е казал царският трепанатор. Сега вие ще попаднете в ръцете на жреците, а някой ден Синухе сам ще бъде ръкоположен за жрец, както и ние с баща му навремето получихме най-ниската жреческа степен. Защото никой няма право да упражнява лекарска професия, ако не е ръкоположен за жрец. Но когато попаднете в ръцете на жреците от храма, вие трябва да бъдете недоверчиви като чакалите и хитри като змиите, за да не ви заслепят и да не се затриете. Привидно обаче трябва да си останете кротки като гълъби, защото едва след като постигне целта си, човек може да разкрие истинския си образ. Така е било и така ще бъде. Запомнете го.

Разговорът ни продължи, докато слугата на Птахор се върна с нает паланкин и с чисти дрехи за господаря си. Собствения му паланкин робите бяха заложили в най-близкия публичен дом и бяха останали да спят там. Птахор упълномощи слугата да откупи паланкина и робите, сбогува се с нас, увери баща ми в приятелските си чувства и потегли обратно към квартала на високопоставените.

Така аз се озовах в Дома на живота към най-големия храм на Амон. А на другия ден царският трепанатор Птахор изпрати на Кипа издялан от скъпоценен камък скарабей — свещен бръмбар, който тя можеше да отнесе в гроба си, поставен под савана до сърцето й. По-голяма радост той не би могъл да достави на майка ми, поради което тя му прости за всичко и престана да натяква на баща ми Сенмут за проклетото вино.




Втора книга

Домът на живота





1


По онова време тиванските жреци на Амон си бяха присвоили правото да контролират образованието и никой не можеше да се подготвя за някоя по-висша дейност, преди да е получил свидетелство от тях. От само себе си се разбира, че поради естеството си Домът на живота и Домът на смъртта винаги са били на територията на храма, както и висшето богословско училище, чиито възпитаници придобиваха по-висока жреческа степен. Приемливо беше донякъде факултетите по математика и астрономия да бъдат подчинени на жреците, но след като те се домогнаха също до търговските училища и правния факултет, сред образованите кръгове се събуди подозрение, че жреците се намесват в неща, които са привилегия преди всичко на фараона и данъчните власти. Наистина в търговския и правния факултет ръкополагането за жрец не се изискваше изрично, но тъй като най-малко една пета от територията и търговията на Египет се намираше в ръцете на Амон и влиянието на жреците във всички области на живота беше голямо, всеки стремящ се да стане едър търговец или държавен чиновник благоразумно полагаше изпит за най-ниската жреческа степен и се обявяваше за покорен слуга на Амон.

Сред факултетите най-голям естествено беше правният, защото той осигуряваше умения и предпоставки за всяка служба в данъчното и държавното управление или пък за преуспяване във войската. Малката група астрономи и математици водеха уединен живот в аудиториите си и презираха дълбоко парвенютата, забързани за лекциите по търговско смятане и земемерство. Но най-изолирано зад стените си в двора на храма живееха Домът на живота и Домът на смъртта. Към техните питомци останалите учащи се в храма изпитваха своеобразно страхопочитание.

Преди да престъпя прага на Дома на живота, аз трябваше да положа изпита за най-ниска жреческа степен в богословския факултет. Това ми отне повече от две години, защото същевременно придружавах баща си, когато обикаляше болните, и набирах опит за бъдещата си професия. Живеех вкъщи, прекарвах времето си както преди, само че всеки ден трябваше да посещавам по някоя лекция. Ако имаха високопоставени приятели и препоръчители, кандидатите за правния факултет често полагаха изпита за най-ниска жреческа степен в течение на няколко седмици. Освен най-общи познания по писане, четене и смятане за него се изискваше да се знаят наизуст свещени текстове, както и легенди за свещената триада и за свещената деветорка, на чийто връх, разбира се, стоеше неизменно Амон — царят на всички богове. В крайна сметка цялото това наизустяване и механично запаметяване целеше да се задуши естественото желание на учещите да мислят самостоятелно и те да бъдат накарани да вярват сляпо в съдържанието на наизустените текстове. Едва след като се е подчинил сляпо на властта на Амон, младият ученик можеше да получи първата жреческа степен. Не знам как се обучаваха все по-намаляващите и оредяващите групи за трета, четвърта и пета степен, понеже техните жреци си имаха свои, свято пазени тайнства. Още при втората степен жрецът трябваше да умее пред очите на тълпата да превръща тоягата си в змия. В преддверията на храма те се упражняваха и в други фокуси, а самата подготовка включваше също постене, бдене и тълкуване на сънища и видения. И все пак явно беше, че за всичко това и особено за крайната му цел никой не знаеше нищо по-точно освен придобилите тези степени. Случваше се понякога жреците от втора степен да се разбъбрят, но никога не съм чувал жреци от по-горна степен да разкриват тайните на боговете пред непосветени.

Запознах се с храма, чието могъщество и несметни богатства поразиха юношеското ми съзнание. Удивителна беше гледката още в преддверията и залите му, където тълпите от сутрин до вечер неспирно се трупаха. Хора от всички слоеве на народа, говорещи на всевъзможни езици и с всякакъв цвят на кожата, пристигаха да се поклонят на Амон, да се помолят за себе си, за близките си и за сполуката на начинанията си или да поднесат на Амон подаръци, които той бе заслужил, закриляйки човешката предприемчивост, здраве и непочтени сделки. Очите ми привикнаха да гледат съкровища, скъпи съдове, фигури от слонова кост и кутии от абаносово дърво. Носът ми не се дразнеше от аромата на тамяна и благоуханните смоли. Ушите ми свикнаха да слушат непозната реч и свещените брътвежи, които народът вече не разбираше. Могъществото на Амон ме смазваше, нощем сънувах кошмари и стенех в съня си.

Кандидатите за най-ниската жреческа степен бяха разделени на групи в зависимост от специалностите, които щяха да изучават по-нататък. Ние, бъдещите ученици в Дома на живота, образувахме самостоятелна група. Не се сближих с никого от другарите си, тъй като добре си спомнях мъдрия съвет на Птахор. Затворих се в себе си, изпълнявах безпрекословно всяка заповед и се правех на глупав, когато другите говореха остроти и по момчешки се гавреха с боговете. Сред нас имаше синове на известни лекари специалисти, чиито съвети, грижи и посещения по домовете се заплащаха със злато. Имаше също синове на обикновени селски лекари. В повечето случаи те бяха по-възрастни от останалите, вече пълнолетни, недодялани и обгорели от слънцето. Стараеха се да прикрият своята плахост и съвестно да учат уроците си. Имаше и деца от простолюдието с вродена жажда за знания, които се стремяха да се откъснат от занаята и съсловието на родителите си. С тях се отнасяха най-строго, от тях изискваха най-много, тъй като жреците проявяваха инстинктивно съмнение към ония, които не се задоволяваха с досегашното си положение.

Предпазливостта ми се оказа от полза, защото скоро забелязах, че сред нас имаше шпиони и доносници на жреците. Една непредпазлива дума, едно изречено съмнение или шега в другарски кръг бързо стигаше до ушите на жреците, виновникът биваше извикван на разпит и наказван. Някои момчета ги биеха с пръчки, други прогонваха от храма и за тях вратата към Дома на живота както в Тива, така и навсякъде в Египет се затваряше завинаги. Ако притежаваха усърдие, те можеха да станат помощници на гарнизонните хирурзи в колониите или да си създадат бъдеще било в Куш, било в Сирия, защото славата на египетските лекари се бе разнесла навред по света. Но повечето от тях пропадаха и се превръщаха в дребни писари, ако все пак се бяха научили да пишат.

С моята грамотност аз имах значително предимство пред много от по-възрастните ми другари. По мое мнение вече бях достатъчно зрял за постъпване в Дома на живота, но ръкополагането ми се бавеше. Не смеех да попитам за причините, защото въпросът ми можеше да се изтълкува като непокорство спрямо Амон. Пилеех си времето в преписване на текстове за смъртта, които се продаваха в преддверията. Вътрешно се бунтувах и ме обземаше униние. Много мои по-бездарни другари вече се учеха в Дома на живота. Но може би чрез вещите напътствия на баща ми аз получавах по-добро начално образование, отколкото те. Впоследствие разбрах, че жреците на Амон бяха по-умни от мен. Те ме наблюдаваха, предусещаха упорството и съмненията ми и ме поставяха на изпитание.

Унинието ми растеше, спях неспокойно и вечер често се усамотявах на брега на Нил да гледам залеза на слънцето и изгряващите звезди. Смехът на момичетата по улиците ме дразнеше. Копнеех по нещо непознато, отровният мед на приказките и стиховете бе проникнал в съзнанието ми, размекваше сърцето ми и надигаше сълзи в очите ми, когато бивах сам. Понякога баща ми ме поглеждаше, подсмихвайки се, а Кипа още по-усърдно ми разказваше истории за неверни жени, които канели хубави младежи да се забавляват с тях, докато мъжете им били на път.

Най-сетне ми съобщиха, че е мой ред да бдя в храма. Налагаше се да прекарам една седмица във вътрешността му и да не напускам очертанията му. Трябваше да се пречистя и да постя. Баща ми побърза да отреже момчешките ми къдрици и покани съседите ни да отпразнуваме деня на моето възмъжаване. От този момент нататък на мен щяха да гледат като на пълнолетен, защото имах готовност да бъда ръкоположен за жрец. Колкото и незначителен да беше сам по себе си този акт, той все пак ме издигаше над съседите и връстниците ми.

Кипа се беше потрудила, ала медените й сладкиши не ми бяха вкусни, нито пък веселбата и грубите шеги на съседите ме забавляваха. Вечерта, след като те се разотидоха, настроението ми се пренесе върху Сенмут и Кипа. Той заразказва историята на моето раждане, Кипа му помагаше да си я припомни, а аз разглеждах провесената над леглото им тръстикова лодка. Почернелите начупени стъбла събудиха болка в сърцето ми. Нямах истински баща и майка на този свят. Бях самотник под звездите в големия град. Може би бях просто жалък чужденец в страната Кеми. Може би произходът ми беше забулен в позорна тайна.

С наранено сърце облякох церемониалните дрехи, приготвени от Кипа с грижа и любов, и поех към храма.




2


Бяхме двадесет и пет юноши и младежи, на които предстоеше да бъдат ръкоположени. Изкъпахме се в езерото на храма, обръснаха косите ни и ние надянахме груби дрехи. Жрецът, комуто се падна да ни ръкоположи, не беше дребнав. По древен обичай той можеше да ни наложи различни унизителни ритуали, но сред нас имаше синове на сановници и няколко прависти — зрели мъже, които вече бяха положили изпит по специалността си и сега встъпваха в служба на Амон, за да подсигурят кариерата си. Бяха надонесли храна, напиха жреца с вино и през нощта някои от тях избягаха в увеселителните заведения. Аз бдях с наранено сърце и в главата ми кръжаха нерадостни мисли. Задоволих се с къшей хляб и паница вода, както повеляваше обичаят, и ту с надежда, ту с мрачни съмнения зачаках какво ще се случи.

Бях толкова млад и ужасно много ми се искаше да вярвам. Казваха, че Амон се явявал и разговарял с всеки кандидат за ръкополагане, и за мен щеше да бъде невероятно облекчение, ако можех да се освободя от самия себе си и да доловя смисъла на всяко нещо. Но пред лекаря дори фараонът застава гол. Покрай баща си още от малък бях опознал болестите и смъртта, погледът ми се бе изострил и аз виждах повече, отколкото връстниците ми. От баща си знаех, че за лекаря не бива да има нищо прекалено свято и че той може да се прекланя единствено пред смъртта. Затуй се съмнявах и всичко видяно през трите години в храма само подхранваше съмненията ми.

И все пак, мислех си аз, може би зад завесата, в полумрака на светилището, има нещо, което не познавам. Може би Амон щеше да ми се яви и да внесе покой в сърцето ми.

Такива мисли ме занимаваха, докато бродех по достъпния за всекиго коридор на храма. Разглеждах разноцветните изображения и четях свещените надписи, които разказваха какви безценни дарове фараоните бяха поднасяли на Амон като негов дял от военната плячка. Изведнъж насреща ми се зададе красива жена, през чиито ефирни ленени дрехи прозираха гърдите и бедрата й. Беше стройна и напета, а устните, бузите и веждите й бяха оцветени. Тя ме погледна с любопитство и без никакво стеснение.

— Как се казваш, хубави момко? — запита тя и зелените й очи се спряха върху сивата ми наметка, която показваше, че се готвех за ръкополагане.

— Синухе — отвърнах аз смутено, като не смеех да срещна погледа й. А беше толкова красива и капките масло по челото й така чудно ухаеха, че се надявах да ме помоли да я разведа из храма. Това често се случваше на учениците.

— Синухе — повтори тя замислено и ме погледна изпитателно. — Значи лесно се плашиш и бягаш, щом някой ти повери тайна.

Свързваше ме с легендата за приключенията на Синухе и това ме раздразни, защото още в училище достатъчно ми бяха досаждали с тези нелепости. Затуй се стегнах и я погледнах право в очите. Погледът й беше толкова странен, любопитен и ясен, че лицето ми пламна и огън обзе тялото ми.

— Защо да се плаша? — казах аз. — Бъдещият лекар не се плаши от никакви тайни.

— Я виж ти! — възкликна тя и се усмихна. — Пиленцето пищи, преди още да е счупило черупката. Кажи ми, има ли между другарите ти един младеж на име Метуфер? Баща му е царски зидар.

Метуфер — същият, който беше напил жреца и му беше дал златна гривна. Нещо ме преряза, но казах, че го познавам, и предложих да го повикам. Хрумна ми, че може да му е сестра или роднина. Тази мисъл ме успокои, погледнах я смело в очите и се засмях.

— А как ще го повикам, като не знам името ти и не мога да му кажа кой го търси? — реших се да запитам из.

— Той знае — рече жената, украсеният й с пъстри камъни сандал нетърпеливо тропна по каменния под и аз видях малките й крака с хубави, оцветени в яркочервено нокти, по които нямаше следа от прах. — Той много добре знае кой го търси. Може да ми дължи нещо. Може мъжът ми да е на път и да искам той да разсее тъгата ми.

При мисълта, че тя е омъжена, сърцето ми отново се сви, но казах твърдо:

— Добре, непозната красавице. Отивам да го повикам. Ще му кажа, че го търси една жена, по-млада и по-хубава от богинята на луната. Така той ще разбере коя си, защото едва ли може да те забрави някой, който веднъж те е видял.

Уплашен от собствената си смелост, аз понечих да тръгна, но тя леко ме задържа и каза замислено:

— Защо се разбърза? Постой още малко, може би имаме да си кажем още нещо.

Пак ме погледна така, че сърцето ми почна да се топи и краката ми се разтрепериха. После протегна окичената си с пръстени и гривни ръка, докосна голото ми теме и добави грижовно:

— Не мръзне ли тази хубава глава, след като наскоро са обръснали красящите я къдрици? — Миг след това нежно продължи: — Ти истината ли говориш? Смяташ ли, че съм хубава? Погледни ме по-внимателно!

Погледнах я — дрехите й бяха от царска ленена тъкан, в моите очи тя беше хубава, най-хубавата от всички жени, които бях виждал, и не правеше нищо, за да скрие хубостта си. Погледнах я и забравих раната в сърцето си, забравих Амон и Дома на живота, близостта й изгаряше тялото ми като огън.

— Нищо не отговаряш — каза тя тъжно. — Пък и не е нужно да отговаряш. Според теб аз сигурно съм стара и грозна жена, която не радва хубавите ти очи. Иди тогава да повикаш готвещия се за ръкополагане Метуфер и така ще се отървеш от мен.

Но аз не тръгвах, нито пък можех да кажа нещо, макар да ми беше ясно, че тя ме вземаше на подбив. Между гигантските колони на храма цареше здрач. Очите и проблясваха в сумрачната светлина, която се процеждаше през далечните каменни решетки. Никой не ни виждаше.

— А може би не е нужно да го викаш — каза жената и ми се усмихна. — Може би е достатъчно ти да ми харесваш и да се повеселиш с мен, защото си нямам друг, който да ми достави радост.

Тогава си спомних думите на Кипа за жените, които канели хубавите момчета да се забавляват с тях. Спомних си ги така ненадейно, че се изплаших и се отдръпнах назад.

— Не познах ли, че Синухе се бои? — рече жената и отново пристъпи към мен, но аз разтревожено посегнах да я отблъсна и извиках:

— Сега знам коя си! Мъжът ти е заминал и сърцето ти е коварна примка, а прегръдката ти изгаря по-лошо от огън!

Така й казах, ала не намерих сили да избягам. Тя малко се стъписа, после пак се усмихна, застана съвсем близо до мен и кротко заговори:

— Така ли мислиш? Само че не е вярно. Прегръдката ми съвсем не изгаря като огън, а напротив — казват, че е много нежна. Опитай сам!

Тя улови безволната ми ръка, сложи я върху гърдите си и през тънката тъкан аз почувствувах хубостта й, разтреперах се и бузите ми пламнаха.

— Май че още не ти се вярва — рече тя уж разочаровано. — Сигурно дрехата пречи, но почакай, ще я дръпна.

Разтвори дрехата си и притисна ръката ми върху голата си гръд, така че усетих туптенето на сърцето й, но гърдите й бяха меки и хладни.

— Ела, Синухе! — прошепна тя. — Ела с мен! Ще пием вино и ще се веселим.

— Не бива да напускам храма — отвърнах аз объркано. Срамувах се от нерешителността си, желаех я силно и се боях от нея като от смъртта. — До ръкополагането ми трябва да остана чист, иначе ще ме изгонят от храма и никога няма да постъпя в Дома на живота. Имай милост към мен!

Казах го, защото знаех, че ще я последвам, ако още веднъж ме помоли. Но тя беше опитна жена, разбираше страха ми и затуй замислено се огледа. Все още бяхме сами, ала недалеч от нас минаваха хора. Някакъв разводач гръмогласно обясняваше на пристигнали в Тива пътници забележителностите на храма и просеше от тях късчета мед, за да им покаже още по-големи чудеса.

— Какво стеснително момче си ти, Синухе — каза тя. — Понякога знатни и богати ми предлагат накити и злато, за да ги поканя да се веселим. А ти, Синухе, желаеш да останеш чист.

— Сигурно искаш да повикам Метуфер — отвърнах аз отчаяно. Знаех, че той нямаше да се поколебае да избяга през нощта от храма, въпреки че беше негов ред да бди. Като син на царски зидар, Метуфер можеше да си го позволи, но аз бих го убил за това.

— Ами ако вече нямам желание да повикаш Метуфер? — подметна жената и дяволито ме погледна. — Може би искам да се разделим като приятели, Синухе. Ето защо ще ти доверя и името си — Нефернефернефер. Понеже казват, че съм хубава, всеки, който веднъж е произнесъл името ми, трябва да го повтори и потрети. Освен това съществува обичай при раздяла приятелите да си разменят подаръци, за да не се забравят. Затуй те моля да ми подариш нещо.

Отново осъзнах бедността си. Нямаше какво да й предложа, нямах дори някакво дребно украшение или медна гривна, колкото и неподходящи да бяха за подарък. Обхвана ме такъв срам, че наведох глава и замълчах.

— Подари ми тогава нещо, което ще ободри сърцето ми — продължи тя, повдигна с пръст брадичката ми и доближи лицето си до моето.

Когато разбрах какво искаше, допрях устните си до нейните меки устни. Тя въздъхна леко и каза:

— Благодаря ти, Синухе. Подаръкът ти беше хубав и аз няма да го забравя. Но ти вероятно идваш от някоя далечна страна, защото още не си се научил да целуваш. Иначе не би било възможно след отрязване на къдриците ти тиванските девойки да не са те посветили в това изкуство. — Тя свали от палеца си златно-сребърен пръстен с необработен зелен камък, сложи го на ръката ми и добави: — Аз също трябва да ти дам подарък, за да не ме забравиш. Когато те ръкоположат и постъпиш в Дома на живота, можеш да накараш да изгравират печата ти в този камък. Тогава ще бъдеш на равна нога с богатите и сановниците. Не забравяй обаче, че камъкът е зелен, защото името ми е Нефернефернефер и защото някой е казал, че очите ми са зелени като Нил по време на летния зной.

— Не мога да приема пръстена ти, Нефер — възпротивих се аз и с неописуема наслада повторих името й — Нефернефер! И все пак аз никога няма да те забравя.

— Глупчо! — отвърна тя. — Задръж го, щом аз искам това. Задръж го заради каприза ми, който някога ще ми донесе висока лихва. — Тя поклати заканително тънкото си пръстче и очите й се смееха, когато додаде: — И не забравяй да се пазиш от жени, чиято прегръдка изгаря по-лошо от огън!

Обърна се и си тръгна, като не ми разреши да я изпратя. От вратата на храма я видях да се качва в разкошен паланкин. Пред него слуга с викове почна да й проправя път сред тълпата на двора. Хората се отдръпваха, гледаха след паланкина и си шепнеха нещо. Останал сам, аз усетих невъобразимо чувство на пустота, сякаш се бях сгромолясал в тъмна бездна.

Няколко дни по-късно Метуфер забеляза пръстена, хвана недоверчиво ръката ми и го разгледа.

— Кълна се в четиридесетте справедливи павиана на Озирис — извика той, — това е от Нефернефернефер, нали? Брей, да не ти се надява човек!

Той ме погледна почти с уважение, макар че жрецът ме бе накарал да мета пода и изобщо ми възлагаше най-черната работа, понеже не му се бях подмазал с някой подарък. Тогава намразих Метуфер заради думите му така дълбоко и яростно, както само невръстният юноша може да мрази. Колкото и да ми се искаше да го разпитам за Нефер, аз не се поддадох на това унижение. Заключих тайната в сърцето си, защото лъжата е по-сладка от истината, а мечтата — по-лъчезарна от земното съприкосновение. Съзерцавах зеления камък на ръката си, спомнях си очите и хладната й гръд и от пръстите ми сякаш още се разнасяше ароматът на помадата й. Тя беше в ума ми, меките й устни продължаваха да докосват моите и да ме утешават, защото Амон вече ми се беше явил и вярата ми беше рухнала.

Мислейки за нея, аз шепнех с пламнало лице: „Сестрице моя!“ И тези думи звучаха като ласка, защото от дълбока древност те са означавали и вечно ще означават: „Любима моя!“




3


Но нека разкажа как ми се яви Амон.

На четвъртата нощ беше мой ред да бдя над спокойствието на Амон. Бяхме седмина момчета — Мата, Мойсей, Бек, Синуфер, Нефру, Ахмосе и аз — Синухе, синът на Сенмут. С Мойсей и Бек се знаехме от по-рано като кандидати за Дома на живота, а останалите не ги познавах.

Със сериозно изражение ние следвахме жреца — нека името му остане в забрава, — когато ни поведе към вътрешността на храма. Амон беше отплувал с ладията си зад западните планини, стражите бяха изсвирили със сребърните си тръби и портите на храма бяха затворени. От постенето и напрежението бях отслабнал. Но водещият ни жрец се беше навечерял добре с месо от жертвените животни, с плодове и сладкиши. По лицето му се стичаше масло и бузите му се бяха зачервили от виното. Подсмихвайки се, той повдигна завесата и ни даде да погледнем в светилището. Амон стоеше в нишата си, издялана в огромен каменен блок. Скъпоценните камъни по високата шапка и яката му искряха от пламъка на светилниците червени, зелени и сини като живи очи. Наставлявани от жреца, на разсъмване щяхме да го намажем с помада и да го преоблечем, защото дрехите му трябваше да се сменят всяка сутрин. Бях го виждал и по-рано, когато на пролетния празник го изнасяха в златна ладия на двора и хората лягаха ничком пред него. Бях го виждал по време на най-големия разлив да плува по свещеното езеро в кораба си от кедрово дърво. Но тогава като прост ученик го гледах само отдалеч и червените му одежди никога не ми бяха правили такова поразително впечатление, както при пламъка на светилниците в безмълвната тишина на светилището. Червени одежди носят само боговете и докато се вглеждах във възвишения му лик, имах чувството, че тежестта на каменния свод притиска гърдите ми и ще ме задуши.

— Бдете и се молете пред завесата — разпореди се жрецът, като се държеше за края й, защото нямаше много доверие на краката си. — Може и да ви повика. Обикновено се явява на кандидатите за ръкополагане, повиква ги по име и им говори, ако са достойни за това.

Той направи набързо свещените знаци, измърмори божествените имена на Амон и дръпна завесата, без дори да й се поклони и да отпусне ръце пред коленете си. После си отиде и ние, седмината, останахме на тъмно в залата, от чийто каменен под в голите ни нозе се просмукваше страшен студ. Мойсей измъкна изпод наметката си лампа, Ахмосе хладнокръвно мина в светилището и изнесе от свещения огън на Амон, с който запалихме лампата.

— Да не сме глупаци, че да седим на тъмно — рече Мойсей и ние се почувствувахме по-добре, макар всички да изпитвахме известен страх.

Ахмосе извади хляб и месо, Мата и Нефру почнаха да играят на зарове и така високо обявяваха кой какво е хвърлил, че залата кънтеше. Като се нахрани, Ахмосе се загърна с наметката си и легна да спи, ругаейки твърдия под. След малко Синуфер и Бек се настаниха до него, за да им е по-топло и на тримата.

Аз обаче бях млад и бдях, макар да знаех, че жрецът бе получил от Метуфер делва с вино и го беше поканил заедно с още няколко високопоставени кандидати в килията си, така че нямаше начин да ни изненада. Бдях, макар да бях чувал, че преди ръкополагане кандидатите винаги си позволяваха скришом да ядат, да играят и да спят. Мата заразказва за храма на богинята с лъвска глава Сехмет, в който божествената дъщеря на Амон се явявала на войнствените царе, за да ги прегърне. Той се намираше зад храма на Амон, но вече бе западнал. Фараонът десетилетия наред не беше стъпвал в него и тревата избуяваше между каменните плочи на двора му. Мата твърдеше, че нямал нищо против да бди там и сега да прегръща голото тяло на богинята, а Нефру подхвърляше заровете в ръката си, прозяваше се и се тюхкаше, че не се е сетил да донесе вино. После двамата легнаха да спят и скоро аз единствен останах да будувам.

Нощта нямаше край. Нали бях млад — докато другите спяха, ме обзе благоговение и копнеж. Мислех си, че след като съм запазил чистотата си, след като съм постил и съм изпълнил старинните повели, Амон може да ми се яви. Повтарях свещените му имена и напрегнато се вслушвах във всеки звук, ала храмът си оставаше студен и пуст. Призори завесата пред светилището се разлюля от течението и това беше всичко. Когато в залата почна да се развиделява, аз духнах крайно разочарован лампата и разбудих другарите си.

Прозвучаха войнишки тръби, стражите на стената се смениха, откъм двора като далечен ромон на вода се разнесе приглушен шум, който възвестяваше началото на деня и работата в храма. Най-сетне жрецът дойде забързан, а с него — за мое учудване — и Метуфер. Двамата воняха на вино и се държаха за ръка. Жрецът размаха ключовете за свещените ракли и подкрепян от Метуфер, повтори свещените знаци, преди да ни поздрави.

— Мата, Мойсей, Бек, Синуфер, Нефру, Ахмосе и Синухе — поде жрецът, — прекарахте ли нощта в бдение и молитви както се следва, за да заслужите ръкополагането си?

— Прекарахме нощта в бдение и молитви — отговорихме ние в един глас.

— Изпълни ли Амон обещанието си да ви се яви? — запита той и се оригна с блуждаещ поглед.

Ние се спогледахме нерешително и накрая Мойсей неуверено каза:

— Изпълни го и се яви.

Един след друг другарите ми повториха думите му. Ахмосе последен погледна жреца право в очите и с благоговеен, сигурен глас рече:

— Разбира се, че се яви!

Аз обаче мълчах и около сърцето ми сякаш се свиваше някаква длан, защото думите на моите другари ми звучаха като богохулство. Метуфер нагло заяви:

— За да заслужа ръкополагането си, аз също прекарах нощта в бдене и молитви, понеже довечера имам друга работа и няма да седя тука. Жрецът може да потвърди, че Амон и на мен ми се яви в образа на голяма делва за вино и ми наговори много свети неща, които не бива да повтарям пред вас. Но думите му бяха благи като вино в устата ми, та аз жадно ги слушах и поглъщах чак до сутринта.

След него и Мойсей се престраши:

— На мен ми се яви в образа на сина си Хор, кацна на рамото ми като сокол и рече: „Бъди благословен, Мойсее, благословено да бъде семейството ти, благословен да бъде трудът ти, та някой ден да влезеш в къща с две порти и да се разпореждаш над много слуги!“

Останалите също почнаха да обясняват в надпревара какво им бил казал Амон, говореха разгорещено един през друг, а жрецът слушаше усмихнат и кимаше с глава. Не знам дали разказваха сънищата си, или лъжеха. Знам само, че аз стоях клет и сиротен и мълчах. Накрая жрецът се обърна към мен, сбърчи обръснатите си вежди и строго запита:

— Ами ти, Синухе, ти не си ли достоен да бъдеш ръкоположен? Небесният Амон не ти ли се яви в някакъв образ? Не го ли видя поне като малка мишка? Защото той умее да се преобразява по безброй начини.

Постъпването ми в Дома на живота висеше на косъм и затуй събрах смелост и казах:

— На разсъмване свещената завеса се разлюля, но друго нищо не видях, нито пък Амон ми заговори…

Всички избухнаха в смях, Метуфер се тресеше, удряше се по колената и каза на жреца, че съм глупак. После го хвана за мокрия от виното ръкав и му прошепна нещо, поглеждайки към мен. Жрецът отново заговори строго:

— Щом не си чул гласа на Амон, аз не мога да те представя за ръкополагане. Но тази работа може бързо да се оправи, защото ми се струва, че си вярващ и имаш добри намерения.

След тези думи той се отправи към светилището и изчезна зад него. Метуфер се приближи до мен, изгледа окаяното изражение на лицето ми, усмихна се приятелски и каза:

— Няма страшно.

Ала в следния миг всички подскочихме от уплаха. В сумрака на залата прозвуча свръхестествен глас, който не приличаше на човешки и се носеше отвсякъде — от тавана, от стените, от колоните. Ние се озъртахме и се мъчехме да разберем откъде иде.

— Синухе, Синухе — отекваше гласът, — къде си ти, сънливецо? Яви се веднага пред лицето ми и се поклони, защото бързам и няма цял ден да те чакам!

Метуфер дръпна завесата, бутна ме в светилището и притисна главата ми към пода в поклон, който се прави пред боговете и фараоните. Аз обаче вдигнах поглед и видях, че светилището е огряно от ярка светлина и гласът идеше от устата на Амон:

— Синухе, Синухе, свиня и павиан ведно! Пиян ли спеше, когато призовавах името ти? Сега заслужаваш да те хвърлят в затлачен кладенец и цял живот с тиня да се храниш, ала заради младостта ти ще те пощадя, макар да си тъп, мързелив и мръсен. Защото аз проявявам милост към всеки, който вярва в мен, а другите пращам в бездната на царството на мъртвите.

Още много неща ми наговори гласът с викове, обиди и ругатни, но вече не ги помня и не искам да си ги спомням. Чувствувах се унизен и огорчен, защото, вслушвайки се по-внимателно, в бученето на свръхестествения глас долових гласа на жреца. Това откритие така ме потресе и ужаси, че вече нищо не чувах. Гласът замлъкна, но аз продължавах да лежа пред статуята на Амон. Жрецът дойде и ме изрита встрани, а другарите ми бързо започнаха да внасят благовония, помади, мазила за разкрасяване и червени одежди.

Всеки предварително знаеше задачата си. Аз си припомних моята и отидох в залата да донеса съд със светена вода и кърпи, за да измием лицето, ръцете и краката на божеството. Но когато се върнах, видях как жрецът плюеше по лицето на Амон и го триеше с мръсния си ръкав. След туй Мойсей и Нефру оцветиха устните, бузите и веждите му. Метуфер го намаза със свещена помада и кикотейки се, натри с нея мазната физиономия на жреца и собственото си лице. Накрая съблякохме божеството, измихме го и го подсушихме, както след ходене по нужда, облякохме му червена надиплена поличка, завързахме му престилка, на раменете му сложихме наметка и напъхахме ръцете му в ръкавите.

Като привършихме всичко това, жрецът събра използуваните дрехи и кърпи и вдигна водата, защото на двора богати пътници всеки ден купуваха нарязаните на ивици дрехи, а водата се продаваше за лекуване на болни от екзема. Вече бяхме свободни — излязохме навън на слънце и аз повърнах.

Празен беше стомахът ми, празни бяха също сърцето и главата ми, защото вече не вярвах в богове. В края на седмицата намазаха главата ми с елей и аз бях ръкоположен за жрец на Амон. Изрекох жреческата клетва и получих свидетелство, което носеше печата на най-големия храм на Амон, съдържаше името ми и ми даваше право да постъпя в Дома на живота.

Така ние с Мойсей и Бек бяхме приети в Дома на живота. Неговите врати се отвориха за нас и моето име беше вписано в Книгата на живота, както някога в нея е било вписано името на баща ми Сенмут, а преди туй — името на неговия баща. Но аз вече не бях щастлив.




4


За обучението в Дома на живота към големия храм на Амон трябваше да отговарят царските лекари, и то всеки за своята специалност. Те обаче идваха рядко, защото кръгът на пациентите им беше голям, за услугите си получаваха богати възнаграждения и живееха в просторни къщи извън града. Но щом в Дома на живота дойдеше пациент, чието страдание затрудняваше обикновените лекари и те не се наемаха с лечението му, тогава пристигаше царски лекар и пред учениците от своята специалност демонстрираше вещината си. Така и най-бедният болен можеше в чест на Амон да получи помощ от царски лекар.

В Дома на живота от пациентите се вземаха подаръци според възможностите им. Много от тях носеха бележка, че някой обикновен градски лекар не е могъл да излекува страданието им, а най-големите сиромаси идваха направо там и никой не им искаше отплата. Всичко това беше хубаво и правилно, но аз все пак не завиждах на болните бедняци, над които неопитните се упражняваха и учениците можеха да ги лекуват, за да придобият умение. За тях не се хабяха обезболяващи средства и те без упойка трябваше да понасят клещите, ножа и огъня. Затуй откъм предните зали, където се приемаха сиромасите, често се носеха викове и стенания.

Медицинската подготовка и практика траеше дълго даже и при най-способните. Трябваше да се запознаем с лекарствата, а също и с билките, да се научим кога да ги берем, как да ги сушим и как да правим отвара от тях, защото при нужда лекарят трябваше да умее сам да приготвя церове. Аз и мнозина други роптаехме, понеже не разбирахме ползата от това, след като от Дома на живота срещу рецепта можеха да се получат всички известни лекарства готови — размесени и дозирани. Ала за мен, както ще стане дума, тези занимания впоследствие все пак се оказаха много полезни.

Изучавахме частите на тялото, дейността и предназначението на човешките органи. Упражнявахме се да боравим с ножа и с клещите за вадене на зъби, но преди всичко нужно бе да свикнем чрез опипване на телесните кухини и кожата да установяваме заболяванията, да ги откриваме по човешките очи. Трябваше да умеем да се справяме с раждания, при които бабуването беше безсилно. Според случая трябваше да знаем как да предизвикваме и как да успокояваме болки. Да се научим да различаваме леките заболявания от тежките, душевните от физическите. Да умеем да отсяваме истината от неистината в думите на пациента и да го разпитваме най-подробно, за да придобием ясна представа за болестта.

При това положение не е трудно да се разбере, че колкото повече напредвах в образованието си, толкова по-дълбоко осъзнавах оскъдността на моите познания. Навярно подготовката на лекаря свършва едва когато той смирено признае пред себе си, че всъщност нищо не знае. Не е редно обаче да споделя това с обикновените хора, защото най-важно от всичко е пациентът да вярва в лекаря и да има доверие в познанията му. Тази е основата, на която трябва да почива всяко лечение. Лекарят не бива никога да изпада в заблуждение. Иначе той губи доброто си име и подбива авторитета на другите лекари. Ето защо дори в домовете на богатите, където след първия лекар викат още двама или трима да прегледат някой по-тежко болен, последните предпочитат да потулят заблуждението на колегата си, а не да го разгласяват за срам и позор на лекарското съсловие. Затуй се казва, че лекарите със съвместни усилия погребват пациента си.

Навремето всичко това не ми беше известно и аз постъпих в Дома на живота, изпълнен с уважение и вяра, че в него ме очаква цялата земна мъдрост и доброта. Първите ми седмици там бяха тежки, защото новопостъпилият ставаше слуга на всички останали и сред обслужващия персонал никой не се смяташе толкова нископоставен, че да не стои над него и да не му дава нареждания. Най-напред ученикът трябваше да се научи на чистота. Нямаше мръсна работа, с която да не го натоварят, така че той се поболяваше от отвращение, докато накрая претръпнеше. Но скоро той и насън знаеше, че ножът е чист едва след като се обгори на пламък, а дрехите — когато се изварят в луга и вода.

Понеже за лекарското изкуство е писано и в други книги, тук няма какво повече да се занимавам с него. Ще разкажа онова, което се отнася до мен, което съм видял лично и за което други не са писали.

След дългия пробен срок дойде денят, в който след пречистителни ритуали ми облякоха бяла мантия и ме пратиха в приемната, за да се уча да вадя зъби на яки мъже, да превързвам рани, да разрязвам циреи и да намествам счупени крайници. За мен това не беше нищо ново — подготвен от баща си, аз бързо напредвах и станах учител на другарите си. Понякога ми даваха подаръци като на лекар и аз поръчах да изгравират в зеления камък, който бях получил от Нефернефернефер, името ми Синухе, за да подпечатвам с него рецептите.

Преминавайки от по-леки към по-трудни задачи, аз почнах да дежуря в залите за неизлечимо болни и да присъствувам на прегледите и операциите на прочути лекари, при които десет от пациентите умираха и един оздравяваше. Прозрях също така, че за лекаря смъртта не е страшилище, че за много болни тя беше милосърден приятел и след нея човешкото лице често изглежда по-щастливо, отколкото в дните на злочестия живот.

И все пак аз бях сляп и глух, преди да настъпи денят на моето пробуждане, както някога в детството, когато знаците, думите и буквите оживяха пред мен. В един момент очите ми се отвориха, събудих се сякаш от сън и развълнувано се запитах: „Защо?“ В този въпрос се крие страшният ключ към всяко истинско познание. Той е по-жилав от тръстиката на Тот и по-траен от издялания в камък надпис.

Това стана така. Имаше една жена, която не беше раждала и мислеше, че е безплодна, защото беше превалила четиридесетте. И изведнъж месечното й течение престанало. Тя дойде изплашена в Дома на живота, като предполагаше, че в нея се е вселил зъл дух и трови плътта й. Както беше предписано, аз взех няколко зърна ечемик и ги зарих в пръст. Едни от тях полях с вода от Нил, а другите — с урина от жената. Сложих пръстта на слънце и казах на жената да намине след някой ден. Когато дойде, видях, че зърната бяха поникнали. Напоените с обикновена вода бяха дребни, а другите — зелени и избуяли. Значи написаното беше истина и аз самият удивен й казах:

— Радвай се, жено! Свещеният и милостив Амон е благословил утробата ти и ще добиеш дете както всяка благословена жена.

Бедната женица заплака от радост и понеже бях възвърнал загубената й надежда, свали от китката си сребърна гривна, тежка два дебена, и ми я подари. Едва-що повярвала, тя ме запита:

— Син ли ще бъде?

Ето че ме взе за всезнаещ. Събрах кураж, погледнах я в очите и отговорих:

— Син ще бъде.

Възможностите бяха две, аз имах късмет и улучих. Жената още повече се зарадва и ми даде втора сребърна гривна, тежка два дебена.

Но след като си тръгна, аз се запитах как е възможно едно ечемичено зърно да знае онова, което никой лекар не можеше да провери, да знае и да види, преди признаците на бременността да станат забележими. Престраших се и отидох да попитам учителя си защо е така. Той ме изгледа, сякаш бях малоумен, и рече само:

— Така пише в книгите.

Това не беше никакъв отговор на въпроса ми „защо?“. Още веднъж се престраших и запитах царския акушер от родилния дом защо е така.

— Амон е цар на всички богове. Неговият поглед съзира семето, проникнало в женската утроба. Щом той разрешава да стане оплождане, защо да не разреши ечемиченото зърно да покълне от пръстта, напоена с урината на оплодена жена? — каза той и ме погледна, сякаш не бях с ума си, ала за мен и това не беше отговор на въпроса ми „защо?“.

Тогава очите ми се отвориха и видях, че лекарите от Дома на живота знаеха само писанията и обичаите и нищо повече. Запитах ли ги защо разяждащата рана трябва да се изгаря, а обикновената да се намаже с мехлем и да се превърже или защо мухълът и паяжините лекуват циреи, отговаряха ми, че така е било открай време. По същия начин служещият си с медицински нож имаше право да извършва описаните сто осемдесет и два разреза и операции. В зависимост от опита и вещината си той ги правеше по-добре или по-зле, по-бързо или по-бавно, безболезнено или причинявайки излишна болка, но не можеше да направи нищо повече, защото в книгите само те бяха описани и изобразени — друго по-рано не се е правело.

Имаше хора, които слабееха и лицата им ставаха бледи, без лекарят да може да установи някакво заболяване или увреждане. При все това те се съвземаха и оздравяваха, ако ядяха продавания скъпо и прескъпо суров черен дроб от жертвени животни. А защо ставаше така — за това не биваше да се пита. Имаше хора, които получаваха болки в стомаха, а лицето и ръцете им почваха да горят. На тях им даваха очистително и лекарства против болките. Едни се оправяха, други умираха, без лекарят предварително да е наясно кой ще оздравее и на кого коремът ще се подуе и ще умре. Защо обаче един оздравяваше, а друг умираше — за това никой не питаше и не биваше да пита.

Скоро забелязах, че поради прекаленото ми любопитство почнаха да ме гледат накриво, а постъпилите след мен ме изпреварваха и си позволяваха да ме наставляват. Тогава съблякох бялата си мантия, измих се и излязох от Дома на живота. Имах две сребърни гривни, които тежаха общо четири дебена.




5


Години наред не бях напускал територията на храма и сега, когато излязох посред бял ден, очите ми още веднъж се отвориха, защото видях, че докато съм учил и работил, градът се е променил. Забелязах го, като минавах по алеята на овните и прекосявах площадите. Навред витаеше някакво ново оживление, одеждите бяха станали по-скъпи и по-пищни, а по надиплените поли и перуките не можеше да се различи кой е мъж и кой жена. От кръчмите и публичните домове се носеше писклива сирийска музика, по улиците още по-често се чуваше чужда реч, сирийци и богати негри още по-нагло си пробиваха път сред местната тълпа. Богатствата и могъществото на Египет бяха безмерни, столетия наред вражески крак не беше стъпвал в градовете му, а сред мъжете на средна възраст имаше такива, които никога не бяха воювали. Не знам обаче дали това носеше радост на хората, защото погледите им бяха неспокойни, всички бързаха и недоволни от настоящето, очакваха нещо ново.

Самотен бродех по улиците на Тива със сърце, натежало от непокорство и скръб. Наминах към къщи и видях, че баща ми Сенмут е остарял, прегърбил се е и вече не може да чете папирусите. Майка ми Кипа също беше остаряла, задъхваше се, когато ходеше, и говореше единствено за гроба си. Със спестяванията си баща ми беше купил гроб за двамата в града на мъртвите, западно от реката. Бях го видял — спретнат, облицован с глинени тухли гроб с обичайните изображения и надписи по стените. Наоколо имаше стотици такива гробове, които жреците на Амон продаваха скъпо на честните и пестеливи хора, желаещи да си осигурят безсмъртие. За хатър на майка ми им бях написал книга на смъртта — да се сложи в гроба им, че да не се заблудят по дългия път. Беше чудесна, безгрешно написана книга, макар в нея да нямаше рисунки като в книгите, дето се продаваха на двора в храма на Амон.

Майка ми ми даде да хапна, баща ми ме запита за учението и повече нямахме какво да си кажем. Къщата ми беше чужда, улицата ми беше чужда и хората по нея ми бяха чужди. На сърцето ми ставаше все по-тягостно. Изведнъж се сетих за храма на Птах и за моя приятел Тутмос, който искаше да стане художник. Тогава си рекох: разполагам с четири дебена сребро — ще взема приятеля си Тутмос да се повеселим заедно, да се разтушим с вино, защото отговор на моя въпрос, така или иначе, никога не ще намеря.

Сбогувах се с родителите си, като им казах, че е време да се връщам в Дома на живота, и малко преди залез-слънце стигнах до храма на Птах. Запитах пазача къде е художественото училище, влязох вътре и потърсих Тутмос. Едва тогаз узнах, че той отдавна бил изгонен от училището. Учениците с нацапани от глината ръце плюеха, щом произнасяха името му. Един ми рече: „Тутмос най-сигурно можеш да го намериш в някоя бирария или публичен дом.“ Друг: „Чуеш ли някой да хули боговете, знай, че Тутмос е някъде наблизо.“ Трети: „Където има побой и се чупят глави, там търси приятеля си Тутмос.“

Те плюха пред мен, когато казах, че Тутмос ми е приятел, но го направиха заради учителя си. Щом той се обърна с гръб, те ми подшушнаха да отида в кръчмата „Сирийската делва“.

Намерих кръчмата, носеща името „Сирийската делва“. Беше на границата между бедняшкия квартал и богаташката част на града. На вратата й имаше надпис, който възхваляваше виното от лозята на Амон и вината от пристанището. Вътре стените й бяха покрити с весели картини — павиани прегръщаха танцувачки и козли надуваха свирки. Насядали по пода художници усърдно рисуваха върху папируси, а един старец печално се взираше в празната си чаша.

— Кълна се в грънчарското колело, че това е Синухе! — извика някой и вдигайки смаяно ръце, стана да ме посрещне.

Веднага познах Тутмос, макар да беше с мръсна и окъсана наметка, с кървясали очи и с голяма цицина на челото. Беше се състарил, измършавял и около ъглите на устата му се бяха образували бръчки. Ала когато ме погледна, очите му все така излъчваха завладяваща смелост и радост. Той се наведе и бузите ни се допряха. Сега вече знаех, че приятелството ни се бе запазило.

— Всичко е такава безсмислица, че сърцето ми се къса от мъка — казах аз. — Издирих те да разтушим душата си с вино, защото никой не ми отговаря на въпроса „защо?“.

Тутмос повдигна престилката си, което означаваше, че няма с какво да плати.

— Аз имам на ръцете си четири дебена сребро — заявих гордо, но той посочи към главата ми, която все още беше гладко обръсната. Искаше ми се хората да знаят, че съм получил първата жреческа степен — нали нямах с какво друго да се гордея. Сега се ядосах, че не бях оставил косата ми да израсте. Затуй казах припряно:

— Не съм жрец, а лекар. На вратата май пишеше, че тука има вино от пристанището. Искаш ли да го опитаме? — предложих аз и звъннах с гривните.

Кръчмарят бързо дотича, поклони ми се и отпусна ръце пред коленете си.

— В избата имам вина от Сидон и Библос, още неразпечатани и със сладост на смирна. В пъстри чаши поднасям мешано вино. Замайва главата като усмивката на момиче, а сърцето започва да лудува — каза той и продължи да дърдори и да изброява, без да си поема дъх.

Аз се обърках, погледнах Тутмос въпросително и той поръча мешано вино за двама ни. Един роб дойде, поля ни да си измием ръцете и сложи на масичката пред нас блюдо с печени лотосови семена. Кръчмарят донесе пъстрите чаши. Тутмос вдигна своята, отля малко на пода и рече:

— За небесния грънчар! Дано чумата отнесе художественото училище и неговите учители! — И той изреди имената на най-омразните му учители.

Аз също вдигнах чашата си и отлях малко на пода.

— Нека ладията на Амон протече за вечни времена, дано се пръснат търбусите на неговите жреци и чума да порази невежите учители от Дома на живота! — казах аз със сподавен глас и се огледах да не би някой да е чул думите ми.

— Не бой се — успокои ме Тутмос. — В тази кръчма са откъснати толкоз много уши на Амон, че той се отказа да подслушва. Всички ние, дето ни виждаш тука, сме отритнати. Аз щях да остана без хляб и бира, ако не ми беше хрумнало да рисувам книжки с картинки за децата на богатите.

Той ми показа папирусовия свитък, на който рисуваше при моето влизане, и аз не можах да въздържа смеха си. На хартията се виждаше крепост, зад чиито стени разтреперана от страх котка се отбраняваше срещу налитащи я мишки. На върха на едно дърво седеше и пееше хипопотам, докато един гълъб се мъчеше да се покатери на дървото по дървена стълба.

Тутмос ме погледна със засмените си кафяви очи. Но когато разгърна свитъка по-нататък, смехът ми секна. Появи се рисунка, на която дребен плешив жрец теглеше с въже едър фараон като жертвено животно към храма. На друга рисунка дребен фараон се покланяше пред огромна статуя на Амон. Погледнах го недоумяващо, а той кимна с глава и каза:

— Нима не е така? Родителите също се смеят на рисунките, защото изобразяват безсмислици. Смешно е мишка да напада котка, не по-малко смешно е жрец да тегли фараон. Но образованите почват да се замислят. Затуй хляб и бира няма да ми липсват, докато жреците не накарат стражите да ме пречукат на улицата. Случвало се е неведнъж.

— Хайде да пием — рекох аз и ние пихме, но на сърцето ми не стана по-радостно. — Кажи ми, не е ли редно да се пита „защо?“.

— Разбира се, че не е редно — отвърна Тутмос. — В Кеми няма ни дом, ни покрив, ни постеля за оня, който се осмелява да запита „защо?“. Ти знаеш, всичко трябва да си остане постарому. Нали помниш, Синухе, как тръпнех от радост и гордост, когато постъпвах в художественото училище. Чувствувах се като ожаднял странник, стигнал до извора, като просяк, който посяга към хляба. И научих много нещо. Научих как художникът държи калема, как се борави с длетото, как се прави модел от восък, преди да се издяла от камък, как се излъсква камък, как се реди разноцветна мозайка и как се оцветява алабастър. Но когато в мен загоря желанието да се заема с работа и за радост на очите си да извая онова, което си мечтаех, отпреде ми се изправи студена стена и ме пратиха да меся глина, която други щяха да моделират. Защото над всичко стои правилото. В изкуството, както и при буквите, има правило и ако някой го наруши, бива прокълнат. Затуй за всяко нещо си има образец и който се отклонява от него, не става художник. Открай време е установено как се рисува изправен и как седнал човек. Открай време е установено как конят се вдига на задни крака и как волът тегли товар. Открай време е установено как художникът трябва да върши работата си. Който се противи, той не е годен за храма и му се забранява достъпът до камъка и длетото. Ех, Синухе, приятелю мой, аз също питах защо. Прекалено често питах защо. Затуй сега седя тука с цицини по главата.

Отпивахме от виното, настроението ни се оправи и на душата ми олекна, защото вече не бях самотен.

— Синухе, приятелю мой, родили сме се в странно време — продължи Тутмос. — Всичко се движи и променя формата си като глина на грънчарско колело. Дрехите се измениха, думите и обичаите се измениха и хората вече не вярват в боговете, макар все още да се боят от тях. Приятелю Синухе, може би сме се родили, за да видим края на света, защото той е остарял, щом от построяването на пирамидите са минали хиляда, че и две хиляди години. Помисля ли си за това, иде ми да се хвана за главата и да заплача като дете.

Но той не заплака, защото пиехме мешано вино от пъстри чаши. Когато ги пълнеше, стопанинът на „Сирийската делва“ винаги ни се покланяше с отпуснати пред коленете ръце. Робът също дотърчаваше и ни поливаше да си измием ръцете. Сърцето ми се отпусна и беше готово да литне като лястовица пред прага на зимата, обзе ме желание да рецитирам стихове и да прегърна всички наоколо.

— Хайде да идем в някой публичен дом — предложи Тутмос и се засмя. — Ще послушаме музика, ще погледаме танцуващите момичета, та да ни олекне на душата и вече да не питаме защо, нито пък да искаме чашата ни да е пълна.

Платих на кръчмаря с едната гривна и му рекох да се отнася с нея внимателно, защото още е мокра от урината на една бременна. Шегата ми се стори много забавна, кръчмарят също се разсмя и ми върна шепа щемпелувани късчета сребро, така че можах да възнаградя и роба. Той ми се поклони до земята, а кръчмарят ни изпрати до вратата и ме подкани да не забравям „Сирийската делва“. Увери ме също, че познавал много млади и непринудени момичета, които на драго сърце щели да се запознаят с мен, ако им занеса от неговото вино. Но Тутмос вметна, че още дядо му бил спал със същите сирийки и затуй по-добре е човек да ги нарича бабички, а не сестрици. Какви шегобийци бе направило виното от нас!

Слънцето беше залязло, разхождахме се по улиците и аз изучавах онази Тива, която не знае що е нощ — уредниците на забавления се бяха постарали нощта в пищния им квартал да бъде светла като ден. Пред увеселителните заведения пламтяха факли, а върху стълбовете по уличните ъгли горяха лампи. Роби носеха паланкини на бегом и виковете на слугите пред тях се смесваха с долитащата от сградите музика и с крясъка на пияните. Надникнахме през вратата на една кушитска пивница — негри удряха с ръце и палки по тамтамите си, чийто страхотен тътен огласяше цялата околност. В надпревара с тях звучеше писъкът на първобитната сирийска музика. От нея непривикналото ухо изпитваше болка, но ритъмът й беше завладяващ и караше кръвта да кипне.

Никога дотогава не бях ходил в публичен дом и малко се боях, когато Тутмос ме заведе в „Котката и гроздето“. Беше малка чиста къща с меки постелки за сядане и приятно жълто осветление. Млади, според мен хубави момичета с начервени длани пляскаха в такт с флейтите и струнните инструменти. Когато музиката спря, те седнаха до нас и помолиха да ги почерпя с вино, защото гърлата им били сухи като слама. Музиката отново засвири и две голи танцьорки заиграха сложен, изискваш, много умение танц, който следях с голям интерес. Като лекар, бях свикнал да гледам голи женски тела, само че техните гърди, малки кореми и бедра не се бяха движили така примамливо, както тези.

Но от музиката в мен пак се надигна тъга и копнеж по непознатото, което ме привличаше. Едно от момичетата сложи ръката си в моята, притисна се до мен и каза, че съм имал поглед на мъдрец. Ала нейните очи не бяха зелени като Нил по време на летния зной, нито дрехата й беше от царски лен, макар че не покриваше гърдите й. Затуй пиех вино, не я поглеждах в очите и нямах желание ни да я наричам сестрица, ни да се забавлявам с нея. И нищо чудно, че последното, което си спомням и отнесох от публичния дом, беше злостният ритник на негъра и цицината на главата ми, когато се търколих по стълбите. Стана точно така, както беше предсказала майка ми Кипа — лежах край уличния ъгъл без късче мед в джоба, с раздърпана наметка и цицина на главата. Тутмос подложи силното си рамо да се облегна и ме отведе на кея, където утолих жаждата си с вода от Нил и се измих.

На сутринта пристигнах в Дома на живота с подпухнали очи, с болезнен оток на главата, с мръсна наметка и без ни най-малкото желание да питам „защо?“. Трябваше да дежуря в отделението за глухи и страдащи от ушни болести. Поизчистих се набързо, навлякох бялата лекарска мантия и поех натам. Обаче в коридора ме срещна моят учител и попечител, огледа ме и почна да ме укорява с думи, които бях чел и знаех наизуст.

— Какво ще излезе от теб — гълчеше той, — щом скиташ нощем като сомнамбул и не знаеш да пиеш с мярка? Какво ще излезе от теб, щом си пилееш времето в публични домове и хлопаш с тояга по делвите, та да се плашат хората? Какво ще излезе от теб, щом се биеш люто и удряш на бяг пред стражите?

Като изпълни дълга си, той се подсмихна и въздъхна облекчено, заведе ме в стаята си и ми даде да пия лек за прочистване на стомаха. Почувствувах се по-добре и разбрах, че в Дома на живота виното и публичните домове не са забранени, стига да не се задава въпросът „защо?“.




6


Така шеметът на Тива проникна и в моята кръв, нощта започна да ме привлича повече от деня, трептящият пламък на факлите — повече от слънчевата светлина, сирийската музика — повече от стенанията на болните, шепотът на хубавите момичета — повече от старинните знаци на пожълтелите папируси. И никой за нищо не ме упрекваше, щом си гледах работата в Дома на живота, щом си вземах изпитите и ръката ми не губеше сигурността си. Всичко това беше част от живота на ръкоположения — малцина имаха средства да свият собствено гнездо и да се оженят, преди да са завършили учението. Ето защо учителите ми даваха да разбера, че най-добре е да се поотракам, да не изтезавам тялото си и да дам воля на сърцето си. Независимо от това аз все още не бях се докосвал до жена, макар да бях доста сигурен, че женските обятия не изгарят като огън.

Времената бяха тревожни, а великият фараон боледуваше. На есенния празник видях съсухреното му старческо лице, когато — окичен със злато и скъпоценни камъни, неподвижен като идол в паланкина си и привел глава под тежестта на двойната корона — бе донесен в храма. Боледуваше и церовете на царските лекари вече не можеха да му помогнат. Носеше се слух, че последният му час наближавал и престолонаследникът скоро щял да заеме мястото му на трона. Но престолонаследникът беше младеж на моя възраст.

В храма на Амон принасяха жертви и отслужваха молебени, ала Амон не отправяше помощ на божествения си син, макар фараон Аменхотеп III да му беше построил най-величествения храм на всички времена. Говореше се също, че фараонът се бил разгневил на египетските божества и изпратил вестоносец при тъста си, митанския цар от Нахарина, с молба чудодейната ниневийска богиня Ищар да го излекува. Тази постъпка беше такова оскверняване на Амон, че в храма и в Дома на живота споменаваха само шепнешком за нея.

Изображението на Ищар пристигна и аз видях къдробради жреци със странни покривала на главите и плътни вълнени мантии да го носят, плувнали в пот, по улиците на Тива под звуците на медни тръби и малки барабани. Ала за радост на нашите жреци чуждоземното божество също не успя да помогне на фараона — когато реката почна да приижда, царският трепанатор бе повикан в палата.

Откакто бях в Дома на живота, не бях виждал Птахор ни веднъж, защото трепанации се правеха рядко, а и като ученик, нямах възможност да присъствувам на специализирани операции. Сега Птахор бързо бе донесен от жилището си в Дома на живота. Докато се миеше в умивалнята, аз се стараех да се навъртам наоколо. Беше си все така плешив, но лицето му се бе сбръчкало и бузите му висяха печално от двете страни на намръщената му старческа уста. Той ме позна, усмихна се и рече:

— Ти ли си, Синухе? Успял си доста да напреднеш, а? Подаде ми абаносовото сандъче, в което държеше инструментите си, и ми кимна да го последвам. За мен това беше изключителна чест, за която и царските лекари можеха да ми завидят, и аз я приех с достойнство.

— Трябва да изпробвам сигурността на ръцете си — каза Птахор. — Ще отворя един-два черепа тука, за да видя как ще ми потръгне работата.

Очите му бяха воднисти, а ръцете му малко трепереха. Влязохме в отделението за неизлечимо болни, парализирани и пациенти с черепни увреждания. Птахор прегледа няколко, избра един старец, за когото смъртта беше избавление, както и един роб. Последният бе загубил говора си и не можеше да движи крайниците си, след като при едно улично сбиване му бяха строшили черепа с камък. Дадоха им да изпият упоително лекарство, отнесоха ги в операционната и ги измиха. Птахор сам изми инструментите си и ги почисти на пламък.

Моята задача беше да обръсна косата на двамата пациенти с най-острия бръснач. След туй още веднъж измиха и почистиха главите им, намазаха кожата с обезболяващ мехлем и Птахор можеше да започне операцията. Най-напред той разряза кожата на главата на стареца и я изтегли на двете страни, без да се смущава от обилното кръвотечение. После с тръбовиден пробой сръчно проби отвор в оголения череп и вдигна отделилото се парче кост. Старецът запъшка и лицето му посиня.

— Не виждам никакво увреждане в главата му — рече Птахор, сложи костта на мястото й, заши кожата с няколко бода и превърза раната, след което старецът издъхна.

— Струва ми се, че ръцете ми малко треперят — отбеляза Птахор. — Може би някой от младежите ще ми донесе чаша вино.

Освен лекари от Дома на живота сред присъствуващите имаше цяла група бъдещи специалисти по черепни увреждания. Като се подкрепи с вино, Птахор насочи вниманието си към роба, който седеше завързан и гледаше навъсено, независимо от изпитото упоително. Птахор нареди да го завържат още по-здраво. Главата му стегнаха в поставка, която и великан не можеше да помръдне. Птахор разряза кожата на главата му, като този път следеше по-грижливо кръвотечението. Кръвоносните съдове по краищата на кожата бяха обгорени и изтичането на кръв бе спряно с медикаменти. Това извършиха другите лекари, тъй като Птахор не искаше да пренапряга ръцете си. Разбира се, в Дома на живота бяха довели обичайния за такива случаи кръвоспирател — неук човек, чието присъствие беше достатъчно, за да престане всяко кръвотечение завчас. Но Птахор желаеше да изнесе лекцията си самостоятелно и същевременно пестеше силите му за операцията на фараона.

След като почисти повърхността на черепа, Птахор показа на всички мястото, където костта се беше строшила навътре. С помощта на пробой, трион и клещи той направи голям колкото длан отвор и отново показа на всички съсиреците кръв, образували се между белите гънки на мозъка. Извънредно внимателно парченце по парченце той отстрани съсиреците и извади едно късче кост, проникнало в мозъчното вещество. Операцията продължи доста дълго, така че всеки ученик можа да проследи начина му на работа и да запомни добре как изглежда живият мозък. След туй Птахор сложи върху отвора почистена на пламък сребърна плочка, която междувременно бе приготвена с подходяща големина и форма, и с малки пирончета я прикрепи плътно към черепа. Като заши кожата и превърза раната, той каза да събудят пациента. Бедният отдавна беше загубил съзнание.

Робът беше развързан, в устата му наляха вино и му дадоха да помирише силно действуващи лекарства. След миг той седна и почна да ругае. Беше станало чудо, в което човек едва ли щеше да повярва, ако не го видеше сам — та нали преди трепанацията робът беше ням и не можеше да движи крайниците си! Този път не се наложи да питам защо, тъй като Птахор сам обясни, че проникналото в мозъка късче кост и съсиреците кръв са предизвикали появата на тези видими признаци.

— Ако до три дни не умре — подчерта Птахор, — ще го смятаме за излекуван, а след две седмици ще може да напердаши оня, дето го е цапардосал с камък по главата. Но не ми се вярва да умре.

После той любезно благодари на всички, които му бяха помагали. Мен също ме спомена, макар само да му бях подавал необходимите инструменти. Аз изобщо не бях отгатнал намерението му, когато ми възложи тази задача — пъхвайки абаносовото сандъче в ръката ми, той в същото време ме беше избрал за свой помощник в палата на фараона. Сега вече при две операции му бях подавал инструментите и следователно бях специалист, който при трепанации щеше да му бъде по-полезен, отколкото царските лекари. Но това още не ми беше известно и затуй невероятно много се изненадах, когато каза:

— Май че е време да се заемем с черепа на фараона. Ти готов ли си, Синухе?

И така, загърнат с простата си лекарска мантия, аз се настаних до Птахор в царския паланкин. Кръвоспирателят трябваше да се задоволи с мястото върху дръжката на носилката и робите на фараона ни понесоха бежешком към кея. Те тичаха толкова равномерно, че паланкинът дори не се люлееше. На брега ни очакваше разкошният кораб на фараона. Гребците бяха подбрани роби, гребяха ритмично и корабът сякаш не плуваше, а летеше над водата. От царския пристан бързо ни отнесоха в златния палат. Тази припряност никак не ме учудваше, защото по улиците на Тива вече маршируваха войници, портите се затваряха, продавачите прибираха стоката в складовете си и заключваха врати и кепенци. Всичко това ми даваше да разбера, че великият фараон беше на смъртно легло.




Трета книга

Шеметът на Тива





1


Пред стените на палата се бяха стекли както високопоставени, така и обикновени хора, а край забранения бряг също гъмжеше от богаташки дървени ладии с гребци и бедняшки тръстикови лодки, намазани с катран. Щом се появихме, сред тълпата като клокочене на далечна река се разнесе шепот и вестта за пристигането на царския трепанатор тръгна от уста на уста. Хората вдигаха ръце в знак на скръб и по пътя ни до палата около нас се раздаваха горестни стонове и вопли, защото всички знаеха, че след отваряне на черепа му никой фараон не е доживявал до трета зора.

През лилиевата порта ни въведоха в преддверието на царските покои. Знатни придворни ни посрещнаха и като слуги се покланяха доземи пред Птахор и пред мен, понеже в ръцете си носехме смъртта. Предоставиха ни стая, временно пригодена за умивалня, но след като размени няколко думи с придворния лекар, Птахор просто вдигна ръце в скръбен жест и равнодушно пристъпи към процедурите на измиването. Следвани от носачите на свещения огън, ние минахме през бляскавите покои и влязохме в царската спалня.

Великият фараон лежеше под златен балдахин. Леглото му се опираше върху гърбовете на лъвски фигури, а колоните му изобразяваха боговете закрилници на фараона. Снел всичките си царски инсигнии, той лежеше гол, с подпухнало тяло, изнемощял и в безсъзнание. Измършавялата му старческа глава беше клюмнала настрани, дишаше тежко и от ъгъла на обезсилената му уста се стичаше лига. Земното могъщество и земната слава бяха толкова мимолетни и тленни, че фараонът не се различаваше от който и да било умиращ старец в приемната зала към Дома на живота. Но по стените наоколо той продължаваше да се носи в царската си колесница, теглена от украсени с пера коне, силната му ръка опъваше лъка и лъвове рухваха, пронизани от стрелите му. Стените на спалнята сияеха в червено, златисто и синьо, а подът беше украсен с плуващи риби, с диви патици в устремен полет и с полюшвани от вятъра тръстики.

Поклонихме се доземи пред умиращия фараон. Всеки, който що-годе познаваше смъртта, беше наясно, че тук цялото изкуство на Птахор бе излишно, но трепанацията на фараона открай време е била последната мярка, освен ако преди това не го е стигнала естествена смърт. Сега трябваше да се постъпи именно така и ние се заехме за работа. Отворих абаносовото сандъче, почистих на пламък още веднъж ножовете, пробоите и клещите и подадох на Птахор свещения кремъчен нож. Придворният лекар вече беше обръснал и измил главата на умиращия. Птахор нареди на кръвоспирателя да приседне в края на леглото и да вземе главата на фараона в скута си.

Тогава обаче великата царска съпруга Тейе застана до леглото и се възпротиви. До този момент тя бе стояла неподвижно като статуя край стената и с вдигнати нагоре ръце изразяваше дълбоката си скръб. Зад нея стояха младият престолонаследник Аменхотеп и сестра му Бакетамон, но аз не бях посмял да отправя поглед към тях. Сега, при настъпилата в стаята суматоха, ги познах — бях виждал царските им изображения в храма. Престолонаследникът беше на моя възраст, но по-висок на ръст. Притворил очи, той държеше главата си изправена и удължената му брадичка стърчеше напред. Крайниците му бяха болезнено слаби, клепачите и мускулите на лицето му потръпваха. Принцеса Бакетамон имаше хубави, благородни черти и големи продълговати очи. Устните и бузите й бяха оранжево оцветени, носеше дреха от царски лен, под която крайниците и изглеждаха като на богиня. По-внушителна от тях двамата несъмнено беше великата царска съпруга Тейе, макар външно да бе по-дребна и понапълняла от възрастта. Тя имаше много тъмна кожа и широки, изпъкнали скули. За нея бях чувал, че произхождала от простолюдието и в жилите й течала негърска кръв, но не съм сигурен в това. Знам само, че погледът й беше мъдър, смел и остър. Въпреки че в регистрите родителите й не бяха отбелязани като благородници, тя притежаваше властна осанка. Когато махна с ръка и погледна кръвоспирателя, той изглеждаше като прашинка под широките й тъмнокафяви нозе. Разбирах я, защото кръвоспирателят беше неграмотен говедар от ниско потекло. Стоеше с отпусната глава, провиснали ръце, зяпнала уста и глуповата самонадеяност в изражението. Липсваха му всякаква дарба и ум, ала беше способен с присъствието си да спира кръвотечения. Затуй го бяха отделили от ралото и воловете му и го бяха назначили в палата. Колкото и да се миеше, около него винаги се носеше миризмата на говежди тор. Той самият не можеше да обясни на какво дължи способността си — не беше някакво умение и още по-малко прилагане на умение. Тя просто съществуваше у него, както в чакъла може да попадне бисер. Тази способност не се придобиваше нито с учение, нито с умствени занимания.

— Не му позволявам да докосва бога — заяви великата царска съпруга. — Щом е необходимо, аз сама ще придържам главата му.

Птахор се възпротиви и каза, че при операцията ще има кръвотечение и няма да бъде приятно. Независимо от това великата царска съпруга седна в края на леглото и внимателно положи в скута си главата на умиращия си съпруг, без да обръща внимание на стичащата се по ръката и лига.

— Той е мой — каза царицата — и никой друг няма да се докосва до него. Нека от моя скут поеме пътя към страната на смъртта.

— Той, божественият син, ще се качи в слънчевата ладия на баща си и ще отплува право в страната на блажените — рече Птахор и разряза с кремъчния нож кожата на царската глава. — Роден от слънцето, той ще се върне при него и всички народи навеки ще славят името му. Къде по дяволите се запиля кръвоспирателят, Сет да го порази!

С празнословните си приказки Птахор гледаше да отвлече вниманието на царската съпруга от операцията, както всеки опитен лекар говори на пациента си, докато му причинява болка. С последните си думи той нахока кръвоспирателя, който, облегнат на колоната до вратата, унесено бе притворил очи. От главата на фараона бликна кръв и почна да се стича в скута на царската съпруга. Тя се сепна и лицето й прежълтя. Кръвоспирателят също се сепна от унеса си. Може би мислено се бе пренесъл при говедата и напоителните си канали, но сега си спомни за професията си, приближи се, погледна фараона и повдигна ръце. Кръвта тутакси престана да тече и аз измих и почистих главата.

— Извинявай, драга — рече Птахор и пое от ръката ми пробоя. — При слънцето ще се върне, право в бащината си златна ладия, Амон да го благослови.

Докато приказваше, той бързо и сръчно въртеше пробоя между дланите си и със скърцане го вкара в костта. Тогава престолонаследникът отвори очи, пристъпи крачка напред и с треперещо лице каза:

— Не Амон, а Ра-Херахти да го благослови, превъплътен в Атон! Вдигнах почтително ръце, макар да не знаех за какво говори. Пък и кой ли може да помни хилядата египетски богове? Най-малко един ръкоположен жрец на Амон, който достатъчно си е блъскал главата с неговите свещени триади и деветорки.

— Така де, Атон — смънка Птахор примирително. — Именно Атон, аз просто сбърках. — Той отново взе кремъчния нож и чукчето с абаносова дръжка и с леко почукване почна да отделя костта. — Много добре помня, че в божествената си мъдрост фараонът накара да съградят храм на Атон. Беше май наскоро след раждането на, принца, нали, прекрасна Тейе? Да, още малко остана. — Той угрижено погледна към престолонаследника, който стоеше до леглото със свити пестници и потръпващо лице. — Впрочем една глътка вино би подсилила ръката ми и не би се отразила зле на принца. Сега вече наистина си заслужава да се разпечата и една царска делва. — Подадох му клещите и той изкърти отделената кост, при което главата в скута на царицата изпращя. — Малко светлина, Синухе!

Птахор въздъхна, защото най-трудното беше минало. Аз също въздъхнах неволно и това чувство на облекчение като че ли се пренесе върху фараона — крайниците му леко помръднаха, дишането му се забави и той потъна в още по-дълбоко безсъзнание. Под ярката светлина Птахор съсредоточено се взря в мозъка на фараона, който се виждаше през черепния отвор. Мозъчното вещество беше сиво-синьо и потръпваше.

— Хм — промълви Птахор замислено. — Направих каквото можах. По-нататък Атон да се погрижи за него, защото това е работа на боговете, а не на хората.

Леко и внимателно той върна костта на мястото й, запълни пукнатините с лепило, дръпна кожата обратно и превърза раната. Царската съпруга отпусна главата върху облегалката от скъпоценно дърво и погледна Птахор. Кръвта в скута и беше засъхнала, но сега тя не мислеше за това. Птахор срещна смелия й поглед и каза тихо, без да се покланя:

— Ще доживее изгрева, ако волята на неговия бог е такава. После вдигна ръце в знак на скръб и аз сторих същото. Но когато повторно вдигна ръка, за да изрази съболезнованията си, аз не посмях да последвам примера му. Какъв бях аз, та да съчувствувам на царските особи? Почистих инструментите на пламък и ги прибрах в абаносовото сандъче на Птахор.

— Наградата ти ще бъде голяма — рече царската съпруга и ни даде знак, че можем да се оттеглим.

В царската зала за нас бяха приготвили трапеза и Птахор зарадвано погледна делвите с вино край стената. Като се запозна с печатите им, той нареди да отворят една и робите ни поляха да си измием ръцете. Запитах го как се осмелява да разговаря така непочтително с царската съпруга и престолонаследника.

— Няма съмнение, че фараонът още приживе е бог — отвърна Птахор и се захили, заприличвайки още повече ма стар павиан. — Строят му храмове и му принасят жертви, но като лекар, ти видя, че и той е обикновен човек, смъртен като всеки от нас. Царската съпруга също е човек с всички качества на една жена. В ушите им моите думи са като бръмчене на муха и ако аз бръмчах както останалите мухи край тях, те нямаше да ме чуват. А сега казват: „Птахор е странен, но порядъчен човек. Да му простим глупостта заради годините и доброто му намерение.“ И не ме забравят, а ми дават скъпи подаръци. Хубаво е и ти да запомниш: ако искаш владетелят да се вслушва в думите ти, говори му не както другите, а като на човек, като на себеподобен. Тогава той или ще те изслуша, или ще те изхвърли от палата, но и в двата случая ще те запомни. А не е малко нещо фараонът да помни подчинения си.

Птахор пиеше и виното го развесели. Кръвоспирателят лакомо тъпчеше в устата си месо с мед и забравил сънената си недружелюбност, каза:

— Няма я вече глинената къщурка.

Той също пиеше вино. Пиеше го като бира и скоро очите му се ококориха, а лицето му се зачерви.

— Не, няма я глинената къщурка, край! — повтори той.

Един слуга му поля да си измие ръцете и той разплиска вода наоколо. Птахор го погледна незлобливо и го подкани да иде да разгледа оборите на фараона. Сега му се е отдал случай — нали и бездруго не бивало да напускаме стените на палата, преди фараонът да е издъхнал или да е оздравял. Такъв бил обичаят. А ако умре, ние също трябвало да умрем.

Кръвоспирателят повярва и притихна. Но после се оживи при мисълта, че все пак нямало да умре в глинената си къщурка, и отиде да разгледа царските обори, докато още имал възможност. На придружаващия го слуга Птахор каза, че е най-добре да го остави да се наспи в обора — нека се почувствува като у дома си.

Когато останахме двамата, аз се осмелих да го попитам за Атон, защото действително не бях чувал Аменхотеп III да е строил храм на такъв бог в Тива. Птахор ми обясни, че Ра-Херахти бил родов бог на Аменхотепите. Някога в пустинята, недалеч от сфинкса, той се явил в съня на най-великия от войнствените царе — Тутмос I, и му предрекъл, че един ден на главата си ще носи короната на двете царства. Дотогава за него нямало никакви изгледи да стане владетел — прекалено много престолонаследници чакали ред. Това беше истина, защото в дните на буйната си младост Птахор беше пътешествувал до пирамидите и със собствените си очи бе видял построения между лапите на големия сфинкс храм, издигнат от Тутмос в памет на случилото се, както и надписа, в който царят разказвал за видението си. Оттогава неговият род почитал Ра-Херахти, който се намирал в Долната земя — в Хелиопол, и чието превъплъщение бил Атон. Този Атон бил много старо божество, по-старо и от Амон, ала останало в забрава, докато великата царска съпруга не родила син след поклонението си пред Атон в Хелиопол. После в Тива също му издигнали храм, но в него ходели само членовете на царското семейство. Там Атон бил изобразен като бик, който носи слънцето между рогата си, а Хор — като сокол.

— И тъй — рече Птахор и отпи от виното, — оказва се, че престолонаследникът е божествен син на Атон. Нали той се явил на царската съпруга в храма на Ра-Херахти и след туй добила син. Оттам тя довела със себе си един крайно властолюбив жрец на име Ейе, който спечелил симпатиите й. На него му се удало да нареди жена си за дойка на престолонаследника. Тяхната дъщеря Нефертити е сукала от една гръд с престолонаследника и в детските игри му е била като сестра в палата, така че можеш да си представиш накъде отиват нещата. — Птахор пак отпи, въздъхна и каза: — Мда, за стария човек няма нищо по-благо от виното и бъбренето за работи, които не го засягат. Ех, синко Синухе, да знаеш само колко тайни са погребани зад челото на стария трепанатор. Сред тях и царски може да се крият. Колко хора се чудят защо в царския харем никога не са се раждали момчета, макар това да противоречи на всички закони на медицината. Когато беше силен и жизнерадостен, оня, дето лежи сега с опериран череп, също обичаше да си посръбва. Беше голям ловец, повалил е хиляда лъва и петстотин тура, а колко девици е повалил под балдахина си — тях и надзирателят на харема не може да ги преброи. Но син има само от царствената Тейе.

От изпитото вино почнах да ставам неспокоен. Въздъхнах и погледнах зеления камък на пръста си, ала Птахор продължи безжалостно:

— Оня, дето лежи вътре, беше намерил царската си съпруга по време на лов. Казват, че тогава Тейе била обикновена птицеловка в тръстиките край Нил. Заради будния и ум фараонът я направи равна на себе си. Простите и родители също почиташе и напълни гроба им с най-скъпи подаръци. Тейе не му пречеше да се забавлява, стига някоя от жените в харема да не му родеше син. И имаше невероятен късмет, защото това наистина не се случи. Макар той да държеше скиптър и камшик, великата царска съпруга беше оная, която движеше ръката му. За да сложи веднъж завинаги край на войните с Нахарина, където реките текат нагоре, фараонът се ожени за дъщерята на митанския цар. Тогава, казват, Тейе му втълпила, че принцесата воняла на коза и не си струвало да ляга с нея. По-късно същата тази принцеса наистина полудя.

Птахор ме погледна, озърна се и бързо добави:

— Ти, Синухе, не вярвай на тия истории, защото са измислици на злонамерени клеветници. Всички познават добротата и мъдростта на великата царска съпруга, както и умението й да огражда себе си и трона със способни мъже. Така си е.

Птахор отля капка вино от чашата си на пода и благочестиво изправи глава. После погледна встрани и се разсмя.

— Здравей, носачо на сопата! — извика той. — Ти ли си това? Ела, седни да пийнем глътка заедно. Откога не сме се виждали!

Аз скочих и се поклоних, допирайки пода с ръце, защото с присъствието си ни бе почел заставащият отдясно на фараона носител на скиптъра и пазител на царския печат. Беше сам и символите на царската власт изглеждаха печално тържествени в ръцете му. Старческото му лице бе съсипано от скръб и по бузите му се стичаха сълзи — искрени горестни сълзи, проливани колкото за фараона, толкова и за него самия. Мен изобщо не ме погледна. Такъв беше обичаят — на високопоставения не подобаваше да поглежда низшите. За него те бяха въздух. Той седна, оставяйки скиптъра и камшика, въздъхна и каза мрачно:

— Много снизхождение се проявява към глупостта ти, трепанаторе, ала не е редно да се смееш в дом, обзет от скръб и печал.

Ръцете му въпросително пошавнаха.

— До сутринта — рече Птахор. — Но щом не сме в глинена къщурка, както е казал някога един мъдрец, редно е и ти да пийнеш чаша вино с нас. Виното подхожда и на радост, и на скръб. Защо си сам и пристъпваш като сянка, приятелю? Защо слугите и сановниците вече не се лепят по теб като мухи на мед?

Пазителят на царския печат изтри сълзите си и унило се усмихна.

— Могъществото е като тръстика в човешките ръце — каза той. — Тръстиката се прекършва, а умната птица предвидливо прелита на върха на друга тръстика. Затуй може и да пия чаша вино с теб, Птахоре, макар да нямам този навик. Прави са думите ти, че виното лекува мъката.

— Че толкоз скоро ли? — запита Птахор и пазачът на печата разпери ръце, изразявайки безпомощността си.

— Не ми позволиха даже да будувам край леглото на умиращия господар — отвърна той. — С неблагодарност ми се отплащат, Амон да ме закриля. Великата царска съпруга прибра печата на фараона и гарнизонът само нея слуша. Редом с нея стои вероломният жрец, а престолонаследникът, бога ми, той пък гледа облещено като теле и се оставя да го теглят накъдето поискат.

— Като стана дума за жреца — рече Птахор и наля чаша вино за пазителя на печата, понеже при влизането му слугите бяха изчезнали, — сетих се, че тъкмо разказвах на приятеля си Синухе как на младини край пирамидите и аз като другите пътешественици надрасках името си върху лапата на големия сфинкс, та да се запази за вечни времена.

Пазителят на печата учтиво погледна към мен, но сякаш не ме забеляза.

— Пфу, Атон! — каза той и богобоязливо направи с ръка знака на Амон. — Господарят години вече не е стъпвал в храма на Атон и вратите му са ръждясали. Нали предпочете чуждоземно божество да дойде да го излекува. Това пък ако не е своенравие.

Той пак ме погледна и този път сигурно ме забеляза, защото бързо добави:

— На боговете им е позволено да своенравничат, тъй като те по природа са своенравни.

— Но престолонаследникът все пак загатна за Атон.

— Престолонаследникът! — каза пазителят на печата с безкрайно презрение. — Престолонаследникът е луд и болен. От мен да знаете, че преди фараонът да стигне в Дома на смъртта, великата царска съпруга ще си сложи брада, ще препаше лъвската опашка и ще почне да съди с короната на глава. Естествено, че жрецът ще я насърчава, но знайте също, че царицата трябва да се съюзи с Амон, ако мисли да властвува над Египет. — Той отпи и очите му се насълзиха. — Колко своенравни са наистина боговете. На Амон принасях жертва след жертва, първожреца му почитах като роден баща, бях върховен строител и покрих египетската земя с храмове на Амон, ала благодарност видях единствено от Сет и всичките му дяволи. — Пи и се разплака. — Едно старо псе съм аз — хлипаше той, — старо псе с проскубана козина! Подлагах гръб под нозете на царя и той добродушно притискаше главата ми в прахта. — Пак пи, захвърли златния камшик на пода и разкъса скъпата си дреха. — Суета на суетите! — извика той. — Но аз си имам гроб, скъпо натъкмен гроб, и те не могат да ми го отнемат. Не могат да ми отнемат вечния покой от дясната страна на моя цар, ако че съм старо, проскубано псе.

Той горчиво зарида с отпусната между ръцете глава. Птахор утешително я поглади и опипа подутините по нея.

— Интересна глава имаш — рече той. — От професионално любопитство мога безвъзмездно да я отворя…

Пазителят на печата дръпна главата си от ръцете му и уплашено повдигна лице. Птахор се направи, че го е разбрал погрешно, и раболепно продължи:

— Честна дума, напълно безвъзмездно, не ти искам и най-дребен подарък. Заради старото ни приятелство съм готов да отворя черепа ти само защото го намирам интересен.

Като се опря на масата и впери яростен поглед пред себе си, пазителят на печата се изправи, но Птахор го стискаше за ръката и продължи натрапничаво да го увещава:

— Няма да трае дълго. Ще го сторя много внимателно и може би още утре ще последваш господаря си в западните селения.

— Ти се подиграваш — рече пазителят на печата, отново стана важен и вдигна камшика от пода. — Не вярваш в Амон — продължи той и за всеки случай пак се хвана за масата. — Лошо, много лошо. Но нека ти е простено заради глупостта ти и затуй, че вече нямам власт да наказвам.

Той си тръгна, провесил камшика и скиптъра в лявата си ръка. Гърбът му беше превит от умора и скръб. След излизането му слугите се върнаха в залата, поляха ни да си измием ръцете и ни намазаха със скъпа помада.

— Изведи ме оттук, синко Синухе, стар съм и краката вече не ме държат — каза Птахор и аз го изведох на чист въздух. Нощта се беше спуснала, на изток светлините на Тива сияеха, по-ярки от вечерното зарево. Бях пил вино и в кръвта си отново усетих шемета на Тива, докато вдишвах аромата на градинските цветя и над главата ми звездите примигваха.

— Птахор — промълвих аз, — когато нощното небе пламне от отблясъка на тиванските светлини, в мен се събужда жаждата за любов.

— Любов не съществува — заяви Птахор категорично. — Мъжът тъгува, щом му липсва жена, с която може да спи. Ако пък отиде и спи с някоя, после му става още по-тъжно. Така е било и тъй ще бъде.

— Защо? — запитах го аз.

— Това и боговете не знаят — отвърна Птахор. — Но не ми говори за любов, за да не ти отворя черепа. Ще го сторя безвъзмездно, никакъв подарък няма да ти искам, а ще ти спестя много мъка.

Реших, че е най-добре сам да се нагърбя със задачата на роб — вдигнах го на ръце и го отнесох в стаята, отредена ни за нощуване. Беше толкова дребен и стар, че дори не се задъхах. Сложих го в леглото и той веднага заспа, след като напразно опипа около себе си за чаша вино. Завих го с меки кожи, за да не мръзне в хладната нощ, и се върнах на градинската тераса. Бях млад, а младостта не жадува за сън в предсмъртната нощ на фараона.

От терасата като шумолене на далечни тръстики долавях приглушените гласове на хората, нощуващи край стените на палата.




2


Червеникавите светлини на Тива искряха на източния небосклон, аз будувах сред аромата на градинските цветя и си мислех за две очи, зелени като Нил по време на летния зной, когато забелязах, че не съм сам на терасата.

Лунният сърп беше тънък, звездите едва-едва блещукаха и аз не можех да установя мъж ли се приближаваше или жена. Застана до мен и се вгледа в лицето ми, мъчейки се да ме разпознае. Отстъпих и тогава прозвуча писклив като на дете заповеднически глас:

— Ти ли си, Самотнико?

По гласа и слабата фигура познах, че беше престолонаследникът. Поклоних му се доземи, без да се осмеля да отговоря нещо. Но той нетърпеливо ме дръпна нагоре и каза:

— Изправи се и не се прави на глупак! Никой не ни гледа, така че не е нужно да ми се кланяш. Спести си поклоните за бога, чийто син съм аз, защото има само един бог, а всички останали са негови превъплъщения. Ти знаеш ли това? — Без да дочака отговор, той замислено добави: — Всички останали, с изключение може би на Амон, който е лъжовен бог.

— О! — възкликнах аз и стъписано вдигнах ръце, за да покажа, че се боя от такива думи.

— Както и да е — рече той. — Видях те, когато седеше при баща ми и подаваше на извеяния Птахор ножа и чукчето. Тогава те нарекох Самотника. Майка ми пък нарече Птахор Старата маймуна. Това ще ви бъдат имената, ако трябва да умрете, преди да напуснете палата. Но твоето име аз съм го измислил.

Реших, че той наистина трябва да е болен и луд, щом говори такива щуротии. Обаче нали и Птахор беше казал, че ни очаква смърт, ако фараонът умре, и кръвоспирателят му бе повярвал. Усетих как прорастващите ми коси почнаха да се изправят и възпиращо протегнах ръка, защото не ми се искаше да умра.

До себе си долавях неравното и възбудено дишане на престолонаследника, ръцете му се свиха и той промърмори:

— Неспокоен съм, ще ми се да бъда другаде. Знам, че моят бог ще ми се яви, но се боя. Остани с мен, Синухе, защото, щом той ми се яви, силата му смазва тялото ми и после езикът ме боли.

Разтреперих се при мисълта, че е болен и говори несвързано като побъркан. Той ми заповяда да тръгна с него и аз го последвах. Слязохме от терасата, минахме покрай царското езеро и иззад зидовете в ушите ми като стенание нахлу шепотът на скърбящата тълпа. Завихме зад оборите и кучкарниците и през вратата за прислугата излязохме, без стражите да ни забележат. Беше ме много страх, защото Птахор бе казал, че преди смъртта на фараона не ни е разрешено да напускаме палата. Но можех ли да се възпротивя на престолонаследника?

Той се движеше бързо, с изпънато тяло и плавна крачка, така че никак не ми беше лесно да го следвам. Носеше само престилка и луната осветяваше белезникавата му кожа, тънките крака и бедрата, широки като на жена. Осветяваше щръкналите му уши и измъченото му трескаво лице с поглед, вперен сякаш в някакъв невидим за другиго дух.

— Ще вземем лодка — каза той, когато стигнахме до брега. — Трябва да тръгна на изток, за да посрещна баща си.

Без да избира, той стъпи в най-близката тръстикова лодка. Последвах го и ние загребахме напряко през реката. Никой не ни подгони, въпреки че бяхме откраднали лодката. Нощта беше неспокойна, лодки кръстосваха по реката, а пред нас небето все по-ярко се червенееше от светлините на Тива. Пристигайки на отсрещния бряг, той пусна лодката по течението и без да се извръща, закрачи напред, сякаш многократно бе минавал по този път. Нямаше как — поех след него с боязън в сърцето. Не бяхме единствените будуващи в нощта и никой от стражите не ни подвикна, защото в Тива се знаеше, че последният час на фараона вече настъпва.

Ходенето беше изнурително и издръжливостта на крехкото му тяло ме удивляваше. Макар нощта да беше доста хладна, по гърба ми се стичаше пот, докато го догонвах. Звездите промениха положението си, луната залезе, а той все вървеше напред. От долината навлязохме в безлюдната пустиня, градът остана зад гърба ни и на небето пред нас се откроиха тъмните силуети на трите източни планини — стражите на Тива. Почнах да се чудя откъде и как ще намеря паланкин за връщането, понеже ми се струваше, че краката му нямаше да издържат обратния път.

Най-сетне той седна задъхан на пясъка и каза боязливо:

— Хвани ме за ръцете, Синухе, защото те треперят и сърцето ми се разтуптя. Наближава часът, светът е пуст и в него сме само ние двамата. Но там, където отивам аз, ти не можеш да ме последваш. И все пак не искам да съм сам.

Хванах го за китките и усетих, че потното му тяло се тресе. Наоколо беше пусто, някъде в далечината злокобно зави чакал. Звездите постепенно избледняха и въздухът около нас стана мъртвешки сив. Изведнъж той се изтръгна от ръцете ми, скочи и се взря в планините на изток.

— Ето го бога! — прошепна той с пламнало от възбуда и болка лице. — Ето го бога! — повтори, повишавайки глас. — Ето го бога! — извика той в пустинята и наоколо заструи светлина, планините загоряха в позлата и слънцето изгря. Тогава той изпищя пронизително, строполи се на земята и загуби съзнание. Тялото му се затресе конвулсивно, устата му се сгърчи и краката му заритаха в пясъка. Но аз вече не се боях — и по-рано бях чувал този писък в Дома на живота, така че знаех какво трябва да сторя. Нямах подръка клечка, за да я пъхна между зъбите му. Затуй откъснах парче от престилката си, навих го, сложих го в устата му и почнах да разтривам крайниците му. Знаех, че като дойде на себе си, ще бъде отпаднал и объркан. Огледах се за помощ, ала Тива беше далеч зад нас и никъде не се виждаше дори колиба.

В този миг покрай мен с крясък прелетя сокол, стрелна се право в ярките лъчи на изгряващото слънце и се изви високо над нас. После отново се спусна, сякаш му се искаше да кацне върху челото на престолонаследника. Така се стъписах, че несъзнателно направих свещения знак на Амон. Може би думите на принца се отнасяха за бога Хор и той ни се явяваше в образа на сокол. Принцът простена и аз се наведох над него. Когато вдигнах глава, видях, че соколът се бе превърнал в човек. Огрян от слънцето, пред мен стоеше млад хубав мъж с осанка на бог. В ръката си държеше копие, а раменете му бяха покрити с груба бедняшка наметка. Не вярвах в божества, ала за всеки случай му се поклоних доземи.

— Какво му е? — запита той на диалекта, говорен в Долната земя, и посочи престолонаследника. — Болно ли е момчето?

Засрамих се и се вдигнах на колене да го поздравя според обичая.

— Болно е — казах аз. — Ако си разбойник, от нас няма да добиеш голяма плячка, но ако ни помогнеш, боговете може да те благословят.

Той нададе крясък като сокол и от висините птицата тутакси се спусна като камък и кацна на рамото му. Реших, че най-добре ще е да продължа да бъда внимателен — можеше въпреки всичко да се окаже божество, макар и от по незначителните. Затуй му заговорих почтително и любезно го запитах кой е, откъде иде и къде отива.

— Аз съм Хоремхеб, синът на сокола — отговори той гордо. — Родителите ми са обикновени сиренари, но в деня на раждането ми на мен са ми предсказали, че ще стана повелител на много хора. Соколът ме доведе тук, след като в града никой не ми даде подслон. Вечерно време жителите на Тива се боят от копието ми. А иначе възнамерявам да постъпя във войската на фараона. Казват, че той бил болен — и в такъв случай сигурно се нуждае от силни ръце, които да бранят властта му.

Снагата му беше стройна като на млад лъв, а погледът му пронизваше като стрела. Със завист си помислих, че не една жена би му казала: „Хубави момко, искаш ли да бъдеш разтуха в самотата ми?“

Престолонаследникът изпъшка, опипа лицето си и присви крака. Извадих парчето плат от устата му и съжалявах, че нямаше капка вода, за да се освежи. Хоремхеб го гледаше с любопитство и дръзко запита:

— Ще умре ли?

— Няма да умре — отвърнах раздразнено. — Боледува от святата болест.

Хоремхеб ме погледна и стисна копието си.

— Ти нямаш право да ме презираш — рече той. — Макар да ходя бос и все още да съм беден, аз мога да пиша прилично и да чета надписи и ще стана повелител на много хора. Кой бог се е вселил в него?

Народът вярва, че щом някой страда от святата болест, чрез неговата уста говори някой бог. Оттам и въпросът му.

— Той си има собствен бог — отвърнах аз. — Струва ми се, че е малко луд. Като дойде на себе си, ще ми помогнеш да го пренесем в града. Там ще му наемем паланкин да се прибере у дома си.

— Ще настине — рече Хоремхеб, свали наметката си и с нея покри престолонаследника. — В Тива утрините са хладни, но аз имам гореща кръв. Освен това познавам много богове и мога да назова някои, които ме закрилят. Но за мой бог съм си избрал Хор. Момчето сигурно има богати родители. Кожата му е светла и нежна и ръцете му никога не са вършили тежка работа. А ти кой си?

Проявяваше голяма словоохотливост, защото беше бедняшки син и по дългия си път до Тива се бе сблъскал с недружелюбност и унижения.

— Лекар съм — отвърнах аз. — Бях ръкоположен и за жрец от първа степен в тиванския храм на Амон.

— Сигурно си го довел в пустинята, за да оздравее — предположи Хоремхеб. — Трябвало е обаче да го облечеш по-добре. Но ти не мисли, че се бъркам в работата на лекарите — добави той учтиво.

Студеният червеникав пясък блестеше от светлината на изгряващото слънце, аленото острие на копието лъщеше, а над главата на Хоремхеб соколът се виеше и надаваше крясък. Престолонаследникът се изправи на крака. Зъбите му тракаха, той простена тихо и се огледа с блуждаещ поглед.

— Видях го — рече той. — Мигът ми се стори столетие, аз нямах възраст и той протегна хиляда благославящи ръце над главата ми и всяка от тях ме дари със знака на безсмъртието. Как тогава да не вярвам?

— Дано само не си си прехапал езика — казах аз загрижено. — Опитах се да те предпазя, но нямах подръка клечка, за да я пъхна между зъбите ти.

В ушите му думите ми бяха като бръмчене на муха. Той се бе вторачил в Хоремхеб, погледът му се проясни, очите му се разшириха. Усмивката и удивлението му го правеха красив.

— Тебе Атон, единственият бог, ли те изпраща? — запита той слисан.

— Соколът летеше пред мен и аз го следвах — каза Хоремхеб. — Така стигнах дотук, друго не знам.

Престолонаследникът забеляза копието в ръката му и смръщи чело.

— Ти носиш копие — каза той неодобрително. Хоремхеб протегна копието си и рече:

— Дръжката му е от превъзходно дърво. Изкованото му от мед острие жадува за кръвта на враговете на фараона. Да, копието ми е зажадняло и името му е Смъртоносното.

— Само не кръв — възрази престолонаследникът. — Кръвта ужасява Атон. Няма нищо по-отвратително от течащата кръв.

По време на операцията бях видял притворените очи на престолонаследника, но тогава още не знаех, че той беше от ония хора, на които при вида на течаща кръв им прилошава и могат да припаднат.

— Кръвта пречиства народите и ги прави силни — каза Хоремхеб. — От кръвта боговете пълнеят и се чувствуват добре. Докато има войни, ще има и кръвопролитие.

— Войни никога вече няма да има — заяви престолонаследникът.

— Това момче е полудяло — засмя се Хоремхеб. — Войни винаги е имало и винаги ще има, защото народите трябва да изпробват своята годност за живот.

— Всички народи са негови чеда, всички езици и цветове, черната земя и червената земя — рече престолонаследникът, загледан в слънцето. — Ще му издигна храмове във всички страни, а на владетелите им ще разпратя знака на живота, защото аз го видях, от него съм роден и при него ще се върна.

— Той не е с всичкия си — прошепна ми Хоремхеб и състрадателно поклати глава. — Сега вече разбирам, че му е нужен лекар.

— Неговият бог току що му се яви — предупредих аз Хоремхеб със сериозен тон, понеже ми беше симпатичен. — Святата болест му позволи да го види и не е наша работа да разсъждаваме върху думите на неговия бог. Всеки е честит с вярата си.

— Аз вярвам в копието и сокола си — рече Хоремхеб.

А престолонаследникът с вдигната ръка приветствува слънцето, лицето му отново беше възбудено и хубаво, сякаш се взираше в друг, невидим за нас свят. Като свърши молитвата си, ние го поведохме към града и той не се възпротиви. Болестният пристъп бе омаломощил краката му, той стенеше и се олюляваше. Затуй го взехме на ръце между нас и продължихме пътя си, следвайки сокола.

Когато стигнахме началото на обработваемата земя, докъдето се простираха напоителните канали, видяхме, че ни чака царският паланкин. Робите се бяха излегнали на пясъка, а от паланкина слезе да ни посрещне едър жрец с бръсната глава и мургаво лице, излъчващо мрачно обаяние. Поклоних му се с отпуснати пред коленете ръце, защото се досетих, че това е жрецът на Ра-Херахти, за когото ми бе говорил Птахор. Но той не ми обърна внимание, а се хвърли ничком пред престолонаследника и го поздрави като фараон. Това означаваше, че Аменхотеп III беше починал. След туй робите притичаха да се погрижат за новия фараон — измиха крайниците му, разтриха ги и ги намазаха с помада, облякоха му дрехи от царски лен и на главата му сложиха фараонска шапка.

В същото време Ейе се обърна към мене и ме запита:

— Той срещна ли се със своя бог, Синухе?

— Срещна се — отговорих аз. — Но аз бдях над него, така че нищо лошо не му се случи. Ти откъде знаеш името ми?

Той се усмихна и каза:

— Моята задача е да знам всичко, което става в палата, докато удари часът ми. Името ти ми е известно, както и това, че си лекар. Затуй бях сигурен, че той се намира в грижовни ръце. Знам също, че си жрец на Амон и си положил клетва пред него.

Последните думи изрече натъртено и заканително, ала аз разперих ръце и запитах:

— Какво значение има една клетва пред Амон?

— Прав си — продължи той — и не е нужно да се каеш. Знай само, че той става неспокоен, когато наближи срещата му с бога. Тогава нищо не може да го възпре, но не разрешава на стражите да го придружават. Вие обаче през цялата нощ бяхте в безопасност, нищо не ви застрашаваше и както виждаш, паланкинът го чака. А оня копиеносец там? — посочи той Хоремхеб, който стоеше встрани със сокола на рамо и опипваше върха на копието си. — Не е ли по-добре да умре, за да не се разгласяват фараонските тайни?

— Той зави фараона с наметката си, за да не настине — казах аз. — Готов е да насочи копието си срещу враговете на царя. Смятам, че жив ще ти е по-полезен, отколкото мъртъв, жрецо Ейе.

Жрецът небрежно му подхвърли златна гривна и каза:

— Някой ден можеш да наминеш в палата и да ми се обадиш, копиеносецо.

Но Хоремхеб не улови гривната и тя падна в пясъка до краката му.

— Заповеди приемам само от фараона — рече той, гледайки Ейе непокорно. — Ако не се лъжа, фараонът е оня там, с царската шапка. Соколът ме заведе при него и това ми е достатъчно.

Ейе не се разгневи.

— Златото е ценно и винаги необходимо — рече той, вдигна гривната от пясъка и я сложи на китката си. — Поклони се тогава на фараона си. Само че в негово присъствие не бива да носиш копие.

Престолонаследникът се приближи. Лицето му беше бледо и изнурено, но по него продължаваше да гори оня чудноват пламък, който сгря сърцето ми.

— Следвайте ме — рече той, — следвайте ме по всички нови пътища, защото истината ме озари!

Последвахме го до паланкина.

— Истината е в копието — промърмори си Хоремхеб, но се подчини и го предаде на слугата отпред.

Двамата седнахме върху дръжките на паланкина и поехме. Носачите на бегом се спуснаха до кея, където ни очакваше лодка. В палата се върнахме по същия път, без някой да ни забележи, макар около стените да се бяха струпали множество хора, облечени в бяло.

Допуснаха ни в покоите на престолонаследника и той ни показа големи критски делви, по чиято повърхност бяха изобразени плуващи риби и разни животни. Щеше ми се Тутмос да ги види, защото те доказваха, че може да има изкуство, по-различно от египетското. Когато изтощеният престолонаследник се успокои, той се държеше и разговаряше разумно като всеки наш връстник, без да изисква от нас прекалена учтивост и церемониалност. После съобщиха, че великата царска майка пристига, за да му се поклони. Той се сбогува с нас, като обеща да не ни забравя. На излизане Хоремхеб ме погледна нерешително.

— Много съм загрижен — каза той. — Няма къде да ида.

— Остани просто тук — посъветвах го аз. — Нали той обеща да не те забравя. Най-добре би било да си наблизо, когато си спомни за теб. Боговете са своенравни и бързо забравят.

— Да остана тук сред този рояк мухи? — рече Хоремхеб и посочи придворните, които шумно се тълпяха пред вратите към покоите на престолонаследника. — Не, аз имам истинска причина да се тревожа — продължи той мрачно. — Какво ще стане с Египет, щом фараонът се бои от кръв и смята всички народи, езици и цветове за равностойни? Аз съм роден за воин и разумът ми подсказва, че това е лоша поличба за войниците. Всеки случай първо ще ида да си взема копието. То остана у слугата.

Поканих го да ме потърси в Дома на живота, ако почувствува нужда от приятел, и ние се разделихме. В стаята ни Птахор ме чакаше със зачервени очи и в лошо настроение.

— Теб те е нямало, когато на разсъмване фараонът е издъхнал — укори ме той. — Нямало те е и аз съм спял, така че никой от двама ни не можа да види как от ноздрите на фараона духът му е излетял право към слънцето. А има толкоз други свидетели. На мен също ми се искаше да видя и потвърдя това. Много обичам такива чудеса, но ти не си бил тука да ме събудиш. С кое момиче прекара нощта?

Разказах му какво се беше случило през нощта и той вдигна ръце в знак на крайно удивление.

— Амон да ни е на помощ — рече той. — Значи новият фараон е луд!

— Едва ли е луд — отговорих аз неуверено, защото сърцето ми изведнъж бе застанало на страната на болния младеж, за когото се бях грижил и който се държеше дружелюбно с мен. — Струва ми се, че му се яви новият бог. Когато умът му се избистри, може да станем свидетели на невероятни чудеса в Кеми.

— Амон да ни пази от такива чудеса! — каза Птахор ужасен. — Я по-добре ми налей вино, че гърлото ми е сухо като прахта по пътищата.

Слугата доведе кръвоспирателя от обора. Той разпалено заразказва, че фараонските коне пиели вода от медни корита и че яслите им били украсени с пъстроцветни камъни.

— Но волове не видях — каза той натъжено. — Боя се, че фараонът изобщо няма волове. Затуй пък сънувах безброй чудни сънища, докато спях в сламата. Сънувах, че Синухе води бяла кобила на жертвоприношение. Видях как покойната ми майка шета в кухнята си в Западната страна…

— Такъв сън не е трудно да се разтълкува — намеси се Птахор. Бялата кобила си ти, а майка ти се готви да те посрещне с празничен обяд в страната на мъртвите. И ако случайно не греша, ние тримата след малко ще трябва да умрем.

Но кръвоспирателят вече се бе примирил с тази мисъл.

— Предполагам, че в Западната страна има големи, хубави говеда — рече той, — защото, докато майка ми разговаряше с мен и ми напомняше да не си накапя престилката, стори ми се, че наблизо дочух продължително силно мучене. От този звук се събудих и усетих, че червата ми куркат и съм се напикал. От виното е било. Не съм свикнал да пия вино, предпочитам бира.

Той продължи да дърдори глупости, докато най-сетне ни заведоха в Дома на справедливостта. Там старият пазител на царския печат седеше на съдийския трон и пред него лежаха четиридесетте кожени свитъка, в които бяха записани законите. Въоръжени войници ни ограждаха, за да не можем да избягаме. От един кожен свитък пазителят на печата прочете закона и оповести, че трябва да умрем, тъй като фараонът не е оздравял след отваряне на черепа му. Аз погледнах Птахор, но той само се усмихна, когато палачът пристъпи напред с меча си.

— Започни с кръвоспирателя — каза Птахор. — Той бърза повече от нас, в Западната страна майка му вече е сварила граховата каша.

Кръвоспирателят свойски се сбогува с нас, направи свещените знаци на Амон и смирено коленичи на пода пред кожените свитъци. Палачът замахна с меча си, завъртя го със свистене над главата на осъдения, но възпря удара си и острието на меча съвсем леко докосна врата на кръвоспирателя. Въпреки това той се строполи на пода и ние помислихме, че от страх е припаднал, защото на врата му не се виждаше дори драскотина. Беше мой ред и аз спокойно коленичих, палачът ми се усмихна и допря меча до врата ми, не желаейки да ми причинява излишен страх. Птахор реши, че е достатъчно нисък и няма нужда да коленичи. Мечът на палача докосна и неговия врат. С това смъртната ни присъда бе изпълнена и ние получихме нови имена, изгравирани на тежки златни гривни. На гривната на Птахор действително имаше надпис „Този, който прилича на павиан“, а на моята се четеше „Този, който е самотен“. След туй лекарското умение на Птахор бе възнаградено със злато. На мен също ми отмериха злато и после ни облякоха с нови одежди. За първи път носех надиплена поличка от царски лен и яка, натежала от сребро и скъпоценни камъни. Но когато слугите се опитаха да вдигнат кръвоспирателя и да го свестят, той не дойде на себе си — оказа се, че е мъртъв. Видях го със собствените си очи и смея да го твърдя. Обаче така и не разбрах защо беше умрял, освен ако не е вярвал, че наистина трябва да умре. Защото въпреки глупостта си той притежаваше способността да спира кръвотечения, а такъв човек не е като другите.

Сред всеобщия траур по повод смъртта на фараона плъзна мълвата за странната кончина на кръвоспирателя. Всички, които я научаваха, избухваха в смях и се удряха по коленете, защото случаят наистина беше много забавен.

Официално аз също бях считан за мъртъв и в документите, които подписвах, наред с името си Синухе трябваше да добавям Този, който е самотен. В двореца бях известен единствено под това име.




3


Когато, облечен с новите си дрехи и със златна гривна на ръката, се върнах в Дома на живота, учителите ми се кланяха с отпуснати пред коленете ръце. И все пак аз си оставах ученик. Възложиха ми да направя най-подробно описание на трепанацията и смъртта на фараона, под което трябваше да се подпиша. То ми отне много време и накрая завърших с това как от ноздрите на фараона духът му е излязъл и в образа на птица се е отправил към слънцето. Досаждаха ми с въпроса дали фараонът в последния момент действително е дошъл в съзнание и е прошепнал „Хвала на Амон!“, както твърдели много други свидетели. Напрегнах паметта си и реших, че най-добре ще е и това да потвърдя като истина. После със задоволство узнах, че в двора на храма описанието ми се четяло пред посетителите през всичките седемдесет дни, докато в Дома на смъртта подготвяха тялото на фараона да оцелее за вечни времена! По време на траура таванските публични домове, кръчми и бирарии бяха затворени. За да се купи вино и да се послуша музика, трябваше да се минава през задния им вход.

След изтичане на седемдесетте дни ми съобщиха, че лекарската ми подготовка е приключила и мога да упражнявам професията си в който и да било квартал на града. Ако ли пък желая да продължа учението и да се посветя на някоя специална област, например зъболекарство, ушни болести, акушерство, опипване с ръце, боравене с лекарския нож — изобщо една от четиринадесетте специалности, преподавани в Дома на живота от най-добрите медици под надзора на царските лекари, трябвало само да посоча коя от тях ще избера. Това беше особено благоволение и доказателство, че Амон се отплаща достойно на служителите си.

Бях млад и науката в Дома на живота вече не ме въодушевяваше. Шеметът на Тива ме бе обзел, исках да забогатея, да се прочуя и да се възползувам от времето, докато все още всички знаеха името ми — Синухе, Този, който е самотен. Имах злато, купих си скромна къща в покрайнините на богаташкия квартал, обзаведох я според възможностите си и за слуга си взех роб — мършав и едноок, но иначе отговаряше на нуждите ми. Казваше се Каптах и той самият ме убеди в ползата от недъга си, защото, докато пациентите ми чакали реда си в приемната, той щял да им обяснява, че съм го купил съвсем сляп и съм излекувал едното му око. Затуй го и взех. За бъдещата си приемна поръчах няколко картини. На една от тях се виждаше как мъдрият бог на медицината Имхотеп ме обучава. Както се полагаше, аз бях нарисуван дребен в сравнение с него, но отдолу имаше надпис: „Най-умният и най-способният сред учениците ми — Синухе, син на Сенмут, Този, който е самотен“. На друга картина принасях жертва на Амон, за да му отдам заслужената почит и пациентите да ми имат доверие. На трета великият фараон, изобразен като птица, ме гледаше от небето, докато слугите му ми отмерваха злато и ме обличаха с нови одежди. Накарах Тутмос да ги нарисува, макар да не беше правоспособен художник и името му да не стоеше в книгата на храма на Птах. Поръчах му ги, защото беше мой приятел. В чест на приятелството ни той ги нарисува много изкусно, по традиционния начин, и те пламтяха в червено и жълто — най-евтините от всички бои на пазара. Успя да ги нарисува така, че ония, които ги видят за първи път, удивени да вдигнат ръце и да кажат:

— Синухе, синът на Сенмут, Този, който е самотен, умело лекува пациентите си и наистина заслужава доверие.

Когато всичко беше готово, седнах в очакване на пациенти и болни, за да ги лекувам. Дълго седях и чаках, ала пациенти не идваха. Надвечер отидох в кръчмата да разведря душата си с вино, понеже ми беше останало още малко злато и сребро от дворцовия подарък. Бях млад, смятах се за способен лекар и не се тревожех за бъдещето. Разведрявах душата си и с Тутмос на висок глас разговаряхме за положението в двете царства. По онова време всички хора по площадите, пред дюкяните, в кръчмите и публичните домове разговаряха на висок глас за положението в двете царства.

Предсказанието на стария пазител на печата се бе сбъднало. Когато тялото на великия фараон бе подготвено да устои на смъртта и положено в гробница в Долината на царете и вратите на гробницата бяха запечатани с царския печат, великата царска майка седна на трона с камшик и скиптър в ръка, с царска брада и царска лъвска опашка около пояса. Престолонаследникът още не беше коронован — казваха, че преди да поеме властта, искал да се пречисти и да се моли на боговете. Но ето че великата царска майка прогони стария пазител на печата и настани от дясната си страна неизвестния жрец Ейе, така че той се издигна над всички египетски сановници, настани се при четиридесетте кожени свитъка в Дома на справедливостта и започна да се разпорежда с бирниците и царските зидари. Тогава именно целият храм на Амон забръмча като кошер, появиха се лоши поличби и царските жертвоприношения не сполучваха. Заговори се за чудновати сънища, които жреците разтълкуваха. Ветровете промениха посоката си противно на всякакъв ред в природата, в Египет два дни наред валя дъжд, складовете на кея протекоха и зърното изгни. Водите на няколко езера в околностите на Тива се превърнаха в кръв и много народ се извървя да ги види. Но хората все още не се плашеха, защото такива неща се бяха случвали винаги щом жреците се разгневяха.

За сметка на това вълнението и празнословието се ширеха, ала фараонските наемници в казармите — египтяни, сирийци, негри и шардани — получаваха богати подаръци от царската майка, на терасата в палата на военачалниците се раздаваха златни огърлици и почетни знаци и редът се запазваше. Нищо не застрашаваше могъществото на Египет, защото в Сирия гарнизоните също се грижеха за реда, а князете на Библос, Симира, Сидон и Газа, прекарали детството си край нозете на фараона и получили възпитание в палата, скърбяха за него, сякаш бяха загубили собствения си баща, и пращаха на царската майка послания, в които я уверяваха, че са прах под краката й. Но в Куш, в Нубия и по границите със Судан открай време съществуваше обичай след смъртта на фараона да се воюва, като че ли на негрите им се искаше да изпробват търпението на новия фараон. Затуй царският наместник в южните земи, синът на бога в южните гарнизони, вдигна войските си на крак веднага щом получи известието за смъртта на фараона. Те минаха границата, подпалиха много села и се върнаха с богата плячка — говеда, роби, лъвски опашки и щраусови пера. Така пътищата в Куш отново бяха сигурни и всички разбойнически племена оплакваха горко смъртта на фараона, виждайки вождовете си увиснали с главата надолу по стените на пограничните крепости.

По морските острови също скърбяха за починалия фараон. Вавилонският цар и царят на хетската земя изпратиха на царската майка глинени плочки със съболезнования и с молба за злато, за да му издигнат паметници в храмовете, понеже за тях фараонът е бил като баща и брат. А митанският цар от Нахарина изпрати дъщеря си за невеста на бъдещия фараон, както някога беше сторил баща му и както е било уговорено с покойния фараон преди смъртта му. Принцесата на име Тадукипа пристигна в Тива, придружавана от слуги, роби и мулета, които бяха натоварени със скъпи стоки. Тя беше още дете, едва навършила шест години. Престолонаследникът я взе за жена, тъй като Митани беше като защитна стена между богатата Сирия и северните страни и охраняваше всички кервански пътища от Междуречието до морските брегове. Така жреците на небесната дъщеря на Амон, Сехмет с лъвската глава, помръкнаха и пантите на вратите в техния храм ръждясаха окончателно.

За всички тези неща ние с Тутмос разговаряхме на висок глас, разведрявахме сърцата си с вино, слушахме сирийска музика и се наслаждавахме на танцуващите момичета. В жилите си усещах шемета на Тива, а сутрин моят едноок слуга заставаше до леглото ми с отпуснати пред коленете ръце и после ми поднасяше хляб, солена риба и чаша бира. Измивах се и сядах да чакам пациенти, приемах ги, изслушвах оплакванията им и ги лекувах.

За забогатяване и дума не можеше да става, защото при мен рядко идваха пациенти, а ония, които идваха, бяха бедни и аз предпочитах да ги лекувам с прости лекарства, без да им навреждам. Вадех зъби, горях и превързвах рани, облекчавах стомашни болки и свалях високи температури. Идваха жени с молба да излекувам безплодието им, гледаха ме дръзко в очите и се разсъбличаха, но аз им казвах да отидат в храма на Амон и да се посъветват с жреците, тъй като оплождането е в тяхна власт. Идваха също майки, които прикриваха лицето си и молеха да помогна на дъщерите им, забременели от моряци или чуждестранни войници. Ала на тях не можех да им окажа помощ, защото не бяха достатъчно богати, та да възстановят щетите, ако името ми бъдеше изтрито от книгата в Дома на живота и ме изгонеха от Тива. На жените, молещи да възвърна хубостта им, размесвах церове, които нямаше да им навредят. А на ония, които се оплакваха, че съпрузите им станали отпуснати и не проявявали никакво желание, давах сок от плодове да го размесват тайно във виното на мъжете си. Те често идваха отново и ми носеха подаръци според възможностите си, но се случваше някои от тях да дойдат с оплакване, че мъжът им тръгнал по чужди жени. Спрямо тях аз бях напълно безпомощен, защото лекарят е в състояние да събуди любовта у мъжа и да го накара да приласкае жената, ала коя ще бъде тази жена — това лекарят не може да предскаже. Все пак смятах, че в желанието си ще предпочете най-близката, и това беше истина, понеже съпругите по-често ми носеха подаръци и по-рядко се оплакваха.

От време на време майки водеха при мен децата си и ако майките бяха недохранени, а децата хилави и с нахапвания от мухи около очите, нареждах на роба си Каптах да купи месо и плодове и им ги подарявах. Но по този начин аз съвсем не забогатявах — на другия ден пред дома ми заставаха пет или десет майки с деца, така че не можех да ги приема. Заповядвах на роба да не ги пуска вътре, а да ги прати в храма, където в дни на големи жертвоприношения понякога раздаваха на бедните месо, ако жреците не смогваха сами да го изядат.

Надявах се, че след като името ми седемдесет дни наред е бивало прочитано в двора на храма, тази известност ще ми доведе богати пациенти, но се лъжех. Наистина при мен идваха посетители, донасяни до дома ми в паланкини, ала тях ги привличаше името ми на помощник трепанатор. Предлагаха ми богато възнаграждение, ако отворех черепа на ония, които бяха хвърлили око на тяхното или някое друго голямо наследство. Аз обаче им казвах да се обърнат към царския трепанатор Птахор. Когато в паланкина седеше неизлечимо болен, за когото съществуването беше само мъчение, препращах го в Дома на живота да облекчават страданията му.

А нощем по улиците на Тива горяха факлите и лампите, в пивниците и увеселителните заведения свиреше музика и небето над града пламтеше огненочервено. Имах желание да разведрявам душата си с вино, но сърцето ми вече не се радваше, а и средствата ми привършваха. Наложи се срещу къщата си да взема на заем злато от храма, за да се обличам прилично и да се разведрявам с вино.




4


Отново настъпи времето на разлива. Водата се вдигна чак до стените на храма, а когато се оттегли, земята се ширна в тучна зеленина. Птиците свиваха гнезда, в езерата цъфтяха лотоси и акациевите храсти ухаеха. Един ден в дома ми влезе Хоремхеб и ме поздрави. Беше облечен с дрехи от царски лен, на врата му висеше златна огърлица, а в ръката си държеше камшик, което означаваше, че е станал офицер на фараона. Копието му обаче не се виждаше. Зарадван от посещението му, аз вдигнах ръце, той също вдигна ръце и се усмихна.

— Дойдох да се посъветвам с теб, Синухе, който си самотен — каза той.

— Не разбирам — учудих се аз. — Здрав си като бик и си смел като лъв. Едва ли мога да ти помогна като лекар.

— Трябва ми приятелски, а не лекарски съвет — рече той и седна. Едноокият ми слуга Каптах му поля да си измие ръцете. Почерпих го със сладкиша, който беше изпратила майка ми Кипа, и му налях скъпо вино от пристанището, защото се радвах да го видя.

— Издигнал си се — казах аз. — Станал си царски офицер и жените сигурно те харесват.

— Остави се, всичко е толкова отвратително — намръщи се той, после продължи възбудено и с пламнало лице: — Палатът е пълен с мухи, които само ме оплюват. По твърдите улици на Тива краката ми се набиват, а сандалите стягат пръстите ми. — Той изу сандалите си и разтри пръстите на краката си. — Офицер съм на телохранителите, ала там офицери стават и десетгодишни хлапета с още неотрязани къдрици на челото. И нали са от знатен произход, те ме подиграват, присмиват ми се. Един лък не могат да опънат, а покритите им със злато и сребро мечове са играчки, които стават за рязане на печено, но не и за проливане на вражеска кръв. Карат колесниците си, без да спазват реда, заплитат се в юздите, колелата им се заклещват в колелата на другите колесници. Войниците пиянствуват, спят с робините от палата и не се подчиняват на заповедите. Във военното училище старите писания им се четат от хора, които не са помирисвали война и не познават ни глад, ни жажда, нито пък страха пред противника.

Той ядно поклати златната огърлица и каза:

— Каква стойност имат огърлиците и почетните знаци, щом са заслужени не в боя, а с поклони в краката на фараона? Царската майка си е вързала брада, препасала е лъвска, опашка, но кой воин може да почита жена владетелка? Знам, знам — рече той и вдигна ръка, когато се опитах да му припомня великата царица, изпратила кораби срещу Пунт. — Както е било, така и сега трябва да бъде. Но аз ще ти кажа, че по време на великите фараони воинът не е бил презиран както днес. Тиванците смятат воинската професия за най-долна от всички професии и не дават войник да прекрачи прага им. Само си пилея времето. Дните на младостта и силата ми отиват на вятъра, след като на военно изкуство ме учат хора, които с вой ще хукнат да бягат, щом чуят бойния вик на негрите. Честна дума, те ще се побъркат, ако край ухото им изсвисти стрелата на пустинен обитател. Ще се сврат под полата на майка си, ако дочуят трясъка на настъпващите колесници. Кълна се в сокола си, че воинското умение се придобива само в боя и че само сред звъна на оръжията проличава колко струва един мъж. Затуй мисля да се махна оттук.

Той удари с камшика по масата, от което чашите се катурнаха, а слугата ми изпищя от уплаха и побягна навън.

— Май че наистина си болен, приятелю Хоремхеб — обадих се аз. — Очите ти горят като на трескав и пот те избива.

— Не съм ли аз мъж? — каза той, стана и се тупна с юмрук по гърдите. — С двете си ръце мога да вдигна по един як роб и да разбия главите им една о друга. Мога да нося тежки товари, както подобава на един воин, пробягвам дълги разстояния, без да се задъхам, не се боя от глад и жажда, нито пък от жаркото слънце в пустинята. Ала за ония всичко това е непристойно, жените в палата се възхищават единствено на мъже, на които не им расте брада. Възхищават се на мъже с тънки ръце, неокосмени гърди и момичешки бедра. Възхищават се на мъже, които носят чадъри за слънце, червят устните си и с премрежен поглед чуруликат като птичките по дървесните клони. А мене ме презират, защото съм силен, защото кожата ми е обгоряла от слънцето и по ръцете ми личи, че умея да се трудя. Той замълча и дълго стоя с вперен пред себе си поглед.

— Ти си самотен, Синухе — каза той. — Аз също съм самотен, по-самотен от всекиго другиго, защото се досещам какво трябва да стане. Знам, че съм създаден, за да повелявам над много хора, и че един ден двете царства ще се нуждаят от мен. Затуй съм по-самотен от всички други, но самотата ми вече е непоносима, Синухе. На сърцето ми пари, гърлото ми се е свило и нощем не спя.

Бях лекар и смятах, че имам известна представа за мъжете и жените. Затова го подпитах:

— Сигурно е омъжена и съпругът й я пази зорко?

Хоремхеб ме погледна и очите му така страшно засвяткаха, че бързо вдигнах чашата от пода и му налях вино. Той се успокои, поглади се по гърдите и гърлото и каза:

— Трябва да се махна от Тива. Иначе ще се задуша в тази смрад и мухите ще ме оплюят. — После смирено ме погледна и тихо промълви: — Ти си лекар, Синухе, дай ми някое лекарство, с което да надвия любовта.

— Това е много лесно — рекох аз. — Мога да ти дам сок от плодове. Размесен с вино, той ще те направи силен и похотлив като павиан, жените ще въздишат в прегръдките ти и свят ще им се завива. Няма нищо по-лесно, стига да искаш.

— Не, не — отвърна той. — Погрешно ме разбра. Силите ми са наред, но искам лекарство, което да ме излекува от лудостта. Искам лекарство, което ще успокои сърцето ми и ще го направи кораво като камък.

— Такова лекарство не съществува — казах аз. — Достатъчна е една усмивка или поглед на зелени очи, и медицината става безпомощна. Знам го по себе си. Но мъдреците са казали, че един зъл дух прогонва друг. Не знам дали е вярно, ала ми се струва, че вторият зъл дух може да се окаже по-лош от първия…

— Какво искаш да кажеш? — запита той раздразнено — Дотегнало ми е от думи, които само увъртат нещата и омаломощават езика.

— Трябва да намериш друга жена, която да прогони от сърцето ти първата — отвърнах аз. — Това исках да ти кажа. В Тива е пълно с хубави и прелъстителни жени, изписват лицето си и носят ефирни ленени дрехи. Все някоя от тях ще е готова да ти се усмихне. Ти си млад и силен, имаш стройно тяло и златна огърлица на врата. Не разбирам само какво те разделя от оная, която желаеш. Дори да е омъжена, няма стена, която любовта да не може да прескочи. А когато една жена копнее по някого, хитростта й отстранява всички пречки. Това е доказано в приказките от двете царства. Казват, че женската вярност е като вятъра — продължава да духа, но изменя посоката си. Говорят също, че женската добродетел била като восъка — от топлото се стопявала. И за срам ставал не оня, който е измамил, а измаменият. Така е било и така ще бъде винаги.

— Тя не е омъжена — каза той рязко. — Излишно е да говорим за вярност, за добродетели, за срам. Тя не ме вижда дори да съм пред очите й. Не се докосва до ръката ми, ако я протегна, за да й помогна да се качи в паланкина. Кожата ми е мургава и тя може би смята, че съм мръсен.

— Значи е от благороден произход? — запитах аз.

— Няма смисъл да приказваме за нея — отговори той. — Тя е по-красива от луната и звездите и за мен е по-далечна от тях. Действително, по-лесно ще ми е да прегърна луната, отколкото нея. Затуй трябва да я забравя. Трябва да се махна от Тива, иначе ще умра.

— Да не си се влюбил във великата царска майка? — пошегувал се аз, за да го развеселя. — Струва ми се твърде стара и закръглена за вкуса на един младеж.

— На нея й стига жрецът — каза Хоремхеб презрително. — Предполагам, че двамата са блудствували още когато е бил жив фараонът.

Вдигнах ръка да пресека думите му и казах:

— Явно е, че след пристигането ти в Тива си пил вода от много отровни кладенци!

— Устните и бузите на оная, която ме привлича — продължи Хоремхеб, — са оранжеви, очите й са продълговати и тъмни и никой не е докосвал тялото й под дрехите от царски лен. Казва се Бакетамон и в жилите й тече фараонска кръв. Сега си наясно с лудостта ми, Синухе. Но ако я довериш някому или ми я припомниш макар и с една дума, ще те открия където и да си и ще те убия, ще напъхам главата ти между краката и ще хвърля трупа ти на стената! Да не си посмял даже името й да споменаваш в мое присъствие, защото наистина ще те убия!

Ужасно се изплаших — беше кощунство човек от простолюдието да се осмели да погледне дъщерята на фараона и сърцето му да я пожелае. Затуй казах:

— Никой смъртен не може да я докосне и ако някой се ожени за нея, то това ще бъде брат й, престолонаследникът, за да я въздигне редом със себе си като царска съпруга. Така трябва да стане, прочетох го в погледа на принцесата край леглото на умиращия фараон. Тя не поглеждаше никого освен брат си. Изпитвах боязън от нея, защото е жена, която не сгрява никого, а в продълговатите й очи витае пустота и смърт. Ето защо и аз бих те посъветвал: изчезвай оттук, приятелю Хоремхеб, Тива не е място за теб.

— Всичко това го знам по-добре от теб — каза Хоремхеб невъздържано. — Нека се върнем на думите ти за злите духове, защото сърцето ми е препълнено и след като пих вино, бих искал да ми се усмихне някоя жена. Все едно коя, стига дрехата й да е от царски лен, на главата си да има перука, устните и бузите й да са оранжеви, а за да разпали страстта ми, очите й трябва да бъдат извити като лунен сърп.

— Сега вече говориш разумно — усмихнах се аз. — Хайде да по-мислим като приятели как да те оправим. Колко злато имаш?

— Не съм го мерил — каза Хоремхеб пренебрежително. — Златото не ме интересува. Но имам огърлица на врата си и гривни на ръцете. Надявам се, че са достатъчни.

— Може и да не се стигне до тях — рекох аз. — По-важно е да се усмихваш, защото жените, облечени с дрехи от царски лен, са своенравни и усмивката ти може да очарова някоя от тях. В палата няма ли някоя подходяща? Защо да прахосваш златото си, което един ден може да ти потрябва?

— Остави палата, плюя на него — отвърна Хоремхеб. — Сещам се обаче нещо друго. Сред офицерите има един критянин на име Кефта. Веднъж ми се присмя и аз така го сритах, че оттогава ме уважава. Днес ме покани на пиршество в един дом до храма на някакво божество с котешка глава — не помня как се казваше, защото нямах намерение да ходя.

— Това е Богинята Баст — казах аз. — Знам къде е храмът й, мястото е удобно за целите ти, понеже лекомислените жени обичат да се молят на котешката глава и й принасят жертви, за да им осигури богати любовници.

— Но без теб не тръгвам, Синухе — каза Хоремхеб и се почувствува малко неловко. — Аз съм човек от простолюдието, мога да раздавам ритници и да размахвам камшика, ала не знам как е редно да се държа в Тива и по-точно как да се отнасям с тукашните жени. Ти си светски човек, Синухе, роден си в Тива и затуй трябва да дойдеш с мен.

Бях пил вино, доверието му ме поласка, пък и не исках да му призная, че от жени разбирах толкова малко, колкото и самият той. Ето защо пратих Каптах да ни намери паланкин и уговорих с носачите заплащането, докато Хоремхеб продължаваше да пие, за да окуражи сърцето си. С паланкина стигнахме до храма на Баст. Като видяха факлите и лампите пред дома, в който отивахме, носачите се развикаха и настояха за допълнително възнаграждение, но Хоремхеб ги шибна с камшика и те обидено млъкнаха. Млади жени, застанали пред входа на храма, ни се усмихваха и ни канеха на жертвоприношение с тях, ала ние ги подминахме, защото нямаха дрехи от царски лен и не носеха перуки.

Влязохме в двора. Аз вървях напред и никои не се учуди на появата ни — приветливи слуги ни поляха да си измием ръцете, а отвътре към верандата се носеше миризмата на топли ястия, на благовонни мазила и цветя. Роби ни накичиха с венчета от цветя и окуражени от виното, ние се отправихме към салона.

С влизането ни погледът ми се прикова в жената, която дойде да ни посрещне. Дрехата й беше от царски лен и под тъканта крайниците й се очертаваха като на богиня, докато пристъпваше към нас. На главата си носеше тежка синя перука, окичена беше с множество червени накити, веждите й бяха начернени, а подочията й — зелени. Но още по-зелени бяха очите й, също като Нил през летния зной, и сърцето ми потъна в тях. Пред нас стоеше Нефернефернефер, която някога бях срещнал сред колоните на големия храм на Амон. Тя не ме позна, погледна ни въпросително и се усмихна на Хоремхеб, който бе вдигнал офицерския си камшик за поздрав. Младият Кефта от Крит също видя Хоремхеб, дотича, препъвайки се в столчетата, прегърна го и го нарече свой приятел. Мен никой не ме забелязваше, така че имах достатъчно време да огледам сестрицата на моето сърце. Не беше вече така млада, както я помнех, и очите й не се смееха, а изглеждаха студени като зелени камъни. Не се смееха, макар тя да се усмихваше. Погледът й се спря най-напред върху златната огърлица на Хоремхеб, но независимо от това краката ми се разтрепериха, докато я съзерцавах.

По стените на салона се виждаха рисунки на прочути художници, а таванът се опираше върху колони с форма на лилии. Имаше много гости. Омъжени и неомъжени жени с дрехи от фин лен, с перуки и скъпи накити се смееха с наобиколилите ги мъже — млади и стари, хубави и грозни, със златни огърлици и яки, натежали от скъпоценни камъни и злато. Всички бяха шумни и засмени, по пода се търкаляха делви, чаши и стъпкани цветя, а сирийските музиканти така дрънчаха с инструментите си, че беше трудно да се разговаря. Много вино беше вече изпито. На една жена й прилоша, слугата закъсня да й подаде съд и тя измърси дрехата си, с което предизвика всеобщ смях.

Критянинът Кефта прегърна и мен, намаза лицето ми с помада и ме нарече свой приятел. Нефернефернефер ме погледна и каза:

— Синухе? Някога познавах един Синухе. И той искаше да стане лекар.

— Това съм аз, същият Синухе — отвърнах аз и разтреперан я погледнах в очите.

— Не, ти не си същият Синухе — възрази тя и махна с ръка. Оня, когото познавах, беше младо момче и имаше ясни очи като на газела. А ти си зрял мъж и се държиш като такъв. Между веждите ти има две бръчки и лицето ти не е гладко като неговото.

Показах и пръстена със зеления камък, ала тя поклати глава уж недоумяващо и рече:

— В дома ми се е промъкнал разбойник. Ти сигурно си убил оня Синухе, който допадаше на сърцето ми. Няма съмнение, че си го убил и си откраднал пръстена, подарен му от мен, за да си спомня за нашето приятелство. Името му също си откраднал, така че оня Синухе, който ми харесваше, вече не съществува.

Тя вдигна ръка в скръбен жест. В сърцето си почувствувах голямо огорчение и тялото ми натежа от мъка. Свалих пръстена, подадох й го и казах:

— Вземи тогава пръстена си. Аз си тръгвам, защото не искам да те разстройвам и да помрачавам радостта ти.

— Не си отивай! — каза тя внезапно и както някога леко докосна ръката ми, повтаряйки тихо: — Не си отивай!

В този момент разбрах, че прегръдката й щеше да ме изгори по-лошо от огън и че без нея никога нямаше да бъда щастлив. Но слугите ни наляха вино, пихме за разведряване на душата и аз усетих наслада, каквато никога дотогава не бях изпитвал.

Жената, на която й бе прилошало, изми устата си и продължи да пие. После съблече изцапаната си дреха, захвърли я и свали перуката си. Останала съвсем гола, тя притисна гърдите си една о друга, накара слугите да налеят вино между тях и даваше да пие на всеки, който пожелаеше. Олюлявайки се, тя вървеше през салона и се смееше неудържимо. Беше млада, хубава и буйна, спря също пред Хоремхеб и му предложи да пие от гърдите й. Той се наведе и пи, а когато се изправи, лицето му беше червено. Погледна жената в очите, взе в ръце голата й глава и я целуна. Всички се заливаха от смях, жената също се смееше, но изведнъж притихна и помоли за чисти дрехи. Слугите я облякоха, тя сложи перуката на главата си и седна до Хоремхеб, без повече да пие. Сирийските музиканти свиреха, в кръвта и тялото си усещах шемета на Тива и знаех, че съм роден да изживея края на света и че не ме е грижа за нищо, щом можех да седя до сестрицата на моето сърце и да гледам зелените й очи и червените й устни.

Така заради Хоремхеб отново се срещнах с моята любима — Нефернефернефер, но по-добре щеше да бъде никога да не бях я срещал.




5


— Твоя ли е тази къща? — запитах я аз, когато седна до мен и ме погледна със зелените си студени очи.

— Моя е — отговори тя. — Гостите също са мои. Всяка вечер ми идват гости, защото не желая да съм сама.

— Сигурно си много богата — рекох аз и се свих, боейки се, че не съм достоен за нея. Тя обаче ми се присмя като на дете и дяволито каза както в приказките:

— Аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Какво искаш от мен? Не разбрах за какво намекваше.

— А Метуфер? — запитах аз, защото исках да знам всичко, дори да ми причинеше болка. Тя ме погледна изпитателно и леко сбърчи начернените си вежди.

— Ти не знаеш ли, че Метуфер е мъртъв? — запита тя. — Метуфер умря, защото посегнал на средствата, които фараонът дал на баща му за строеж на храмове. Той умря, а баща му вече не е царски зидар. Нима не знаеше?

— Ако това е истина — усмихнах се аз, — ще ми се почти да вярвам, че Амон го е наказал, загдето му се подиграваше.

Разказах й как жрецът и Метуфер плюеха върху образа на Амон, за да го измият, и как се намазаха със свещената помада. Тя също се усмихна, ала очите й бяха студени и загледани някъде далеч пред кея. Изведнъж тя запита:

— Защо не дойде тогава при мен, Синухе? Ако ме беше потърсил, щеше да ме намериш. Лошо си сторил, че не дойде тук, а си отишъл с пръстена ми на ръката при други жени.

— Бях още момче и може би се боях от теб — казах аз. — Но в мечтите ми, Нефернефернефер, ти беше моята сестрица. Може да ми се присмееш, ала досега още не съм се любил с жена, защото очаквах пак да те срещна.

Тя се усмихна и махна с ръка.

— Само ме лъжеш. В очите ти сигурно съм стара, грозна жена и ти доставя удоволствие да ми се подиграваш и да ме лъжеш.

Погледна ме и очите й се смееха както някога. Стори ми се по-млада, беше същата както преди и докато я гледах, в сърцето си усетих болка.

— Истина е, че още не съм се докосвал до жена — казах аз. — Може би не е съвсем вярно, че единствено теб съм очаквал. Нека бъда откровен. Покрай мен са минали много жени — млади и стари, хубави и грозни, умни и глупави, ала на всички тях съм гледал с окото на лекар и никоя не запали искра в сърцето ми. Защо е така — не знам. Лесно би било да кажа, че причината е в камъка, който ми даде за спомен, и че Синухе го е омагьосала, без аз да усетя. Възможно е да си ме омагьосала, когато ме докосна с меките си устни. Но това не е никакво обяснение. Затуй и хилядократно да питаш защо, пак няма да мога да ти отговоря.

— Може като дете да си тупнал от колата на земята, стъписал си се и оттогава ти харесва да бъдеш сам — пошегува се тя и леко ме докосна с ръка, както никоя друга жена не беше ме докосвала. Не й отговорих, защото сама знаеше, че не е вярно. Тя бързо отдръпна ръката си и прошепна: — Хайде, да пием, та да разведрим сърцата си. Може би някога действително ще се любя с теб, Синухе.

Ние пихме, робите изнесоха някои от гостите в паланкините им, а Хоремхеб прегърна жената до себе си и я нарече „сестрица“. Тя се усмихна, сложи ръка на устата му и каза да не говори глупости, за които утре може да се разкайва. Тогава Хоремхеб стана и с чаша в ръка извика:

— Каквото и да върша, вече никога няма да се разкайвам. От днес нататък ще гледам само напред и никога назад. Кълна се в сокола си и в хилядата божества на двете царства. Имената им не мога да назова, но нека те всички чуят клетвата ми!

Той свали златната си огърлица и понечи да я сложи около шията на жената, ала тя се възпротиви и сърдито каза:

— Аз съм почтена жена, а не уличница! — Скочи ядосано и тръгна към вратата, откъдето обаче незабележимо му кимна, Хоремхеб я последва и онази вечер повече не ги видях.

Случилото се не направи никому впечатление. Беше станало късно и гостите би трябвало вече да се разотиват. Те обаче продължаваха да пият, клатушкаха се насам-натам, препъваха се в столчетата по пода и размахваха дрънкалки, които бяха докопали от музикантите. Прегръщаха се, наричаха се „братчета“ и „сестрици“, миг след това се сдърпваха и си подвикваха „говедо“ и „скопец“. Жените безсрамно сваляха перуките си и позволяваха на мъжете да галят голите им глави. Откакто богатите и знатни дами бяха почнали да бръснат главите си, за мъжете нямаше по-голяма ласка от тази. Някои от тях посягаха също към Нефернефернефер, но тя ги отблъскваше с ръка, а щом ставаха по-нахални, аз ги настъпвах по пръстите на краката, независимо от ранга и положението им, понеже всички бяха замаяни от виното.

Аз също бях замаян, но не от виното, а от нейната близост и от допира на ръката й. Накрая тя даде знак на слугите си и те почнаха да гасят светлините, да изнасят маси и столчета, да разчистват стъпканите цветя и венчета и да отвеждат гостите, заспали край делвите, в паланкините им.

— Време е и аз да тръгвам — казах аз и всяка дума пареше на сърцето ми, както солта пари в раната, защото не исках да я изгубя. Струваше ми се, че всеки миг без нея щеше да бъде пропилян.

— Къде ще ходиш? — запита тя, преструвайки се на изненадана.

— Ще будувам на улицата пред дома ти — отвърнах аз. — Ще отида да принеса жертва във всички тивански храмове от благодаря пост към боговете, че отново те срещнах. Откакто те видях, аз пак вярвам в тях. Ще набера цвят от дърветата и ще го разпръсна пред нозете ти, когато излезеш от дома си. Ще купя смирна и с нея ще намажа стълбовете на портата ти…

— По-добре ще е никъде да не ходиш — каза тя, усмихвайки се. — Имам си достатъчно цвят и смирна. Предпочитам да останеш тук, защото, както си възбуден от виното, можеш да се захласнеш по някоя друга жена, а това не ми се иска.

Думите й така ме въодушевиха, че ми се щеше да я грабна в прегръдките си, но тя ме възпря:

— Недей! Не желая слугите да ни видят, защото, макар да живея сама, аз не съм презряна жена. И понеже държиш да бъдеш откровен с мен, аз също ще бъда откровена. Затуй още няма да пристъпваме към онова, заради което си дошъл, а ще идем в градината и там ще ти разкажа една приказка.

Тя ме отведе в градината си, обляна от лунната светлина. Миртите и акациите ухаеха, в езерцето, чиито краища бяха облицовани с пъстроцветни камъни, лотосите бяха затворили цветовете си. Слугите ни поляха да измием ръцете си, поднесоха ни печена гъска и плодове с мед и Нефернефернефер ме подкани:

— Яж и се радвай с мен, Синухе?

Но от силния копнеж гърлото ми се беше стегнало и не ми се ядеше. Тя се хранеше апетитно, поглеждаше ме с лукава усмивка и при всеки неин поглед в очите й се отразяваше лунната светлина. Когато се нахрани, тя каза:

— Обещах да ти разкажа една приказка. Ще го сторя сега, защото до зазоряване има още време, а на мен не ми се спи. Приказката е за Сетне Хемуисе и Табубуе, жрицата на Баст.

— Знам я — прекъснах я аз, безсилен да потисна нетърпението си. — Слушал съм я много пъти, сестрице. Хайде, ела с мен да те прегърна в леглото и да заспиш в обятията ми. Ела, сестрице, защото тялото ми изнемогва от копнеж и ако не дойдеш, ще раздера лицето си с камък и ще зарева от страст…

— Тихо, Синухе, стой кротко — каза тя и ме докосна с ръка. Много си буен и ме плашиш. Нека ти разкажа приказката, за да се успокоиш. И тъй, веднъж, когато търсел заключената книга на Тот, Сетне Хемуисе случайно зърнал в храма жрицата на Баст Табубуе. Тя така го очаровала, че изпратил слугата си с десет дебена злато, за да я склони да прекара един час с него и да се любят. Тя обаче казала: „Аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Ако господарят ти наистина има такова желание, нека дойде в дома ми, където никой няма да ни види и аз няма да съм принудена да се държа като уличница.“ Тази вест зарадвала. Сетне и той бързо се завтекъл в дома й, където Табубуе го посрещнала и го почерпила с вино. След като разведрил сърцето си, той решил да пристъпи към онова, заради което бил дошъл, ала Табубуе рекла: „Дошъл си в дома ми, но аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Ако наистина ме желаеш, трябва да ми припишеш имота си, къщата си, земята си — всичко, което имаш.“ Сетне я погледнал, пратил да повикат правоспособен писар и подписал договор, че й прехвърля цялото си имущество. Тогава Табубуе станала, пременила се с дреха от царски лен, под която крайниците й се очертавали като на богиня, и се нагиздила. Ала когато сетне се опитал да пристъпи към онова, заради което бил дошъл, тя го възпряла: „Ще намериш подслон в дома ми, но аз съм жрица, а не някоя презряна жена и ти трябва да изгониш своята съпруга от къщата си, за да не се безпокоя, че сърцето ти може да се върне при нея.“ Сетне я погледнал и пратил слуги да изгонят съпругата му. Тогава Табубуе му казала: „Ела в стаята ми и легни в леглото ми, за да получиш наградата си.“ Сетне тържествуващо влязъл в стаята й и легнал в леглото, за да получи наградата си, но в този момент се появил един слуга и съобщил: „Децата ти са дошли и плачат пред портата за майка си.“ Сетне се направил, че не чува — единственото му желание било да пристъпи към онова, заради което бил дошъл. Ала Табубуе рекла: „Аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Затуй сега ми хрумна, че някой ден твоите и моите деца могат да влязат в свада за наследство. За да не се случи това, трябва да ми разрешиш да убия децата ти.“ Сетне й разрешил да убие децата му в негово присъствие и да ги хвърли на двора за храна на кучетата и котките. И докато пиел вино с Табубуе, той чувал как кучетата и котките водели шумна борба за месото на децата му.

Сърцето ми се беше свило както някога, когато като дете бях слушал тази приказка, и аз я прекъснах:

— Но всичко това било сън. Защото, като легнал в леглото на Табубуе, тя изпищяла и сетне се събудил. Струвало му се, че бил в нажежена пещ, макар да лежал гол. Всичко било само сън, изпратен му от магьосника Ненеферкаптах, за когото има друга приказка.

— Той сънувал и се събудил — продължи Нефернефернефер, — но много други са се събуждали от сънищата си едва в Дома на смъртта. Синухе, трябва да ти кажа, че и аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Аз също бих могла да се казвам Табубуе. — Лунната светлина се отразяваше в очите й и аз не й вярвах. — Ти знаеш ли защо изобразяват богинята на любовта Баст като котка?

— Не ме интересуват никакви котки и никакви богини — отвърнах аз и с насълзени от мъчителното желание очи протегнах ръце към нея, ала тя ме възпря и каза:

— След малко ще можеш да ме погалиш. Нямам нищо против да сложиш ръце върху гърдите и в скута ми, ако това ще те успокои, но първо трябва да ме изслушаш и да разбереш, че жената прилича на котка. Страстта също. Лапите й са меки, обаче в тях се крият остри нокти, които безжалостно се впиват в сърцето. Да, жената и котката действително си приличат. Котката също изпитва наслада, когато измъчва жертвата си, причинявайки й болка с ноктите си, и тази игра никога не й омръзва. Едва когато жертвата й се вцепени, котката я изяжда и тръгва да търси нова жертва. Разказвам ти всичко това, за да бъда честна към теб и защото никак не ми се ще да ти сторя зло… Не, никак не ми се ще да ти сторя зло — повтори тя и разсеяно сложи едната ми ръка върху гърдите си, а другата — в скута си. Разтреперих се и от очите ми бликнаха сълзи. Миг след това тя нервно ме отблъсна и каза: — Името ми е Табубуе! След като знаеш това, иди си оттук и никога не се връщай, за да не пострадаш. Не си ли отидеш, аз няма да имам никаква вина, ако ти се случи нещо.

Тя ми даде време да си тръгна, но аз останах. Тогава въздъхна леко, сякаш играта й беше омръзнала, и рече:

— Така да бъде. Явно трябва да получиш онова, заради което си дошъл. Само не бъди много буен, защото съм уморена и се боя, че ще заспя в ръцете ти.

Тя ме отведе в стаята си. Леглото й беше от слонова кост и абаносово дърво. Съблече се и ми се отдаде. Имах чувството, че тялото ми, сърцето ми, целият аз изгарях в прегръдката й. Ала скоро тя се прозина и рече:

— Наистина съм уморена, пък и вече ти повярвах, че не си се докосвал до жена — много си непохватен и не ми доставяш удоволствие. Но когато един младеж отива за първи път при жена, той й прави безценен подарък. Затуй няма да ти искам нищо повече. А сега си тръгвай и ме остави да спя — нали получи онова, заради което беше дошъл.

Опитах се отново да я прегърна, но тя ме отблъсна, настоя да си ходя и аз се прибрах вкъщи. Тялото ми беше като в треска, всичко в мен вреше и кипеше и аз знаех, че никога нямаше да я забравя.




6


На другия ден наредих на моя слуга Каптах да връща всички пациенти, които ме потърсят, и да ги препраща при други лекари. Отидох на бръснар, след туй се измих, намазах тялото си с благовонно масло, но когато тръгвах към дома на Нефернефернефер, срещнах Хоремхеб и той ме спря.

— Приятелю Синухе — каза той, — всички са от един дол дренки.

— Имам бърза работа — предупредих го аз нетърпеливо. — Иди и кажи на слугата ми да ти даде солена риба и студена бира.

Понечих да тръгна, но Хоремхеб ме хвана за ръката и нали беше по-силен от мен — върнах се вкъщи да изслушам болката му. Докато дъвчеше солена риба и пиеше бира, той заразказва:

— Жената, с която тръгнах снощи, беше мила към мен, не знам обаче дали в края на краищата ми предложи нещо повече, отколкото може да предложи на един мъж най-простата робиня. — За миг той се замисли. — Е, трябва да призная, че имаше мека бяла кожа и че ми беше приятно да чувам вика й, опиянен от силата ми, но все пак се питам заслужаваше ли си толкова напрежение за тази работа. Освен това тя е омъжена, мъжът й е на път и като се върне, сигурно трябва да го убия, защото иначе той ще вземе да ме убие.

— Няма защо да се боиш — рекох аз нетърпеливо, — в Тива никой не постъпва така. Ако случайно се срещнеш с мъжа й у тях, ще му се поклониш с ръце пред коленете. Той ще те почерпи с вино и сам ще се напие, след което можеш да се любиш с жена му в собственото му легло. Така е било и така ще бъде и двамата ще са доволни — жената от теб, а мъжът затуй, че му е разрешила да се напие, без да го ругае и да го заплашва, както обикновено правят жените.

— Каза ми, че мъжът й бил кльощав, плешив и стиснат — продължи Хоремхеб, отпивайки от бирата, — и аз й дадох златната огърлица, защото за мен златото няма никаква стойност, щом не е заслужено в битка. И понеже бяхме порядъчно пияни, тя от своя страна ми подари перуката си, макар че не знам за какво може да ми послужи. — Хоремхеб измъкна изпод престилката си перуката, чиито коси изкусно бяха боядисани в яркозелен цвят, и небрежно почна да я люлее в ръката си. — Яд ме е само, че с пияната си глава съм забравил камшика си под леглото й и сега войниците няма да ме поздравяват по улиците. Как мислиш, дали на пазара ще мога да заменя перуката срещу офицерски камшик, защото не ми се вярва още веднъж да ида при нея, колкото и мека да е кожата й.

Казах, че не е изключено, и повторих, че бързам, но Хоремхеб не се помръдваше. Оплака ми се, че в устата си имал вкус, сякаш бил ял кал, и му била противна миризмата, останала от жената по ръцете му. Подуши ме и реши, че аз също трябва да съм спал с някоя жена, понеже съм миришел на помада. Казах му, че съм ходил на бръснар. Просто ми се стори унизително да сравнявам Нефернефернефер с неговата позната. Имах чувството, че за разлика от него съм извършил нещо съвсем друго, че целият съм обвит от златни нишки. И може би бях прав, защото важно е, изглежда, не какво върши човек, а какво изпитва сърцето му, докато го върши.

— Помниш ли снощната ми клетва? — запита Хоремхеб. — Бях изпил много вино, ала то ми помогна да си изясня доста неща, върху които бях размислял. Стана ми ясно, че всички останали, които се веселяха, гордеейки се с възможностите и положението си, бяха просто мухи около мен. Кой знае дали моята любима принцеса Бакетамон не е също такава досадна муха. Единственото, което има някакво значение, е властта. А без оръжие няма власт. Прав е бил моят сокол, като ме направи воин.

— Власт имат не воюващите — рекох аз, — а ония, дето пращат войниците да се бият за тях.

— Аз не съм глупак — каза Хоремхеб. — Всички, които смятат, че командуват, и седят на високи тронове, в крайна сметка нищо не командуват, защото властта се оказва у съвсем други. Според мен например жреческият съвет на Амон има голямо влияние в Египет, а оня жрец, дето седи отдясно на царската майка, в момента е струпал голяма власт в ръцете си. Но ако се намери, някой да събере войска, да я подчини на заповедите си и да я поведе на война, тогава той наистина ще бъде могъщ дори никой да не знае това.

— И все пак ти си глупав — вметнах аз. — Та нали воинът е длъжен да положи клетва за вярност към фараона. Така фараонът винаги стои над него.

— Прав си — съгласи се Хоремхеб, — от воина се изисква вярност, защото на нея се опира редът във войската. Простият войник се научава на вярност с камшик, но офицерът знае, че без вярност няма войска и че ако старшият не е предан, подчиненият също няма да бъде предан и всичко ще отиде по дяволите. Там е цялата трудност. Независимо от туй аз смятам да остана в Тива, докато удари часът ми. След като спах с жена, значително се успокоих и макар все още да обичам недостижимата, любовта в сърцето ми стихна дотолкова, че не е по-непоносима от стомашна болка. Благодаря ти, приятелю Синухе, за добрите съвети. Ако някога и на теб ти дотрябва съвет или помощ, потърси ме в палата.

Той се завтече към пазара да размени зелената перука срещу офицерски камшик. Понеже не исках уличната прах да мърси дрехите и краката ми, аз си поръчах паланкин и подгоних носачите към дома на Нефернефернефер. Едноокият ми слуга Каптах загрижено гледаше подир мен и клатеше глава. Никога посред бял ден не бях напускал приемната си и той се боеше, че ако зарежа пациентите си, подаръците ще секнат. Но в ума ми се беше загнездила една-единствена мисъл и тялото ми гореше като в огън. И все пак този огън беше приятен.

Един слуга ми отвори и ме въведе в стаята на Нефернефернефер. Тя тъкмо се гиздеше пред огледалото. Погледна ме с равнодушни и студени като зелени камъни очи и попита:

— Какво желаеш, Синухе? Присъствието ти почва да ми досажда.

— Много добре знаеш какво желая — казах аз и се опитах да я прегърна, спомняйки си колко любвеобилна беше през нощта, но тя грубо ме, отблъсна.

— Ти глупав ли си, или си лош, та ми пречиш? — избухна тя. — Не виждаш ли, че се гиздя? От Сидон е пристигнал някакъв търговец и е донесъл накит за чело, намерен в гроба на една княгиня. Тази вечер някой ще ми го подари, защото отдавна бленувам за накит, какъвто никой друг не притежава. Затуй трябва да се разкрася и да намажа тялото си с помада.

Без да се свени, тя се съблече, легна в леглото и една робиня почна да разтрива крайниците и с помада. От хубостта и гърлото ми се стегна и дланите ми се изпотиха.

— Какво още се въртиш тука, Синухе? — запита тя, продължавайки да лежи отпуснато в леглото, след като робинята бе излязла. — Защо още не си си отишъл? Аз трябва да се обличам.

Обзе ме лудост, втурнах се към нея, но тя ловко ме отблъсна и в безсилната си страст заплаках.

— Знаеш добре — промълвих аз, — че ако бях заможен, щях да ти купя накита за чело. Обаче няма да позволя някой друг да се докосне до теб. По-добре да умра!

— Нима? — възкликна тя леко и присви очи. — Наистина ли няма да позволиш някой друг да ме прегръща? Представи си, че пожертвувам днешния си ден за теб. Представи си, че ям, пия и се любя с теб, Синухе, и то именно днес, защото никой не знае какво може да се случи утре. Какво ще ми дадеш тогава? — Тя разпери ръце и се изтегна, така че гладкият й корем хлътна, и аз видях, че по тялото й няма ни един косъм — нито по главата, нито другаде, където обикновено растат косми. — Какво ще ми дадеш тогава? — повтори тя, протегна се и ме погледна.

— Какво мога да ти дам аз? — рекох й и се огледах, леглото й беше от слонова кост и абаносово дърво, подът — от лазурит, украсен с тюркоази, а в стаята имаше много златни вази. — Не, наистина нямам нищо, което бих могъл да ти подаря — повторих аз, усетих как коленете ми се подгънаха и се обърнах да си вървя. Тя обаче ме спря.

— Мъчно ми е за теб, Синухе — каза тихо и пак протегна мекото си тяло. — Ти действително ми даде единственото ценно нещо, което притежаваше, макар след туй да имах чувството, че прекалено много го надценяват. Но нали все пак имаш къща, дрехи и лекарски инструменти. Значи не си чак толкова беден.

Разтреперих се от главата до петите, ала казах:

— Всичко това ще бъде твое, Нефернефернефер, стига само да пожелаеш. Всичко ще бъде твое, ако днес се любиш с мен. Вярно, не е кой знае колко много, но къщата е обзаведена за лекар и някой ученик от Дома на живота може да плати добра цена за нея, ако родителите му са заможни.

— Смяташ ли? — рече тя, извърна голия си гръб към мен, погледна се в огледалото и прокара пръсти по черните извивки на веждите си. — Добре, нека бъде волята ти. Намери тогава писар, който да напише това черно на бяло и да прехвърли на мое име цялото ти имущество. Защото, макар да живея сама, аз не съм някоя презряна жена и трябва да се погрижа за бъдещето си, ако някой ден решиш да ме изоставиш, Синухе.

При вида на голия и гръб езикът ми почна да набъбва и сърцето ми така се разтуптя, че се втурнах да търся правоспособен писар. За кратко време той написа всички необходими документи и ги изпрати на съхранение в царския архив. Когато се завърнах, Нефернефернефер бе облякла дреха от царски лен, на главата си носеше червеникава като злато перука, шията, китките и глезените й бяха украсени с чудни накити, а пред портата й чакаше великолепен паланкин. Подадох й бележката, написана от правоспособния писар, и казах:

— Сега цялото ми имущество е твое, Нефернефернефер. Всичко, дори дрехите на тялото ми са твои. Нека днес ядем, пием и се любим, защото никой не знае какво може да се случи утре.

Тя взе бележката, прибра я равнодушно в кутията си от абаносово дърво и се обърна към мен:

— Съжалявам много, Синухе, но току-що забелязах, че месечното ми течение е дошло. Колкото и да ми се иска, ти не бива да ме докосваш. Затуй по-добре е да си идеш и да ме оставиш да се пречистя както е редно. Главата ми тежи и ме боли кръст. Друг път ще дойдеш и ще получиш онова, което желаеш.

Погледнах я, в сърцето си усетих смъртен хлад и не можах дума да пророня. Тя изгуби търпение, тропна с крак и каза:

— Отивай си, защото бързам! — Когато посегнах да я прегърна, тя извика: — Ще ми размажеш грима!

Прибрах се вкъщи и подредих нещата си, за да бъдат готови за новия собственик. Едноокият ми роб ходеше по петите ми и клатеше глава, докато накрая не издържах и му креснах:

— Стига си се влачил подире ми! Вече не съм ти господар, друг собственик ще имаш. Като дойде, бъди кротък и не го кради толкоз много както мен, защото тоягата му може да е по-корава от моята.

Той се поклони до земята, вдигна отчаяно ръце над главата си, горчиво заплака и каза:

— Не ме прогонвай, господарю! Старото ми сърце се привърза към теб и ще се пукне от мъка, ако ме изпъдиш. Въпреки че си много млад и наивен, винаги съм ти бил верен и ако съм те крал, правил съм го, без да накърнявам интересите ти и след дълго премисляне колко си заслужава да открадна. Със старческите си крака тичах в обедната жега по улиците и хвалех името и умението ти, макар слугите на други лекари да ме биеха с тояги и да ме замеряха с фъшкии.

Докато го гледах, сърцето ми кървеше и в устата ми горчеше, ала все пак се трогнах, докоснах го по рамото и рекох:

— Стани, Каптах!

Според документите за покупката той се казваше Каптах, аз обаче никога не се обръщах към него на име, за да не вирне нос и да не си въобрази, че сме равни. Затуй му викаха „роб“, „глупак“, „безделник“ или „хайдук“.

Като чу името си от устата ми, той още по-горко заплака, опря чело до ръцете и до нозете ми, а после сложи главата си под крака ми. Нервирах се, ритнах го и му заповядах да стане.

— От вайкането полза няма — казах аз. — Но може би трябва да знаеш, че не от ненавист те отстъпих другиму. Бях доволен от слугуването ти, макар често най-безсрамно да затръшваше вратите и да тракаше съдовете, щом нещо не беше по угодата ти. Дори да си ме крал, не съжалявам, защото това е право на роба. Така е било и така ще бъде винаги. Понеже нямах друго за даване, бях принуден против желанието си да се лиша от теб. Лиших се също от къщата и от цялото си имущество, така че даже дрехите на гърба ми вече не са мои. Затуй вайкането ти е безполезно.

Каптах се изправи, почеса се по главата и промърмори:

— Ама че лош ден! — Замисли се напрегнато и рече: — Макар че си млад, ти си голям лекар, Синухе, и светът е открит пред теб. Най-добре ще е да събера по-ценните вещи и като се стъмни, да избягаме. Ще се скрием в някой кораб, чийто капитан не е дребнав, и ще се спуснем надолу по реката. В двете царства има много градове. Ако съдебните служители те издирят или мен ме открият по списъка на избягалите роби, можем да отидем в червените земи, където никой не те познава. Можем да се прехвърлим и на морските острови. Там имало руйно вино и весели жени. В Митани и Вавилон, където реките текат обратно, също ценят много египетските лекари. Ти ще забогатееш и аз ще стана слуга на почитан стопанин. Хайде, господарю, побързай да съберем нещата ти, преди да е мръкнало.

И той ме дръпна за ръкава.

Каптах, Каптах — казах аз, — не ме залисвай с глупавите си приказки, защото сърцето ми е мрачно като смъртта и тялото ми вече не е мое. Стегнат съм в окови, по-здрави от медни вериги, макар че не ги виждаш. Не мога да избягам, защото далеч от Тива аз всеки миг ще се чувствувам като в нажежена пещ.

Понеже краката на моя слуга бяха покрити с мазоли, които лекувах в свободното си време, той седна на пода и каза:

— Амон трябва да се е отвърнал от нас и това никак не ме учудва, щом ти толкоз нарядко му принасяше жертви. Аз пък редовно жертвувах за него една пета от онова, което крадях от теб, от благодарност, че имам млад и порядъчен господар, ала той и от мен се отвърна. Много важно. Ще сменим божеството и ще идем да принесем жертва на някой друг бог. Дано той ни избави от злото и всичко да се оправи.

— Стига си дрънкал глупости! — скастрих го аз и вече съжалявах, че го бях заговорил по име, защото веднага почна да фамилиарничи. — Досаждаш ми като бръмчаща муха и не мислиш, че нямаме нищичко за пренасяне в жертва. Нали сега друг е собственик на всичко, с което разполагахме.

— Мъж ли е или жена? — полюбопитствува Каптах.

— Жена — отвърнах аз, не виждайки причина да крия това от него.

Като чу, той отново се завайка, заскуба косите си и извика:

— По-добре да не бях се раждал! По-добре майка ми да ме беше удушила начаса с пъпната ми връв! Няма по-зла участ за роба от слугуването при безсърдечна жена, защото тя явно ще да е без сърце, щом те е довела до такъв хал. Ще ме кара от сутрин до вечер да тичам с болните си крака, ще ме боде с игли и ще налага с тояга старческия ми гръб, докато зарева от болка. Такава беда да ме сполети, макар че славех Амон и му принасях жертви от благодарност, че ме е направил слуга на млад и неопитен господар…

— Тя съвсем не е безсърдечна — успокоих го аз. Дотолкова бях обезумял, че поради липса на приятел, комуто можех да се доверя, бях готов да разговарям за Нефернефернефер дори с роба си. — Когато лежи гола в леглото си, тя е по-красива от луната, кожата й лъщи от скъпите масла, а очите й са зелени като Нил през летния зной. Ти си за завиждане, Каптах, че ще имаш щастието да живееш в близост до нея и да дишаш въздуха, който диша тя.

Каптах захленчи още по-силно:

— Ще вземе да ме продаде при носачите или в каменоломната, дробовете ми ще се задъхват, от ноктите ми кръв ще тече и аз ще пукна в тинята като натирено магаре.

Дълбоко в себе си осъзнах, че той е прав — в дома на Нефернефернефер едва ли щеше да се намери място и хляб за такъв като него. От моите очи също закапаха сълзи, без да знам дали оплаквах него или себе си. Като ги видя, Каптах занемя и уплашено ме погледна. Аз притиснах глава между ръцете си и не се интересувах, че моят роб ме виждаше да плача. Каптах ме докосна с широката си длан и тъжно каза:

— За всичко съм виновен аз, защото не успях да опазя господаря си. Но откъде можех да знам, че той е бял и чист като още необличана дреха? Иначе не мога да си обясня всичко това. Вярно е, че много се учудвах защо господарят ми никога не ме пращаше да му намеря някое момиче, когато нощем се прибираше от кръчмата. Пациентките, дето ги пращах да се разсъбличат пред теб, та дано се сетиш за любов, си тръгваха недоволни и ме наричаха мръсен плъх. А между тях все пак имаше сносни, млади, че даже и хубави жени. Но всичките ми грижи отиваха на вятъра и аз глупакът радостно си мислех, че може би никога няма да доведеш в къщата си невеста, която да ме бие по главата и да залива краката ми с вряла вода, щом се скарате. Какво говедо съм бил! Тръстиковата колиба пламва от първата главня и става на пепел.

— Като си неопитен, господарю — продължи той, — защо поне с мен не си се посъветвал? Видял съм много и знам много, ако че не ми личи. Макар и отдавна, аз също съм спал с жени и мога да те уверя, че хлябът, бирата и пълният стомах не могат да се сравняват с прегръдките и на най-хубавата жена. Ех, господарю, когато отива при една жена, мъжът трябва да си носи тояга. Иначе тя се качва на главата му и го оковава във вериги, които като канап се врязват в месата му, разраняват сърцето му, както камъчето, попаднало в сандала разранява крака. Амон ми е свидетел, господарю, че ако нощем беше водил момичета вкъщи, щяхме да си спестим всички тези неприятности. Напразно си си губил времето по кръчмите и увеселителните заведения, щом се оставяш една жена да те зароби.

Каптах приказва още дълго, докато думите му почнаха да звучат в ушите ми като бръмчене на муха. Най-сетне той притихна, приготви ми вечеря и ми поля да си измия ръцете. Ала на мен не ми се ядеше, в тялото ми бушуваше огън и с настъпване на вечерта в главата ми се въртеше една-единствена мисъл.

Каптах се нахрани с апетит, изпразни, делвата с бира и запя тъжни песни, заскуба косите си, посипа се с пепел в кухнята и накрая заспа. Моето тяло беше толкова неспокойно, че не можех да заспя и излязох да се разходя в тъмното. Наминах край храма на Баст и видях, че пред къщата на Нефернефернефер горяха факли. От паланкини слизаха весели гости и влизаха вътре, но аз не се осмелих да отида при нея, защото ми бе забранила. Обикалях около храма на Баст и мислите ми като отровни змии се впиваха в плътта ми. Девойките ме подръпваха за ръкавите, смееха се и ми шепнеха в тъмното, докато най-сетне, изнемогнал и отчаян, тръгнах след една от тях. Тя ми поиска подарък и аз й дадох последните си късчета мед. Последвах я покрай стените на храма, където тя легна на земята и разтвори дрехите и обятията си. Макар да имах желание, аз не можах да посегна към нея и си тръгнах. Край стените на храма вонеше на пикоч, момичето ме застигна, плю след мен и ме изруга.

Прибрах се капнал от умора, но леглото ми беше като пещ и в съня си стенех. На заранта се измих, облякох се и намазах лицето си с помада. Бях решил да отида при Нефернефернефер, защото ми се струваше, че ще умра, ако не я видя и не докосна ръката й. От плача и бирата окото на Каптах се бе зачервило, той поклати покритата си с пепел глава и се просна пред мен, за да ми попречи да тръгна. Аз обаче потиснах сърцето си и го изритах от пътя си. По-добре щеше да бъде изобщо да не бях тръгвал.




Четвърта книга

Нефернефернефер





1


Още в ранно утро пристигнах пред дома на Нефернефернефер, но тя спеше. Слугите й също спяха, а когато ги разбудих, те ме наругаха и плиснаха помия по мен. Застанах до портата като просяк и зачаках кога в къщата ще се размърдат, та да вляза.

Нефернефернефер лежеше в леглото си. Лицето й се беше смалило и посърнало, а от виното очите й изглеждаха тъмнозелени.

— Досаждаш ми, Синухе — каза тя. — Наистина много ми досаждаш. Какво желаеш?

— Искам да ям, да пия и да се любя с теб, както ми обеща — отвърнах аз с тъга в сърцето.

— Това беше вчера, днес е друг ден — рече тя.

Една млада робиня съблече измачканата й рокля и разтри крайниците й с помада. След туй Нефернефернефер се погледна в огледалото, сложи си грим и перука, взе едно украшение от старо злато, обсипано с бисери и скъпоценни камъни, и го окачи на челото си.

— Хубав накит — отбеляза тя. — Безспорно заслужава цената си, макар да съм уморена и крайниците ми да са отмалели, сякаш цяла нощ съм се борила.

Тя се прозя и отпи глътка вино от чашата, за да се ободри. На мен също ми предложи да пия, но вторачен в нея, виното не ми беше вкусно.

— Значи вчера ме излъга. Не си била неразположена и нищо не ти е пречело да се любиш с мен — казах аз просто така, защото това още предишния ден ми беше известно.

— Бях се заблудила — отвърна тя. — Но действително вече е време и сега съм много обезпокоена да не би да съм забременяла от теб, Синухе. Бях толкова слаба в прегръдките ти, а ти — неудържим.

Тя се усмихна, погледна ме лукаво и аз разбрах, че ми се подиграва.

— Накитът ти сигурно е бил открит в някакъв царски гроб в Сирия. Спомням си, че вчера казваше нещо такова.

— Така ли? — възкликна тя. — Всъщност аз го открих в леглото на един сирийски търговец, но нека това не те тревожи, защото беше дебел като свиня и вонеше на лук. Вече нямам намерение да се срещам с него, след като получих онова, което исках.

Тя свали перуката и накита, небрежно ги пусна на пода и се излегна в леглото. Голата й глава беше гладка и хубава, тя изпъна тялото си и подложи ръце под тила си.

— Аз съм слаба и уморена, Синухе. Защо злоупотребяваш с отпадналостта ми и ме гледаш така, без да мога да ти попреча? Не забравяй, че макар да живея сама, аз не съм някоя презряна жена и трябва да пазя репутацията си.

— Знаеш добре, че нямам нищо повече за подаряване. Ти притежаваш всичко, което беше мое — казах аз, наведох се над леглото й и уханието на помадата и кожата й ме лъхна в лицето.

Тя докосна косата ми, ала веднага отдръпна ръката си, засмя се и лежешком поклати глава.

— Колко хитри и коварни са мъжете — рече тя. — Ти също ме мамиш, Синухе, но какво да правя, като съм слаба и те харесвам. Веднъж каза, че прегръдката ми щяла да те изгори по-лошо от огън, а ето че не е вярно. Пипни колко хладен и приятен е скутът ми. Гърдите ми също можеш да погалиш, защото са уморени и зажаднели за ласка.

Но щом понечих да я обладая, тя ме отблъсна, седна в леглото и сърдито каза:

— Макар да съм слаба и самотна, няма да позволя на един хитруващ мъж да ме използува. Ти скри от мен, че баща ти Сенмут има къща в бедняшкия квартал край пристанището. Самата тя не е кой знае колко ценна, но земята, на която е построена, се намира близо до кея, а за покъщнината сигурно може да се получи нещо, ако се продаде на пазара. Ако ми прехвърлиш това твое имущество, днес може би ще ям, ще пия и ще се любя с теб, защото никой не знае какво ще стане утре и аз трябва да пазя репутацията си.

— Имуществото на баща ми не е мое имущество — казах аз потресен. — Ти не можеш да искаш от мен нещо, което не е моя собственост.

Тя наклони глава и ме погледна със зелените си очи. Лицето й беше бледо и дребно, когато поде:

— Много добре знаеш, Синухе, че ти си законен наследник на имуществото на твоя баща. Родителите ти нямат дъщеря, която би имала еднакво право на наследство както синът. Ти си тяхно единствено дете. Освен това криеш от мен, че баща ти е сляп. По тази причина той ти е предоставил печата си и правото да се грижиш за собствеността му и да се разпореждаш с нея като със своя.

Това беше истина. Когато зрението на баща ми отслабна, той ми предаде печата си и ме помоли да се грижа вместо него за имуществото му, защото вече не виждаше дори името си да напише. Двамата с Кипа често споменаваха, че къщата трябвало да се продаде на изгодна цена, за да си купят малък имот извън града и там да живеят, докато отидат в гроба си и поемат пътя към вечния живот.

Онемях от ужас при мисълта, че бих могъл да измамя баща си и майка си, които ми имаха такова доверие. Ала Нефернефернефер притвори очи и каза:

— Вземи главата ми в ръцете си и допри устни до гърдите ми, Синухе. Излъчваш нещо, което ме разнежва и ме кара да забравям интересите си, когато става дума за теб. Готова съм цял ден да се забавляваме, ако ми прехвърлиш бащиното си имущество, въпреки че не представлява особена ценност.

Взех гладката й малка глава в ръцете си и усетих прилив на безумна страст.

— Нека бъде както ти искаш — казах аз и собственият ми глас проряза слуха ми. Но когато се опитах да я прегърна, тя рече:

— Имай още малко търпение. Първо намери правоспособен писар да изготви всички необходими документи, защото нямам никакво доверие на мъжки обещания. Мъжете много хитруват, а аз трябва да пазя доброто си име.

Тръгнах да търся правоспособен писар и всяка крачка, която ме отдалечаваше от Нефернефернефер, ми причиняваше страдание. Затуй накарах писаря да побърза, подпечатах документите с печата на баща ми и ги подписах от негово име, така че писарят още същия ден можеше да ги изпрати на съхранение в царския архив. Понеже нямах вече ни сребро, ни мед, с които да заплатя услугата му, той се намръщи, но склони да почака за възнаграждението си до разпродажбата на имуществото, което също бе отбелязано в документите.

Когато се завърнах в дома на Нефернефернефер, слугите й ми съобщиха, че спяла и трябвало да почакам до вечерта. Най-сетне тя се събуди, прие ме и аз й предадох бележката от писаря, която тя равнодушно прибра в черната кутия.

— Ужасно упорит си, Синухе — рече тя, — но аз съм почтена жена и държа на думата си. Ела и вземи онова, заради което си дошъл.

Легна в леглото и разтвори обятията си, без обаче ни най-малко да се наслаждава с мен — оглеждаше се в огледалото и тайно се прозяваше, сложила ръка на устата си, така че изпитваното от мен удоволствие беше тръпчиво. Когато станах от леглото, тя каза:

— Ето че постигна желанието си, Синухе. Сега ме остави на спокойствие, защото много ме отегчаваш. Непохватността и необуздаността ти не ми доставят никаква радост, а ръцете ти ми причиняват болка. И все пак, ако ме оставиш на мира, аз ще забравя преживените с теб страдания, защото си неопитен. Някой ден можеш пак да наминеш, но предполагам, че вече си ми се наситил.

Почувствувах се кух като черупка на изпито яйце, тръгнах си, залитайки, и се прибрах вкъщи. Искаше ми се да се усамотя в някоя тъмна стая, да стисна глава в ръцете си и да изплача мъката и разочарованието на сърцето си, но на верандата ме чакаше непознат мъж с перука и пъстра сирийска дреха. Поздрави ме високомерно и помоли да го прегледам.

— Вече не приемам пациенти, защото къщата не е моя — рекох аз.

— Краката ми са покрити с болезнени мазоли — продължи той, примесвайки сирийски думи в речта си. — Твоят умен роб Каптах те препоръча като умел лечител на мазоли. Избави ме от мъката и няма да съжаляваш.

Беше толкова настойчив, че накрая го въведох в приемната си и извиках на Каптах да донесе гореща вода, за да се измия. Но него го нямаше. Едва когато прегледах краката на сириеца, забелязах, че това бяха мазолестите крака на Каптах. Той сне перуката, откри лицето си и се разсмя с глас.

— Какви са тия щуротии? — ядосах се аз и го заудрях с тоягата, от което смехът му бързо премина в рев. Ала щом захвърлих тоягата, той ми каза:

— Тъй като вече не съм твой роб, мога спокойно да ти призная, че имам намерение да избягам. Реших да проверя дали ще ме познаеш в тези дрехи.

Припомних му наказанията, които грозят избягалите роби, и го уверих, че рано или късно ще бъде заловен, защото сам не може да се издържа. А той ми отговори:

— Снощи, като изпих бирата, заспах и ми се присъни, че ти, господарю, лежиш в нажежена пещ. Аз обаче дойдох, наговорих ти груби думи, хванах те за врата и те натопих в течаща вода, която отнесе двама ни. Днес ходих на пазара да разпитам един тълкувател какво означава сънят ми. Той каза, че стопанинът ми се намирал в опасност, че заради дързостта си ще ям бой и че на стопанина ми му предстои дълъг път. Сънят ми е истина, господарю. Достатъчно е човек само да погледне лицето ти, за да разбере, че се намираш в голяма опасност. Боя вече го изядох, така че остава да се сбъдне краят на съня ми. И понеже смятам да те придружа по време на пътешествието ти, набавих си тези дрехи, за да не бъда разпознат.

— Трогнат съм от верността ти, Каптах. Възможно е да ми предстои дълъг път, но той ще ме отведе в Дома на смъртта, а там едва ли ще имаш желание да ме последваш — рекох аз, опитвайки се да бъда ироничен.

— Никой не знае какво ще се случи утре — каза Каптах нагло. — Още си млад и зелен, господарю. Като необлизано от майка си теленце. Затуй не смея да те пусна сам по трудния път към Дома на смъртта и Западната страна. Ако се наложи, вероятно ще те последвам, за да ти помогна с опита си. Независимо от твоята неразумност сърцето ми се привърза към теб. Освен това си нямам момче, макар навярно много деца съм направил, само че никога не съм ги виждал, и затуй искам да ми бъдеш като син. Казвам ти го не за да те оскърбя, а за да ти покажа с какви чувства гледам на теб.

Нахалството му минаваше всякакви граници, но не ми се щеше да взема тоягата, след като не беше мой роб. Затворих се в стаята си, заметнах дрехата си презглава и спах като труп до сутринта. Срамът и разкаянието действуват на човека като упойка, ако са достатъчно големи. Когато се пробудих, в съзнанието ми първо изплуваха очите и тялото на Нефернефернефер. Имах чувството, че още държа гладката й глава в ръцете си и усещам гърдите й под моите. Не знам защо беше така — може пък наистина да ме бе омагьосала по неизвестен начин, макар вече много да не вярвах в магьосничеството. Знам само, че се измих, облякох се, намазах лицето си с помада и поех към дома й.




2


Нефернефернефер ме посрещна край езерцето с лотоси в градината й. Очите й бяха ясни, весели и по-зелени от водата на Нил. Щом ме видя, тя възкликна:

— О, Синухе! Ти въпреки всичко се върна при мен. Явно, че не съм толкова стара и грозна, щом още не съм ти омръзнала. Какво искаш?

Погледнах я така, както гладният поглежда към хляба. Настроението й помръкна, тя наклони глава и каза:

— Синухе, Синухе, пак ли ти се е дощяло да се любиш с мен? Вярно е, че живея сама, ала все пак не съм презряна жена и трябва да пазя доброто си име.

— Вчера ти приписах цялото имущество на баща си — отвърнах аз. — Някога той беше уважаван лекар, сега е бедняк и на стари години ще трябва да изкарва хляба си като просещ слепец, а майка ми ще стане перачка.

— Вчера си е за вчера, днес си е за днес — каза Нефернефернефер и ме погледна с леко притворени очи. — Не настоявам за нищо и на драго сърце ще ти позволя да седнеш до мен и дори да погалиш ръката ми, ако искаш. Днес ми е радостно на душата и ми се ще да споделя радостта си с теб, без обаче да се забавляваме по друг начин. — Погледна ме дяволито, усмихна се и се поглади по гърдите. — Не питаш защо ми е радостно на душата — рече тя с лек упрек. — Аз пък ще ти кажа. От Долната земя в града е пристигнал един сановник. Със себе си носи златна ваза, която тежи близо сто дебена и по стените й са гравирани чудесни изображения. Сановникът е мършав старец и костите му сигурно ще изподерат бедрата ми, но въпреки това се надявам утре златната ваза да краси дома ми. Знаеш, че не съм някоя презряна жена и трябва твърдо да пазя доброто си име.

Понеже не казах нищо, тя въздъхна уж дълбоко и замечтано погледна лотосите и другите цветя в градината. После бавно се съблече и влезе в езерцето. Главата й се подаваше от водата край лотосите и беше по-хубава от тях. Тя се отпусна върху водата, скръсти ръце на тила си и отбеляза:

— Днес си много мълчалив, Синухе. Да не би неволно да съм те докачила с нещо? Ако мога някак си да оправя настроението ти, с удоволствие ще го сторя.

Повече не издържах и промълвих:

— Много добре знаеш какво искам, Нефернефернефер.

— Лицето ти е зачервено и жилите на слепоочията ти туптят, Синухе. По-добре се съблечи и ела да се разхладим заедно в езерото. Днес денят е много горещ. Тук никой не ни вижда и няма защо да се колебаеш.

Съблякох се и влязох във водата при нея. Тялото ми се допря до нейното, но когато посегнах да я прегърна, тя със смях се отдръпна и напръска лицето ми.

— Знам какво искаш, Синухе, макар че се свеня да те погледна. Преди това обаче трябва да ми дадеш подарък. Нали ти е известно, че не съм някоя презряна жена.

— Ти си полудяла, Нефернефернефер! — избухнах аз. — Много добре знаеш, че ми отне всичко, което имах. Срамувам се от себе си и никога не ще посмея да срещна родителите си, ала аз все още съм лекар и името ми стои в Книгата на живота. Може би някога ще спечеля толкова, че да ти предложа достоен за теб подарък. Но сега ме пожали, защото тялото ми и във водата гори. Като те гледам, иде ми да захапя ръцете си до кръв.

Тя се отпусна по гръб върху водата и гърдите й като червеникави цветя се подадоха на повърхността.

— Лекарят упражнява професията си с ръце и очи нали, Синухе? — запита тя. — Без ръце и очи няма да си никакъв лекар дори името ти хилядократно да е вписано в Книгата на живота. Може би днес ще ям, ще пия и ще се любя с теб, ако дадеш да ти извадя очите и да ти отсека ръцете, за да ги окача като трофеи над вратата на стаята си, та гостите ми да ме почитат и да знаят, че не съм някоя презряна жена.

Тя ме погледна изпод оцветените си в зелено клепачи и равнодушно продължи:

— Не, от това едва ли ще имам някаква облага. Очите ти няма да ми послужат за нищо, а ръцете ти ще почнат да вонят и да събират мухи в стаята ми. Наистина ли нямаш нищо друго за подаряване, Синухе, защото ти ме разнежваш и ставам нетърпелива, като те гледам гол в езерото. Вярно е, че си непохватен и неопитен, но се надявам за един ден да те науча на доста неща, които още не са ти известни, а се харесват на мъжете и на една жена също могат да доставят удоволствие. Помисли малко, Синухе!

Когато посегнах към нея, тя бързо излезе от езерото, застана в сянката на едно дърво и изтръска водата от ръцете си.

— Аз съм слаба жена, а мъжете са подли и измамни — каза тя. — Ти, Синухе, също продължаваш да ме лъжеш. Като си помисля за това, сърцето ми се къса и ми се доплаква, защото явно съм ти омръзнала. Иначе едва ли би скрил от мен, че родителите ти са си подсигурили хубав гроб в града на мъртвите, а в храма са внесли необходимите средства за балсамиране на телата им след смъртта, както и за принадлежностите, които ще са им нужни по Пътя към Западната страна.

При тези думи аз впих нокти в гърдите си, така че кръв потече от тях, и извиках:

— Убедих се, че името ти наистина е Табубуе!

— Не бива да ме упрекваш, че не желая да бъда презряна жена — каза тя натъжено. — Освен това не съм те молила да идваш при мен — ти сам дойде. Но както и да е. Сега знам, че изобщо не ме обичаш. Идваш само да ми се присмиваш, щом такава дреболия може да стане пречка между нас.

Сълзи потекоха по лицето ми. Простенах от мъка, ала отидох при нея и тя леко ме докосна с тялото си.

— Греховна и безбожна е даже мисълта за това — казах аз. — Как ще лиша родителите си от вечен живот и ще оставя телата им да се разпаднат, както става с телата на робите, бедняците и ония, които заради престъпленията си биват хвърляни в реката? Нима можеш да поискаш такова нещо от мен?

Тя обаче притисна голото си тяло към мен и каза:

— Припиши ми гроба на родителите си, и аз ще ти нашепвам в ухото „Братко!“, обятията ми ще те сгреят с блажен огън, ще те науча на хиляда неща, които не познаваш и които допадат на мъжете…

Повече не можех да се владея, заплаках и казах:

— Нека бъде както ти искаш и нека името ми завинаги бъде прокълнато! Магията, която си ми направила, е толкова силна, че не мога да ти устоя.

— Обидно е да говориш пред мен за магия, защото аз не съм някоя презряна жена, живея в собствена къща и държа на доброто си име — рече тя. — Понеже си разстроен, ще изпратя един мой слуга да доведе някой правоспособен писар. В това време ние ще хапнем и ще пийнем, за да разведриш душата си, а щом документите станат готови, бихме могли да се любим.

С весел смях тя изтича в къщата. Облякох се и я последвах. Слугите ми поляха да се измия и ми се поклониха с отпуснати пред коленете ръце. Зад гърба ми обаче се смееха и ме подиграваха. Аз ги чувах, ала се престорих, че подигравките им са като бръмчене на муха в ушите ми. С влизането на Нефернефернефер те замлъкнаха. Ядохме и пихме заедно — имаше пет вида месни ястия, дванадесет вида сладкиши, и мешано вино, което бързо замайва главата. Правоспособният писар дойде и изготви необходимите документи. По този начин аз приписах на Нефернефернефер гроба на родителите си в града на мъртвите заедно с цялата му уредба и с вноската в храма, така че те бяха лишени от вечен живот и от възможността след смъртта си да поемат пътя към Западната страна. Подпечатах документите с печата на баща ми, подписах ги от негово име и писарят ги взе, за да ги представи още същия ден в царския архив и да придобият законна сила. На Нефернефернефер предаде бележка за всичко това, тя равнодушно я сложи в черната си кутия и му плати за положения труд, след което той се поклони с ръце пред коленете и си отиде. Като останахме сами, казах:

— От този момент нататък аз съм прокълнат и опозорен пред хората и боговете. Сега, Нефернефернефер, ми докажи, че постъпката ми заслужава тази цена.

— Пий, братко, да разведриш душата си — рече тя, усмихвайки се.

Когато поисках да я прегърна, тя се изплъзна и отново чашата ми с вино от делвата. След малко погледна слънцето и възкликна:

— Виж ти, денят преваля и скоро ще мръкне. Какво още искаш, Синухе?

— Ти знаеш какво искам — отвърнах аз, но тя попита:

— Не се ли досещаш вече кой кладенец е най-дълбок и коя яма е бездънна, Синухе? Време е да се облека и да се гримирам, защото една златна ваза ме очаква и утре ще украси дома ми.

Щом понечих да я хвана, тя се дръпна, разсмя се и извика пронизително. Слугите се втурнаха в стаята и тя им каза:

— Как се е вмъкнал този досаден просяк в къщата ми? Веднага го изхвърлете и не го пускайте повече да стъпва тук! Ако се опъва, набийте го с тоягите!

Безсилен от ярост и омаломощен от изпитото вино, аз бях изхвърлен от слугите, а когато заудрях с камък по заключената порта, те се върнаха и ме наложиха с тоягите си. Понеже не спирах да рева и да крещя, наоколо почнаха да се събират хора.

— Този пияница оскърби стопанката ни, която живее в собствен дом и не е някоя презряна жена — казаха слугите, продължиха да ме бият, докато загубих съзнание, и ме оставиха да лежа на улицата, където хората ме заплюваха, а кучетата вдигаха крак и мокреха дрехите ми.

Когато се свестих и осъзнах жалкото си положение, нямах никакво желание да се вдигна и останах да лежа неподвижно до сутринта. Тъмнината ме закриляше и ми се струваше, че никога не ще мога да покажа лицето си пред хората. Престолонаследникът ме беше нарекъл Този, който е самотен и през онази нощ аз действително бях най-самотният човек на света. На разсъмване, когато хората се размърдаха и търговците почнаха да изнасят стока пред дюкяните си, а воловете потеглиха с товарите си, станах и излязох извън града. Три дни и три нощи се крих в тръстиките, без да ям и без да пия. Тялото и сърцето ми бяха жива рана и ако някой ме беше заговорил, щях да зарева и да закрещя. Боях се, че ще загубя разсъдъка си.




3


На четвъртия ден измих лицето и ръцете си, изчистих дрехите си от засъхналата кръв, върнах се в града и тръгнах към къщи. Но къщата вече не беше моя и на портата висеше знакът на някакъв друг лекар. Повиках Каптах. Като ме видя, той дотича, хълцайки от радост, и обви ръце около коленете ми.

— Господарю! — извика той. — В сърцето ми ти продължаваш да бъдеш мой стопанин, пък все едно кой ще дойде да ми заповядва. У дома се настани някакъв младеж, който си въобразява, че е голям лекар. Сега пробва дрехите ти и доволно се смее. Майка му вече идва в кухнята, заля ми краката с гореща вода и ме нарече плъх и гнусна муха. Ала пациентите съжаляват за теб. Казват, че ръката на новия не била лека като твоята, с лечението си им причинявал ужасни болки, пък и не познавал страданията им така, както ти…

Той дълго дърдори, поглеждайки ме със стаен страх в зачервеното си единствено око, докато накрая му рекох:

— Разкажи ми всичко, Каптах. Сърцето ми се е вкаменило и нищо не ме вълнува.

Тогава той вдигна ръце в знак на дълбока скръб и каза:

— Единственото си око бих дал, стига да можех да ти спестя тази мъка. Лош ден е днеска и хубаво, че дойде. Родителите ти са се поминали.

— Баща ми Сенмут и майка ми Кипа? — промълвих аз, вдигнах ръце, както повелява обичаят, и сърцето ми трепна.

— Отзарана съдебните служители разбили вратата им, след като вчера ги предупредили да се изнесат — заразказва Каптах. — Лежали мъртви в леглото си. Днес трябва да пренесеш телата им в Дома на смъртта, защото новият собственик на къщата наредил утре тя да бъде съборена.

— Знаеха ли родителите ми защо се е получило така? — запитах аз, без да смея да погледна роба си.

— Вчера баща ти Сенмут идва да те търси — отговори Каптах. — Вече не виждал, та майка ти го водеше. Двамата бяха стари, отпаднали и едва-едва кретаха. Аз обаче не знаех къде си. Тогава баща ти каза, че тъй май било по-добре. Разказа ми, че съдебните служители ги изхвърлили от къщата им, сложили печати на раклата и цялата им покъщнина и сега нямали нищо друго освен дрипите на гърба си. Когато запитал служителите какво се е случило, те се изсмели и казали, че синът му Синухе бил продал къщата, мебелите и гроба на родителите си. Трябвало му злато за една лоша жена. След дълго колебание баща ти ме помоли за късче мед. Искал да продиктува на някой писар писмо за теб. Ала в къщата беше дошъл новият стопанин и тъкмо тогава майка му ме извика и ме удари с тоягата, защото съм си пилеел времето в приказки с просяци. Ако искаш, вярвай — щях да дам на баща ти късче мед. Макар още да не съм успял да открадна от новия си стопанин, аз съм си скътал мед и сребро, задигнати от теб и от предишните ми господари. Но като се върнах на улицата, родителите ти си бяха тръгнали, а майката на новия господар ми попречи да ги догоня и цяла нощ ме държа затворен в пещта, за да не избягам.

— Значи баща ми не ми е оставил никаква вест? — запитах аз.

— Не, не ти е оставил, господарю.

Сърцето ми се беше вкоравило и вече не трепваше, ала мислите ми — ясни и спокойни — летяха като птици в свежия въздух. След кратко умуване казах на Каптах:

— Дай ми всичката си мед и всичкото си сребро. Дай ми ги веднага и дано Амон или някое друго божество възнагради постъпката ти, ако сам не успея да сторя това. Трябва да пренеса телата на родителите ми в Дома на смъртта, а нямам с какво да заплатя балсамирането им.

Каптах заплака, завайка се и няколко пъти вдига ръце в скръбен жест, но после се завтече към ъгъла на градината. Оглеждаше се като някое псе, тръгнало да изрови зарития от него кокал. В ъгъла на градината той обърна един камък и изпод него извади парцал, в който бе увил медта и среброто си. Те не тежаха дори два дебена, макар да бяха спестяванията от целия му робски живот. С плач и дълбоко прискърбие Каптах ми ги даде — хвала му за вечни времена и дано тялото му се запази завинаги.

Вярно, че имах приятели — Птахор и Хоремхеб сигурно щяха да ми дадат злато на заем, Тутмос също би могъл да ми помогне, но нали бях млад, смятах, че всички са узнали за позора ми, и предпочитах да умра, отколкото да погледна приятелите си в очите. Заради делата си бях прокълнат пред хората и боговете и дори на Каптах не успях да благодаря, тъй като в този миг на верандата се показа майката на новия му господар и със сърдит глас повика роба. Лицето й беше крокодилско, а в ръката си стискаше тояга. Каптах бързо побягна и захленчи още по стълбите към верандата, преди тоягата да беше заиграла. Този път ни най-малко не се преструваше, защото горчиво оплакваше медта и среброто си.

Забързах към бащината си къща. В двора съседи стояха със скръбно вдигнати ръце, отдръпваха се ужасено от пътя ми и дума не ми проговаряха. Вратата на къщата беше разбита и по покъщнината личеше печатът на съдебните служители. Във вътрешната стая Сенмут и Кипа лежаха в леглото си с руменина по лицата, сякаш бяха още живи. На пода все още тлееше мангалът — зад плътно затворените врати и прозорци въглеокисът ги бе приспал завинаги. Без да ме е грижа за печата на съдебните служители, завих телата им в одеялото и повиках един магаретар, който се съгласи да ги превози. С негова помощ ги натоварих на гърба на магарето му и ги откарах в Дома на смъртта. Там обаче не искаха да ги приемат, понеже нямах достатъчно сребро дори за най-евтиното балсамиране. Тогава се обърнах към миячите на трупове:

— Аз съм Синухе, син на Сенмут. Името ми стои в Книгата на живота, но ме сполетя зла участ и сега нямам достатъчно сребро да платя за погребението на родителите си. В името на Амон и всички египетски божества ви моля да балсамирате телата им, а през туй време аз с цялото си изкуство ще бъда на ваше разположение.

Те ме изругаха заради твърдоглавството ми, но накрая обезобразеният от чума старши мияч взе медта и среброто на Каптах, заби куката си под брадичката на баща ми и го метна в големия басейн за бедняци. После заби куката и в майка ми и я метна в същия басейн. Всеки ден един от басейните, които бяха тридесет на брой, се пълнеше, а друг се изпразваше. Така телата на починалите бедняци престояваха общо тридесет дни в разтвор от сол и луга, за да се запазят след смъртта. Друго за тяхното балсамиране не се правеше, но тогава това не ми беше известно.

Трябваше още веднъж да ида до бащината си къща, за да оставя одеялото, носещо печата на съдебните служители. Старшият мияч се захили подигравателно и ми каза:

— Хем гледай да се върнеш до заранта, че ако дотогава не дойдеш и не бъдеш на наше разположение, ще измъкнем старците ти от басейна и ще ги хвърлим на кучетата!

От думите му разбрах, че не ме смяташе за правоспособен лекар, а за шарлатанин.

Върнах се в бащината си къща с кораво като камък сърце, макар че порутените стени сякаш ми говореха. Всяка глинена тухла ме зовеше, старата сикомора на двора ме зовеше, езерцето на моето детство също ме зовеше. Затуй оставих одеялото на мястото му и побързах да изляза, но на портата ме пресрещна писарят, дето упражняваше професията си на другия ъгъл, до дюкянчето за подправки. Той вдигна ръка в скръбен жест и каза:

— Ти ли си, Синухе, синът на почтения Сенмут?

— Аз съм — отвърнах и той продължи:

— Не бягай от мен! Твоят баща ти остави вест, която искал лично да ти съобщи, но те нямало вкъщи.

Свлякох се на земята и скрих глава в ръцете си, а писарят извади лист и зачете:

— Сенмут, чието име е вписано в Книгата на живота, и жена му Кипа отправят този поздрав към сина си Синухе, получил в палата на фараона прозвището Този, който е самотен. Боговете те изпратиха при нас и ти през целия си живот ни носеше само радост и никога тъга. За нас ти беше голяма гордост. Сега сме загрижени за теб, защото си имал неприятности, а не можем да ти помогнем както бихме желали. Убедени сме, че всичко, което си сторил, е правилно и че е било наложително да го сториш. За нас не тъгувай, макар че е трябвало и гроба ни да продадеш. Сигурно не би го сторил, ако нямаше причина за това. Съдебните служители припират, та не ще дочакаме да удари последният ни час. За нас смъртта е добре дошла като сън за уморения и покрив за бежанеца. Животът ни беше дълъг и в него имаше много радости, но най-голямата радост ни донесе ти, Синухе, когато дойде от реката, макар че бяхме вече стари и самотни. Затуй те благославяме и не съжалявай, че си нямаме гроб. Пустословието на всичко земно е голямо и може би е по-добре да изчезнем в небитието, без да се излагаме на бедите и опасностите по трудния път към Западната страна. Помни, че смъртта ни е била лека и че преди края си сме те благословили. Дано боговете на Египет те пазят от опасности, дано сърцето ти не познае скръб, а радостта от децата ти да бъде такава, каквато беше нашата от теб. Това ти пожелават баща ти Сенмут и майка ти Кипа.

Сърцето ми вече не беше твърдо като камък, то потръпна, размекна се и сълзите ми закапаха в прахта пред мен.

— Ето ти писмото — каза писарят. — Баща ти не сложи печат, нито пък виждаше, за да го подпише. Но ти ще ми повярваш, ако ти кажа, че съм го написал дума по дума под негова диктовка. За по-голяма достоверност сълзите на майка ти тук-таме са размазали буквите. — Той ми показа листа, но сълзите заслепяваха очите ми и нищо не виждах. Сви го отново и го пъхна в ръката ми с думите: — Баща ти Сенмут беше порядъчен човек, а майка ти Кипа — добра душа, макар понякога като всяка жена да имаше остър език. Ето защо написах всичко това, въпреки че баща ти не можеше да ми предложи никакъв подарък. А на теб ти давам писмото, въпреки че е написано на хубав папирус, който лесно може да се почисти и отново да се използува.

Размислих бързо и рекох:

— Аз също нямам подходящ подарък, добри човече, ала вземи наметката ми. Макар да е мръсна и измачкана, тя е ушита от хубава тъкан.

Свалих наметката си и му я подадох. Той недоверчиво опипа тъканта, но после смутено вдигна ръка и каза:

— Каквото и да говорят хората за теб, Синухе, щедростта ти е голяма. И ако някой каже, че си ограбил баща си и майка си и оголели си ги тласнал към смъртта, аз ще се застъпя за теб. При все това не мога да приема наметката ти, защото е от скъпа материя. Без нея гърбът ти ще изгори от слънцето като гърба на роб и ще ти излязат мехури, които също страшно болят.

— Вземи я — настоях аз — и нека боговете на Египет те благословят и тялото ти се запази вечно, защото не подозираш какво добро дело си извършил.

Тогава той взе наметката, вдигна я високо над главата си и си тръгна, давайки воля на радостта си. Останал само по престилка както робите и говедарите, аз се отправих към Дома на смъртта, за да помагам тридесет дни и тридесет нощи на миячите на трупове.




4


Като лекар, смятах, че съм се нагледал на смърт и страдания, че съм претръпнал пред зловонията и опипването на циреи и гнойни рани, но започвайки работа в Дома на смъртта, имах чувството, че съм невръстно дете и нищо не знам. Бедняците не създаваха особени трудности — лежаха си кротко в басейните с лютива миризма на луга и сол и аз скоро свикнах да боравя с куката, с която ги местеха. Телата на покойниците от по-висшето съсловие изискваха повече умение, измиването и напъхването на вътрешностите им в делви налагаше по-голяма претръпналост на сетивата. Но най-голяма претръпналост изискваше обстоятелството, че Амон ограбваше мъртвите по-безогледно, отколкото приживе. Цената за балсамирането се менеше в зависимост от платежните възможности, балсаматорите лъжеха близките на покойниците и твърдяха, че са използували най-различни скъпи масла, мехлеми и консервиращи вещества, макар всичко да беше едно и също плюс сусамово масло. Само телата на сановниците се обработваха най-изкусно, докато в останалите се впръскваше масло, което разяждаше вътрешностите й, след туй се натъпкваха с тръстика, напоена със смола. На бедняците и това не се полагаше — на тридесетия ден измъкваха с кука телата им от басейна, изсушаваха ги и ги връщаха на близките им.

Домът на смъртта се надзираваше от жреци, ала въпреки това миячите и балсаматорите плячкосваха къде какво докопат и смятаха това за свое право. Крадяха билки, скъпи масла, мехлеми и ленени бинтове, продаваха ги и отново ги крадяха. Жреците не можеха да им попречат, защото при добро желание разбираха от занаята си, а и не беше лесно да се намерят работници за Дома на смъртта. Само прокълнатите от боговете и престъпниците, укриващи се от властите, се главяваха за миячи. Познаваха се отдалеч по миризмата на сол, луга и трупове, която се просмукваше в тях. Хората ги отбягваха, в кръчмите и публичните домове не ги допускаха.

След като доброволно бях станал помощник на миячите, те гледаха на мен като на равен и не криеха злосторствата си. Ако вече не бях преживял по-лоши неща, щях да се ужася и да избягам, виждайки как се гавреха с труповете на знатните, как режеха и продаваха на магьосниците нужните им телесни части. В случай че има Западна страна, в което ми се ще да вярвам заради родителите си, струва ми се, че много мъртъвци ще се стъписат, като забележат колко осакатени поемат трудния път въпреки платеното в храма злато за погребението им.

Който веднъж постъпеше в Дома на смъртта и се главеше за мияч на трупове, той рядко излизаше оттам. За да си спести хорските подигравки, прекарваше живота си сред труповете. Първите дни всички ми се струваха прокълнати от боговете, гнусях се от приказките им, докато се гавреха и оскверняваха труповете. В тези дни обаче се бях сблъскал само с най-извратените и най-злобните, на които им доставяше удоволствие да се разпореждат с мен и да ми възлагат най-мръсната работа. По-късно открих, че сред миячите и балсаматорите имаше и изкусни специалисти, чието умение се наследяваше от най-способните. Те уважаваха професията си и я смятаха за най-важната от всички професии. Както лекарите в Дома на живота, всеки от тях си имаше своя област и задача, така че един се заемаше с главата на покойника, друг — със стомаха трети — със сърцето, четвърти — с белите дробове, докато всички части на тялото станат устойчиви за вечни времена.

Сред тях имаше един старец на име Рамосе, чиято задача беше най-трудната — с клещите си отделяше мозъка и го измъкваше през носа, след което промиваше вътрешността на черепа с пречиствателни масла. Той забеляза сръчността на ръцете ми, възхити й се и почна да ме обучава, а когато изтече половината от престоя ми в Дома на смъртта, направи ме свой помощник и положението ми стана по-поносимо. И ако в очите ми всички миячи бяха обезумели и оскотели, така че нито мислите, нито думите им бяха като на хората, наслаждаващи се на слънчевата светлина, то Рамосе оприличавах на костенурка, която кротко живее в черупката си. Вратът му беше превит като на костенурка, лицето и ръцете му също бяха сбръчкани като на костенурка. Помагах му в работата, която беше най-чистата и най-ценената в Дома на смъртта. Авторитетът му беше толкова голям, че другите вече не смееха да ме стряскат и да ме замерят с човешки вътрешности. Така и не разбрах на какво дължеше авторитета си, защото никога не повишаваше глас.

Като гледах как всички миячи крадяха и колко малко се правеше за запазване телата на бедняците въпреки високата такса, реших според възможностите си да помогна на родителите си и да им открадна вечен живот. Грехът ми спрямо тях беше толкова голям, че кражбата не можеше да го утежни. Добродушният Рамосе ме научи какво и колко може да се присвои от телата на знатните, понеже той обработваше само знатни, а аз бях негов помощник. Така с куката успях да измъкна от бедняшкия басейн телата на родителите си, натъпках ги с насмолена тръстика и ги увих с ленени бинтове. Повече от това не можех да сторя за тях, защото кражбата имаше строги граници, които Рамосе не биваше да прекрачва.

Освен това по време на тихата му бавна работа в катакомбите на Дома на смъртта той ме научи на много мъдрост. След някой ден аз се осмелих да го разпитам едно-друго и той не се стъписа пред въпроса ми „защо?“. Носът ми вече беше претръпнал към вонята и острите миризми в Дома на смъртта, защото човек лесно се пригажда и свиква с всичко. Мъдростта на Рамосе разсея погнусата ми и аз го обсипвах с въпроси, докато се занимавахме с клещите и паниците с масла.

Най-напред го запитах защо миячите говорят така безбожно, защо се бият за женските трупове и не могат да мислят за нищо друго освен за похотта си, макар да се очакваше, че са се примирили, щом като ден след ден години наред живеят в близост до смъртта. Рамосе отговори:

— Те са прости хора, волята им плува в кал, както и човешкото тяло става на кал, ако го оставиш да се разложи. Но в калта се крие жаждата за живот и тази жажда е породила животните и хората. Боговете, предполагам, също са породени от тази жажда. Колкото по-близо стои човекът до смъртта, толкова по-силно у него се разгаря похотта, щом волята му е обвита в кал. Затуй умният се примирява със смъртта, но тя превръща простия в звяр, който, пронизан от стрела, изпуска семето си в пясъка. Техните сърца също са пронизани от стрела, иначе никога не биха попаднали в Дома на смъртта. Ето защо не се чуди на поведението им, а по-скоро ги съжалявай. Не труповете оскверняват те, защото трупът е студен и безчувствен, а себе си оскверняват всеки път, когато се връщат в калта.

С късите клещи той много внимателно и бавно разтроши през носа крехката вътрешна кост на черепа на един сановник, взе дългите гъвкави клещи и почна да вади мозъка в паницата с гъсто масло.

— Защо? — запитах аз. — Защо човешкото тяло трябва да се подготви да устои на смъртта, след като е студено и безчувствено?

Рамосе ме погледна с малките си кръгли очи на костенурка, избърса ръце в престилката си и отпи бира от бокала, сложен до паницата с мозъка.

— Така е било и така трябва да бъде — отговори той. — Кой съм аз, че да обяснявам онова, което се прави от незапомнени времена? Казват, че Ка, тоест човешката душа, се връща в погребаното тяло, яде от храната, която й принасят в жертва, и се радва на цветята, полагани пред нея. Само че Ка изяжда съвсем малко — толкова малко, че не се вижда с човешко око. Затуй една и съща жертва може да бъде предназначена за мнозина, от гроба на царя тя се пренася пред гробовете на неговите велможи и накрая, щом се стъмни, жреците я изяждат. А пък Ба, сиреч духът на човека, излита от носа на умиращия, но къде отива — това вече не мога да кажа. Знам само, че така става. Много свидетели открай време са го потвърждавали. Между Ка и самия човек няма разлика, освен че Ка няма сянка, а човекът има. Иначе те са едно и също. Така казват.

— Думите ти, Рамосе, са, като досадно бръмчене на муха — рекох аз. — Не съм толкова неук, че да ми дърдориш изтъркани неща, които съм слушал и чел до втръсване. Кажи ми каква е истината!

Рамосе отново отпи бира от бокала и разсеяно погледна парченцата мозък, които плуваха по повърхността на маслото в съседната паница.

— Още си млад и напорист, щом задаваш такива въпроси — реч той, лицето му се сви и устата му се разтегна в лека усмивка. — Сърцето ти е неспокойно, щом питаш за такива неща. Моето сърце е старо, обръгнало и многобройните въпроси не го вълнуват. А дали има, или няма полза от балсамирането на човешкото тяло, това не мога да ти кажа и никой не може да ти каже, дори и жреците. След като е правено и винаги ще се прави, най-сигурно е обичаят да се спазва, понеже от това поне вреда няма да има. Знам само, че досега никой не се е върнал от Западната страна да разкаже какво има там. Някои твърдят, че в сънищата им ги спохождала Ка на покойните им близки, съветвала ги, поучавала ги и ги предупреждавала, но сънищата са си сънища — на сутринта ги няма и Ка изчезва. Вярно е, че веднъж някаква жена се съживила в Дома на смъртта, върнала се при мъжа си и родителите си и още дълго живяла, преди да умре отново. Ала това се е случило, защото не е била умряла наистина. Някой, изглежда, я е омагьосал, за да похити тялото й и да го подчини на волята си, както става понякога. Та тази жена разказвала, че в смъртта си попаднала в царството на мъртвите, където владеел мрак. Нападнали я някакви ужасни същества — павиани, които я прегръщали, и чудовища с крокодилски глави, които хапели гърдите й. Всичко това е записано, съхранява се в храма и срещу заплащане се чете на ония, които желаят да го чуят. Само че кой вярва на женски приказки? И все пак смъртта й била направила такова впечатление, че до края на живота си тя живяла набожно, всеки ден ходела в храма и пропиляла за жертвоприношения зестрата си, както и имуществото на съпруга си, поради което децата й обеднели и нямали средства за балсамиране на тялото й, когато наистина умряла. Ала от храма й подарили гроб и запазили тялото й за вечни времена. Гробът й в града на мъртвите все още се показва, както може би знаеш.

Колкото повече говореше, толкова по-твърдо ставаше решението ми да балсамирам телата на родителите си. Дължах им го, макар след престоя ми в Дома на смъртта вече да не знаех щяха ли да имат някаква полза от това, или не. На старини мисълта за запазването на телата им за вечни времена беше тяхната единствена радост и надежда и аз исках да я изпълня. С помощта на Рамосе ги балсамирах и ги увих в ленени бинтове. Това наложи да прекарам четиридесет денонощия в Дома на смъртта. Иначе нямаше да успея да открадна достатъчно, та балсамирането да се извърши по подобаващия начин. Но не разполагах нито с гроб за тях, нито дори с дървен ковчег. Затуй ги заших двамата в една волска кожа — да живеят завинаги заедно.

Когато се приготвих да напусна Дома на смъртта, обзе ме колебание и сърцето ми се сви. Рамосе, който беше забелязал сръчността на ръцете ми, също ме помоли да остана като негов помощник. При него щях да печеля добре, да крада много и да прекарам живота си в катакомбите на Дома на смъртта, без някой от приятелите ми да узнае къде съм и без да изпитам несгодите и страданията на обикновения живот. И все пак аз не останах в Дома на смъртта. Не знам защо си тръгнах — вече бях свикнал с катакомбите, там се чувствувах добре и нищо не ми липсваше.

— Труповете са студени и не помръдват — убеждаваше ме Рамосе. — Остани тук, компанията на мъртвите е по-приятна от тази на живите. Умрелият човек никого не наранява и никому не причинява страдания както приживе. Твоето сърце също е пронизано от стрела, иначе нямаше да си тук. Защо ще се връщаш сред хората, където свистят отровни стрели? Хората ще ти избодат очите, ще ти отсекат ръцете, ще нараняват сърцето ти, докато остарее и обръгне дотолкова, че нищо вече да не го трогва.

— Ти защо си дошъл в Дома на смъртта, Рамосе? — запитах го аз. — Умен си, сръчен си и сигурно би могъл да се препитаваш и с друга професия. Защо си дошъл тук?

Рамосе настървено поклати глава като костенурка и приведе врат, отбягвайки погледа ми.

— Сам знаеш, че в Дома на смъртта никой не идва, ако не е бил принуден — рече той. — Нека този отговор те задоволи. — После обаче се захили, надигна бокала със студена бира и продължи: — Добре ми е тука, не се стремя към нищо, защото всичко е суета. И все пак запомни, че който веднъж е бил в Дома на смъртта, той остава в него. Отсега нататък Домът на смъртта ще бъде в теб и ти не ще можеш да се избавиш от него.

Тогава още не разбирах за какво намеква и го сметнах за извеян. Измих се, изчистих се най-старателно и напуснах Дома на смъртта. Миячите на трупове ме изпратиха с ругатни и подигравки, без обаче да влагат в тях злост — просто такъв им беше обичаят да разговарят помежду си и другояче не можеха. Те ми помогнаха да изнеса волската кожа, в която бях зашил балсамираните тела на родителите си. Но колкото и добре да се бях измил, миризмата от Дома на смъртта така се беше просмукала в мен, че хората ме заобикаляха, запушваха носовете си и ми подмятаха оскърбления. Никой не се съгласи да ме превози отвъд реката. Затуй изчаках да се свечери и без страх от пазачите задигнах една тръстикова лодка, с която пренесох телата на родителите си на отсрещния бряг — в града на мъртвите.




5


Градът на мъртвите и нощем се пазеше зорко. Не намерих ни един неохраняван гроб, в който да приютя телата на родителите си, за да заживеят вечен живот и да се хранят от жертвите, принасяни за богатите и високопоставени покойници. Затуй с волската кожа на гръб поех към пустинята. Слънцето изгаряше раменете ми и изсмукваше силите ми, задъхвах се и ми се струваше, че ще умра. Движех се по стръмни планински пътеки, по които само обирачите на трупове се осмеляваха да минат, и отнесох волската кожа в забранената долина, където почиваха фараоните. Нощем виеха чакали, отровните змии на пустинята съскаха насреща ми и скорпиони лазеха по нагорещените скали, но аз не се плашех. Сърцето ми беше претръпнало пред всякакви опасности. Макар и още млад, с радост щях да посрещна смъртта, ако тя ме пожелаеше. Откакто се бях върнал на белия свят и срещах хора, позорът ми горчеше като отрова и не очаквах нищо от живота.

Тогава още не знаех, че смъртта бяга от човека, който жадува за нея, и посяга само към оногова, чието сърце се е вкопчило в живота. Затуй змиите се отдръпваха от пътя ми, скорпионите не ме хапеха и палещото слънце не можеше да спре дъха ми. Пазачите на забранената долина сякаш бяха ослепели и оглушали — не ме видяха и не дочуха търкалящите се камъни, когато се спусках в долината. Защото, ако ме бяха забелязали, щяха незабавно да ме убият и да оставят тялото ми за храна на чакалите. Но аз пристигнах в късна доба, а те може би се бояха от долината, която охраняваха, тъй като жреците бяха произнесли магически заклинания над всички царски гробове. Дори да са ме видели, огрян от лунната светлина, с волската кожа на гръб, или да са чули грохота на камъните по планинския склон, те навярно са извърнали лица и са покрили глави с наметките си, предполагайки, че мъртвите бродят из долината. Не се наложи да се крия и не заобиколих нито един от пазачите, понеже не ми беше ясно къде се спотайваха. Пред погледа ми забранената долина се ширна мъртвешки тиха и пуста. Въпреки цялата си мрачност тя ми се стори по-величествена, отколкото фараоните приживе на трона си.

Цяла нощ се лутах из долината, за да открия зазидания и запечатан с печата на жреците вход към гробницата на някой велик фараон, защото, след като бях стигнал дотам, смятах, че на родителите ми се полага само най-доброто. Търсех гробницата на фараон, който сравнително наскоро се е качил в ладията на Амон, та принесените му жертви да са пресни, а службата в погребалния му храм на речния бряг — безупречна. На родителите ми се полагаше само най-доброто, щом не можех да им предоставя самостоятелен гроб.

Под светлината на залязващата луна издълбах яма в пясъка до входа към гробницата на един велик фараон, положих в нея волската кожа с телата на родителите си и я засипах. Откъм пустинята се носеше вой на чакали, който показваше, че богът на мъртвите Анубис се бе погрижил за родителите ми и ги съпровождаше по сетния им път. Не се съмнявах, че сърцата им ще издържат изпитанието пред великия съдник Озирис без жреческите книги за смъртта и без заустените лъжи, на които се уповаваха богаташите. Затуй усещах голямо облекчение, докато засипвах телата им с пясък. Знаех, че те вовеки веков щяха да живеят в близост до великия фараон и смирено да се хранят от принасяните му богати жертви. В Западната страна щяха да се возят на кораба му, да ядат фараонски хляб и да пият фараонско вино. Бях го постигнал, излагайки тялото си на копията на пазачите в забранената долина, но това не може да се смята за подвиг — през онази нощ смъртта ми се струваше по-прелестна от смирна.

Докато гребях пясъка, ръката ми се натъкна на нещо твърдо. Беше скарабей, издялан от червеникав камък, с очи от малки скъпоценни камъни и с вдълбани свещени знаци. Тръпки ме побиха и сълзите ми закапаха в пясъка — там, сред долината на смъртта, моите родители ми известяваха, че бяха доволни и се чувствуваха добре. Искаше ми се да вярвам в това, макар да знаех, че скарабеят сигурно беше изпаднал от погребалните принадлежности на фараона и бе потънал в пясъка.

Луната залезе и небето стана сивкаво. Коленичих в пясъка, вдигнах ръце и се простих с баща си Сенмут и с майка си Кипа. Дано телата им се запазят вечно и животът им в Западната страна бъде честит, защото само заради тях ми се ще да има Западна страна, колкото и да не вярвам в нея. После си тръгнах, без да се извръщам назад. Но в ръката си стисках скарабея, чиято сила беше голяма, защото пазачите не ме видяха, макар аз да ги видях, когато излизаха от колибите си и наклаждаха огън да си сготвят храна. Силата на скарабея беше голяма, защото ни веднъж не се подхлъзнах по скалите, нито скорпионите и змиите ме нападнаха, макар вече да не носех волската кожа на гърба си. На свечеряване стигнах брега на Нил, напих се с вода от реката, отпуснах се в тръстиките и заспах. Краката ми бяха разранени, ръцете — ожулени, пустинята беше ослепила очите ми, тялото ми гореше и беше покрито с мехури. Но аз бях жив и болките не смущаваха съня ми, понеже бях ужасно изморен.




6


Сутринта ме събуди крясъкът на диви патици в тръстиките. На небето Амон плуваше в златната си ладия, а отвъд реката се дочуваше шумът на града. Кораби и лодки с чисти платна шареха по водата, перачки плющяха с бухалките си, смееха се и си подвикваха на висок глас. Утрото се раждаше свежо, но сърцето ми беше пусто, а животът ми сякаш бе изпепелен.

Физическите болки ми доставяха наслада, защото придаваха известен смисъл на съществуването ми. Дотогава моята главна цел и единствена задача беше да подсигуря на родителите си вечния живот, който им бях ограбил и с това ги бях тласнал към преждевременна смърт. Сега прегрешението ми донякъде беше изкупено, ала животът ми нямаше ни смисъл, ни цел. Като робите бях загърнат само с дрипава престилка, гърбът ми беше изгорял и изприщен, нямах и едно парченце мед да си купя храна. Ако продължах пътя си, не след дълго щях да попадна на стражите. Те щяха да ме повикат и да запитат кой съм, откъде съм и аз нямаше да мога да им отговоря, защото смятах, че името Синухе завинаги беше прокълнато и опозорено. При приятелите си също не можех да отида, понеже не желаех да споделят срама ми, да вдигат стъписано ръце, да ми обръщат гръб и да се огорчават. Достатъчно злини бях причинил вече.

Потънал в такива размисли, усетих как край мен се прошмугна някакво живо същество, но в първия момент не разбрах, че е човек. Стори ми се призрак от кошмарен сън — на мястото на носа му зееше дупка, ушите му бяха отрязани и фигурата му беше страшно измършавяла. Ала като се вгледах по-добре, видях, че ръцете му бяха мазолести и силни, а тялото му — жилаво и покрито с белези от пренасяне на товари или теглене на въжета. Когато откри, че съм го забелязал, той ме заговори:

— Какво стискаш в юмрука си?

Разтворих дланта си и му показах фараонския скарабей, който бях намерил в пясъка на забранената долина, а той ми рече:

— Дай ми го, за да ми донесе късмет. На мен, сиромаха, той много ми трябва.

— Аз също съм беден и си нямам нищо друго освен скарабея. — отвърнах аз. — Искам да го запазя като талисман, че да ми носи щастие.

— Може да съм сиромах и несретник, ала ще ти дам парче сребро, макар да е премного за някакъв си пъстър камък. Ще ти го дам само от жал към неволята ти.

Той наистина измъкна от пояса си късче сребро, но аз още по-твърдо реших да задържа скарабея за себе си, обзет от надеждата, че ще ми донесе сполука. Казах му го и тогава той изръмжа:

— Забравяш, че докато спеше, можех да те убия. Дълго време те наблюдавах и се чудех какво толкова стискаш в юмрука си. Затуй изчаках да се събудиш. Сега съжалявам, че не те утрепах, щом си бил такъв неблагодарник.

— По носа и отрязаните ти уши виждам, че си престъпник, избягал от каменоломната — казах аз. — Ако ме беше убил, докато спях, щеше да извършиш добро дело, защото съм самотник и не знам накъде да поема. Но ти се пази и изчезвай овреме оттук. Ако стражите те спипат, ще те претрепят с тоягите си и ще те окачат с главата надолу на стената или в най-добрия случай ще те върнат в рудника, от който си избягал.

— Ако река, още не е късно да го сторя. Въпреки окаяната ми външност аз съм здравеняк, но заради един камък не си струва да го сторя. Градът на мъртвите не е далече и пазачите могат да чуят виковете ти. Затуй задръж късмета си, може пък наистина да ти е по-нужен, отколкото на мен. Питам се само откъде си се взел, та не знаеш, че няма защо да се боя от стражите, след като съм свободен човек, а не роб. Мога и в града да отида, ала не ми се ще да се показвам по улиците, за да не плаша децата с лицето си.

— Как може един осъден на доживотна каторга в рудниците да бъде свободен човек? Нали го виждам по носа и липсващите ти уши — казах аз подигравателно, смятайки, че иска да ме заблуди.

— Думите ти не ме гневят, защото съм благочестив човек и се боя от боговете — отговори той. — Затуй и не те убих, докато спеше. Но нима наистина не знаеш, че след като беше коронован за владетел на двете царства, престолонаследникът заповяда да се снемат всички вериги, осъдените да робуват в рудниците и каменоломните да бъдат освободени и там на работа срещу заплащане да постъпват само свободни хора? — Разсмя се и продължи: — Затуй тук в тръстиките се навъртат много непрокопсаници като мен. Прехранваме се от жертвениците на богатите в града на мъртвите. Пазачите се страхуват от нас, а ние не се страхуваме от мъртвите. Нали знаеш, че който е бил в рудниците, той от нищо не се страхува. Има ли нещо по-лошо от туй човек да попадне там? Много от нас и от боговете нямат страх, ала аз предпочитам за по-сигурно да съм набожен, макар — както ми личи — да съм прекарал десет години в рудниците.

Едва тогава узнах, че престолонаследникът се бе възкачил на трона като Аменхотеп IV и беше освободил всички затворници. Рудниците и каменоломните по източното крайбрежие и в Синая бяха опустели, защото в Египет никой не беше толкова луд, че доброволно да постъпи на работа в тях. Сега велика царска съпруга беше станала принцесата от Митани, която си играеше с кукли, а фараонът беше човек, почитащ ново божество.

— Неговият бог ще да е много странен — рече бившият каторжник, — щом позволява на фараона да върши безразсъдства. Сега разбойниците и убийците ходят свободно из двете царства, а рудниците пустеят и Египет не богатее. Лично аз не съм злодей и несправедливо пострадах, ала това винаги се е случвало и ще продължава да се случва. Затуй е безумство да се свалят веригите на стотици и хиляди престъпници, та заедно с тях да бъде освободен и един невинен. Но това не е моя работа, а на фараона. Нека той мисли вместо мен.

Докато говореше, той ме оглеждаше, проучваше ръцете ми и опипваше струпеите по гърба ми. Миризмата ми от Дома на смъртта не го смущаваше. Очевидно му беше жал за младостта ми, защото каза:

— Кожата ти е изгоряла. Аз имам масло, искаш ли да те намажа? — Натри гърба, краката и ръцете ми, но докато го правеше, изруга: — По дяволите, от къде на къде ще те мажа? Каква ми е ползата от теб и мен кой ме е мазал, когато лежах пребит и окървавен и проклинах боговете за сполетялата ме неправда?

Знаех, че всички роби и осъдени се кълняха в невинността си, но той беше внимателен към мен. Щеше ми се и аз да бъда внимателен към него, защото бях толкова самотен, че се боях да не си тръгне и да не ме остави насаме със сърцето ми. Затуй му рекох:

— Разкажи ми за неправдата, дето те е сполетяла, та да скърбя заедно с теб.

— В медния рудник скръбта ми я изцериха с тояги още през първата година — поде той. — Омразата ми се оказа по-жилава, пет години трая, преди и нея да избият от сърцето ми и то да осиротее, лишено от всяко човешко чувство. Но защо да не ти разкажа всичко, та да се залисваш? Като разтривам струпеите по гърба ти, пръстите ми сигурно ти причиняват болка. И тъй, някога аз бях свободен човек, обработвах земя, имах си къща, волове, жена и бира в чашата. Имах обаче и един съсед, заможен мъж на име Анукис, дано тялото му прогние! Имотите му с око не можеш да ги обхванеш, говедата му бяха неизброими като песъчинките в пустинята, а ревнеха ли, сякаш море забучаваше. И въпреки това ламтеше за моето парче земя. Създаваше ми куп ядове. След всеки разлив, когато земята отново се измерва, преместваше камъка на междата все по-близо до къщата ми и земята ми намаляваше. Нищо не можех да сторя, защото даваше на земемерите скъпи подаръци и те слушаха него, а не мен. Затлачваше вадите ми и пречеше на водата да стигне до моите ниви, воловете ми жадуваха, пшеницата ми изсъхваше и бирата в чашата ми свършваше. Зиме живееше в голяма къща в Тива, а през лятото идваше в имението си да се разведри, но не искаше да чуе жалбите ми. Когато се престрашавах да го потърся, слугите му ме погваха с тояги и насъскваха кучетата срещу мен.

Безносия въздъхна дълбоко, натри гърба ми с масло и продължи:

— Може би и днес щях да си живея в къщата, ако боговете не ме бяха прокълнали, та ми се роди хубава щерка. Беднякът бързо се множи — имах петима сина и три дъщери. Като поотраснаха, помощта и радостта ми от тях беше голяма, макар един сирийски амбулантен търговец да ми открадна едното момче още невръстно. Но най-малката ми дъщеря беше хубавица. В безразсъдството си се гордеех с нея и не я оставях да върши тежка работа, не давах да се пече на нивата и да носи вода. По-добре да й бях отрязал косите и да бях намазал лицето и със сажди, защото съседът ми Анукис я видя, пожела я и оттам насетне нямах нито ден покой. Призова ме в съда и се закле, че моите волове тъпчели нивите му, синовете ми злонамерено затлачвали напоителните му капали и хвърляли мърша в кладенците му. Закле се също, че в неплодородни години ми бил давал зърно на заем. Слугите му потвърдиха всичко и съдията не поиска да ме изслуша. Анукис щеше да ми остави нивата, ако му бях дал дъщеря си, но аз не се съгласих. Надявах се с хубостта си да си намери порядъчен мъж, дето ще ме гледа на стари години и ще се отнася добре с мен. Един ден слугите му се нахвърлиха върху ми, аз размахах сопата да се отбранявам, халосах един по главата и той умря. След туй ми отрязаха носа и ушите и ме пратиха в рудника. За неизплатени дългове продали жена ми и децата ми като роби. Най-младата Анукис задържал за себе си, забавлявал се с нея и като й се наситил, прехвърлил я на слугите си. Затуй мисля, че несправедливо ме изпратиха в рудника. Когато десет години по-късно царят ме освободи, веднага забързах към къщи, но къщата ми вече я нямаше, по ливадите пасяха чужди говеда, а дъщеря ми не искаше да ме знае и заля краката ми с гореща вода в жилището на говедарите. За Анукис разбрах, че е умрял и е погребан в тиванския град на мъртвите. Над вратата на гробницата му имало дълъг надпис. Вдигнах се и дойдох в Тива, за да се наслади душата ми на онова, което пише там. Но макар че с питане успях да я намеря, досега никой не ми е прочел надписа, а самият аз не умея да чета.

— Аз обаче умея и ако искаш, ще ти го прочета — предложих му аз.

— Истина ли? — извика той. — Да се запази вечно тялото ти, ако ми направиш тази услуга! Сиромах човек съм аз и вярвам на всичко написано. Затуй, преди да умра, ми се ще да науча какво пише за Анукис.

Той разтри маслото по гърба ми, изпра престилката ми и двамата се отправихме към града на мъртвите. Пазачите не ни попречиха да влезем в него. Продължихме между редиците от гробове, докато той ми посочи голяма гробница, пред която бяха оставени месо, различни сладкиши, плодове и цветя. Имаше и една запечатана делва с вино. Безносия яде от жертвените ястия, даде и на мен, след което ме помоли да прочета на глас надписа над вратата на гробницата. Той гласеше:

„Аз, Анукис, отглеждах пшеница, садях овощни дървета и се радвах на богати добиви, защото почитах боговете и им принасях в жертва една пета от реколтата. Нил беше благосклонен към мен и в имотите ми никой никога не гладуваше. Съседите ми също не гладуваха, понеже насочвах водата към техните ниви, а в сушави години им предоставях от моята пшеница. Пресушавах сълзите на сираците, не ограбвах вдовиците, ами им опрощавах всички дългове и името ми се благославяше навред по цялата страна. Ако някой изгубеше вола си, тогава аз, Анукис, му подарявах нов. Внимавах камъните на междите да не се местят, не пречех на водата да тече към съседските ниви и през целия си живот бях честен и праведен. Тъй постъпвах аз, Анукис, за да заслужа милостта на боговете и да ми е лек пътят към Западната страна.“

Безносия слушаше прехласнато, а като свърших, горчиво заплака и каза:

— Сиромах човек съм аз и вярвам на всичко написано. Виждам, че Анукис е бил праведен и след смъртта си продължава да бъде почитан. Идните поколения също ще четат надписа на гроба му и ще го почитат. А пък аз съм жалък престъпник, без нос и без уши. Всеки вижда срама ми, а като умра, ще хвърлят тялото ми в реката и вече няма да ме има. Кажи тогава, не е ли всичко на този свят безкрайна суета?

Той разпечата делвата с вино и я надигна. Един пазач се приближи и му се закани с тоягата, ала той му рече:

— Приживе Анукис ми стори много добро. Затуй държа да почета паметта му, като ям и пия на гроба му. Ако вдигнеш ръка срещу мен или моя приятел, който е учен човек и умее да чете надписи, или повикаш други пазачи на помощ, знай, че в тръстиките има доста такива като нас. Мнозина носят ножове — ще дойдем нощес и ще ти прережем гърлото. Няма да ми е приятно, защото съм благочестив човек, вярвам в боговете и не искам да сторя зло никому. По-добре ни остави на мира, все едно, че не си ни видял. За теб е по-добре.

Той стрелна пазача с поглед. Без нос и без уши изглеждаше толкова ужасен в дрипите си, че оня му повярва, озърна се и си отиде, а ние продължихме да ядем и пием на гроба на Анукис, под хладната сянка на жертвеника. Безносия отпи и каза:

— Сега разбирам, че е трябвало доброволно да дам дъщеря си на Анукис. Може би щеше да ми остави къщата, че и подаръци можеше да ми даде, защото дъщеря ми беше хубава и непорочна. А сега какво е — протрит дюшек на слугите му. Стана ми ясно, че на света няма друго право освен правото на богатия и силния и че думите на сиромаха не стигат до ушите на фараона. — Той пак надигна делвата и се разсмя звучно: — За твое здраве, почтени Анукис, и дано тялото ти се запази вечно! Аз нямам желание да те последвам в Западната страна, където, необезпокоявани от боговете, ти и подобните на теб живот си живеете. Смятам обаче, че е редно да продължиш добрините си на земята и да поделиш с мен златните чаши и накитите, положени в гроба ти. Затуй възнамерявам нощес да дойда и да те поздравя, ако луната се скрие зад облак.

— Какво говориш, безноси човече? — уплаших се аз и несъзнателно направих свещените знаци на Амон. — Да не искаш да станеш похитител на гробове? Това е най-долното престъпление спрямо боговете и хората!

— Не дрънкай учени глупости! — възрази Безносия, разгорещен от изпитото вино. — Анукис е мой длъжник. Аз не съм великодушен като него и държа да получа своето. Ако се опиташ да ми попречиш, ще ти извия врата. Но ако си умен, ще ми помогнеш, защото четири очи по-добре виждат от две. Разбием ли гроба, двамата заедно ще измъкнем повече, отколкото аз сам, стига луната да не грее нощес.

— Не желая да бъда пребит с камшици и окачен на стената с главата надолу — казах аз загрижено. Но като размислих, реших, че позорът ми едва ли щеше да е по-голям дори приятелите ми да ме видеха увиснал на стената. А и самата смърт не ме плашеше.

Продължихме да ядем и да пием, а когато делвата се изпразни, строшихме я и с чирепите почнахме да замеряме околните гробници. Вместо да ни подгонят, пазачите страхливо извръщаха гръб. С падането на нощта от Тива пристигнаха войници да пазят града на мъртвите. Понеже след коронацията си новият фараон беше пренебрегнал обичая и не им беше раздал подаръци, те бяха недоволни. Под жертвениците на много гробници имаше делви с вино, войниците почнаха да пият, запалиха факли и захванаха да разбиват и обират гробовете. Никой не ни възпря, когато двамата с Безносия се вмъкнахме в гробницата на Анукис, обърнахме ковчега му и награбихме толкова златни чаши и скъпоценности, колкото можехме да носим. На зазоряване голяма група сирийски търговци се струпаха на брега, готови да купят измъкнатите от гробовете вещи и да ги отнесат с гемиите си надолу по реката. Продадохме им плячката си и получихме близо двеста дебена злато и сребро, които поделихме помежду си според теглото, отбелязано върху металните късове. Ала сумата, платена за скъпоценностите от гроба, беше далеч по-малка от тяхната истинска стойност, а и полученото злато не беше чисто. При все това Безносия ликуваше.

— Ще стана богаташ! — извика той. — Няма съмнение, че този занаят е по-доходен, отколкото да мъкнеш товари по кея или да пренасяш вода за поливане на нивите.

— Веднъж стомна за вода, дваж стомна за вода, докато се счупи — напомних му аз.

Разделихме се и с една търговска гемия се прехвърлих на тиванския бряг. Купих си нови дрехи и обядвах в една кръчма — миризмата, останала по мен от Дома на смъртта, беше почнала да изветрява. През целия ден обаче откъм града на мъртвите отекваха звуците на тръба и дрънченето на оръжие. Бойни колесници сновяха по пътеките между гробниците, царската гвардия преследваше с копия грабещите войници и освободени каторжници и предсмъртните им викове се чуваха чак в града. Вечерта стената беше покрита с трупове, провесени с главата надолу, и редът в Тива беше възстановен.




7


Пренощувах в една странноприемница, а на заранта отидох до бившата си къща. Повиках Каптах и той излезе, куцукайки, с подути от бой бузи. Като ме видя, единственото му око се просълзи от радост, той се хвърли в краката ми и каза:

— Ти се върна, господарю, а аз вече те смятах за мъртъв. Мислех си, че ако си жив, сигурно пак ще дойдеш да ме молиш за още мед и сребро. Нали който веднъж е дал, от него вечно ще искат. Ала ти не идваше, макар че заради теб откраднах от новия си стопанин — дано тялото му се сплуе! — толкова, колкото можах. Сам виждаш бузите и коляното ми, по което той вчера ме ритна. Оня крокодил, майка му — дано в прах се превърне! — се закани да ме продаде и сега съм в ужас. Да се махаме от тая проклета къща, господарю! Аз ще избягам с теб.

Замислих се за миг, което той сигурно изтълкува като колебание, защото продължи:

— Повярвай ми, господарю, откраднал съм толкова, че известно време мога да те издържам. Щом средствата ми свършат, ще работя за теб, стига да ме избавиш от лапите на този женски крокодил и неговото изчадие.

— Наминах само да си изплатя дълговете, Каптах — казах аз и му наброих много повече злато и сребро, отколкото ми беше дал. — Но ако искаш, мога да те откупя от господаря ти и да отидеш където пожелаеш.

Усетил тежестта на златото и среброто в ръката си, Каптах обезумя от радост, забрави куцането и заподскача, въпреки че беше стар човек. После се засрами и рече:

— Вярно, че плаках горчиво, когато ти дадох спестяванията си, но ти не ме вини за това. Къде ще ида, ако ми върнеш свободата, след като цял живот съм бил роб? Без теб ще бъда като сляпо коте или като агне, изоставено от майка си. Пък и защо да хабиш ценното си злато за моето откупване, защо да плащаш за онова, което е вече твое? — Намигна ми хитро с единственото си око и заговорнически продължи: — Докато те чаках, всеки ден следях заминаващите кораби. Скоро за Симира ще отплува голям и як кораб. Човек може да се престраши и да се качи на него, ако е принесъл порядъчна жертва на боговете. Жалко само, че след като се отказах от Амон, който носеше само несполука, още не съм намерил някое достатъчно могъщо божество. Подробно се осведомих за много богове, проучих и новия бог на фараона, чийто храм отново е отворен и се пълни с хора, които се мъчат да спечелят благосклонността на царя. Казват обаче, че според фараона неговият бог живеел от истината, та се боя, че такъв бог трябва да е доста дребнав и едва ли ще ми бъде от полза.

Сетих се за намерения скарабей и го дадох на Каптах с думите:

— Ето ти едно божество, което е много силно, макар и дребно на ръст. Добре да го пазиш, защото се надявам да ни донесе още щастие, след като напълни кесията ми със злато. Облечи се като сириец, щом наистина искаш да бягаш, но няма да ме виниш, ако те заловят. Нека това малко божество те закриля. Може би действително е по-добре да пестим средства, за да има с какво да платим пътуването си до Симира. В Тива и в цял Египет вече не мога да погледна никого в очите. Ала явно все някъде трябва да живея. Затуй ще се махна и кракът ми няма да стъпи повече в Тива.

— Човек не бива да се зарича, господарю — каза Каптах. — Никой не знае какво ще се случи утре, а който веднъж е пил от водата на Нил, никоя друга вода не може да утоли жаждата му. Иначе решението ти е умно и още по-умно постъпваш, като ме вземаш със себе си. Без мен ти си като пеленаче, което не може да се повие само. Не знам какво зло си сторил, колкото и да присвиваш очи, говорейки за него, но ти си още млад и някой ден ще го забравиш. Човешкото деяние е като камък — хвърлиш го във водата, цамбурва шумно и прави вълни, ала миг след това водата става гладка, а камъкът изчезва безследно. Същото важи и за човешката памет. Като мине достатъчно време, всички ще забравят и теб, и деянието ти, ще можеш да се върнеш и тогава, надявам се, ще бъдеш богат и силен, та да ме закриляш, ако случайно си имам ядове със списъка на избягалите роби.

— Ще замина и никога няма да се върна — отсякох аз и в този момент новата стопанка с писклив глас извика Каптах. Застанах на ъгъла да го почакам. Скоро той се зададе с кошница, в която бе напъхал вързоп, а в шепата му подрънкваха късчета мед.

— Майката на всички крокодили ме прати да пазарувам — каза той, сияещ от радост. — Както винаги и този път ми даде съвсем малко мед, ала на дълъг път и малкото е нещо. Предполагам, че Симира е доста далеч оттук.

В кошницата бяха дрехите и перуката му. Спуснахме се на брега и в тръстиките той се преоблече. Купих му представителна тояга, каквато носеха слугите и глашатаите на знатните. После отидохме на пристана, където спираха сирийските кораби, и издирихме въпросния голям кораб. От носа до кърмата му се проточваше дебело въже, а на мачтата му се ветрееше флагът за отплуване. Капитанът беше сириец и много се зарадва, като чу, че съм лекар. Мнозина от моряците му боледуваха, а той ценеше изкуството на египетските лекари. Скарабеят наистина ни носеше късмет, защото капитанът ни вписа в корабната книга, без да поиска възнаграждение за превозването — само храната трябваше да си платим. Оттогава Каптах почиташе скарабея като божество, мажеше го всеки ден с хубава помада и го носеше увит в скъп плат.

Корабът се отдели от пристана, робите загребаха и след осемнадесет дни се озовахме на границата между двете царства. След още осемнадесет дни стигнахме мястото, където реката се разклонява, за да се влее в морето, а два дни по-късно пред нас се откри морската шир. Бяхме минали покрай градове и храмове, ниви и стада говеда, ала богатствата на Египет не радваха сърцето ми. С нетърпение очаквах края на пътуването, за да се махна от Черната земя. Но когато пред нас се ширна морето, без да се вижда отсрещен бряг, Каптах стана неспокоен и запита няма ли да е по-добре да слезем на брега и по суша да продължим за Симира, макар странствуването да беше трудно и опасността от разбойници — голяма. Безпокойството му нарасна, когато гребците и моряците по стародавен обичай почнаха да ридаят и да трият с остри камъни лицето си до кръв въпреки забраната на капитана. Той не желаеше да се разстройват многобройните пътници на кораба, чието име беше „Морски бекас“. Затуй накара да напердашат с камшици гребците и моряците, ала и тогава жалостивите им ридания не намаляха, така че мнозина от пътниците също почнаха да плачат горчиво и да принасят жертви на боговете си. Египтяните призоваваха на помощ Амон, а сирийците скубеха брадите си и според това дали живееха в Симира, Сидон, Библос или някой друг град, всеки се молеше на своя Ваал.

Ето защо и аз приканих Каптах да принесе жертва на нашето божество, щом го беше страх. Той разви скарабея от парчето плат, просна се пред него, хвърли във водата късче сребро, за да умилостиви морските богове, и заоплаква както себе си, така и пропиляното сребро. Моряците замлъкнаха и вдигнаха платната, корабът се наклони и почна да се клатушка, а гребците получиха бира и хляб.

Щом се появи клатушкането, лицето на Каптах посивя, той се хвана за корабното въже и притихна. След малко с печален глас ми каза, че стомахът му се вдигал до ушите и че предусещал смъртта си. Но той не желаел да ме упреква, загдето съм го бил подвел да се качи на кораба. Прощавал ми, та дано и боговете бъдели милостиви към него, защото таял слаба надежда, че солената морска вода ще запази тялото му, след като се удави, и той ще се озове в Западната страна. Дочувайки думите му, моряците се разсмяха и му казаха, че морето гъмжало от чудовища, които щели да го погълнат, преди още да стигне дъното.

Вятърът се усили, корабът още по-неудържимо се заклати и капитанът го насочи толкова навътре в морето, че сушата вече не се виждаше. Тогава и аз се обезпокоих. Не проумявах как щеше да ни върне отново на брега, след като го бе изгубил от погледа си. Вече не се присмивах на Каптах, главата ми се маеше и почна да ми прилошава. Не след дълго Каптах повърна и с прежълтяло лице се свлече на палубата, без да издава звук. Обзе ме тревога и виждайки как много други пътници също повръщаха, пребледняваха и се оплакваха, че ще умрат, бързо се завтекох при капитана. Казах му, че боговете сигурно са прокълнали кораба му, защото независимо от лекарското ми изкуство на него е избухнала страшна епидемия. Настоях да обърне кораба и да го върне на брега, докато все още съществуваше вероятност да го намери. Иначе като лекар нямаше да отговарям за последиците. Казах още, бурята, която бушуваше около нас и люшкаше кораба така, та чак шевовете му скърцаха, е ужасна, макар да не исках да се меся в работата му.

Капитанът обаче ме успокои и каза утешително, че вятърът бил попътен и щял само да ускори пътуването, така че да не съм се заяждал с боговете, говорейки за буря. А пък болестта, плъзнала сред пътниците, се дължала единствено на това, че те предварително били платили за храната и сега ядели прекалено лакомо, с което нанасяли значителни щети на търговската къща, чиято собственост бил корабът. Собствениците в Симира навярно били принесли жертва на съответните морски богове, та пътниците да не могат да задържат храна в себе си и да не унищожават като хищници скромните провизии на кораба.

Обясненията му не ми вдъхваха много доверие и аз се осмелих да го запитам дали беше сигурен, че ще намери брега, след като скоро щеше да мръкне. Той ме увери, че в капитанската си кабина имал най-различни божества, които денонощно му помагали да намира вярната посока, стига нощем да се виждали звездите, а денем — слънцето. Явно лъжеше, защото такива божества надали съществуват.

Затуй подигравателно го запитах защо и аз не съм се разболял както останалите пътници. Отвърна ми, че било съвсем естествено — плащал съм си всяко ядене на кораба и не съм ощетявал собствениците му. За Каптах каза, че при слугите било по-иначе. Според случая те или се разболявали, или оставали здрави. Но той се закле в брадата си, че щом стъпели на симирска земя, всички пътници щели да бъдат здрави и бодри като яренца, така че не бивало да се страхувам за лекарската си репутация. И все пак трудно ми беше да повярвам, като виждах неволите на пътниците.

Защо обаче аз самият не се разболях — това не мога да кажа, освен ако не се дължеше на обстоятелството, че веднага след раждането ми съм бил сложен в тръстикова лодка и съм се клатушкал по Нил. Друго обяснение не намирам.

Опитах се, доколкото ми позволяваха силите, да се погрижа за Каптах и пътниците, ала щом се докоснех до някого, той ме изругаваше. Когато предложих на Каптах храна, за да се подкрепи, той извърна глава и като джавкащ хипопотам издаде някакви звуци, напъвайки се да изпразни стомаха си, макар в него да нямаше вече нищо. Дотогава не беше се случвало Каптах да извръща глава при вида на паница и това ме накара да повярвам, че е на умиране. Стана ми много жал, защото вече бях успял да свикна с досадното му бръщолевене.

Настъпи нощ и най-сетне заспах, макар че дълго настръхвах от скърцането на кораба и ужасното плющене на платната, когато вълните се разбиваха о борда. Така изминаха няколко дни, без някой от пътниците да умре. Постепенно те се съвземаха, почнаха отново да ядат и да се разхождат по палубата. Само Каптах не мърдаше от мястото си и не се докосваше до храната, ала все пак показваше признаци на живот, защото поднови молитвите си към нашия скарабей. От това заключих, че у него се бе пробудила надеждата въпреки всичко да слезе жив на брега. На седмия ден сушата отново се появи. Капитанът каза, че благодарение на попътния вятър вече сме подминали Йопия и Тир и сме се насочили право към Симира. Откъде знаеше всичко това, така и до днес не ми стана ясно. На следващия ден Симира действително се появи пред нас и капитанът извърши богато жертвоприношение в чест на морските богове и на божествата в кабината си. Платната бяха свити, гребците потопиха весла във водата и корабът навлезе в пристанището на Симира.

Когато стигнахме в тихи води, Каптах се надигна и се закле в скарабея, че кракът му никога вече няма да стъпи на кораб.




Пета книга

Хабирите





1


Сега иде ред да разкажа за Сирия и за градовете, в които попаднах. Най-добре ще сторя това, като подчертая, че в Червената земя всичко е по-различно в сравнение с Черната земя. Така например там няма река — водата пада от небето и напоява земята. До всяка долина има планина, а зад нея — друга долина. Всяка долина се обитава от различен народ, управляван от свой княз, който плаща данък на фараона или плащаше поне по времето, за което разказвам. Навсякъде се говорят различни езици и диалекти. Крайбрежните обитатели се прехранват от морето — кой чрез риболов, кой чрез търговия. Населението във вътрешността на страната се занимава със земеделие или взаимно се плячкосва, на което египетските гарнизони не могат да попречат. Хората носят пъстри, изкусно изтъкани вълнени дрехи и покриват тялото си от главата до петите. Възможно е това да се дължи на обстоятелството, че в тяхната страна е по-студено, отколкото в Египет, но може би и на факта, че се срамуват да се разголват, освен когато ходят по нужда на открито, което за един египтянин е ужасяващо. Косите им са дълги, пускат си бради и се хранят винаги в закрито помещение. Всеки град си има свой бог, който държи да му се принасят и човешки жертви. След казаното дотук става ясно, че в Червената земя всичко е по-иначе, отколкото в Египет, ала защо е така — това не мога да кажа, понеже не знам.

Затуй всекиму става понятно, че египетските сановници, които по онова време биваха изпращани в сирийските градове да надзирават събирането на данъка за фараона и да ръководят гарнизоните, смятаха задачата си по-скоро за наказание, отколкото за чест, и копнееха да се върнат по брега на Нил. Изключение правеха само някои, които, подмамени от новото и чуждото, се размекваха, сменяха дрехите и възгледите си и почваха да принасят жертви на чуждоземните божества. Странните сирийски нрави, постоянните хитрувания и увъртания при плащане на данъците, както и непрестанните вражди между отделните князе също тровеха живота на египетските власти. Иначе в Симира имаше храм на Амон, а египетската колония уреждаше приеми и празненства, общуваше помежду си, без да се смесва със сирийците, тачеше обичаите си и се самозалъгваше, че се намира на родна земя.

В Симира живях две години. През това време изучих вавилонския език и вавилонската писменост, защото ми казаха, че който ги владеел, можел да пътува из целия познат свят и навсякъде да се разбира с образованите люде. Всекиму е известно, че вавилонските писмена се изписват със заострена пръчица на глинени плочки. По този начин се води цялата преписка между царете, но защо се постъпва така — това не знам. Навярно затуй, че папирусът може да изгори, докато глинената плочка се запазва вечно и потвърждава колко бързо царете и владетелите забравят своите съюзи и свещени договори.

Споменавайки, че в Сирия всичко е по-иначе в сравнение с Египет, имах предвид също, че там лекарят трябва сам да си намира пациенти. Болните не търсят помощ, а чакат да ги навести някой лекар и вярват, че той е бил изпратен от боговете им. Освен това те предварително му дават подаръци, а не едва след като оздравеят. За лекаря това е изгодно, тъй като след оздравяването си пациентът забравя да благодари. Друг обичай е богатите и високопоставените да си имат собствен лекар. Докато са здрави, те го възнаграждават, а заболеят ли, спират да му дават подаръци, дорде не се оправят.

Възнамерявах да започна лекарската си практика в Симира без много шум, но Каптах се възпротиви. Той искаше да вложа всичките си средства в представителни дрехи и да наема глашатаи, които да разгласят името ми навсякъде из града, където се събираха хора. Глашатаите трябвало да добавят, че аз няма да си търся пациентите, а те сами да идвали при мен. Каптах не разрешаваше да приемам и изслушвам някого, ако не ми е донесъл поне късче злато. Казах му, че това е безразсъдство в един град, в който никой не познава умението ми и чиито нрави се различават от нравите в Черната земя. Ала той държеше на своето и не можех да го разубедя, защото, като си наумеше нещо, ставаше инатлив като магаре.

Предума ме също да ида при най-способните лекари в Симира и да им кажа: „Аз съм Синухе, египетски лекар, когото новият фараон нарече Този, който е самотен, и в родината си съм прочут. Съживявам мъртви и възвръщам зрението на слепи, ако е такава волята на моето божество. Донесох го със себе си — едно малко, но силно божество. И тъй като нито знанията, нито заболяванията са еднакви навсякъде, аз пристигнах във вашия град, за да проуча някои болести, да изпитам лечението им и да извлека полза от вашите знания и мъдрост. Нямам намерение да ви преча в законната професия, защото кой съм аз, та да ви съпернича. Златото също не ме блазни и затова ви предлагам да ми изпращате пациенти, на които вашият бог се е разгневил и не можете да ги изцерите, и особено такива пациенти, които се нуждаят от операция. Нали вие не си служите с ножа? Аз ще проверя дали моето божество ще ги изцери. Ако такъв пациент оздравее, ще ви дам половината от възнаграждението, което ми е донесъл, защото наистина съм дошъл да трупам не злато, а знания. Ако ли пък не оздравее, няма да приема възнаграждение, а ще ви върна пациента заедно с подаръка му.“

Когато по улиците и площадите на Симира срещах лекари, запътили се да търсят пациенти, и ги заговарях с тези думи, те разклащаха мантията си, почесваха се по брадата и казваха:

— Изглеждаш млад, ала твоето божество явно те е дарило с мъдрост, защото думите ти галят слуха ни. Особено мъдро е онова, което казваш за златото и подаръците. Много ни допада и казаното за ножа. При лечение ние никога не си служим с нож, тъй като употребата му означава за болния по-сигурна смърт, отколкото ако не се използува. Само едно ще те помолим — не лекувай никого с магии, понеже собственото ни магьосничество е изключително и в тази област конкуренцията в Симира и другите крайморски градове е извънредно голяма.

Това за магьосничеството беше истина — по улиците кръстосваха множество неуки мъже, които не знаеха да пишат, но се хвалеха, че церят болни чрез магии, и живееха безгрижно в домовете на лековерните, докато пациентите им оздравееха или умряха. В това отношение те също се различаваха от египтяните. Както е известно, в Египет магьосничеството е допустимо само в храмовете и го вършат жреците от най-висока степен, докато всички останали правят магиите си скришом и ги застрашава наказание.

В крайна сметка при мен заприиждаха пациенти, на които другите не можеха да помогнат, а аз ги лекувах. Когато бях безсилен, връщах ги обратно при симирските лекари. От храма на Амон се снабдих със свещен огън, за да мога да се пречиствам, както повеляваше обичаят. Тогава се осмелих да използувам и ножа. Правех операции, които предизвикваха неимоверно удивление сред местните лекари и ги караха да се почесват по брадата. Веднъж ми се удаде да възвърна зрението на един слепец. Лекари и магьосници безуспешно се бяха опитвали да му помогнат, натривайки очите му с калчица от прах и слюнка. Аз го излекувах с игла, както се постъпваше в Египет, и с това си дело придобих голяма известност. Ефектът от такова лечение естествено не е траен и след известно време болният отново ослепя.

Симирските търговци и богаташи водеха ленив, охолен живот, бяха по-пълни от египетските и страдаха от задух и болки в стомаха. Оправях ги с ножа, при което кръвта им бликваше като от свиня. Когато лекарствените ми запаси привършиха, от голяма полза ми бяха познанията по бране на билки в определени дни според местоположението на звездите и луната. Симирските лекари почти не познаваха тази област и нямах никакво доверие на церовете им. На затлъстелите си пациенти давах лекарства, които облекчаваха стомашните им болки и ги предпазваха от задушаване. Продавах ги на висока цена, всекиму според възможностите. С никого не влизах в спор — на градските лекари и власти правех подаръци, а Каптах разнасяше славата ми, гощаваше вкъщи просяци и разказвачи на приказки, та и те да ме възхваляват по улици и площади и името ми да не се забравя.

Спечелих цяла камара злато. Онова, което не смогвах да похарча и не раздавах като подарък, влагах в една симирска търговска къща.

Тя разпращаше кораби до Египет, до морските острови и до Хетската държава, така че аз кога с една стотна, кога с една петстотна ставах техен съпритежател. Имаше кораби, които изобщо не се връщаха, но повечето се завръщаха и златото ми, заведено в книгите на търговската къща, се удвояваше и утрояваше. Това симирско изобретение беше непознато в Египет. Бедните също се възползуваха от него и увеличаваха средствата си или съвсем осиромашаваха — по десет-двадесет бедняци събираха помежду си мед, за да закупят една хилядна част от кораба и товара му. По такъв начин аз не се принуждавах да държа злато в дома си и да примамвам крадци и разбойници, а го предавах изцяло на съхранение в търговската къща. Когато заминавах да лекувам болни в Библос, Сидон и други градове, също не ставаше нужда да нося злато със себе си. От търговската къща вземах глинена плочка и срещу нея получавах от търговските къщи в Библос и Сидон злато, ако ми потрябваше да си купя нещо по-особено. Но най-често това не се налагаше, защото злато получавах от болните, които лекувах и които ме повикваха чак от Симира, след като бяха загубили доверие в лекарите от собствения си град.

Така аз все повече преуспявах, богатството ми се множеше, а Каптах дебелееше, обличаше се с пищни дрехи, мажеше се с хубави помади и се държеше надменно дори спрямо мен, докато не заиграеше тоягата ми. Но защо ми провървя толкова много — това не мога да кажа. Бях млад, вярвах в способностите си, ръката ми не трепереше, когато държах ножа, и лекувах смело пациентите си, тъй като не виждах какво мога да загубя. Не презирах сирийската медицина, а напротив — използувах нейните лекове, щом ги намирах за добри. Наместо с ножа сирийските лекари много умело си служеха с нагорещено желязо, макар този метод да е по-болезнен за пациента. Възможно е успехът ми да се дължеше на скарабея — свещения бръмбар, който Каптах почиташе като божество. Разреших да му поръча къщичка от злато и сребро и Каптах всеки ден му принасяше в жертва пресен говежди тор — да си овалвал торни топчета както живите бръмбари, макар че ни веднъж не го видях да овалва нещо. Не бях сигурен дали сполуката ми се дължеше на скарабея, но за всеки случай се отнасях добре с него, оставях Каптах да му служи и той почна да си въобразява, че е жрец, а не слуга.

Успехът ми беше голям, понеже не завиждах никому и с никого не се надпреварвах. Щедро раздавах подаръци, приемах пациенти, които други отказваха да церят, и предпочитах знанието пред златото. Когато бях достатъчно заможен, че да живея добре и да държа на положението си, за мен знанията станаха по-важни от богатството, поради което понякога приемах и бедни, за да изучавам страданията им. Невинаги ми стигаше умение да изцерявам всекиго. Някои пациенти умираха, но за това никой не ми придиряше, въпреки че лекарят често губи репутацията си, ако болните му умират. Случеше ли се някой от пациентите ми да умре, казваха, че такава е била волята на неговия Ваал, щом дори Синухе Египтянина не е могъл да го изцери. Толкова високо мнение имаха за мен в Симира.




2


Аз обаче продължавах да бъда самотен и животът не ми доставяше никаква радост. Виното също ми омръзна, защото не разведряваше душата ми. Само лицето ми потъмняваше от него и ме обземаше желание да умра. Затуй обогатявах познанията си, изучавах вавилонския език и вавилонската писменост, така че дните ми бяха изпълнени с работа, а нощем спях дълбоко. Изпаднех ли в безделие, раната в сърцето ми се отваряше, огорчението от самия мен и от делата ми го разяждаше по-силно от луга.

Запознах се също със сирийските божества, за да видя има ли какво да науча от тях. Както всичко останало, боговете в Симира се отличаваха от египетските. Върховен бог беше свирепият Ваал, чиито жреци се кастрираха. За да бъде благосклонен към Симира, той се нуждаеше от човешка кръв, като не се отказваше и от малки деца. Морето също изискваше жертвоприношения, поради което постоянна грижа на търговците и властите в Симира беше набавянето на нови жертви. Затуй в града не се виждаше ни един недъгав роб, а бедняците биваха наказвани жестоко за най-дребното провинение. Ако някой откраднеше една риба, за да нахрани семейството си, посичаха го върху жертвения олтар на Ваал. Обаче измамникът, който подправяше теглилките или примесваше сребро към злато, не се наказваше, а си спечелваше име на ловък търговец, понеже се твърдеше, че човек бил създаден, за да го мамят. По тази причина моряците и капитаните отвличаха деца чак от Египет и крайбрежието, предаваха ги за принасяне в жертва на Ваал и това им се признаваше за голяма заслуга.

Богинята им се казваше Астарта, наричана още Ищар по подобие на ниневийската Ищар. Тя имаше много гърди, всеки ден я обличаха с тънки дрехи и я отрупваха с накити. Прислужваха й жени, които, кой знае защо, се наричаха девици на храма, макар да нямаха нищо общо с девствеността. Напротив, службата им се състоеше в това да се любят в храма, което се смяташе за богоугодно дело — толкова по-богоугодно, колкото повече злато и сребро посетителят подаряваше на храма. Затова те се надпреварваха помежду си коя по-добре да задоволява мъжете. От малки ги приучваха на най-различни сладострастни умения, та посетителите да жертвуват за Астарта възможно повече злато. Това също беше по-иначе в сравнение с Египет, където съвкуплението в храма се счита за голям грях, заловените се изпращат в рудниците, а храмът се почиства.

Но собствените си жени симирските търговци пазеха зорко. Държаха ги затворени вкъщи и ги обличаха от главата до петите с дебели дрехи, за да не съблазняват чуждите мъже с външността си. Самите те обаче ходеха в храма да се разнообразяват и да вършат богоугодни дела. Ето защо в Симира нямаше публични домове както в Египет. Който не се задоволяваше с девиците от храма, трябваше да си вземе жена или да си купи робиня. На пазара роби се продаваха всеки ден, защото в пристанището на Симира непрекъснато пристигаха кораби. Робините бяха различни по цвят и ръст, пълни и слаби, деца и девици — всекиму според вкуса и желанието. Градската управа изкупваше недъгавите роби на ниски цени и ги принасяше в жертва на Ваал. След такава сделка чиновниците се подхилваха, тупаха се по гърдите и се гордееха, че са надхитрили божеството. Ако робът беше много стар, без зъби, сакат или неизлечимо болен, те завързваха очите на божеството, за да не забележи недъзите на жертвата и само с носа си да се опиянява от миризмата на кръвта, проливана в негова чест.

Аз също принасях жертви на Ваал. След като беше бог на града, нямаше да е излишно човек да поддържа добри отношения с него. Но като египтянин, не купувах човешки жертви, ами му подарявах злато. Няколко пъти ходих и в храма на Астарта, който се отваряше по вечерно време. Слушах музика и гледах как жените — не искам да ги назовавам девици — танцуваха сластни танци в чест на богинята си. Понеже обичаят беше такъв, любех се с тях и с удивление установявах на колко много непознати неща ме научаваха. Ала с тях на сърцето ми не олекваше. Всичко вършех от любопитство и щом ме научиха, на каквото имаха да ме научат, те ми омръзнаха, престанах да ходя в храма им и реших, че няма нищо по-еднообразно от тяхното изкуство.

Каптах обаче се тревожеше за мен и често поклащаше глава, като виждаше как лицето ми се състарява, как бръчките между веждите ми стават по-дълбоки и сърцето ми се измъчва. Затуй настояваше да си купя робиня, та да се развличам с нея, когато имам време. Нали не можех да взема чужденка за жена, а с египетската колония не общувах и поради това нямах възможност да утешавам жени, чиито мъже пътуваха или бяха на военна служба във вътрешността на страната. Тъй като Каптах водеше домакинството и разполагаше с мое злато, един ден взел, че ми купил робиня по свой вкус. Изкъпал я, облякъл я, намазал я с помада и вечерта, когато, изморен от прегледите през деня, възнамерявах да си почина на спокойствие, той ми я показа.

Момичето беше от островите. Имаше бяла кожа, безупречни зъби и заоблени форми. Очите й бяха кръгли и кротки като на юница. Гледаше ме почтително и се боеше от чуждия град, в който бе попаднала. Каптах ми я представи и разпалено се зае да хвали прелестите й. За да не скърша хатъра му, заживях с нея. Ала колкото и да се стараех да не бъда самотен, присъствието й не радваше сърцето ми и при най-добра воля не можех да я нарека моя сестрица.

И все пак допуснах грешка, че се отнасях любезно с нея, защото тя се възгордя и ми пречеше много по време на прегледите. Ядеше лакомо, пълнееше, постоянно си просеше всевъзможни украшения и нови дрехи, ходеше по петите ми с опечален поглед и непрекъснато искаше да се любим. Предприемах пътувания из вътрешността на страната и крайбрежните градове, но от нея нямаше отърване — щом се приберях, тя първа ме посрещаше, плачеше от радост и пак почваше да ме преследва с любовните си желания. Не помагаше боят с тоягата, когато се нервирах, защото силите ми я възхищаваха и тя още повече се разгорещяваше, така че животът у дома стана непоносим. Накрая реших да я преотстъпя на Каптах — той я беше избирал, нека се позабавляваше с него и ме оставеше на мира. Тя обаче го риташе, хапеше и ругаеше както на симирски диалект, от който бе научила няколко думи, така и на островитянския си език, който никой от нас не разбираше. Биехме я двамата, ала и това не помагаше — тя още по-стръвно ме преследваше.

Но ето че скарабеят ми донесе щастие. Един ден в приемната ми дойде някакъв княз от вътрешността на страната, който бе узнал за моята слава. Казваше се Азиру и беше цар на аморитите. Прегледах зъбите му и от слонова кост изготвих един нов на мястото на друг, който беше изгубил в битка със съседите си. Останалите повредени зъби покрих най-добросъвестно със злато. В Симира той водеше преговори с градската управа по въпроси, засягащи аморитите, и всеки ден ме посещаваше. По този начин видя и много хареса робинята ми Кефтиу — бях я нарекъл така по морските острови, понеже не можех да произнеса езическото й име. Азиру беше як като бик и имаше светла кожа. Брадата му беше синкавочерна и лъскава, а в очите му проблясваше високомерие. Кефтиу също се заглеждаше по него — нали за жените всичко чуждо е привлекателно. На него особено му допадаше пълнотата на младата Кефтиу, а облеклото й, носено по критянски, разпалваше страстта му, понеже покриваше врата, но не и гърдите й, докато той беше свикнал да гледа жените облечени от главата до петите. Азиру вече не можеше да потиска желанието си, почна да въздиша и накрая ми каза:

— Аз съм твой приятел, египтянино Синухе. Ти оправи зъбите ми, позлати ги и сега, щом отворя устата си, те блясват и престижът ми в страната на аморитите ще порасне. За всичко това ще те възнаградя така богато, че ще се смаеш. И все пак, противно на волята си, съм принуден да те нараня. Откакто видях жената, която живее в твоя дом, аз съм влюбен в нея и вече не мога да устоявам на желанието си. То разкъсва тялото ми като дива котка и твоето изкуство не е в състояние да го излекува. Както виждаш, увлечението ми по тази жена е толкова силно, че го смятам за заболяване. Никога не съм виждал друга като нея и разбирам добре, че много я обичаш и държиш нощем да те сгрява. Независимо от това аз те моля да ми я отстъпиш. Ще я направя своя жена редом с останалите ми жени и вече няма да е робиня. Казвам ти го направо, защото съм твой приятел и почтен човек. Ще ти платя за нея каквото поискаш. Но също така откровено ти казвам, че не я ли дадеш доброволно, ще я отвлека насилствено и ще я отведа в страната си, където никога не ще я намериш, ако речеш да я търсиш. Дори да избягаш с нея от Симира, пак ще те намеря. Пратениците ми и накрай света ще ви открият, ще те убият и ще ми я доведат. Казвам ти го предварително, понеже съм честен човек, твой приятел и нямам намерение да те мамя.

Думите му ме изпълниха с възторг и аз радостно вдигнах ръце, ала Каптах, който също ги беше чул, почна да скубе косите си и се завайка:

— Ох, какъв злощастен ден! По-добре господарят ми да не се е раждал, щом си решил да му отнемеш единствената жена, с която разведрява душата си. Такава загуба с нищо не може да се поправи. За господаря ми тази жена е по-скъпа от всяко злато, от всички безценни камъни и благовония. Та тя е по-хубава от пълната луна, коремът й е кръгъл и бял като куп пшеница, макар ти, княже, още да не си го видял, а гърдите й са като любеници, както можеш да установиш със собствените си очи.

Говореше така, понеже в Симира се бе запознал с похватите на търговците и гледаше да изкопчи максимална цена за девойката, въпреки че двамата с него не искахме нищо друго, освен да се отървем от нея. При тези думи Кефтиу също се разциври и каза, че никога не би ме напуснала, ала през сълзите и пръстите си поглеждаше с възхищение княз Азиру и къдравата му брада.

Вдигнах ръка, накарах ги да млъкнат и с престорена сериозност заявих:

— Княже Азиру, който си цар на аморитите и мой приятел! Тази жена наистина е скъпа на сърцето ми и аз я наричам моя сестрица, но за мен твоето приятелство е по-скъпо от всичко друго. Ето защо аз ти я давам като залог за нашето приятелство — не ти я продавам, даром ти я давам. Ще те моля да я задържиш за себе си и да направиш с нея всичко, за което жадува дивата котка в тялото ти. Ако не се лъжа, тя също почва да те харесва. Доколкото я познавам, ти ще я зарадваш, тъй като и в нейното тяло се крият много диви котки.

Азиру изрева от радост и каза:

— Жив да си, Синухе! Макар да си египтянин и всяко зло да тръгва от Египет, от днес нататък ти си мой брат и приятел. Името ти ще се благославя навред в страната на аморитите, а когато ми гостуваш, ще седиш до дясната ми страна, по-близо от моите сановници и останалите гости, пък ако ще и царе да са. Кълна ти се!

След тези думи се засмя и златните му зъби лъснаха. Погледна към Кефтиу, която беше забравила плача си, стана сериозен и очите му загоряха като въглени. Той сграбчи девойката така, че любениците подскочиха, и я метна в паланкина си, сякаш беше лека като перо. Отиде си, отвеждайки Кефтиу, и след туй три дни не се чу и не се видя нито при мен, нито някъде другаде в Симира — три дни и три нощи не излезе от квартирата си. Двамата с Каптах ликувахме, че се бяхме отървали от тази особнячка. Каптах все пак не пропусна да ме упрекне, че не съм поискал подаръци за нея. Щял съм да получа каквото пожелая. Аз обаче му отговорих:

— Подарих момичето на Азиру и така спечелих неговото приятелство. Никой не знае какво ще се случи утре. Страната на аморитите е малка и незначителна и в нея развъждат само магарета и овце, ала приятелството с царя й може да се окаже по-ценно от злато.

Каптах недоверчиво поклати глава, но намаза скарабея със смирна и му поднесе пресен говежди тор в знак на благодарност, че се бяхме избавили от Кефтиу.

Преди да отпътува за родината си, Азиру намина още веднъж при мен, поклони ми се до земята и рече:

— Не ти нося подаръци, Синухе, защото си ми дал нещо, за което няма достойна отплата. Девойката излезе по-прелестна, отколкото предполагах. Очите й са като бездънни кладенци и никога няма да й се наситя, макар че ме изцеди, както се изцежда лимон. Честно казано, страната ми не е особено богата и със злато се сдобивам единствено чрез данъци, с които облагам преминаващите през нея търговци, или чрез войни със съседите ми. Но тогава египтяните веднага ме налитат като оси и често ми отнемат повече от придобитото. Ето защо не мога да ти предложа такова възнаграждение, каквото заслужаваш. Изпитвам озлобление към Египет, дето задуши някогашната ни свобода, та сега вече не мога да водя спокойно войни и да ограбвам търговците, както са правели моите предшественици. Но ти обещавам, че когато и да дойдеш и за каквото и да ме помолиш, ще го получиш, стига да не си поискаш обратно тази жена и да не ме молиш за коне, защото конете ми са малко и ми трябват за бойните колесници. Иначе каквото пожелаеш, ще ти го дам, ако е по силите ми. Ако ли пък някой те докачи, достатъчно е само да ми известиш и моите хора ще го пречукат, където и да се намира. На малцина е известно, че имам мои хора тук, в Симира, както и в други сирийски градове, но се надявам да го запазиш в тайна. Казвам ти го само за да знаеш, че щом пожелаеш, ще накарам да убият всекиго, без някой да разбере и без твоето име да се замесва в тази работа. Толкова големи са приятелските ми чувства към теб.

Заявявайки това, той по сирийски обичай ме прегърна и потвърди уважението и възхищението си, като свали златната огърлица от врата си и ми я окачи. Явно правеше голяма жертва, понеже го стори с дълбока въздишка. Затуй аз свалих своята златна огърлица, подарена ми от най-богатия симирски корабопритежател, загдето бях спасил живота на жена му при тежко раждане, и я окачих на врата му. Той не загуби от размяната, остана много доволен и така ние се разделихме.




3


След като се избавих от Кефтиу, сърцето ми се чувствуваше волно като птица, очите ми жадуваха да видят нови неща, духът ми стана неспокоен и в Симира вече не ме свърташе. Отново се запролети, в пристанището корабите се стягаха за далечно плаване, а когато земята се раззелени, жреците излязоха извън града да извадят своя бог Тамуз, когото миналата есен бяха погребали с горестни вопли и разранявайки телата си до кръв.

Неспокойният ми дух ме накара да тръгна заедно с тълпата от хора, последвали жреците. Земята бе потънала в тучна зеленина, дърветата се разлистваха, гълъбите гукаха, в блатата крякаха жаби. Жреците отместиха камъка от гроба, извадиха божеството и с ликуващи викове оповестиха, че то е възкръснало и отново живее. Тълпата също нададе радостни възгласи, почна да крещи и буйствува, кършеше клонки от дърветата, пиеше бира и вино по сергиите, които търговците набързо бяха издигнали около гроба. Жените теглеха количка с голям дървен фалос и пищяха неистово, а когато се стъмни, захвърлиха дрехите си и се разлудуваха по ливадите. Вече не личеше коя е омъжена, коя не — мъжете грабваха първата, която им попадне, и скоро планинските склонове гъмжаха от двойки. По това те също се отличаваха от египтяните. Като ги наблюдавах, ме обзе завист и си помислих, че вероятно още при раждането си съм бил стар, както и Черната земя беше по-стара от всички други земи, чиито народи бяха млади и почитаха боговете си посвоему.

С настъпване на пролетта се разнесе мълвата, че хабирите са нахлули от пустинята, плячкосвали пограничните области на Сирия от север на юг, палели селата и обсаждали градовете. Но през Танис в Синайската пустиня пристигнали също фараонски войски, които влезли в бой с хабирите, оковавали вождовете им и прогонвали разбойниците обратно в пустинята. Това се случваше всяка пролет, ала този път жителите на Симира бяха разтревожени, понеже хабирите бяха ограбили град Катна, независимо от египетския гарнизон в него. Бяха убили царя му и изклали всички египтяни заедно с жените и децата им, вместо да ги поробят и да поискат откуп за тях. Такова нещо никога не беше се случвало, защото хабирите обикновено заобикаляха укрепените градове.

По този начин в Сирия бе избухнала война, а аз още не бях виждал война. Отправих се незабавно към стана на фараонските войски, за да проверя какво ново мога да науча от нея и да се запозная с рани, причинени от остри оръжия и боздугани. Но главната причина за пътуването ми беше, че начело на изпратените от фараона войски стоеше Хоремхеб, а в самотата си аз копнеех да видя приятелско лице и да чуя приятелски глас. Затуй се преборих със себе си и реших, че ако той се срамува от деянията ми, може да се престори, че вече не ме познава. Беше минало време, през последните две години бях преживял много неща и сърцето ми като че ли бе претръпнало, защото споменът за позора ми вече не ме ужасяваше така, както преди. И аз се отправих на път — първо с кораб покрай южното крайбрежие, а сетне с един продоволствен керван се придвижих към вътрешността на страната. Воловете теглеха товари жито, магаретата носеха делви с масло и вино и чували с лук. Така стигнах до едно градче на име Ерусалим, разположено на един хълм и опасано със стени. В него имаше малък египетски гарнизон и Хоремхеб бе избрал именно това градче за своя главна квартира по време на похода. Но слуховете в Симира бяха преувеличавали силата на египетската войска? Той командуваше само едно отделение бойни колесници и няколко хиляди копиеносци и стрелци с лъкове, докато за хабирските орди се говореше, че тази пролет били по-многобройни от песъчинките в пустинята.

Хоремхеб ме прие в нечиста глинена хижа и каза:

— Някога познавах един Синухе, с когото дружахме и който също беше лекар. — Погледна ме и се зачуди на сирийската мантия, която бях свикнал да нося. И аз като него бях поостарял оттогава, чертите на лицето ми се бяха изменили. Но той ме позна, вдигна за поздрав офицерския си камшик с вплетени златни нишки, усмихна се и възкликна: — В името на Амон, ти ли си, Синухе? Аз пък мислех, че си умрял. — Отпрати гарнизонните офицери и писарите с техните карти и писма, поръча вино, почерпи ме и добави: — Неведоми са пътищата на Амон, щом се срещаме в Червената земя, в тази отвратителна дупка.

Тези думи накараха сърцето ми да трепне и да усетя, че той ми е липсвал. Описах му, доколкото намерих за необходимо, живота и патилата си.

— Ако искаш, можеш да се присъединиш към войската ми като лекар и да делиш с нас славата, защото аз наистина възнамерявам да дам на мръсните хабири такъв урок, че да запомнят името ми и да оплакват деня на раждането си — предложи ми той, след което замислено продължи: — Когато се срещнахме за първи път трябва да съм бил доста наивен хлапак. Устата ми още миришеше на мляко. Ти беше вече образован човек и ми даде добри напътствия. Сега понаучих някои неща и в ръката си, както виждаш, държа златен камшик. Заслужих го обаче с черна работа в гвардията на фараона, преследвайки разбойници и престъпници, които той в безумието си беше освободил от рудниците, та видяхме много зор, докато ги изтребим. Но като узнах за нахлуването на хабирите, поисках от фараона войска, за да им се противопоставя. Никой от по-висшите офицери не възрази. В близост до фараона валят повече отличия и злато, отколкото в пустинята, а копията на хабирите са остри и бойният им вик е ужасяващ, както вече сам се уверих. По този начин най-сетне успях да набера опит и да изпитам войската в истинска битка, макар че фараонът има една-единствена грижа — да издигна храм на неговия бог тук, в Ерусалим, и да прогоня хабирите, без да проливам кръв.

Хоремхеб се разсмя и плесна с камшика по крака си. Аз също се засмях, но той скоро стана сериозен, отпи от виното и каза:

— Знаеш ли, Синухе, след последната ни среща аз много се промених. Когато живее в близост до този фараон, човек волю-неволю се променя. Безпокоя се, загдето толкоз много мисли и говори за своя бог, който не приличал на останалите богове. В Тива често имах чувството, че в главата ми пъплят мравки. Нощем не можех да заспя, ако не пиех вино и не се любех с жени, та да ми се проясни мозъкът. Толкова странен е неговият бог. Макар и вездесъщ, той имал образ. На вид бил кръгъл и с ръцете си благославял всичко живо, така че за него нямало разлика между роба и високопоставения. Кажи ми, Синухе, това приказки на нормален човек ли са? Питам се дали като дете не е бил ухапан от болна маймуна. Само един луд може да си въобразява, че хабирите ще бъдат прогонени, без да се пролива кръв. Като чуеш техния рев в боя, ще разбереш, че съм прав. Аз ще поема върху себе си греха пред неговия бог и ще ги премажа под колелата на моите колесници. А пък ръцете на фараона нека останат чисти, щом така е решил.

Той пак отпи от виното и рече:

— Моят бог е Хор, ала нямам нищо против Амон. В Тива научих многобройни цветисти ругатни с неговото име, които насърчават войниците. Същевременно обаче разбирам, че Амон е станал прекалено могъщ и по тази причина новият бог се бори с него, за да укрепи властта на фараона. Това ми го каза лично великата царска майка, потвърди го и жрецът Ейе, който сега държи закривения скиптър отдясно на царя. С помощта на Атон те възнамеряват да свалят Амон или поне да ограничат влиянието му, защото не върви неговите жреци да превишават царя и да управляват Египет. Това свидетелствува за държавническа мъдрост и е правилно. Като воин, аз напълно разбирам необходимостта от новия бог и нямаше да имам нищо против него, ако фараонът се задоволяваше да му строи храмове и да плаща на жреците му. Но фараонът прекомерно много мисли и приказва за него. Няма случай, при който рано или късно да не заговори за своя бог. С това той прави заобикалящите го още по-луди от самия себе си. Казва, че живеел от истината, ала истината е като остър нож в ръцете на дете. Още по-опасна е тя в ръцете на един луд. Ножът трябва да се държи в кания и да се използува само когато потрябва. Същото важи за истината, която за никого не крие толкова голяма опасност, както за владетеля и повелителя. Отпивайки от виното, той продължи:

— Благодарен съм на сокола ми, че се махнах от Тива. Заради новия бог градът е заприличал на разбунено змийско гнездо, а аз не искам да се бъркам в разпри между боговете. Жреците на Амон вече разпространяват безсрамни истории около произхода на фараона и насъскват народа срещу неговия бог. Бракът му също предизвика раздразнение. Принцесата от Митани, оная, дето си играеше с кукли, внезапно почина и той издигна за велика царска съпруга едно момиче на име Нефертити, дъщеря на жреца Ейе. Нефертити е хубава, облича се с вкус, но е много своенравна и по нищо не отстъпва на баща си.

— От какво е починала принцесата от Митани? — запитах аз. Спомних си как това дете боязливо оглеждаше Тива с големите си очи, когато — облечено и окичено като идол — го носеха по алеята на овните към храма.

— Лекарите твърдят, че климатът в Египет не й бил понесъл — отвърна Хоремхеб и се изсмя. — Безподобна лъжа. Всеки знае, че в никоя друга страна климатът не е така здравословен, както в Египет. На теб обаче ти е известно, че детската смъртност в харема на фараона е голяма. По-голяма, отколкото в бедняшкия квартал на Тива, макар да звучи невероятно. По-добре е да не споменавам имена, но ако имах достатъчно смелост, бих насочил колесницата си към дома на жреца Ейе.

Говореше небрежно, пошляпваше със златния камшик по крака си и надигаше чашата с вино, но иначе беше възмъжал, духът му беше станал неспокоен и вече не приличаше на оня наперен младеж.

— Ако искаш да се запознаеш с бога на фараона — рече той, — ела утре на освещаването на храма, който набързо му построиха върху едно скалисто възвишение в града. За церемонията ще известя на фараона, но за загиналите и за пролятата вече кръв няма нужда да узнава. Нека си се радва в палата със своя бог. Можеш да преспиш в някоя от шатрите, ако намериш свободно място. Моето достойнство ми налага да нощувам в този княжески дом, пълен с проклети гадини. Но и те, както гладът, жаждата, раните и пламналите села, спадат към войната, така че не се оплаквам.

Прекарах нощта в една шатра. Чувствувах се добре, защото по пътя от брега до Ерусалим се бях сближил с един интендантски офицер. Щом му казах, че ще придружавам войската като лекар, той всячески ми угаждаше — кой войник не би желал да е в добри отношения с лекаря? През цялата вечер той въздишаше и се оплакваше:

— Защо е трябвало да се раждам войник? Денем и нощем страхът като плъх гризе войнишкото сърце. От малък войникът яде повече бой, отколкото хляб. По време на поход като магаре носи на рамене храната и водата си, вратът му се вдървява като магарешки врат и раменните му сухожилия се измятат. Врагът го пробожда с копията си, обстрелва го със стрели, а ако попадне в плен, прилича на животно в клетка, бият го и му завързват крайниците. Войникът пие застояла вода, а жалката си заплата трябва да изкарва с грабеж или да си я спечелва от противника. Покрива се с рани или лежи болен, пренасят го на магарешки гръб на дълги разстояния, обират му дрехите и слугата му избягва. Ако накрая успее да се завърне в Египет, той е като проядено дърво и вече не става за нищо. По-добре да не бях се раждал.

Той ми показа двама войници, които се бяха опитали да избягат и Хоремхеб бе наредил да ги окачат на стената с главата надолу. Вече бяха мъртви, защото стрелците с лъкове, техни другари, великодушно ги бяха използували като мишени, подготвяйки се за боя. Показа ми и няколко пленени хабири — едри, неприветливи мъже с дебели носове и окървавени глави. След туй се прибрахме в шатрата да спим.

На сутринта се събудих от звуците на тръба. Войниците се събираха на групи, подреждаха се в редици, а старшините и командирите тичаха покрай тях, крещяха, блъскаха ги и ги шибаха с камшиците си. Когато всички се построиха, Хоремхеб излезе от мръсната си княжеска хижа със златния камшик в ръка. Един слуга държеше чадър над главата му и прогонваше мухите около него, докато говореше на войниците. Хоремхеб се обърна към тях с думите:

— Египетски воини! Казвам египетски воини и имам предвид както вас, гнусни негри, така и вас, мръсни сирийски копиеносци, а също и вас, шардани и водачи на бойни колесници, които най-много приличате на войници и египтяни сред това мучащо и ревящо стадо говеда. Към вас бях снизходителен и ви обучавах търпеливо, но сега търпението ми се изчерпа и вече не ми се ще да ви водя на учения. При учебни походи вие се препъвате в собствените си копия, а когато стреляте с лъковете си бежешком, стрелите ви летят във всички посоки, наранявате се един друг и пилеете стрелите, което заради благостта на фараона — нека тялото му се запази вечно — не можем да си позволим. Ето защо днес ще ви поведа в бой. Съгледвачите ми съобщиха, че хабирите са разположили стана си зад планините, но колко са на брой — това не можаха да ми кажат, понеже се уплашили и хукнали да бягат, преди да успеят да ги преброят. Надявам се обаче, че са достатъчно много, та да ви изтрепят и най-сетне да се отърва от гадните ви и страхливи физиономии, да се върна в Египет и да събера войска от истински мъже, които обичат плячката и славата. Във всеки случай днес ще ви дам последна възможност… Старшина, ти там със сцепения нос, я сритай онова говедо, дето се почесва по задника, докато аз говоря! Да, днес ще имате последна възможност да се проявите.

Хоремхеб сурово изгледа мъжете, погледът му прониза всекиго от тях и никой повече не посмя да мръдне по време на речта му.

— Ще ви поведа на бой и нека всеки знае, че аз първи ще се втурна в битката, без да гледам кой ме следва и дали изобщо някой ме следва. Защото аз съм син на Хор, соколът е мой пътеводител и днес смятам да сразя хабирите, пък ако ще и съвсем сам. Но предварително ви казвам, че довечера от камшика ми ще капе кръв. Със собствените си ръце ще пребия всеки, който не ме следва, ами гледа да се скрие или да избяга. Така ще го наложа, че ще съжалява, дето се е родил. Уверявам ви, че камшикът ми жили по-жестоко от копията на хабирите, които са изковани от лоша мед и лесно се чупят. Единственото страшно на хабирите е техният глас. Той наистина е ужасяващ, но ако някой се бои от виковете им, нека си затъкне ушите с глина. Това няма да му пречи, защото сред рева им така или иначе, няма да чувате заповедите. Всеки да се движи зад командира си и всички да следват моя сокол. Напомням ви, че хабирите се бият в безпорядък като стадо добитък. Вас съм ви учил да настъпвате в редици, а стрелците с лъкове да стрелят едновременно след подаване на команда или знак. Сет и неговите дяволи да опекат всеки, който стреля преждевременно и хаби стрелите си, без да се прицелва. И да не сте посмели да потеглите в боя с вайкане като баби. Гледайте поне да приличате на мъже, препасали престилки, а не женски поли. Ако победите хабирите, можете да си поделите техните говеда и вещи. Ще забогатеете, защото са се награбили с плячка от опожарените села. Лично аз не възнамерявам да задържа себе си ни един роб или вол. Разрешавам ви да поделите всичко помежду си. Жените им също можете да си поделите и вярвам, че довечера ви очакват приятни забавления с тях, защото хабирянките са хубави, пламенни и обичат храбрите воини.

Хоремхеб огледа войската си, която отведнъж ревна в един глас, заудря с копия по щитовете и размаха лъкове. Той се усмихна, махна небрежно с камшика си и рече:

— Виждам, че горите от нетърпение да ядете пердах, но преди това трябва да осветим един храм на Атон, новия бог на фараона. По природа той е противник на войната, така че днес едва ли ще имате някаква полза от него. Затуй нека главните сили потеглят, а задните отреди да останат за освещаването на храма, та да се убедят в милостта на фараона към нас. Предстои ви дълъг поход и в боя смятам да ви пратя колкото се може по-уморени, за да нямате сили да побегнете и още по-храбро да се биете за живота си.

Той пак замахна небрежно със златния си камшик, войниците отново зареваха възторжено и в голям безпорядък се заизточваха извън града. Всеки следваше бойния знак на отреда си, окачен на прът. Така те потеглиха на бой след лъвски опашки, соколи и крокодилски глави, а най-отпред леки бойни колесници подсигуряваха безопасността на похода. В същото време военачалниците и ариергардът тръгнаха след Хоремхеб към храма, построен на едно възвишение в края на града. На път за там дочух офицерите да недоволствуват и да мърморят помежду си:

— Къде се е чуло и видяло главнокомандуващият пръв да се втурва в боя? За нас това не се отнася. Командирите и офицерите открай време са били носени в паланкини зад войската. Те са единствените грамотни и само така могат да си отбелязват какво правят войниците и да наказват страхливците.

Хоремхеб много добре чуваше думите им, но само плющеше с камшика си и се подсмихваше, без да каже нещо.

Храмът беше малък, набързо стъкмен от дърво и глина и не приличаше на другите храмове. В средата имаше отвор и олтар, ала божеството не се виждаше никъде и войниците напразно се озъртаха да го открият. Хоремхеб каза:

— Неговият бог е кръгъл и прилича на слънчевия диск. Затуй го търсете на небето, ако очите ви издържат. Той ви благославя с ръцете си, но подозирам, че днес след похода ще усетите пръстите му като нажежени игли по гърбовете си.

Войниците обаче възроптаха, че фараонският бог бил много далеч от тях. Нужен им беше бог, пред когото да легнат ничком и да го пипнат с ръка, ако имаха тази смелост. При все това те притихнаха, когато се появи жрецът. Беше слабоват юноша с небръсната глава и с бяла наметка. В ясния му поглед гореше екстаз. Пред олтара той принесе в жертва пъстри пролетни цветя, масло и вино, което накара войниците да се разсмеят с глас. След туй изпя един химн, посветен на Атон. Говореше се, че фараонът лично го бил съчинил. Беше дълъг и еднообразен, войниците слушаха със зяпнала уста и нищо не проумяваха. Химнът започваше така:
		Хубав си, кога изгряваш иззад хоризонта,



		ти, живи Атон, предтеча на всичко живо!



		Издигаш се на източния небосклон



		и пълниш с прелест вси земи,



		тъй хубав си във висините, велик и жарък.



		С лъчите си обгръщаш вси земи от тебе сътворени



		и свързваш ги с лъчите на своята любов.



		Макар да си далечен, с лъчите си земята ни достигаш,



		макар да си възвишен, петите ти докосват и прахта.








После обрисува мрака на нощта, лъвовете, които нощем напускат леговищата си, и змиите, така че мнозина от присъствуващите потрепериха. Обрисува блясъка на деня, уверявайки, че в зори птиците размахвали крила за възхвала на Атон. Уверяваше също така, че новият бог придавал оплождаща сила на мъжкото семе и вдъхвал живот на зародиша в женската утроба. Като го слушаше, човек можеше да си помисли, че този Атон имаше пръст и в най-дребното нещо, което ставаше на света. Според жреца без помощта на Атон дори пиленцето не би могло да разчупи черупката на кокошето яйце и да записука. Той продължи:
		Неизброими са делата ти,



		що стават тайно покрай нас,



		единствен бог, със сила, непозната за всяко друго божество.



		По твоя воля сам създал си земята,



		хората, добитъка, големите и малки живини



		и всичко, що живее и се движи,



		и всичко, що във въздуха лети,



		страните Сирия и Нубия,



		тъй както и Египет си създал.



		Ти всекиго поставяш сам на място,



		на всеки даваш, що му се полага,



		та всеки има своя стряха



		и дните си му преброил.



		По твоя воля са различни



		езиците, цветът и образът човешки,



		да можеш всекиго да различиш.








По-нататък уверяваше, че именно Атон бил създал както земния, така и небесния Нил, поради което офицерите възнегодуваха, понеже се бъркал в работите на Амон. Създал бил годишните времена и живеел в милиони образи в градове, села и колиби, по реката и по пътищата. Завърши по следния начин:
		В сърцето си ми ти единствен,



		не те познава никой друг



		освен сина ти — царят.



		Ти в замислите си го посвещаваш



		и със силата си го крепиш.



		В твойта длан лежи светът



		такъв, какъвто си го сътворил.



		Хората от светлината ти живеят —



		станеш ли невидим, ще умрат.



		Ти си символ на живота



		и чрез теб живеят те.



		Всички виждат твойта хубост,



		докато залезеш.



		Всеки труд се прекратява,



		в заник щом се спуснеш.



		Този свят откак създаде,



		все за своя син редиш го ти,



		който се роди от тебе —



		все за царя, що от истина живее



		и владее две царства, синът на Ра,



		що от истина живее.



		Свят създаде за владетеля на две корони



		и за великата царкиня,



		негова любима, владетелка на две царства,



		за Нефертити, нека бъде жива и се запази във вечността!








Войниците слушаха, ровейки с крака в пясъка, а когато песента свърши, завикаха облекчено в прослава на фараона, понеже единственото, което бяха схванали от химна, беше, че фараонът трябва да се величае и да се боготвори като син на бога. Това беше правилно и хубаво, защото досега винаги е било така и тъй щеше да бъде и занапред. Хоремхеб освободи жреца. Смаян от възторга на войската, юношата забърза да напише на царя донесение за събитието. На мен обаче ми се струваше, че песента и съдържанието й не доставиха много радост на войниците, които ровеха с крака в пясъка. Предстоеше им да воюват и много от тях ги очакваше насилствена смърт.




4


Ариергардът потегли, следван от волове и магарета с провизии. Хоремхеб се понесе напред с колесницата си, а военачалниците насядаха в паланкини и се заоплакваха от жегата. Като моя приятел интендантския офицер, аз се задоволих да възседна едно магаре. До себе си натоварих лекарското си сандъче, предполагайки, че ще ми дотрябва.

Походът продължи до следобед. Войниците само веднъж имаха кратка почивка, през която им разрешиха да ядат и пият. Все по-често някой с разранени крака присядаше край пътя и въпреки камшичните удари и ритниците на старшините не можеше да се вдигне повече. Войниците ту пееха, ту ругаеха, а когато сенките се издължиха, откъм близките възвишения почнаха да профучават стрелите на невидими стрелци. От време на време сред нестройната колона някой изпищяваше и посягаше към рамото си, от което стърчеше забита стрела, или се строполяваше по очи на земята. Но Хоремхеб не спря, за да се претърси околността, а напротив — ускори хода, така че войската продължи да се придвижва почти бегом. Леките колесници прочистваха пътя и скоро покрай него видяхме труповете на няколко хабири с дрипави наметала, около чиито уста и очи кръжаха рояци мухи. Отделни войници се отлъчваха от колоната, обръщаха труповете и търсеха трофеи, ала по тях не беше останало нищо за ограбване.

Върху гърба на магарето си интендантският офицер плуваше в пот. Той ме помоли да предам сетен поздрав на съпругата и децата му, защото имал предчувствие, че това е последният му ден. Даде ми адреса им в Тива и помоли също така да се погрижа трупът му да не бъде обран. Разбира се, ако хабирите още преди свечеряване не ни избиели до крак, както предполагаше, мрачно поклащайки глава.

Най-сетне пред нас се ширна голо поле, на което хабирите бяха разположили стана си. Хоремхеб нареди на тръбачите да дадат сигнал и построи войската за настъпление — копиеносците в средата, а стрелците с лъковете от двете им страни. Колесниците отпрати отделно, те потеглиха стремглаво и вдигнаха пушилка, която ги скри от погледа ни. При нас задържа само няколко от тежките колесници. Над планината се виеше дим от опожарени села в долините. В равното хабирите изглеждаха неизброими. Когато тръгнаха срещу нас, ревът и крясъците им изпълниха въздуха като морско бучене, а щитовете и остриетата на копията им застрашително проблясваха под слънчевите лъчи. Но Хоремхеб извика с твърд глас:

— Нека коленете ви не се разтреперват, скъпи мои дръгливци! Малцина от хабирите са боеспособни. Това, дето го виждате, е добитък, жени и деца, които до довечера ще бъдат ваша плячка. В гърнетата им вече ви очаква топла храна. Напънете се, та да похапнем, преди още да се е смрачило, защото съм изгладнял като крокодил.

Но хабирските орди прииждаха страшни и по-многобройни от нас, остриетата на копията им святкаха и на мен войната ми се отщя. Редиците на копиеносците се огънаха. И те като мен поглеждаха назад, ала старшините с ругатни размахаха камшици, пък и войниците явно се чувствуваха доста изморени и гладни, за да могат да го ударят на бяг. Редиците им отново се стегнаха, а стрелците почнаха нервно да подръпват тетивата на лъковете си в очакване да бъде даден сигнал.

Когато наближиха достатъчно, хабирите нададоха бойния си вик — такъв ужасен рев, че кръвта ми се смрази и краката ми се разтрепериха. В същото време те се втурнаха насреща ни и почнаха да ни обстрелват със стрели, които като бръмчащи мухи засъскаха в ушите ми. Никога в живота си не бях чувал по-дразнещ звук от това свистене. Но бързо възвърнах куража си, забелязвайки, че стрелите прелитаха над нас или пък се отбиваха от щитовете, без да причиняват големи щети. Тогава Хоремхеб ревна:

— След мен, дръгливци!

Водачът на колесницата му подгони конете, другите колесници го последваха, копиеносците се втурнаха след тях, а стрелците заизпращаха залпове от стрели. В този миг от всички гърла се разнесе вик — още по-страшен от рева на хабирите, защото всеки викаше за живота си и за да потисне страха. Забелязах, че и аз викам с цяло гърло, и усетих голямо облекчение.

Колесниците със страхотен трясък се врязаха в настъпващата хабирска орда, а най-отпред, над облаците прах и гората от копия, лъщеше шлемът на Хоремхеб с щраусовото перо. Зад колесницата търчаха копиеносците, следвайки лъвските опашки и соколите, докато стрелците се разгръщаха в равнината и отмерено обсипваха със стрелите си обърканата хабирска сган. Оттук нататък настъпи пълен безпорядък, чуваха се само тропот, трясък, вой и предсмъртни викове. Свистенето на стрелите продължаваше, магарето ми се подплаши, побягна и се насочи право в най-голямата бъркотия. Заритах го и завиках панически, ала то не спираше. Хабирите се биеха ожесточено и безстрашно. Стъпкани от конете мъже със сетни сили забиваха копието си в ония, които ги прескачаха. Много египтяни загиваха, когато се навеждаха да отсекат и вземат като трофей ръката на повален враг. Миризмата на кръв стана по-силна от вонята на пот и войнишки тела, все по-големи ята гарвани кръжаха и се спускаха от небето.

Отведнъж обаче хабирите закрещяха пронизително и хукнаха да бягат, защото видяха, че другите колесници с обход през равнината бяха проникнали в стана им, преследваха жените и подплашваха отвлечените говеда. Те не можеха да понесат тази гледка, спуснаха се да спасяват жените и стана си и с това ускориха своята гибел — колесниците се насочиха срещу тях, разпръснаха ги, а за останалото се погрижиха копиеносците и стрелците на Хоремхеб. Когато слънцето залезе, полето беше покрито от трупове с отсечени ръце, станът гореше, залутани говеда мучаха.

Ала опиянени от победата, войниците продължаваха да пробождат с копията си всичко изпречило се пред тях, не пощадяваха дори противниците, които вече бяха захвърлили оръжието си, с боздугани убиваха деца и изпращаха стрели по обезумелите стада добитък, докато Хоремхеб не заповяда да надуят тръбите. Това отрезви командирите и старшините, с камшиците си те погнаха войниците и ги събраха. Но моето пощуряло магаре не спираше да тича из полето, омаломощеното ми тяло се друсаше като чувал на гърба му и вече не знаех жив ли съм още, или не. Войниците се заливаха от смях, подиграваха ме, докато най-сетне един от тях перна с дръжката на копието си магарето по муцуната. То се закова стъписано, наостри уши и аз успях да се свлека от гърба му. Оттогава войниците почнаха да ме наричат Сина на дивото магаре.

Пленниците бяха натъпкани в дървени заграждения, иззетите оръжия струпаха на купчини, а пастирите тръгнаха да събират разпръснатия добитък. Хабирите бяха толкова многочислени, че на голяма част от тях се удаде да спасят кожата си. Хоремхеб смяташе, че те цяла нощ щяха да бягат и дълго време нямаше да помислят да се върнат. При светлината на горящите сеновали и шатри пред него положиха сандъка с богинята. Той го отвори и извади Сехмет с лъвската глава, чиито дървени гърди гордо стърчаха, осветявани от огъня. Войниците възторжено я пръскаха с кръв от раните си и трупаха пред нея трофеите си — отсечени вражески ръце. Някои хвърляха по четири-пет ръце и грамадата пред нея растеше. Хоремхеб им раздаде огърлици и гривни, а най-храбрите удостои с чин старшина. Беше покрит с прах и кръв, от златния му камшик също се оцеждаше кръв, но очите му се усмихваха на войниците и той гальовно ги наричаше свои дръгливци и кръвници.

Отвори ми се много работа, защото копията и боздуганите на хабирите бяха причинили грозни рани. Работех при светлината на горящите шатри, стенанията на ранените се смесваха с плача на жените, които войниците влачеха насам-натам и хвърляха жребий кой да се забавлява с тях. Промивах и зашивах зеещи рани, натъпквах провиснали черва в разпрани кореми и намествах одрани парчета кожа по главите. На умиращите давах бира и сънотворни лекарства, за да издъхнат без мъки през нощта.

Превързвах също хабири, които заради раните си не бяха успели да избягат. Зашивах и техните рани, без да знам защо го вършех. Може би смятах, че при продажбата им като роби Хоремхеб щеше да получи по-добра цена, ако ги излекувам. Ала много от тях се противяха на грижите ми и отново разтваряха раните си, дочувайки писъците на децата и жените си, с които египтяните се гавреха. Те присвиваха крака, загръщаха глава в дрехите си и умираха от кръвоизливи.

Като ги гледах, вече не бях така горд с победата, както веднага след битката. Те бяха бедни обитатели на пустинята, гладът ги измъчваше и долините ги примамваха с добитъка и зърното си. Затуй идваха да ограбват Сирия. Крайниците им бяха мършави, мнозина страдаха от болести на очите. Независимо от това те се биеха яростно, а след себе си оставяха опожарени села, скръб и вопли. И все пак ми беше жал, като виждах как големите им дебели носове побледняваха и как увиваха глава в дрипите си, преди да издъхнат.

На другия ден срещнах Хоремхеб и той ми изказа благодарност.

Посъветвах го да устрои охраняван стан, в който да се лекуват тежко ранените, защото, ако речаха да ги пренасят в Ерусалим, щяха да измрат по пътя. Хоремхеб още веднъж ми благодари за помощта и каза:

— Нямаше да повярвам, че си толкова смел, ако вчера със собствените си очи не бях видял как на гърба на разяреното си магаре полетя към най-ожесточената схватка. Вероятно не си знаел, че по време на война работата на лекаря започва едва след боя. Чух войниците да те наричат Сина на дивото магаре. Ако искаш, при някоя битка ще те взема в моята колесница. Явно е, че късметът ти работи, щом още си жив, макар вчера да нямаше ни копие, ни боздуган в ръката си.

Той ме погледна сериозно, та не разбрах дали не ми се подиграваше. Затуй казах:

— Не бях виждал война и ми се щеше да я опозная възможно по-отблизо. Но от нея няма какво да науча и ако ми позволиш, смятам да се прибера в Симира.

— С изкуството си ти спаси живота на много мои воини — отбеляза той. — Заслужаваш отличие, като всеки офицер, който с умението и храбростта си спасява войнишкия живот.

— Остави — отвърнах аз. — Имам си достатъчно злато и твоите отличия не ме блазнят.

— Сигурно си прав — усмихна се Хоремхеб, — но за обикновените мъже като мен лъскавото злато на врата означава много, щом е заслужено в бой. Видях как хората ми воюват и разбрах, че умея да ги водя. Сехмет с лъвската глава беше благосклонна към мен и постигнах победа, която, ако пожелая, може да бъде увековечена върху камък. И въпреки това тази победа не ме удовлетворява. Не се изисква голямо умение да надвиеш някакви си крадци на говеда.

— Твоите хора величаят името ти и са готови да те последват накъдето ги поведеш — казах аз, за да го полаская. — Но как съумя да се опазиш невредим, без нито една рана? Когато се втурна пръв срещу копията и стрелите, бях сигурен, че ще загинеш.

— Водачът на колесницата ми е много ловък — отговори той. — Освен това моят сокол ме закриля, защото ще бъда необходим за бъдещи велики дела. Заслугите и храбростта ми не са големи, понеже знам, че вражеските копия, стрели и боздугани не могат да ме уязвят. Тъй като съм призван да пролея много кръв, тръгвам пръв, но поваля ли достатъчно противници, радостта ми от проливането на кръв намалява и виковете на ония, които остават под колелата на колесницата ми, не ми доставят особено удоволствие. Щом войската ми придобие достатъчно опит и престане да се бои от смъртта, ще наредя да ме носят в паланкин след нея, както постъпва всеки благоразумен пълководец. Истинският пълководец не върши със собствени ръце мръсната и кървава работа, с която може да се заеме и най-простият роб, а работи с ума си, изразходва купища папируси и диктува на многобройни писари най-различни заповеди. За теб, Синухе, те са непонятни, понеже не спадат към професията ти, както и аз от своя страна не разбирам нищо от твоята работа, въпреки че уважавам умението ти. Ето защо по-скоро се срамувам, че измърсих ръцете и лицето си с кръвта на тия крадци на говеда, но нямах друг изход. Ако не бях поел начело на хората си, те щяха да се обезсърчат, щяха да паднат на колене и да зареват, защото, честно казано, тези египетски войници, които от две поколения не са виждали война, представляват по-жалка и по-страхлива паплач от хабирите. Затуй ги наричам дръгливци, а тях и това име ги изпълва с гордост.

Аз обаче не можех да повярвам, че връхлитайки пръв право срещу копията, той не се страхуваше за живота си, и продължих упорито:

— И ти имаш мека кожа, под нея също тече кръв както във всеки човек. Да не би да си се подложил на някакви заклинания, та оставаш невредим? Иначе как може да не се страхуваш?

— Чувал съм за подобни заклинания — рече той. — Много войници носят на врата си амулети, които уж ги предпазвали. Но след тази битка на врата на много загинали висяха амулети, така че не вярвам в магиите. От тях естествено има полза, защото вдъхват смелост на неукия човек и по време на боя го карат да се осланя на себе си. Откровено казано, Синухе, всичко това са дивотии. При мен положението е по-друго, понеже знам, че съм призван да извърша велики дела. Но откъде го знам — това не мога да ти кажа. Воинът или има късмет, или няма. Мен късметът ме съпътствува, откакто соколът ми ме отведе при фараона. Вярно, че в палата соколът ми не се чувствуваше добре — отлетя и повече не се завърна. Ала когато на път за Сирия в Синайската пустиня страдахме от глад и непоносима жажда — трябва да ти кажа, че аз също страдах заедно с войниците, за да съм наясно какво усещат и да мога след туй да ги командувам, — в една долина видях горящ храст. Беше истински огън, обхванал някакъв голям храст или дърво, но не намаляваше и не догаряше. Пламтеше ден и нощ, а наоколо от земята се разнасяше миризма, която замая главата ми и ме направи смел. Видях го, когато препусках с колесницата си начело на войската и преследвах дивите зверове на пустинята. Никой друг не го забеляза освен водача на колесницата ми — и той може да потвърди това. Оттогава знам, че никакво копие, стрела или боздуган не може да ме улучи, преди времето ми да е изтекло. Но откъде го знам — това не мога да кажа, защото за нас тези неща остават неведоми.

Вярвах му и го уважавах много, защото Хоремхеб нямаше причина да съчинява измислици за мое забавление, пък и съм сигурен, че дори да искаше, едва ли би му се удало, тъй като знаеше и вярваше единствено в онова, което беше видял и можеше да пипне с ръка.

Той остави войниците си да стануват в хабирския стан, да ядат и пият, да стрелят по мишени и да се упражняват в хвърляне на копие. За мишени им служеха хабири, които поради телесни повреди не ставаха за роби или пък бяха прекалено опърничави, за да станат роби. По този начин войската му не роптаеше срещу ученията, а охотно стреляше с лъкове и хвърляше копия. Но на третия ден вонята от разлагащите се трупове стана непоносима. Гарваните, глутниците чакали и хиени, които нощем се стичаха от пустинята на бойното поле, вдигаха такъв невъобразим шум, че никой не можеше да спи. Повечето хабирянки се бяха удушили със собствените си коси, които носеха дълги, та и те не доставяха никому радост. Бяха мършави мръсни жени с див като пустинята поглед, ала войниците ги намираха хубави и ги превъзнасяха, защото дълго време не бяха се забавлявали с жени. От всичко това войната все повече ми опротивяваше и сърцето ми се свиваше, като наблюдавах неволите, които хората си причиняваха един другиму. Загледан в труповете, които гарваните кълвяха и чиито кости чакалите и хиените глозгаха, аз казах на моя приятел интендантския офицер:

— Скоро черепите им ще се оголят и никой няма да знае кои от тях са египтяни и кои — хабири. Струва ми се, че дори боговете няма да разпознаят чие сърце е било чисто и кой се е борил за правото дело.

Но увлечен да вписва в книгите си плячкосаното от хабирите зърно и да пресмята добитъка, интендантският офицер нямаше други грижи.

— Нашият военачалник е велик и мъдър, а в боя ревът му е по-страховит от рева на лъв — рече той. — Воят на чакалите и хиените ми е далеч по-приятен от бойния вик на хабирите и предпочитам вонята на трупове пред острието на копие, забиващо се в тялото ми. Иначе думите ти за черепите и боговете са уместни. Знам, че египтянинът, който, призовавайки Амон и уповавайки се твърдо на Озирис, загива на война, отива направо в Западната страна, макар тялото му да не се запазва. И все пак по-доволен съм, че оцелях в битката. А боговете наистина ще трябва доста да се потрудят, докато различат праведниците от грешниците, легнали на това поле. Аз останах здрав и читав само защото от страх виках с такава сила, че хабирите, които се целеха в мен, се разтреперваха, изпускаха копието си и се просваха в краката ми.

На третия ден Хоремхеб разпусна войската си. Една част върна обратно в Ерусалим да пренесе плячката, защото на бойното поле не бяха пристигнали достатъчно търговци, които да изкупят робите, кухненските съдове и зърното. Други изпрати да пасат говедата. За ранените, повечето от които умираха, бе уреден стан, охраняван от войници на лъвската опашка. Самият Хоремхеб потегли с колесниците си да преследва хабирите, понеже от разпитаните пленници бе узнал, че при бягството си са отнесли със себе си своя бог.

Мен също ме взе въпреки нежеланието ми. Стоях зад него в колесницата, стиснал здраво ръце около пояса му, и съжалявах, че съм се родил, защото караше като обезумял. Всеки миг очаквах да се преобърнем и да полетя надолу с главата в камънака. Той се смееше и викаше, че ще ми дадял възможност да вкуся от войната, щом съм дошъл да видя дали мога да науча нещо от нея.

Даде ми тази възможност и аз видях как колесниците му като ураган връхлетяха върху хабирите, които с радостни песни и размахвайки палмови клонки, караха откраднатия добитък към скривалищата си в пустинята. Конете му тъпчеха старци, жени и деца, димът на горящите шатри го обвиваше и той с кръв и сълзи показа на хабирите, че е по-добре да си кротуват бедни в пустинята и да мрат от глад в убежищата си, отколкото след набези в плодородната и богата Сирия да мажат обгорялата си кожа с масло и да се угояват с крадена пшеница. Така аз вкусих от войната, която вече не беше никаква война, а само преследване и избиване, докато на Хоремхеб му омръзна и нареди да се изправят повалените от хабирите гранични камъни, без да се изместват по-навътре в пустинята, макар че за това нищо не пречеше.

— Трябва да пощадя малко хабири — заяви той, — за да имам с какво да обучавам войските си. Изтребя ли ги до крак, тогава на земята няма да остане място, където бих могъл да воювам. От четиридесет години в света владее мир, всички народи живеят в сговор, в посланията си царете на великите държави се наричат братя и приятели, а фараонът им изпраща злато да му издигат от него статуи и да ги поставят в храмовете на боговете си. Затуй част от хабирите трябва да останат живи. След няколко години гладът пак ще ги подгони от пустинята и те ще забравят какво им се е случило.

С колесницата си той догони хабирския бог и като сокол връхлетя върху него. Носачите му го захвърлиха и се разбягаха в планините. Хоремхеб заповяда да го насекат на парчета и да го изгорят пред Сехмет, при което войниците му се тупаха по гърдите и гордо заявяваха:

— Ето, така ние изгаряме хабирския бог!

Този бог се казваше Йехова или Яхве. Хабирите нямаха други божества и сега трябваше да се върнат в пустинята без него — още по-бедни, отколкото на тръгване, макар че вече бяха запели радостни песни и победно размахваха палмови клонки.




5


Хоремхеб се завърна в Ерусалим, където междувременно се бяха струпали бежанци от граничните области. Той им продаваше техните собствени говеда, пшеница и кухненски съдове, което ги караше възмутено да късат дрехите си и да викат:

— Този е по-голям разбойник от хабирите!

Но те не изпитваха никакви затруднения — храмовете, търговците и данъчната служба им даваха заеми, а каквото не смогваха да откупят, Хоремхеб го продаваше на търговците, стекли се в Ерусалим от всички краища на Сирия. Така той можа да разпредели плячката между войниците под форма на мед и сребро. Чак тогава разбрах защо повечето ранени измряха въпреки усилията ми да ги спася. Смъртта им беше увеличила дела на техните другари, които на всичко отгоре бяха задигнали дрехите, оръжието и накитите им, след като ги бяха лишавали от храна и вода, докато пукнат. Разбрах също така защо неуки фелдшери с такова желание следваха войската в походи и се връщаха в Египет богати, макар познанията и уменията им да бяха оскъдни.

Ерусалим ехтеше от шумни гласове и сирийска музика. Войниците пиеха бира и се забавляваха с гримирани момичета, които търговците бяха довели със себе си, биеха се, нараняваха се, ограбваха се един друг и обираха търговците, така че всеки ден някой воин увисваше на стената с главата надолу. Ала това не ги стряскаше, махваха с ръка, казваха, че така е било винаги и така ще бъде. Прахосваха медта и среброто си за бира и момичета, докато търговците им прибраха всичко и си заминаха. Хоремхеб облагаше с данъци пристигащите и потеглящите търговци и забогатя, макар че бе отстъпил своя дял от плячката в полза на войниците. При все това не беше доволен. Преди завръщането ми в Симира отидох да се сбогувам с него и тогава той ми каза:

— Военният поход приключи, преди още да е започнал. В посланието си фараонът ме мъмри, че съм пролял кръв въпреки забраната му. Трябва да се прибера в Египет заедно с дръгливците си, да ги разпусна и да предам соколите и лъвските им опашки на съхранение в храмовете. Хич не знам какви ще бъдат последствията от това, защото те са единствената що-годе обучена войска в Египет. Другите войници умеят само да мърсят стените и да задяват жените по улиците. Лесно му е на фараона — седи си в двореца, съчинява песни за своя бог и си въобразява, че с любов може да управлява всички народи. Ако чуеше поне веднъж стоновете на осакатените мъже и плача на жените в горящите села, когато врагът нахлуе през границите, тогава сигурно щеше да разсъждава по-иначе.

— Египет е твърде богат и могъщ, за да има врагове — рекох аз. — Името ти се разнесе из цяла Сирия и хабирите никога вече няма да посмеят да докоснат граничните камъни. Защо тогава да не разпуснеш войниците си? Откровено казано, когато се напият, те се държат като животни, помещенията им вонят на пикоч, а по телата им пъплят гадини.

— Ти не се чуваш какво говориш — отвърна той, впери поглед пред себе си и ядно се почеса под мишницата, понеже глинената хижа на местния княз също пъкаше от гадини. — Египет е самодоволен и в това се крие грешката му. Светът е голям, някъде сеят семена, от които могат да поникнат пожари и опустошения. Чух например, че царят на аморитите усърдно набирал коне и закупувал бойни колесници. Вместо по-редовно да си плаща данъка на фараона, той се занимава с неща, които не са негова работа. По време на угощенията му неговите сановници твърдели, че някога аморитите властвували над целия свят. Това е вярно дотолкова, доколкото последните хиксоси[5 - Азиатски племена, които покорили Египет и се задържали на власт от XVIII до XVI в. пр.н.е. — Б.пр.] живеят на аморитска земя.

— Азиру е мой приятел — вметнах аз. — Суетен мъж, на когото позлатих зъбите. Аз мисля, че сега е зает с друго. Разбрах, че си е взел жена, която изцеждала силите му, и скоро коленете му щели да почнат да треперят.

— Доста работи знаеш, Синухе — рече Хоремхеб и ме погледна проницателно. — Ти си свободен човек, разполагаш със себе си, пътуваш от град на град и дочуваш неща, които за другите остават неизвестни. Ако бях на твое място и бях свободен като теб, щях да пропътувам и опозная всички страни. Щях да обходя Митани, да посетя Вавилон и може би да огледам какви бойни колесници използуват в момента хетите и как обучават войската си. Щях да обиколя морските острови, за да видя какво представляват яките им кораби, за които толкоз много се приказва. Ала не мога да го сторя, понеже фараонът нареди да се връщам. Пък и името ми е известно в цяла Сирия, та едва ли бих узнал онова, което ме интересува. А ти, Синухе, носиш сирийски дрехи и знаеш езика, говорен от образованите във всички страни. Лекар си и никой не би предположил, че разбираш от нещо друго освен от медицинските си работи. Често говориш наивно като дете, гледаш с открит поглед, но аз знам, че сърцето ти е затворено и крие тайни, които никой друг не знае. Не е ли така?

— Може и така да е — отвърнах аз. — Но какво искаш от мен?

— Какво ще кажеш, ако ти дам много злато и те пратя да пропътуваш всички страни, които споменах? Ще упражняваш професията си, ще разнасяш славата на египетската медицина и на собственото си умение като лекар, богатите и знатните във всеки град ще те търсят и ти ще надникваш в душата им. Може би царете и владетелите също ще те викат и ти ще надникваш и в тяхната душа. В същото време очите ти ще бъдат и мои очи, ушите ти ще бъдат и мои уши, ще запомнят всичко видяно и чуто, за да можеш, като се върнеш в Египет, да ми го разкажеш.

— Нямам намерение да се връщам в Египет — възразих аз. — Освен това говориш за опасни неща, а на мен не ми се ще да увисна с главата надолу на стената на някой чужд град.

— Никой не знае какво ще се случи утре — каза той. — Аз съм убеден, че ще се върнеш в Египет, защото който веднъж е пил от водата на Нил, никоя друга вода не може да утоли жаждата му. Лястовиците и жеравите също не се застояват в някоя друга страна и през зимата се завръщат в Египет. Затуй думите ти са като бръмчене на муха е ушите ми. Златото също е като прахта в краката ми и на драго сърце го разменям за знания. А онова, дето го разправяш за стената, е чиста глупост. От теб аз не искам да нанасяш вреди и щети, нито да нарушаваш законите на чуждите страни. Нима всеки голям град не кани гостите си да разгледат храмовете му и не урежда различни празненства и забавления, за да привлича пътешественици и те да оставят златото си на жителите му? Носиш ли злато със себе си, ти ще бъдеш приет радушно във всяка страна. Лекарското ти изкуство също е добре дошло в земи, където старците ги убиват с брадва, а болните отвеждат да умрат в пустинята, както съм чувал да разказват. Царете се гордеят със своята мощ и често уреждат паради на войските си, та като ги видят, чужденците да се преклонят пред тяхното могъщество. Няма нищо лошо, ако наблюдаваш как маршируват войниците и какви оръжия носят, ако броиш бойните колесници и запомняш дали са големи и тежки или малки и леки и дали возят двама или трима души. Защото чух, че в боя някои воини освен колесничар използуват и щитоносец. Важно е също така да се знае дали войниците са загладени и лъщят от масло, или са мършави, проядени от гадини и с болни очи както моите дръгливци. Казват, че хетите вадели от земята нов метал и изкованите от него оръжия нащърбвали острието на най-твърдо изкованата медна брадва. Този метал бил синкав и се наричал желязо. Не знам доколко е вярно. Може да се окаже, че са изнамерили нов начин за смесване и закаляване на медта. В такъв случай ме интересува какъв е този начин. Но най-важното е да се разбере какво таят в душата си царете и техните съветници.

Погледнах го, ала той вече не гледаше към мен. Небрежно размахваше златния си камшик и през прозоречния отвор се беше втренчил в глинените стени, в червенеещите се от залеза скали и посивелите от прах листа на палмите в Ерусалим. Но той и тях не виждаше. Взираше се сякаш в далечни страни, вратът му се беше сгърчил и в очите му гореше мрачен огън.

— Разбирам те добре — казах аз след дълго колебание. — Напоследък и моето сърце беше неспокойно и се удряше като птица е клетка. Затуй дойдох при теб да вкуся войната, макар слугата ми да ме разубеждаваше. Нямам нищо против да странствувам в далечни земи, където много египтяни не са пребивавали. Симира е малък град, омръзнал ми е и докато говореше, чудех се как съм издържал толкова дълго в него. Изглежда, че човек трудно се решава да тръгне, ако някой друг не го подтикне, не му нареди и не го изпрати. Но ти не си нито мой повелител, нито проумявам защо ти трябва да знаеш всичко това и каква полза ще имаш от него, докато седиш в палата на фараона и се забавляваш с жени.

— Погледни ме! — рече Хоремхеб кратко, аз го погледнах и в очите ми той сякаш се извиси. Погледът му излъчваше мрачен огън, приличаше ми на божество, сърцето ми изтръпна и аз му се поклоних с ръце пред коленете.

— Сега вече вярваш ли, че съм твой повелител? — запита той.

— Сърцето ми казва, че си мой повелител, но не знам защо е така — отвърнах аз с набъбнал от страх език. — Може би е истина, че ти е отредено да повеляваш на много хора, както твърдиш. Ще тръгна на път и очите ми ще бъдат твои очи, а ушите ми — твои уши, само че не знам дали видяното и чутото от мен ще ти бъде от полза. Имам представа от медицина, но не и от онова, което искаш да узнаеш. Все пак ще направя всичко според силите си, и то не заради златото, а защото си мой приятел и защото явно такова е желанието на боговете, ако те изобщо съществуват.

— Не вярвам някога да съжаляваш, че си мой приятел, но злато при всички случаи ще ти дам. Доколкото познавам хората, то ще ти потрябва. Не е необходимо да знаеш защо сведенията, които ти искам са ми по-важни от злато. Мога само да ти кажа, че великите фараони са изпращали в чуждоземните дворци способни мъже, докато пратениците на сегашния фараон са тъпоглавци, които не знаят нищо друго, освен как да надиплят полите си, как да носят отличията си и в какъв ред да застават отдясно или отляво на фараона. Ако срещнеш някои от тях, не им обръщай внимание и нека думите им бъдат като бръмчене на муха в ушите ти.

На сбогуване той изостави официалностите, погали ме по лицето и склони глава върху рамото ми.

— Тежко ми е, че си тръгваш, Синухе. Аз също съм самотен като теб и никой не познава тайните на сърцето ми.

Предполагам, че при тези думи продължаваше да мисли за принцеса Бакетамон, чиято хубост го беше омаяла. Даде ми много злато — повече, отколкото можех да си представя. Струва ми се, че това беше всичкото злато, което беше спечелил по време на похода в Сирия. По негово нареждане група войници ме съпроводиха до крайбрежието, така че не се страхувах от разбойнически нападения. Там внесох златото в една солидна търговска къща и получих глинени плочки, чието пренасяне беше по-безопасно, защото крадците не можеха да се възползуват от тях. Качих се на един кораб и потеглих обратно за Симира.

Ще добавя само, че преди да напусна Ерусалим, отворих черепа на един войник. При едно пиянско сбиване край храма на Атон го бяха ударили с боздуган и черепната му кост беше строшена. Лежеше полумъртъв, не можеше да говори и да движи ръцете си. Въпреки всичко не можа да оздравее — тялото му почна да гори, мяташе се в треска и на другия ден той почина.




Шеста книга

Денят на мнимия цар





1


Преди да започна нова книга, държа да възвеличая времето, когато, необезпокояван от никого, пребродих много страни и събрах много мъдрост. Защото онова време едва ли някога ще се върне. Обходих един свят, който от четиридесет години не беше виждал война, царски стражи охраняваха керванските пътища и търговците, а бойните кораби на фараона и на царете бранеха реката и моретата от разбойници. Границите бяха отворени, търговците и пътешествениците, които носеха злато със себе си, биваха посрещани радушно във всеки град. Никой никого не презираше — хората се покланяха един другиму с отпуснати пред коленете ръце и усвояваха чуждите нрави. Много от образованите люде говореха по няколко езика и владееха по две писмености. Напояваните ниви раждаха богата реколта, но в Червените земи не Нил, а небето оросяваше орните площи. По време на моето странствуване стадата спокойно излизаха на паша, говедарите не носеха копия, а надуваха свирките си и пееха радостни песни. Лозята избуяваха, овощните дървета се превиваха под тежестта на плодовете, охранените жреци лъщяха от масло и помада и във всяка страна пред храмовете се виеше димът на безбройните жертви. Боговете също се чувствуваха добре, бяха благосклонни към хората и дебелееха от пищните жертвоприношения. Богатите ставаха все по-богати, могъщите — все по-могъщи, бедните — все по-бедни, точно както беше отредено от боговете, така че всички бяха доволни и никой не роптаеше. Ето такова се е запазило в паметта ми онова време, което навярно никога не ще се върне — времето на моята младост, когато дългото ходене не изморяваше нозете ми, когато очите ми копнееха да видят нови неща, а сърцето ми жадуваше за знания и ги поглъщаше ненаситно.

За да покажа колко уеднаквени и улегнали отношения се бяха създали навред, ще спомена, че търговската къща към храма във Вавилон ми изплати без колебание злато срещу глинените плочки, които бях получил от търговската къща в Симира, и че във всеки голям град се продаваше вино, доставяно от далечни пристанища и планини. Така в сирийските градове виното от вавилонските планини се смяташе за най-хубаво, а пък във Вавилон се броеше злато за сирийските вина. Който имаше злато, можеше да си купи различни по цвят и възраст роби — деца, мъже, млади момичета за забавление, можеше да си наеме и слуги. А който нямаше злато, трябваше да се напъва, докато кожата му загрубее, ръцете му се покрият с мазоли и вратът му се превие. Ала речеше ли някой да се вмъкне в богаташка къща и да открадне злато, за да пийне, да се позабавлява и да си купи роби, залавяха го и за назидание на другите увисваше на градската стена с главата надолу.

А сега, след като възхвалих онова честито време, когато и слънцето грееше по-ярко, и вятърът беше по-свеж, отколкото в днешните тягостни дни, смятам да опиша пътешествията си и всичко, което видях с очите си и чух с ушите си. Но най-напред нека разкажа за завръщането си в Симира.

Когато пристигнах в дома си в Симира, Каптах се втурна да ме посрещне, нададе вик, заплака от радост, хвърли се в краката ми и рече:

— Благословен да бъде денят, който ми върна господаря! Дойде си значи, а аз вече те мислех за загинал във войната. Дори бях напълно сигурен, че някое копие те е проболо, след като не се вслуша в предупрежденията ми и тръгна да опознаваш войната. Но скарабеят ни наистина е велико божество, което те е закриляло. Какъв радостен ден! Като те гледам, сърцето ми ликува, от очите ми бликат неудържимо сълзи на възторг, макар вече да се виждах твой наследник и собственик на всичкото злато, което си вложил в търговските къщи на Симира. Аз обаче не тъжа по изгубеното богатство. Без теб щях да приличам на жално блеещо агънце, отлъчило се от майка си, и дните ми щяха да помръкнат. Докато те нямаше, не съм те ощетявал повече отпреди. Напротив, грижех се за къщата и за имуществото ти, така че сега ти си по-богат, отколкото на тръгване.

Той изми краката ми, поля ми да си изплакна ръцете и изобщо по всякакъв начин гледаше да ми угоди, без да престава да ломоти, докато накрая му заповядах да млъкне и му наредих:

— Заеми се незабавно с приготвянето на багажа, защото ще се отправим на дълго пътешествие, което може да трае години и ще бъде изпълнено с трудности. Ще посетим Митани, Вавилон и морските острови.

Каптах се вцепени. Лицето му изгуби блясъка си, посивя от страх и той извика:

— Скарабеят да ни е на помощ! Господарят ми е загубил разсъдъка си. Ще трябва да го завържа и да сложа пиявици в свивките на ръцете и краката му. Толкова добре си живеем в Симира, топим залъка си в мед, търговците и градската управа ни уважават, а девиците от храма на Ищар са научили от моряците много нови неща, които безкрайно се харесват на мъжете и ги карат да се мятат като риба на сухо. Затуй ти предлагам да идеш бързо в храма и да принесеш жертва, за да се избавиш от налудничавите си намерения.

— Вече не определям сам делата си — отвърнах аз, — ала на роб и глупак като теб не смятам да обяснявам защо е така. Все пак, щом държиш, ти остани тук, грижи се за дома и имуществото ми и докато ме няма, забавлявай се на воля с момичетата от храма, които не ми се ще да наричам девици. Ще тръгна сам, като не желаеш да ме придружаваш. Пък и не те насилвам, защото по време на дългото пътешествие сигурно ще ми бъдеш по-скоро в тежест, отколкото от полза.

— Наистина — заломоти Каптах отново, — по-добре да не бях се раждал на този свят. Или поне да не бях напълнявал и да не бях виждал бял ден, защото колкото по-добре му е на човек, толкова по-трудно се разделя с доброто. Ако заминаваше както по-рано само за един-два месеца, нямаше да имам нищо против и спокойно щях да си остана в Симира. Но ако пътуването ти продължи години, възможно е да не се върнеш и никога вече да не те видя. Затуй съм длъжен да взема нашия скарабей и да те последвам. При такова пътешествие ти е нужен много късмет. Без скарабея ще вземеш да паднеш в някой ров или пък разбойници ще те погубят, а без мен и без моя опит ще бъдеш като теле, на което крадецът завързва задните крака, мята го на гърба си и го отнася накъдето поще. Без мен ще приличаш на човек с вързани очи, мъчещ се пипнешком да налучка пътя. Всеки срещнал те ще ти задига каквото може. Не, такова нещо няма да допусна — щом някой ще те обира, по-добре да съм аз, понеже крада с мярка и според възможностите ти, като гледам да не те ощетявам. И все пак колко по-добре бъде да си останем в Симира, в нашата къща.

От година на година Каптах ставаше все по-нахален, говореше за „нашата къща“, за „нашия скарабей“, а когато пазаруваше, плащаше с „нашето злато“. Това ми додея, додеяха ми и вайканията му, та взех тоягата и го наложих по дебелия задник, за да има истинска причина за вайкане. След туй му рекох:

— Сърцето ми подсказва, че заради нахалството си някой ден ще увиснеш на градската стена с главата надолу. Хайде, решавай най-сетне ще тръгваш ли с мен, или ще си седиш тука. Но първо престани с вечното си бръщолевене, което дразни ушите ми преди дългото пътешествие.

Каптах притихна, примири се със съдбата си и двамата се застягахме за път. Понеже се беше заклел никога вече да не стъпва на корабна палуба, присъединихме се към един керван, който се отправяше към северните области на Сирия. Имах желание да видя кедровите гори на Ливан, откъдето произхождаше дървеният материал за строежа на дворците и за ладията на Амон. Самото пътуване не заслужава да се описва, защото беше еднообразно и нито веднъж не ни нападнаха разбойници. Странноприемниците бяха добре уредени, ядене и пиене имахме предостатъчно. Докато почивахме, при мен идваха болни, които лекувах. Понеже се бях наситил да яздя на магаре, накарах да ме носят в паланкин. Каптах също не беше във възторг от магаретата, но като мой слуга, не можех да го пусна в паланкина, за да не принизя достойнството си в очите на останалите пътници. Затова той непрекъснато роптаеше и му се искаше да умре. Напомнях му, че пътуването с кораб щеше да е по-бързо и по-удобно, ала това беше слаба утеха за него. От сухия вятър кожата на лицето ми се напука и трябваше непрекъснато да я мажа, гърлото ми се пълнеше с прах, а пясъчните бълхи не ми даваха мира, но тези несгоди ми се струваха незначителни и очите ми се наслаждаваха на всичко, което съзирах.

Видях кедрови гори с такива огромни дървета, че никой египтянин не би повярвал, ако разкажа за тях — и затуй е по-добре да си мълча. Трябва обаче да спомена приказния аромат на тези гори и кристалната чистота на потоците им. Те ме наведоха на мисълта, че в тази прекрасна страна сигурно няма човек, който да се чувствува съвсем нещастен. Така си мислех, докато съзрях робите, които сечаха и окастряха дървета, преди да ги спуснат по планинския склон към брега на морето. Тяхната неволя беше голяма. Ръцете и краката им бяха покрити с гнойни рани, причинени от кората на дърветата и от сечивата, рояци мухи налитаха върху следите от камшични удари по гърбовете им. Тази гледка ме накара да променя първоначалната си представа.

За разтуха Каптах пресмяташе колко богат щял да бъде, ако притежавал всичките тези дървета в Египет и ги стоварел като трупи на кейовете в Тива. Той изчисли, че стойността на едно-единствено голямо дърво би стигнала на някой скромен човек да препитава семейството си цял живот, да изучи синовете си за писари и да задоми дъщерите си добре. Зае се да брои дърветата, но те бяха безчет, главата му се замая, почна пак отначало, отказа се и изплака, че сърцето му се късало, като гледал как вятърът безполезно поклаща това несметно богатство. И за да не вижда повече дърветата, той заметна дрехата върху главата си. Но когато аз самият се вслушах в шумоленето на кедровите върхари, реших, че дори само заради него си заслужаваше да предприема дългото пътешествие.

Най-сетне пристигнахме в град Кадеш, където имаше крепост и голям египетски гарнизон. Обаче по крепостните стени не се виждаха стражи, околовръстните ровове бяха порутени, войниците и офицерите живееха със семействата си в града и се сещаха за службата си само в дните, когато от складовете на фараона се раздаваше жито, лук и бира. В града останахме, докато разранените от ездата седалищни части на Каптах заздравяха. През това време излекувах много болни. Местните египетски лекари бяха некадърници, чиито имена отдавна бяха заличени от Книгата на живота, ако изобщо някога са били вписвани в нея. Ето защо болните, които разполагаха с достатъчно злато, заминаваха за Митани и поверяваха лечението си на лекари, придобили умението си във Вавилон. В Кадеш разгледах паметниците, издигнати от великите фараони, и прочетох надписите по тях. Те разказваха за победи, за разгромени врагове и за лов на слонове. Поръчах също да ми изгравират печат от скъп камък, за да си спечеля уважение в тези земи. Защото там и печатите се отличават от египетските — не се носят като пръстен на ръката, а се окачват с шнур на врата, имат цилиндрична форма и са кухи, така че чрез завъртане по глинената плочка оставят изображението си върху нея. А бедните и неуките притискат само палеца си върху малката плочка, когато им се наложи да боравят с нея.

Кадеш беше такъв безрадостен и скучен, зноен и покварен град, че дори Каптах — колкото и голям ужас да изпитваше от магарета — предпочиташе час по-скоро да продължим пътя си. Понеже лежеше на кръстопът, единствено пристигащите отвсякъде кервани внасяха разнообразие в него. Ала така е във всички погранични селища, все едно на кой цар са подчинени. Изпращането на офицери и войници било от египетската или митанската, било от вавилонската или хетската войска в тях е равносилно на наказание. Затова не съм чул в нито един пограничен град войниците и офицерите да вършат нещо друго, освен да проклинат живота си, да се спречкват помежду си, да пият лоша бира и да се забавляват с жени, които предизвикват повече досада, отколкото удоволствие.

И тъй, ние продължихме пътя си, прекосихме границата на страната Нахарина и безпрепятствено стигнахме до една река, която не тече като Нил на север, а на юг. Узнахме, че се намираме на митанска земя, и платихме царщина, събирана от всеки пристигнал странник. Понеже бяхме египтяни, към нас се отнасяха почтително, хората ни спираха на улицата и казваха:

— Добре дошли, добре дошли! Колко се радваме отново да видим египтяни! Тук отдавна не се е появявал ваш сънародник. Безпокойство обзема сърцата ни, защото вашият фараон не изпраща в страната ни нито войска, нито оръжие, нито злато. Говори се, че предложил на нашия цар нов бог, за когото нищо не знаем. Нали си имаме нашата Ищар от Ниневия и сума други божества, които досега са ни закриляли.

Канеха ме в домовете си, гощаваха ме и ми поднасяха напитки. Каптах също не оставяха гладен и жаден, защото, макар и мой слуга, той все пак беше египтянин.

— Хубаво е в тази страна, господарю — рече ми той. — Защо не останем тук да лекуваме хората? По всичко личи, че са невежи и лековерни и човек лесно може да ги мами.

През летните горещини царят на Митани се бе оттеглил заедно с придворните си в планините на север. Аз обаче нямах желание да го последвам, защото горях от нетърпение да видя всички чудеса на Вавилон, за които бях слушал много. Изпълнявайки нарежданията на Хоремхеб, разговарях с високопоставени и подчинени и всички повтаряха едно и също, от което разбрах, че сърцата им наистина са изпълнени с безпокойство. Защото в миналото Митани е била могъща страна, а сега като че ли висеше във въздуха, заобиколена на изток от Вавилония, на север от варварски племена, на запад от хетите, населяващи държавата Хати. Колкото повече чувах да се говори за страшните хети, толкова по-ясно ми ставаше, че трябва да мина и през Хати, но най-напред исках да посетя Вавилон.

Жителите на Митани бяха дребни на ръст, жените им — красиви и стройни, а децата — като кукли. Възможно е някога да са били силен народ, защото твърдяха, че навремето са владеели племената на север и юг, на запад и изток, ала така говорят всички народи. Не вярвах също на думите им, че някога са побеждавали и плячкосвали Вавилон. Но дори да е вярно, правели са го с помощта на фараоните. Защото от времето на великите фараони тази земя винаги е била зависима от Египет, а от две поколения насам царските й дъщери живееха в палата на фараона като негови съпруги. Предците на Аменхотепите бяха препускали с колесници от единия край на Нахарина до другия, в градовете се показваха плочи, чиито надписи възхваляваха победите им. От думите и оплакванията на митанците схванах, че за Сирия и Египет тази страна се бе превърнала в щит срещу домогванията на Вавилон и варварските племена, който възпираше копията, насочвани срещу властта на Египет и Сирия. Единствено по тази причина фараоните крепяха разклатения престол на нейния цар и му изпращаха злато, оръжие и наемна войска. Жителите й обаче не прозираха това, те се гордееха със страната си и нейното могъщество и казваха:

— Нашата принцеса Тадукипа стана велика царска съпруга в Тива, въпреки че беше още дете, когато най-неочаквано почина. Не разбираме защо фараонът вече не ни праща злато, макар фараоните открай време да са обичали царете ни като братя и заради тази обич да са им изпращали колесници, оръжие, злато и скъпоценни дарове.

Виждах, че страната беше изтощена и западаше. Над храмовете и великолепните й сгради тегнеше сянката на смъртта, но обитателите й явно не забелязваха това. Те отделяха прекомерно внимание на ястията, които приготвяха по най-необикновени начини, пилееха времето си в изпробване на нови дрехи, обувки със завити върхове и високи шапки и грижливо подбираха накитите си. Ръцете им бяха тънки като на египтяните, а кожата на жените им толкова нежна, че кръвта във вените им се синееше. Разговорите и поведението им бяха пристойни, мъже и жени се приучваха от малки на елегантна походка. Приятно беше да се живее в тази страна. В увеселителните заведения липсваха дразнещият шум и врявата, всичко се вършеше тихо и мирно, така че аз се чувствувах неловко, когато общувах с хората и сядах с тях на маса. И все пак, като ги гледах, сърцето ми се свиваше, защото вече бях вкусил от войната и ако всичко, което говореха за хетите, беше истина, тогава Митани стоеше на прага на гибелта.

Медицината им беше на високо равнище. Имаха способни лекари, които владееха професията си и знаеха много неизвестни за мен неща. От тях например получих лек против глисти, който действуваше много по-безболезнено и по-благотворно от всяко друго познато ми средство. Освен това умееха да възвръщат зрението на слепи с помощта на игла и ме научиха да си служа с нея по-сръчно отпреди. От трепанации обаче нямаха никаква представа. Както и да им обяснявах, те не вярваха и твърдяха, че единствено боговете можели да лекуват мозъчни заболявания, но дори и тогава болните не оздравявали напълно, поради което за предпочитане било да умрат.

Независимо от това жителите на Митани бяха любопитни, навестяваха ме и водеха със себе си болни, защото всичко чуждо ги привличаше и също както се обличаха с чуждоземни дрехи, ядяха необичайни ястия, пиеха вина от планински области и обичаха чужди накити, така изпитваха желание да бъдат лекувани от чуждестранен лекар. Посещаваха ме и жени, усмихваха ми се, описваха страданията си и се оплакваха, че мъжете им били хладни, лениви и отпуснати. Добре разбирах накъде бият, но не си позволявах никакви волности с тях, понеже не ми се щеше да престъпвам законите на чуждата страна. В замяна на това им давах средства, които трябваше да сипват тайно във виното на мъжете си. С тях се бях снабдил от лечителите в Симира. В това отношение сирийските лекари са най-способните на света — церовете им са по-действени от египетските и биха накарали дори мъртвец да се разлудува. Дали обаче жените ги даваха на собствените си мъже или на чужди — в това не бях сигурен, макар да ми се струваше, че имаха предпочитание към чуждите, защото нравите им бяха свободни. Освен това те си оставаха бездетни, от което също заключавах, че над тази страна бе надвиснала сянката на смъртта.

Трябва да добавя още, че жителите на Митани вече не помнеха къде точно минава границата на царството им — граничните камъни непрекъснато се местели, хетите ги вдигали с колесниците си и ги поставяли където си искат. Речел ли някой да протестира, те му се присмивали и го подканвали да върне камъните на местата им, щом имал толкова голямо желание. Ала никой нямал такова желание, защото ако разказите за хетите отговаряха на истината, то на земята никога не ще да е живял по-жесток и по-свиреп народ от тях. Митанците твърдяха, че върховно удоволствие за хетите било да слушат стенанията на осакатените от тях и да гледат как кръвта струи от отворените им рани. Когато обитателите на граничните области роптаели, че чуждите стада тъпчат нивите им и пасат посевите, хетите отрязвали ръцете им и след туй подигравателно ги карали да върнат граничните камъни обратно. Отсичали краката им и ги пращали да се жалват на царя си. Разрязвали кожата на главата им и я загръщали върху очите, за да не виждат как биват премествани граничните камъни. Митанците разказваха също, че хетите хулели египетските богове, което било нечувана обида за цял Египет и следователно достатъчен повод за фараона да изпрати злато, копия и наемна войска в Митани. Тогава митанците щели да се опълчат срещу хетите, макар че ненавиждали войната и се надявали те да отстъпят, щом видят, че зад гърба на Митани стои мощта на фараона. Не съм в състояние нито да повторя всичкото зло, което им бяха сторили хетите, нито да изброя подлостите и срамните деяния, вършени от тях. Според думите на митанците хетите били по-лоши от скакалци, защото след скакалците земята пак се раззеленявала, но където минели колесниците на хетите, там вече трева не никнела.

Не ми се стоеше по-дълго в Митани, тъй като смятах, че съм узнал всичко, каквото ме интересуваше, ала лекарското ми достойнство беше накърнено от неверието на местните лекари към думите ми за трепанацията. Но ето че в странноприемницата ме споходи един високопоставен мъж, който се оплакваше от непрестанно бучене в ушите, от припадъци и такова страхотно главоболие, че предпочитал да умре, ако някой не му помогне. Митанските лекари отказвали да го лекуват и понеже животът му бил цяло мъчение, решил да умре.

— Ако позволиш да ти отворя черепа — рекох му аз, — има известна вероятност да оздравееш. Но още по-вероятно е да умреш, защото след трепанация на сто души само един остава жив.

— Лудост би било да не приема предложението ти — отвърна той, — след като ми дава едно на сто възможност да оживея. А ако трябва сам да избавя главата си от страданието, то ще рече да легна и повече да не стана. Всъщност аз не се надявам да ме излекуваш, но ако отвориш черепа ми, няма да сторя грях пред боговете, както би било, ако сам сложа край на живота си. Успееш ли противно на очакването ми да ме излекуваш, тогава на драго сърце ще ти дам половината от всичко, което притежавам, а то не е малко. Ако пък умра, няма да съжаляваш, защото пак ще бъдеш богато възнаграден.

Прегледах го основно, опипах цялата му глава, но допирът на пръстите ми не му причини никъде болка.

— Ако го хлопнеш с чукчето, няма да загубиш много — обади се Каптах.

С чукчето също проверих различни точки на главата му, без да предизвикам оплаквания. Изведнъж обаче той изпищя и падна в несвяст. Реших, че съм установил мястото, където трябваше да се отвори черепът. Повиках недоверчивите лекари на Митани и им казах:

— Може и да не ви се вярва, но аз възнамерявам да отворя черепа на този човек, за да го излекувам, макар да е почти сигурно, че ще умре.

— Любопитни сме да видим — отвърнаха те и иронично се засмяха.

От храма на Амон взех огън, почистих себе си, почистих високопоставения пациент и всичко наоколо в стаята. Към обяд, когато светлината е най-силна, пристъпих към работа. Разрязах кожата на главата му и с нажежено желязо спрях силното кръвотечение, макар да съжалявах, че му причинявам болки. Пациентът ми обаче твърдеше, че тези болки били нищо в сравнение с ежедневното му главоболие. Бях му дал да изпие значително количество вино, примесено с упойващо средство, от което очите му се бяха изцъклили като на умряла риба и настроението му се бе повишило. След туй отворих с подръчните си инструменти най-внимателно черепа му и той дори не припадна, а само въздъхна дълбоко и каза, че след като съм махнал изрязаната кост, веднага почувствувал облекчение. Сърцето ми ликуваше, защото точно на отвореното място дяволът или злият дух на болестта беше снесъл, както учеше Птахор, яйцето си — червено и грозно на вид и с големина на лястовиче яйце. Отстраних го с цялото си умение, обгорих всичко свързващо го с мозъка и го показах на лекарите, които вече не се смееха. Черепа затворих със сребърна пластинка и върху нея заших кожата. Пациентът, който през цялото време беше останал в пълно съзнание, стана, направи няколко крачки и ми благодари искрено, защото в ушите си вече не усещал страхотното бучене и болките били престанали.

След това мое дело името ми се прочу навред в Митани, та даже и във Вавилон, преди още да бях пристигнал там. Пациентът ми обаче се отдал на пиянство и веселие, обзел го огън и започнал да бълнува. В треската си побягнал от къщи, паднал от зида, строшил си врата и починал. Но хората казваха, че аз нямам вина за това, и хвалеха умението ми.

А ние с Каптах наехме една лодка с гребци и потеглихме надолу по течението към Вавилония.




2


Земята, управлявана от Вавилон, носи различни имена според населението, което я обитава — Халдея или пък Касития. Аз я наричам Вавилония, та всеки да знае за коя страна става дума. Тя е плодородна, прорязана от напоителни канали и равна докъдето погледът стига. По-различна е от Египет, както и всичко друго в нея е по-различно. Египтянките например мелят житото коленичили на земята, като въртят кръгъл камък, а вавилонските жени седят и стриват зърното между два камъка, което е далеч по-изморително.

В тази страна растат малко дървета — толкова малко, че отсичането на дърво се смята за престъпление спрямо хората и боговете и се наказва от закона. Който пък засажда дръвчета, си спечелва благоволението на боговете. Жителите на Вавилония са по-дебели и по-затлъстели, отколкото другаде. Ядат трудносмилаеми тестени храни и като всички пълни хора много обичат да се смеят. При тях видях една птица, наричана кокошка, която не можеше да лети, а живееше със стопаните си и от благодарност всеки ден им снасяше по едно яйце, голямо почти колкото крокодилското. Казвам го, макар че никой няма да ми повярва. Поднасяха ми такива яйца, смятани от вавилонците за голям деликатес, но аз не се осмелих да ги опитам — сигурното си е сигурно, та се задоволявах с ястия, които познавах или поне знаех как се приготвят.

Жителите на страната казваха, че Вавилон бил най-старият и най-големият град на света. Не им вярвах, понеже знаех, че от всички градове Тива е най-старият и най-големият. И днес още твърдя, че на света няма друг град като Тива, но трябва да призная, че Вавилон ме изненада с величието и богатството си, защото още градските стени се издигаха страшни и високи като планина, а кулата, построена от вавилонците в чест на техния бог, стърчеше до небето. Сградите бяха по на четири и пет ката, така че хората живееха един над друг и един под друг. Никъде, даже и в Тива, не бях виждал такива богати и разкошни дюкяни и такова изобилие на стоки, както в търговските къщи към храма.

Вавилонците почитаха бога Мардук, а в чест на Ищар бяха построили порта, по-висока от входа към храма на Амон, облицована с пъстри гледжосани тухли, които образуваха фигури и отразяваха ослепително слънчевата светлина. От тази порта по широк път се стигаше до кулата на Мардук, изградена стъпаловидно на много катове, по които пътят водеше до върха й. Той се възземаше съвсем леко и беше толкова широк, че по него можеха да се движат успоредно няколко колесници. Най-отгоре на кулата живееха звездобройците, които знаеха всичко за небесните тела, изчисляваха движението им и предсказваха благоприятните и неблагоприятните дни, та всеки да урежда живота си съобразно с тях. Говореше се, че умеели да предричат бъдещето на хората, ако човек знае точния ден и час на раждането си. Колкото и да ми се искаше, аз не можех да се възползувам от умението им — нали не знаех кога точно съм роден.

От хранилището на храма срещу глинените плочки можех да получа колкото пожелая злато, поради което се настаних в огромна странноприемница до портата на Ищар. Беше сграда на няколко ката, по чийто покрив растяха овощни дървета и миртови храсти, бълбукаха потоци и рибки скачаха в басейни. В тази странноприемница отсядаха знатни люде, дошли в града от именията си, ако нямаха собствена къща във Вавилон, в нея живееха също чуждоземните посланици. Дебели килими покриваха пода на стаите й, одрите бяха застлани с меки кожи, а стените — украсени с пъстри, весели и лекомислени изображения от гледжосани тухли. Сградата се именуваше „Вила Ищар“ и като всичко забележително във Вавилон беше собственост на кулата на бога Мардук. Мисля, че ако се преброяха всичките й стаи, обитатели и слуги, то само в нея живееха толкова хора, колкото е цял квартал на Тива, макар че това ще се стори невероятно всекиму, който не е отсядал там.

Няма друго място на света, където могат да се видят толкова различни хора и по улиците да се чуят едновременно толкова много езици, както във Вавилон. Жителите му казват, че всички пътища водели към Вавилон и че той бил средоточието на света. Те дори уверяват, че страната им не се намирала на края на света, както се смята в Египет, а че на изток, зад планините, имало могъщи държави, откъдето въоръжени кервани донасяли понякога във Вавилон чудни стоки, платове и скъпи чупливи съдове. Трябва да добавя още, че във Вавилон видях теснооки хора с жълти лица, без да са ги боядисвали. Занимаваха се с търговия и продаваха платове, тънки като царски лен, но още по-гладки и преливащи във всички цветове като чисто дървено масло.

Вавилонците преди всичко са търговци и нищо не уважават повече от търговията, така че дори боговете им правят сделки помежду си. По тази причина те не обичат войната, а плащат на наемници. Стени издигат само за да бранят търговията си, и желаят пътищата да са отворени към всички народи по всички земи. Желаят го обаче само затова, защото знаят, че са най-добрите търговци и от търговията извличат по-голяма облага, отколкото от войната. И все пак те се гордеят с войниците, които вардят градските стени и храмовете им и всеки ден маршируват с лъщящи от злато и сребро шлемове и нагръдници до портата на Ищар. Дръжките на мечовете и остриетата на копията им са позлатени и посребрени, за да олицетворяват тамошното богатство. И разпитват: „Чужденецо, виждал ли си някога такива воини и такива бойни колесници?“

Царят на Вавилония беше голобрад юноша, който, сядайки на престола, трябваше да си окачва изкуствена брада. Казваше се Бурабуриаш и обичаше играчките и забавните истории. От Митани името ми се бе разнесло до Вавилон, така че, когато се настаних във „Вила Ищар“ и наминах в храма да поговоря с жреците от кулата и с лекарите, един вестоносец ми предаде поръка от царя да го посетя. Каптах по навик се разтревожи и каза:

— Не отивай, господарю! По-добре да бягаме оттук, защото от царете нищо хубаво не иде.

— Ти си глупак — отвърнах аз. — Забрави ли, че със себе си сме взели скарабея?

— Скарабеят си е скарабей — рече той. — Съвсем не съм го забравил, обаче предпазливостта е за предпочитане. Нека не подлагаме търпението му на изпитание. Но щом твърдо си решил да отидеш, не мога да те спра и ще дойда с теб, та поне заедно да умрем. Ако ли пък някога, колкото и невероятно да е, се върнем в Египет, ще разказвам как съм се проснал по корем пред царя на Вавилония. Трябва да съм луд, за да не се възползувам от предлагащата ми се възможност. Все пак, ако ще ходим, редно е да държим на достойнството си и ти трябва да поискаш да ни вземат с царски паланкин, само че не днес, защото според поверието е тази страна днешният ден е лош. Продавачите са затворили дюкяните си, хората почиват по домовете си и никой не работи, понеже днес е седмият ден на неделята и всяка работа, така или иначе, би била обречена на несполука.

Замислих се и реших, че Каптах е прав. Макар за египтяните всички дни да са еднакви, като се изключат обявените от звездобройците за лоши, възможно бе в тази страна дори за един египтянин всеки седми ден да бъде недобър. Сигурното беше за предпочитане пред несигурното, поради което казах на царския слуга:

— Ти навярно ме смяташ за глупав чужденец, щом искаш да се явя пред царя в ден като днешния. Ще дойда утре, ако твоят цар изпрати да ме вземат с паланкин. Аз съм почитан човек и нямам желание да застана пред него с магарешки нечистотии по пръстите на краката си.

— Боя се, скверни египтянино, че за тези си думи ще се озовеш пред царя, но тогава отзад ще усещаш гъдела на острите копия — рече слугата и си тръгна, ала явно изпитваше уважение към мен, защото на другия ден дойдоха да ме вземат от „Вила Ищар“ с царски паланкин.

Оказа се обаче, че това беше един от обикновените паланкини, с каквито в палата носеха търговци и хора от простолюдието да показват накити, пера и маймунки. Ето защо Каптах невъздържано извика на носачите и глашатая:

— Сет и всички дяволи да ви поразят и дано Мардук прати скорпиони да ви нажилят! Махайте се оттук! За моя господар е недостойно да сяда в такъв раздрънкан сандък.

Носачите се стъписаха, а глашатаят заплаши Каптах с пръчката си. Пред странноприемницата се насъбра тълпа от хора, които се смееха и подвикваха:

— Любопитни сме да видим твоя господар, комуто царският паланкин не е достатъчно изискан!

Каптах обаче нае големия паланкин на странноприемницата, носен от четиридесет яки роби. В него настаняваха пътуващите с важни поръчения посланици на великите държави, както и чуждоземните божества, когато удостояваха града с посещението си. Смехът сред тълпата секна, щом слязох от стаята си, загърнат в одежда с втъкани златни и сребърни фигури, подхождащи на лекарската ми професия. Златото и скъпоценните камъни по яката ми искряха на слънцето, златните огърлици на врата ми подрънкваха, а зад мен роби от странноприемницата носеха украсените със слонова кост кутии от абаносово и кедрово дърво, в които държах лековете и инструментите си. Хората наистина престанаха да се смеят, покланяха ми се доземи и си шепнеха:

— По мъдрост този човек сигурно е равен на малките божества. Нека го последваме до палата.

Така паланкинът потегли към палата, следван от многобройна тълпа. Най-отпред Каптах яздеше на бяло магаре, по чийто оглавник дрънкаха сребърни звънчета. Но не заради себе си си придавах тази важност, а заради Хоремхеб, който ми беше дал много злато и моите очи бяха станали негови очи, а ушите ми — негови уши.

Стражите пред портите на палата разгониха с копия тълпата, вдигнаха щитовете си и с тях образуваха стена от злато и сребро, крилати лъвове охраняваха пътя, по който паланкинът ми бе внесен във вътрешния двор на палата. Там ме пресрещна старец, чиято брада бе обръсната като на учен. На ушите му блестяха златни халки, а бузите му бяха провиснали мрачно. Изгледа ме неприязнено и се обърна към мен с думите:

— Черният ми дроб се гневи на целия смут и празен шум, който вдигаш с пристигането си. Владетелят над четирите края на света вече се пита какъв е този човек, който идва тогава, когато е удобно нему, а не когато е удобно на царя, и който пристига с такъв гръм и трясък.

— Старче — рекох аз, — в ушите ми думите ти са като бръмчене на муха, ала все пак ще те попитам кой си ти, та смееш да ме заговаряш по този начин.

— Аз съм придворният лекар на владетеля над четирите края на света и първият сред неговите лечители — отговори той. — А що за измамник си ти, който идваш да измъкнеш с хитрините си злато и сребро от царя? Не забравяй, че ако в благоразположението си той ти даде щемпеловано сребро или злато, ти си длъжен да ми отстъпиш половината от него!

Тогава му казах:

— Твоят черен дроб ни най-малко не ме вълнува и изобщо по-добре щеше да бъде, ако се беше обърнал към моя слуга, който има за задача да ме варди от изнудвачи и хапещи гадини. Но тъй като си стар човек и не можеш да промениш нрава си, иска ми се да бъда твой приятел. Ето защо ще ти подаря тези златни гривни от ръката си, та да разбереш, че за мен златото и среброто нямат по-голяма стойност от прахта под краката ми и че съм дошъл тук да събирам не злато, а знания.

Подадох му златните гривни и той онемя от учудване. Затуй не възпря Каптах да ме последва и ме отведе при царя. Цар Бурабуриаш седеше на меки възглавници в просторно помещение, чиито стени блестяха с пъстротата на гледжосаните тухли. Той беше просто едно разглезено момче, което седеше, подпряло бузата си с ръка. До него лежеше лъв, който при появата ни изръмжа глухо. Старецът се просна по корем, за да отрие с уста пода пред царя. Каптах последва примера му, но когато лъвът изръмжа, той като жаба подскочи на четири крака и изпищя от уплаха. При тая гледка царят се закиска, катурна се назад върху възглавниците и се запревива от смях. Каптах ядосано занарежда:

— Изведете тази дяволска гадина оттук, преди да ме е ухапала! По-страшен звяр през живота си не съм виждал, а ръмженето му прилича на трясъка на бойните колесници по площада на Тива, когато гвардията, още неизтрезняла след някой празник, потегля на учения…

Той приседна, отбранително протегнал ръце. Лъвът се надигна и се прозя продължително, а когато устата му се затвори, зъбите му така силно изтракаха, както капакът на раклата в храма, поглъщайки подаянието на някоя вдовица.

От смях на царя сълзи му потекоха. След туй обаче отново си спомни за болките, изохка и притисна длан към бузата си, която така беше отекла, че наполовина закриваше окото му. Той сбърчи вежди, старецът го погледна и побърза да доложи:

— Ето го твърдоглавия египтянин, който не се подчини на заповедта ти да дойде вчера. Достатъчна е една твоя дума, и аз ще накарам стражите да прободат с копията си черния му дроб.

Царят обаче го ритна и каза:

— Сега не е време за празни приказки. Нека този човек ме излекува бързо, защото болките ми са непоносими и се боя, че ще ме уморят. Колко нощи вече не съм мигвал и откога не съм ял нищо друго освен горещ бульон.

Старецът започна да се вайка, заудря чело в пода и извика:

— Владетелю над четирите края на света, нали направихме всичко, за да те излекуваме! В светилищата принасяхме в жертва челюсти и зъби, удряхме барабаните и надувахме рогове, танцувахме пред теб в червени мантии, за да прогоним злия дух, който се е вселил в челюстта ти. Повече не можехме да сторим, понеже ти не ни разреши да се допрем до твоята челюст и да ти помогнем. Не вярвам този скверен чужденец да е по-способен от нас.

Тогава се обадих:

— Аз съм Синухе, Египтянина, Този, който е самотен, Сина на дивото магаре. Без дори да те преглеждам, виждам, че отокът на бузата ти е причинен от кътник, който не си дал да бъде почистен или изваден навреме, както твоите лекари вероятно отдавна са те съветвали. Такова страдание се среща при деца и страхливци, но не подхожда на владетеля над четирите края на света, пред когото народите треперят и даже лъвът свежда глава, както виждам със собствените си очи. Ала аз знам, че изпитваш големи болки, и на драго сърце искам да ти помогна.

С ръка на бузата, царят рече:

— Думите ти са дръзки и ако бях здрав, сигурно щях да накарам да изтръгнат наглия ти език и да прободат черния ти дроб. Сега обаче не му е времето. Излекувай ме бързо, и аз ще те възнаградя богато. Но ако ми причиниш болка, незабавно ще наредя да те погубят.

— Нека бъде волята ти — отвърнах аз. — Мен ме закриля едно малко, но извънредно могъщо божество. Негова е заслугата, че не дойдох още вчера, защото идването ми щеше да бъде напразно. Сега и без преглед забелязвам, че подутината ти е узряла за разрязване. Ако искаш, ще го сторя, ала от болки боговете не могат да опазят дори един цар. Все пак облекчението ти ще бъде толкова голямо, че след туй изобщо няма да си спомняш за болката. Уверявам те също така, че ще я направя толкова незначителна, колкото е по силите на един човек.

Притиснал ръка към бузата си, царят за миг се поколеба и ме изгледа със свити вежди. При добро здраве той несъмнено беше красив юноша, макар и много самонадеян, и аз изпитах симпатия към него. Той долови погледа ми и накрая каза раздразнено:

— Прави, каквото ще правиш, само че бързо!

Старецът се завайка и заудря чело в пода, но аз не му обърнах внимание. Наредих да сгреят вино, в което сипах упойващо средство, и го дадох на царя да го изпие. Подир малко той се ободри и заяви:

— Болките намаляват и да не си посмял да се доближиш с клещите и ножовете си!

Но моята воля беше по-силна от неговата. Накарах го да отвори уста, стиснах главата му под мишницата си и разрязах подутината на челюстта му с нож, пречистен с донесения от Каптах огън. Впрочем той вече не беше от свещения огън на Амон, който Каптах в небрежността си бе оставил да загасне, докато пътувахме по реката. Чрез триене Каптах бе разпалил новия огън в стаята ми в странноприемницата, вярвайки наивно, че скарабеят ни е могъщ като Амон.

При допира на ножа царят изпищя, лъвът се изправи, изрева и със святкащи очи размаха опашка. Но царят имаше достатъчно грижи, докато изплюваше гнойта, изтичаща от венеца му. Изпитваше голямо облекчение и аз му помагах, притискайки леко бузата му. Той плюеше и плачеше от радост.

— Египтянино Синухе, ти си благословен човек, макар че ми причини болка — каза той и пак плю.

— Аз също можех да го сторя не по-лошо, че дори и по-добре от него — обади се старецът, — ако само беше разрешил да се докосна до святата ти челюст. А най-добре щеше да го извърши твоят зъболекар.

За голямо негово учудване аз потвърдих думите му:

— Старецът казва истината. Той щеше да го стори не по-лошо от мен, а най-добре би се справил твоят зъболекар. Само че тяхната воля не е била така силна, както моята. Затуй на тях не им се е удало да те избавят от мъките. Без да се бои за себе си, лекарят трябва да се осмели да причини неизбежна болка дори на царя. Те са се бояли, а пък аз не се побоях, защото всичко ми е все едно. Ако имаш желание, спокойно можеш да накараш войниците си да прободат черния ми дроб, след като те излекувах.

Царят плю, притисна бузата си и пак плю. Но бузата вече не го болеше и той каза:

— Още не бях чувал някой да говори като теб, Синухе. Ако казваш истината, тогава не си струва войниците ми да пробождат черния ти дроб — каква ще бъде ползата, щом на теб ти е все едно. Но ти действително ми донесе голямо облекчение, поради което ти прощавам дързостта. На твоя слуга също му прощавам, че видя как държиш главата ми под мишницата си и чу как викам. Прощавам му, защото след толкова време отново ме разсмя с необикновения си скок. — Обръщайки се към Каптах, той добави: — Подскочи още веднъж!

— Това е под достойнството ми — намръщи се Каптах.

— Ще видим — усмихна се Бурабуриаш и повика лъва. Той се надигна, изтегна тялото си, така че ставите му изпукаха, и с умните си очи погледна своя господар. Царят посочи Каптах и лъвът лениво закрачи към него, размахвайки опашка. Приковал поглед в хищника. Каптах заотстъпва. Лъвът раззина уста и издаде глух рев. Каптах светкавично се обърна, сграбчи завесата на вратата и се покатери по нея до горния праг, издавайки викове на ужас, когато лъвът протегна лапа към него. Царят се разсмя още по-звучно и каза:

— По-забавно нещо не съм виждал!

Лъвът се излегна и се облиза, докато нещастният Каптах се сви на горния праг.

— Гладен съм — заяви царят и нареди да му поднесат ястия и напитки.

Старецът заплака от радост, че царят отново беше здрав. Поднесоха му разнообразни ястия в сребърни блюда, украсени с гравирани изображения, и вино в златни бокали.

— Седни да похапнем заедно, Синухе — покани ме той. — Макар това да е под достойнството ми, днес ще го понеса, след като си позволи да държиш главата ми под мишницата си и да бъркаш с пръсти в устата ми.

Така аз ядох и пих редом с царя и му казах:

— Засега болката ти изчезна, ала все някога пак ще се поднови, ако не се избавиш от зъба, който я причинява. Затова трябва да накараш твоя зъболекар да го извади веднага щом отокът на бузата ти спадне. Това ни най-малко няма да навреди на здравето ти.

Лицето на царя се навъси.

— Лоши думи изричаш, неразумни чужденецо, и помрачаваш радостта ми — каза той гневно, но след кратко размисляне добави: — А може и да си прав. Страданието ми се подновява всяка есен и пролет, когато се простудят краката ми, и ми причинява болки, от които ме обзема желание да умра. Щом като е наложително да се предприеме нещо, ще трябва да го извършиш ти. Моят зъболекар ми създаде толкова ненужни мъки, че повече не искам да ми се мярка пред очите.

— От думите ти заключавам, че като дете си пил повече вино, отколкото мляко — отвърнах аз. — Освен това сладкишите също не ти понасят. В този град ги правят със сироп от фурми, но той уврежда зъбите, докато в Египет се използува мед, който мънички птички събират в големи пити за хората. Ето защо отсега нататък яж само сладкиши от пристанището и всяка сутрин след ставане пий мляко.

— Ти наистина си голям шегобиец, Синухе — рече той. — Не ми се вярва някакви мънички птички да събират сладост за хората. Такова нещо никога не съм чувал.

— Тежка е моята участ! — въздъхнах аз. — В родината ми ще ме вземат за лъжец, ако разкажа, че тук съм видял безкрили птици, които живеят при хората и всеки ден снасят по едно яйце за стопаните си. В такъв случай най-добре ще е изобщо да не говоря, защото, ако ме сметнат за лъжец, ще загубя доброто си име.

— Напротив — възрази той разгорещено, — продължавай да говориш, защото досега никой не ми е говорил като теб.

Тогава му казах със сериозен глас:

— Аз няма да извадя зъба ти, твоят зъболекар ще го стори. В тези неща той е най-сръчният в страната, навярно по-сръчен и от мен, пък и не искам да си навличам омразата му. Но ако желаеш, мога да седна до теб, да държа ръката ти и да ти вдъхвам кураж, докато го върши. Освен туй ще облекча болката ти с всичкото умение, което съм усвоил в различни страни и сред различни народи. Нека това стане точно след две недели. По-добре е предварително да определим деня, за да не се разколебаеш. Дотогава венецът ти ще заздравее, а ще ти дам и едно лекарство, с което сутрин и вечер ще изплакваш устата си, колкото и да горчи и да люти.

— А ако откажа да го сторя? — запита той раздразнено.

— Трябва да ми дадеш царската си дума, че всичко ще стане така, както вече казах. Владетелят над четирите края на света не може да престъпи царската си дума. Ако ме слушаш, ще те позабавлявам с моята вещина: пред очите ти ще превърна вода в кръв и ще те науча как се прави, за да смаеш верноподаниците си. Трябва обаче да ми обещаеш, че никому не ще издадеш тайната. Тя е свещена тайна на жреците на Амон, която аз самият нямаше да зная, ако не бях ръкоположен за жрец от първа степен, и в която не бих те посветил, ако не беше цар.

В този миг от горния праг на вратата Каптах извика с нажален глас:

— Махнете най-сетне туй дяволско изчадие! Иначе ще сляза и ще го претрепя! Ръцете ми се схванаха и задникът ме заболя да седя в това неудобно положение, което унижава достойнството ми. Честна дума, ако не изведете звяра незабавно, ще сляза и ще го убия!

При тази закана Бурабуриаш отново се разсмя звучно, след което каза с престорена сериозност:

— Жалко би било наистина да убиваш лъва ми. Той израсна пред очите ми и стана мой верен другар. Ще го повикам, за да не извършваш злодеяние в палата ми.

Той примами лъва при себе си и Каптах се спусна по завесата, разтърка изтръпналите си крака и така ядно изгледа лъва, че царят се запревива от смях и извика:

— По-забавен смешник не бях виждал. Продай ми го, Синухе, и аз ще те направя богат човек.

Аз обаче нямах намерение да продавам Каптах, пък и царят не настоя и ние се разделихме като приятели, когато главата му почна да клюма и очите му да се затварят. Сънят го налягаше, защото от болки много нощи наред не беше мигвал. Старият придворен лекар ме съпроводи навън и каза:

— От поведението и думите ти установих, че ти съвсем не си измамник, а сръчен, опитен в професията си човек. Но мен ме порази смелостта, с която говореше пред владетеля над четирите края на света. Ако някой от неговите лекари се одързостеше да му говори по същия начин, отдавна щеше да почива в глинената делва наред със своите предци.

— Най-добре ще е — рекох аз — да обсъдим всичко, което предстои да стане подир две недели. Денят ще бъде тежък и е редно предварително да принесем жертва на съответните богове.

Като богобоязлив човек, той одобри предложението ми и ние се уговорихме да се срещнем в храма, за да принесем жертва и да се посъветваме с другите лекари относно зъба на царя. Преди да си тръгна от палата, старецът нареди да нагостят носачите, които ме бяха донесли. Те ядоха и пиха в предния двор и ме възхваляваха безмерно, а по пътя към странноприемницата пяха с цяло гърло. Тълпи от хора ме следваха и от този ден името ми се прочу във Вавилон. Само Каптах яздеше мрачен на бялото магаре и не ми проговаряше, понеже достойнството му беше силно накърнено.




3


Подир две недели се срещнах с царските, лекари в кулата на Мардук. Заедно принесохме в жертва една овца и накарахме жреците да огледат черния й дроб и да ни пророкуват. Защото във Вавилон жреците гадаят по черния дроб на жертвените животни и умеят да предричат много неща, които за другите остават непроницаеми. Те казаха, че сме щели да разгневим царя, ала никой нямало да загуби живота си или да пострада. И все пак по време на лечението трябвало да се пазим от нокти и копия. Сетне поискахме от звездобройците да проверят в Книгата на небето дали денят ще бъде благоприятен за начинанието. Намериха го за благоприятен, въпреки че сме можели да изберем някой още по-благоприятен. Накрая накарахме жреците да капнат зехтин във вода и по него да предскажат бъдещето. След като се взираха в петното, те заявиха, че не са открили нищо особено или поне никакво лошо предзнаменование. На излизане от храма над нас прелетя лешояд, стиснал в ноктите си човешка глава, която беше отмъкнал от градската стена. Жреците го изтълкуваха като добра поличба за нашето начинание, ала на мен ми се стори по-скоро обратното.

Ние спазихме съвета, даден ни при огледа на овчия дроб, и отпратихме телохранителите на царя, а лъвът остана зад вратата. Не му позволихме да придружава царя, защото в гнева си той можеше да го насъска срещу нас и да бъдем разкъсани, както по думите на лекарите вече се било случвало с други. За да разведри черния си дроб, както се казваше във Вавилон, цар Бурабуриаш беше пил вино и влезе с наперена стъпка. Ала щом съгледа познатия му стол на зъболекаря, той пребледня и заяви, че трябвало да уреди още някои важни държавнически дела, за които по време на пиенето бил забравил.

Той понечи да излезе, но докато останалите лекари лежаха проснати по корем и с устните си бършеха пода, аз улових царя за ръка, окуражих го и му обясних, че всичко ще мине бързо, ако се държи храбро. На лекарите наредих да се почистят и сам обгорих зъболекарските инструменти с огъня на скарабея. Сетне почнах да натривам венеца на царя с обезболяващ мехлем, докато ми заповяда да спра, понеже бузата му се била вдървила, а езикът му вече не можел да се обърне в устата. Тогава го сложихме да седне на стола, привързахме главата му към него и между челюстите му напъхахме клинове, за да не си затваря устата. Аз го държах за ръката и го окуражавах. Призовавайки на помощ всички вавилонски богове, зъболекарят пъхна клещите в устата му и така ловко извади зъба, както никога не бях виждал да се вади болен зъб. При все това царят изпищя кански, лъвът зарева отвън, нахвърли се върху вратата, която изпращя, и задраска с нокти по нея.

Картината беше ужасна. След като отвързахме главата на царя и извадихме клиновете от устата му, той изплю кръв в един тас, заохка, завика и по бузите му потекоха сълзи. Когато кръвотечението престана, той през сълзи почна да вика телохранителите си, за да ни погубят, призоваваше лъва си, с ритник обърна свещения огън и заудря лекарите с една тояга, докато я изтръгнах от ръцете му. Подканих го да си изплакне устата и той ме послуша. Разтреперани, лекарите лежаха на пода в нозете му, а зъболекарят беше сигурен, че е настъпил последният му час. Но царят се успокои. Макар и с изкривена уста, пи вино и ме помоли да го позабавлявам, както му бях обещал.

Преместихме се е голямата увеселителна зала, защото сега царят изпитваше неприязън към стаята, в която му бе изваден зъбът. Нарече я „проклетата стая“ и нареди да я заключат за вечни времена. В увеселителната зала налях вода в един съд и накарах царя и лекарите да я опитат, за да се уверят, че е обикновена вода. Сетне бавно я прелях в друг съд и в същото време тя се превърна в кръв, така че царят и неговите лекари ахнаха от учудване и здравата се изплашиха.

След туй накарах Каптах да внесе кутията с крокодила. Всички играчки, продавани във Вавилон, бяха глинени и много изкусно направени, но аз се сетих за дървения крокодил, с който си бях играл като дете, и поръчах на един сръчен дърводелец да изготви такъв крокодил по мои указания. Беше го измайсторил от кедрово дърво и сребро и така умело го беше оцветил и украсил, че изглеждаше като жив. Извадих го от кутията и започнах да го тегля след себе си по пода. Той ме следваше, движеше краката си и тракаше с горната си челюст като истински крокодил, когато посяга към плячката си. Подарих го на царя, който много го хареса, защото в неговите реки нямаше крокодили. Теглеше го след себе си, съвсем забравил изтърпените мъки, а лекарите се споглеждаха и радостно се усмихваха.

Царят ги възнагради щедро, а зъболекаря направи богат човек, след което ги освободи. Мен обаче ме задържа и аз му показах как се превръща вода в кръв. Дадох му също така от веществото, което трябва да се сипе във водата, преди чудото да стане. Това умение е много просто, както знае всеки, комуто е известно, и както е просто всяко голямо умение. Но царят се удиви, похвали ме и не се успокои, докато не събра в градината си придворните и множество хора от градските стени, за да превърне пред очите им водата на езерото в кръв. Високопоставени и низши нададоха вик на уплаха и се хвърлиха ничком в нозете му, което го изпълни с радост. За зъба отдавна вече не си спомняше, но ми каза:

— Египтянино Синухе, ти ме избави от големи страдания и по различни начини разведри черния ми дроб. Затуй можеш да поискаш от мен каквото пожелаеш. Достатъчно е само да назовеш какъвто и да било подарък и ще го получиш, защото аз също искам да разведря черния ти дроб. Тогава му казах:

— Царю Бурабуриаш, владетелю над четирите края на света, като лекар аз държах главата ти под мишницата си и стисках ръката ти, докато ревеше с грозен глас. Мисля, че когато се върна в родината си, за да разкажа какво съм видял тук, не е редно в мен, чужденеца, да остане такъв спомен за царя на Вавилония. По-добре ще е като човек да се изплаша, съзирайки цялата ти мощ. Ето защо сложи си брадата, препаши опашката около пояса си и накарай своите войски да дефилират пред теб, та да усетя могъществото ти, смирено да падна ничком и с устата си да избърша прахта пред нозете ти. Друго нищо не искам от теб.

Молбата ми явно му хареса, защото отговори:

— Честна дума, Синухе, досега никой не ми е говорил като теб. Затуй ще изпълня молбата ти, макар че ще ми бъде отегчително цял ден да седя на златния трон, докато ми се изморят очите и почна да се прозявам. Но нека бъде както ти пожела.

Той разпрати вестоносци да свикат войските му от цялата страна и определи деня, в който трябваше да дефилират пред него.

Парадът стана край портата на Ищар. Царят седеше на златен трон, в нозете му лежеше лъвът, а въоръжените му велможи го бяха наобиколили, така че изглеждаше обвит в облак от злато, сребро и пурпур. Долу, по широката алея, войските преминаваха на бегом копиеносци и стрелци с лъкове в редици по шестдесет, бойни колесници профучаваха по шест една до друга. Нужен беше цял един ден, докато всички се източат пред погледа на царя. Колелата на колесниците трещяха като гръмотевици, тропотът на тичащите войници и дрънкането на оръжията напомняше шума на разбушувало се море, та на човек му се завиваше свят и краката му се разтреперваха при вида на всичко това.

— Не е достатъчно да кажем, че вавилонските войски са многобройни като песъчинките в морето и звездите на небето — казах на Каптах. — Трябва да пресметнем тяхното количество.

— Невъзможно е, господарю — измърмори Каптах. — На земята няма такива големи числа…

Заех се да броя доколкото смогвах и се оказа, че пехотинците бяха шестдесет по шестдесет по шестдесет, а бойните колесници — шестдесет по шестдесет. Впрочем във Вавилония шестдесетицата е свещено число наред с петицата, седмицата и дванадесетицата. Но защо е така — това не знам. Жреците ми обясняваха, ала от обясненията им не разбрах нищо.

Видях също, че щитовете на воините от царската гвардия блестяха от злато и сребро, оръжията им бяха позлатени и посребрени, лицата им лъщяха от масло и те така бяха затлъстели, че при тичането се задъхваха и пръхтяха като стадо говеда. Но те бяха малко на брой, докато пристигналите от провинциите войници бяха обгорели от слънцето, мръсни и смърдящи на пикоч. Царската заповед ги бе изненадала, та мнозина не носеха дори копия, около очите бяха нахапани от мухи и аз установих, че във всички страни войската е една и съща. Забелязах още, че много от колесниците бяха стари и скърцаха, на няколко колелата се откачиха в движение, а прикрепените към тях медни коси бяха позеленели от ръжда.

Вечерта царят ме извика при себе си, усмихна се и запита:

— Е, Синухе, увери ли се в могъществото ми?

Хвърлих се в нозете му, избърсах с уста пода пред него и казах:

— Наистина няма по-могъщ цар от теб и ненапразно те наричат владетел над четирите края на света. Очите ме заболяха, главата ми се замая и краката ми се огъваха от страх, защото воините ти са неизброими като морския пясък и звездите на небето. Той се усмихна доволен и каза:

— Молбата ти бе изпълнена, Синухе, макар че можеше да се задоволиш и с по-малко. Съветниците ми са вбесени от тази странна приумица, която ще погълне годишния данък от цяла една провинция. Нали войниците трябва да се нахранят и напоят, а тази вечер ще вилнеят из града и като всички войници ще направят сума поразии. После цял месец пътищата на страната ще бъдат несигурни от тях, така че не ми се вярва втори път да уреждам такава щуротия. Освен това седалищните ми части се вдървиха от седенето на златния трон и главата ми също е замаяна. Затуй нека пийнем вино и разведрим черния си дроб след напрегнатия ден, че имам да те разпитвам за много неща.

Пихме вино и той ми задаваше всякакви въпроси, както разпитват децата и юношите, които още не са видели света. Отговорите ми явно му допадаха и накрая той запита:

— Фараонът има ли дъщеря? След всичко, което ми разказа за Египет, реших да си взема фараонска дъщеря за съпруга. Вярно, че в харема си вече имам четиристотин жени, които са ми предостатъчни, защото на ден не ходя при повече от една, а и това би ми омръзнало, ако не бяха различни. Но ако сред жените си имам фараонска дъщеря, престижът ми ще се издигне и народите, които управлявам, ще ме уважават още повече.

Вдигнах ужасено ръце и казах:

— Бурабуриаш, ти не знаеш какво говориш! Откакто свят светува, фараонска дъщеря не се е събирала с чужд мъж. Дъщерите на фараона се омъжват единствено за свои братя, а когато нямат братя, остават неомъжени за цял живот и стават жрици. Затуй думите ти са светотатство към египетските богове, но аз ще ти дам опрощение, защото не знаеш какво говориш.

Царят сбърчи вежди и раздразнено каза:

— Какъв си ти, че ще ми даваш опрощение? Мигар моята кръв не е божествена, както кръвта на фараона?

— Видях кръвта ти, когато я изплюваше в таса до теб — признах аз. — Виждал съм също така как тече кръвта на великия фараон Аменхотеп и не мога да твърдя, че между кръвта на двама ви има някаква разлика. Но ти не бива да забравяш, че фараонът едва отскоро е женен и не знам дали са му се родили дъщери.

— Още съм млад и мога да почакам — отговори Бурабуриаш и лукаво ме погледна, защото беше цар на търговски народ. — Освен това, ако фараонът няма дъщеря или не иска да ми я даде за съпруга, нека ми изпрати някоя благородна египтянка, която мога да представя за негова дъщеря. Тук никой не се съмнява в думите ми, а и фараонът няма да загуби нищо. Но ако не се съгласи, ще изпратя войските си да доведат дъщеря му. Аз съм упорит и щом си наумя нещо, никой не може да го избие от главата ми.

Думите му ме изплашиха, та му казах, че една война ще струва скъпо и ще навреди много на световната търговия, от което той ще загуби повече, отколкото Египет.

— По-добре ще е да изчакаш — добавих аз, — докато посланиците ти съобщят, че на фараона са се родили дъщери. Тогава с глинена плочка можеш да го уведомиш за желанието си и ако склони, той непременно ще ти изпрати дъщеря си. Няма да те измами, понеже сега има нов, могъщ бог, който държи на истината и всяка лъжа го отвращава.

Бурабуриаш недоумяващо заяви:

— За такъв бог не искам да ми се говори и много се учудвам, че твоят фараон си е избрал точно него. Нали е общоизвестно, че истината често вреди на човека и го довежда до просяшка тояга. Вярно е, че аз се моля на всички богове — и на познати, и на непознати, защото сигурното е сигурно и понеже обичаят е такъв. Но с този бог не искам да имам вземане-даване. Виното ме ободри и разведри черния ми дроб — продължи той, — а думите ти за фараонските дъщери и тяхната красота ме разгорещиха, та смятам да се оттегля с харема си. Заповядай и ти с мен, като лекар можеш да дойдеш. Вече казах, че имам предостатъчно жени и няма нищо лошо, ако си избереш някоя от тях да се позабавляваш. Гледай само да не й направиш дете, че ще се получат големи неприятности. Освен това любопитен съм да видя как се люби с жена един египтянин, понеже всеки народ си има свои начини. Ще се смаеш и няма да ми повярваш, ако ти разкажа какво умеят моите жени, доведени от далечни страни.

Той не пожела да изслуша възраженията ми, заведе ме насила в харема си и ми показа картините по стените, които художниците му бяха изготвили от разноцветни гледжосани тухли и които изобразяваха мъже и жени, любещи се по всевъзможни начини. Показа ми също така някои от съпругите си, облечени със скъпи одежди и покрити с накити и скъпоценни камъни. Сред тях имаше жени и момичета от всички познати страни, както и представителки на дивите племена, доведени от търговците. Различаваха се по външност и по цвета на кожата си, бръщолевеха като маймуни на всички езици, танцуваха пред царя, разголвайки корема си, и го съблазняваха по разни начини, защото всяка от тях се стараеше да спечели благоволението му. Царят непрекъснато ме подканяше да си избера някоя от тях, докато накрая му рекох, че съм дал обет пред божеството си да се въздържам от общуване с жени, когато ми предстои да лекувам пациент. Казах му, че съм обещал на другия ден да оперирам едного от сановниците му, който има брадавица на семенните торбички, така че не бива да се докосвам до жена и най-добре ще е да си тръгна, за да не посрамя лекарското си изкуство. Царят ми повярва и ме освободи, но жените бяха много огорчени и с думи и жестове изразиха разочарованието си. С изключение на царските евнуси те досега не бяха виждали в харема мъж в разцвета на силите си, а царят беше млад, хилав и още голобрад. Но преди да си тръгна, той каза, подсмихвайки се:

— Реките придойдоха и пролетта настъпи. Затова жреците постановиха след тринадесет дни да се състои празникът на пролетта и денят на мнимия цар. За този ден съм ти приготвил изненада, която — надявам се — ще позабавлява както теб, така и мен, но каква ще бъде тя — това не искам да ти кажа предварително, за да не ми развалиш удоволствието.

Оттеглих се с лоши предчувствия, защото се боях, че онова, което беше забавно за цар Бурабуриаш, едва ли можеше да ме забавлява. По този въпрос с Каптах за първи път бяхме на едно мнение.




4


Придворните лекари не знаеха как да изразят задоволството си, че благодарение на мен не изпитаха гнева на царя, а получиха големи подаръци, и че ги бях защитил пред него, като похвалих умението им. Бях го сторил, защото всеки беше опитен в областта си. Имаше какво да науча от тях и те не криеха нищо от мен. Най-важното, с което ме запознаха, беше как да се изстисква сокът на макови семена и от него да се добива средство, което в зависимост от дозата предизвиква приятни сънища, изпадане в безсъзнание или смърт. Много вавилонци използуваха това средство, смесено с вино или без вино, и твърдяха, че употребата му доставяла голяма наслада. Жреците също го вземаха, за да сънуват сънища и сетне да пророкуват, понеже по тяхно мнение мъдростта на това средство била голяма. Ето защо маковите насаждения във Вавилония покриваха обширни полета, които с пъстроцветието си представляваха необичайна и страховита гледка. Наричаха ги полята на боговете, понеже бяха собственост на кулата и портата.

По подобен начин жреците преработваха конопени семена и от тях получаваха лек, чрез който човек не се боеше ни от болка, ни от смърт. А когато някой мъж го вземаше често и в големи дози, той губеше интерес към земните жени и изпитваше върховна наслада с присънили му се жени, които това средство изпращаше в обятията му. Така, пребивавайки във Вавилон, аз трупах големи познания, но най-много ме удивляваше умението на жреците да превръщат планински кристал в прозрачно стъкло, което увеличаваше предметите, щом се погледне през него. Нямаше да повярвам, ако сам не бях държал в ръцете си такива стъкла и не бях гледал през тях. Откъде обаче кристалите притежаваха тази сила — това не знам, жреците също не можаха да ми обяснят, а и едва ли някой човек би могъл да го обясни. Най-високопоставените и най-богатите използуваха такива стъкла, когато зрението им отслабнеше, така че дори на стари години четяха написаното на глинени плочки и полагаха безпогрешно печата с името си.

И все пак още по-удивително беше, че с помощта на кристалите при слънце можеха да разпалват изсъхнал тор, стрито дърво и сухи листа. С една дума, денем палеха огън без триене. Тези кристали са причина да смятам, че вавилонските вълшебници разполагат с по-голяма сила, отколкото вълшебниците на която и да било друга страна, и аз много уважавах техните жреци. Такива стъкла са баснословно скъпи — струват многократно повече злато от собственото си тегло, но забелязвайки огромния ми интерес към тях, придворният зъболекар ми подари едно. Отблагодарих се, като му подарих врата от кедрово дърво за жилището му. Поръчах на художници да изобразят на вратата по египетски маниер как зъболекарят с голяма вещина изважда зъба от царската уста и как царят го възнаграждава богато. Сторих го, защото във Вавилон имаше художници, които умееха да рисуват по египетски маниер, и понеже там дървото беше толкова скъпо, че вратата поколения наред се предаваше по наследство от баща на син, а когато богаташ или сановник сменяше жилището си, вземаше вратата със себе си.

Голям интерес събуди у мен също гадателското изкуство на вавилонските жреци. Позволиха ми да го изучавам в кулата, понеже бях покровителствуван от царя, а и придворните лекари се застъпиха за мен. По такъв начин се научих да разчитам черния дроб на овца и в него да различавам планини и реки, улици, порти и кули, главата, крайниците, ушите, пръстите й всичко останало до най-малката подробност. За лекаря то беше извънредно полезно, защото, ако му провървеше, по черния дроб на овцата, принесена от него в жертва, можеше да установи страданието на пациента и лечебното средство, без да се налага лично да го преглежда. Вавилонските лекари често прилагаха този метод, когато се съмняваха във вида на заболяването, и той значително подсилваше нужната самоувереност на лекаря, ако се затруднеше в диагнозата. Ето защо аз се заех с изучаването му.

Но най-точни сведения за всичко, което става в настоящето или предстои да се случи, се получават чрез четене на небесните огнени писмена нощем. Въпреки това аз не се опитах да изуча разчитането на тази писменост, защото това занимание щеше да ми отнеме години, дори десетилетия, а пък и звездобройците бяха старци с побелели бради и с уморени от взиране в звездите очи, които непрестанно спореха помежду си и никога не постигаха съгласие относно значението на звездното разположение, та сметнах тези занимания за излишни. Жреците обаче ми разказваха, че всичко, което става на земята, ставало също на небето и нямало толкова дребно или маловажно нещо (да не говорим за по-значителните), което да не може предварително да се узнае от звездите, стига достатъчно добре да се изучи небесната писменост. Това учение ми се стори по-приемливо и по-понятно от много други учения за хората и боговете. То облекчава живота, защото кара човека да проумее, че всичко става по силата на непоклатим закон и никой не може да повлияе върху съдбата си, понеже не е в състояние да промени разположението на звездите и да пренасочи тяхното движение. Като се разсъди по-дълбоко, това учение се оказва по-естествено и по-разбираемо от всички учения. То е в съгласие със склонността на човешкото сърце да вярва, макар вавилонците да говореха за черен дроб там, където египтянинът казва сърце. Но според мен това различие е само езиково и нищо повече.

Тази удивителна наука ми направи толкова силно впечатление, че по едно време сериозно се бях замислил дали да не остана във Вавилон да изучавам звездната писменост. Щях да зарежа странствуванията си и всичко друго, та след години и десетилетия да разбирам звездната писменост, защото ми се струваше, че човешкият живот не може да има по-голям смисъл от изучаването на тази наука. Посъветвах се и с Каптах, но той каза:

— Каква полза ще има човек, ако прахосва годините си в гледане по небето, докато му изтекат очите? Ако на звездите е написано всичко, което ще стане, човек не може да избегне каквото му е писано, дори да го знае предварително. Това е казано в много приказки, каквато е например приказката за принца и неговите кучета. Узнае ли предварително всичкото зло, което ще го стигне, човек ще се разстрои, краката му ще се разтреперят и напразно ще се мъчи да промени онова, дето все пак ще се случи. А ако чете, че ще му се случват само хубави неща, което, така или иначе, не става, тогава не е ли по-добре да се радва и наслаждава на хубавото, вместо да гледа звездите и да пилее времето, отредено му да разведрява сърцето си? На човек обаче му се случва и добро, и зло според волята на боговете, така че четенето на звездите би предизвикало само излишно объркване и губене на време, докато се радва и ядосва на предстоящото. Много по-добре ще е да се уповаваме на нашия скарабей.

— Но щом като на звездите е написано всичко, което ще ни се случи, тогава скарабеят ни най-малко не е способен да променя нашата съдба, нито пък може да повлияе на бъдещето ни — отвърнах аз, от което Каптах се засегна дълбоко и рече:

— Това са празни и скверни приказки. Ако ти си прав, тогава на звездите несъмнено е написано също, че скарабеят ще ни носи щастие, и са изброени всички големи и малки случки, когато той ни помага. Защото без него отдавна щяхме да сме увиснали на стената с главата надолу или черепът ти щеше да се белее на бойното поле.

Нямаше какво да му възразя, та се отказах от мисълта да остана във Вавилон и да изучавам звездите. Изпитвайки сърцето си, забелязах, че това решение ми достави радост, защото странствуването беше влязло в кръвта ми, очите ми бяха неспокойни и аз непрекъснато жадувах да видя нещо ново. Утешаваше ме също мисълта, че не губех нищо, ако не останех, понеже решението ми и нашият разговор с Каптах положително бяха написани на звездите дълго преди деня на моето раждане. Така че, дори да желаех, не бе възможно да остана, след като повелята на звездите беше такава.

Затова пък изучавах черния дроб на овцете и си записвах също онова, което жреците на Мардук знаеха за полета на птиците, та когато тръгнех на път, да се съобразявам с техните предзнаменования. Дълго време карах жреците да капват зехтин във вода и да тълкуват изображенията, които се появяваха по водната повърхност. Но в това изкуство вярвах най-малко, понеже изображенията биваха винаги различни и тяхното тълкуване не се нуждаеше от много знания, а трябваше само умело да си служиш с езика. Все пак запомнях какво говореха за това изкуство.

Тези занимания така ме увлякоха, че по едно време съвсем забравих лекарското си призвание. Денонощия наред прекарвах в храма и отпращах пациентите, които ме търсеха, примамени от моето лекарско умение. Насочвах ги към придворните лекари, което извънредно ги радваше, защото повишаваше авторитета им сред жителите на Вавилон. А пък аз, който съчетавах египетската мъдрост с вавилонската, тръпнех вътрешно пред собствената си мъдрост и си мислех, че цялото познание, трупано в течение на хилядолетия от хората по четирите края на света, сега беше станало мое. При тази мисъл усещах как силите ми нарастват, гордеех се и смятах, че за мен няма нищо невъзможно. Все още бях твърде млад — независимо от знанията и опита си.

Преди да опиша вавилонския празник на пролетта и деня на мнимия цар, трябва да споделя нещо необикновено, отнасящо се до моето раждане. Когато ми гадаеха на овчи черен дроб и капка зехтин във вода, жреците ми казаха:

— Твоето раждане е свързано с някаква ужасяваща тайна, която не можем да разгадаем. Ето защо в действителност ти не си просто египтянин, както си мислиш, а изобщо чужденец на този свят.

Тогава им разказах, че не съм роден като другите хора, ами една нощ съм дошъл в тръстикова лодка по течението на реката и майка ми ме намерила сред тръстиките. — Жреците се спогледаха, поклониха ми се доземи и рекоха:

— Така и предполагахме.

Сетне ми разказаха, че техният велик цар Саргон, който подчинил на властта си четирите края на света и могъществото му се простирало от северното до южното море и над морските острови, също бил дошъл като новородено дете с насмолена тръстикова лодка по реката и никой нищо не знаел за произхода му, преди великите му дела да покажат, че бил потомък на боговете.

При тези думи сърцето ми се стегна. Опитах се да се разсмея и запитах:

— Да не би да смятате, че аз, лекарят, имам божествен произход? Те обаче не се смееха, а отвърнаха:

— Не знаем, но за всеки случай ти се покланяме.

Отново ми се поклониха доземи, с което ми досадиха, и аз им рекох:

— Стига с тези шеги, нека се върнем към черния дроб.

Върнахме се при глинената паница и те продължиха да ми обясняват лабиринтите в черния дроб на овцата, ала скришом ме поглеждаха почтително и шушукаха помежду си.

Оттогава въпросът за моя произход започна да ме гнети и сърцето ми натежаваше като олово, щом си помислех, че съм чужденец навред по света. Много ми се искаше да се посъветвам със звездобройците, но след като не знаех точния час на раждането си, не можех да ги запитам нищо, нито пък те можеха да ми отговорят. По молба на жреците те все пак извадиха глинените плочки, отнасящи се за годината и дните, когато течението ме бе довело, защото жреците също любопитствуваха за произхода ми. Звездобройците обаче знаеха единствено, че ако съм роден в еди-кой си миг на денонощието, потеклото ми трябва да е царско и съм призван да властвувам над много народи. От това известие ни най-малко не ми олекна, защото, замисляйки се за миналото, аз си спомнях за престъплението и позора, които бях оставил след себе си в Тива. А може би, мислех си аз, звездите са ме прокълнали още в деня на моето раждане и са ме изпратили с тръстиковата лодка да тласна Сенмут и Кипа на преждевременна смърт, да им отнема радостта от старините и да ги лиша дори от гроб. Тази мисъл ме ужасяваше, ако звездите наистина ме бяха прокълнали, то аз и занапред щях да нося гибел и страдание на ония, които ме обичаха. Затова бъдещето тегнеше на душата ми, плашеше ме и аз разбирах, че всичко, което ме бе сполетяло, имаше една цел: да затворя сърцето си за хората и да заживея сам, защото в самотата си нямаше да нося прокоба над другите.




5


А сега нека разкажа за деня на мнимия цар. Когато посевите покълнаха и нощите се отърсиха от ужасния студ, жреците излязоха извън града, изровиха бога от гроба му и оповестиха, че е възкръснал, след което Вавилон се превърна в място на необуздана веселба. По улиците се стичаха празнично пременени тълпи, крадци разграбваха дюкяните и вдигаха по-голяма врява от войниците, преди да се разотидат след величествения парад. Жени и много девойки се отправяха към храмовете на Ищар да събират сребро за чеиз и всеки можеше да се забавлява с тях, без това да се смята за срамотно. Всичко живо ликуваше и се наслаждаваше според силите и желанието си. Последният ден от празненствата беше денят на мнимия цар.

Вече бях свикнал с различните вавилонски обичаи, ала все пак се стъписах, когато преди зазоряване пияни царски телохранители нахлуха във „Вила Ищар“, отваряха насилствено вратите, налагаха всеки срещнат с дръжките на копията си и викаха с цяло гърло:

— Къде се е скрил нашият цар? Дайте ни веднага царя, че денят скоро ще настъпи и той е длъжен да въздаде правда на народа си!

Вдигна се страшна олелия, засвяткаха лампи, слугите от странноприемницата тичаха презглава по коридорите. Каптах реши, че в града е избухнал бунт, и се скри под леглото ми, а аз станах, както бях без дрехи, наметнах се с вълнената си завивка, пресрещнах войниците и ги запитах:

— Какво искате? Внимавайте да не ме оскърбите, защото аз съм Синухе, Египтянина, Сина на дивото магаре, и името ми сигурно ви е известно.

— Щом се казваш Синухе, значи ти си, когото търсим! — завикаха те.

Смъкнаха завивката от тялото ми, така че останах гол пред тях, и с учудване почнаха да ме сочат, защото дотогава не бяха виждали обрязан мъж.

— Можем ли да оставим този мъж да ходи свободно? Не е ли опасен за жените ни, които обичат всичко ново и необикновено? — питаха се те и продължаваха: — По-странно нещо наистина не сме срещали, откакто видяхме оня къдрокос черен мъж от островите на топлото море, дето се беше закичил с костена игла и дрънкалка, за да се харесва на жените!

Като им омръзна да се гаврят с мен, те ме пуснаха и казаха:

— Вместо да ни губиш времето с твоите щуротии, по-добре ни предай слугата си. Наредено ни е незабавно да го отведем в палата, защото днес е денят на мнимия цар и волята на царя е да го заведем там.

Като чу тези думи, Каптах толкова се изплаши, че крайниците му се разтрепериха и цялото легло се затресе. Така го откриха, измъкнаха го с възторжени викове изпод леглото и покланяйки му се доземи, си казваха един другиму:

— Ето го деня на нашата голяма радост! Най-сетне намерихме нашия цар, който се беше скрил и изчезнал от погледа ни. Но сега очите ни ликуват при вида му и се надяваме, че той ще възнагради верността ни с богати подаръци!

С ококорени очи Каптах ги оглеждаше от главата до петите. Щом забелязаха объркването и уплахата му, те избухнаха в още по-неудържим смях и завикаха:

— Няма съмнение, този е царят над четирите края на света, познаваме го по лицето!

Те пак му се поклониха, а застаналите зад него го сритаха да тръгва. Тогава Каптах ми рече:

— Истина ти казвам, този град и цялата страна са покварени и побъркани, пълни са със злини и скарабеят явно не може да ме закриля повече, щом загазих. Вече не знам дали стоя на главата си или на краката си. А може би все още спя на онова легло, сънувам и всичко това е само кошмар. Така или иначе, аз трябва да ги последвам, защото са здрави мъжаги, но ти, господарю, гледай да се спасиш, ако можеш, и свали тялото ми от стената, когато ме провесят с главата надолу. Съхрани го за всеки случай и не допускай да го хвърлят в реката. Загина ли в ръцете на войниците за честта на Египет, което според всички писания ми дава право да поема към Западната страна, дори тялото ми да изтлее, ти за всеки случай и за да се избягнат всякакви недоразумения, го балсамирай — нали си вещ в това изкуство…

Докато говореше, войниците се превиваха от смях, свличаха се на колене, потупваха се по гърба да не се задушат от смеха и викаха:

— Мардук ни е свидетел, по-добър цар не бихме могли да намерим, защото истинско чудо е, че езикът му не се заплита на възел.

Навън обаче започна да се развиделява, дръжките на копията им заиграха подканващо по гърба на Каптах и те го отведоха със себе си. Аз бързо се облякох и ги последвах в палата. Никой не ме спря да вляза, целият двор и всички преддверия на палата бяха пълни с шумни тълпи. Това подсили убеждението ми, че във Вавилон бе избухнал бунт и че скоро по уличните канавки щеше да потече кръв, щом войските от провинциите пристигнеха на помощ на града

Но когато се вмъкнах след войниците в голямата престолна зала, видях Бурабуриаш седнал върху подпрения на лъвски лапи златен трон, облечен с царски одежди и стиснал в ръцете си символите на властта. Около него в залата се бяха събрали върховните жреци на Мардук, царските съветници и сановниците на страната. Без да им обръщат внимание, войниците си проправяха път с копията, избутаха Каптах пред себе си и спряха пред трона в очакване. Изведнъж всички замълчаха и настъпи пълна тишина, в която прозвуча гласът на Каптах:

— Махнете тази дяволска гадина, че иначе ще се откажа от играта и ще си тръгна!

В този миг през източния прозоречен отвор в залата нахлу светлина, слънцето изгря и всички — жреци и сановници, царски съветници и войници — завикаха гръмогласно:

— Той е прав! Отведете тази гадина, защото ни омръзна управлението на голобрадия хлапак. Този мъж тук е умен и затова ще го направим цар, та да ни повелява.

Не вярвах на очите си, когато ги видях с блъскане, смях и шум наистина да се нахвърлят върху царя, да изтръгват от ръцете му символите на властта и да събличат царските му одежди, така че той за миг остана гол, както аз, когато войниците ме изненадаха в леглото. Пощипваха го по ръцете, опипваха мускулите на бедрата му и му се подиграваха:

— Изглежда, като че ли току-що са го отбили и устата му още мирише на мляко. Крайно време е жените в харема да изпитат малко удоволствие и се надяваме, че този стар лукавец, египтянинът Каптах, може да язди и на женско седло.

Бурабуриаш не се съпротивяваше, а се смееше, докато лъвът му, объркан и изплашен, отстъпваше с подвита опашка пред гъстата навалица. След туй вече не знаех дали стоя на главата или на краката си, защото от царя те се спуснаха към Каптах, надянаха му царските одежди, пъхнаха в ръцете му символите на властта, сложиха го насила да седне върху трона, проснаха се на пода и с уста избърсаха прахта в нозете му. Пръв пред него допълзя голият Бурабуриаш и извика:

— Правилно, нека той бъде нашият цар. По-добър цар не бихме могли да изберем.

Като се държаха за коремите, превивайки се от смях, всички станаха и обявиха Каптах за свой цар. Каптах ги гледаше слисан, с щръкнали изпод короната коси, която в бързината се бе килнала на темето му. Накрая той се разгневи и поде с висок глас, така че всички млъкнаха да го изслушат:

— Ясно, това ще да е кошмар, какъвто може да ми изпрати само някой магьосник. Аз нямам никакво желание да бъда ваш цар. По-скоро бих предпочел да стана владетел на павиани и свине, ала щом ме искате за цар, не мога да откажа — вие сте много, а аз съм сам. Затуй ви заклевам да ми кажете честно: цар ли съм ви, или не?

— Ти си нашият цар и владетел над четирите края на света! Не можеш ли да го проумееш, глупако? — завикаха всички в надпревара. Отново му се поклониха, а един от тях надяна лъвска кожа, застана край нозете му, заръмжа и зарева, кълчейки се под кожата като шут. Каптах се разколеба, замисли се за миг и накрая рече:

— Ако наистина съм цар, заслужава си да го полеем. Слуги, донесете вино, ако има някъде, иначе тоягата ми ще заиграе по гърбовете ви и ще накарам да ви окачат на стената, щом съм цар! Донесете много вино, защото тези велможи и моите приятели, дето ме избраха за свой цар, ще пият с мен, а пък лично аз смятам днес да плувам до гуша във вино!

Думите му предизвикаха възторг, шумната тълпа го вдигна и го отнесе в широка зала с маси, отрупани с разни вкусни ястия и вина. Всеки грабеше каквото докопаше, а Бурабуриаш препаса престилка и като несръчен прислужник настъпваше гостите по краката, обръщаше бокалите и заливаше дрехите им със сос, заради което мнозина го ругаеха и го замеряха с оглозгани кости. В двора на палата насъбралият се в очакване народ също беше нагостен и напоен. За него бяха опекли цели волове и овце, всеки можеше да гребе бира и вино от глинени делви и да се тъпче с каша от сметана и сладки фурми. Когато слънцето се извиси, палатът се огласяше от такъв невероятен шум и глъч, викове, смях и безпорядък, каквито сърцето ми не би могло да си представи. При първия удобен случай се приближих до Каптах и му казах тихо, за да не чуят другите:

— Каптах, последвай ме! Ще се скрием и ще избягаме оттук, защото това няма да свърши добре.

Каптах обаче, пийнал и с издут от вкусните ястия корем, ми отвърна:

— Думите ти са като бръмчене на муха в ушите ми, защото по-голяма глупост не бях чувал. Да не искаш да си тръгна сега, когато този приятен народ ме избра за свой цар и всички ми се кланят? Сигурен съм, че всичко това се дължи на скарабея, както и на добрите ми качества, които едва този народ успя да оцени правилно. Струва ми се впрочем, че вече не е редно да ми викаш Каптах като на роб или слуга и да ме заговаряш така направо, а трябва да ми се покланяш като другите.

— Каптах, Каптах, тази игра ще ти излезе солена — настоях аз — Бягай, докато е време, и аз ще ти простя за твоята наглост.

Но Каптах избърса омазнените си устни, замери ме с един оглозган магарешки кокал и кресна:

— Изведете този долен египтянин, че ще се разгневя и ще нашаря гърба му с тоягата си!

Тогава преоблеченият в лъвска кожа се нахвърли с рев върху мен, ухапа ме за крака, повали ме и издраска лицето ми с нокти. Зле щях да си изпатя, ако в същия миг не бе прозвучал рог и не беше оповестено, че е време царят да въздаде правда на народа, така че мен ме забравиха.

Каптах се пообърка, когато понечиха да го отведат в Дома на справедливостта, и заяви, че предоставял правораздаването на съдиите, които били почтени люде и той им имал доверие. Народът обаче се възпротиви бурно и завика:

— Искаме да видим мъдростта на царя, за да се убедим, че е цар на място и знае законите!

Така Каптах бе въздигнат на трона на правосъдието и пред него положиха символите на справедливостта — камшик и окови, а народът бе подканен да застане пред царя и да изкаже жалбите си. Най-напред в нозете на Каптах се хвърли мъж, който бе раздрал дрехите си и бе посипал главата си с пепел. Той избърса с лицето си пода пред Каптах, заплака и занарежда:

— Няма по-мъдър от нашия цар, владетеля над четирите края на света. Затуй го моля за справедливост по следния въпрос. Преди четири години си взех жена, нямахме деца, а сега жена ми е трудна. Вчера обаче научих, че ме мами с един войник. Сварих ги даже двамата, но войникът беше едър и силен, та не можах да му сторя нищо. Сега черният ми дроб е изпълнен с мъка и отчаяние, защото откъде мога да знам дали детето, което е на път, е мое, или го е направил оня войник. Затуй моля царя да отсъди правилно, че да разбера със сигурност чие е детето — мое или на войника, и да знам как да постъпя.

Каптах мълчеше и се оглеждаше неспокойно, но сетне каза решително:

— Донесете тояги и наложете този мъж, за да запомни хубаво днешния ден!

Съдебните служители хванаха мъжа и започнаха да го налагат, а той заохка от болка и се обърна към народа:

— Каква справедливост е това?

Народът също възнегодува и поиска обяснение.

— Този мъж — поде Каптах — си заслужи боя първо с това, че ме занимава с такива незначителни неща. Но още повече заслужаваше тояга заради глупостта си, защото къде се е чуло и видяло мъж, който е оставил нивата си незасята, да дойде да се оплаква, че друг на добра воля я засява и го оставя да прибере реколтата? Виновна е не жената, че си е намерила друг мъж, а съпругът, защото не е успял да й даде онова, което тя иска. Затова той си получи заслуженото.

Като чу това, народът избухна в смях и викове и възхвали мъдростта на царя. Сетне пред него застана сериозен старик и рече:

— Пред този каменен стълб, на който е записан законът, и пред царя настоявам за справедливост по следния въпрос. Построих си къща край улицата, ала майсторът зидар ме измами — къщата се срути и погуби един случаен минувач. Сега близките на минувача заведоха дело срещу мен и искат обезщетение. Какво да сторя?

Каптах помисли и каза:

— Този случай е сложен и налага по-подробно проучване. Според мен той е дело на боговете, а не на хората, но да видим какво казва законът за него.

Правниците пристъпиха до стълба, прочетоха закона и обясниха:

— Ако къща се срути поради небрежността на майстора зидар и при срутването си погуби собственика на къщата, тогава майсторът зидар също трябва да бъде погубен. Но ако при срутването си къщата погуби сина на собственика, тогава следва да се погуби синът на майстора зидар. Само толкова казва законът, обаче ние го тълкуваме така, че каквото погине при срутването на една къща, същото нещо от имуществото на майстора зидар подлежи на унищожение. Друго не можем да кажем.

— Не знаех — отбеляза Каптах, — че тукашните майстори зидари били такива немарливци, и в бъдеще ще гледам да съм предпазлив с тях. А според закона случаят е прост: близките на загиналия минувач да идат при къщата на майстора зидар, да издебнат първия задал се минувач, да го погубят — и с това законът е изпълнен. Сторят ли го наистина, ще отговарят за последствията, ако близките на този минувач ги обвинят в убийство, понеже тук действително имаме по-скоро деяние на боговете, отколкото на хората. Според мен най-виновен е минувачът, тръгнал покрай срутваща се къща, защото кой разумен човек върши това, ако боговете не са решили така. Ето защо аз освобождавам майстора зидар от всяка отговорност и заявявам, че мъжът, който търси от мен правда, е глупак. Той не е държал майстора зидар под око, та да си свърши съвестно работата, и майсторът зидар с право го е измамил, защото глупците трябва да бъдат мамени, за да се поучат и да поумнеят. Така е било и така ще бъде.

Народът отново възхвали мъдростта на царя, а ищецът си тръгна посрамен. След него пред царя застана дебел търговец, облечен със скъпа дреха, и изложи жалбата си, казвайки:

— Преди три вечери отидох при портата на Ищар, където в празничната нощ бедни девойки от града се бяха събрали, за да принесат, както му е редът, целомъдрието си в жертва на богинята и така да си подсигурят чеиза. Харесах си една мома измежду тях и след като се спазарихме, дадох й шепа сребро и работата беше уредена. Ала тъкмо когато щях да пристъпя към онова, за което бях дошъл, стомахът изведнъж ме присви и трябваше да ида да се облекча. Когато се върнах, оказа се, че междувременно момата се спазарила с друг мъж, получила сребро и от него и двамата свършили онова, заради което бях отишъл при портата. Вярно е, че тя предложи да се забавлява и с мен, но аз отказах, защото вече не беше целомъдрена, и си поисках среброто обратно, ала тя не склони да ми го върне. Сега диря от царя справедливост — не ме ли сполетя голяма неправда, като загубих среброто си, без да получа нещо в замяна? Нали като си купя гърне, то става мое, докато сам го счупя, и продавачът няма право да го чупи и да ми предлага парчетата?

След като го изслуша, Каптах гневно скочи от трона на справедливостта, изплющя с камшика и извика:

— Честна дума, никъде не съм срещал такова тъпоумие, както в този град, и не разбирам, подиграва ли се този стар пръч с мен? Момата е постъпила съвсем правилно, като е избрала другиго, щом този глупак не си е взел онова, за което е отишъл. Освен туй тя е постъпила много пристойно, предлагайки му обезщетение, макар че изобщо не го е заслужавал. Този мъж е трябвало да бъде благодарен на момата и на другия, че за негова радост двамата са отстранили пречката, която в такива случаи създава само ядове и разправии. А той идва при мен да се оплаква и да ми дрънка за някакви си грънци. Щом сравнява момите с грънци, осъждам го отсега нататък да се задоволява само с грънци и да не припарва до нито една мома!

С обявяването на тази присъда на Каптах му омръзна да раздава справедливост, протегна се на трона и каза:

— Е, днес хапнах и пийнах и смятам, че достатъчно поработих, като си напрягах главата с правораздаване. Нека съдиите ме заместват, ако още някой дойде да се жалва. Току-що изречената присъда ме подсети, че като цар, аз съм господар и на харема, където според моите сведения ме очакват четиристотин жени. Време е да огледам имота си и няма да се учудя, ако пътем счупя няколко грънци, защото властта и виното така хубаво ми подействуваха, че се чувствувам силен като лъв.

При тези думи тълпата нададе мощен вик, който дълго не пресекна. Пренесоха Каптах обратно в палата и спряха да го изчакат пред вратата на харема и на двора. Обаче Бурабуриаш вече не се смееше, а нервно кършеше ръце и се почесваше с крак по глезена. Щом ме забеляза, той бързо се завтече към мен и каза:

— Синухе, ти си ми приятел и като лекар, можеш да влезеш в царския харем. Иди след него и гледай да не стори нещо, за което ужасно ще се разкайва. Защото, ако се докосне до жените ми, ще накарам жив да го одерат и ще окача кожата му да съхне на стената. Но ако се държи прилично, обещавам му лека смърт.

— Бурабуриаш, аз наистина съм твой приятел и ти желая доброто, но кажи ми какво означава всичко това. Черният ми дроб се свива, като те гледам в положението на слуга, подиграван от всекиго.

— Всички знаят, че днес е денят на мнимия цар, а ти побързай да го настигнеш, за да не стане беля — отвърна той нетърпеливо и ме задърпа за ръката, ала аз не се подчиних, а казах:

— Не познавам обичаите на твоята страна и трябва да ми обясниш какво означава всичко това.

Тогава той обясни:

— Всяка година за деня на мнимия цар във Вавилон се избира някой глупав и смешен мъж, на когото цялата царска власт се предоставя за един ден от изгрев до залез-слънце, а самият цар трябва да му прислужва. Още не бях виждал по-смешен цар от Каптах, когото сам избрах заради невероятните му щуротии. Той самият не знае какво ще му се случи и тъкмо това е най-смешното.

— А какво ще му се случи? — запитах аз.

— При залез-слънце ще бъде погубен така неочаквано, както сутринта беше коронован — обясни Бурабуриаш. — Ако пожелая, мога да го погубя по жесток начин, но най-често във виното на мнимия цар се сипва слаба отрова и той заспива, без да разбере, че умира. Не е редно човек, който е управлявал един ден, да остава жив. Но веднъж, преди много време, се случило така, че в деня на мнимия цар пийналият истински цар се задавил с горещ бульон и починал, а мнимият цар продължил да царува и тридесет и шест години управлявал Вавилония, без някой да се оплаче от властта му. Затуй днес трябва да внимавам и в никакъв случай не бива да пия горещ бульон. А сега побързай да видиш да не би слугата ти да върши глупости, за които довечера ще съжалява.

Не стана нужда да ходя след Каптах, защото, разярен и с разкървавен нос, той сам изскочи от царския харем, притиснал с ръка единственото си око. Охкайки, той се развика:

— Вижте на какво ми направиха! Предложиха ми разни бабички и дебели негърки, а когато реших да посегна към едно младо козленце, то се превърна в тигрица, насини ми единственото виждащо око и с пантофа си ми разби носа!

Бурабуриаш така се затресе от смях, че трябваше да се хване с две ръце за китката ми, за да не падне. А Каптах стенеше и се оплакваше:

— Вече не смея да отворя вратата на харема си. Онази млада жена вилнее там като звяр и не виждам друг изход, освен ти, Синухе, да влезеш и с цялото си умение да отвориш черепа й, че злият дух да излезе от нея. Само зъл дух трябва да я е обзел, щом се осмелява да вдига ръка срещу царя и да ми разбива носа е пантофа си, та кръвта ми да блика като на заклан вол.

Бурабуриаш ме побутна и каза:

— Иди и виж какво става там. Вече познаваш сградата, а аз днес не бива да влизам в нея. Сетне ще ми разкажеш за случилото се. Струва ми се, че знам за коя става дума. Вчера ми доведоха една девойка от морските острови, от която очаквам голяма наслада, но първо трябва да се упои с маков сок.

С упорството си той ме накара да вляза в царския харем, където бе настанала голяма суматоха. Царските евнуси не ме възпряха, защото вече знаеха, че съм лекар. Възрастни жени, които за този ден се бяха пременили, накичили и бяха гримирали сбръчканите си лица, ме наобиколиха и заразпитваха в един глас:

— Къде избяга той, къде се дяна нашият хубавец, душицата, милото козле, което очаквахме от сутринта?

Едра негърка се беше съблякла, готова първа да приеме Каптах, и сега викаше печално:

— Върнете ми любимия да го грабна в прегръдките си!

— Не обръщай внимание на тия жени — казаха евнусите угрижено. — Те трябваше да забавляват мнимия цар и всички се наливаха с вино, докато го чакаха. А лекар наистина ни е нужен, понеже девойката, която доведоха вчера, е обезумяла. Тя е по-силна от нас, рита ни и не знаем какво ще излезе от всичко това, защото отнякъде се е сдобила с нож и беснее като див звяр.

Отведоха ме в двора на харема, който на слънчевите лъчи блестеше в чудните цветове на гледжосаните тухли. В средата му имаше кръгъл басейн, а насред басейна — водни животни, от чиито уста струеше вода. Върху тях се бе покатерила развилнялата се девойка. Дрехите й бяха раздрани от евнусите при опита им да я уловят. Още при плуването се бе измокрила, а сега около нея бликаха многобройни фонтани. С едната си ръка тя се държеше здраво за муцуната на един делфин, от която струеше вода, а в другата й ръка проблясваше нож. Водата шумеше, евнусите пищяха и вдигаха врява наоколо, така че не се чуваше ни дума от онова, което казваше девойката. Макар и с раздрани дрехи и с мокри коси, тя несъмнено беше хубава. Аз се смутих и сърдито извиках на евнусите:

— Махнете се оттук да мога да поговоря с нея и да я успокоя!

И спрете водата, че не чувам какво казва! Не виждате ли, тя през цялото време вика.

— Само не се приближавай до нея, че ножът й е остър, както сами се уверихме — предупредиха ме те, ала все пак спряха шумящата вода, тя престана да блика от водните животни, струите около девойката се спуснаха и аз можах да я видя в целия й ръст. Беше стройна и красива, макар че тогава нямах време да мисля за това. Когато шумът на водата стихна, чух, че не вика, а пее. Не разбирах песента й, защото пееше на някакъв непознат език. Пееше с вдигната глава, очите й искряха зелени като на котка, бузите й бяха поруменели от възбуда.

— Престани да виеш като котка! — извиках й строго. — Хвърли ножа и ела при мен да поговорим! Изглежда, че не си с ума си, и аз ще те излекувам.

Тя спря да пее и ми отговори на още по-лош вавилонски от моя:

— Скочи в басейна, павиан такъв, и доплувай до мен! Както съм се разярила, ще ти промуша черния дроб с ножа си!

— Съвсем не ти мисля злото — извиках аз, а тя отговори:

— Точно така са ми казвали много мъже със зли намерения, а аз, дори да искам, не бива да се докосвам до мъж. Избрана съм да танцувам пред бога. Затуй нося този нож и предпочитам да го напоя с кръвта си, отколкото да допусна мъж до себе си. Особено пък оня похотлив едноок дявол, който приличаше по-скоро на надут мях, отколкото на човек.

— Ти ли удари царя? — запитах аз.

— Ударих го с юмрук в окото, а с пантофа си отпуших изворите на кръвта в носа му и бях във възторг от себе си, пък все едно дали е цар, или не. Защото, дори царят не бива да ме докосва, щом не искам това. Моят бог ми забранява да се докосвам до мъже, след като ми е отредено да танцувам пред него.

— Танцувай колкото си искаш, глупачко — казах аз. — Това не ме засяга, ала ножа трябва да захвърлиш. Може и себе си да нараниш, което би било жалко, защото евнусите твърдят, че на пазара за роби царят е заплатил цяла камара злато за теб.

— Аз не съм робиня! — възрази тя. — Отвлякоха ме подло, както сам би трябвало да видиш, ако имаш очи. Не говориш ли някой по-приличен език, който тук не разбират? Виждам, че евнусите се промъкват между колоните и слухтят да чуят какво приказваме.

— Аз съм египтянин — казах на бащиния си език. — Името ми е Синухе, Този, който е самотен, Сина на дивото магаре. По професия съм лекар и няма защо да се боиш от мен.

Тогава тя скочи във водата и пляскайки, доплува до мен с ножа в ръка, хвърли се в нозете ми и подхвана:

— Знам, че египетските мъже са кротки и не озлочестяват жена, ако тя сама не им се отдаде. Затова ти имам доверие и се надявам да ми простиш, че не изпускам ножа от ръката си. Вероятно още днес ще трябва да разрежа вените си, та моят бог да не бъде опозорен чрез мен. Но ако почиташ боговете и ми желаеш доброто, ти ще ме спасиш оттук и ще ме изведеш от тази страна, макар че не мога да ти се отплатя по подходящия за постъпката ти начин, защото действително не бива да се докосвам до мъж.

— Нямам ни най-малко желание да те докосвам — рекох аз. — В това отношение можеш да бъдеш спокойна. Но безумието ти наистина е голямо, щом искаш да се махнеш от царския харем, където можеш да ядеш вкусни ястия, да пиеш вино, да имаш дрехи, накити и всичко, каквото сърцето ти пожелае.

— Мъжът говори за ядене и пиене, за накити и дрехи, защото толкова му е умът — каза тя и ме прониза със зелените си очи. — Но жената може да копнее и за други неща, които той не проумява. Не разбирам също думите ти, че не искаш да ме докоснеш. Те ме обиждат много, защото вече свикнах всички мъже да ме желаят. Виждала съм го по лицата им и съм го долавяла от дъха им по време на моите танци. Най-добре го забелязах на пазара за роби, когато мъжете се възхищаваха на голотата ми и караха евнусите си да се уверят в непорочността ми. Ако искаш, за това можем да разговаряме по-късно, но първо трябва да ме изведеш оттук и да ми помогнела да избягам от Вавилон.

Дързостта й беше толкова голяма, че онемях, ала накрая й креснах:

— Нямам никакво намерение да ти помогна да избягаш! Това би било престъпление спрямо царя, който е мой приятел и е заплатил за теб цяла камара злато. Мога също да ти кажа, че надутият мях, дето е бил тук, е мнимият цар, който ще властвува само днес, а утре при теб ще дойде истинският цар. Той е голобрад юноша с приятна външност и очаква от теб голяма наслада, след като те обуздае. Пък и не вярвам могъществото на твоя бог да се простира дотук, така че не ще изгубиш нищо, ако се подчиниш на съдбата си. Най-добре ще е да престанеш с дърдоренето си, да захвърлиш ножа, да се премениш и нагиздиш за него, защото наистина си грозна с мокра коса, а боята от очите и устните ти се е размазала чак до ушите.

Това й подействува — тя опипа косата си, наслюнчи пръст и го прокара по веждите и устните си. След туй ме погледна с усмивка на хубавото си личице и рече:

— Казвам се Минея. Да знаеш как да ме наричаш, когато ме измъкнеш и заедно избягаме от тази ужасна страна.

Вдигнах ръце, съкрушен от дързостта й, и бързо се отдалечих, но ликът й ме преследваше и аз се върнах с думите:

— Минея, ще се застъпя за теб пред царя, ала нищо повече не мога да сторя. В това време ти се преоблечи и се успокой. Ако искаш, ще ти дам средство, което ще те направи безчувствена към всичко каквото вършат с теб.

— Опитай се само, ако смееш! — отвърна тя. — Но понеже си се загрижил за мен, ще ти дам този нож, който досега ме закриляше. Знам, че като е у теб, ти ще ме закриляш и никога няма да ме измамиш, а ще ме изведеш от тази страна и двамата ще избягаме.

Тя ми се усмихна и пъхна ножа в ръката ми, въпреки че извиках:

— Не ми трябва ножът ти, безумнице!

Колкото и да се опитвах да й го върна, тя не го прие обратно, а ме гледаше усмихната изпод мократа коса, докато си тръгнах крайно объркан с ножа в ръка. Установих, че е по-умна от мен, защото, предавайки ми ножа си, тя бе свързала съдбата си с моята и вече не можех да я изоставя.

Когато излязох от харема, Бурабуриаш ме посрещна и изпълнен с любопитство, ме запита какво се е случило.

— Твоите евнуси са сключили лоша сделка — отвърнах аз. — Минея, сиреч девойката, която са ти купили, буйствува и не желае да се докосне до мъж, понеже нейният бог й забранявал това. Най-добре ще е да я оставиш на мира, докато й дойде друг ум в главата.

Но Бурабуриаш радостно се засмя и каза:

— Очаква ме наистина голяма наслада, защото този вид момичета са ми известни: най-лесно ги вразумява боят. Нали съм млад и още не ми е поникнала брада, забавлението с жени често ме изморява и по-голямо удоволствие изпитвам, когато гледам как евнусите ги бият с жилави пръчки и слушам писъците им. Затуй тази опърничава девойка ми харесва извънредно много — ще накарам евнусите да я напердашат пред очите ми и се кълна, че още довечера кожата й ще подпухне, няма да може да лежи по гръб и така насладата ми ще бъде още по-голяма!

Той се отдалечи, потривайки ръце и кискайки се като момиче. Докато гледах подире му, осъзнах, че вече не ми беше приятел и не му желаех доброто. А в ръката си продължавах да стискам ножа на Минея.




6


След туй вече не ми беше до смях и веселие, макар палатът и дворът да гъмжаха от хора. Народът пиеше вино и бира и изпитваше неописуем възторг от всички дяволии, които Каптах непрестанно измисляше. Той бе забравил патилата си в харема, а удареното му око бяха наложили с парчета прясно месо, та вече не го болеше, макар че все още беше синьо. Но мен какво ме измъчваше — това не мога да ви кажа, защото не знам.

Мислех си, че във Вавилон имах още много неща за изучаване. Само донякъде бях усвоил гадаенето по овчи черен дроб и все още не умеех да капвам зехтин във вода, както го правеха жреците. Бурабуриаш ми беше много задължен за моето лекарско умение и за приятелството ми и знаех, че на тръгване щеше да ме обсипе с големи подаръци, ако останех негов приятел. Ала колкото повече размислях, толкова повече ме смущаваше ликът на Минея, въпреки че тя се бе държала дръзко с мен. Мислех си също за Каптах, който довечера трябваше да умре заради налудничавата прищявка на царя. Без да поиска съгласието ми, той бе избрал моя слуга за мним цар.

Тези разсъждения ожесточаваха сърцето ми и аз реших, че след като Бурабуриаш се бе провинил спрямо мен, мое право беше да му отвърна по същия начин, макар вътрешно да съзнавах, че тази мисъл престъпваше всички закони на приятелството. Но аз бях чужденец и самотник и добрите нрави не ме обвързваха. Ето защо надвечер се спуснах до брега, наех гемия с десет гребци и им казах:

— Днес е денят на мнимия цар. Знам, че сте пияни от радост и не ви се гребе. Ще ви дам обаче двойно по-голяма отплата, защото заможният ми чичо почина и трябва да отнеса тялото му при неговите предци. Налага се да го сторя, преди неговите деца и моят брат да са подели спор за наследството и аз да остана с празни ръце. Затуй ще ви възнаградя богато, ако стигнем възможно по-бързо. Очаква ни дълъг път, защото нашите предци почиват в старото ни имение близо до границата с Митани.

Гребците замърмориха недоволно, ала аз им купих две делви бира и им казах да пият до залез-слънце, а на смрачаване да са готови за потегляне. Тогава те разгорещено се възпротивиха:

— По тъмно изобщо не тръгваме, нощта е пълна с всякакви големи и малки таласъми и зли духове, дето надават страхотни крясъци, пък може и гемията да преобърнат или да ни погубят!

— Ще принеса жертва в храма, за да не ни сполети нещастие по пътя — успокоих ги аз. — А звънът на среброто, което ще получите след пристигането ни, положително ще заглуши крясъка на таласъмите.

Отправих се към кулата, където почти нямаше хора. Заради празника на мнимия цар всички жители на града се бяха събрали около палата. В двора на храма принесох в жертва една овца и огледах черния й дроб, но мислите ми бяха толкова объркани, че по него не отгатнах нищо съществено. Забелязах само, че бе по-черен от обикновено и вонеше, та ме обзеха лоши предчувствия. Изцедих кръвта на овцата в един мях и го отнесох под мишница в палата. Когато прекрачвах прага на царския харем, над главата ми се стрелна лястовица, която сгря сърцето ми и ми вдъхна кураж, беше птица от моята родина и реших, че ми носи щастие. На евнусите в харема казах:

— Оставете ме насаме с обезумялата девойка, за да прогоня дявола от нея!

Подчиниха ми се и ме въведоха в една стаичка. Там обясних на Минея какво трябваше да стори и й оставих ножа и напълнения с кръв мях. Тя обеща да послуша съвета ми и аз си тръгнах. Затворих вратата след себе си и предупредих евнусите никой да не я безпокои, защото съм й дал цяр за прогонване на дявола, а той може да се всели в оня, който отвори вратата без мое нареждане. Не бяха нужни повече уверения, за да ми повярват.

Слънцето клонеше на залез и във всички помещения на палата нахлуваше кървавочервена светлина. Каптах отново ядеше и пиеше, а Бурабуриаш му прислужваше с насмешка, като от време на време се кикотеше като момиче. Край масите в локви от вино лежаха заспали пияни мъже — високопоставени и нискостоящи.

— Искам да се убедя — обърнах се към Бурабуриаш, — че смъртта на Каптах ще бъде безболезнена. Той е мой слуга и като всеки господар аз отговарям за него.

— Тогава трябва да побързаш — отвърна Бурабуриаш. — Старецът вече размесва отровата с вино и слугата ти ще умре при залез-слънце, както го изисква обичаят.

Намерих стареца — придворния лекар, който не се усъмни, когато му казах, че царят ме изпраща. Тананикаше си, приказваше си сам и ми рече:

— Не е ли по-добре сам да размесиш отровата, че ръцете ми треперят от виното, очите ми сълзят и нищо не виждам. Да знаеш само колко съм се смял днес на дивотиите на твоя слуга!

Излях неговата смес и сипах във виното маков сок, като внимавах дозата да не е смъртоносна за Каптах. Отидох с чашата при него и казах:

— Каптах, възможно е никога повече да не се срещнем, защото ти се възгордя и утре навярно няма да ме познаваш. Затуй изпий тази чаша, която ти поднасям, та като се върна в Египет, да мога да разказвам, че с владетеля над четирите края на света сме били приятели. Изпивайки я, запомни, че каквото и да ти се случи, аз винаги ще ти мисля само доброто. И не забравяй нашия скарабей!

— Думите на този египтянин щяха да са като бръмчене на муха в ушите ми, ако те и без туй не ми бръмчаха от виното, та не чувам какво ми приказва — рече Каптах. — Но от чаша вино никога не съм се отказвал, както е известно на всички и както днес според силите си се постарах да докажа на моите поданици, от които съм безкрайно доволен. Затуй ще изпия предложеното ми вино, макар добре да знам, че утре в бедната ми глава ще препускат диви магарета!

Той изпразни чашата и в този миг слънцето залезе. Внесоха факли и запалиха лампите. Всички станаха прави, замлъкнаха и в палата настъпи пълна тишина. А Каптах сне от главата си короната на вавилонския цар и каза:

— Проклета корона, омръзна ми да ми притиска главата. Краката ми изтръпват, а клепачите ми тежат като олово, та най-добре ще е да ида да спя.

Той дръпна върху себе си тежката покривка за маса и се отпусна на пода да спи. Заедно с покривката върху него се разсипаха кани и бокали, така че той плуваше до гуша във вино, както сам бе обещал сутринта. Царските слуги го съблякоха и навлякоха изцапаните с вино дрехи върху Бурабуриаш, сложиха царската корона на главата му, подадоха му символите на властта и го пренесоха да седне на трона.

— Днес денят бе изтощителен — заяви Бурабуриаш. — Но аз въпреки това запомних някои от вас, които по време на шегата не проявиха достатъчно уважение към мен, надявайки се вероятно, че случайно може да се задавя с горещ бульон. Затова прогонете с камшици налягалите по пода, почистете залата и разкарайте тълпата от двора. А този смахнат, който ми омръзна, напъхайте в делва за вечни времена, ако вече е умрял.

Обърнаха Каптах по гръб, придворният лекар го опипа с треперещи от виното ръце и впери в него замъглен поглед.

— Този мъж действително е мъртъв като торен бръмбар — удостовери той.

Сетне слугите внесоха огромна делва, в каквито вавилонците запечатват покойниците си, положиха Каптах в нея и я замазаха с глина. Царят заповяда да я отнесат според обичая в подземието при останалите мними царе, но тогава аз се обадих:

— Този човек е египтянин и е обрязан като мен. Затова по египетски обичай съм длъжен да балсамирам тялото му, за да устои на смъртта, и да го снабдя с всичко необходимо за Западната страна, та да може там да яде, да пие и да се забавлява, без да работи. Всичко това трае тридесет или седемдесет дни в зависимост от положението на мъртвеца приживе. С Каптах, струва ми се, ще се справя за тридесет дни, защото той беше само мой слуга. След туй ще го върна и ще го оставя сред предшествувалите го мними царе в подземната гробница под твоя палат.

Бурабуриаш ме изслуша с любопитство и рече:

— Така да бъде, макар че според мен усилията ти ще отидат напразно, защото мъртвият човек остава да лежи, а духът му броди неспирно и се храни с отпадъците по улиците, ако близките му не запазят неговото тяло в глинена делва вкъщи, та той да получава дела си от домашната трапеза. Това очаква всекиго освен мен, понеже съм цар и след смъртта ми боговете ще ме приберат при себе си. Затуй, като умра, за разлика от другите мен няма да ме е грижа за моята каша и бира. Но ти постъпи с него както искаш, щом така повеляват обичаите на твоята страна. Аз не се противопоставям на обичаите, а напротив — моля се дори на непознати богове и търся от тях прошение за греховете, които не съм извършил, защото сигурното си е сигурно.

Наредих на слугите да пренесат глинената делва с тялото на Каптах в паланкина, който бях поръчал да чака край стената на палата. Но преди да тръгна, казах на царя:

— В течение на тридесет дни няма да се виждаме. Докато балсамирам тялото, не бива да се срещам с други хора, за да не се вселят в тях духовете, които витаят около него.

— Съгласен съм — засмя се Бурабуриаш. — А ако се появиш, ще накарам слугите ми да те прогонят с тояги, за да не вкараш зли духове в палата ми!

В паланкина направих отвор в меката глина, с която бе замазана делвата, та Каптах да има въздух за дишане. След туй скришом се промъкнах обратно в палата и влязох в харема, където евнусите ме посрещнаха с голямо облекчение, понеже се опасяваха, че царят всеки миг може да дойде.

Едва отворил вратата на стаичката, в която бях оставил Минея, аз отстъпих назад, заскубах косите си и се завайках:

— Елате да видите каква беда се е случила! Тя лежи мъртва, до нея е окървавеният нож и чак по косите й има кръв!

Евнусите дотичаха и примряха от ужас, защото изпитваха страх при вида на кръв и не смееха да пристъпят по-близо. Те горестно заплакаха, понеже се бояха от гнева на царя, ала аз им казах:

— Сега и вие, и аз хлътнахме в един и същ капан. Бързо донесете някаква постелка, в която да увием тялото й и измийте кръвта от пода, за да не узнае никой за случилото се! Въпреки че царят още не бе виждал тази девойка, той очакваше голяма наслада от нея и страшно ще се разгневи, ако научи, че в небрежността си вие и аз сме я оставили да умре, както желаеше нейният бог. Тичайте бързо и доведете някоя друга девойка, за предпочитане такава, която идва от далечна страна и не говори вашия език. Пременете я и я нагиздете за пред царя, а ако се противи, набийте я с пръчки пред него, защото това му доставя удоволствие, и ще получите голяма награда.

Евнусите прозряха умното ми предложение и след кратко пазарене им дадох половината от среброто, което според тях щяла да струва новата девойка, макар да знаех, че те ще си го присвоят, защото естествено щяха да я купят със среброто на царя. А и от него щяха да си присвоят, като накарат продавача да напише на глинената плочка по-висока цена от заплатената. Такъв е бил и такъв ще си остане навикът на евнусите навред по света, но аз не исках да се препирам с тях. Донесоха ми един килим, в който увих тялото на Минея, и по тъмни пътеки ми помогнаха да го пренесем до паланкина, в който вече се намираше делвата с Каптах.

Така в тъмна доба аз напуснах Вавилон като беглец, загубвайки много злато и сребро, въпреки че там можех да забогатея и да натрупам още повече знания. Носачите роптаеха и се питаха:

— Какъв ли е тоя човек, дето ни кара да ходим в нощния мрак без факли? Товари на паланкина ни погребални делви и царски килими, та вратовете ни се превиват като на волове в ярем и дръжките прежулват кожата по раменете ни. Черните ни дробове се свиват от страх, че в тъмното трябва да носим трупове, а от килима по вратовете ни се стича кръв. За всичко това ще искаме добре да ни заплати.

Щом пристигнахме на брега, ги накарах да прехвърлят делвата в гемията, а килима пренесох сам и го пъхнах под навеса. Казах им:

— Слушайте, роби и кучи синове! Ако някой ви разпитва, запомнете, че тази нощ не сте виждали и не сте чували нищо. За услугата ще дам всекиму по къс сребро.

Те заскачаха от радост и завикаха:

— Услужихме на знатен господар, ала ушите ни са глухи и очите ни са слепи, тъй че нищо не сме видели и не сме чули тази нощ!

Освободих ги, макар да знаех, че щяха да се напият, както открай време са постъпвали носачите, и в пияно състояние щяха да раздрънкат видяното. Но нямах начин да го предотвратя, защото бяха осем яки мъже и дори да исках, не можех да ги погубя и да ги хвърля в реката всичките.

Тръгнаха си и аз събудих гребците. При изгрева на луната те спуснаха весла във водата и ме изведоха от града, прозявайки се и проклинайки съдбата си, понеже имаха главоболие от изпитата бира. Така аз избягах от Вавилон, без да знам защо го сторих. Вероятно това е било написано на звездите още преди моето раждане и не можеше да се промени.




Седма книга

Минея





1


Тъй като нощем движението по реката не спираше, измъкнахме се от града, без стражите да ни безпокоят, и аз пропълзях под навеса да положа морната си глава. Както вече описах, царските гвардейци ме бяха разбудили още преди зазоряване и никога през живота си не бях имал толкова напрегнат ден, изпълнен с шум и смут. Но ето че и сега не намерих покой — Минея се бе измъкнала от килима и се миеше, загребвайки с шепи вода от реката. Лунната светлина проблясваше игриво по капките, които се стичаха от дланите й. Тя ме погледна, без да се усмихва, и заговори с негодувание:

— По твой съвет цялата се нацапах с кръв, сега мириша и може би никога няма да успея да се изчистя. За всичко си виновен ти. А когато ме пренасяше в килима, притискаше ме към себе си много по-силно, отколкото беше необходимо, и аз едва дишах.

Бях се наситил на приказките й, чувствувах се капнал от умора и затова й казах, прозявайки се:

— Млъкни най-сетне, проклето момиче! Като си помисля колко работа ми отвори, сърцето ме заболява и ми се иска да те хвърля в реката, чиито води сигурно ще те измият според желанието ти. Без теб щях да си седя от дясната страна на царя, жреците от кулата щяха да ме учат на цялата си мъдрост, без да скриват нещо от мен, и щях да стана най-умният лекар на земята. Заради теб се лиших от подаръците, спечелени с лекарското ми умение, златото ми намалява, а не смея да използувам глинените плочки, срещу които бих могъл да получа злато от съкровищниците на храмовете. Всичко това дължа на теб и проклинам деня, в който те срещнах. При спомена за него всяка година ще навличам власеница и ще си посипвам главата с пепел.

Тя потопи ръка в огряната от луната вода, раздели я като течно сребро и промълви, без да вдига поглед:

— Щом е така, тогава по-добре да скоча в реката и ще се избавиш от мен.

Тя се изправи, готова да скочи, но аз я дръпнах и казах:

— Престани с дивотиите си! Ако се хвърлиш в реката, всичко сторено от мен ще се окаже напразно и това ще е върхът на безумието. Минея, заклевам те във всички богове да ме оставиш най-сетне да подремна и да не ми пречиш с приумиците си, защото съм много уморен.

Изричайки тези думи, аз се пъхнах под килима и се завих презглава. Нощта беше студена, макар да се бе запролетило и в тръстиките щъркелите да тракаха с клюновете си. Тя се промъкна под килима до мен и кротко каза:

— Като не мога да сторя нищо друго за теб, нека те стопля с тялото си в студената нощ.

Не намерих сили да й се противопоставя — заспах, сгрят от тялото й, и спах чудесно, защото беше млада и тялото й като малка пещ излъчваше топлина до мен.

На сутринта се събудих и видях, че бяхме стигнали доста нагоре по течението, ала гребците почваха да недоволствуват:

— Плещите ни се вдървиха и гърбовете ни се схванаха. Да не искаш да гребем до издъхване? Не сме тръгнали да гасим пламнала къща!

Насилих сърцето си и им наредих:

— Който престане да гребе, ще опита тоягата ми! Ще почиваме едва на пладне. Тогава ще се нахраните, ще пиете вода и всекиму ще дам по глътка вино от фурми, да се ободри и да се почувствува волен като птица. Но ако роптаете против мен, ще призова всички зли духове срещу вас. Да знаете, че съм жрец и магьосник и познавам множество духове, които жадуват за човешко месо!

Казах го, за да ги сплаша, ала слънцето сияеше на небето и те не ми повярваха, рекоха, че съм сам срещу тях десетимата, и най-близкият посегна да ме удари с веслото.

Изведнъж обаче откъм погребалната делва на носа на гемията се дочу трополене. Каптах захлопа отвътре и започна да ругае с дрезгав глас. Гребците пребледняха от ужас, заскачаха един подир друг в реката, заплуваха панически и се изгубиха от погледа ми във водната шир. Гемията изви, наклони се и пое по течението, ала аз я насочих към брега, където хвърлих каменната котва. Като решеше косата си, изпод навеса се появи Минея и прогони всичките ми страхове, защото беше хубава, грееше слънце и в тръстиките щъркелите потракваха с клюновете си. Отправих се към погребалната делва, разчупих глината на отвора й и извиках високо:

— Възкръсни, ти, който почиваш тук!

Каптах подаде чорлава глава и се огледа стъписано. Струва ми се, че никога не бях виждал по-объркано лице от неговото в този миг. Той простена и запита:

— Що за номера са това? Къде се намирам, къде е царската ми корона, къде са се дянали символите на моята власт? Съвсем гол съм и ми е студено, а главата ми е пълна с оси и крайниците ми тежат като олово, сякаш отровна змия ме е ухапала. Внимавай, Синухе, не се шегувай с мен, защото с царете шега не бива!

Искаше ми се да го накажа за безочливото му държане предишния ден, поради което се престорих, че недоумявам, и казах:

— Не разбирам за какво говориш, Каптах. Сигурно още си замаян от виното и не си спомняш, че вчера на тръгване от Вавилон се напи, започна да буйствуваш по гемията, дърдореше глупости и гребците се видяха принудени да те затворят в тази делва, за да не им сториш зло. Говореше нещо за цар и съдии и изприказва какви ли не щуротии.

Каптах притвори очи, дълго размишлява и накрая рече:

— Господарю, заричам се вече никога да не пия, защото от виното ми се присъниха невероятни приключения. Толкова невероятни, че не смея да ти ги опиша. Мога само да кажа, че по милостта на скарабея се видях цар, раздавах справедливост от царския престол, даже в царския харем ходих и се забавлявах с някаква красавица. Още много друга неща ми се случиха, ала не ги помня, понеже имам страхотно главоболие. Смили се, господарю, и ми дай от оня цяр, дето пиячите на вино в проклетия Вавилон го вземат на другия ден.

Докато говореше, Каптах забеляза Минея и веднага се скри в делвата, казвайки с жаловит глас:

— Господарю, сигурно съм болен или продължавам да сънувам, щом като в дъното на гемията ми се привижда девойката, която насън срещнах в царския харем. Скарабеят да ме пази, защото се боя, че се побърквам!

Той опипа посинялото си око и отеклия си нос и изхленчи. Минея се приближи до делвата, хвана го за косата и изтегли главата му през отвора.

— Погледни ме! — каза тя. — Аз ли съм жената, с която уж си се забавлявал нощес?

Каптах я погледна уплашено, затвори очи и извика с писклив глас:

— Нека всички египетски богове се смилят и ми простят, че съм служил на чужди богове и съм им принасял жертва, но това си ти и те моля за прошка, защото беше само насън!

Минея свали пантофа си и с него така го перна по двете бузи, че те изплющяха.

— Ето ти наказанието за неприличния сън, та да знаеш, че вече си буден!

Но Каптах завика още по-силно:

— Вече изобщо не знам спя ли, или съм буден, защото същото ми се случи насън, когато тази ужасна жена се нахвърли върху мен в царския харем!

Помогнах му да се измъкне от делвата и му дадох горчив сироп да си прочисти стомаха. После с едно въже, завързано около кръста му, го спуснах във водата и въпреки крясъците му го оставих да поплува, за да се съвземе от виното и маковия сок. Когато отново го изтеглих на гемията, аз се съжалих над него и му казах:

— Нека това ти бъде урок за дръзкото поведение спрямо мен, твоя господар. Освен това запомни, че всичко случило се с теб е истина и че без моята намеса сега щеше да лежиш мъртъв в делвата в гробницата на мнимите царе.

Сетне му разказах цялата история подред и трябваше да я повторя няколко пъти, докато я схване и повярва. Накрая рекох:

— Животът ни е в опасност и на мен никак не ми е до смях. Ако царят ни пипне, ще увиснем на стената с главата надолу, а може и нещо по-лошо да ни се случи. След като гребците избягаха, остава сами да си помогнем и ти, Каптах, ще трябва да измислиш начин да се прехвърлим живи в Митани.

Каптах се почеса по главата, дълго размисля и най-сетне проговори:

— Ако съм те разбрал правилно, всичко случило се е истина и аз не съм сънувал, нито пък съм се побъркал от виното. Щом е така, обявявам този ден за благодатен и в такъв случай мога безгрижно да се напия, за да ми се проясни мозъкът, макар доскоро да смятах, че вече никога не ще се допра до вино.

След тези думи той се пъхна под навеса, разпечата една делва с вино и почна да пие, като величаеше разни египетски и вавилонски богове, чиито имена не бях и чувал. Споменавайки името на всеки бог, той надигаше делвата, докато се свлече на килима, заспа и захърка като хипопотам.

Постъпката му така ме възмути, че ми се щеше да го търколя в реката и да го удавя, ала Минея ме възпря:

— Каптах е прав, всеки ден си има своите грижи. Защо да не пийнем и да не се повеселим тук, където ни е довело течението? Мястото е красиво, закътано в тръстиките, сред които щъркелите потракват клюнове. Ето, и диви патици прелитат, проточили шии, и вият гнездата си, водата блести жълто-зелена под слънцето, а сърцето ми е волно като птица, след като се избавих от робството.

Замислих се над думите й и реших, че е права.

— Щом и двамата сте полудели, защо аз да оставам по-назад? Така или иначе, не ме е грижа за нищо и ми е все едно дали кожата ми ще съхне на стената утре или едва след десет години. Нали и жреците от кулата ме учеха, че всичко това е написано на звездите още преди да сме се родили. Слънцето грее приятно и крайбрежните ниви се зеленеят. Ще ида да се изкъпя в реката и да наловя риба с ръце, както правех някога като дете, защото и този ден е като всички останали.

Така ние поплувахме в реката, изсушихме дрехите си на слънце, ядохме и пихме. Минея принесе жертва на своя бог и танцува пред мен на гемията обредните си танци, от които гърлото ми се сви и дъхът ми замря. Затова й казах:

— През живота си само една жена съм наричал сестрица, ала скутът й ме изгори като огнена пещ и тялото й ме изсуши като пустиня, без да утоли жаждата ми. Затуй ти се моля, Минея, да ме избавиш от магията, в която ме окова снагата ти. И не обръщай към мен очи, блеснали като лунна светлина по огледалото на реката, защото ще те нарека сестрица и ти ще ме тласнеш към престъпления и гибел, както стори оная жена.

Минея любопитно ме погледна и каза:

— Синухе, изглежда, че си общувал със странни жени, щом ми говориш подобни неща. Възможно е жените в твоята родина да са такива, но от мен не бива да се опасяваш. Нямам никакво намерение да те прелъстявам. Моят бог ми е забранил да се забавлявам с мъже. Ако го сторя, ще трябва да умра. Затуй съм предпазлива и ни най-малко не желая да те изкушавам, както явно си въобразяваш, макар че не разбирам откъде ти идват такива мисли.

Тя обгърна с ръце главата ми, сложи я върху коленете си, погали ме по бузите и косата и рече:

— Много глупава ти е главата, щом злословиш за жените. Дори да има такива, дето тровят всички излаци, има и други, които са като извор в пустиня или като роса по обгоряла трева. Но макар да си твърдоглав и неразбран, макар косата ти да е черна и корава, на мен ми е приятно да държа главата ти, понеже в теб, в очите и в ръцете ти, има нещо, което ме привлича. Затуй ми е жал, че не мога да ти дам желаното от теб. Жал ми е не само заради теб, но и заради мен, ако това мое безсрамно признание те утешава.

Златистозелената вода се плискаше в борда на гемията, докато аз стисках силните й хубави ръце. Като удавник се бях хванал за тях и се взирах в очите й, лъчезарни като лунната светлина по повърхността на реката и топли като ласка.

— Минея, сестрице! — казах аз. — Много богове има на света, неизброими са и всяка земя си има своите. На мен всички ми омръзнаха и ми се струва, че хората ги създават само от страх. Отречи се от твоя бог, чието искане е жестоко и безполезно, крайно жестоко тъкмо в този ден. Ще те отведа в някоя страна, до която властта на твоя бог не се простира, пък ако ще до края на света да вървим, с трева и сушена риба да се храним в земята на диваците и цял живот на рогозка да спим! Все някъде трябва да има граница, отвъд която властта на твоя бог да не достига.

Но тя стисна ръцете ми, извърна поглед и рече:

— Моят бог е прокарал границата на властта си през сърцето ми. Където и да ида, силата му ще ме стигне и ще трябва да умра, ако се отдам на мъж. Днес, когато те виждам пред себе си, искането на моя бог ми се струва жестоко и безполезно, ала не мога да му противостоя. А утре, като ми се наситиш и ме забравиш, всичко ще бъде пак иначе. Нали така постъпват мъжете.

— Никой не знае какво ще се случи утре — отвърнах аз припряно и целият пламнах от копнеж по нея, сякаш тялото ми беше копа крайбрежна тръстика, обгаряна години наред от слънцето, докато лумне от някоя искра. — Ти само увърташ и като всички жени искаш да ме дразниш, за да се наслаждаваш на мъката ми.

Но тя отдръпна ръцете си, погледна ме укорително и каза:

— Аз не съм някоя неука девойка. Освен родния си език говоря езика на вавилонците и твоя език и мога да изпиша името си със знаците на три писмености както върху глина, така и на папирус. Била съм в много големи градове, по египетското крайбрежие също съм ходила заедно с моя бог, танцувала съм пред много зрители и те са се възхищавали на изкуството ми. После корабът ми потъна и търговци ме отвлякоха. Добре ми е известно, че мъжете и жените навсякъде са еднакви, макар езикът и цветът на кожата им да е различен и да служат на различни богове. Знам също, че учените хора във всички големи градове си приличат по мисли и нрави, разтушават се с вино и в сърцето си не държат вече на боговете, въпреки че продължават да им служат по навик и за по-голяма сигурност. Всичко това ми е добре известно, но аз от дете съм възпитавана в божиите обори, посветена съм във всички обреди и никаква сила или магия на земята не може да ме отлъчи от моя бог. Ако беше танцувал пред бикове, ако беше скачал между острите им рога и с крак палаво бе докосвал ревящите им муцуни, щеше да знаеш за какво говоря. Ти обаче явно не си виждал никога момчета и момичета да танцуват пред бикове.

— Чувал съм за това — рекох аз. — Знам също, че в Долното царство уреждат такива игри, ала съм ги смятал за народни увеселения. Можех, разбира се, да се досетя, че боговете и в тях имат пръст както във всичко останало. Иначе ние в Египет почитаме един бик, който въплъщава символите на бога и се ражда веднъж на едно човешко поколение. Но никога не съм чувал някой да е скачал на врата му, защото това би било кощунство и би накърнило достойнството му. Този бик впрочем умее да пророкува. И все пак, ако смяташ да ме убедиш, че пазиш целомъдрието си за биковете, то това според мен е нечувано, макар да знам, че при тайнствените обреди за майката земя сирийските жреци принасят в жертва на козли непорочни девойки, избирани за тази цел из средата на народа.

Тогава тя ми зашлеви две плесници, очите й засвяткаха като на дива котка нощем и гневно извика:

— От думите ти разбирам, че между мъж и козел разлика няма. Умът ти все около плътското се върти и една коза може да задоволи похотта ти толкова, колкото и една жена. Върви по дяволите и ме остави на мира, за да не се дразня от твоята ревност! Приказваш за неща, от които разбираш толкова, колкото свиня от кладенчова вода.

Думите й бяха ядни, бузите ми горяха от плесниците, така че аз отрезнях, оставих я и се оттеглих на кърмата. За да убивам времето, отворих лекарското сандъче и се залових да почиствам инструментите си и да отмервам церове. Тя седеше на носа и сърдито риташе с пети дъното, но след малко в яда си се съблече, натри тялото си с масло и започна да танцува и да играе гимнастика така разгорещено, че гемията се разлюля. Не устоях и тайно я наблюдавах, защото умението й беше невероятно. С лекота се премяташе назад, извивайки снагата си като лък, и от това положение заставаше на ръце. Всички мускули на тялото й потръпваха под лъщящата от масло кожа, косата и се развяваше около главата и тя се задъхваше, защото танцът й изискваше много усилие и сръчност. Никога дотогава не бях виждал подобно нещо, макар да познавах вещината на танцьорките от публичните домове в много страни.

Докато я съзерцавах, ядът в сърцето ми се стопи и вече не ме вълнуваше какво бях загубил, отвличайки тази капризна и неблагодарна девойка от царския харем във Вавилон. Спомних си, че там бе готова да се самоубие с ножа, за да запази непорочността си, и разбрах колко погрешно и подло постъпвах, като исках от нея нещо, което не можеше да ми даде. След като танцува до изнемога, така че цялата й кожа се покри с бисерни капчици пот и всеки мускул потръпваше от умора, тя се изми в реката и избърса тялото си. Сетне се облече, замятайки дори главата си, и я чух да плаче. Това ме накара да забравя лековете и инструментите си и се завтекох при нея. Внимателно докоснах рамото й и я запитах да не би да е болна, но вместо да ми отговори, тя отблъсна ръката ми и зарида още по-силно. Седнах до нея и казах с натежало от скръб сърце:

— Сестрице Минея, недей да плачеш, недей поне заради мен! Уверявам те, че няма да те обладая дори сама да ме молиш за това, защото искам да ти спестя всяка болка и тъга и държа да останеш завинаги такава, каквато си сега.

Тя вдигна глава, изтри сърдито сълзите си и ме сряза:

— Не ме е страх от никаква болка и тъга, глупако! И изобщо не плача заради теб, а заради моята участ, която ме отдели от моя бог и ме разкисна като мокър парцал, така че погледът на един нищо и никакъв мъж кара краката ми да омекват като тесто!

Говореше, упорито вторачила поглед встрани, и примигваше, за да прогони сълзите от очите си. Стиснах ръцете й и тя не ги отдръпна, а се извърна към мен и рече:

— Египтянино Синухе, сигурно ме смяташ за много неблагодарна и своенравна, но какво да сторя, като вече сама не се познавам. Ако можех, на драго сърце щях да ти разкажа за моя бог, та да ме разбереш по-добре, ала пред непосветени не бива да говоря за него. Мога само да ти кажа, че той е морски бог и обитава тъмна пещера. Досега никой, който е влязъл в нея, не се е завърнал, а е останал при него за вечни времена. Едни твърдят, че макар да живеел в морето, приличал на бик, поради което нас, обречените нему, ни обучават да танцуваме пред бикове. Други го описват като човек с глава на бик, ала след като пропътувах толкова много страни и посетих големи градове, смятам това за измислица. Знам само, че всяка година измежду обречените нему с жребий се определят дванадесет, които един по един влизат в неговата пещера при всяко пълнолуние. За тях този миг е най-радостният. Моят жребий също беше изтеглен, но преди да дойде редът ми, нашият кораб, както вече ти казах, претърпя корабокрушение, търговците ме отвлякоха и ме продадоха на пазара за роби във Вавилон. През цялата си младост съм мечтала за чудните покои и ложето на бога, за вечния живот. Щом прекара един месец при бога, посветеният младеж или девойка може да се върне, ако пожелае, но досега още никой не е напуснал пещерата. Затуй, ми се струва, че на онзи, който веднъж се е срещнал с бога, земният живот няма какво повече да предложи.

Докато тя говореше, имах чувството, че сянка преминава пред слънцето, всичко пред погледа ми стана мъртвешки сиво и аз потреперих, защото знаех, че Минея не беше отредена за мен. Нейната басня напомняше онова, което разказваха жреците по цялата земя, но тя вярваше в нея и това ни разделяше завинаги. Повече не исках да я дразня или натъжавам с думите си, посгрях ръцете й в своите и накрая казах:

— Разбирам, че искаш да се върнеш при своя бог. По море ще те отведа в Крит, защото сега знам, че това е родният ти остров. Досетих се още когато говореше за биковете, но сега съм сигурен, след като описа бога, обитаващ тъмната пещера. В Симира търговци и моряци ми бяха разказвали за него, ала досега не им вярвах. Между другото разправяха, че жреците погубвали ония, които се опитвали да излязат от пещерата, за да не узнае никой как изглежда този бог. Това, разбира се, са приказки на моряците и простите хора, а ти като посветена знаеш всичко най-добре.

— На теб ти е ясно, че съм длъжна да се върна — каза тя умолително. — Иначе никъде на света не ще намеря покой, след като от дете съм расла в божиите обори. При все това, Синухе, аз ще се радвам на всеки ден, прекаран с теб, и на всеки миг, в който мога да те виждам. Не защото ме избави от злочестие, а защото никой не се е отнасял така към мен. Вече не копнея както преди за пещерата на бога и с тъга в сърцето ще вляза в нея. Щом е позволено, след определения срок ще се върна при теб, макар това да ми се струва невероятно — нали още никой не се е върнал оттам. Остава ни малко време, а както ти каза, никой не знае какво ще се случи утре. Нека се радваме на всеки ден, Синухе, да се радваме на патиците, прелитащи над главите ни, да се радваме на реката и тръстиките, да ядем и пием, без да мислим какво ни очаква. Така ще е най-добре.

Друг на мое място щеше да я грабне, да я обладае насилствено, да я отведе в родния си край и да живее с нея до сетния си час. Аз обаче знаех, че говореше истината и нямаше да намери ни миг покой, ако изневереше на бога, за когото бе живяла и расла. Някой ден щеше да ме прокълне и да избяга. Толкова могъща е силата на боговете над вярващите в тях и нищожна над невярващите. Предполагах, че ако посегна на нея, тя наистина щеше да умре. В Дома на живота бях виждал да линеят и издъхват хора без видимо увреждане или заболяване само защото бяха извършили прегрешение пред някой бог, в когото вярваха.

Всичко това положително е било написано на звездите дълго преди моето раждане и не можеше да се промени. Затуй ядохме и пихме в гемията, закътана между тръстиките, без да мислим за бъдещето. Минея свеждаше глава, галеше лицето ми с косите си и се усмихваше. След като пи, тя докосна с ухаещите си на вино устни моите и болката, която причини на сърцето ми, беше приятна — може би по-приятна, отколкото ако я бях обладал, макар тогава да не мислех за това.




2


Надвечер Каптах се събуди, изпълзя изпод килима, потърка очи и прозявайки се, заяви:

— Кълна се в скарабея, без да забравям Амон, че главата ми вече не прилича на ковашка наковалня. Пак мога да живея в сговор със света, стига да се намери нещо за ядене. Имам чувството, че в стомаха ми са се настанили няколко прегладнели лъва.

Без да поиска разрешение, той се намести край нашата софра и заръфа печените на глина птици, като плюеше костите през борда в реката. Появата му ме подсети в какво положение се намирахме и аз уплашено казах:

— Слушай, пиянствуваща нощна птицо, нали трябваше да ни окуражиш със съветите си и да ни помогнеш да се измъкнем от бедата, за да не увиснем скоро тримата с главата надолу на стената! Наместо това ти взе, че се напи и се просна на килима като свиня в калта. Казвай веднага какво да правим, защото царските войници сигурно са поели с лодките си след нас, за да ни погубят!

Без изобщо да се вълнува, Каптах отвърна:

— Ако си ми казал истината, царят тридесет дни няма да очаква да те види. Обещал бил даже с тояги да те прогони от палата, ако се появиш преди изтичане на уречения срок. Ето защо според мен няма какво толкова да бързаме. Ако ли пък е станала беля, ако носачите са разгласили бягството ти или евнусите от харема са уплели конците, тогава за нас няма спасение. Аз обаче продължавам да се уповавам на скарабея и смятам, че много си сбъркал, дето си ме упоил с маков сок. Главата така ме болеше, сякаш някой обущар я дупчеше с шилото си. Ако не беше действувал припряно, Бурабуриаш сигурно щеше да се задави с някой кокал или пък да се препъне и да си счупи главата. Тогава щях да стана цар на Вавилония и владетел над четирите края на света и сега нямаше да сме в беда. Толкова силна е вярата ми в скарабея. Но понеже си ми господар и не си виждал друг изход, аз ти прощавам. Прощавам ти също, загдето противно на достойнството ми ме беше затворил в глинената делва, та без малко не се задуших. Заради всичко това най-първо трябваше да си проясня мозъка и тогава да ти давам съвети. Отзарана по-добър съвет можеше да подириш от някой гнил пън, отколкото от моята глава. Сега обаче съм готов да ти предоставя цялата си мъдрост, понеже знам, че без мен си като изоставено от майка си агънце, което безпомощно я търси…

Заповядах му да прекрати безконечните си брътвежи и да каже накъде според него трябва да се отправим, за да се измъкнем от Вавилония. Каптах се почеса по главата и рече:

— Тази гемия е доста голяма, на трима ни няма да е лесно да гребем срещу течението, а и честно казано, никак не обичам веслата, защото от тях дланите ми се изприщват. По-добре да тръгнем по сушата, да откраднем отнякъде две магарета и на тях да натоварим нещата си. За да не будим подозрение, най-добре ще е да се облечем със стари дрехи, в странноприемниците и селата да се пазарим за всичко и ти да не казваш, че си лекар, а нещо друго. Ще се представяме за странствуващи артисти, които вечер забавляват народа по селските хармани. Артистите никой не ги преследва, а и разбойниците не си правят труд да ги обират. Ти ще гадаеш на селяците със зехтин, както са те учили, аз ще им разказвам забавни истории, каквито знам безчет, а девойката ще си изкарва хляба с танци. Със същия успех можем да наемем гребци, които с тази гемия ще ни закарат до границата, защото в края на краищата всичко зависи от скарабея — той може да ни закриля както по вода, така и по суша. Сигурното все пак е за предпочитане, а и не е редно да си присвояваме гемията на бедните гребци, които положително се спотайват из тръстиките наоколо и чакат да се смрачи, та да ни погубят. Затуй най-умното е да тръгваме веднага, а ако гребците рекат да насочат царските войници по следите ни, едва ли някой ще повярва на думите им. Ще почнат да разправят за злия дух, дето трополял в погребалната делва, и други небивалици, така че войниците и съдиите ще ги отпратят при жреците от храма, без да си създават главоболие да проверяват историите им.

Свечеряваше се и трябваше да побързаме. Каптах безспорно беше прав в предположението си, че гребците щяха да превъзмогнат страха и да направят опит да си възвърнат гемията — десет здравеняци срещу трима ни. Затуй се намазахме с маслото им, нацапахме дрехите и лицата си с глина, поделихме остатъка от златото и среброто ми и го скрихме в поясите и дрехите си. Лекарското сандъче, с което не исках да се разделя, стегнахме в килима и без да се съобразяваме с протестите на Каптах, го натоварихме на гърба му. След като прецапахме до брега, пуснахме гемията да се носи сред тръстиките. В нея оставихме храна и няколко делви с вино, на които гребците по мнението на Каптах щели да се зарадват, да се напият и да се откажат да ни преследват. А ако след изтрезняването си отидели да съобщят на съдиите за нас, десетимата щели да представят случая по различен начин, думите им щели да си противоречат и чиновниците щели да ги напердашат. На това се надявах и аз.

Така ние поехме пеша, достигнахме до обработваеми земи и попаднахме на кервански път, по който вървяхме цялата нощ, макар Каптах да негодуваше и да проклинаше часа на своето раждане, понеже товарът превиваше врата му. На сутринта пристигнахме в едно село, чиито жители ни посрещнаха радушно и ни се възхитиха, че сме дръзнали да ходим нощем, без да се боим от злите духове. Нагостиха ни с млечна каша, продадоха ни две магарета и ни изпратиха тържествено, защото бяха обикновени хорица, които месеци наред не бяха виждали щемпеловано сребро, плащаха данъците, си с пшеница и говеда и живееха в глинени къщурки заедно с домашните си животни.

Ден след ден крачехме по вавилонските пътища, срещахме търговци и с поклон се отдръпвахме встрани пред сановнически паланкини. Слънцето обгори кожата ни, дрехите ни се окъсаха и свикнахме да забавлявахме селяните по глинените гумна. Капвах зехтин във вода и им предричах честити дни, богата жътва, мъжки рожби и невести с голям чеиз. Съжалявах ги заради бедността им и не смеех да им предскажа нищо лошо. Те ми вярваха и се радваха неудържимо. Но ако трябваше да говоря истината, щях да им предрека безогледни бирници, бой с тояги и покварени съдии, глад в неплодородните години, треска по време на разлива, скакалци и мухи, изгаряща суша и воняща вода през лятото, непосилен труд и смърт след него, защото такъв всъщност беше животът им. Каптах им разказваше истории за чародеи, принцеси и далечни страни, където хората носели главите си под мишницата и веднъж в годината се превръщали във вълци. Вярваха на приказките му, почитаха го и го тъпчеха до пръсване. Минея също ги забавляваше с танците си по гумната. Тя трябваше да танцува всеки ден и така да поддържа умението си за пред своя бог. Селяните и се възхищаваха и казваха, че никога не са виждали подобно нещо.

Това странствуване ми беше от голяма полза, защото прозрях, че както богатите и високопоставените във всички страни и в големите градове по същество са еднакви и мислят еднакво, така и бедняците във всички страни са еднакви и мислят еднакво, макар нравите им да се различават и боговете им да се наричат другояче. Прозрях, че бедните са по-състрадателни от заможните, защото, вземайки ни за бедняци, те просто от добросърдечие ни предлагаха каша и сушена риба, без да очакват някаква отплата, докато богаташите прогонваха сиромасите от портите си и ги презираха. Прозрях, че бедните се радват и скърбят, мечтаят и умират и че сиромашкото дете се ражда точно както богаташкото. Тяхното простодушие спечели сърцето ми. И аз не можех да не лекувам срещаните болни, да не отварям циреи и да не почиствам очи, които без моята помощ скоро щяха да ослепеят. За всичко това не им исках никакви подаръци, вършех го от добра воля.

Ала защо постъпвах така, излагайки се на опасността да бъда разкрит — това не знам. Може би сърцето ми се разнежваше от присъствието на Минея, която виждах всеки ден и която с младостта си ме сгряваше нощем, когато спяхме на глинени подове, миришещи на слама и лютив тор. Възможно е да го вършех заради нея, като умилостивявах боговете с добри дела, а може би просто исках да изпитам лекарското си умение, да проверя дали не съм загубил сигурността на ръцете и остротата на очите си при определяне на болестта. Но колкото по-дълго живея, толкова по-добре осъзнавам, че каквото и да върши човек, върши го от различни подбуди и невинаги знае защо. Затуй всички човешки дела са прах в краката ми, щом не знам каква цел са имали те.

Странствуването ни беше свързано с много трудности. Ръцете ми загрубяха, ходилата ми се покриха с мазоли, слънцето изсуши лицето ми и прахта заслепяваше очите ми, ала в спомените ми това пътешествие по прашните вавилонски пътища си остана въпреки всичко хубаво и не мога да го забравя. На драго сърце бих дал много от опита и богатството си, ако можех още веднъж да тръгна млад, прозорлив и неуморим редом с Минея, чиито очи блестяха като лунна светлина по реката. През цялото време смъртта ни следваше като сянка и тя нямаше да е лека, ако ни разкриеха и попаднехме в ръцете на царя. Но в онези далечни дни аз не се сещах за смъртта, нито се боях от нея, макар животът да ми се струваше по-ценен от всякога, докато крачех до Минея и съзерцавах танците и по гумната, чиято глина пръскаха с вода, за да се слегне прахта. Заради нея забравих престъплението и позора на младостта си. Всяка сутрин, събуждайки се от блеенето на овцете и мученето на кравите, усещах сърцето си леко като птица, излизах и гледах как слънцето се ражда и като златна ладия поема по измития от нощта син небосвод.

Накрая стигнахме до опожарената и опустошена земя край границата. Пастири, които ни помислиха за бедняци, ни преведоха в Митани и Нахарина, без да плащаме данък и без да ни съзрат стражите на двамата царе. Едва след пристигането ни в един голям град, където хората не се познаваха помежду си, отидохме на пазара да си купим нови дрехи, измихме се, облякохме се, както подобаваше на достойнството ни, и отседнахме в една изискана странноприемница. Тъй като златото ми бе на привършване, останах известно време в града да упражнявам професията си. Спохождаха ме много пациенти и излекувах доста болни, защото жителите на Митани продължаваха да бъдат любопитни и да обичат всичко чуждо. Минея също правеше впечатление с хубостта си и мнозина ми предлагаха да я купят. Каптах се възстановяваше от изпитанията, пълнееше и общуваше с всякакви жени, които проявяваха благосклонност към него заради историите му. Като си сръбнеше в някой публичен дом, той им разказваше как царувал един ден във Вавилон, хората му се смееха, удряха се по колената и възклицаваха:

— Такъв лъжец още не бяхме срещали! Езикът му е дълъг и бърз като река!

Така времето си течеше, докато Минея започна да ме поглежда с безпокойство в очите, а нощем будуваше и плачеше. Накрая й рекох:

— Знам, че копнееш за родината и бога си и че ни предстои дълъг път. Но преди това трябва да мина през страната на хетите по причини, които не мога да ти кажа. След като разпитах търговци и пътници из странноприемниците и получих множество противоречиви сведения, смятам, че оттам можем да отплуваме за Крит, без да съм напълно уверен в това. Ако искаш, ще те придружа до сирийското крайбрежие, откъдето всяка седмица потеглят кораби за родината ти. Чух обаче, че съвсем наскоро оттук ще тръгне керван да отнесе ежегодните подаръци от митанския цар за царя на хетите. С този керван можем да пътуваме в безопасност, да видим и узнаем много неща, които по-рано не сме познавали. Такава възможност ще ми се удаде едва след година, ала въпреки това не искам да решавам на своя глава. Решавай ти по твоя воля.

В сърцето си знаех, че я заблуждавам, защото желанието ми да посетя страната на хетите целеше единствено да я задържа по-дълго при себе си, преди да се наложи да се разделим заради нейния бог. Но тя отвърна:

— Каква съм аз, че да променям намерението ти? Щом веднъж си обещал да ме отведеш в родината ми, ще те последвам на драго сърце, където и да идеш. Чувала съм, че по хетското крайбрежие съществувал обичай юноши и девойки да танцуват по поляните пред диви бикове, така че оттам до Крит едва ли е далече. Освен това ще имам възможност да поупражнявам танца си, защото скоро ще стане година, откакто не съм заставала пред бикове, и се боя, че ще ме набучат на рогата си, ако затанцувам пред тях в Крит, без да съм се упражнявала.

— За бикове не ми е известно нищо — казах аз, — но трябва да ти призная, че според всички сведения хетите били жесток и коварен народ. По време на пътуването ще ни грозят различни опасности, възможно е и да загинем. Може би най-добре ще е да останеш в Митани и да изчакаш завръщането ми. Ще ти оставя злато, за да живееш добре през това време.

— Това са празни приказки, Синухе — възрази тя. — Където отидеш ти, там ще ида и аз. Ако загинем, ще съжалявам не за себе си, а за теб.

Така аз реших да се присъединя като лекар към царския керван, за да пътуваме безопасно за страната на хетите, наричана Хати или Хета. Но когато това стигна до ушите на Каптах, той започна да ругае и да призовава боговете на помощ:

— Едва се отървахме от ноктите на една смърт, и господарят вече се пъха в устата на друга! Всеки знае, че хетите са като зверове, та дори и по-лоши от тях. Ядат човешко месо, избождат очите на чуждоземците и после ги впрягат да въртят тежки мелнични камъни. Боговете са побъркали господаря ми, а и ти, Минея, си луда, щом го поддържаш. По-добре да го завържем, да го затворим в стаята и да сложим пиявици в свивките на коленете му, та да се укроти. Скарабеят да ми е на помощ, едва си оправих телесата, и сега безпричинно пак да потегляме на изнурителен път. Проклет да е денят, в който съм се родил, за да тегля от налудничавите хрумвания на безразсъдния си господар!

При това положение се наложи да го натупам с тоягата, за да се успокои, след което казах:

— Нека бъде както ти искаш. Оттук ще тръгнеш с търговци право за Симира. Аз ще заплатя пътуването ти, а там ще се грижиш за къщата ми, докато се завърна, защото вечното ти мрънкане съвсем ми дотегна.

Но Каптах отново се разгорещи и извика:

— Че как така? Бива ли да оставям господаря си да тръгне сам за страната на хетите? Все едно да пусна току-що родено агне в кучкарник. Не, сърцето ми никога няма да ми прости такова престъпление. Само едно нещо ще те попитам и ако знаеш, отговори ми искрено: по море ли се стига до Хати?

Казах му, че доколкото съм осведомен, между Хати и Митани няма море, макар едни да казваха едно, други — друго и никой да не знаеше със сигурност колко трае пътуването. Тогава Каптах извика:

— Благословен да е моят скарабей! Ако се пътуваше по море, нямаше да мога да те придружавам, защото по причини, чието обяснение е доста сложно се заклех пред боговете кракът ми повече да не стъпи на морски кораб. И нито заради теб, нито заради тази нахална Минея, дето говори и се държи като момче, не бих могъл да престъпя клетвата си пред боговете, чиито имена мога веднага да назова, ако е необходимо.

С тези думи той се зае да стяга нещата ни за път и аз го оставих да се оправя сам, понеже в това отношение беше по-опитен от мен.




3


Вече споменах какво разправяха в Митани за хетите, така че сега ще разкажа само онова, което съм видял със собствените си очи и считам за вярно. Не знам дали някой ще повярва на думите ми, след като светът се е ужасил от мощта на хетите и толкова много се говори за техните злодеяния. И все пак у тях също има нещо хубаво и заслужаващо подражание, колкото и страшен народ да са, чиито нрави се отличават от нравите на другите народи. В страната им съвсем не цари безпорядък, както се твърди, а са въдворени ред и дисциплина и преминаването през техните планини с разрешение е по-безопасно, отколкото пътуването през всяка друга земя. Случи ли се пътник с разрешение да пострада или да бъде ограбен, техният цар възстановява нанесените щети в двоен размер. А ако пътникът загине от хетска ръка, царят заплаща на близките му възмездие по специална таблица според длъжността, заемана от покойния приживе.

Ето защо пътешествието с пратениците на митанския цар беше еднообразно и не заслужава да се описва — хетски колесници ни придружаваха през цялото време и хетите се грижеха за прехраната ни при стануване. Те са кален народ и не се боят ни от студ, ни от жега, понеже живеят в неплодородни планини и от деца са свикнали с несгодите. Затова в боя са смели и самопожертвователни, презират мекушавите народи и ги подчиняват на властта си, а храбрите и неустрашимите уважават и търсят приятелството им.

Народът им се подразделя на многобройни племена и села, управлявани от пълновластни князе. Князете от своя страна са подчинени на великия цар, който живее в своя град Хатушаш, разположен сред планините. Той е техен върховен жрец, главнокомандуващ и върховен съдия, сиреч обединява цялата светска и духовна власт, нужна за управляването на един народ, и аз не познавам друг толкова самовластен цар като него, макар за всички царе да се казва, че имали неограничена власт. В другите страни, включително и в Египет, жреците и съдиите много повече се намесват в делата на царя, отколкото хората могат да предположат.

За разположения сред планините град на великия цар ще разкажа по-нататък, макар да знам, че ако някой прочете разказа ми, едва ли ще ми повярва.

Когато човек прекосява опожарените погранични земи, където стражите се разпореждат и изкарват прехраната си, като ограбват съседните страни и преместват своеволно граничните камъни, без някой да се осмели да им попречи, той не подозира нищо за богатството на хетската държава. Не го подозира също при вида на техните голи планини, напичани през лятото от слънцето, а зиме покрити от студена перушина, за която са ми разказвали, ала сам не съм я виждал. Тази перушина, казват, валяла от небето и покривала земята, а с настъпване на лятото се стапяла на вода. В хетската страна съм видял толкоз много чудеса, че и това мога да повярвам, макар да не разбирам как перушината ще стане на вода. Видях все пак няколко планински върха, побелели от перушина.

Сред опустошената равнина по границата със Сирия се намира граничната крепост Каркемиш, чиито стени са построени от огромни каменни блокове с издялани в тях страховити изображения. Чрез тази крепост хетите събират данъци от всички кервани и търговци, които преминават през страната им, и трупат големи богатства, защото данъците им са неимоверни, а при Каркемиш се пресичат много кервански пътища. Всеки, който е видял на разсъмване тази крепост да се издига застрашително на възвишението посред опожарената равнина, където гарвани кацат по избелели черепи и кости, ще повярва на разказа ми и няма да се усъмни в думите ми. На керваните и търговците се разрешава да прекосят страната само по определени пътища, селата покрай които са бедни и занемарени и търговците рядко виждат обработваема земя. Щом някой се отклони от разрешения път, залавят го, отнемат му стоката и го отвеждат като роб в рудниците.

Според мен богатството на хетите иде именно от рудниците, където пленници и роби копаят не само злато и мед, но и някакъв непознат метал. Цветът му е сиво-синкав, по-твърд е от всички метали и е толкова скъп, че вавилонците го използуват за накити, а хетите изковават от него оръжията си. Не знам обаче как се кове и обработва, защото в никоя друга страна не умеят да го коват, а и не се топи при топлината, при която се топи медта. В това лично се уверих. Освен рудници в планинските долини имат плодородни ниви и бистри потоци. По склоновете засаждат гори от овощни дървета, а по крайбрежието отглеждат лозя. Най-голямото им видимо богатство се крие в стадата говеда.

Стане ли дума за големи градове, винаги се имат предвид Тива и Вавилон, а според някои и Ниневия, където впрочем не съм ходил. Никога обаче не съм чувал да споменават Хатушаш, главния град на хетите и средището на тяхната мощ, разположен в планината, както орелът свива гнездо сред ловния си участък. По величие този град все пак може да се мери с Тива и Вавилон, а като си помисля, че страхотните му сгради от дялан камък се извисяват като планини, че стените му са непоклатими и по-яки от всички известни ми стени, смятам Хатушаш за едно от най-големите чудеса, които съм виждал, защото не бях очаквал да срещна нещо подобно. Тайнствеността му произтича от това, че хетският цар не допуска чужденци да влизат в него. Само на царски пратеници се разрешава да посещават царя и да му поднасят подаръците си, ала стражите зорко ги следят по време на пребиваването им в Хатушаш. Затуй жителите на града не обичат да разговарят с чужденци дори и да знаят езика им. Попиташ ли ги нещо, отговарят, че не разбират или не знаят, и се озъртат боязливо да не би някой да види, че разговарят. Независимо от това те не са зложелателни, по природа са приветливи и с удоволствие оглеждат пищните дрехи на чужденците и ходят подире им по улиците.

Облеклото на техните сановници и държавни служители не е по-малко пищно, отколкото на чужденците и царските пратеници. Те носят пъстри дрехи с изображения, извезани от злато и сребро, назъбени корони и брадви с две остриета, които са символ на техните богове. По празничните им одежди често се вижда и крилато слънце. Обути с ботуши или обувки от мека цветна кожа с дълги, извити нагоре носове. На главата си носят високи островърхи шапки, ръкавите им са широки и често стигат до земята, а умело плисираните им поли също се влачат по земята. От жителите на Сирия, Митани и Вавилон се различават по това, че се бръснат като египтяните. Някои знатни люде бръснат и главата си, като на темето оставят кичур коса, която сплитат. Имат широка, изпъкнала брадичка и голям, орлов нос. Живеещите в града държавни служители и сановници са дебели и лицата им лъщят от мазнина, защото подобно на заможните в другите големи градове са свикнали на охолен живот.

Хетите не поддържат наемна войска както културните народи, ами всички мъже са войници и общественото им положение се определя от воинската им пригодност. Най-високопоставени са ония, които могат да си набавят бойна колесница, и техният престиж зависи не от произхода, а от умението им да боравят с оръжие. Ето защо веднъж в годината всички мъже начело с военачалниците и князете си се събират на военни учения. Хатушаш не е търговски град както другите големи градове, а е пълен с работилници, които кънтят от непрестанно чукане, защото в тях се изковават остриета за копия и стрели и се изготвят колела и корпуси за бойни колесници.

В правосъдието си също се различават от останалите народи, защото наказанията им са странни и нелепи. Ако някой княз заговорничи срещу царя и гледа да се домогне до царската власт, не го убиват, а го изпращат в пограничните области да прояви способностите си и да възстанови доброто си име. Малко са престъпленията, които не биха могли да се изкупят с подаръци. Човек може да погуби някого, без да получи телесно наказание, стига да обезщети близките на погубения с подаръци. Прелюбодеянието също не се наказва. Щом някоя жена намери мъж, който я удовлетворява по-добре от съпруга й, тя има право да напусне дома си и да заживее с другия мъж, но той трябва да плати обезщетение. Бездетните бракове се разтрогват публично, понеже техният цар държи поданиците му да имат много деца. Ако някой отнеме нечий живот на потайно място, не е нужно да заплати толкова, колкото ако убийството е станало в града, пред погледа на хората, защото според тях оня, който отива сам на потайно място, въвежда другиго в изкушение да го погуби, за да усъвършенствува умението си да убива. Само в два случая се осъжда на смърт и от тях най-добре личи безразсъдството в правораздаването им: със смъртно наказание се преследва бракът между брат и сестра и правенето на магии без разрешение. Магьосникът трябва да докаже умението си пред държавни служители и да получи от тях разрешително за упражняване на професията си.

Когато пристигнах в Хати, техният велик цар Шубилулюма царуваше вече двадесет и осем години и името му всяваше такъв страх, че при произнасянето му хората се покланяха, вдигаха почтително ръце и с викове го възхваляваха, защото той бе въдворил ред в хетската държава и беше покорил много народи под хетска власт. Живееше в каменния си дворец насред града, а за раждането и героичните му подвизи разказваха множество легенди, каквито се разказват за всички велики царе. Самия него не можах да видя, както не го видяха и митанските пратеници. Разрешиха им под присмеха и подигравките на гвардейците да оставят подаръците на пода в приемната му зала.

Първоначално изглеждаше, че в Хатушаш не се намира много работа за лекари. Доколкото разбрах, хетите се срамуваха от болестите си и ги криеха колкото се може по-дълго. Слабите и недъгавите деца се умъртвяваха още след раждането, заболелите роби биваха убивани. Затуй хетските лекари нямаха много опит. Бяха невежи хора, които дори да четат не умееха. Но рани и натъртвания лекуваха изкусно, а и против планинските заболявания имаха добри лекове, които бързо намаляваха телесния огън. На това се научих от тях. Но щом някой заболееше от смъртоносна болест, предпочиташе да умре, отколкото да оздравее, страхувайки се, че ще остане слаб и немощен до края на живота си. За разлика от културните народи хетите се бояха от физическата немощ повече, отколкото от смъртта.

В края на краищата обаче всички големи градове си приличат, а богатите и високопоставените навсякъде са еднакви. Щом името ми се разчу, при мен в странноприемницата заприиждаха болни, чиито страдания познавах и можех да ги излекувам. Предпочитаха да идват предрешени, тайно и по тъмно, за да не навредят на доброто си име. Затова те ми оставяха богати подаръци, така че в крайна сметка в Хатушаш спечелих цял куп злато и сребро, макар първоначално да ми се струвате, че ще се наложи да си тръгна оттам като просяк. Голяма заслуга за всичко имаше Каптах, който по навик прекарваше времето си в бирарии, дюкяни и навред, където се струпваха хора. Там той на висок глас хвалел и величаел името и умението ми на познатите му езици, докато слугите почнали да уведомяват господарите си.

Хетските нрави бяха строги и на знатния не подхождаше да се показва пиян на улицата, ако държеше да не се изложи. Ала както във всички големи градове, знатните и богатите пиеха много, и то опасни, смесени вина. Лекувах причинените им от тях заболявания и оправях треперенето на ръцете им, когато трябваше да се явят пред царя. С бани и успокоителни лекове помогнах на неколцина, които смятаха, че мишки гризат телата им. Карах също Минея да ги развлича с танците си, те й се възхищаваха и й правеха скъпи подаръци, без да искат нещо в замяна, защото хетите биваха щедри, щом някой им харесаше. По такъв начин спечелвах приятелството им и се осмелявах да ги разпитвам за неща, които не бих дръзнал да проучвам открито. С най-много сведения се сдобих от царския архивар, който говореше и пишеше на доста езици и водеше чуждестранната преписка на царя, но не се придържаше към общите нрави. Убедих го за всеки случай, че уж са ме изгонили от Египет, че никога не ще мога да се върна там и че обикалям света, за да спечеля злато и да натрупам знания, без пътешествията ми да целят нещо друго. Той ми повярва и отговаряше на въпросите ми, стига да го почерпех с хубаво вино и Минея да танцуваше пред него. Така се завърза следният разговор:

— Защо в Хатушаш не се допускат чужденци и защо керваните и търговците се прекарват по определени пътища, въпреки че страната ви е богата и по брой на забележителностите вашият град може да съперничи на всеки друг град? Няма ли да е по-добре, ако останалите народи се запознаят с величието ви, за да могат да ви възхваляват помежду си, което вашата страна безспорно заслужава?

Той отпи от виното, погледна стръвно гъвкавите крайници на Минея и рече:

— При възкачването си на престола нашият велик цар Шубилулюма каза: „Дайте ми тридесет години време, и аз ще превърна Хати в най-могъщата държава, която светът някога е виждал!“ Скоро този срок ще изтече и се надявам, че светът ще узнае за Хати повече, отколкото би желал.

— Във Вавилон видях шестдесет по шестдесет по шестдесет войници да дефилират бегом пред своя цар и шумът от стъпките им напомняше разбушувано море. Тук не съм виждал повече от десет по десет войници, събрани на едно място, и не разбирам за какво са ви всичките тези бойни колесници, които се произвеждат в работилниците на вашия град. Какво ще правите в планините с колесници, предназначени за воюване в равнината? — продължих аз. Той се засмя и отговори:

— Много любопитен лекар си, египтянино Синухе! Може би ще изкарваме насъщния си хляб, като продаваме колесници на царете от равнината.

При тези думи той присви очи и лукаво ме погледна.

— Не ми се вярва — възразих аз смело. — Доколкото ви познавам, това е все едно вълкът да предостави зъбите и ноктите си на заека.

Той звучно се разсмя, заудря се по коленете, при което виното в чашата се разплиска, и каза:

— Това заслужава да се съобщи на царя и може да ти се наложи да участвуваш в някоя голяма хайка за зайци, защото хетското правосъдие се различава от правосъдието в равнината. Доколкото ми е известно, във вашите страни богатите властвуват над бедните, а у нас силните властвуват над слабите и се надявам светът да се запознае с едно ново учение, преди косата ти да побелее, Синухе.

— В Египет новият фараон също е изнамерил някакъв нов бог — вметнах аз, правейки се на наивен.

— Знам — отговори той, — нали чета всички писма на царя. Този нов бог обичал много мира и твърдял, че нямало спор между народите, който да не можел да се изглади мирно. Ние не сме против този бог. Напротив, той ни допада много, докато властвува в Египет и в равнината. Вашият фараон изпрати на великия цар египетски кръст, който нарича символ на живота. Ще поживее още някоя година необезпокояван, ако ни изпраща достатъчно злато, за да можем да натрупаме в хранилищата си още повече мед, желязо и зърно, да изградим нови работилници и да произведем още по-тежки бойни колесници от досегашните. За всичко това е нужно много злато. Нашият цар е събрал в Хатушаш най-опитните оръжейници от всички страни и им плаща богато. Но защо го върши — на това лекарската мъдрост едва ли ще може да отговори.

— Пророкуваното от теб бъдеще би могло да зарадва гарваните и чакалите — казах аз, — мен обаче не ме радва и не виждам нищо смешно. Установих, че пленници с избодени очи въртят камъните на мелниците ви, а за злодеянията ви по границата в Митани се разказват истории, които не искам да повтарям, за да не дразня слуха ти, защото те не подхождат на един културен народ.

— Какво е културата? — запита той и си наля още вино. — Ние също знаем да четем и пишем и съхраняваме в нашия архив номерирани глинени плочки. Ако избождаме очите на пленниците, които до края на живота си ще трябва да въртят мелнични камъни, правим го единствено от човеколюбие. Този труд е тежък и щеше да им се струва още по-тежък, ако виждаха небето, земята и полета на птиците. Това щеше да ги тласка към лекомислие и при опит за бягство щяха да бъдат убивани. Ако войниците ни по границата са отсекли някому ръцете, а другиму са обърнали кожата на главата върху очите, сторили са го не от жестокост. Нали сам си се уверил, че в домовете си ние сме гостоприемни и дружелюбни, обичаме децата и малките животни и не бием жените си. Целта ни е да сплашим вражеските народи, да всеем ужас в тях, та като му дойде времето, да се подчинят на властта ни без съпротива, без да си причиняват излишни щети и разруха. Ние съвсем не обичаме разрухата и опустошението и се стремим да покоряваме страните и градовете цели и невредими, по възможност непокътнати. Уплашеният враг е наполовина победен.

— Всички народи ли са ваши врагове? — запитах иронично. — Нима нямате никакви приятели?

— Наши приятели са всички народи, които се подчиняват на властта ни и ни плащат данък — отговори той поучително. — Оставяме ги да си живеят по тяхному и не се месим много в нравите или боговете им, щом не ни пречат да ги управляваме. Приятели са ни също така народите, които не са наши съседи. Поне докато не ни станат съседи, защото тогава често забелязваме у тях разни нередни неща, които нарушават добросъседството и ни принуждават да воюваме срещу тях. Така е било досега и доколкото познавам нашия велик цар, боя се, че така ще продължи да бъде и занапред.

— А боговете ви нищо ли не казват по този въпрос? — запитах аз. — В другите страни те често отсъждат кое е право и кое не.

— Какво значи право или криво? — запита той на свой ред. — За нас право е това, което искаме, а криво онова, което искат съседните народи. Такова учение е много просто, облекчава живота и държавническото изкуство и според мен не се различава съществено от божествените учения в равнината. Защото, ако съм разбрал добре, тамошните богове смятат за правилно това, което желаят богатите, а за неправилно, каквото искат сиромасите. Но ако наистина имаш желание да научиш нещо за нашите божества, ще ти кажа, че те са две: майката земя и небето. Празнуваме ги всяка пролет, когато първият паднал от небето дъжд опложда земята, както мъжкото семе опложда жената. При тези празненства посмекчаваме строгостта на нравите си, защото веднъж в годината народът също трябва да се налудува. По това време става зачеването на много деца, което е хубаво, тъй като децата и ранните бракове укрепват страната. Както е редно, народът естествено си има още куп други по-малки божества, но тях ти не ги брой, понеже не са от значение за държавата. Следователно не може да се отрече, че нашата религия притежава известна широта, ако смея така да се изразя.

— Колкото повече слушам за богове, толкова повече започват да ми додяват — казах аз с натежало сърце, но архиварят на Шубилулюма само се усмихна и с почервенял нос се облегна на стола, доволен от виното.

— Ако си далновиден — рече той, — ще останеш при нас и ще служиш на боговете ни. Всички останали народи един подир друг са владели познатия свят и сега идва нашият ред. Нашите богове са извънредно силни, името им е Власт и Страх и ние възнамеряваме да им издигнем огромни олтари от избелели човешки черепи. Не ти забранявам да го разказваш другаде, ако сглупиш да си тръгнеш оттук. Никой не ще ти повярва, защото всички знаят, че хетите обичат само пасбищата и са беден, мръсен пастирски народ, живеещ в планините сред своите овце и кози. Но аз май много се заседях при теб. Време е да обиколя моите писари и да нанеса клинописни знаци върху меката глина, за да уверя всички народи в добрите ни намерения, както го изисква службата ми.

Той си тръгна, а аз още същата вечер казах на Минея: — Научих достатъчно много за хетската земя и открих онова, заради което бях дошъл. Готов съм да напусна заедно с теб тази страна, ако са рекли боговете, защото вони на трупове и гърлото ми се стяга от миризмата на смърт. Докато се намираме тук, тежката сянка на гибелта ще виси над нас и не се съмнявам, че царят им ще нареди да ме набучат на кол, ако дочуе какво съм узнал. Защото, решат ли да погубят някого, хетите не го окачват на стената както културните народи, ами го държат набучен на кол, докато умре. И болките в стомаха ми няма да престанат, преди да съм минал отвъд граничните им камъни. След всичко чуто бих предпочел да съм се родил гарван вместо човек.

Със съдействието на високопоставените си пациенти успях да набавя разрешително, с което по определен път можехме да се отправим към крайбрежието и оттам с кораб да напуснем страната. Пациентите ми съжаляваха много за заминаването ми, увещаваха ме да остана и ме уверяваха, че за няколко години ще забогатея, ако продължа да упражнявам професията си сред тях. Все пак никой не ми попречи да тръгна, аз се усмихвах и им разказвах смешки, така че се разделихме като приятели и на сбогуване получих големи подаръци. По такъв начин оставихме зад гърба си страховитите стени на Хатушаш, иззад които дебнеше светът на бъдещето. Възседнали магарета, яздехме покрай каменни мелници, задвижвани от ослепени роби, и покрай телата на магьосници, набучени на колове от двете страни на пътя. Защото в Хатушаш убиваха като магьосници всички разпространители на учения, които държавата не одобряваше, а тя одобряваше само едно учение. Ускорих пътуването доколкото можех и след двадесет дни пристигнахме в пристанищния град.




4


В този пристанищен град идваха кораби от Сирия и морските острови. Беше като всяко пристанище на света, макар че го охраняваха хети, които събираха данък от корабите и проверяваха глинените плочки на всички напускащи страната. Но за вътрешността й от корабите не слизаше нито един пътник. Капитаните, кормчиите и моряците познаваха от хетската земя единствено това пристанище със същите бирарии, същите публични домове, същите момичета и същата непоносима сирийска музика, каквито бяха срещали във всички пристанища на света. Затуй те се чувствуваха като у дома си, не бързаха да отплават и за всеки случай принасяха жертви на хетските богове — небето и майката земя, без да забравят собствените си божества, чиито изображения капитаните държаха скрити в кабините на корабите си.

Бръмчейки като рояк мухи, те се трупаха по кея да смучат с тръбичките си бира от делви, така че понякога около една делва седяха по десетина мъжаги от различни страни и се надпиваха. Хетската бира беше силна и се вдигаше в главата като дим, та след смрачаване те изкъртваха резетата на публичните домове, обръщаха грънчарските колела, нанасяха си рани с ножове и бухалки и отвличаха насила момичета на корабите си, докато дойдеха хетските стражи и ги укротяха с дръжките на копията си. За всичко сторено трябваше да плащат с мед и сребро и никой не ги притесняваше с нещо повече, така че те предварително знаеха какво е обезщетението за пукната глава, за избито око или телесна рана. Затова се смееха гръмогласно помежду си и викаха:

— Тази страна ни харесва и пак ще дойдем тук!

А когато видеха някой магьосник, набучен на кол край стената, казваха:

— Лошо нещо е магьосничеството, с езика си този мъж е промушил червата си!

Хетите привличат най-опитните моряци на служба при себе си, като им помагат да избягат от корабите. Самите те не са морски народ и както други народи наемат войска, така хетите наемат моряци, лоцмани и корабостроители. С тях се отнасят добре, поради което бегълците се хвалят със заплатите си и добрите условия, подмамвайки и други към бягство от корабите.

Макар градът да беше шумен и пълен с пороци и престъпления, ние останахме там известно време, защото, като видехме някой кораб, готов да отплава за Крит, Минея заявяваше, че бил много малък, можел да изпадне в беда, а на нея не й се преживявало второ корабокрушение. Когато намирахме по-голям кораб, тя казваше, че бил сирийски и нямала желание да пътува със сирийски кораб. За трети кораб решаваше, че капитанът имал зловещ поглед и можел да продаде пътниците си като роби в чужда страна.

По този начин престоят ни в пристанището се удължи, ала аз не съжалявах, понеже имах предостатъчно работа да почиствам и зашивам рани и да отварям разбити черепи. Началникът на стражата също прибягна до моите услуги: страдаше от една пристанищна болест и не можеше да се люби с момичетата, защото това му причинявало големи болки. Познавах тази болест от Симира и с церовете на симирските лекари успях да го излекувам. Той не знаеше как да ми се отблагодари, че отново може без затруднение да се забавлява с пристанищните момичета. Това впрочем беше като надбавка към заплатата му, понеже всяко момиче, което желаеше да упражнява професията си в пристанището, трябваше да развлича безплатно него и писарите му. Затова беше много отчаян, когато не можеше да се възползува от тази привилегия. След като оздравя, той ми каза:

— С какъв подарък да те възнаградя за голямото ти умение, Синухе? Да ти премеря ли злато, колкото тежи излекуваното от теб?

— Не ми е нужно златото ти — отвърнах аз. — Подари ми ножа от пояса си и тогава аз ще съм ти благодарен, а не ти на мен, защото ще имам траен спомен.

— Това е обикновен нож, по острието му не са издълбани тичащи вълци и дръжката му не е посребрена — възпротиви се той, но не за друго, а защото ножът беше от хетски метал и не се разрешаваше да се подарява или продава на чужденци. В Хатушаш не бях успял да се сдобия с такова оръжие, понеже не исках да бъда прекалено настоятелен, за да не будя подозрение. В Митани такива ножове притежаваха само най-знатните, цената им възлизаше на десеторното им тегло в злато и на четиринадесеторното им тегло в сребро, ала собствениците им не бяха склонни да ги продават, защото броят на тези ножове в познатия свят беше малък. За хетите те нямаха особена стойност, тъй като не биваше да ги продават на чужденци.

Началникът на пристанищната стража знаеше, че скоро ще напусна страната, и реши, че би могъл да намери по-добро приложение за златото си, вместо да го подарява на един лекар. Затова накрая той ми даде ножа, който беше толкова остър, че отрязваше космите на брадата по-лесно от най-добрия кремъчен нож, а острието му правеше резки в медта, без да се нащърбява. Радостта ми беше голяма и си наумих да го посребря и да му направя златна дръжка, както постъпваха знатните митанци, сдобили се с такъв нож. Началникът на стражата не се разкайваше и ние станахме добри приятели, защото го бях избавил от страданието му. Посъветвах го все пак да изгони от пристанището момичето, което го бе заразило, а той ми отговори, че вече бил наредил да го набучат на кол, понеже такава болест несъмнено била последица от някаква магия.

Както в повечето тогавашни пристанища в този град също имаше поляна, на която държаха диви бикове, и младежите се упражняваха в сръчност и смелост, като ги прескачаха или забиваха пики във врата им. Минея се захласна при вида на биковете и пожела да изпробва умението си. Тогава за първи път я видях да танцува пред диви бикове. Никога не бях виждал подобно нещо и сърцето ми изстина, докато я гледах, защото бикът е най-страшното диво животно, по-страшно дори от слоновете, които са кротки, щом не ги дразнят. Рогата му са дълги и остри като игли, с лекота намушква човека, подхвърля го във въздуха и го стъпква с краката си.

Минея танцуваше в тънка дреха и ловко се отстраняваше, когато разярените бикове се втурваха с приведена глава срещу нея. Лицето й пламтеше, тя се разгорещи и захвърли сребърната мрежичка от главата си, така че косата й се развя от вятъра. Танцът й беше бърз и окото не можеше да проследи всички движения, когато скочи между рогата на един настъпващ бик, хвана се за тях, притисна крака о челото му, преметна се във въздуха и застана права на гърба му. Наблюдавах умението й и моето присъствие сякаш я караше да показва неща, за които не бих повярвал, че са по силите на човека, ако ми ги разкажеха. Пот ме изби, докато гледах, и не можех да седя спокойно на пейката, макар зрителите зад мен да ме ругаеха и да ме дърпаха за наметката.

Когато се върна от поляната, тя бе посрещната възторжено, окичиха главата и шията й с венци, а младежите й подариха чудна купа, украсена с червени и черни изображения на бикове. Всички твърдяха, че никога не са виждали такова нещо. А капитаните, които бяха ходили в Крит, казваха, издишвайки винени пари от ноздрите си, че и там едва ли има подобна танцьорка пред бикове. Тя дойде при мен и се притисна с мократа си от пот тънка дреха. Долепи до мен стройното си гъвкаво тяло и всеки неин мускул потръпваше от умора и гордост.

— Не съм виждал друга като теб — промълвих аз, ала сърцето ми бе натежало от скръб, защото, виждайки я да танцува пред биковете, знаех, че те я отделяха от мен като зла магия.

Наскоро след туй в пристанището пристигна кораб от Крит. Не беше нито прекалено голям, нито прекалено малък, капитанът нямаше зловещ поглед и говореше родния й език. Затова тя каза:

— С този кораб ще се прибера безопасно в родината си при моя бог, а ти сигурно ще ме изоставиш и сърцето ти ще ликува, че си се отървал от мен, след като ти причиних толкова неприятности и щети.

— Много добре знаеш, Минея, че ще те придружа до Крит — отвърнах аз, а тя ме погледна и очите й бяха като море на лунна светлина. Беше си начервила устните и веждите й приличаха на тънки черни дъгички над очите.

— Съвсем не разбирам защо искаш да ме придружиш, Синухе. Корабът ще ме отведе право в родината и не може да ми се случи никаква беда повече.

— Знаеш защо, Минея.

Тогава тя пъхна дългите си силни пръсти в ръката ми, въздъхна и каза:

— Много изпитания преживяхме заедно, Синухе, видях различни народи, така че в паметта ми моята родина остана далеч като хубав сън и вече не копнея за моя бог както преди. Затова, както си забелязал, отлагах заминаването под глупави предлози, но танцувайки пред биковете, отново осъзнах, че ще трябва да умра, ако ме обладаеш…

— Да, да, да! — избухнах аз. — Вече много пъти напразно сме разговаряли за това и аз нямам намерение да те обладавам, защото заради такава дреболия не си заслужава да разгневяваш твоя бог. Всяка робиня може да ми предложи онова, което ти ми отказваш, без да има някаква разлика, както твърди Каптах.

Тогава зелените й очи засвяткаха като на дива котка в тъмното, тя впи нокти в дланта ми и изсъска:

— Отивай веднага при твоята робиня, защото ми е противно да те гледам! Тичай право при мръсните момичета от пристанището, щом толкова те привличат, но знай, че после вече няма да те познавам, а може и със собствения ти нож да те пробода! Без каквото мога аз, без него можеш и ти!

Усмихнах се и й казах:

— На мен никой бог не ми го забранява.

— Аз ти го забранявам! Да не си се опитал да дойдеш при мен, ако го сториш!

— Не се безпокой, Минея — рекох аз. — Онова, за което говориш, отдавна ме е отегчило. Едва ли има нещо по-еднообразно от плътското общуване с жена и след като веднъж съм го опитал, нямам желание да се връщам към него.

Тя отново се разпали и извика:

— Думите ти нараняват дълбоко жената в мен! Ако е така, сигурна съм, че с мен едва ли ще се отегчиш.

Както и да се стараех, не можах да оправя настроението й и вечерта тя не легна до мен, а си взе чергата, отиде в другата стая и се зави презглава.

— Минея — повиках я аз, — защо вече не искаш да ме топлиш с младостта си? Нощите са студени и аз зъзна в постелята си.

— Лъжеш — отвърна тя. — Тялото ми гори като в треска и се задушавам от жега. Затова предпочитам да спя сама, а ако ти зъзнеш, поръчай да донесат мангал в стаята ти или вземи някоя котка да те топли и не ми пречи да спя.

Отидох при нея и я пипнах — тялото й наистина гореше и се тресеше под завивката, та й казах:

— Май че наистина си болна. Позволи ми да те лекувам. Тя ритна завивката, отблъсна ме и сърдито извика:

— Остави ме на мира, моят бог ще ме изцери! — Подир малко обаче добави: — Дай ми все пак някакъв лек, Синухе, защото сърцето ми ще се пукне и ще се разрева.

Дадох й успокоително и тя най-сетне заспа, ала аз останах да будувам до развиделяване, когато кучетата се разлаяха из пристанището.

Така настъпи денят на нашето отпътуване и аз наредих на Каптах:

— Стягай нещата ни за път. Ще се качим на кораба и ще отплуваме за острова на Кефтиу, откъдето е родом Минея.

— Досещах се аз — отвърна Каптах, — ала няма да си раздера дрехите, защото сетне ще трябва пак да ги кърпя, нито пък вероломството ти заслужава да си посипвам главата с пепел. Нали на тръгване от Митани се кълнеше, че няма да пътуваме по море? Досещах се аз, като те гледах как се промъкваш като крадец в пристанището и как си шушукахте с проклетата Минея, която накрая ще ни докара до неизбежна гибел. Разбрах го още при първата ни среща, когато с пантофа си ми разкървави носа, макар че й желаех само доброто. Но аз потиснах чувствата си, няма да казвам нищо и няма да плача повече, за да не ми изтече единственото око. Колко сълзи съм пролял заради теб из всички ония страни, в които ни отведе глупавото ти безразсъдство. Ще споделя само предчувствието си, че това е последното ми пътуване. Така казва стомахът ми, но вече нямам желание да те упреквам, защото и видът ти, и миризмата ти на лекарства са ми крайно противни. Иначе багажът е стегнат и съм готов за тръгване, понеже без скарабея ти не можеш да поемеш с кораб по море, а пък и аз без него няма да стигна жив по суша до Симира. Затуй ще последвам скарабея и ще умра на кораба или с теб ще се удавя в морето. Нямам друга утеха освен мисълта, че всичко това ти предварително си го написал с тоягата си на гърба ми още в деня, когато ме купи на пазара за роби в Тива.

Отстъпчивостта на Каптах много ме учуди, но сетне разбрах, че е разговарял с моряци от пристанището за различни средства против морската болест и от тях на висока цена си е купил талисмани. Преди да тръгнем, той окачи на врата си една муска, не яде, стегна пояса си и пи упояваща отвара. На палубата се появи с облещени като на варена риба очи и с гъгнив глас поиска парче тлъсто свинско месо, понеже моряците му го бяха препоръчали като най-доброто средство против морската болест. После се свлече на койката си и заспа, стиснал в едната ръка месото, а в другата — скарабея. Началникът на стражата събра глинените ни плочки и се сбогува с мен, след което гребците натиснаха веслата и изведоха кораба от пристанището. Така започна пътуването ни за Крит. В открито море капитанът принесе жертва на бога на морето и на скритите в кабината му божества и заповяда да вдигнат платната. Корабът се разлюля и запори водата, а моят стомах се вдигна до гърлото. Пред нас се вълнуваше безкрайното море и никъде не се виждаше суша.




Осма книга

Тъмната пещера





1


Дни наред безбрежното море се вълнуваше около нас, но аз не се страхувах, защото с мен беше Минея. Вдъхвайки полъха на морето, тя се оживи и лунната светлина в очите й заблестя, когато — застанала край фигурата на носа — се навеждаше напред и жадно гълташе въздуха, сякаш със собствените си сили искаше да ускори хода на кораба. Над нас небето беше синьо, слънцето грееше и вятърът не беше бурен, а равномерно издуваше платната и ни тласкаше в правилната посока. Така поне твърдеше капитанът и аз нямах причина да се съмнявам в думите му. Понеже се приспособих към люшкането на кораба, не се разболях, макар на втория ден страхът пред неизвестността да сви сърцето ми, когато последните морски птици, кръжили дотогава с белите си крила около нас, изоставиха кораба и отлетяха. Вместо тях съпровождането на кораба поеха впряговете на бога на морето и делфини с лъскави гърбове заскачаха във водата. Минея ги приветствува на родния си език, защото й носеха поздрави от нейния бог.

Морето не беше пусто, срещу нас се зададе критски боен кораб, чиито бордове бяха обшити с медни щитове. Поздрави ни със знаменцата си, след като установи, че корабът ни не е разбойнически. Като видя, че може да ходи по палубата, Каптах също се вдигна от койката си и започна да се хвали пред моряците с пътешествията си по света. Щом се увери, че няма да се разболее, той им заразказва за пътуването си от Египет до Симира и за бурята, която разкъсала корабните платна. Единствено капитанът и той можели да ядат, докато другите лежали, стенейки, по палубата и изпразвали стомасите си по посока на вятъра. Разказа им също за ужасяващите морски чудовища, които вардели делтата на Нил и поглъщали цяла рибарска лодка, щом дръзнела да излезе по-далеч в открито море. Моряците не останаха по-назад и му разказаха за стълбовете, които крепели небосвода от другата страна на морето, както и за морските девици с опашки на риби, дето дебнели моряците, омайвали ги и се забавлявали с тях. За морските чудовища той чу такива истории, че косите му настръхнаха, дотърча пребледнял при мен и се хвана за наметката ми. Парчето свинско месо беше хвърлил в морето, защото не можеше да го яде.

С всеки изминал ден Минея ставаше по-жизнена, косата и се ветрееше волно и очите й бяха като лунна светлина по морето. Красотата и пъргавината й бяха наслада за окото и сърцето ми се топеше в гърдите, като я гледах и си мислех колко скоро щях да я загубя. Бях свикнал с нея и завръщането ми в Симира и в Египет без Минея ми изглеждаше безсмислено. Животът ми загорчаваше при мисълта, че щеше да дойде време, когато нямаше да я виждам повече, нямаше да пъхва ръка в моята и да се сгушва до мен. Капитанът и моряците я уважаваха много, откакто разбраха, че танцува пред бикове и е изтеглила жребий, който й дава право при пълнолуние да влезе в пещерата на бога, ала корабокрушение й е попречило да го стори. Когато се опитах да ги разпитам за техния бог, те не ми отговориха нищо. Казваха, че не знаят, а някои ми отговориха, че не разбирали езика ми. Разбрах само, че критският бог бил владетел на морето и че от островите изпращали младежи и девойки да танцуват пред неговите бикове.

Така дойде денят, в който Крит като син облак изплува от морето пред нас. Моряците нададоха радостни викове, а капитанът пренесе жертва на бога на морето загдето ни бе дал попътен вятър и хубаво време. Критските планини и високи брегове с маслинени дървета се издигаха пред погледа ми и аз ги оглеждах като чужда земя, за която не знаех нищо, макар че в нея трябваше да погреба сърцето си. Но за Минея това бе нейната родина и тя плачеше от радост, съзирайки отново суровите планини и нежната зеленина на земята в скута на морето. Платната бяха свалени, гребците спуснаха веслата си във водата и доближиха кораба до пристана, минавайки покрай закотвени търговски и военни кораби. В пристанището на Крит имаше към хиляда кораба от разни страни и при вида им Каптах заяви, че никога не би повярвал, ако му кажели, че на света съществуват толкова много кораби. Градът почваше от самото пристанище и нямаше ни кули, ни стени, ни укрепления. Толкова неоспоримо беше морското господство на Крит и толкова могъщ бе неговият бог.




2


Сега иде ред да разкажа за Крит, и то онова, което видях със собствените си очи. Няма да кажа какво мисля за него и неговия бог, а ще го скрия в сърнето си и ще споделя само видяното. Трябва да призная, че обикаляйки различните познати страни на света, никъде не бях виждал толкова красива и странна земя като Крит. Както пяната на вълните, разбили се в брега, сияе в петте цвята на дъгата и както черупките на мидите искрят като бисери, така искреше и сияеше пред погледа ми Крит. Никъде другаде човешката жизнерадост и доволство не са така непринудени и причудливи, както в Крит. Там всеки върши онова, което току-що му е хрумнало, така че с критяните е трудно да се договаряш и да разчиташ на обещаното. В един миг решават едно, в друг — друго. Разговарят за хубави или приятни, макар и неистинни неща, защото се опияняват от думите. В тяхната страна за смърт не се говори и предполагам, че в езика им няма дори дума за нея. Потулват я и щом някой умре, отнасят го скришом, за да не разстройват останалите. Без да съм сигурен, предполагам също, че труповете на покойниците си изгаряха, защото по време на престоя ми в Крит не видях ни един мъртвец или гроб освен гробници на древни владетели, построени някога от огромни камъни. Тях те заобикаляха отдалече, понеже не искаха да мислят за смъртта като че ли така щяха да й убегнат.

Изкуството им също е странно и непонятно. Всеки художник рисува както си иска и каквото смята за красиво, без да спазва правилата. Делвите и вазите им пламтят от ярки цветове, по стените им плуват като живи всевъзможни морски животни и риби, цъфтят цветя и прелитат пеперуди. Като ги разглежда, онзи, който е свикнал с наложените в изкуството правила, се стъписва и му се струва, че сънува.

Сградите им не са високи и внушителни като храмовете и палатите в други страни. При строежа им критяните се стремят към удобство и разкош, без да отдават значение на външния вид. Обичат въздуха и чистотата, прозоречните им решетки са широки и вятърът подухва през тях. В къщите си имат няколко бани, в чиито блестящи басейни чрез завъртане на кран от сребърни тръби потича гореща и студена вода. Нужниците им също се почистват от течаща вода, така че разкош като в критските къщи не съм виждал никъде. Впрочем такава е обстановката не само у високопоставените и богатите, а у всички, с изключение на чуждоземните и работниците, които живеят на пристанището.

Жените им отделят невероятно много време, за да се къпят и да изскубват космите по тялото си, да се поддържат, разхубавяват и гримират лицето си. Затуй, като започнат да се обличат, те никога не се приготвят навреме и пристигат на гости когато успеят. За царските приеми също закъсняват, без някой да ги упреква. Но най-чудновато е облеклото им, защото носят тесни, извезани със злато и сребро дрехи, които покриват тялото им без ръцете и гърдите. Тях оставят разголени, понеже се гордеят с хубавите си гърди. Широките си надиплени поли украсяват с безброй избродирани или нарисувани от художници фигури. Имат също така дрехи, изработени от стотици златни плочици с форма на сепии, пеперуди и палмови листа, през които кожата им прозира. Косата си завиват изкусно на високи прически, които им отнемат по цял ден. Окичват ги с леки шапчици, закрепени към косата със златни игли, и те се поклащат като големи пеперуди, готови да политнат всеки миг. Тялото им е стройно и грациозно, но имат тесни бедра като на момчета, поради което раждат трудно и по възможност избягват да имат деца. Не смятат за срамно, ако са бездетни или имат само едно-две деца.

Мъжете им са обути с украсени ботуши, достигащи до коленете. Престилките им са прости и пристегнати, защото се гордеят с тесните си бедра и широките си плещи. Главите им са малки и изящни, крайниците — тънки и подобно на жените не търпят никакви косми по тялото си. Много малко от тях говорят чужди езици, защото се чувствуват добре у дома си и нямат желание да странствуват в земи, които няма да им предложат удобствата и радостите на тяхната родина. Макар цялото им богатство да идеше от търговията на пристанището, сред тях срещнах мъже, които не стъпваха там заради вонята му. Те не умееха да правят най-прости сметки и за всичко се осланяха на служителите си. Ето защо ловките чужденци бързо забогатяват в Крит, стига да са съгласни да живеят на пристанището.

Критяните притежават устройства, които свирят, без да има музикант в къщата, и твърдят, че можели да отбелязват музиката писмено, та като четял написаното, човек се научавал да свири нещо, което никога преди това не е чувал. Вавилонските музиканти също твърдяха, че познавали това умение. Не искам да го оспорвам нито на едните, нито на другите, защото не съм специалист и музиката на различните страни съвсем обърка слуха ми. Ала сега вече разбирам защо другаде по света казват: „Лъже като критянин!“

На острова не се виждат храмове, хората не мислят много за богове, а се задоволяват да служат на биковете. Затуй пък толкова по-усърдна е тази служба и не минава ден да не се съберат край арената. Не смятам обаче, че го вършат от почит към боговете, а по-скоро заради напрежението и развлечението, които танцът пред бикове предлага на зрителите.

Не бих казал също така, че отдават особена почит на царя си, понеже и той е като тях, въпреки че за разлика от поданиците си живее в далеч по-голям палат. С него общуват като с равен, шегуват се и му разказват смешки, пристигат на приемите му когато успеят и си тръгват по свое желание, щом им доскучае или си наумят нещо друго. Вино пият умерено за настроение и макар нравите им да са твърде свободни, никога не се напиват, защото смятат това за диващина. На пиршествата им не съм виждал някой да повръща от препиване, както често се случва в Египет и други страни. Затова пък лесно се влюбват, независимо другият на кого е съпруг или съпруга, и се любят както и когато им хрумне. С особено благоволение сред жените се ползуват младежите, които танцуват пред бикове, та много знатни мъже се занимават с това изкуство за собствено удоволствие. Понякога те достигат високо умение като обречените на бога младежи, на които не се разрешава да се забавляват с жени, както обречените девици не бива да се любят с мъже. Така и не разбрах на какво се дължи това, понеже, съдейки по нравите им, те явно не отдават особено значение на тази работа.

Описвам всичко това, за да покажа, че често се стъписвах, преди да свикна с критските нрави, доколкото изобщо можах да свикна с тях. Защото за критяните е гордост постоянно да измислят нещо ново и изненадващо, така че никога не се знае какво ще последва след миг. Но нека се върна на Минея, макар сърцето ми да се къса, когато разказвам за нея.

След пристигането ни в пристанището ние отседнахме в неголяма странноприемница за чужденци, която по удобства надминаваше всички известни ми странноприемници, а вавилонската „Вила Ищар“ с целия си овехтял разкош и с глуповатите си слуги изглеждаше първобитна в сравнение с нея. Изкъпахме се и се преоблякохме, а Минея накара да й направят прическа и си купи нови дрехи, за да може да се покаже пред приятелите си. Видът й ме порази: на главата си имаше шапчица, приличаща на лампа, и беше обула обувки с високи токове, с които се ходеше трудно, но не исках да я огорчавам със забележки относно облеклото й. Подарих й обеци и огърлица от разноцветни излъскани камъни, каквито според продавача се носели този ден в Крит, без да знае дали и утре щяха да се носят. Слисано гледах също разголените й гърди, които се подаваха от сребърната й одежда с начервени зърна. Тя извърна глава и самонадеяно каза, че не се срамувала от гърдите си, понеже не били по-лоши, отколкото на която и да било критянка. Вгледах се по-внимателно и не й възразих, защото в това отношение сигурно беше права.

Сетне наредихме да ни отнесат в самия град на възвишението, който с леките си постройки и градини приличаше на друг свят след пристанищната теснотия, миризма на риба и шумна търговия. Минея ме заведе при един възрастен високопоставен мъж, който беше неин покровител и приятел и залагаше на нея при танците на арената. Минея живееше при него и използуваше дома му като свой. В момента той тъкмо преглеждаше списъците на биковете и си отбелязваше облозите за следващия ден, ала щом видя Минея, забрави папирусите си, зарадва се много, прегърна я непринудено и извика:

— Къде се изгуби? Отдавна не съм те виждал и си мислех, че ти е дошъл редът и вече си влязла в пещерата на бога. Въпреки това още не съм си избрал нов питомец и стаята ти се пази, ако слугите не са забравили да се грижат за нея или жена ми не я е съборила, за да си построи водоем. Тя започна да отглежда разни риби и сега само за това мисли.

— Нима Хелея се е заловила с отглеждане на риби? — удиви се Минея.

— Вече не е Хелея — отвърна старецът малко смутено. — Имам друга жена, но в момента при нея е някакъв необречен танцьор пред бикове и разглеждат рибите, та едва ли ще се зарадва, ако ги обезпокоим. Запознай ме обаче с приятеля си, за да бъде и мой приятел, а домът ми да стане също негов дом.

— Приятелят ми се казва Синухе Египтянина, Този, който е самотен, и по професия е лекар — представи ме Минея.

— Не вярвам тук за дълго да остане самотен — пошегува се старецът. — Но ти да не си болна, Минея, че със себе си водиш лекар? Никак не бих искал, защото се надявам още утре да танцуваш пред биковете и да ми донесеш по-голяма сполука. Моят служител от пристанището все се оплаква, че приходите ми вече не покривали разходите или май разходите ми не покривали приходите. Така или иначе, нищо не разбирам от сложните му сметки, които непрекъснато ми тика под носа и ме нервира.

— Изобщо не съм болна — отвърна Минея. — Приятелят ми ме спаси от много опасности и пропътувахме разни страни, преди да се върна в родината си, защото на път за Сирия, където щях да танцувам пред бикове, претърпях корабокрушение.

— Така ли? Истина ли е това? — запита старецът разтревожено. — Надявам се все пак, че въпреки вашето приятелство ти си останала целомъдрена. Иначе ще те отстранят от състезанията, а и други неприятности ще имаш, както много добре ти е известно. Аз действително съм обезпокоен, защото забелязвам, че гърдите ти подозрително са наедрели, а в очите ти има влага. Минея, Минея, да не си се покварила?

— Не съм! — отговори Минея гневно. — А щом казвам, че не съм, можеш да вярваш на думите ми и не е нужно някой да ме проверява както на пазара за роби във Вавилон. Не разбираш ли, че само благодарение на моя приятел се прибрах в родината след всички преживени опасности? Очаквах приятелите ми да се зарадват на моето завръщане, а ти мислиш само за твоите бикове и облози.

Тя се разплака от възмущение и сълзите размазаха грима по лицето й. Старецът се обърка, разстрои се и каза:

— Не се съмнявам, че пътешествието те е изтощило, защото по чуждите места сигурно не си могла дори да се къпеш всеки ден, нали? Пък и вавилонските бикове едва ли могат да се сравняват с нашите. Това обаче ме подсеща, че отдавна трябваше да съм при Минос. Съвсем бях забравил и сега ще тръгна, без да се преобличам. Там винаги има много хора и надали някой ще се вглежда в дрехите ми. Нахранете се и пийнете, приятели, а ти, Минея, гледай да се успокоиш. Ако дойде жена ми, кажете й, че вече съм отишъл при Минос, без да я дочакам, понеже не съм искал да смущавам удоволствието й с танцьора. Всъщност нищо не ми пречи да ида и да си легна, тъй като при Минос едва ли някой ще забележи дали съм там, или не. Хрумна ми обаче, че пътем мога да намина в обора и да се осведомя как е новият бик, оня с петното на хълбока. Затуй по-добре ще е да отида. Чудесен бик е!

Той разсеяно се сбогува с нас, но Минея заяви:

— Ще дойдем с теб при Минос, за да се видя с всичките си приятели и да им представя Синухе.

Така ние поехме към палата на Минос — в крайна сметка пеш, защото старецът не можа да реши дали си заслужава за краткото разстояние да се наема паланкин, или не. Едва след пристигането ни разбрах, че Минос е техният цар. Узнах също, че царят им винаги се нарича Минос, за да го различават от другите. Но кой поред беше този Минос — това не се знаеше, понеже никой не си правеше труд да ги брои и помни. Някой ден един Минос изчезва и на негово място идва друг Минос, който по всичко прилича на предишния. Затова именно в Крит нищо не се променя.

Стаите в палата бяха неизброими, по стените на залата за приеми се полюляваха морски водорасли, а в прозрачна вода плуваха сепии и медузи. Цялата огромна зала бе претъпкана с гости, един от друг по-странно и по-пищно облечени. Те се движеха, разговаряха оживено, смееха се високо и от малки чаши пиеха изстудени напитки, вино и плодови сокове, а жените сравняваха одеждите си. Минея ме представи на много свои приятели, които бяха еднакво любезни и разсеяни. Цар Минос ми каза няколко приветливи думи на моя роден език и ми благодари, загдето съм спасил Минея за техния бог и съм я върнал при тях, така че при първа възможност ще може да влезе в пещерата, макар редът и според жребия отдавна да е минал.

Сетне застанах встрани, огледах се и се почувствувах чужд в тази среда, чийто език и повод за веселие не разбирах. До мен се приближи немлада жена с висока като кула прическа, обкичена с естествени цветя, която — по мое мнение — не си струваше да показва разголените си гърди. Заговори ме на лош египетски език:

— Май че сме се срещали вече, но не си спомням името ти. Сигурно си египетският жрец, който ни запозна с обредите на Изида.

Отвърнах, че не си спомням да съм я виждал по-рано, и я уверих, че положително щях да я позная, ако съм я срещал някога. Това не бе лъжа, защото, като говореше, тя напомняше силно коза, похапваща от наръч сено. Добавих, че не съм жрец, а лекар, и тя запита дали лекувам и бикове. Засегнах се, без да имам право, защото в Крит биковете са по-уважавани от най-високопоставените хора, а тяхното лекуване и разяряване е безспорно изкуство. Но това не ми беше известно, та й отговорих:

— Лекувал съм кози и женски павиани, ала бикове още не съм опитвал.

Тя на шега ме тупна с ветрилото си и каза, че съм бил заядлив. Надали щях да се отърва лесно от нея, ако Минея не ме беше избавила, отвеждайки ме със себе си.

Минея се движеше из палата като у дома си, водеше ме от стая в стая, възторжено възклицаваше, виждайки познати предмети, и поздравяваше слугите, които отвръщаха на поздравите й, все едно, че никога не е отсъствувала. Тя ми обясни, че всеки знатен критянин можел да замине за имението си или за странство когато му хрумне, без да уведомява приятелите си, така че никой не се учудвал или изненадвал от отсъствието му. Щом се върнел, присъединявал се към останалите, сякаш междувременно нищо не се е случило. Това явно им помагаше по-леко да понасят смъртта, защото, ако някой изчезнеше, никой не питаше за него, докато го забравеха, а ако се сетеха за него поради уговорка, среща или покана, която е приел, неявяването му не ги учудваше, тъй като можеше да му е скимнало нещо друго.

Накрая Минея ме въведе в хубава стая, разположена на ската над останалата сграда. От широкия прозорец се откриваше изглед към приветливи поля, ниви, маслинови горички и други насаждения извън града. Каза ми, че това била нейната стая и всичко в нея си било на място, сякаш вчера я е напуснала, само дето дрехите и накитите в раклите и кутиите и били вече остарели и неизползуваеми. Едва тогава узнах, че Минея произхождаше от критските Миноси, а трябваше да се досетя по името й. Затова златото, среброто и скъпите подаръци не й правеха впечатление, след като от дете е била свикнала да получава всичко каквото пожелае. Но и от дете е била обречена на бога, поради което е била възпитана в дома на биковете и е живеела там, когато не е бивала в палата или в дома на стария си покровител или пък при някоя своя приятелка. Защото критяните менят местоживеенето си със същото лекомислие, с което водят и цялото си съществуване.

Любопитно ми беше да разгледам дома на биковете и затова се върнахме в залата да се сбогуваме с покровителя на Минея. Когато ме видя, той направо ахна и вежливо запита дали вече не сме се срещали, защото съм му изглеждал много познат. След туй Минея ме заведе в дома на биковете, който със своите обори, площадки, трибуни, поляни, училищни постройки и жилища на жреците представляваше цял град. Влизахме от обор в обор сред противната миризма на бикове, а Минея не преставаше да ги нарича с гальовни имена и да ги примамва, макар че те се опитваха да я намушкат с рогата си през оградата, ревяха глухо и ровеха пясъка с острите си копита.

Тя срещаше също познати младежи и девойки, обаче танцьорите пред бикове, общо взето, не другаруват помежду си, понеже си завиждат на умението и не желаят да си издават хватките. Но жреците, които се грижат за биковете и обучават танцьорите, ни приеха радушно, а като научиха, че съм лекар, почнаха да ме разпитват за храносмилането на биковете, за смесването на фуража и блясъка на косъма — неща, които те явно познаваха по-добре от мен. Минея се ползуваше с благоволението им и веднага получи бик и номер за състезанията на следващия ден. Тя гореше от желание да ми покаже умението си пред най-добрите бикове.

Накрая ме заведе в малка постройка, където усамотено живееше върховният жрец на критския бог и на биковете. Формално Минос също беше върховен жрец, но поради държавническата и търговската си дейност не намираше време да се занимава по-отблизо с биковете, освен — подобно на другите критяни — да сключва облози. И както царят винаги се казваше Минос, така върховният жрец винаги се казваше Минотавър. По някаква причина той беше човекът, от когото в Крит най-много се бояха, но и най-много го уважаваха, така че никой не обичаше да споменава името му гласно, а го наричаха просто „човека от малкия дом на биковете“. Минея също се боеше от посещението при него. Не ми го беше признала, но го прочетох в очите й, чието изражение бях свикнал да разгадавам.

След като му съобщиха за нас, той ни прие в мрачна стая. В първия миг ми се стори, че виждам бога, и повярвах на всички легенди, разказвани за Крит, пред мен стоеше мъж с тяло на човек, но със златна глава на бик. Поклонихме се и той сне златната глава, откривайки образа си. Макар че ми се усмихваше любезно, не ми хареса, понеже в безизразното му лице имаше нещо сурово и жестоко. Не можех да обясня на какво се дължеше това впечатление, защото беше хубав мъж с мургава кожа, роден да повелява. Не беше нужно Минея да разказва нищо, тъй като той вече знаеше за нейното корабокрушение и за странствуванията й. Без да задава излишни въпроси, благодари за доброжелателството ми към Минея, а по този начин също към Крит и неговия бог и каза, че в странноприемницата ме очаквали скъпи подаръци, от които навярно ще остана доволен.

— Подаръците не ме блазнят — отвърнах аз. — За мен знанието е по-важно от златото, обходил съм много страни, за да го обогатя, и сега вече познавам вавилонските и хетските богове. Надявам се също да опозная критския бог, за когото съм слушал много удивителни неща. Той обичал непорочните девойки и неопетнените младежи за разлика от сирийските богове, чиито храмове приличат на публични домове, а служителите им са скопени жреци.

— Нашият народ почита много богове — каза той — а в пристанището има също храмове на чуждоземни богове, така че, ако имаш желание, можеш да принесеш жертва на Амон или на Ваал. Но все пак не искам да те заблуждавам и ще призная, че могъществото на Крит се опира на бога, комуто тайно се служи от незапомнени времена. Познават го единствено обречените нему, а и те го виждат едва при срещата си с него, ала още никой не се е върнал да разкаже как изглежда.

— Боговете на хетите са небето и майката земя, а падащият от небето дъжд опложда земята — прекъснах го аз. — Разбирам, че критският бог е морето, защото могъществото и богатствата на Крит произтичат от морето.

— Може би си прав, Синухе — рече той със странна усмивка. — Знай обаче, че за разлика от сухоземните народи, които почитат неодушевени предмети и издялани от дърво статуи, ние, критяните, служим на жив бог. Макар биковете, да олицетворяват неговата мощ, той не е въображаем и могъществото на Крит по море ще се запази, докато нашият бог е жив. Така е предречено и ние не се съмняваме, въпреки че се осланяме също на бойните си кораби, на които не може да съперничи никой друг морски народ.

— Чувал съм, че вашият бог обитава лабиринтите на тъмна пещера — продължих аз упорито. — На драго сърце бих видял тази пещера, за която съм слушал много. Не разбирам защо обречените никога не се завръщат оттам, макар това да им е разрешено, след като престоят до следващото пълнолуние.

— Влизането в божия дом е върховна чест и небивало щастие за критските младежи и девици — каза Минотавър, повтаряйки думите, които бях чувал безброй пъти. — Ето защо морските острови в надпревара изпращат най-красивите си девици и най-достойните младежи да танцуват пред биковете, за да могат да участвуват в тегленето на жребия. Не знам дали си слушал легендите за покоите на бога на морето, където животът е толкова различен от земния, че никой от влезлите там не желае повече да се върне към грижите и скърбите на земята. Ти, Минея, да не би да се страхуваш да пристъпиш в божия дом?

Минея не отговори и аз продължих:

— По брега край Симира съм виждал тела на удавили се моряци. Коремите им бяха издути, а лицата — подпухнали и по тях не личеше никаква радост. Това е единственото, което знам за покоите на бога на морето, ала ни най-малко не се съмнявам в думите ти и пожелавам на Минея всичко най-хубаво.

— Разбира се, че ще можеш да видиш пещерата — рече Минотавър хладно. — Само след няколко дни ще настъпи пълнолуние и същата нощ Минея ще влезе в божия дом.

— А ако откаже да влезе в божия дом? — запитах аз невъздържано, понеже думите му ме стреснаха и накараха сърцето ми да изстине от отчаяние.

— Такова нещо още не се е случвало — отвърна Минотавър. — Можеш да бъдеш спокоен, египтянино Синухе. След танца пред нашите бикове Минея по собствено желание ще влезе в божия дом.

Той отново надяна златната глава, на бик и скри лицето си, което означаваше, че трябва да си тръгваме. Минея ме дръпна за ръката и ме поведе, но радостното й настроение беше изчезнало.




3


В странноприемницата заварих Каптах, който добре се беше почерпил в пристанищните кръчми.

— Господарю, тук слугите се чувствуват като в Западната страна! — възкликна той. — Никой не ги бие с тояга, нито пък помни колко злато е имал в кесията си или какви накити е купувал. Наистина, господарю, за слугите това е Западната страна на земята. Щом някой стопанин се ядоса на слугата си и го изгони от дома си, което тук е най-голямото наказание, достатъчно е слугата само да се скрие, да се върне на другия ден, и господарят му вече е забравил всичко. Но за моряците и робите от пристанището тази земя е лоша, защото алчните служители шибат с пръчки, а търговците мамят пришълеца от Симира със същата лекота, както той мами египтянина. Обаче имат едни малки рибки, които — накиснати в глинено гърне със зехтин — са чудесно мезе за вино. Заради тези вкусни рибки им прощавам много неща.

Всичко това той изприказва по обичайния си начин, като че ли беше пиян, ала сетне затвори вратата и като се увери, че никой не подслушва, продължи:

— Господарю, странни неща стават в тази страна. По кръчмите моряците говорят, че критският бог бил умрял и жреците в паника търсели нов бог. Но това са опасни приказки, заради които хвърляли моряци от скалите в морето за храна на сепиите. Предречено било могъществото на Крит да рухне, щом техният бог умре.

Тогава в сърцето ми пламна безумна надежда и казах на Каптах:

— В нощта на пълнолунието Минея трябва да влезе в божия дом, но ако техният бог действително е умрял, което е възможно, понеже в крайна сметка народът винаги знае всичко, макар никой нищо да не му казва, тогава Минея може би ще се върне от божия дом, откъдето досега никой не се е завръщал!

— Малко ли ядове и неприятности ни докара досега тази проклетница? — рече Каптах. — Никак не подхождаше на достойнството ми жена с пантофа си да ми разбива носа. Но си прав, че народът в крайна сметка винаги знае всичко, макар никой нищо да не му казва. Отпърво го забелязва смътно като насън, а сетне всичко му се прояснява като бял ден и тогава почват побоища по улиците, пламват къщи и много неща се променят. Хич не завиждам на критските богаташи, ако техният бог наистина е умрял, защото, като се разчуе, пристанището ще се юрне в града, ковачите ще грабнат чукове, рибарите — ножове, а носачите ще стиснат дървените бухалки. Така поне предполагам, но може и другояче да стане.

Докато дърдореше, аз си спомних какво казваха вавилонските звездобройци и рекох:

— Вавилонските жреци са изчислили по звездите, че световната година преваля и народите ще навлязат в нова световна година, през която боговете ще измрат и сетне всичко ще се промени. Възможно е обаче това предсказание да важи само за Крит, защото сирийските и египетските богове никога не умират, те са вечни.

— Голяма е мъдростта ти, господарю — обади се Каптах, — и ако в главата ми имаше достатъчно вино, сигурно щях да проумея думите ти. А сега звезди, жреци, богове и световни години се омешват в нея и единственото, което разбирам, са приказките ти за Минея. В тях тя стои в началото, в края и в средата и много ми е жал за теб, защото неведнъж съм ти казвал, че от една робиня или в публичния дом ще получиш пак толкова с по-малко усилия. А както дочух в кръчмите, тези критянки с разголени гърди май също не си стискат много колената. Обаче щом държиш на момичето, работата е проста: ще я хлопнем с едно дърво по главата, ще я напъхаме в чувал, ще я отнесем на някой кораб и с помощта на скарабея ще отплуваме заедно с нея за Египет. Не е голямо чудо, макар да съм сигурен, че по този начин си вкарваш цял чувал диви котки в къщата. Готов съм все пак да ти помогна в това опасно начинание, защото ми е непоносимо да гледам как врещиш като печална коза и се топиш пред очите ми, а косата ти се е сплъстила като козината на котарак по време на разгонване.

Дързостта на Каптах не ме ядоса, а дълго разсъждавах над думите му. Предложението му ме съблазняваше, но аз така уважавах Минея и нейната воля, че в глупостта си не се съгласих да последвам съвета му. Мислех си, че Минея никога нямаше да ми прости, ако я отвлечах като котка в чувал.

На другия ден с номера на Минея получих хубаво място сред зрителите пред арената. Каменните пейки се издигаха постепенно, така че всяка беше по-нависоко от предната и всички виждаха биковете безупречно. Изненадах се и се възхитих на това умно разположение, което не бях виждал никъде другаде. В Египет за тържествените шествия на боговете и за представленията се поставят високи площадки, та всеки да вижда боговете, жреците и танцьорите.

На арената пускаха биковете един по един и всеки от танцьорите поред изпълняваше програмата си. Тя беше сложна, изискваше умение и се състоеше от множество упражнения, които трябваше да се изпълняват безпогрешно и в определена последователност. Най-трудни бяха скоковете през рогата на бика, премятането във въздуха и заставането на гърба на бягащия бик. Дори най-ловките не успяваха да извършат всичко това без грешка, защото то много зависеше и от самия бик — как бягаше, как спираше и повдигаше врата си. Знатните и богатите критяни правеха облози за различни номера и за любимците си, но аз, след като видях доста изпълнения, не можах да проумея прекалената им разпаленост, защото биковете ми се струваха еднообразни, а при изпълненията не намирах никаква разлика и всичките ми изглеждаха еднакви.

Минея също танцува и аз неспокойно я гледах, докато дивният й танц и грациозното и тяло ме омаяха, забравих опасността, на която се излагаше, и възторжено я аплодирах заедно с другите. Там и девойките, и младежите танцуваха голи, защото играта им беше толкова коварна, че и най-незначителната дреха би могла да затрудни движенията и да застраши живота им. С лъщящото си от масло тяло Минея ми се стори най-хубавата сред тях, обаче трябва да призная, че имаше и други доста красиви девойки, които пожънаха голям успех. И все пак аз виждах само Минея. Поради дългото си отсъствие тя не беше съвсем подготвена и не спечели нито един венец. Старият й покровител, който бе заложил на нея, много се разочарова и се нервира, но сетне забрави загубеното сребро и отиде в обора да си избере други бикове и номера. Като покровител на Минея, имаше това право.

Когато след състезанията се видях с Минея в дома на биковете, тя се озърна и хладно ми каза:

— Синухе, повече не мога да се срещам с теб, тъй като приятелите ми ме поканиха на гости, пък и трябва да се подготвя за бога. Нали вдругиден вечерта ще има пълнолуние. Ето защо вероятно няма да се видим, преди да тръгна за божия дом. Ако желаеш, тогава можеш да ме съпроводиш дотам заедно с останалите ми приятели.

— Нека бъде както ти искаш — съгласих се аз. — В Крит несъмнено има какво да се види, а нравите на тази страна и женското облекло са ми много забавни. Докато седях на мястото, носещо твоя номер, няколко от приятелките ти ме поканиха у дома си. Имаха приятна външност и гърди, макар че бяха по-пълни и по-лекомислени от теб.

Тогава очите й засвятваха, тя невъздържано ме дръпна за ръката и задъхано каза:

— Да не си посмял да се развличаш с приятелките ми, когато не съм с теб! Изчакай поне докато тръгна, Синухе. Дори да съм прекалено мършава, за което никога не съм се замисляла, можеш да го направиш в името на нашето приятелство, щом те моля.

— Казах го само на шега — рекох аз. — Нямам никакво намерение да нарушавам спокойствието ти, защото ти естествено имаш доста работа, преди да влезеш в божия дом. Ще се прибера в странноприемницата и ще лекувам болни. На пристанището има много хора, които се нуждаят от моето умение.

Тръгнах си, но дълго след това все още усещах миризмата на бикове. Никога не ще забравя зловонието на критския дом на биковете, а видя ли стадо такива животни и доловя ли миризмата им, поболявам се, не мога да се храня и сърцето ме заболява. И така, след раздялата ни аз се прибрах в странноприемницата, лекувах болни и облекчавах страданията им, докато се мръкна и светлините на пристанищните публични домове светнаха. През стени и зидове чувах музика, смях и всички звуци на човешкото безгрижие. Защото критските роби и слуги бяха усвоили безгрижието на своите господари и всеки живееше така, като че ли не го чакаше смърт и на света нямаше болка, скръб и печал.

Седях в тъмната стая, а Каптах вече ми бе приготвил постелята за спане. Не ми трябваше лампа и седях на тъмно. Луната изгря — голяма и светла, макар не съвсем пълна. Ненавиждах я, защото щеше да ме раздели с единствената, която през живота си бях чувствувал като своя сестрица. Ненавиждах и себе си, защото бях страхлив и малодушен и не знаех какво искам. Тогава вратата се отвори и Минея влезе, поглеждайки предпазливо след себе си. Беше облечена не по критски, а носеше същата проста дреха, с която бе танцувала пред знатни и нископоставени в много страни. Косата си беше пристегнала със златна лента.

— Минея! — извиках аз изненадано — Какво търсиш тук, когато трябва да се подготвяш за твоя бог?

— Говори по-тихо да не ни чуят — каза тя, сядайки до мен, погледна луната и продължи нервно. — Леглото в дома на биковете не ми харесва, а и компанията на моите приятели вече не ме привлича. Но защо дойдох тъкмо при теб в пристанищната странноприемница, въпреки че това е непристойно, не мога да ти отговоря. Ако все пак искаш да си лягаш, няма да ти преча и ще си ида. На мен не ми се спеше и изпитах желание още веднъж да усетя дъха на лекарства и билки около теб, да хвана Каптах за ухото и да го дръпна за косата заради глупавите му приказки. Странствуването и чуждите народи явно са объркали ума ми, защото вече не чувствувам дома на биковете като свой дом, възторзите на арената не ме радват и дори за божия дом не копнея както преди. Разговорите на хората около мен ми напомнят бъбренето на невръстни деца, радостта им прилича на пяна по брега, а развлеченията им вече не ми доставят удоволствие. На мястото на сърцето си усещам празнина, главата ми е пуста и в нея няма ни една мисъл, която да нарека своя, всичко ме боли и никога не ми е било толкова тягостно. Затова те моля да подържиш за миг ръцете ми, както преди. Когато ги вземеш в твоите, аз не се боя от никакво зло, дори от смъртта, макар да знам, че предпочиташ да гледаш по-пълни и по-хубави девойки и да стискаш ръцете им.

— Сестрице Минея — казах й аз, — детството и младостта ми бяха като бистър, дълбок поток, а зрялата ми възраст приличаше на голяма река, която се разлива и покрива много земя, ала водата й е плитка, застоява и вони. Но откакто дойде при мен, ти, Минея, сбра всичката вода и тя радостно потече в дълбоко, русло, аз целият се пречистих, светът се засмя пред очите ми и всяко зло ми изглеждаше като паяжина, която лесно се отстранява с ръка. Заради теб исках да бъда добър, да церя хората, без да държа на предлаганите ми подаръци, и мрачните богове вече нямаха власт над мен. Така биваше, когато си при мен, а щом си тръгнеше, всичко наоколо ми помръкваше, сърцето ми бе като самотен гарван в пустиня и вече не желаех доброто на хората, а ги ненавиждах, боговете също ненавиждах и не исках да чувам нищо за тях. Така е, Минея, и затуй ти казвам: на света има много земи, но една-единствена река. Нека те отведа в Черната земя покрай речния бряг, където диви патици крякат в тръстиките и слънцето всеки ден плува в златна ладия по небето. Тръгни с мен, Минея, заедно ще строшим едно гърне и ще станем мъж и жена, никога няма да се разделяме, в живота ще ни е лесно, а след смъртта ще запазят телата ни, за да се срещнем в Западната страна и да заживеем заедно вечен живот!

Тя обаче стисна ръцете ми, с върха на пръстите си погали очите, устата и шията ми и каза:

— Синухе, и при най-добро желание вече не мога да те последвам, защото никой кораб не би ни извел от Крит и никой капитан не би се осмелил да ни скрие на кораба си. Вече ме охраняват за бога и няма да позволя да загинеш заради мен. Дори да искам, не бих могла да те последвам, понеже след танца ми пред биковете тяхната воля е по-силна от моята. Не мога да ти го обясня, защото не си го изпитвал. Затуй съм длъжна в нощта на пълнолунието да вляза в божия дом и нито аз, нито ти, нито някаква сила на света може да ме възпре. Но защо е така — не мога да ти обясня и вероятно никой не знае освен Минотавър. От дете съм расла в сянката на бога и днес по време на танца биковете ме надвиха. Ала от това в мен се породи горчива омраза към тях, защото те ме разделят от теб. Сънародниците си също намразих, защото тяхната радост е привидна, животът им е детска игра и те с детска жестокост жадуват да видят как пред биковете потича кръв. Днес бяха доста недоволни и съжаляваха, че биковете не намушкаха никого и никой не се подхлъзна, та да го стъпчат с краката си и да намотаят червата му около рогата си. Това е истината за техните облози и за голямата им обич към биковете, макар че едва ли биха го признали пред другите или пред себе си, а твърдят, че се възхищавали само на голямото умение.

Устните й допряха моите и шията ми, тя обви ръце около мен, притисна се плътно и продължи:

— Заради всичко това, Синухе, възнамерявам да се върна от божия дом при теб. Имам право според закона на биковете, макар още никой да не се завръщал оттам. Наумила съм си да бъда първата и ще се върна. Тогава можеш да правиш с мен каквото поискаш, твоят живот ще бъде мой живот, твоят народ — мой народ и твоите богове — мои богове, Синухе.

Сърцето ми беше пусто като гроб, когато отговорих:

— Никой не знае какво ще се случи утре и не мога да повярвам, че ще се върнеш оттам, откъдето още никой не се е завръщал. Може би от божествените извори в златните покои на бога на морето ще пиеш вечен живот, ще забравиш всичко земно и мен дори. И все пак то е невероятно, защото всичко това са приказки, а онова, което досега съм видял от боговете в толкова страни, с нищо не ме кара да вярвам на приказките. Затуй запомни, че ако не се върнеш в определения срок, ще дойда в божия дом и ще те изведа оттам. Ще те изведа даже ако сама вече не желаеш да се върнеш. Ще го сторя, Минея, пък ако ще това да бъде последното ми дело на земята!

Тя уплашено сложи, ръка на устата ми, озърна се и каза:

— Тихо! Такива неща не бива да се казват гласно, нито дори да се помислят. Божият дом е тъмна пещера и никой външен не може да се оправи в нея. Непосветеният, попаднал там, загива от ужасна смърт. Ти изобщо не можеш да проникнеш вътре, защото божият дом е затворен с медни порти, и това ме радва, като знам, че в безумието си би могъл да го сториш и да тръгнеш към гибел. Повярвай ми, че ще се върна по собствена воля. Моят бог не може да бъде толкова зъл, че да не ми позволи да се завърна при теб, щом го искам. Той е великолепен бог, който брани могъществото на Крит и желае доброто на всички. Затова маслинените дръвчета цъфтят, зърното по нивите узрява и корабите плуват от едно пристанище към друго. Той изпраща попътни ветрове и насочва корабите при мъгла, за да не сполети беда ония, които са под негова закрила. Защо тогава на мен ще желае зло?

От дете беше расла в сянката на своя бог и очите и бяха ослепели, но аз не можех да я накарам да прогледне, макар с игла да бях изцерявал слепи и да бях възвръщал зрението им. Обзет от безсилие, аз я притиснах в прегръдките си, целунах я и погалих крайниците й, които бяха гладки като стъкло, и в обятията ми тя беше като извор за странника в пустинята. Не се противопостави, а сведе лице, затресе се и по врата ми потекоха горещите й сълзи.

— Приятелю Синухе — промълви тя, — щом се съмняваш в завръщането ми, не искам повече да ти отказвам нищо. Стори ми каквото желаеш, стига да ти достави радост, пък ако ще заради него да умра. В прегръдките ти не ме е страх от смъртта, а всичко останало е нищожно в сравнение с това, че моят бог ще ме отдели от теб.

— А на теб ще ти достави ли радост? — запитах я аз.

— Не знам — отвърна тя нерешително. — Знам само, че тялото ми е неспокойно и неутешимо, щом не съм при теб. Знам само, че когато ме докосваш, очите ми се замъгляват и коленете ми се разтреперват. По-рано се ненавиждах заради това и се боях от ласката ти, защото у мен всичко беше ясно и нищо не помрачаваше радостта ми, бях горда с умението си, с ловкостта на тялото си и със своята непорочност. Сега знам, че ласката ти е приятна, макар че може да ми причини болка, ала не съм сигурна дали ще бъда радостна, ако ми сториш каквото желаеш, или може би ще бъда тъжна. Но ако на теб ще ти достави радост, не се колебай, тъй като твоята радост ще бъде и моя радост, а аз не искам нищо повече, освен да те ощастливя.

Тогава я освободих от обятията си, погалих я по косата, очите и шията и казах:

— Достатъчно ми е, че дойде при мен такава, каквато беше по време на странствуванията ни по вавилонските пътища. Дай ми златната лента от косата си, тя ми стига и нищо друго не искам от теб.

Тя ме погледна недоверчиво, опипа бедрата си и рече:

— Може би ме намираш твърде мършава, смяташ, че тялото ми няма да ти достави удоволствие, и сигурно предпочиташ някоя по-лекомислена жена. Но ако искаш, ще се опитам да бъда възможно по-лекомислена и да върша всичка според желанието ти, за да не се разочароваш, защото ми се иска да ти създам колкото се може повече радост.

Усмихвайки се, погалих гладките й рамене и казах:

— Минея, за очите ми няма по-красива жена от теб и никоя не би ми доставила по-голяма наслада. Но аз не те искам само за собствено удоволствие, щом ти се тревожиш за твоя бог и няма да изпиташ радост. Знам обаче нещо, което можем да сторим и което ще достави радост на двама ни. Според обичая на моята страна ще вземем едно гърне и заедно ще го строшим. Така, без да те обладавам, ще станем мъж и жена, макар че няма да присъствуват жреци, които да впишат имената ни в книгата на храма. Нека Каптах ни донесе гърне, за да го сторим.

Очите й се разшириха и засияха, тя плесна с ръце и радостно се засмя. Затова тръгнах да повикам Каптах, ала той седеше на пода пред вратата ми, плачеше горчиво, бършеше мокрото си лице с ръце и като ме видя, захълца с глас.

— Какво има, Каптах? — запитах аз. — Защо плачеш?

— Господарю, сърцето ми е меко и не можех да не заплача, слушайки целия ти разговор с това недохранено момиче, защото никога не бях чувал такива покъртителни неща — отговори Каптах без свян.

Доядя ме и го сритах.

— Искаш да кажеш, че си ни подслушвал пред вратата и си чул всичко, което говорехме?

— Точно това исках да кажа — отвърна Каптах чистосърдечно. — Пред стаята ти се навъртаха други подслушвачи, които нямаха работа при теб, а бяха проследили момичето. Прогоних ги, размахвайки тоягата ти, и седнах пред вратата да пазя спокойствието ти, защото предположих, че няма да се зарадваш, ако ти попречат на разговора. И седейки тука, не можех да не чуя какво приказвахте, а приказките ви бяха хубави, макар и детински, та ме накараха да заплача.

След това обяснение беше излишно да се сърдя на простодушието му и рекох:

— Щом си подслушвал, вече знаеш какво ми трябва. Побързай да ми намериш някакво гърне.

Той обаче почна да увърта:

— Какво да бъде, господарю, глинено или каменно, оцветено или неоцветено, високо или ниско, широко или тясно?

Тупнах го леко с тоягата си, защото сърцето ми преливаше от доброта към всички хора, и извиках:

— Добре разбираш какво ти казвам и знаеш, че всяко гърне ще ми свърши работа. Стига си го усуквал, ами донеси първото, което ти попадне.

— Тръгвам, тръгвам — каза той, — ей сега ще изтичам, но те попитах, за да ти дам време да размислиш върху намерението си, понеже строшаването на гърне с една жена е важна стъпка в живота на мъжа и не бива да се прави прибързано и недообмислено. Разбира се, че ще намеря гърне, щом настояваш и не мога да ти попреча.

Той донесе някакво старо гърне за зехтин, миришещо на риба, и заедно с Минея го строшихме, а Каптах беше свидетел, когато станахме мъж и жена. Той сложи, главата си под крака на Минея и каза:

— Отсега нататък ти си моя стопанка и ще ми нареждаш наравно, а може би и повече от моя господар, но се надявам, че няма да заливаш краката ми с вряла вода, когато се ядосаш, и ще носиш меки пантофи без токове. Другите не ги обичам, защото оставят белези и цицини по главата ми. Всеки случай смятам да ти служа вярно като на господаря си, понеже по някаква непонятна причина сърцето ми се привърза към теб, макар че си мършава и имаш малки гърди и изобщо не разбирам какво толкова намира господарят в теб. Надявам се все пак тази работа да се оправи, щом добиеш първото си чедо. Смятам също да крада от теб така добросъвестно, както от господаря, сиреч ще се съобразявам с твоята облага, а не с моята.

След тези думи Каптах така се развълнува, че отново заплака и известно време хлипаше с глас. Минея го галеше по гърба и по дебелите бузи и го утешаваше, докато се успокои, подир което го накарах да събере парчетата от гърнето и да напусне стаята.

През нощта спахме с Минея както преди — тя лежеше в прегръдките ми, дъхът й докосваше шията ми и косите й ме галеха по лицето. Не я обладах, защото онова, което едва ли щеше да й достави някакво удоволствие, нямаше да бъде удоволствие и за мен. При все това смятам, че така радостта ми беше по-дълбока и по-голяма, отколкото ако я бях притежавал. Не го твърдя със сигурност, тъй като не знам каква щеше да бъде радостта ми, ако се бях любил с нея. Знам само едно: през оная нощ исках да бъда добър към всички хора и в сърцето ми нямаше ни един зъл помисъл. Всеки мъж беше мой брат, всяка жена — моя майка, всяка девица — моя сестра както в Черната земя, така и във всички Червени земи под това небе, огряно от луната.




4


На другия ден Минея отново танцува пред биковете. Сърцето ми тръпнеше от страх, ала не й се случи нищо лошо. Обаче един младеж се подхлъзна от челото на бика, падна на земята и бикът разпори, тялото му с рогата си и го стъпка, при което зрителите около арената наскачаха и зареваха от страх и въодушевление. Когато прогониха бика и отнесоха тялото на танцьора в обора, жените се втурнаха да го видят, опипваха окървавените му крайници и задъхано мълвяха:

— Каква гледка!

— Отдавна не бяхме виждали толкова успешни състезания като днешните — твърдяха мъжете и не скърбяха, докато отмерваха злато и сребро, за да си платят облозите, а почнаха да пият и да празнуват по домовете си.

До късна нощ светлините из града не угаснаха, жените се разминаваха с мъжете си и се озоваваха в чужди легла, но това не смущаваше никого, защото такъв беше обичаят им.

През тази нощ Минея вече не можеше да дойде при мен. Лежах самотен в постелята си, а рано сутринта наех паланкин от пристанището и тръгнах да я съпроводя до божия дом. Бяха я качили в златна кола, теглена от окичени с пера коне, а приятелите й я следваха в паланкини или пеша, шумяха и се смееха, хвърляха цветя върху нея, спираха край пътя и пиеха вино. Пътуването трая дълго, но всички си носеха провизии, откършваха клонки от маслиновите дръвчета и си повяваха, стряскаха овцете на бедните селяни и измисляха какви ли не лудории. Божият дом се намираше на усамотено място в подножието на планина край морския бряг. Когато приближихме, те притихнаха, разговаряха шепнешком и вече не се смееха.

Трудно ми е да опиша как изглеждаше божият дом. Напомняше хълм, обрасъл с трева и цветя и прилепнал към планината. Огромни медни порти закриваха входа му, а пред тях имаше малък храм, където се извършваше обредът и живееше стражата на божия дом. Надвечер шествието пристигна там, приятелите на Минея слязоха от паланкините и се разположиха по моравата наоколо, ядоха, пиха и се задяваха, забравяйки страхопочитанието, обзело ги на идване, защото критяните бързо се разсейват. С падането на мрака те запалиха факли, разлудуваха се из храстите и в тъмното се дочуваха женски кикот и мъжки смях, докато Минея седеше сама в храма и никой не биваше да се доближава до нея.

Наблюдавах я как седи там в златна одежда като богиня и с висока златна шапка. Опитваше се да ми се усмихва отдалеко, ала в усмивката и не личеше никаква радост. Когато изгря луната, снеха златната наметка и накитите и й я загърнаха с прозирна дреха, а косата й пристегнаха със сребърна мрежичка. Сетне стражите дръпнаха резетата на медните порти и те с глух тътен се разтвориха, като за отместването на двете им крила бяха нужни десет души. Зад тях зейна мрак, никой вече не продумваше и настъпи гробна тишина. Минотавър препаса златен колан, окачи си меч, надяна златната глава на бик и повече не приличаше на човек. Подадоха на Минея горяща факла, тя я понесе и последва Минотавър в тъмната пещера. Светлината на факлата постепенно избледня и те изчезнаха. Тътнещите медни порти отново се затвориха, пред тях бутнаха огромните резета, помествани от няколко яки мъже, и Минея вече я нямаше.

Докато ставаше това, ме обзе неописуемо отчаяние, сърцето ми приличаше на отворена рана, от която кръвта ми изтичаше, силите ме напуснаха, аз паднах на колене и зарих лице в земята. Защото в този миг осъзнах, че никога нямаше да видя Минея въпреки обещанието й да се завърне от божия дом, да ме последва и да заживее с мен. Бях сигурен, че нямаше да се завърне, но откъде го знаех — това не мога да кажа. Дотогава се съмнявах и вярвах, боях се и се надявах, въобразявах си, че критският бог се различава от всички останали богове и щеше да пусне Минея заради силната й любов към мен. Но вече не се надявах, лежах с лице към земята, а до мене Каптах седеше и се вайкаше, поклащайки глава. Знатните и богатите критяни палеха факли, търчаха с тях наоколо, играеха сложни танци и пееха песни, чиито думи не разбирах. След затварянето на медните порти те изпаднаха в голяма възбуда, танцуваха необуздано, скачаха до изнемога и виковете им отекваха в ушите ми като гарванов грак от стените.

Подир някое време Каптах престана да се вайка и рече:

— Станалото не можем да го променим, а никой не знае какво ще се случи утре. Затуй, господарю, нека хапнем и пийнем, та да подкрепим силите си. Донесъл съм вино и разни вкусни ястия, след като чух, че такъв бил тукашният обичай при подобни случаи. Мога да ти кажа също, че сълзите никого не засищат. На измършавелия му идват лоши мисли в главата, докато ситият се спогажда с целия свят. Щом се натъгувам, аз винаги огладнявам и ако ми позволиш, ще хапна и ще пийна.

Той изтри сълзите си, яде и пи доста лакомо, докато аз не можех да се докосна до храната, а виното ми горчеше като тиня. Продължих да лежа ничком, но веднага вдигнах глава, когато Каптах каза:

— Ако не ме лъже окото, а това не ми се вярва, защото още не съм изпил наполовина виното, от което нещата започват да ми се привиждат двойни, рогатата глава се е върнала от планината. Не разбирам само как е излязъл оттам, след като никой не е отварял медните порти.

Говореше истината, защото Минотавър действително се бе завърнал от божия дом и златната му глава проблясваше страховито на лунната светлина, когато редом с останалите играеше празничния танц и потропваше ту с единия, ту с другия си крак. Съзирайки го, не можах да се удържа, скочих, втурнах се към него, хванах го за ръката и запитах:

— Къде е Минея?

Той тръсна ръката ми и поклати глава, ала след като не се оттеглих, откри лицето си и неприязнено каза:

— Светотатство е да се пречи на тържествения обред, но ти, като чужденец, сигурно не го знаеш и затова ще ти простя, ако повече не ме безпокоиш.

— Къде е Минея? — не преставах да питам аз, докато най-сетне не ми, отговори:

— Оставих я в мрака на божия дом, както се полага, и се завърнах да участвувам в празничния танц в чест на нашия бог. А ти какво още искаш от Минея, нали получи наградата си, загдето я доведе?

— Как успя да излезеш, без тя да се върне? — запитах аз и пристъпих към него, но той ме блъсна и танцуващите ни разделиха.

Каптах ме хвана за ръката и насила ме издърпа настрана. Това беше разумно, защото иначе не знам какво щеше да се случи.

— Луд ли си да се набиваш в очите им? — каза той. — По-добре танцувай с другите, смей се и пей като тях, за да не си навлечеш беля. Ще ти кажа също, че Минотавър е излязъл през вратичката до медните порти. Не се чуди, защото ходих лично да я огледам и видях как стражите я заключиха и прибраха ключа. Съветвам те, господарю, да пийнеш глътка вино за успокоение — лицето ти е сгърчено като на бесен и въртиш очи като кукумявка.

Наля ми да пия и под блясъците на факлите съм заспал на огряната от луната морава, защото, виждайки състоянието ми, Каптах навярно бе сипал във виното маков сок. Тъй си бе отмъстил за онова, което бях сторил с него във Вавилон, за да му спася живота. Само че вместо да ме напъха в делва, той ме покрил с черга и внимавал танцуващите да не ме настъпят. Може би този път той на свой ред бе спасил живота ми, понеже в отчаянието си бях способен да намушкам Минотавър с ножа си и да го убия. Така Каптах проседял нощта, докато виното в делвата свършило, и заспал до мен, издишвайки винени пари в ухото ми.

Събудих се късно на следния ден. Сокът така ми беше подействувал, че първоначално се зачудих къде се намирам. Когато дойдох на себе си и си спомних какво се бе случило, бях напълно спокоен, с прояснена глава и благодарение на целебния сок вече не буйствувах. Много от участниците в шествието се бяха прибрали в града, но някои все още спяха из храсталаците — мъже и жени в безпорядък с неприлично разголени тела, понеже бяха пили, танцували и празнували до зазоряване. Събуждайки се, те обличаха чисти дрехи, жените оправяха прическите си и се чувствуваха нещастни, че не можеха да се изкъпят. Водата на потоците им се струваше прекалено студена, след като бяха свикнали от сребърния чучур на баните им да тече гореща вода.

Те изплакваха устата си, мажеха лицата си, червяха се и оцветяваха веждите си, прозяваха се и се разпитваха кои щяха да останат да чакат Минея и кои мислеха да се отправят към града. Мнозина се бяха наситили на лудориите по моравата и из храстите и през деня си тръгнаха. Само най-младите и най-ревностните приятели на Минея останаха да се забавляват под предлог, че щели да чакат завръщането й, макар всеки да знаеше, че от божия дом още никой не беше се завърнал. Казваха го, понеже през нощта бяха срещнали някой, който им харесваше, а жените използуваха случая да отпратят съпрузите си в града, за да се отърват от тях. Наблюдавайки ги, разбрах защо в града — за разлика от пристанището — нямаше нито един публичен дом. Като гледах забавленията им през деня и през следващата нощ, прозрях също така, че момичетата, чиято професия беше да развличат мъжете, трудно можеха да се състезават с критянките.

Преди Минотавър да си тръгне, аз го запитах:

— Макар и чужденец, мога ли да остана и заедно с приятелите на Минея да чакам завръщането й?

Той ме погледа враждебно и отвърна:

— Никой не те възпира, но ми се струва, че в пристанището има удобен кораб, който може да те отведе в Египет, защото чакането ти ще е напразно. Досега никой от обречените не се е завърнал от божия дом.

Престорих се на глупак, за да му угодя, казах:

— Вярно е, че си бях изгубил ума по Минея, ала тя ми дотегна, понеже заради своя бог не даваше да я докосна. Откровено казано, изобщо не очаквам завръщането й, но го споменавам като всички останали, защото тук има много приятни момичета и омъжени жени, които благосклонно ме поглеждат и изкусително ми поднасят гърдите си. Досега не ми се е случвало такова нещо. Ще призная, че Минея беше ужасно ревнива и опърничава девойка — не ми даваше нито да я докосна, нито да се развличам с други. Освен това трябва да те помоля за извинение, ако снощи в пияно състояние може би неволно съм те обидил, макар че не си спомням добре и главата ми още е замаяна. Спомням си само, че те бях прегърнал и исках да ме научиш стъпките на танца, който танцуваше така великолепно и тържествено, та ме смая. Но ако съм те докачил, наистина те моля от все сърце да ми простиш, защото, като чужденец, още не познавам достатъчно нравите ви и не знаех, че никой не бива да те докосва, понеже си пресвят човек.

Всичко това издърдорих с преплитащ се език и примигвайки, като се оплаквах от главоболие. Той се усмихна, взе ме за глупак и рече:

— Щом е така, няма да ти преча да се развличаш, защото ние критяните не сме тесногръди. Стой и чакай Минея колкото си искаш, само гледай да не направиш някое дете. Чужденец си и това би било непристойно. С този съвет не искам да те засегна, а ти го давам като на мъж, за да ти изясня нашите нрави.

Обещах да внимавам и му заразправях какви ли не неща, които уж бях преживял с девиците от сирийските и вавилонските храмове, докато ме взе за съвсем смахнат и отегчен ме потупа по рамото, след което пое обратно към града. Струва ми се обаче, че все пак предупреди стражите да ме следят и вероятно подкани критяните да ме забавляват, защото малко след тръгването му при мен се изсипаха куп жени, които ме кичеха с венци, поглеждаха ме в очите и притискаха разголените си гърди в ръцете ми. Отведоха ме сред лавровите храсти да ядем и пием заедно. Не се свеняха пред мен и така аз опознах нравите и лекомислието им, пих много вино и се престорих на пиян. След като не получиха удовлетворение от мен, те ми се наситиха, започнаха да ме блъскат и да ме наричат свиня и дивак. Каптах дойде, хвана ме под мишниците и ме повлече настрани, като ругаеше пиянството ми и им предлагаше да ги позабавлява вместо мен. Те го оглеждаха, кикотейки се, а младежите му се присмиваха, сочеха с пръст дебелия му корем и плешивото му теме. Но той беше чужденец, а чуждото примамва жените по всички земи, така че, след като се смяха до насита, те го приеха в компанията си, наляха му вино, пъхаха плодове в устата му, притискайки бедрата си о него, наричаха го свой козел и с погнуса го подушваха, докато миризмата му почна да ги привлича.

Оставих Каптах при тях и се махнах, защото не можех да мисля за нищо друго освен за Милея и отчаянието ме гризеше отвътре като гладен плъх. Докато стражите спяха дневния си сън, наминах край медната порта и открих вратичката до нея, но отварянето и без ключ беше невъзможно. Притиснах все пак устни към метала и прошепнах името на Минея, не смеейки да го изрека гласно. Щом стражите се събудиха, отидох при тях с делва вино, налях им да пият и поговорих с тях. Те много се учудиха на отношението ми, защото в Крит знатните не разговарят с нископоставените, а си живеят живота, сякаш низши и бедни не съществуват. Знаеха обаче, че съм чужденец, и заради поведението ми ме сметнаха за глупак, пиеха от виното ми и ме подиграваха на родния си език.

Жрецът на храма им завидя, та дойде от дома си и също пи от виното ми. Беше старец, прекарал целия си живот в храма, вардейки медните порти, ала когато го запитах дали е влизал в божия дом, той настръхна от ужас и каза, че в него не можел да влезе никой освен обречените на бога и Минотавър. Всеки друг, влязъл в божия дом, загивал от страшна смърт. В потвърждение на това той разказа, че някога, преди много време, когато силата и славата на Крит още не били толкоз големи, морски разбойници спрели на брега близо до храма и пленили стражата, надявайки се в божия дом да намерят съкровища. Но групата разбойници, която влязла вътре, никога не се завърнала. Не се завърнали и ония, дето тръгнали да ги търсят, а стражите дочули от дълбоките проходи на божия дом страшни викове за помощ. Тогава останалите разбойници се уплашили, освободили стражите, без да посмеят да ги погубят, и избягали на кораба си. Оттогава никой не се бил опитвал да проникне в божия дом. Затуй според него било излишно да се варди — и бездруго никой нямало да се осмели да влезе там. Той ме отведе в дома си, показа ми ключа от вратичката и каза, че Минотавър го вземал на влизане в божия дом, за да можел да излезе незабелязано през вратичката, когато голямата порта бъде затворена след обречения.

От него купих някакви талисмани и малки фигурки на бикове, които издялваше от камък в дома си, за да си убива времето. Остана много доволен и ние се сприятелихме. Но когато говореше за божия дом, той снишаваше глас и виждах, че го охраняваше с много голяма боязън. Призна ми също, че не би се осмелил да живее в храма, ако медните порти били отворени, ала не можа да ми обясни защо не би го сторил.

Не исках да се заседявам твърде дълго при него, за да не събудя подозрение. Затова се върнах при останалите на моравата, пих вино, веселих се и се смях с тях, преструвайки се на очарован от жените. Каптах здравата се беше насмукал и им разказваше разни измислици за страните, които бяхме пребродили, така че те се смееха, ръкопляскаха и викаха възторжено като деца. Разказа им също за деня си като вавилонски цар, за присъдите, които беше раздавал от царския престол, и за големия си успех в царския харем, но всичко това те сметнаха за невероятна лъжа, смяха се още по-неудържимо и казаха:

— В жилите му положително тече критска кръв!

Така си течеше денят, докато забавленията, безгрижието и свободните им нрави ми додеяха и реших, че по-досаден живот не бих могъл да си представя, защото прищевки, които не почиват на някакви закони, дотягат далеч повече от живот, който преследва някаква цел. Нощта прекараха както предишната и тягостният ми сън дълго бе смущаван. Жените пищяха и се криеха в горичките от младежите, които ги гонеха в тъмното и се мъчеха да ги разсъблекат. На заранта бяха уморени и раздразнителни, защото не можеха да се изкъпят. През деня повечето се върнаха в града и само най-младите и най-разгорещените останаха край медните порти.

На третия ден и те си тръгнаха. Накарах ги да вземат паланкина ми, който ме бе чакал, защото дошлите пеш вече не можеха да се държат на краката си и залитаха от прекомерното празнуване и будуване. Освобождаването на паланкина беше удобно за намеренията ми, понеже не остана никой да ме чака. Всеки ден бях поил стражите и те не се учудиха, когато надвечер им занесох нова делва с вино, а я приеха на драго сърце. Твърде малко развлечения им предлагаше самотата, траеща цял месец, докато тържественото шествие доведеше следващия обречен на бога. Ако нещо ги учудваше, то беше оставането ми да чакам Минея. Такова събитие едва ли се беше случвало. Но нали бях чужденец, сметнаха ме за глупак и се заеха с виното. Когато видях, че жрецът също се присъедини към тях, отидох при Каптах и му казах:

— По волята на боговете сега ще трябва да се разделим, тъй като Минея не се завърна и не вярвам да се завърне, ако не отида да я изведа. Но досега никой от влезлите в тази тъмна пещера не се е завърнал и навярно аз също не ще се завърна. При това положение най-добре ще е да се скриеш в горичката и ако до разсъмване не дойда, прибери се сам в града. Ако някой те разпитва, кажи, че съм паднал по стръмния скат в морето, или измисли каквото искаш — в това отношение си по-изобретателен от мен. Ако решиш, можеш дори веднага да тръгнеш, защото съм сигурен, че няма да се върна. Написал съм ти глинена плочка, подпечатана със сирийския ми печат, така че можеш да отпътуваш за Симира и да наследиш влога ми в тамошния търговски дом. Къщата ми също можеш да продадеш, след което си свободен да постъпваш както пожелаеш. Ако се опасяваш, че в Египет ще те преследват като избягал роб, остани в Симира, живей в къщата ми и разполагай с имуществото ми по собствена воля. Дори за балсамирането на тялото ми няма да се наложи да се погрижиш, защото, ако не намеря Минея, ще ми бъде все едно дали то ще се запази, или не. Ти ми беше верен слуга, макар често да ми досаждаше с мрънкането си. Затова съжалявам, че нерядко те налагах здравата с тоягата си, ала все пак вярвам, че ти е било от полза. Правех го с добро намерение и се надявам, че не таиш злоба към мен. Нека скарабеят те закриля. Вземи го със себе си, понеже вярваш в него повече от мен. Той едва ли ще ми потрябва там, закъдето тръгвам. Каптах дълго мълча и не ме поглеждаше, но накрая каза:

— Господарю, макар понякога да си ме пердашил с излишна строгост, съвсем не тая злоба към теб, защото си го вършел с добро намерение и разумно. Но ти често се вслушваше в съветите ми и също така често си ми говорил по-скоро като на приятел, отколкото като на слуга и роб. Навремени дори бивах угрижен за достойнството ти, докато тоягата не възстановеше повеленото от боговете различие между нас. Сега нещата стоят така, че след като подложих главата си под благословеното нежно краче на Минея, тя също е моя стопанка и като неин слуга, съм длъжен да отговарям за нея. Ала аз и без друго не мога да те пусна сам в тази тъмна пещера по причини, които сега не ми се изброяват, така че, ако не бива да те последвам като слуга, понеже си ми наредил да си тръгвам и трябва да се подчинявам на заповедите ти, колкото и глупави да са те, тогава ще те придружа като приятел. Не мога да те оставя сам, а още по-малко без скарабея, макар като теб да мисля, че в дадения случай дори и той едва ли ще може да ни помогне.

Говореше толкова сериозно, смислено и без предишните вайкания, че не можех да го позная. Стори ми се неразумно двамата да тръгваме към гибел, когато един бе достатъчно. Казах му го и му заповядах да се маха от очите ми, както съм наредил, без да приказва глупости. Но той упорито продължи:

— Щом не разрешаваш да тръгнем заедно, ще се вмъкна по-късно. Не можеш да ме възпреш. Ала предпочитам да влезем заедно, понеже много ме е страх от тъмното. Аз изобщо толкова се страхувам от тази тъмна пещера, че костите ми се размекват при мисълта за нея. Затуй се надявам, че ще позволиш да взема със себе си делва вино, за да мога от време на време да се окуражавам. Боя се, че иначе ще се разхленча от страх и ще те ядосам. Оръжие няма смисъл да вземам, защото съм добросърдечен човек и проливането на кръв ме ужасява. Винаги съм се осланял повече на краката си, отколкото на оръжията, така че, ако смяташ да се бориш с божеството, сам ще се оправяш, а аз ще гледам отстрани и ще те насърчавам със съветите си. Предполагам, че всичко това е било написано на звездите още преди деня на проклетото ми раждане, както сам обичаш да казваш, ала то никак не ме успокоява. Единствената ми утеха е, че съм живял предълго за един човек, натрясквал съм се в повече кръчми, отколкото знам да броя, а и с жени предостатъчно съм се забавлявал, както напоследък с тия критски хлапачки, които никак не са лоши като подплънка на дюшек, но да не дава Амон някой да строши гърне с тях. Това обаче не се отнася за моята стопанка Минея, която беше прекалено скромна. Бих рекъл даже, че прекалената й скромност беше нейният най-голям недостатък. Съдбата й също показва колко гибелно е да бъдеш прекалено скромен, ала не мога да го посоча като лош пример поне на децата си, каквито сигурно имам тук-таме, макар никога да не съм ги виждал. Ще кажа само, че ако това момиче беше легнало с теб човешки в леглото, както постъпва една порядъчна жена, щом срещне мъж и той й хареса, всичко това нямаше да се случи. Отдавна щяхме да сме си в Симира или в Египет и тя щеше да командува в дома ти, от което пък можеха да последват разни други неприятности. Не смятам да ги назовавам, но те все пак щяха да бъдат по-малки от бедата, която ни очаква сега. Освен това за мен запазването на тялото ми не е дребна работа както за теб, защото не ми е все едно как ще протече отвъдният ми живот. Но щом нещо е трябвало да стане, то става, както казала старицата, когато стривала брашно и пръстът й се заклещил между камъните.

Знаех, че почнеше ли веднъж, както беше подхванал сега с развързан от страха език, Каптах можеше да дърдори цяла нощ. Затуй му рекох:

— Стига си бръщолевил, ами вземай една делва с вино, щом искаш, и да тръгваме да вършим работа. Стражите вече трябва да са заспали, упоени от приспивателното във виното.

Стражите и жрецът спяха дълбок сън и аз без затруднение взех ключа за вратичката на Минотавър от мястото, което ми бе показал жрецът. Взехме също мангал и факли, но не ги запалихме веднага, защото на лунната светлина се виждаше ясно и вратичката лесно се отвори с ключа. Така влязохме в божия дом и заключихме вратичката отвътре. В тъмното дочух как зъбите на Каптах тракаха по гърлото на делвата с вино.




5


Окуражен от виното, Каптах каза с приглушен глас:

— Господарю, нека запалим факла. Светлината й няма да проникне навън, а този мрак е по-зловещ от мрака в царството на мъртвите. От него никой не може да избяга, докато в този ние доброволно се напъхахме.

Раздухах въглените в мангала, запалих факла и видях, че се бяхме озовали в голяма пещера, чийто вход препречваха медните порти. Оттук в различни посоки започваха десет прохода, разделени помежду си с яки тухлени стени. Не се изненадах, понеже бях чувал, че критският бог живеел в лабиринт, а от вавилонските жреци бях научил, че лабиринтите се строяли по подобие на вътрешностите на жертвените животни. Надявах се да намеря правия път, защото при жертвоприношения многократно бях виждал червата на бикове и предполагах, че навремето критският лабиринт сигурно е бил построен по техен образец. Затуй посочих на Каптах първия проход и казах:

— Оттук ще тръгнем.

— Не е нужно да бързаме, а пък и предпазливостта никога не е излишна — отвърна той. — По-добре е да сме сигурни, че няма да се загубим и най-вече, че ще намерим обратния път, ако речем да се връщаме, в което не ми се вярва, защото се опасявам, че връщане назад няма да има.

С тези думи той извади от торбата си кълбо и завърза края на нишката за една кост, която закрепи здраво между тухлите. Тази негова идея с цялата си простота беше толкова умна, че никога не би ми хрумнала, но това изобщо не му го казах, за да не навредя на достойнството си. Затуй само сърдито го подканих да побърза. Така поех през проходите на тъмната пещера, следвайки мислено посоката на червата в корема на бика, а Каптах развиваше кълбото по изминатия път.

Обикаляхме безконечно в тъмнината през различни проходи, нови зейваха пред нас, а понякога тръгвахме обратно, щом отпреде ни изникнеше стена, и продължавахме по друг проход. Изведнъж Каптах спря, почна да души, зъбите му затракаха и факлата в ръката му затрепери.

— Не ти ли мирише на бикове, господарю? — запита той.

Аз също усетих неприятна миризма, напомняща вонята на биковете, но още по-отвратителна. Тя лъхаше от стените, между които се движехме, сякаш целият лабиринт беше безкраен обор за бикове. Заповядах на Каптах да върви, без да души, и след като отпи голяма глътка от делвата, забързахме напред, докато се подхлъзнах на нещо гладко. Наведох се и на земята видях прогнил женски череп, по който още имаше коса. При вида му разбрах, че вече нямаше да видя Минея жива, ала безумното желание да се уверя ме тласкаше напред, аз дръпнах Каптах, забраних му да хленчи и продължихме да крачим, развивайки нишката след себе си. Но скоро пред нас отново се издигна стена, трябваше да се връщаме и да избираме друг проход.

Внезапно Каптах спря като закован, посочи към пода и оредялата му коса настръхна, а лицето му пребледня. Погледнах и видях изсъхнал животински тор, но купчината беше колкото човешки бой и ако я беше оставил бик, той трябваше да е невъобразимо голям. Каптах сякаш следеше мисълта ми и рече:

— Не може да е от бик. Такъв бик няма как да мине през тези проходи. Струва ми се, че е тор от огромна змия.

След тези думи той надигна делвата, зъбите му потракваха по гърлото й, а аз разсъждавах, че проходите наистина изглеждаха пригодени за придвижването на гигантска змия, и за миг помислих дали да не се върнем. Но сещайки се отново за Минея, ме обзе страшно отчаяние и поведох Каптах напред, стиснал ножа във влажната си длан, макар да знаех, че от него нямаше никаква полза.

Зловонието в прохода пред нас ставаше все по-непоносимо, нахлуваше насреща ни като от басейн в Дома на смъртта и затрудняваше дишането ни. Но душата ми ликуваше, защото знаех, че скоро щяхме да достигнем целта си. Бързахме неудържимо напред, докато проходът се изпълни със здрач като отражение на далечна светлина. Прониквахме в недрата на планината и проходите вече не бяха иззидани с тухли, а прокопани в мекия камък. Спускахме се надолу, спъвахме се в човешки кости и купчини тор, сякаш се намирахме в леговището на огромен звяр. Накрая отпред се откри широка пещера. Обгърнати от невъобразима воня, ние спояхме на ръба на една скала, загледани във водата пред нас.

Призрачно зеленикавият сумрак в пещерата проникваше от морето и ние виждахме наоколо без помощта на факлата, а някъде отдалеч дочувахме шума на вълните, разбиващи се е крайбрежните скали. По водната повърхност пред нас се мяркаше някакъв странен низ от големи кожени мехове, докато пролича, че това е тялото ма мъртво животно — по-грамадно и по-грозно, отколкото човек може да си представи. От него се разнасяше смрад, главата му беше потопена във водата, но напомняше огромна глава на бик, а олекналият му разлагащ се труп се клатушкаше по повърхността като чудовищна виеща се змия. Знаех, че пред себе си виждам критския бог, но ми беше ясно също, че това страшилище бе умряло още преди месеци. Къде ли беше тогава Минея?

При мисълта за нея си представих всички обречени на бога, които преди Минея по реда си бяха влезли в божия дом, след като са овладели танца пред бикове. Представих си младежите, които не биваше да се докосват до жена, и девойките, които трябваше да пазят своята непорочност, за да могат да вкусят от светлината и радостта на своя бог, и си спомних за техните черепи и кости, които се валяха из проходите на тъмната пещера. Представих си как чудовището ги е преследвало из лабиринта и с отвратителното си тяло е препречвало пътя им, без да могат да се спасят нито със скокове, нито с ловкостта си пред биковете. Това чудовище се е хранело с човешко месо и се е задоволявало с едно ядене на месец, което критските владетели му поднасяли във вид на най-красиви девици и неопетнени младежи, въобразявайки си, че така ще опазят морското си господство. Преди много време, вероятно при буря, това страшилище от морските дълбини се е вмъкнало в пещерата. Хората преградили излаза му, иззидали му лабиринт да има къде да се разхожда и го хранели с жертвите си, докато умряло. Друго такова животно вече не можеше да има на земята. Къде беше тогава Минея?

Обезумял от отчаяние, завиках името й и гласът ми отекваше в пещерата, докато Каптах ми посочи засъхнали следи от кръв по скалата. Проследявайки ги с поглед, видях долу във водата тялото на Минея или онова, което беше останало от него, защото трупът й се поклащаше бавно на дъното и раци лакомо го ръфаха от всички страни. Лицето й беше вече обезобразено и само по сребърната мрежичка върху косата й можах да я позная. Не беше нужно да видя раната на гърдите й, защото вече знаех, че Минотавър я бе придружил дотук, беше я пробол с меча си отзад и хвърлил тялото й във водата, за да не узнае никой, че критският бог е мъртъв. Същото навярно бе сторил с много други девици и младежи преди Минея.

Когато я видях и разбрах всичко, от гърлото ми се изтръгна ужасен вик, коленете ми се подкосиха и изпадайки в несвяст, сигурно съм щял да полетя надолу по стръмното при Минея, ако Каптах не ме бил хванал за ръката и не ме бил изтеглил на безопасно място, както разказваше по-късно. Какво е станало с мен след туй, знам само по неговия разказ — толкова дълбока и успокоителна е била моята несвяст подир всичките преживени тревоги, мъки и отчаяние.

Каптах помислил, че съм умрял, и дълго време хълцал до мен. За Минея също плакал, но накрая се съвзел, опипал ме, забелязал, че съм жив, и решил поне мен да спаси, след като на Минея не можело да се помогне. Той твърдеше, че видял и други убити от Минотавър девойки и младежи, чиито тела раците били оглозгали до костите, така че на пясъчното дъно лежали само гладки и бели скелети, но не знам дали не го казваше единствено за да ме утеши. Всеки случай зловонието почнало да го задушава и като установил, че не може да носи едновременно и делвата, и мен, мъжествено я изпразнил до дъно и я хвърлил във водата. Виното му дало такава сила, че къде с носене, къде с влачене успял да ме докара обратно до медните порти, следвайки нишката, която бе развивал на отиване. След известно размисляне той отново я намотал на кълбо, за да не останела никаква следа от пребиваването ни в лабиринта. При светлината на факлата бил забелязал по стените и разклоненията тайнствени знаци, поставени вероятно от Минотавър, за да не се отклони от правилния път. А делвата бил хвърлил във водата, та да имало на какво да се чуди Минотавър, когато следващия път извършва работата си на палач.

Вече се зазорявало, когато ме измъкнал навън, заключил вратичката и върнал ключа на мястото му в дома на жреца, който заедно със стражите продължавал да спи дълбоко, упоен от моето вино. Сетне ме пренесъл на скрито в гъсталака край един поток, напръскал лицето ми с вода и разтривал ръцете ми, докато съм дошъл на себе си. Това също не си го спомням, защото според думите му съм бил замаян и не съм можел да говоря, та ми дал да пия успокоително. В пълно съзнание дойдох едва по-късно, когато бяхме вече близо до града и той ме водеше за ръка. Оттам насетне помня всичко.

Не си спомням обаче да съм изпитвал скръб. Вече почти не мислех за Минея и тя ми се струваше като бледа сянка в паметта ми, сякаш я бях срещнал в някакъв далечен, предишен живот. Затова пък си мислех, че критският бог беше мъртъв и че според предсказанието могъществото на Крит трябваше да рухне. Това изобщо не ме натъжаваше, макар жителите му да се бяха отнасяли дружелюбно към мен и тяхното доволство, също както и изкуството им, да приличаше на проблясваща пяна по морския бряг. Приближавайки града, изпитах радост при мисълта, че някой ден тези хубави леки постройки щяха да пламнат, сладострастните викове на жените щяха да се превърнат в смъртни вопли, а златната глава на Минотавър щеше да бъде сплескана с чукове и раздробена при подялбата на трофеите, от силата на критяните нямаше да остане помен и техният остров щеше да потъне в морето, откъдето неговото могъщество се бе появило заедно с отвратителния морски бик.

Мислех си също за Минотавър, ала не с неприязън, защото смъртта на Минея е била лека — не е трябвало да се брани със скокове пред морския бик и да напряга цялото си умение, а бе умряла, без да усети какво става с нея. Мислех си за Минотавър като за човек, който знаеше, че техният бог е мъртъв и че Крит трябва да загине, и разбирах колко трудно му беше да спотайва тайната си. Не знам дали му е било лесно да спотайва тайната си и тогава, когато чудовището е било живо и той месец след месец, година след година е изпращал в тъмната пещера най-хубавите девойки и младежи на страната си, знаейки какво ги чака там. Не, съвсем не мислех с неприязън за Минотавър, а си тананиках и се хилех глупаво, докато вървях, подкрепян от Каптах, та на него му беше лесно да казва на срещаните приятели на Минея, че още съм пиян. Това не учудваше никого — нали бях чужденец, не познавах достатъчно нравите на страната и не знаех колко непристойно е да се показвам пиян посред бял ден. Накрая той успя да наеме паланкин и да ме прибере в странноприемницата, където нарочно се напих и спах дълбоко и продължително.

Събудих се с прояснена глава и далеч от всичко случило се, но отново се сетих за Минотавър. Хрумна ми, че бих могъл да отида и да го убия, обаче реших, че от това нямаше да имам никаква полза и радост. Бих могъл да разглася сред пристанищната тълпа, че критският бог е мъртъв, та да се втурне да пали и да пролива кръв в града, ала и това нямаше да ми донесе радост или полза. Помислих също, че ако кажа истината, бих могъл да спася ония, които бяха изтеглили или щяха да изтеглят жребия за влизане в божия дом, но знаех, че истината е като остър нож в детски ръце и може да ми напакости.

Затуй реших, че като чужденец, критският бог не ме засяга, пък и Минея нямаше никога да си възвърна — раците щяха да оглозгат тънките й кости и тя навеки щеше да остане на пясъчното дъно. Мислех си, че всичко това е било написано на звездите още преди деня на моето раждане и че съм създаден да живея при залеза на света, когато боговете измират и всичко се изменя с изтичането на една световна година и с настъпването на следващата. Тази мисъл ми подействува утешително и аз я споделих с Каптах, но той каза, че съм бил болен, помоли ме да не ставам и не разрешаваше никому да ме посещава, за да не приказвам и пред други подобни неща.

През ония дни ми бе дошло до гуша от грижите на Каптах, защото той непрекъснато ме тъпчеше с ядене, въпреки че изобщо не бях гладен и бих могъл да се задоволявам само с вино. Изпитвах постоянна жажда, която само то успяваше да утоли, понеже най-спокоен и изпълнен с разбиране бивах в миговете, когато от виното всичко ми се струваше двойно. Тогава именно прозирах, че нещата може би не са такива, каквито изглеждат. Пияният например вижда всичко двойно и за него това е истина, макар да знае, че в действителност не е така. В това според мен се проявяваше същността на всяка истина, но когато се опитах бавно и търпеливо да го обясня на Каптах, той въобще не ме изслуша, а ми нареди да лежа по гръб със затворени очи, за да съм се успокоял. Но аз се чувствувах съвсем спокоен и равнодушен като умряла риба в гърне със зехтин и не желаех да държа очите си затворени, защото тогава ми се привиждаха разни кошмари, например оглозгани до бяло човешки скелети в застояла вода или пък някоя си Минея, която бях познавал преди много време, танцуваше изкусно труден танц пред бикоглава змия. Затуй не исках да си затварям очите и се мъчех да взема тоягата, за да наложа дотегналия ми Каптах, но от виното ръката ми така се бе отпуснала, че той с лекота ми измъкваше тоягата. Извънредно ценния нож, подарен ми от хетския пристанищен началник, също криеше, за да не го намеря, ако река да си разрежа вените.

Каптах беше толкова безочлив, че въпреки многократните ми настойчиви молби не пожела да покани Минотавър при мен. Исках да се поразговоря с него и ми се струваше, че той беше единственият човек на света, който можеше да ме разбере и да проумее гениалните ми мисли за боговете, за истината и въображението. Каптах не ми донесе поне една окървавена глава на бик, за да поговоря с нея за морето, за биковете и за танца пред тях. Даже една толкова дребна моя молба не пожела да изпълни, поради което ми беше опротивял.

Едва впоследствие разбрах, че по онова време сигурно съм бил болен. Не си спомням всички мисли, които тогава ми идваха в главата, понеже виното също замъгляваше ума ми и ми пречеше да помня. При все това смятам, че хубавото вино ме спаси да не си загубя разсъдъка и ми помогна да преодолея най-трудното време, след като завинаги бях загубил Минея и вярата си в боговете и в човешката доброта. Затуй дойде ли при мен някой, който си е посипал главата с пепел и е раздрал дрехите си, аз винаги казвам:

— Няма мъка, която виното да не може да успокои. Няма несрета, която виното да не може да облекчи. Няма загуба, която да не може да утеши. Пий, и мъката ти ще се удави във виното като мишка в паница със зехтин. Не бери грижа, ако отпърво ти загорчи в устата, защото колкото повече пиеш, толкова по-вкусно ще ти става и скоро мъката ти ще изглежда като далечен облак на небето.

Ала дойде ли при мен някой с венци на главата и врата, намазан със скъпа помада, облечен с пищни дрехи и с просълзени от доволство очи, нему казвам:

— Пази се от прекомерното доволство, приятелю, то е по-опасно от мъката и несретата. Твоето доволство е като змия, която на светлината блести и е красива наглед, но в жилите ти влива смъртоносна отрова. Пази се от своето доволство, приятелю, и го удави във вино, защото няма доволство, което виното да не може да удави. Не бери грижа, ако виното отпърво го повиши във възторг и ти е вкусно в устата, защото колкото повече пиеш, толкова повече ще ти загорчава, докато доволството ти заприлича на дрипа върху сухия пясък. И е правилно, понеже за човека доволството е най-коварният подарък, с който може да го подмами въображението му.

Така с виното в мен нещо се пречупи по същия начин както в юношеските ми години, когато в светилището на Амон видях жреца да плюе по лицето на божеството и сетне с ръкав да трие образа му. Реката на моя живот забави течението си и отново се разля като широко блато, което беше хубаво наглед, отразяваше небето и звездите, но пъхнеш ли тоягата си в него, оказваше се плитко, а дъното му — покрито с тиня и гнилоч.

Така настъпи утрото, когато отново се събудих в странноприемницата и в ъгъла на стаята видях Каптах да седи и да плаче, поклащайки глава. С треперещи ръце надигнах делвата с вино и като отпих, ядно му извиках:

— Защо цивриш, негоднико?

Заговарях го за пръв път от много дни насам — дотолкова ми бе омръзнал с грижите и дивотиите си. Той вдигна глава и отвърна:

— В пристанището един кораб се готви да отплава за Сирия и той май ще е последният преди страшните зимни бури. Затуй плача.

— Тичай тогава на кораба си, преди да съм те погнал с тоягата! — изругах го аз. — Така поне ще се отърва от досадната ти мутра и няма да слушам вечното ти хленчене и циврене.

Тези думи ме накараха да се засрамя от себе си, блъснах делвата с вино и усетих парлива утеха при мисълта, че на света имаше поне един зависим от мен човек, макар той да беше избягал роб. Но Каптах рече:

— Да ти кажа правата, господарю, на мен също ми омръзна да гледам пиянството и свинството ти, та чак виното вече не ми е вкусно, което никога не бих повярвал. Нямам желание дори бира да смуча със сламка. Мъртвецът си е мъртвец и няма да се съживи, така че според мен най-добре ще е да се махнем оттука, докато имаме възможност. Златото, среброто и всичко спечелено от теб по време на странствуването го прахоса и не вярвам повече да лекуваш някого с треперещите си ръце, щом и делвата не можеш да държиш с тях. Трябва да призная, че първоначално ми се струваше добре да пиеш вино за разтуха, насърчавах те, разпечатвах нови делви и сам се почерпвах. Перчех се пред другите и им казвах: „Вижте само какъв стопанин имам! Лочи като хипопотам, погребва злато и сребро в делви с вино, без да му мигне окото, и се наслаждава!“ Сега вече изобщо не се перча, а се срамувам заради стопанина си. Защото всичко си има граници, но ти, изглежда, винаги прекаляваш. Не осъждам никого, че се е натряскал и сетне се е спречкал, ял е бой и се е събудил в публичния дом, понеже това е разумен начин за разтуха от грижите и аз самият доста често съм го прилагал. Но махмурлукът трябва добросъвестно да се оправя с бира и солена риба и човек пак да си гледа работата, както е наредено от боговете и го изисква благоприличието. А ти се наливаш, сякаш всеки ден ти е последният, и ме е страх, че пиянството ще те умори. Ако ли пък имаш такова намерение, тогава по-добре се удави в бъчва с вино — по-бързо и по-приятно е, пък и няма да станеш за смях.

Замислих се над думите му и погледнах ръцете си, които някога бяха ръце на лечител, а сега трепереха, сякаш имаха своя собствена воли и не можех да ги командувам. Спомних си за всички знания, които бях трупал в разни страни, и прозрях, че прекаляването е безразсъдство и че прекомерното пиене и ядене е също така неразумно, както прекомерната скръб и радост. Затуй казах на Каптах:

— Нека бъде както искаш, но трябва да знаеш, че бях съвсем наясно с всичко, което току-що изрече, и думите ти не влияят на моите решения, ами дразнят ушите ми като бръмчене на досадни мухи. С пиенето засега преставам и известно време няма да отварям нито една делва с вино. Размисляйки, реших да напусна Крит и да се върна в Симира.

Като чу това, Каптах започна да вика, да се смее и да подскача с двата крака, както подскачат робите, но аз продължих:

— Това пътуване ми беше от голяма полза. На този морски остров уредих сметките си с боговете и вече не им дължа нищо, нито пък те ми дължат нещо. Едва ли бих могъл да го заявя публично, понеже хората ще укорят думите ми и ще ги вземат за богохулство. Ето защо смятам повече да не се меся в божиите дела, а да оставя всички със собствената си вяра да постигнат блаженство, било то египтяни или критяни, вавилонци или пък хети, които — струва ми се — тепърва ще поучават много други народи за властта и значението на боговете. Самият аз се завръщам в Симира и възнамерявам да поема по всеки открил се пред мен път, без да се замислям накъде води. Може би животът все пак е по-добър от смъртта, а живият човек — по-важен от мъртвия бог, макар че не мога да го твърдя със сигурност, преди да съм познал смъртта. Мисля обаче, че тя едва ли е много по-различна от двуседмично върло пиянство, така че донякъде ми е позната. Затуй побързай сега да ни запазиш места на кораба, събери каквото е останало от нещата ни и ми помогни да стигна до кораба, защото още не се доверявам на краката си. Усещам ги като чужди, не ме слушат и отказват да се движат един подир друг.

Преди още да се беше завтекъл радостно, добавих:

— Всичко това ще стане при условие, че никога няма да споменаваш пред мен името Минея, което съм забравил и изличил от паметта си, все едно, че никога не е съществувало. Не ти искам никакви клетви или обещания, защото те са като бръмчене на муха, но те уверявам, че ако това име се изплъзне дори веднъж от устата ти, ще те продам в каменните мелници или медните рудници, ще издам, че си избягал роб, и ще ти отрежат носа и ушите. Хубаво го запомни, Каптах, защото никога не съм ти говорил по-сериозно!

Каптах нищо не каза, тръгна и още същия ден се качихме на кораба. Гребците спуснаха веслата си във водата и изведоха кораба от пристанището, минавайки покрай десетки и стотици съдове и критски бойни кораби, чиито бордове бяха обшити с медни щитове. Вън от пристанището те изтеглиха веслата, капитанът принесе жертва на бога на морето и на божествата в кабината си и нареди да вдигнат платната. Корабът се разлюля под напора на бушуващите вълни. Отплувахме към сирийския бряг, а Крит изчезна зад нас като син облак или сянка, или сън. Околовръст се виждаше само развълнуваната морска шир.




Девета книга

„Крокодилската опашка“





1


По такъв начин, след като три години в разни страни се бях учил на добро и на лошо, аз възмъжах и на път за Симира вече не бях млад. Морският вятър прогонваше винените пари от главата ми, обистряше погледа ми и възвръщаше силите ми. Ядях, пиех и бях като другите, макар не толкова приказлив и още по-самотен отпреди. Самотата може да е присъща на възмъжаването, но аз от дете, откакто с тръстиковата лодка бях попаднал на тиванския бряг на Нил, бях самотен и чужд на този свят и не трябваше да привиквам към нея — за мен самотата бе като дом и постеля в мрака.

Но докато стоях край дървената фигура на корабния нос, а наоколо зеленото море се вълнуваше и вятърът отвяваше разсеяните ми мисли, някъде в безкрая все още съзирах две очи, които блестяха като лунна светлина по водната повърхност, отдалеч дочувах смеха на своенравната Минея и я виждах, млада и стройна като напъпила тръстика, да танцува в лека дреха по глинените хармани край вавилонските пътища. Ликът й не ме измъчваше и не ме натъжаваше, а само предизвикваше тиха болка в сърцето ми, каквато човек изпитва след разбуждане, спомняйки си някакъв сън, който е бил по-приятен от действителността. Затуй при мисълта за Минея аз се радвах, че я бях срещнал, и държах на всеки миг, прекаран с нея, защото, ако не я бях срещнал, животът ми щеше да бъде непълен. Фигурата на корабния нос беше от оцветено, студено дърво и изобразяваше жена. Застанал до нея с обветрено лице, аз усещах как мъжката зрялост ме изпълваше със сила и знаех, че в бъдеще щях да се забавлявам с много жени, защото самотникът зъзне, ако спи всяка нощ сам. Струваше ми се обаче, че за мен всички тези жени щяха да бъдат като оцветено, студено дърво и прегръщайки ги в тъмнината, в тях щях да търся все Минея, все лунния отблясък в очите, топлината на тесните бедра и кипарисовото ухание на кожата, което щеше да ми напомня за нея. Така край фигурата на носа на кораба аз си взех сбогом с Минея.

Пътуването ни беше трудно — вятърът беснееше, корабът трябваше да се насочва срещу него, клатушкаше се непрекъснато и вълните като планини се стовариха на борда му. На Каптах не му помагаха нито талисманите, нито многократно увитият и пристегнат около корема му пояс, нито даже скарабеят. Той принасяше в жертва на морските богове всичко, постеше в тяхна чест и проклинаше, че се е родил на този свят. Но вече не се страхуваше, че ще умре, и в неволята си се утешаваше с това, че щеше да се оправи веднага щом под краката си почувствува твърда земя, макар да казваше, че не било за вярване, ако не го знаел от предишния си опит.

Затуй, когато най-сетне слязохме в Симира, той се просна ничком, избърса с уста камъните на кея, плака и се закле в скарабея кракът му никога вече да не стъпва на корабна палуба. Мен също ме обзе вълнение, когато видях тесните улици и високите къщи на Симира, облеклото на минувачите, мършавите псета и рояците мухи около кошовете с риба, защото в този град бях прекарал две години от живота си, беше ми познат и в него като лекар бях извършил първите си подвизи в лечението на хора.

Къщата ми стоеше на мястото си, макар че крадци бяха разбили капаците на прозорците и бяха отмъкнали всичко по-ценно, което преди тръгване не бях предал на съхранение в търговския дом. Поради дългото ми отсъствие съседите бяха започнали да използуват площта пред къщата за сметище и за нужник и там вонеше ужасно. Плъхове пробягваха по пода, когато влизах в стаите и отстранявах паяжините от вратите. Съседите ми никак не се зарадваха, като ме видяха — обръщаха ми гръб, затваряха вратите си пред мен и си казваха един другиму:

— Той е египтянин, а всяко зло идва от Египет.

На първо време отседнах в една странноприемница, докато Каптах стегне къщата, за да мога да живея в нея, и наминах в търговските домове, в които бях вложил средствата си. След тригодишно странствуване се бях завърнал в Симира като бедняк. Освен припечеленото с лекарското ми умение бях загубил и златото, което ми даде Хоремхеб. Заради Минея голяма част от него бях оставил у вавилонските жреци.

При появата ми в търговските домове собствениците на кораби се стъписваха, дългите им носове съвсем увисваха и те угрижено се почесваха по брадата, понеже поради дългото ми отсъствие се бяха надявали да ме наследят. Въпреки това те честно уреждаха сметките ми. Макар няколко кораба да бяха претърпели корабокрушение и да бях изгубил дела си в тях, други ми бяха донесли голяма печалба. Когато равносметката беше готова, оказа се, че при завръщането ми в Симира бях по-богат, отколкото на тръгване и беше излишно да се безпокоя как щях да живея там. Но някои от собствениците на кораби, с които се бях сприятелил, ме канеха в домовете си, почерпваха ме с вино и с медени сладкиши и ми казваха, провесили нос:

— Синухе, ти си наш лекар и истински приятел, обаче си египтянин. Макар на драго сърце да търгуваме с Египет, никак не ни е драго египтяни да се заселват по нашите места. Народът негодува и вече му е дотегнало да плаща данъци на фараона. Не знаем как започна всичко, ала вече има случаи египтяни да бъдат замеряни с камъни. В храмовете им хвърлят свинска мърша, а по улиците хората не искат да се показват в компанията на египтяни. Ти, Синухе, си наш приятел и ние много те ценим заради лекарското ти умение, което още помним. Затуй ти разказваме всичко това, та да бъдеш нащрек и да се съобразяваш с него.

Думите им ме изненадаха много, защото преди заминаването ми жителите на Симира се надпреварваха да дружат с египтяни, канеха ги у дома си и както в Тива се подражаваше на сирийските обичаи, така в Симира подражаваха на египетските. Каптах обаче потвърди казаното от тях, защото дойде запенен в странноприемницата и извика:

— Изглежда, че някакъв зъл дух се е вмъкнал в задника на симиряните, защото се държат като бесни кучета и се правят, че не разбират египетски. Изхвърлиха ме от бирарията, до която прескочих, когато гърлото ми пресъхна от всичките грижи, дето ми ги струпа, господарю. Изхвърлиха ме, щом забелязаха, че съм египтянин, викаха подире ми мръсни думи, а децата ме замеряха с магарешки фъшкии. Затуй на влизане във втората бирария се изхитрих, понеже гърлото ми наистина беше сухо като плява и бях зажаднял за силната сирийска бира. Там не обелих нито дума, колкото и трудно да ми беше, защото езикът ми, както знаеш, прилича на необуздано животно и не обича да кротува. Изхитрих се значи и пъхнах тръбичката си е делвата с бира редом с другите, мълчах и слушах разговора им. Разправяха, че някога Симира бил свободен град, никому не плащал данъци, и те вече не искали децата им да се раждат роби на фараона. Другите сирийски градове някога също били свободни, та затуй на египтяните трябвало да им се чупят главите и да се прогонват от всички градове на Сирия. Това било дълг на всеки, който обичал свободата и му било омръзнало да робува на фараона. Такива едни ги приказваха, макар всеки да знае, че Египет закриля Сирия само в нейна полза, без да има голяма облага от това, и че самоотвержено пази сирийците от самите тях, защото, оставени на себе си, сирийските градове се държат като диви котки в чувал, карат се, воюват помежду си и се опустошават, което вреди на скотовъдството, земеделието и търговията. Това го знае всеки египтянин, който като дете се е учил в училище, макар че аз не съм ходил на училище, а само съм седял пред училищната порта, докато чаках изчадието на някой предишен господар, което непрекъснато ме риташе в краката и ме бодеше с острия си калем по чувствителните места. Всъщност нямах намерение да ти разказвам това, а исках само да повторя какво чух в бирарията. Там сирийците се хвалеха със силата си и говореха за съюзяването на всички сирийски градове, докато на мен, като египтянин, почна да ми се повдига и в един миг, когато собственикът застана гърбом, аз се изпарих, без да платя бирата, а тръбичката за смучене счупих.

Не беше нужно да обикалям дълго из града, за да установя, че разказаното от Каптах беше истина. Мен никой не ме закачаше, тъй като по стар навик носех сирийски дрехи, но ония, които ме познаваха от по-рано, извръщаха глава, когато ги срещнех, а египтяните се движеха по улиците със собствена охрана. Независимо от това постоянно им се присмиваха и ги замеряха с гнили плодове и развалена риба. Положението все пак не ми се струваше особено опасно, защото симиряните явно се бяха разгневили от новите данъци, а такова вълнение обикновено бързо стихваше, понеже Сирия имаше точно толкова полза от Египет, колкото Египет от Сирия, и крайбрежните градове едва ли щяха да издържат дълго без египетската пшеница.

Ето защо аз подредих къщата си, приемах болни в нея и ги лекувах както преди. Като узнаха за завръщането ми, пациентите отново заприиждаха, защото страданието, болестта и болката не питат от коя страна иде лечителят, а дали е способен. При все това пациентите често спореха с мен и казваха:

— Ти, който си египтянин, кажи, не е ли несправедливо Египет да ни облага с данъци, да извлича от нас полза и като пиявица да смуче от сиромашията ни? Наличието на египетски гарнизон в нашия град също ни оскърбява, защото ние сами умеем да поддържаме реда и да се браним от враговете си, стига да ни се даде възможност. Не е редно, дето не ни се разрешава да възстановяваме стените и да поправяме кулите си, щом сами желаем и поемаме разходите за това. Собствените ни управници могат сами да ни управляват добре и уредно, без египтяните да се месят при коронясването на нашите князе и в правосъдието ни. Ваал ни е свидетел, че без египтяните щяхме да преуспяваме и да процъфтяваме, но те налитат върху нас като скакалци, а вашият фараон силом ни натрапва нов бог, с което ни лишава от благосклонността на собствените ни богове.

Нямах желание да се препирам с тях, ала все пак им отговарях:

— Срещу кого ще строите стени и кули, ако не срещу Египет? Наистина по времето на вашите прадеди градът ви може да е бил свободен между стените си, но сте проливали кръв и сте осиромашавали в безконечни войни със съседите си, които продължавате да мразите, а князете ви са безчинствували и не са пощадявали ни богат, ни беден. Сега египетските щитове и копия ви бранят от враговете ви, а египетският закон осигурява правда за богати и бедни.

Те обаче се разгорещяваха, очите им се зачервяваха, носовете им се разтреперваха и те се развикваха:

— Всички египетски закони са боклук, а египетските богове ни погнусяват! Ако нашите князе са вършели безчинства и неправда, което не вярваме, защото египтяните си го измислят, за да забравим свободата си, то те все пак са били наши собствени князе, а сърцето ни подсказва: по-добре неправда е свободна страна, отколкото правда в поробена.

— Не ви личи да сте роби — казвах им аз, — а напротив, дебелеете и се хвалите, че забогатявате от глупостта на египтяните. Ако бяхте свободни, щяхте да ограбвате корабите си, да крадете плодовете от дърветата си и да се страхувате за живота си, щом тръгнете към вътрешността на страната.

Не ме изслушваха, тръшваха подаръците си пред мен и си тръгваха с думите:

— Сърцето ти си остава египетско, макар че се обличаш като сириец. Всеки египтянин е потисник и безчестник и само мъртвият египтянин е добър.

Заради всичко това животът в Симира вече не ми харесваше. Започнах да изтеглям влоговете си и да се готвя за заминаване. И бездруго трябваше да се върна в Египет, понеже бях обещал да се срещна с Хоремхеб и да му разкажа какво съм видял по чуждите земи. Не бързах обаче да тръгна, защото странен трепет обземаше сърцето ми при мисълта, че отново щях да пия вода от Нил. Така времето минаваше, а и настроението в града се успокои, след като една заран във водите на пристанището бе намерен един египетски войник с прерязано гърло. Хората ужасно се изплашиха, заключиха се по домовете си и градът се усмири. Но властите от колонията не успяха да издирят убиеца и нищо не се случи, така че гражданите отключиха вратите си, станаха още по-дръзки в приказките си и вече не сторваха път на египтяните по улиците, а египтяните трябваше да се отдръпват и да ходят въоръжени.

Една вечер, завръщайки се от храма на Ищар, където ходех сегиз-тогиз подобно на зажаднелия, който утолява жаждата си, без да гледа от какъв кладенец пие, насреща ми в тъмното покрай зида се зададоха неколцина мъже.

— Тоя май че е египтянин — рекоха те. — Ще търпим ли един обрязан да спи с девиците ни и да позори нашия храм?

— Вашите девици, които по-редно би било да се наричат със съвсем друго име — казах аз, — не гледат външността и народността на мъжа, ами отмерват любовта си според златото в кесията му. Затуй не ги упреквам, а сам отивам при тях и занапред пак ще го върша, щом ми се прииска.

Тогава те заметнаха лицата си, нахвърлиха се върху мен, събориха ме на земята и заудряха главата ми е зида, та си рекох: край. Но когато почнаха да ме обират и съблякоха дрехите ми, за да хвърлят тялото ми в пристанището, един от тях се вгледа в лицето ми и запита:

— Това да не би да е Синухе, египетският лекар и приятел на цар Азиру?

Казах, че съм Синухе, че ще ги убия и ще хвърля труповете им за храна на кучетата, защото главата така ме болеше и толкова се бях разлютил, че не се сещах да се страхувам. Тогава те ме пуснаха, върнаха ми дрехите и избягаха, криейки лицата си. Изобщо не разбрах защо постъпиха така — нямаха причина да се боят от заканата ми, след като бях безпомощен в ръцете им.




2


След няколко дни обаче пред къщата ми спря ездач. Възседнал кон, той представляваше странна гледка, защото египтянинът никога не се качва на кон, сириецът — рядко и само дивите разбойници от пустинята яздят коне. Конят впрочем е високо и буйно животно, рита и хапе, щом се опиташ да го яхнеш, и хвърля ездача си за разлика от магарето, което се примирява с всичко. Впрегнатият кон също е страшилище и с него могат да се оправят само обучени войници, които пъхат пръстите си в ноздрите му и така го усмиряват. Всеки случай пред къщата ми спря ездач, възседнал запенен кон, който пръхтеше ужасно и от устата му течеше кръв. По облеклото на ездача личеше, че идва от овчите планини, а лицето му издаваше голяма тревога. Втурна се при мен толкова забързано, че едва успя да ми се поклони и да допре ръка до челото си за поздрав, преди да извика възбудено:

— Лекарю Синухе, нареди да приготвят паланкина ти и ме последвай незабавно! Идвам от страната на аморитите като пратеник на цар Азиру. Синът му е болен, никой не знае какво му е, а царят вилнее като лъв в пустинята и троши крайниците на всеки, който го доближи. Затуй вземай лекарското си сандъче и ме следвай бързо, иначе ще ти отрежа главата и ще я подритвам по улицата!

— Царят ти едва ли ще има полза от моята глава, защото без ръце тя не може да лекува никого — отвърнах аз. — Но ще ти простя за невъздържаните думи и ще те последвам. Не заради заканата ти, от която не се плаша, а защото цар Азиру е мой приятел и искам да му помогна.

Накарах Каптах да намери паланкин и последвах пратеника с радост в сърцето, понеже бях толкова самотен, че ми беше драго да срещна дори Азиру, чиито зъби някога бях позлатил. Но радостта ми се изпари, когато, достигайки един планински проход, ме натовариха със сандъчето на бойна колесница, теглена от буйни коне, и запрепускахме през камънаци и планини. Имах чувството, че костите ми ще се изпотрошат, и запищях от страх. Моят придружвач беше изостанал далеч назад, яхнал изтощения си кон, и аз му пожелавах да си счупи главата.

Отвъд планината ме прехвърлиха заедно със сандъчето ми в друга бойна колесница, запрегната с отпочинали коне. Вече не знаех къде ми е главата и къде са ми краката, можех единствено да викам на водачите: „Негодници, говеда, мърши!“ и да ги удрям с юмруци по гърба, щом пътят станеше по-равен и се осмелях да вдигна ръце от стените на колесницата. Ала те нехаеха за мен, дърпаха поводите и плющяха с камшика, а колесницата подскачаше по камъните и очаквах колелата й да се откачат.

По този начин пътуването ни до страната на аморитите не трая дълго — още преди залез-слънце пристигнахме в един град, опасан от високи, издигнати наскоро стени. По тях пристъпваха воини с щитове, но портите бяха отворени заради нас и ние влетяхме в града сред рев на магарета, писък на жени и крясък на деца, преобръщайки кошове с плодове и прегазвайки безброй гърнета, защото водачите не гледаха през къде карат. Когато ме смъкнаха от колесницата, не можех да ходя и залитах като пиян, поради което водачите ме хванаха под мишниците и ме повлякоха в жилището на Азиру, а след мен подтичваха роби с лекарското ми сандъче. Тъкмо стигнахме преддверието, което беше претъпкано с щитове и метални нагръдници, с пера и лъвски опашки по остриетата на копията, и насреща ни се спусна Азиру, ревнал като ранен слон. Беше си раздрал дрехите, по главата му имаше пепел и с нокти бе разранил лицето си.

— Къде се забавихте, разбойници такива, мърши, охлюви! — кресна той, подръпна нервно къдравата си брада и златните нишки, с които беше пристегната, заблестяха като светкавици. С пестници заудря водачите, които ме подкрепяха, и зарева като див звяр: — Къде се шляхте, жалки слуги? Синът ми умира!

— Много коне уморихме — заоправдаваха се водачите — и препускахме през планините по-бързо от птици. Най-голяма заслуга за това има лекарят, когото доведохме. Той гореше от нетърпение да пристигне и да излекува сина ти, насърчаваше ни с викове, когато изпитвахме умора, и ни удряше с юмруци по гърба, щом се движехме по-бавно. Не сме очаквали такова нещо от египтянин и никога не сме изминавали пътя от Симира дотук за толкова кратко време.

Азиру горещо ме прегърна, заплака и каза:

— Излекувай сина ми, Синухе, излекувай го и всичко мое ще ти принадлежи!

— Нека първо да го видя, за да знам дали ще мога да му помогна — рекох аз.

Той веднага ме заведе в голяма стая. Въпреки че беше лято, в нея гореше мангал и излъчваше душна топлина. На пода имаше люлка, в която пищеше увито във вълнени дрешки детенце на не повече от година. Така пищеше, че лицето му беше посиняло и по него лъщяха капчици пот. Имаше гъста, черна като на баща си коса, макар че беше съвсем малко. Погледнах го и не забелязах да е толкова зле, защото, ако беше на умиране, едва ли щеше да се дере така ожесточено. Погледнах също наоколо и на пода до люлката видях да лежи Кефтиу — жената, която някога бях дал на Азиру за съпруга. Изглеждаше по-пълна и по-бяла и пищните й телеса се поклащаха, когато скръбно стенеше, ридаеше и удряше чело о пода. В ъглите на стаята хленчеха робини и бавачки със синини и подутини по лицата. Азиру ги беше бил, загдето не можеха да помогнат на сина му.

— Не се безпокой, Азиру — казах аз. — Момчето ти няма да умре, но искам първо да се измия, преди да го прегледам. А ти махни тоя проклет мангал, че ще се задушим.

Тогава Кефтиу вдигна лице от пода и уплашено рече:

— Детето може да настине! — Сетне се вгледа в мен и се усмихна, седна, оправи косата и дрехата си, пак се усмихна и запита — Ти ли си, Синухе?

Азиру обаче продължи, кършейки ръце:

— Момчето не яде, повръща храната и тялото му гори. От три дни нищо не е хапвало, само плаче и сърцето ми се къса, като слушам писъците му.

Заповядах му да изгони бавачките и робините от стаята и той смирено се подчини, забравяйки, че е цар. След като се измих, свалих вълнените дрешки от детето и накарах да отворят прозорците. Стаята се проветри, в нея нахлу свеж вечерен въздух, детето веднага се успокои, започна да рита с дебелите си крачета и престана да плаче. Опипах тялото и коремчето му, но изведнъж се сетих нещо и пъхнах пръст в устата му. Правилно бях отгатнал — първото му зъбче се бе показало бяло като Маргарит.

— Азиру, Азиру! — извиках аз сърдито. — Затуй ли си довел тук с буйни коне най-способния лекар в Сирия? Защото без хвалба мога да твърдя за себе си, че научих много неща при странствуването ми в разни страни. На сина ти му няма нищо, само дето е невъздържан и гневлив като баща си. Може малко да го е втресло, ала вече се е оправил. А ако е повръщал, постъпвал е разумно, за да оцелее, понеже прекомерно сте го тъпчели с мазно мляко. Време е Кефтиу да престане да го кърми и да го привикне към нормална храна. Иначе скоро ще й отхапе зърната, което навярно много ще те огорчи, защото сигурно и занапред би искал да се наслаждаваш на съпругата си. Трябва да знаеш, че синът ти е плакал само защото му е никнело първото зъбче. Ако не вярваш, виж сам.

Отворих устата на детето и му показах зъбчето. Азиру полудя от възторг, запляска с ръце и затанцува наоколо, та подът се затресе. Кефтиу също го видя и рече, че никога не била виждала по-хубаво зъбче в детска уста. Но когато посегна отново да навлече вълнените дрешки на детето, аз я възпрях и го загърнах с освежителна ленена завивка, за да не настине от вечерния хлад.

Азиру тропаше, танцуваше и пееше с дрезгав глас и изобщо не се смущаваше, че ме бе накарал да бия напразно дългия път, а държеше да покаже зъбчето на сина си на придворните и военачалниците. Повика да го видят и стражите от стената, така че те се трупаха около люлката на детето, дивяха му се, подрънквайки с копията и щитовете си, и се опитваха да пъхнат мръсните си палци в устата му, за да видят зъбчето, докато не ги изгоних от стаята и не заповядах на Азиру да се вразуми и да пази достойнството си. Той се сконфузи и каза:

— Може би попрекалих с тревогата си, след като много нощи наред будувах край люлката му и неговият плач късаше сърцето ми, но трябва да разбереш, че той е мой син — първото ми дете, моят престолонаследник, зеницата на окото ми, бисерът на короната ми, моят малък лъв, който някой ден след мен ще носи аморитската корона и ще царува над много народи. Защото аз наистина възнамерявам да разширя аморитската земя, за да има той какво да наследи и да слави името на баща си. Синухе, Синухе, да знаеш колко съм ти благодарен, че свали камък от сърцето ми. Ти си обходил много земи, но трябва да признаеш, че никога не си виждал такова чудесно момче. Погледни само косата му, тази черна лъвска грива на главата му, и кажи дали си виждал момче с такава коса на тази възраст! Сам виждаш, че зъбчето му е като маргарит — лъскаво и безупречно, погледни също крачката и коремчето му, което прилича на малко буренце!

Приказките му съвсем ми досадиха, та го пратих да върви по дяволите с все сина си и казах, че от кошмарното пътуване краката ми са се подбили, болят ме и все още не знам на тях ли стоя или на главата си. Той обаче ме успокои, сложи ръка на раменете ми и ми предложи разни ястия в сребърни блюда, печено овнешко и варен булгур с масло, както и вино в златен бокал, та се подкрепих и му простих.

Останах при него няколко дни и получих скъпи подаръци, а също така злато и сребро, защото след последната ни среща бе забогатял. Не пожела да ми каже как се е замогнала бедната му страна, само се усмихваше под мустак и твърдеше, че съпругата, която съм му бил подарил, му донесла късмет. Кефтиу също беше любезна с мен и много ме уважаваше, спомняйки си вероятно за тоягата, с която често бях изпробвал здравината на кожата й. Следваше ме, като поклащаше пищните си форми, поглеждаше ме нежно и ми се усмихваше. Белотата и пълнотата й бяха възхитили всички велможи на Азиру, защото за разлика от египтяните сирийците харесват дебелите жени, както и всичките им останали нрави се различават от египетските. Затова аморитските поети бяха съчинили стихове в нейна чест и ги пееха с проточен глас, като повтаряха едни и същи думи. Стражите от стената също я възпяваха, поради което Азиру се гордееше с нея и я обичаше така страстно, че рядко навестяваше другите си съпруги, и то само от учтивост — те бяха дъщери на аморитски племенни вождове, които той чрез брака си бе подчинил на царската власт.

Бях странствувал толкова много и бях видял толкова страни, че той изпитваше нужда да се похвали с царството си и ми наговори неща, за които по-късно може би се е разкайвал. Така узнах, че именно изпратените от него подстрекатели ме бяха нападнали в Симира, за да ме хвърлят във водите на пристанището като египтянин. По този начин той научил за моето завръщане в града. Изрази съжаление за случилото се и добави:

— На още доста египтяни трябва да се счупи главата и много египетски войници трябва да бъдат хвърлени в пристанището, преди в Симира и Библос, в Сидон и Газа най-сетне да проумеят, че египтянинът не е неуязвим, че и неговата кръв потича и духът му отлита, щом го прободеш с нож. Сирийските търговци са ужасно предпазливи, князете им са страхливци, а поданиците им — мудни като волове. Ето защо по-пъргавият трябва да ги поведе и с пример да им покаже кое за тях е по-изгодно.

— Защо е нужно това и защо мразиш египтяните толкоз много? — запитах го аз, а той поглади брадата си, погледна ме с лукава усмивка и каза:

— Кой твърди, че мразя египтяните, Синухе? Нали и теб не те мразя, въпреки че си египтянин. Като дете мен също са ме възпитавали в златния палат на фараона точно както моя баща преди това и както всички сирийски князе. Затуй познавам египетските нрави и умея да чета и пиша, макар учителите да ме дърпаха за перчема и да ме шибаха през пръстите по-често, отколкото другите ученици, понеже бях сириец. Но това не е причина да ненавиждам египтяните, защото, когато умът и разумът ми пораснаха, в Египет придобих много знания, които при случай мога да насоча срещу него. Там научих, че за образованите люде всички народи в крайна сметка са еднакви и помежду им няма разлика, а децата — било то сирийски или египетски — се раждат голи на този свят. Няма народ, който да е по-храбър или по-страхлив, по-жесток, или по-милостив, по-справедлив или по-непочтен от другите, а навсякъде, включително в Сирия и Египет, има герои и страхливци, честни и непочтени хора. Затуй владетелят и повелителят лично не мрази никого и не вижда разлика между народите, но в ръцете му омразата е велика сила — по-могъща от оръжието, защото без омраза ръцете са безсилни да вдигнат оръжието. Аз съм роден да повелявам, понеже в жилите ми тече кръвта на аморитските князе и по времето на хиксосите моят народ е владеел всички народи от едното море до другото. Ето защо правя всичко възможно, за да разпаля вражда между Сирия и Египет, и раздухвам въглена, който бавно се разгаря, ала един ден ще пламне, ще се превърне в пожар и ще унищожи египетската власт в Сирия. За тази цел на всички градове и племена в Сирия трябва да се втълпи, че египтянинът е по-жалък, по-страхлив, по-жесток, по-коварен, по-алчен и по-неблагодарен от сириеца. Те трябва да се научат да плюят, щом чуят да се говори за египтяни, и да виждат в тях безжалостни потисници, кръвопийци, палачи и осквернители на деца, докато омразата им порасне дотолкова, че да може да премества планини.

— Но ти сам призна, че това не е истина — вметнах аз. Той разпери ръце и запита с усмивка:

— Какво е истината, Синухе? Щом в кръвта им проникне достатъчно от втълпяваната им истина, те ще се кълнат в името на всички богове, че тя е единствена, и няма да повярват, ако някой я нарече лъжа, а ще го пребият като клеветник. Те трябва да вярват, че са по-силни, по-доблестни и по-честни от всеки друг народ на света, трябва да вярват, че обичат свободата повече от смъртта, глада и несгодите, така че да бъдат готови да заплатят за нея всяка цена. На това ги уча аз и вече мнозина повярваха в моята истина, а всеки повярвал увлича други, докато пламне цялата страна. Истина е също така, че някога египтяните са дошли в Сирия с огън и кръв, поради което някой ден трябва да бъдат прогонени също с огън и кръв.

— За каква свобода им говориш? — запитах аз, разтревожен за Египет и за всички колонни на моя народ.

Той пак разпери ръце и добродушно се усмихна:

— Свободата е многозначна дума. Едни я тълкуват така, други — инак, но това не е важно, преди тя да бъде постигната. За извоюването й са нужни много хора, ала веднъж постигната, най-сигурно е да не я делиш по равно с мнозина, а да я пазиш за себе си. Затуй се надявам някой ден страната на аморитите да бъде наричана люлка на свободата в Сирия. Освен това мога да те уверя, че народ, вярващ на всичко, което му се казва, прилича на стадо говеда, вкарани през портата с остен, или на стадо овце, което безропотно следва овена накъдето го поведе. Възможно е аз да съм и овен, и остен.

— Няма съмнение, че поне главата ти е овнешка, щом говориш такива опасни неща — рекох аз. — Ако ги чуе, фараонът може да изпрати своите бойни колесници и копия срещу теб. Ще срине стените ти, а на връщане за Тива ще те окачи с главата надолу на носа на бойния си кораб.

Но Азиру само се усмихна и отговори:

— Не вярвам да ме грози опасност от фараона, защото приех от ръката му символа на живота и издигнах храм на неговия бог. Сега той ми има по-голямо доверие, отколкото всекиму другиму в Сирия. По-голямо дори, отколкото на собствените си посланици и на гарнизонните си началници, които служат на Амон. Ела да ти покажа нещо, което сигурно ще ти се понрави!

Отведе ме до стената и ми показа изсъхнал труп, окачен с главата надолу и покрит от рояк мухи.

— Ако се вгледаш внимателно — каза той, — ще видиш, че този мъж е обрязан. Той действително беше египтянин, дори фараонски бирник, който се осмели да прекрачи прага ми и да любопитствува защо съм бил просрочил данъците си с няколко години. Воините ми доста се позабавляваха, преди да го окачат на стената заради дързостта му. Последицата е, че египтяните даже на големи групи не обичат да минават през аморитската земя, а търговците предпочитат да плащат данък на мен вместо на тях. Какво означава това, ще разбереш, ако ти кажа, че Мегидо е под моя власт и се подчинява на мен, а не на египетския гарнизон, който се крие в крепостта и не смее да се появи по градските улици.

— Кръвта на този нещастник ще те погуби — казах ужасен. — Очаква те сурово наказание, щом злодеянието ти се разкрие, защото в Египет можеш да се гавриш с всичко друго само не и с фараонските бирници.

— Окачил съм истината на показ — заяви Азиру доволен. — Случаят беше разследван подробно. С удоволствие дадох обяснения както върху папируси, така и върху глинени плочки. В отговор получих безброй глинени плочки, които — грижливо номерирани — съхранявам, за да мога, позовавайки се на тях, да изпиша нови, докато глинените плочки ми стигнат да построя защитна стена около себе си. В името на аморитския Ваал — така заплетох този случай, че наместникът в Мегидо проклина деня на своето раждане, защото непрекъснато го тормозя с нови и нови глинени плочки и настоявам да се възстанови правото ми, накърнено от този бирник. С много свидетели доказах, че е бил убиец, крадец и прахосник на фараонските средства. Доказах, че е задирял жените по селата, че е хулел сирийските божества и че с урината си е осквернил дори олтара на Атон в нашия град, което прави положението ми пред фараона непоклатимо. Виждаш, Синухе, че написани на глинени плочки, законът и правото са мудни и объркани и се заплитат толкова повече, колкото повече глинени плочки се трупат пред съдиите, докато накрая даже дяволът не може да изясни истината. В тази работа съм по-силен от египтяните, а скоро и в много други отношения ще ги превъзхождам.

Това не беше единственото, което Азиру сподели с мен. Разказа ми още куп неща, като се хвалеше с царуването и хитруването си, и заяви, че на малкия си син щял да завещае толкова княжески корони, колкото били пръстите на ръцете и на краката му.

— Ако имаш съперник, когото искаш да сразиш — поучаваше ме той, — помни и никога не забравяй, че най-важното е той да бъде сломен. Затуй го клевети по всевъзможни начини, преиначавай всичките му постъпки, наричай милосърдието му измама, благородството му — подлост, дружелюбието му — притворство. Ако е силен и ти предложи помирение, приеми го, за да се добереш по-лесно до гърлото му. Настройвай всички против него и се съюзявай с неговите зложелатели, като внимаваш след сразяването му сам да можеш да ограбиш дома му и да оставиш другите без плячка. Ако искаш да сразиш мнозина, разедини ги, посей вражда сред тях и ги накарай да воюват помежду си, а ти сразявай по един, като уверяваш останалите в дружбата си. Нека мислят добро за теб, докато ги довършиш един подир друг. Тази политика съм усвоил от египтяните, защото навремето тя им е помогнала да поробят Сирия.

Недоволството и раздразнението ми забавляваха Азиру и той подигравателно отбеляза:

— Ако в теб течеше царска кръв, всичко това щеше да го знаеш, без да ти се казва, защото щеше да се е вляло в жилите ти още с майчиното мляко. Но за разлика от мен ти не си роден да повеляваш, а да бъдеш подчинен. Затуй думите ми те отвращават.

При Азиру прекарах доста дълго, без да мога да го намразя, понеже беше мой приятел, дружелюбието му беше щедро и обаятелно, а смехът му — заразителен. Бащината гордост и нежността, които питаеше към своя син, също бяха забавни и детински в сравнение с останалите му лукавства. Макар да говореше умно, аз знаех, че неговото сърце бе далеч по-голямо и по-пламенно от ума му, тъй както в речта, смеха и походката си беше по-величествен от подчинените си. Оправих също зъбите му и позлатих ония от тях, от които предишното злато се бе изронило, така че, щом се засмееше, устата му отново грейваше златна като слънце над смолисточерната му брада и поданиците му още повече го уважаваха.

Ала колкото повече ми говореше, толкова повече ми напомняше Хоремхеб, защото в мъжествеността на двамата имаше нещо сходно. Те бяха родени за войни, въпреки че Азиру беше по-възрастен и отровен от сирийската политика. Пък и не ми се вярваше, че с умението си би могъл да управлява големи народи. Реших, че замислите и намеренията му бяха унаследени от неговите деди и водеха началото си от времето, когато Сирия е приличала на съскащ змиярник. Безброй дребни царе се борели помежду си за властта и взаимно се избивали, докато Египет усмирил страната и синовете на нейните князе започнали да се възпитават и образоват в златния палат на фараона. Опитах също да му обясня, че има погрешна представа за могъществото и богатството на Египет, и го предупредих да не се надува толкова, защото мехът също се надува, щом го напълнят с въздух, ала пробият ли му дупка, той се смачква и загубва величината си. Но Азиру се смееше със златните си зъби и непрестанно поръчваше да ми поднасят печени агнета в тежки сребърни блюда, за да ме смае със своята имотност.

Работната му стая наистина беше пълна с глинени плочки, както бе споменал, и пратеници от всички сирийски градове му носеха вести. От хетския цар и от Вавилон също получаваше плочки — не се сдържа да ми се похвали, макар че не позволи да видя какво пише на тях. Разпита ме с любопитство за хетската земя и Хатушаш, но забелязах, че за хетите знаеше толкова, колкото и аз. Хетски посланици също пристигаха при него и разговаряха с войниците и военачалниците му. Наблюдавайки това, аз му подметнах:

— Лъвът и чакалът могат заедно да преследват плячката, но виждал ли си някога чакалът да отнася най-хубавите мръвки?

Той се засмя със златните си зъби и отвърна:

— Много съм любознателен, като теб искам да се уча, макар че поради задълженията си нямам възможност да пътувам, докато ти не носиш никаква отговорност и си волен като птица. Няма нищо лошо в това, че хетски офицери обучават военачалниците ми във военно изкуство, защото те притежават нови оръжия и боен опит, който ни липсва. За фараона това е от голяма полза, ако започне война, тъй като Сирия отдавна се е превърнала в щит за Египет откъм север и този щит често е бивал окървавяван, което няма да забравим, когато дойде време да се уреждат сметките между Египет и Сирия.

Като спомена за война, отново се сетих за Хоремхеб и казах:

— Доста дълго се радвах на гостоприемството ти, та смятам да се върна в Симира, ако ми предоставиш паланкин. В ужасните ти бойни колесници повече не се качвам, по-добре веднага да ми строшат главата. Но и в Симира вече ми дотегна — като египтянин, май че достатъчно съм смукал кръвта на бедната Сирия и възнамерявам с подходящ кораб да се прибера в Египет. При това положение едва ли ще се видим скоро, може и изобщо да не се срещнем отново. Споменът за водата на Нил е приятен и вероятно ще се задоволя да я пия до края на живота си, след като се нагледах на злини по света, а и ти ми даде урок за тях.

— Никой не знае какво ще се случи утре — каза Азиру. — По търкалящия се камък не расте мъх, а с неспокойствието, което гори в очите ти, едва ли ще се задържиш дълго в някоя страна. Но защо не си избереш за съпруга някоя жена от моя народ? Ще ти построя къща в града и няма да съжаляваш, ако останеш да упражняваш професията си тук.

— Земята на аморитите е най-недружелюбната и най-отблъскващата страна на света, нейният Ваал ме отвращава, а жените й вонят като кози — пошегувах се аз. — Затуй ще разпаля ненавист между себе си и нея и ще отварям черепа на всеки, който говори добро за аморитите. И много други неща ще сторя, само че сега не се сещам точно какви. Но ще изпиша сума глинени плочки, с които ще докажа, че си опозорил съпругата ми и си ми откраднал воловете, дето никога не съм ги притежавал, че си се занимавал с магьосничество и така нататък, докато те окачат на стената с главата надолу. Сетне ще ограбя дома ти, ще отнеса златото ти и с него ще купя сто по сто делви вино, за да пия в твоя памет.

Смехът му разтресе залите на царския дом и златните зъби заблестяха над къдравата му брада. Такъв си го спомнях често, когато настъпиха лошите времена. Разделихме се като приятели, даде ми много подаръци и ми предостави паланкин, а воините му ме съпроводиха до Симира, за да не ме сполети нещо по пътя — нали все пак бях египтянин.

Пред портите на Симира над главата ми се стрелна лястовица, обзе ме неспокойствие и улицата запари под краката ми. Затуй с влизането си у дома казах на Каптах:

— Стягай багажа ни и продай къщата. Ще отплуваме обратно за Египет.

Но той рече:

— Този ден трябваше да бъде най-радостният в живота ми, ако не беше твоят странен и чудат навик да наливаш пелин в чашата на радостта ми. Вече не мога да преброя колко години изминаха, откакто за последен път пих вода от Нил. Тръпки полазват по гърба ми, като си спомня за публичните домове и бирариите в Тива и особено за една кръчма на име „Крокодилската опашка“, наречена така, понеже стопанинът й твърди, че магьосници смесвали виното му и го правели силно като удар на крокодилска опашка. И беше прав, защото често ми се случваше да го опитвам, но сега не е време да ти разправям за това. Исках само да кажа, че не мога да те последвам, ако в непонятното си безразсъдство наистина смяташ да пътуваш за Египет с кораб. След като сме я докарали дотук, спокойно можем да тръгнем по суша, без да се давим в солената вода. Както знаеш, аз се заклех кракът ми повече да не стъпва на корабна палуба и не бива да нарушавам клетвата си, за да не се разгневи скарабеят и да изгубим късмета си.

Припомних му неописуемите несгоди, които беше изпитал, яхнал магарето, и той притихна. Напомних му също така, че в цяла Сирия бушуваше неприязън към египтяните и че по суша можехме да си навлечем по-големи неприятности, отколкото по море. Каптах се почесваше по главата, дълго размишлява и накрая каза:

— Господарю, ще се съгласиш ли да пътуваме с крайбрежен кораб, от който брегът винаги се вижда? Вярно е, че ще бъде по-бавен от корабите за далечно плаване, но пък ще спира в много пристанища, където сигурно има разни забележителности и нови бирарии. Ако склониш, ще те последвам, но това трябва да стане, без кракът ми да докосва корабната палуба. Затуй най-добре ще е да се напия, а ти ще наредиш да ме пренесат на кораба и по време на цялото пътуване ще гледаш да съм пиян, че да не мога да стъпя на краката си. Само така ще удържа дадената дума.

Приех предложението му с изключение на пиянството. Много ми се искаше да огледам крайбрежните сирийски градове и да установя дали омразата към Египет беше плъзнала вече из всички селища, та да доложа на Хоремхеб. Така Каптах продаде къщата ни, аз събрах влоговете си и забогатял напуснах Симира. Накарах да отнесат Каптах на кораба и за да не наруши клетвата си, завързах го за леглото му и казвах, че е болен.




3


Излишно е да описвам надълго и нашироко завръщането си в Египет, защото то е останало в паметта ми като сянка или неспокоен сън. Когато най-сетне поех с кораба обратно към Черната земя, за да видя още веднъж Тива — родния си град, ме обзе такъв трепетен копнеж, че не можех ни да стоя, ни да седя, ни да лежа на едно място, а сновях напред-назад по тясната корабна палуба, заобикаляйки струпаните килими и денковете със стока. В ноздрите си още усещах миризмата на Сирия и с всеки изминал ден все по-нетърпеливо очаквах хълмистият бряг да отстъпи пред зелената низина, покрита с тръстики. Вече нямах охота да разглеждам крайбрежните градове и да събирам сведения, докато корабът престояваше денонощия на пристаните. Магарешкият рев, виковете на продавачите на риба и звуците на непозната реч се смесваха в шум, който ушите ми не различаваха от морското бучене.

В сирийските долини отново настъпваше пролет. Гледани от морето, планините се червенееха като вино, а вечер морската пяна придобиваше бледозелен пролетен оттенък. Жреците на Ваал викаха пронизително по тесните улички, разраняваха с каменни ножове лицата си до кръв, а подир тях жени с пламнали очи и разчорлени коси влачеха дървените си колички. Бях виждал всичко това неведнъж и техните чужди обичаи и диви изстъпления ме отвращаваха пред мяркащото се видение на моята родина. Изглежда, че докато главната ми цел беше да натрупам познания, сърцето ми бе претръпнало, бях се приспособил към чуждите нрави и вярвания и разбирах хората с различен цвят на кожата, без да презирам някого. Но чувството, че бях на път за Черната земя, изличи като огнен пламък всяка претръпналост на сърцето ми. Чуждите мисли като чужди дрехи се свлякоха от ума ми и в сърцето си отново бях египтянин, копнеех за уханието на пържена риба по уличките на Тива, когато привечер жените стъкваха огньове пред глинените си къщурки, копнеех за дъха на египетското вино, копнеех за водата на Нил с вкус на плодородна тиня. Копнеех за шумоленето на папирусовите тръстики, поклащани от пролетния вятър, за разтворените чашки на лотосите край речния бряг, за пъстрите колони с неизменните изображения, за картинните писмена в храмовете и благовонието на тамяна под каменните сводове — такава лудост бе обзела сърцето ми.

Връщах се у дома, макар че нямах дом и бях странник на земята. Връщах се у дома, но спомените вече не ми причиняваха болка — времето и познанието като пясък бяха засипали горчивото минало. Не изпитвах ни тъга, ни срам, само дето сърцето ми изнемогваше от копнеж.

Зад нас остана богатата плодородна Сирия, задъхана от омраза и настървение. Корабът ни подмина червените склонове на Синайската планина и пустинният вятър изсуши и обгори лицата ни, макар че беше пролет. Така дойде утрото, когато морето пожълтя, а зад него земята изглеждаше като тънка зелена ивица. С кожено въже моряците спуснаха делва в морето и извадиха на палубата вода, която вече не беше солена, а беше вода от вечния Нил и имаше вкус на египетска тиня. Никое вино не ми се е услаждало така, както тази мътна вода, загребана от морето далеч от сушата. Но Каптах рече:

— Водата си остава вода дори когато е от Нил. Имай търпение, господарю, да седнем в някоя порядъчна кръчма, където бирата е бистра и пенлива и няма нужда да я смучеш с тръбичка между зрънцата. Чак тогава ще повярвам, че съм си у дома — в Египет.

Безбожните му и оскърбителни думи ме възмутиха, та отвърнах:

— Робът си остава роб дори когато е пременен със скъпи вълнени одежди. Имай търпение, Каптах, да си намеря някоя тънка шибалка, каквито растат само сред тръстиките край Нил. Тогава наистина ще повярваш, че си у дома!

Каптах обаче не се обиди — окото му се просълзи от вълнение, брадичката му затрепери, той ми се поклони с ръце пред коленете и каза:

— Изумително е, господарю, с какво умение понякога намираш точната дума в подходящия миг, защото вече бях забравил как сладко плющи тънката шибалка по задника и по краката. Ех, господарю Синухе, такова преживяване е, че ти пожелавам сам да го изпиташ, понеже то по-добре от водата и бирата, по-добре от тамяна в храмовете и от патиците в тръстиките разказва за живота в Египет, където всеки е поставен на мястото си и с течение на времето нищо не се променя, а си остава все същото. Затуй не се чуди, че плача от вълнение. Чак сега истински осезавам завръщането си у дома, след като видях толкоз много чужди, непонятни и достойни за презрение неща. О, благословена шибалко, която поставяш всекиго на мястото му и решаваш всички въпроси, ти нямаш равна на себе си!

Той поплака развълнувано и сетне отиде да намаже скарабея. Забелязах обаче, че вече не използуваше скъп елей, защото брегът беше наблизо, а в Египет явно разчиташе да се оправя със собствената си хитрина.

Едва при влизането ни в едно голямо пристанище на Долната земя разбрах колко много ми бе дотегнало да гледам пъстри широки дрехи, къдрави бради и затлъстели туловища. Тесните бедра на носачите, техните престилки и обръснати брадички, техният долноземски диалект, миризмата им на пот, мирисът на тиня, на тръстика и на пристанище — всичко беше по-друго, отколкото в Сирия, всичко ми беше познато. Тялото ми, загърнато със сирийски дрехи, започна да се задушава и едва си поемаше дъх. След като се отървах от пристанищните писари и поставих името си върху множество папируси, отидох незабавно да си купя нови дрехи и след вълнените тъкани тънкият лен отново галеше приятно кожата ми. Но Каптах реши и занапред да минава за сириец. Опасяваше се, че името му продължава да стои в списъка на избягалите роби, въпреки че от симирските власти се бях снабдил с глинена плочка, която удостоверяваше, че той е роден като роб в Симира и аз законно съм го купил там.

След туй се прехвърлихме с нещата си на един речен кораб и поехме нагоре срещу течението. Пътувахме дни наред и отново свикнахме с Египет. От двете страни на реката земята съхнеше, лениви волове теглеха дървените рала, селяни с приведена глава крачеха по протежение на браздите и хвърляха семена в мекия нанос. Лястовици с тревожно цвърчене прелитаха над кораба и над бавно течащата вода, изчезваха в руслото на реката и се заравяха в тинята, готвейки се за най-горещите дни на годината. Огънати палми стърчаха по бреговете на Нил, големи сикомори хвърляха сянка върху ниските глинени къщурки на селата, корабът спираше край кейовете на малки и по-големи градове и нямаше крайбрежна кръчма, към която Каптах да не хукне първи, за да разкваси гърлото си с египетска бира, да се поперчи и да разказва какви ли не лъжи за пътешествията си и за моето умение. Пристанищните работници го слушаха с присмех и шеги и призоваваха боговете на помощ. Той биваше толкова нетърпелив, че скачаше на кея, преди още корабните въжета да бяха завързани, а когато му се скарах за това, рече:

— Господарю, чак сега забелязвам каква страшна и неутолима жажда ме е хванала след всичките ни странствувания. Сякаш прахолякът на всички земи, пътища и градове продължава да дразни гърлото ми и още не съм намерил такъв вид бира, която най-лесно ще го измие. — Затуй изобщо не бива да ми се караш, а по-добре ме похвали, загдето усърдно и без да жаля сили, проверявам във всяка кръчма дали ще открия бира, която да изцери страданието ми. Иначе то полека-лека ще започне да ти излиза доста скъпо. Заради теб го правя, господарю, така че недей да кориш нетърпеливостта ми — колкото по-нагоре отиваме, толкова по-мъчителна става жаждата ми и навремени мисълта за нея направо ме плаши. Освен туй не забравяй, че разнасям славата ти на лекар, като разправям какви чудеса си извършил във всички страни, чиито имена ония глупаци никога не са чували. Между другото успявам също да опозная сума богове. Изобщо не съм си представял, че в Египет имало толкоз много богове. Всеки ден слушам поне за един-двама доста забележителни, чиито имена не съм чувал, макар че това естествено не го признавам пред ония глупаци. Моите почитания към скарабея, но все пак няма да е зле, ако си намерим някой подходящ бог. Ще му се кланяме, ще станем набожни и на нас ще гледат с добро око.

— Ти знаеш какво мисля за боговете — казах му аз. — Пък и не вярвам боговете, дето ги откриваш в разноцветни делви с бира, да притежават големи достойнства. Освен туй не си спомням по време на нашето странствуване през толкова страни да не си изпитвал жажда, а напротив — навсякъде намираше нови обяснения в нейна защита, така че не се чуди, ако брътвежите ти ми омръзнат някой ден.

— Ех, господарю! — въздъхна Каптах и се натъжи. — Чудна е способността ти само с няколко думи да изказваш толкоз много погрешни твърдения, че ще мине цял ден, ако река да ги оборвам. На първо място, относно мислите ти за боговете: нямам намерение да се бъркам в тях, а ще се опитам сам да оправя тия богословски работи, за да не ти излезе име на еретик и упражняването на професията ти постепенно да пострада. Що се отнася до боговете, дето ги откривам в делвите с бира или по-скоро около тях, за техните достойнства няма да се препирам с теб. Но трябва да признаеш, че сред тях има доста интересни богове, чието опознаване никак не вреди. Така например вчера научих за един бог, който предвардвал жената от оплождане, щом тя не желае това по разни причини — да не ги изброявам сега. Много странно нещо, защото боговете, общо взето, се надпреварват в обратното. И жреците възхваляват боговете си, че помагали на жените да добиват рожби. Затуй първоначално не ми се щеше да повярвам в съществуването на такъв бог, ала жената, която ми го разказа, беше толкова сигурна, че се ядоса на неверието ми, показа ми една муска, окачена на шията й, и ме подкани да изпробвам дали помага, или не. Отведе ме в хижата си и аз се постарах да получа доказателства по въпроса, но тъй и не можах да се уверя, понеже корабът ни тръгваше още същия следобед, та нямаше как да дочакам и да видя дали ще добие рожба, или не. Знам само, че ми прибра всичката мед, която носех у себе си.

— Каптах, казах ти вече, че не искам да слушам дивотии! — предупредих го аз, но въпреки това той продължи:

— Толкоз за боговете. А за медта никак не съжалявам, защото жената беше скромна, внимателна и съвсем не лоша. Но що се отнася до жаждата ми, дето толкоз те дразни, господарю, би трябвало да си й благодарен — без нея щеше да си сиромах, пък можеше и гарвани да кълват черепа ти край някой селски път. Не забравяй, че моята жажда ме насочваше безпогрешно сред такива хора, от които узнавах безброй полезни за теб неща, точно както божеството в капитанската кабина безпогрешно насочва плаващия кораб към пристанището. Затуй недей да хулиш жаждата ми. Ако по природа беше набожен, в нея сигурно щеше да видиш нещо богоподобно.

Обърнах му гръб и се отдалечих, защото с него беше безполезно да се спори. Корабът ни плаваше през пуста местност, в песъчливите крайбрежни плитчини неподвижно се припичаха стари крокодили, малки птички смело подскачаха в отворената им уста и кълвяха остатъците от храна по техните зъби. През същата нощ откъм тръстиките дочух в съня си рев на хипопотами, а на сутринта ята розово оцветени птици кръжаха около кораба. Отново бях в Египет, в родната си страна. Но когато свикнах с тази мисъл и Нил всеки ден се плъзгаше все така могъщ покрай кораба, отново се почувствувах самотен пришелец на този свят. Странно угнетение и празнота налегнаха сърцето ми, аз слязох под палубата и се излегнах в постелята си без желание да се оглеждам и оживено да разговарям с хората както през първите дни на пътуването. Вече знаех, че завръщането в Тива нямаше да облекчи тревогата в сърцето ми. Можех да сляза в който и да било град по реката, да си купя къща и да се отдам на професията си. Но аз трябваше да се срещна с Хоремхеб и този претекст, както и всеки друг, беше достатъчен, за да продължа пътя си за Тива.

Така от реката на източния небосклон отново съзрях трите планински върха — вечните стражи на Тива. Населените места зачестиха, селата с бедняшки къщи се редуваха с кварталите на заможните, докато най-сетне се извисиха огромните стени и се появиха покривът и колоните на храма, неизброимите постройки по неговата територия и свещеното езеро. На запад чак до планините се простираше градът на мъртвите, белите погребални храмове на фараоните се открояваха на фона на жълтите склонове, а колонадите към храма на великата царица ограждаха море от все още разцъфнали дръвчета. Зад планините лежеше забранената долина със своите змии и скорпиони. В нейния пясък, пред гробницата на велик фараон, почиваха сухите тела на баща ми Сенмут и майка ми Кипа, зашити във волска кожа и запазени за вечни времена. А още по на юг, сред градини и стени, се издигаше ефирен и лазурен златният палат на фараона. Любопитно ми беше дали моят приятел Хоремхеб живееше там.

Корабът спря на познатия ми каменен кей. Всичко беше както някога и само през няколко улички се намираше мястото, където бях прекарал детството си, без да подозирам, че като порасна, ще погубя живота на родителите си. При тази мисъл пясъкът на времето, засипал горчивите ми спомени, отново се раздвижи и ме обзе желание да загърна лицето си и да се скрия. Не изпитвах радост, макар че шумът от пристанището на големия град отново ме заобикаляше и в погледа на хората, в техните припрени и неспокойни движения отново долавях шемета на Тива. Не бях се замислял с какво ще се захвана след завръщането си — смятах да реша това в зависимост от срещата ми с Хоремхеб и от неговото положение в двореца. Ала щом стъпих на каменния кей, в главата ми внезапно се зароди ясно намерение. То не ми предвещаваше лекарска слава, богатство и големи подаръци заради всички натрупани познания, както си бях представял по-рано, а обикновен живот, безизвестност и бедни пациенти. И докато предусещах бъдещето си, в сърцето ми настъпи необикновен покой. Това още веднъж показва колко малко човек познава сърцето си. А аз си въобразявах, че познавам всяко кътче на моето сърце. Никога дотогава не ми беше хрумвала подобна мисъл, но тя може би бе узряла в съзнанието ми като плод на преживяното, без да разбера това. Заслушан в грохота на Тива и стъпил на нажежените от слънцето плочи, сякаш отново бях дете и гледах с любопитни очи как баща ми Сенмут лекува болни в приемната си. Затуй разгоних носачите, които шумяха и се биеха да се домогнат до мен, и казах на Каптах:

— Остави нещата ни на кораба и иди да ми купиш къща. Все едно каква, само да е близо до бедняшкия квартал край пристанището, недалеч от мястото, където се намираше къщата на баща ми, преди да я съборят. Побързай, за да мога още днес да се нанеса и утре да започна работа!

Каптах зяпна от учудване и лицето му изгуби цвета си. Беше се надявал на първо време да отседнем в най-хубавата странноприемница и да ни прислужват роби. Този път обаче не ми възрази — погледна ме, затвори устата си и тръгна с приведена глава. Още същата вечер се настаних в някогашната къща на медникар от бедняшкия квартал, пренесоха нещата ми от кораба и аз разстлах килима си върху глинения под. Пред къщичките по бедняшките улици отново се разгаряха огньове и миризмата на пържена риба се разнесе над мръсния, окаян, болнав квартал. Една подир друга светнаха лампите пред вратите на публичните домове, от кръчмите запищя сирийска музика и се размеси с виковете на пияните моряци, а небето над Тива се зачерви от сиянието на безбройните светлини във вътрешността на града. Отново си бях у дома след бягството от самия себе си и след дълги лутания по опасни пътища, натрупвайки познания в различни страни.




4


На другата сутрин наредих на Каптах:

— Набави ми лекарска табела за вратата, но да бъде проста — без рисунки и украшения. Ако някой пита за мен, не говори за славата и познанията ми, а казвай само, че лекарят Синухе приема болни, също и бедни, срещу подаръци според възможностите им.

— И бедни ли? — запита Каптах направо ужасен. — Да не си нещо болен, господарю? Може би си пил застояла вода или те е ухапал скорпион?

— Изпълнявай каквото ти наредих, ако искаш да останеш при мен — отвърнах аз. — Ако ли пък тази проста къща не ти допада и разглезеният ти в Сирия нос не понася миризмата на бедняците, свободен си да постъпиш така, както намираш за добре. Предполагам, че си ме окрал достатъчно, за да можеш да си купиш собствена къща и да си вземеш жена, ако имаш желание. Аз няма да те възпра.

— Жена ли? — съвсем се изуми Каптах. — Ти май наистина си болен, господарю, и имаш треска. Защо ми е жена? Да ме притеснява, да ми души дъха, щом се прибера от града, а сутрин, като се събудя с натежала глава, да стърчи до мен със сопа в ръка и да бълва ругатни! Защо да си вземам жена, щом и най-обикновената робиня става за същата работа, както неведнъж съм ти казвал. Боговете явно са ти отнели разума — и нищо чудно, като знам какво мислиш за тях. Но нали си ми господар — твоят път е и мой път и твоето наказание е и мое наказание, макар че се надявах най-сетне да намеря мир и спокойствие след страшните премеждия, които ми натрапи. Да не говорим за пътешествията по море — за тях не искам дори да си спомням. Щом се задоволяваш да спиш на рогозка, аз също ще се задоволя с това. Цялата тази беда има поне една добра страна: кръчмите и публичните домове са на една крачка оттук, а и „Крокодилската опашка“, за която ти бях споменал, не е далеч. Надявам се, че ще ме извиниш, ако днес отида там да се напия, защото всичко това здравата ме разтърси и трябва по някакъв начин да се съвзема. Вярно, като те гледам, винаги подозирам нещо лошо и никога не мога да отгатна какво ще речеш или сториш, понеже мислите и постъпките ти не са като на разумните хора, а все наопаки, но чак пък такова нещо не бях очаквал от теб. Само лудият пъха скъпоценен камък в бунището, ти обаче погребваш по такъв начин умението и знанията си.

— Каптах — възразих аз, — всеки човек се ражда гол на света и болестта не прави разлика между бедния и богатия, между египтянина и сириеца.

— Възможно е, ала в подаръците, които дават на лекаря, има голяма разлика — заключи мъдро Каптах. — Иначе схващането ти е хубаво и нямам нищо против него, ако с осъществяването му се заемеше някой друг, а не точно ти, когато след всички несгоди можехме да се люлеем на златен клон. Такова схващане подхожда повече на родения като роб и ми е понятно, защото на младини и аз понякога разсъждавах така, докато тоягата ме вразуми.

— За да си осведомен за всичко — добавих аз, — ще ти кажа, че ако след някое време срещна изоставено дете, ще го прибера и ще го отгледам като свой син.

— Това пък защо е нужно? — слиса се Каптах. — Нали към храма има дом за изоставени деца. Едни от тях ги подготвят за жреци от по-ниска степен, други ги правят евнуси, настаняват ги в харемите на фараона и на знатните и живеят бляскаво, както майките им не са и сънували. От друга страна, ако мечтаеш да имаш син, което е понятно, няма нищо по-просто, стига в безразсъдството си да не вземеш да строшиш гърне с някоя непозната жена, с която само ядове ще берем. Щом не желаеш да си купиш робиня, винаги можеш да прелъстиш някоя бедна девойка и тя ще ти бъде благодарна, ако осиновиш детето и я избавиш от срама. Само че децата причиняват много главоболия и ядове, а радостта, която доставяли, изглежда силно преувеличена. Не го твърдя със сигурност, защото никога не съм виждал моите деца, но имам пълно основание да предполагам, че не са малко и растат някъде. Най-разумно ще е още днес да си купиш някоя млада робиня. Тя и на мен ще ми е в помощ, защото след всичките патила краката ми се вдървиха и ръцете ми треперят, особено сутрин. А не е малка грижа да поддържам къщата ти, да ти готвя, че на всичко отгоре и за имуществото ти трябва да бдя.

— За това не съм се сещал, Каптах — рекох аз. — Робиня все пак не желая да купувам, но ти си наеми слуга за моя сметка. Заслужаваш го. Ако останеш в дома ми, разрешавам ти заради твоята преданост да излизаш и да се връщаш, когато пожелаеш, и се надявам с помощта на жаждата си да ми набавяш извънредно ценни сведения. А сега свърши каквото ти казах, без повече да разпитваш, защото решението ми е продиктувано от някаква вътрешна сила, на която не мога да се противопоставя, и то е окончателно.

След този разговор тръгнах да потърся приятелите си. В „Сирийската делва“ запитах за Тутмос, но собственикът й не беше същият и не можа да ми каже нищо за бедния художник, който се препитаваше, рисувайки котенца в албумчетата на богаташките деца. Отправих се да търся Хоремхеб във военния дом, ала той беше празен. На двора никой не се бореше, войници не мушкаха с копията си тръстикови чучела както преди и от големите котли под кухненския навес не се вдигаше пара — всичко беше запустяло. Един шардански подофицер с обгоряло, измършавяло лице ме гледаше навъсено, но веднага се поклони, щом го запитах за Хоремхеб — фараонския пълководец, който преди няколко години беше воювал по границата на сирийската пустиня срещу хабирите. На завален египетски език той ми каза, че Хоремхеб все още бил царски военачалник, но от месеци пътувал из Куш, за да разтури тамошните гарнизони и да разпусне войската, а за завръщането му още не се знаело нищо. Окаяният му вид ме накара да му дам къс сребро и той така се зарадва, че забрави шарданското си достойнство, усмихна се и объркан спомена името на някакъв непознат бог. Когато понечих да си тръгна, той ме хвана за ръкава, посочи обезсърчен пустия двор и рече:

— Хоремхеб е велик военачалник, разбира войниците, самият той е безстрашен воин. Хоремхеб е лъв, а фараонът — безрога коза. Казармата е празна, няма заплата, няма храна. Другарите ми тръгнаха по просия. Не знам какво ще излезе от това. Амон да те благослови за среброто, добри човече. От месеци не съм се напивал, стомахът ми е пълен със скръб, а с какви обещания ме примамиха от страната ми. Египетските вербувачи ходеха от шатра на шатра, обещаваха много сребро, много жени, много пиене. А сега? Ни сребро, ни пиене, ни жени.

Той презрително се изплю и с мазолестия си крак разтри храчката в прахта. Беше огорчен шардан и на мен ми дожаля за него. От думите му разбрах, че фараонът бе отритнал войниците и разпускаше войската, която баща му навремето бе набирал от различни земи и бе издържал с много средства. Това ме подсети за стария Птахор. За да узная къде живее, аз се престраших и отидох в Дома на живота към храма на Амон да проверя в списъка. Служителят обаче ми каза, че царският трепанатор се поминал преди повече от година и бил погребан в града на мъртвите. Така в Тива не намерих никого от приятелите си.

Тъй като се намирах на територията на храма, аз влязох в голямата колонна зала. Около себе си отново усетих свещения здрач на Амон и уханието на тамян сред пъстрите каменни колони, изписани със свещени писмена, а горе през каменните решетки на прозорците се стрелкаха лястовици навън-навътре. Но храмът и дворът му изглеждаха пусти, в многобройните дюкянчета и работилници не цареше същият усърден труд и оживена търговия както някога. Жреци с бели наметки и обръснато, лъщящо от елей теме ме поглеждаха боязливо, хората по двора разговаряха шепнешком и се озъртаха, сякаш се страхуваха от подслушване. Съвсем заглъхнали бяха подемащите се в ранни зори шум и глъч, които отдалеч напомняха шумоленето на вятъра в тръстиките и ми бяха много добре познати от ученическите години. Изобщо не държах на Амон, ала все пак усетих особена тъга, каквато обзема сърцето при мисълта за безвъзвратно отминалата младост, пък било то хубава или лоша.

Когато минах покрай стълбовете и гигантските статуи на фараоните, забелязах, че досам големия храм бе изникнало ново светилище с внушителни размери и странен градеж, какъвто още не бях виждал. Около него нямаше стени, а като влязох вътре, видях, че откритият му двор бе заобиколен с колони и върху жертвеника бяха положени пшеница, цветя и плодове. Огромно релефно изображение на кръглия Атон протягаше неизброимите си лъчи над жертвопринасящия фараон и всеки лъч завършваше с благославяща ръка, стиснала символа на живота. Облечените в бяло жреци — все млади момчета — не бяха с бръснати глави и лицата им горяха от въодушевление, докато пееха свещен химн, чиито слова напомняха химна, който някога бях слушал в далечния Ерусалим. Но още по-голямо впечатление от жреците и изображението ми направиха четиридесетте високи колони. От всяка от тях новият фараон, издялан в прекомерен ръст, гледаше втренчено със скръстени пред гърдите ръце, в които държеше закривения скиптър и царския камшик.

Явно беше, че статуите изобразяваха фараона, защото познавах това страшно екзалтирано лице и хилавото тяло с тънки крайници и широк таз. Настръхнах от удивление при мисълта за ваятеля, който бе дръзнал и успял да издяла тези фигури. Ако някога Тутмос бе мечтал за свободно изкуство, тук той го имаше в невъобразима, карикатурна форма. Ваятелят бе подчертал всички уродливости по тялото на фараона — издутите бедра, тънките глезени и мършавия изпънат врат, сякаш те имаха някакъв тайнствен, неземен смисъл. Но най-ужасяващ беше ликът на фараона — това неестествено издължено лице със скосени вежди, с изпъкнали скули и дебели устни, около които играеше загадъчна, подигравателна усмивка на мечтател. От двете страни на стълбовете пред храма на Амон седяха каменни фараони — величествени и богоподобни с гигантските си размери. А тук от четиридесет колони в жертвеника на Атон се взираше един хилав подпухнал мъж. Като човек той бе вперил поглед по-далеч от всички хора, а цялото му вкаменено същество излъчваше напрегнат фанатизъм и самонадеян присмех.

Докато разглеждах каменните колони, всичко в мен трепереше и се бунтуваше, понеже за първи път виждах Аменхотеп IV такъв, какъвто навярно самият той се виждаше. Някога го бях срещнал като слаб и болен юноша, превит от святата болест. С преждевременната си разсъдливост го бях наблюдавал трезво като лекар, смятайки думите му за трескаво бълнуване. Сега го виждах така, както го бе видял ваятелят, изпитващ може би едновременно омраза и любов. По-смел ваятел Египет не бе познавал, защото, ако някой преди него би имал дързостта да изобрази фараона по такъв начин, щяха да го пребият и да го окачат на стената като осквернител.

И в този храм нямаше много посетители. По царския лен, тежките яки и златните накити отгатнах, че неколцина мъже и жени бяха придворни и знатни. Обикновените хора с недоумяващи лица слушаха песента на жреците, защото пееха нови текстове и беше уморително да се долови смисълът им. Те се различаваха от старите текстове, които бяха унаследени от времето на пирамидите преди хиляди години и с чиито думи ухото на набожния свикваше от дете, ставаха му познати и ги разбираше със сърцето си, без да се замисля за съдържанието, доколкото в тях има съдържание. Според мен първоначалният им смисъл е изменен и изопачен, тъй като поколения наред са ги повтаряли погрешно и жреците усърдно са ги преписвали с грешките.

Когато песента свърши, някакъв старец, ако се съдеше по облеклото — явно селянин, заговори почтително жреците и пожела да си купи талисман или папирусов лист със заклинания, ако се продават на изгодна цена. Жреците му отговориха, че в този храм такива неща не се продавали, понеже Атон не се нуждаел от талисмани и заклинания, ами се доближавал до всеки вярващ в него без жертви и подаръци. Като чу това, старецът много се ядоса. Тръгна си, мърморейки непристойни думи за глупави измислици, и го видях да влиза през старата позната порта на Амон.

Една възрастна продавачка на риба се приближи до жреците, погледна ги благоговейно и запита:

— Никой ли не принася в жертва на Атон овни или волове, че да си похапнете малко месо? Толкоз слабички сте, горките момчета! Щом вашият бог, казват, бил могъщ и силен, по-силен и от Амон, дето не го вярвам, жреците му трябва да са дебели и сити. Аз съм проста жена и друго не мога, освен от сърце да ви пожелая повече месо и лой.

Жреците се разсмяха и зашушукаха помежду си като палавници, докато най-големият сред тях стана сериозен и рече на жената:

— Атон не жадува за кръв. А в неговото светилище ти не бива да говориш за Амон, защото Амон е лъжлив бог, скоро тронът му ще падне и храмът му ще рухне.

Жената бързо се отдръпна, плю на земята, направи с ръка знака на Амон и припряно каза:

— Ти го рече, а не аз, затуй проклятието да се стовари на твоята глава!

Тя си тръгна забързано, последвана и от други, които уплашено поглеждаха към жреците. Но те се смееха и викаха в един глас подире им:

— Вървете си, маловерници! Знайте обаче, че Амон е лъжлив бог и властта му ще бъде покосена като трева от сърп!

Тогава някой от отдалечаващите се вдигна камък, запрати го по жреците и улучи едного от тях в лицето. Шурна кръв, той закри лицето си с ръка и застена от болка. Жреците призоваха стражата, ала злосторникът вече беше избягал, смесвайки се с тълпата пред стълбовете на Амон.

Всичко това ми даде повод за размисъл, поради което отидох при жреците и казах:

— Аз съм египтянин, но дълго време пребивавах в Сирия и не познавам новия бог, наричан от вас Атон. Ще бъдете ли любезни да разсеете незнанието ми и да ми обясните какъв е той, какво иска и как се почита?

Те се поколебаха, търсейки напразно насмешливост в изражението ми, и накрая отговориха:

— Атон е единственият бог. Сътворил е земята и реката, хората и живините и всичко на света. Той винаги е съществувал и хората са го почитали в предишните му образи като Ра, а в наше време се е явил на своя син — фараона, който живее само от истината, като Атон. Оттогава той е единственият бог, а всички останали са идоли. Той не отблъсква никого от обърналите се към него, пред Атон богатите и бедните са равни. Всяка сутрин ние го приветствуваме в лицето на слънчевия диск, който с лъчите си благославя земята, добрите и лошите и всекиму протяга кръста на живота. Ако го приемеш, ще станеш негов служител. Любовта е неговата същност, той е вечен, непреходен и вездесъщ и всичко става по негова воля.

— Всичко това безспорно е хубаво и вярно — рекох аз, — но по негова воля ли камъкът току-що улучи момчето, та от устата му бликна кръв?

Жреците се смутиха, спогледаха се и казаха, че съм богохулствувал, обаче пострадалото момче извика:

— Той го е позволил, понеже не съм достоен за него. Нека това да ми бъде за поука. В сърцето си се бях възгордял с благосклонността на фараона, защото аз съм от низш произход, баща ми пасеше говеда, а майка ми носеше вода от реката, когато фараонът ме взе под свое покровителство, за да служа с хубавия си глас на неговия бог.

— Този бог ще да е наистина могъщ, щом може да издигне някого от калта до златния палат на фараона! — вметнах аз с престорена почтителност, на което те отговориха в един глас:

— Тук имаш право, защото фараонът не гледа външността, богатството или потеклото на човека, а само неговото сърце. Със силата на Атон той прозира сърцата на всички хора и прониква дори в най-съкровените им мисли.

— Но тогава той не е човек, не е по силите на човека да вижда в сърцата на другите, а само Озирис може да претегля човешките сърца — възразих аз.

Те се посъветваха помежду си и заявиха:

— Озирис е измислица на народа, от която вярващият в Атон не се нуждае. Макар фараонът горещо да желае да бъде човек, ние не се съмняваме, че същността му в действителност е божествена. Това доказват неговите видения, по време на които за миг преживява няколко живота. Но то е известно само на ония, които обича. Неслучайно ваятелят го е изобразил върху колоните на храма като мъж и като жена, защото Атон е живителната сила, която придава на мъжкото семе живот и заражда детето в майчината утроба.

Тогава подигравателно вдигнах ръце, хванах се за главата и казах:

— Аз съм прост човек, както жената тук преди малко, и не мога да проумея напълно вашата мъдрост. Струва ми се обаче, че тя и на вас самите не ви е ясна, щом трябва да се съвещавате помежду си, преди да ми отговорите.

Те се разгорещиха и завикаха:

— Атон е съвършен, както е съвършен слънчевият диск, и всичко, което живее и диша в него, е съвършено. Но човешката мисъл е несъвършена и мъглява, та затуй не можем да те просветлим напълно. Ние самите още не знаем всичко, всеки ден се учим от волята му, а волята му е известна само на фараона, който е негов син и живее от истината.

Тези думи ме сепнаха, защото според мен показваха, че в сърцето си жреците бяха искрени, макар че се обличаха с фин лен, мажеха косата си с помада, любуваха се на възхитените женски погледи по време на пеенето и се надсмиваха над простите хорица. Нещо, което, независимо от волята и знанията ми, неусетно бе узряло в мен, откликна на тези думи и аз за първи път прозрях, че човешката мисъл може би беше несъвършена и извън нея навярно имаше нещо друго, което окото не виждаше, ухото не чуваше и ръката не можеше да усети. Може би фараонът и неговите жреци бяха открили тази истина и тъкмо това неосезаемо нещо извън човешката мисъл наричаха Атон.

Дотогава си бях въобразявал, че човешката мисъл е способна да отваря всички врати, че знанията имат предели, които човек може да достигне, и че с нарастването на знанията човешкото сърце също избуява. Но какво бях постигнал аз с всичките си знания? Колкото повече растяха, толкова повече угасваше сърцето ми и толкова по-плитък ставаше животът ми, докато най-сетне се бе превърнал в застояла локва сред тинята. Отегчавах се от себе си и от всичките си знания и умения. Затуй бях решил да ги погреба и да стана лекар на бедняците. Не го вършех по волята на сърцето си, а само заради отегчението от себе си. Сега обаче Атон ми се явяваше като застъпник на онова неосезаемо нещо, което лежеше извън човешката мисъл и пределите на познанието, и втренчените фараонски образи по колоните вече не будеха у мен раздразнение и отвращение. Гледах ги прехласнат, сякаш каменните им очи бяха вперени някъде, накъдето човек още никога не бе поглеждал. Затуй тази уста се усмихваше с такава величава ехидност и беше изпълнена с тайнствена увереност. Не вярвах обаче младите жреци да имат представа за онова, което говореха в своята неопитност, и не приех кръста на живота, който безуспешно се мъчеха да ми натрапят.

Напуснах светилището на Атон с чувството, сякаш дотогавашният ми живот е бил каменна килия без изход и сега за пръв път в зидовете й бях открил тясна пролука, през която в мрака нахлу светлина и раздвижи сърцето ми. Както някога за първи път бях изпитал възторга от силата и умението на лекаря, така сега имах чувството, че пред мен животът започваше отново. Струва ми се обаче, че такова чувство може да изпита само човек, който е много самотен и много е изгубил.

Аз, Синухе, странникът на земята, го изпитах в светилището на Атон, подозирайки какво бе видял фараонът в болестното си състояние. Подозирах го с удивление и възхищение към неговата звезда, ала в същото време знаех, че не е трябвало да става фараон, понеже властта е опасна за оногова, чиито видения не са от този свят.




5


Вече се свечеряваше, когато се прибрах вкъщи. Над портата ми висеше обикновена лекарска табела, а в двора търпеливо чакаха няколко мръсни пациенти. Каптах седеше с недоволно изражение на верандата и размахвайки палмов лист, прогонваше от лицето и краката си мухите, докарани от бедняците. За утеха току-що бе отворил делва с бира.

Накарах го най-напред да пусне при мен майката с недохранено кърмаче на ръце, защото вместо лек на нея й стигаше късче мед, за да може да си купи достатъчно храна и да има кърма за детето. Сетне превързах един роб, който си бе премазал пръстите на мелницата. Наместих ги и му налях да пие вино с обезболяващ цяр, за да забрави болките. Помогнах и на един стар писар. На врата си той имаше буца колкото детска главичка, ходеше с извърната глава и облещени очи и едва дишаше. Дадох му лекарство от водорасли, чието приготвяне бях научил в Симира, макар че не вярвах да облекчи много страданията му. Той извади от чиста кърпа няколко късчета мед и ми ги предложи, поглеждайки ме умолително и засрамено заради беднотията си, но аз не ги приех. Казах, че ще го повикам, когато имам нужда от писар, и той си тръгна, радостен, че е спестил медта си.

За помощ ме помоли също една девойка от близкия публичен дом — около очите й се бяха образували такива грозни струпеи, че й навреждали на работата. Почистих ги и й дадох лек да си промива очите, докато оздравее. Тя плахо се разголи, за да ми се отплати по единствено възможния за нея начин. Да не я обиждам, казах, че се готвя за важно лечение и не бива да общувам с жени. Понеже от лекарската професия не разбираше нищо, тя ми повярва и похвали способността ми да се владея. Но за да не отиде щедростта й съвсем на вятъра, изрязах няколко брадавици, които загрозяваха бедрото и корема й. Преди това около тях натрих обезболяващ мехлем, така че операцията мина почти безболезнено и тя си отиде доволна.

Така през първия ден като лекар на бедните аз не успях да изкарам дори солта за хляба си. Каптах ме взе на подбив, като ми поднесе тлъста гъска по тивански — ястие, което няма равно на себе си другаде по света. Донесъл я от изискана механа в града и я сложил в пещта да не изстине. Задявайки ме за работния ми ден, той ми наля в пъстра стъклена чаша великолепно вино от лозята на Амон. А на мен ми беше леко на сърцето и се радвах на свършената работа повече, отколкото ако бях лекувал някой богат търговец и за награда бях получил златна огърлица. Тук съм длъжен да отбележа, че няколко дни по-късно мелничарският роб намина да ми покаже заздравяващите си пръсти и ми донесе като отплата пълно гърне с откраднат от мелницата булгур, така че трудът ми през първия ден не бе отишъл съвсем даром.

Каптах язвително занарежда:

— Предполагам, че след днешния ден славата ти ще се разнесе из целия квартал и дворът ти още в зори ще се напълни с пациенти. Вече почти дочувам бедняците да си шушукат: „Бързайте, на ъгъла на пристанищната уличка, в бившата къща на медникаря, се е нанесъл лекар, който цери безплатно, безболезнено и много изкусно, на изнемощелите майки раздава мед, а шафрантиите разкрасява, без да им иска отплата! Тичайте бързо — който изпревари, той печели! Скоро лекарят така ще осиромашее, че ще трябва да продаде къщата и да се махне, ако преди туй не го затворят в тъмна стая и не му сложат пиявици в свивките на коленете.“ Само че ония глупаци се лъжат, защото за щастие имаш злато и аз умело го пускам да работи за теб, така че никога няма да изпаднеш в нужда. Ако пожелаеш, можеш всеки ден да ядеш гъска и да пиеш най-хубавото вино и пак ще забогатяваш, щом си доволен от тази скромна къща. Но ти никога не постъпваш като хората и никак няма да се учудя, ако някоя заран отново се събудя с пепел по главата и ти — прахосал златото си — продадеш къщата и мен заради проклетото неспокойствие на сърцето си. Не, това никак няма да ме учуди и затуй, господарю, по-разумно ще е, ако накараш да напишат папирус за царския архив, че съм свободен да излизам и да се връщам когато поискам. Изречената дума се забравя, но документът остава завинаги, щом му се прикачи глинена плочка с печата ти и дадеш на царските писари достатъчно подаръци. За това мое предложение имам особена причина, ала не искам да те главоболя и да ти губя времето с разясняването й.

Беше прохладна пролетна вечер, торните огньове пращяха пред глинените къщурки, а откъм пристанището вечерникът довяваше аромата на кедрово дърво и сирийска благовонна вода. Акациите ухаеха и всичко това приятно се смесваше с миризмата на пържена в гранива мазнина риба, която привечер заливаше бедняшкия квартал. След гъската по тивански и изпитото вино се чувствувах в добро настроение. Виното отнасяше тежките мисли, копнежа и тъгата на сърцето ми някъде далеч. Затуй накарах Каптах да сипе и на себе си вино в глинен бокал и казах:

Ти си свободен, Каптах. Отдавна вече си свободен, както сам добре го знаеш. Независимо от твоята наглост ти си ми по-скоро приятел, отколкото роб, и то от деня, в който ми зае медта и среброто си, макар да предполагаше, че повече няма да ги видиш. Бъди свободен и щастлив, Каптах! Утре ще накараме царските писари да удостоверят това с правен документ, на който ще положа както египетския, така и сирийския си печат. А сега ми разкажи как ти се е удало да вложиш златото ми така, че то според думите ти щяло да работи за мен, докато аз с професията си не изкарвам нищо. Не го ли предаде на съхранение в храма, както ти бях наредил?

— Не, господарю — отговори Каптах сериозно и ме погледна прямо с единственото си око. — Не изпълних нареждането ти, защото беше глупаво и защото никога не съм изпълнявал глупавите ти нареждания, както си се надявал, а съм постъпвал според моите разбирания. Сега мога да ти го призная, след като съм свободен, а ти си си пийнал й няма да се разгневиш. Но като знам сприхавия ти и безразсъден нрав, който и годините още не смогват да усмирят, за всеки случай съм скрил тоягата ти. Казвам ти го, за да не я търсиш напразно, като почна да разправям какво съм извършил. Само тъпоумните предават средствата си на съхранение в храма, защото храмът не плаща нищо за предаденото злато, а иска подаръци, за да го прибере в пещерите си, където стражите го вардят от крадци. Глупаво е още затова, защото данъчните власти научават какво количество злато имаш и то почва все повече да намалява, докато накрая се стопи. Събирането на злато има смисъл само тогава, когато му се даде възможност да работи за своя притежател, а той си седи със скръстени ръце и дъвче солени лотосови семена, които предизвикват приятна жажда. Затуй цял ден търчах с болните си крака из града да проуча най-добрите възможности за влагане на злато в Тива, докато ти си обикалял храмовете и си оглеждал околностите. Благодарение на жаждата си научих много неща. Между другото узнах, че заможните вече не предавали златото си в пещерите на храма, защото се говори, че там то не било на сигурно място. Ако е така, тогава в Египет вече изобщо няма сигурно място за златото. Разбрах също, че храмът на Амон продавал земя…

— Лъжеш! — възмутих се аз и станах прав, защото самата мисъл за това беше напълно безумна. — Амон никога не продава, а само купува земя. Купувал я е открай време и сега притежава една четвърт от площта на Черната земя. А до каквото се е домогнал, Амон не го изпуска.

— Разбира се, разбира се — каза Каптах помирително, наля вино в чашата ми и незабелязано напълни бокала си. — Всеки разумен човек знае, че земята е единственият имот, който е траен и не губи стойността си, стига човек да поддържа добри отношения със земемерите и да не забравя да им прави подаръци всяка година след разлива. Сега обаче положението е такова, че Амон тайно и спешно продава земя на всеки вярващ, който има злато. Аз също се стъписах, като чух това, и се заех да го проуча. Амон наистина продава евтино земя, като си запазва правото след изтичане на определен срок да я откупи обратно на същата цена, ако пожелае. Тази сделка все пак е изгодна, защото включва стопанските постройки, земеделските сечива, говедата и робите, така че срещу средствата си купувачът всяка година може да има голяма печалба, ако обработва добре земята. Нали знаеш, че Амон притежава най-плодородната земя в Египет. Ако всичко беше както по-рано, нямаше да има нищо по-съблазнително от такава сделка, осигуряваща бърза печалба. За кратко време Амон действително е продал невероятно количество земя и е струпал в пещерите си всичкото свободно злато от Египет, така че има недостиг на злато и цените на недвижимите имоти са спаднали много. Всичко това обаче става тайно, не бива да се обсъжда и за него нямаше да узная нищо, ако моята благотворна жажда не ме беше отвела сред осведомени хора.

— Да не си купил земя, Каптах! — ужасих се аз.

— Не съм толкова побъркан, господарю — успокои ме той. — Ти сам би трябвало да знаеш, че макар и роб, аз съм роден не в обор, а сред улици с каменна настилка и високи, здания. От земя не разбирам нищо и ако бях купил за твоя сметка имения, всеки управител, пастир, роб и ратайкиня щеше да ми задига каквото докопа, докато в Тива никой нищо не може да ми задигне, напротив — аз крада от другите. Пък и голямата облага на Амон при сделките е толкова очевидна, че и глупакът я забелязва. Подозирам, че в тях се крие някаква хитрост, и това доказват съмненията на заможните в сигурността на хранилищата на храма. Всичко това, струва ми се, се върши заради новия бог на фараона. Много неща има да стават, господарю, много чудесии ще се случат, преди да видим и разберем къде ще му излезе краят. Но понеже аз мисля единствено за твоята облага, срещу златото ти купих изгодно няколко сгради, дюкяни и жилища, които ще даваме под наем и ежегодно ще посят добри приходи. Довел съм сделките дотам, че остава само да сложиш печата и подписа си. Повярвай ми, пазарил съм ги евтино, а ако след приключване на покупката продавачите ми дадат подаръци, това вече си остава моя и тяхна работа и произтича от тяхната глупост. При договарянето не съм се облагодетелствувал за твоя сметка, но нямам нищо против, ако по собствена воля решиш да ми направиш подаръци, след като сключих толкова изгодни сделки в твоя полза. След кратко обмисляме казах:

— Не, Каптах, за сделките няма да ти направя никакви подаръци, тъй като явно си си направил сметка, че ще можеш да ме крадеш при събиране на наемите и при договаряне на ежегодните ремонти със строителните предприемачи.

Каптах не се разочарова, а се съгласи с думите ми и призна:

— Точно така мислех да постъпя. Твоето богатство е и мое богатство, поради което твоята изгода е и моя изгода и следователно трябва винаги да се грижа за твоята изгода. Но трябва да призная, че докато слушах за сделките на Амон, в мен се събуди интерес към земеделието. Наминах край борсата за зърнени храни, обиколих съседните кръчми заради жаждата си и се вслушах в разговорите на търговците, докато научих много неща. С твоето злато и разрешение, господарю, възнамерявам да закупя зърно на склад — от следващата реколта, която тъкмо сега се разпродава и цените все още са доста умерени. Вярно, че зърното е по-нетрайно от камъка и сградата, мишки го ядат, роби го крадат, ала същото важи и за земеделието и ако някой иска да спечели, трябва да рискува. Земеделието при всички случаи зависи от разлива и скакалците, от полските мишки и напоителните канали и от много други неща, които няма да изброявам, защото не са ми известни. Искам само да кажа, че грижите на земеделеца са по-големи, докато аз, като купувач, отсега знам колко зърно ще получа за тази цена през есента. Ще го държа в хамбари и ще го пазя грижливо, защото нещо ми подсказва, че цените на зърното постепенно ще се покачват. Умът ми го предугажда, като гледам сделките на Амон. Щом всеки глупак се захваща със земеделие, жетвата няма да бъде богата както преди. Ето защо аз купих също хамбари за зърното — сухи и добре иззидани, та като престанем да ги използуваме, ще ги даваме под наем на търговците на зърно и ще ни носят печалба.

Според мен Каптах си създаваше излишен труд и се нагърбваше с прекомерни грижи при тези начинания, но те явно му допадаха и аз нямах нищо против направените от него вложения, щом не трябваше лично да се занимавам с тях. Споделих мислите си с него и той старателно прикри голямото си задоволство, но после мрачно добави:

— Имам още едно изгодно предложение, което ми се ще да осъществя за твоя сметка. Една от най-големите търговски къщи на пазара за роби се продава, а смея да твърдя, че за робите знам всичко, което може да се знае за тях — нали цял живот съм бил роб, така че чрез продажба на роби мога бързо да те направя богат. Знам как се прикриват недъзите на един роб, а с тоягата умея да си служа така както ти изобщо не умееш, ако позволиш да ти го кажа, след като съм скрил твоята тояга. Жалко обаче, че ти едва ли ще се съгласиш и ще изпуснем тази добра възможност. Така ли е, господарю?

— Имаш пълно право, Каптах — отговорих аз. — Няма да ставаме търговци на роби, защото това е мръсен и непочтен занаят. Не мога да кажа защо, понеже въпреки всичко всеки купува роби, използува ги и те са му нужни. Така е било и така ще бъде, но нещо в мен се противи и не желая да търгувам с роби, нито пък ми се иска ти да го правиш.

Каптах въздъхна облекчено и каза:

— Значи добре познавам сърцето ти, господарю. Отървахме се от това зло. Като си помисля, можеше да се получи така, че на робините щях да отделям, прекалено голямо внимание, изпитвайки достойнствата им, и излишно щях да пилея сили, които бездруго вече не са много — започвам да остарявам, краката ми се вдървяват и пръстите ми треперят, особено като се събуждам сутрин, преди да протегна ръка към делвата с бира. Сега, като съм наясно със сърцето ти, бързам да ти кажа, че всички къщи, дето ги спазарих за твоя сметка, са порядъчни — с невисоки, но сигурни приходи. Не съм купил ни един публичен дом, нито пък бедняшки улички, които с паянтовите си къщурки са по-доходни от масивните домове на почтените семейства. Доста се борих със себе си, докато постъпя така. Защо, виках си, в края на краищата да не печелим по същия начин, както печелят другите? Ала сърцето ми подсказваше, че ти няма да го одобриш, господарю, и затуй с големи усилия потиснах ония хубави надежди. Имам обаче още една молба към теб.

Каптах изведнъж стана неуверен и ме погледна изпитателно с единственото си око, преценявайки настроението ми. Сам налях вино в бокала му и го окуражих да говори, защото още не бях го виждал неуверен и това разпалваше любопитството ми. Най-сетне той проговори:

— Молбата ми е дръзка и безочлива, но като си рекъл, че съм свободен, ще се осмеля да ти я кажа. Надявам се да не се разсърдиш, ала за всеки случай съм скрил тоягата ти. Искам да те поканя да идем заедно в оная пристанищна кръчма, за която често съм ти разказвал — „Крокодилската опашка“. Ще пийнем по една „опашчица“ и ще видиш как изглежда това място, дето с отворени очи го сънувах, докато смучех с тръбичка гъстата бира в Сирия и Вавилон.

Виното ми действуваше разнежващо и вместо да се разсърдя, аз се разсмях. Пролетният здрач беше потискащ, а аз се чувствувах много самотен. Макар че беше нечувано и унизително за достойнството ми на господар да отида със слугата си в някаква долнопробна пристанищна кръчма, за да пием питие, наричано заради силата си „крокодилска опашка“, аз си спомних, че преди време Каптах по собствено желание ме бе последвал през една мрачна порта, колкото и добре да знаеше, че през нея още никой не беше излизал жив. Затуй сложих ръка на рамото му и рекох:

— Сърцето ми подсказва, че „крокодилската опашчица“ е достоен завършек на днешния ден. Да тръгваме!

Каптах подскочи от радост, забравяйки вдървените си крака, изтича да ми донесе тоягата от скривалището й и покри раменете ми с наметката. Поехме към пристанището и „Крокодилската опашка“. Над водата вятърът разнасяше миризмата на сухо кедрово дърво и дъха на пробуждащата се земя.




6


Механа „Крокодилската опашка“ се намираше на тясна пристанищна уличка, прикътана между големи складови постройки. Зидовете й от глинени тухли бяха толкова дебели, че през лятото я правеха прохладна, а през зимата задържаха топлината й. Над вратата освен делва висеше огромен изсушен крокодил, чиито стъклени очи блестяха, а в раззинатата му уста стърчеше безкрайна редица зъби. Каптах нетърпеливо ме въведе, подвикна към стопанина и намери две меки места за нас. Тук беше свой и се движеше като у дома си. Затуй останалите посетители, които първоначално ме поглеждаха подозрително, се успокоиха и продължиха разговорите си. С изненада забелязах, че подът беше дървен. Стените също бяха облицовани с дърво и украсени с различни предмети, донесени от далечни пътешествия — негърски копия и пера, миди от морските острови и оцветени съдове от Крит. Изпълнен с гордост, Каптах проследи погледа ми и каза:

— Сигурно се учудваш, че стените са от дърво както в богаташките къщи. Трябва да знаеш, че всички дъски са от стари кораби. Колкото и неприятни да са спомените ми от морските пътувания, ще ти кажа, че тази жълта, проядена от морето дъска някога е плавала до Пунт, а оная кафявата се е охлузвала по пристаните на морските острови. Но ако позволиш, сега ще опитаме „опашчица“, приготвена лично от стопанина.

Поднесоха ми красива паница с форма на мида, която се държеше в дланта, но аз не я погледнах, прехласнат в жената, която ми я подаде. Не беше вече така млада, каквито обикновено са момичетата, прислужващи в кръчмите, и не ходеше полугола, за да съблазнява посетителите, а беше прилично облечена, със сребърна халка на ухото и сребърни гривни на тънките китки. Тя безбоязнено отвърна на погледа ми и не отмести очи, както правят жените. Веждите й бяха изскубани, а очите й излъчваха едновременно усмивка и тъга. Бяха ласкави, кафяви, живи очи, в които човек с наслада се вглеждаше. Поех паницата от ръката й, Каптах също получи своята, след което непринудено запитах, все още загледан в очите и:

— Как ти е името хубавице?

— Казвам се Мерит — отвърна тя с тих глас — и не обичам да ме наричат хубавица, както постъпват плахите момчета, за да имат претекст да опипат някое кръчмарско момиче по бедрата. Надявам се да го запомниш, ако отново почетеш дома ни с присъствието си, лекарю Синухе, ти, който си самотен.

Засегнах се и казах:

— Нямам никакво намерение да опипвам бедрата ти, хубава Мерит! Но откъде знаеш името ми?

По нейното гладко мургаво лице се плъзна приятна усмивка и тя лукаво каза:

— Славата ти се разнесе, преди още да си дошъл, Сине на дивото магаре. Като те гледам, установявам, че тя не е лъжлива и че всичко, което се разказва за теб, е истина.

В дъното на очите й се таеше сянката на далечна тъга. Сърцето ми я долови през нейната усмивка, поради което не можех да й се сърдя и продължих:

— Ако свързваш известността ми с Каптах, моя бивш роб, когото днес направих свободен човек, сигурно знаеш, че думите му не заслужават доверие. Неговият език има вродения недъг да не прави разлика между лъжата и истината — обича ги еднакво, лъжата може би повече от истината. Срещу този недъг се оказаха безсилни както лекарското ми умение, така и моята тояга.

— Понякога лъжата като че ли е по-приятна от истината, щом човек е много самотен и първата му младост е преминала — вметна тя. — Затуй съм склонна да повярвам, когато ме наричаш хубава Мерит. Вярвам също така на всичко, което ми казва лицето ти. Но не искаш ли да опиташ поднесената ти „крокодилска опашка“? Любопитно ми е да чуя как я намираш в сравнение с чудноватите напитки в приказните страни, които си обходил.

Все така загледан в очите й аз вдигнах паницата в дланта си и отпих. След туй обаче тя изчезна от погледа ми — кръвта ми се вдигна в главата, на гърлото ми запари и се закашлях. Когато най-сетне си поех дъх, казах:

— Вземам си обратно всичките думи, които току-що изрекох за Каптах. В този случай е бил съвсем прав — питието ти наистина е по-силно от всяко друго, което съм вкусвал. По-огнено е от земното масло, което вавилонците горят в лампите си, и не се съмнявам, че и здравеняк поваля като удар на крокодилска опашка.

След тези думи се вглъбих в себе си — тялото ми се изпълваше с огън, в обгорената си уста усещах вкуса на подправки и балсам. Сърцето ми придоби крилата на лястовица и аз извиках:

— В името на Сет и всичките му дяволи, не разбирам от какво е приготвено това питие и не знам то ли ме замайва или твоите очи, Мерит, ала омаята нахлува в жилите ми, сърцето ми пак е младо и не се учудвай, ако посегна към бедрата ти — за това ще е виновна „опашката“, а не аз!

Тя предпазливо се отдръпна и лукаво вдигна ръце — беше стройна, с дълги крайници, — усмихна се и каза:

— Тук не бива да ругаеш, това е порядъчна механа, пък и аз не съм съвсем стара и дори съм почти непорочна, колкото и да не вярваш на очите си. А за напитката ще ти кажа, че тя е единствената зестра, която моят баща ще ми остави. Затуй този роб Каптах усърдно ме ухажва, та заедно с мен безплатно да получи тайната на приготвянето и. Но той е едноок, дебел, стар и не ми се вярва да достави удоволствие на една зряла жена. Ето защо трябваше да купи механата срещу злато. Тайната също смята да купи, макар че ще му се наложи да отмери доста злато, преди да се споразумеем.

Каптах отчаяно й правеше знаци да замълчи, а аз отново отпих, от паницата, тялото ми пак пламна и казах:

— Заради тази напитка Каптах несъмнено е готов да строши гърне с теб, макар да знае, че наскоро след туй сигурно ще почнеш да заливаш краката му с вряла вода. И без твоята тайна го разбирам, като гледам очите ти, но не забравяй, че сега в мен говори „крокодилската опашка“. Нищо чудно, ако утре езикът ми се отметне. Истина ли е обаче, че Каптах е собственик на тази механа?

— Пръждосвай се оттука, коварно женище! — извика Каптах и добави куп имена на божества, които бе научил в Сирия. — Господарю — обърна се сетне умолително към мен, — това стана много набързо. Смятах внимателно да те подготвя и да помоля за съгласието ти, защото все още съм твой слуга. Истина е, че купих тази кръчма от стопанина й и имам намерение да изкопча от дъщеря му тайната за приготвянето на „крокодилската опашка“. С тази напитка кръчмата се прочу навред по реката, където се събират веселяци, и всеки ден все за нея съм си мислел. Както знаеш, през тези години умело и според силите си крадях от теб, така че сега имах същите трудности с влагането на собственото си злато и сребро. Нали трябва да се погрижа за старините си, когато вече няма да мога да тичам по безконечните ти дела, а ще ми се иска да грея кокалите си край мангала.

Той ме погледна обидено, понеже се бях разсмял при мисълта как би изглеждал Каптах, ако се затичаше. Та нали използуваше паланкини, докато аз ходех пеш. Помислих си също, че през дебелия слой тлъстини мангалът едва ли би сгрял костите му, но се досетих, че тези мисли положително се дължаха на „крокодилската опашка“. Затуй престанах да се смея, извиних му се сериозно и го подканих да продължи.

— Още от млад роб за мен кръчмарството е било най-привлекателният и най-завидният занаят — заяви Каптах, настроен мечтателно от „крокодилската опашка“. — Вярно, по онова време си мислех главно, че кръчмаринът може да пие безплатно колкото си иска, без някой да му мърмори. Сега знам, че той трябва да пие с мярка и не бива да се напива. За здравето ми това е доста добре, понеже от многото бира понякога почват да ми се привиждат хипопотами и други страхотии. Кръчмаринът непрекъснато се среща с хора, които са му от полза, чува и знае всичко каквото става и това особено ми допада, защото по рождение съм си твърде любопитен. Езикът ми също е много подходящ за кръчмарин — с приказките си ще мога да забавлявам посетителите, те неусетно ще изпразват чаша подир чаша и ще се давят чак когато дойде време да плащат. Всичко това ме кара да предполагам, че боговете са ме предопределили за кръчмарин и само по погрешка съм се родил роб. Ала и това ми е от полза, защото познавам и съм изпробвал всички хитрини и дяволии, с които посетителят се измъква от кръчмата, без да плати. Струва ми се също, че познавам хората и сърцето ми подсказва кому да давам да пие на вересия и кому не. За кръчмарина това е най-важното, защото човешката природа е странна — на вересия всеки пие много и не мисли за деня на плащането, но стиска среброто си, ако трябва веднага да плати изпитото.

Каптах изпразни паницата си, подпря глава между ръцете си, усмихна се печално и продължи:

— Освен това според мен кръчмарството е най-сигурният и най-надеждният занаят. Каквото и да се случи, човешката жажда си остава все същата. Дори фараонската власт да се разклати и богове да падат от престола си — кръчмите и механите не стават по-празни. Човек пие от радост, пие и от скръб, сполуката си полива с вино, разочарованието си удавя също във вино. Пие, когато е влюбен и когато жена му го напердаши. Във виното търси убежище, щом сделките му закъсат, и с вино отпразнува печалбата си. Даже сиромашията не му пречи да пие, ами блъска още по-усърдно, за да я разнообрази с вино. Същото важи и за бирата, но аз говорих за виното, за да бъда поетичен и думите ми да звучат красиво. Странно е, че поетите още не са съчинили стихове за възхвала на бирата. Заслужава си го, защото, като няма друго, с нея човек също може да се напие хубаво и да има още по-хубав махмурлук. Но нека не те отегчавам, възвеличавайки разните достойнства на бирата в сравнение с виното. Връщам се на въпроса и повтарям, че според мен кръчмарството е най-сигурният занаят. Затуй в тази кръчма вложих спестяваното си години наред злато и сребро. Честна дума — едва ли мога да си представя по-доходен и по-приятен занаят, освен може би тоя на момичето за развлечение, което не трябва да влага основни средства, ами ходи с цялото си заведение и ако е умно, прекарва старините си в собствен дом, построен за сметка на бедрата му. Извинявай, че пак се отплеснах в приказки за чужди работи, ала още не мога да свикна с „крокодилската опашка“ и тя развързва езика ми. Исках да кажа, че кръчмата вече е моя собственост, но засега стопанинът й ще се грижи за нея с помощта на тая вещица Мерит, а печалбата ще делим, когато на старини се оттегля на спокойствие. Сключихме договор и дадохме дума пред хилядата египетски богове да го спазваме, та не вярвам да си присвоява от дела ми повече от обичайното, защото е набожен човек и в празник ходи в храма да принася жертви. Е, донякъде го прави, за да идват и жреци при него, а те са добри пиячи — главата им не се завърта от едва-две „крокодилски опашки“, понеже са свикнали със силните вина от своите лозя и ги пият с делви. Все пак аз не се съмнявам в неговата набожност — нали е редно разумният човек да съчетава изгодата с благочестивите си дела, а не… така де… Вече не помня откъде тръгнах и какво исках да кажа. За мен днешният ден е честит и най-много се радвам, че не ми се сърдиш и не ме кориш, а ще ме задържиш като свой слуга, макар да съм собственик ма кръчма, което не всеки смята за почтен занаят.

След тази дълга реч Каптах запелтечи, разплака се, притисна глава в скута ми и прегърна коленете ми, обзет от дълбоко вълнение и с доста замаяна глава. Улових го за раменете, привдигнах го и му рекох:

— Наистина ти вярвам, че не би могъл да измислиш по-подходяща професия, за да си подсигуриш старините. Само едно още не разбирам. Щом като стопанинът знае, че механата му е толкова доходна, и притежава тайната на „крокодилската опашка“, защо тогава се е съгласил да ти я продаде, вместо да запази печалбата за себе си?

Каптах неодобрително ме погледна с просълзеното си око и отговори:

— Нали хиляди пъти съм ти казвал, че имаш невероятна способност да отравяш радостта ми със своята разсъдливост, която горчи по-силно от пелин. Няма ли да е достатъчно, ако ти кажа като него, че сме приятели от детство, че се обичаме като братя и затуй искаме да делим радости и печалба? По очите ти познавам, че няма да ти е достатъчно, както и за самия мен не беше достатъчно. Ето защо ще ти призная, че в тази сделка естествено се крие някаква хитрина. Носи се мълва, че разпрата за власт между Амон и фараонския бог ще породи големи размирици, а както знаеш, в смутно време най-напред пострадват кръчмите — разбиват кепенците им, напердашват стопаните и ги хвърлят в реката, обръщат делвите, потрошават покъщнината, а като свърши виното, може и къщата да подпалят. Така се случва най-вече когато собственикът се окаже на погрешната страна, а този кръчмарин е човек на Амон — всички го знаят, така че няма за кога да се пребоядисва. Усъмнил се в работите на Амон, като чул за разпродажбата на земя, а аз, разбира се, раздухах още повече съмненията му, макар че който трепери за бъдещето си, като нищо може да се подхлъзне на кора от плод, керемида да се стовари на главата му или да попадне под волска кола. Забравяш, господарю, че си имаме скарабей, а аз се надявам между другото да закриля и „Крокодилската опашка“ въпреки големите му грижи около безчислените ти интереси.

Замислих се и накрая казах:

— Така или иначе, Каптах, трябва да призная, че за един-единствен ден ти си постигнал твърде много.

— Ами! Не забравяй, господарю, че още вчера слязохме от кораба — отклони той признателността ми. — Истина е все пак, че не съм подвил крак, и колкото и невероятно да ти се стори, ще ти кажа, че езикът ми също е отмалял, щом от една-единствена „крокодилска опашка“ започна да се преплита.

Така ние се вдигнахме да си ходим, сбогувахме се със стопанина и Мерит ни изпрати до вратата, подрънквайки сребърните гривни на китките и глезените си. В тъмното край вратата посегнах към бедрата й и усетих нейната близост, но тя решително отблъсна ръката ми и каза:

— Ласката ти би могла да ми е приятна, но не я желая, когато чрез дланта ти съвсем ясно говори „крокодилската опашка“.

Сконфузено огледах ръцете си и те действително ми заприличаха на крокодилски лапи, та се запътихме право вкъщи, разгънахме постелите си и потънахме в дълбок сън.




7


По такъв начин потече животът ми в бедняшкия квартал на Тива, в бившата къща на един медникар. Както беше предрекъл Каптах, имах доста пациенти и не печелех много. Даже губех повече, отколкото печелех, защото при лечението употребявах разни скъпи церове. Освен туй беше безполезно да лекувам гладуващи, ако не си купеха достатъчно лой и каша, за да укрепнат. Подаръците, които получавах, нямаха стойност, но ми доставяха радост, а най-голяма радост изпитах, когато чух, че сиромасите са почнали да благославят името ми. Всяка вечер по небето над Тива запламтяваше червеникавото зарево на градските лампи, ала аз се чувствувах изнемогнал от работа и дори нощем мислех за страданията на пациентите си. Размислях също така за бога на фараона — Атон.

Каптах нае някаква възрастна жена да се грижи за домакинството. Тя не ми пречеше, а изразът на лицето й издаваше отегчение от живота и мъжете. Готвеше хубаво, беше мълчалива и не роптаеше срещу миризмата на бедняците по верандата, нито пък ги прогонваше със злобни ругатни. Бързо свикнах с нея, не се натрапваше и присъствието й беше като сянка, така че почти не я забелязвах. Казваше се Мути.

Така се изнизваха месец след месец, неспокойствието в Тива растеше, а за завръщането на Хоремхеб не се чуваше нищо. Дворовете пожълтяха от слънцето — лятната жега наближаваше. Понякога зажаднявах за разнообразие, отивах с Каптах в „Крокодилската опашка“, шегувах се с Мерит и се взирах в очите й, макар че още ми беше чужда и усещах болка в сърцето, докато я гледах. Вече не пиех силната напитка, дала името на механата. В горещините се задоволявах със студена бира, която освежаваше, без да опива, и разведряваше духа ми, докато седях между прохладните глинени стени. Заслушвах се в разговорите на посетителите и скоро забелязах, че в механата не всеки получаваше място и паница. Гостите бяха подбрани и макар че някои от тях навярно се сдобиваха със злато чрез похищение на гробове или чрез изнудване, там те забравяха занаята си и се държаха порядъчно. Каптах имаше право, като казваше, че в тази кръчма си даваха среща само хора, които бяха полезни един другиму. Само аз правех изключение — от мен никой нямаше полза и дори там бях пришелец. Търпяха ме и присъствието ми не ги смущаваше, понеже бях приятел на Каптах.

Много неща чух там, слушах както проклятия, така и хвалби за фараона, но на новия му бог най-често се присмиваха. Една вечер в механата влезе търговец на благовония, който си беше разкъсал дрехите и си бе посипал главата с пепел. Искаше да разтуши мъката си с „крокодилска опашка“ и извика:

— Проклет да е за вечни времена този негоден фараон, това копеле, този лъжлив наследник! Вече няма кой да го усмири, върши каквото му скимне и съсипва честния ми поминък. Досега най-добра печалба ми носеха благовонията, докарвани от Пунт. Нали корабоплаването по източното море не е опасно, всяко лято за там се изпращаха търговски кораби, а на другата година от десет кораба винаги се връщаха най-малко два, и то без да се забавят повече от една водна мярка време. Така предварително можех да изчисля приходите и разходите си. А сега знаете ли какво се случи? Докато флотата отново се готвеше да отплува, фараонът тръгнал на проверка из пристанището. Защо, в името на Сет, му трябва като хиена да си пъха носа във всяко нещо? Нали си има писари и съветници да се грижат всичко да става по закон и по стар обичай, както е ставало досега. Та видял значи фараонът моряците да хленчат на корабите, видял жените и децата им да реват на брега и да си разраняват лицата с остри камъни, както го изисква старият обичай на сбогуване с мъжете. Защото всеки знае, че мнозина отплуват, ала малцина се завръщат. Всичко това е обичайно, преди да потегли флотата за Пунт, и тъй е било от времето на великата царица. А този млад дръвник — проклетият фараон, ако щете вярвайте, отмени тръгването на флотата и оповести, че за Пунт вече нямало да се изпращат кораби. Амон да ни е на помощ! Всеки почтен търговец знае какво означава това. Това означава гибел и разорение за безчет мъже, глад и сиромашия за моряшките жени и деца. Никой, в името на Сет, не тръгва по море, ако със собствените си дела не е заслужил такава орисия и ако съдиите не го осъдят законно на морска служба. Само рядко се случва да изпратят някого с измама, и насила на корабите и то става единствено през плодородните години, когато престъпността намалява. Обаче при царуването на този фараон престъпността в Египет избуя, откакто хората не вярват в боговете и всеки живее така, сякаш това е последният му ден. Помислете какви средства са вложени в корабите и складовете, в бисерите и глинените съдове! Помислете за египетските търговски представители, които сега ще останат завинаги в сламените си хижи на пунтска земя, изоставени от своите богове! Кръв капе от сърцето ми, като се сетя за тях, за разплаканите им жени и деца, дето никога вече няма да видят бащите си, макар че много от тях там са си създали нови семейства и са им се народили деца, за които казват, че били пъстрокожи.

Едва когато пое третата „крокодилска опашка“, търговецът на благовония се успокои, млъкна и бързо се извини, ако в разгорещеността си е казал нещо неприлично за фараона.

— Надявах се — добави той, — че царица Тейе, която е умна и разбрана жена, ще стегне юздите на сина си. Жреца Ейе също смятах за разумен мъж, но те всички гледат само как да съборят Амон и затуй оставят фараона да вилнее с налудничавите си приумици. Клетият Амон! Най-често мъжът се вразумява, след като заедно с някоя жена строши гърне и се задоми, обаче Нефертити, тази велика царска съпруга, мисли само за одеждите си и за непристойни моди. Ако щете вярвайте, сега жените в палата се боядисват около очите със зелен малахит, а като ходят, дрехите им се разтварят от пояса надолу и разголват пъпа им пред мъжете.

Любопитството на Каптах се събуди и той заяви:

— В странство такава мода не съм срещал, въпреки че съм виждал какви ли не чудатости, особено в женското облекло. Ти наистина ли твърдиш, че разголват срамотиите си? И царицата ли? Търговецът на благовонни се засегна и каза:

— Аз съм благонравен човек, имам жена и деца. Затуй не съм поглеждал по-надолу от пъпа, а и на теб не ти препоръчвам да вършиш такова непристойно нещо.

Мерит се намеси в разговора, като вметна хапливо:

— Устата ти е безсрамна, а не новата лятна мода, която държи прохладно и изтъква красотата на една жена, стига коремът и да е добре оформен и акушерката да не е обезобразила пъпа й. Съвсем спокойно си можел да погледнеш и по-надолу, защото под разтворената дреха на нужното място има тясна престилка от най-фин лен. Така дори най-благонравното око не би се подразнило, щом жената е накарала грижливо да й изскубят космите, както постъпва всяка порядъчна жена.

Търговецът на благовония на драго сърце щеше да й отговори, ала не можа, защото третата „крокодилска опашка“ беше по-силна от езика му. Той отпусна глава в ръцете си и горчиво заоплаква женската мода в палата и окаяната съдба на египтяните, останали в Пунт. Тогава се обади един възстар жрец на Амон, чието затлъстяло лице и обръснато теме лъщяха от благовонно масло. Възбуден от „крокодилската опашка“, той удари с длан по масата и извика:

— Това вече е прекалено! Нямам предвид женското облекло, понеже Амон одобрява всяка мода, стига на празник човек да е пременен в бяло, а и всекиму е драго да вижда пъпа и закръгления корем на хубавата жена. Прекалено е, ако фараонът, позовавайки се уж на злата участ на моряците, рече по подъл начин да възпре вноса на драгоценно дърво от Пунт. Амон е свикнал с благата му миризма — нима занапред с тор от бунищата ще изгаряме жертвите? Това е кощунство и умишлено подстрекателство. Няма да се учудя, ако в бъдеще всеки почтен човек заплюва в лицето ония, дето на дрехата си носят изобразен кръста на живота — знака на проклетия бог, с чието име няма да осквернявам светата си уста. Ще почерпя много „крокодилски опашки“ оногова, който нощес отиде в известното ви светилище и облекчи нуждата си върху олтара му. То е отворено, не го опасват стени и смятам, че ловкият лесно би могъл да подведе стражата. Аз сам щях да го сторя, ако не беше моят сан и ако нямаше да навредя на славата на Амон.

Той се огледа предизвикателно и след миг към него пристъпи мъж с проядено от чумата лице. Двамата поговориха шепнешком, жрецът поръча две „крокодилски опашки“ и след малко чумавият повиши глас:

— Ще го сторя, но не заради златото, дето ми го обещаваш, а заради собствените си Ка и Ба. Защото, макар да съм вършил прегрешения и ако е нужно, без колебание ще прережа нечие гърло от едното ухо до другото, аз продължавам да вярвам в онова, на което ме е учила майка ми. Моят бог е Амон и преди смъртта си искам да заслужа неговото благоволение, понеже колкото пъти ме е заболявал стомах, винаги съм си спомнял със загриженост за извършените от мен злини.

— Наистина — добави жрецът, не по-малко пиян. — Делото ти ще бъде достойно и заради него ще ти бъдат опростени много грехове. Но ако те сполети беда заради Амон, знай, че ще влезеш направо в Западната страна дори тялото ти да се скапе на стената. По същия начин, без да се лутат в блатата сред царството на мъртвите, към Западната страна поемат и моряците, удавили се в служба на Амон, докато са превозвали за него драгоценно дърво и благовония. Затуй е престъпно от страна на фараона, дето им отнема възможността да се удавят за Амон. — Той удари с раковината по масата, обърна се към всички посетители на механата и извика: — Като жрец от четвърта степен, аз имам власт над душите ви и ви заявявам, че всяко дело, извършено от вас в името на Амон, било то убийство, побой, кражба или изнасилване, ще ви бъде простено! Защото Амон се взира в сърцата на хората и преценява делата им според намерението на тяхното сърце. Идете и вземете оръжия под наметките си и…

Крясъкът му секна, понеже стопанинът спокойно се бе приближил до него и го беше хлопнал с една кожена палка, така че главата му се отпусна между краката и думите замряха в гърлото му. Всички се стъписаха, чумавият измъкна нож от пояса си, но стопанинът рече кротко:

— Сторих това дело в името на Амон, така че то предварително ми е простено. Щом се свести, жрецът сам ще го потвърди. Макар че говореше истината за Амон, от него в същото време се обаждаше „крокодилската опашка“, защото викаше прекалено високо, а в този дом само аз мога да викам и да буйствувам. Надявам се, че сте разумни и разбирате за какво намеквам.

Всички се съгласиха, че стопанинът е прав. Чумавият се зае да свестява жреца, а неколцина посетители набързо се измъкнаха. Ние с Каптах също си тръгнахме, но на вратата казах на Мерит:

— Знаеш, че съм самотен, ала очите ти ми говорят, че ти също си самотна. Много размислях над думите, които ми рече веднъж. Струва ми се, че за един самотник, чиято първа младост е отлитнала, лъжата понякога е по-приятна от истината. Затуй искам да те помоля да облечеш дреха по новата лятна мода, за която спомена. Фигурата ти е хубава, краката ти са стройни и не ми се вярва да се срамуваш заради корема си, ако тръгна редом с теб по алеята на овните.

Тя не отблъсна ръката ми от бедрата си, а я притисна леко и каза:

— Може и да изпълня молбата ти.

Обаче радостта от обещанието й изчезна, когато ме лъхна душната нощ на пристанището. Някъде далеч откъм реката в нощната тишина се носеха самотните звуци на двойна тръстикова свирка и ме обзе тягостно настроение.

На следния ден Хоремхеб, придружаван от отряд войска, се завърна в Тива. Но за да разкажа за това и за всичко случило се по-нататък, ще трябва да започна нова книга. Все пак ще добавя, че докато лекувах бедняци, на два пъти ми се наложи да отварям черепи. Единият ми пациент беше як мъж, а другият — бедна жена, която вярваше, че е великата царица Хатшепсут. И двамата оздравяха и се оправиха напълно, което беше голяма награда за умението ми. Струва ми се обаче, че старицата беше по-щастлива, докато боледуваше и се мислеше за велика царица.




Втора част





Десета книга

Градът на небесните висини





1


Хоремхеб се завърна от Куш през най-голямата лятна жега. Лястовиците отдавна бяха изчезнали, потулени в тинята, водата в блатата околовръст града вонеше, скакалци и земни бълхи унищожаваха посевите. Но градините на заможните тиванци избуяваха тъмнозелени и прохладни, цветните лехи от двете страни на алеята с каменните овни преливаха в ярка пъстрота. Защото в Тива само на сиромасите не достигаше прясна вода и само тяхната храна се съсипваше от прахта, която се стелеше навред и покриваше листата на сикоморите и акациите в бедняшкия квартал. А на юг, отвъд реката, в жарката мараня като сивкаво-червеникав мираж се извисяваше златният палат на фараона със своите степи и паркове. Въпреки летния зной фараонът не беше заминал за резиденцията си в Долната земя, а си стоеше в Тива. По това всички разбираха, че нещо щеше да се случи, и сърцата на хората се изпълваха с тревога както при потъмняване на небето преди пясъчен ураган.

И никой не се изненада, когато от ранни зори по всички южни пътища в Тива заприижда войска. С прашни щитове, с лъскави медни остриета на копията и с опъната тетива на лъковете, по улиците се точеха черни войници, озъртаха се любопитно и бялото на очите им страшно просветваше от потните им лица. Следвайки дивашките си бойни знаци, те се вмъкваха в празните казарми, където скоро лумнаха огньове и започна загряването на готварските камъни, за да бъдат пуснати в големите глинени гърнета. В същото време край кейовете спря военната флота и от товарните кораби бяха свалени командирските колесници и украсените с пера коне. И тук сред войниците не се виждаха египтяни — в по-голямата си част те бяха негри от южната и шардани от северозападната пустиня. Разположиха се в града, по уличните ъгли пламнаха караулни огньове и движението по реката бе спряно. През деня работата в ковачниците и мелниците, в дюкяните и складовете постепенно замря. Продавачите прибраха стоката си от улиците и спуснаха кепенците, а собствениците на кръчми и публични домове бързо наеха здравеняци с палки да пазят заведенията им. Хората се облякоха в бяло и тълпи от всички краища на града — и от бедняшките, и от богаташките квартали — се завтекоха към големия храм на Амон, докато дворовете му се претъпкаха и много народ остана извън зидовете му.

По едно време се разнесе мълва, че през нощта светилището на Атон било осквернено и омърсено. Върху жертвеника му бил захвърлен разложен труп на псе, а един от стражите му бил намерен с прерязано гърло. При тази вест хората се заоглеждаха боязливо, ала мнозина все пак се подсмиваха тайно и злорадо.

— Почисти си инструментите, господарю — рече Каптах загрижено. — Струва ми се, че още преди мръкване ще ти се струпа голяма работа. Ако не се лъжа, може и черепи да отваряш.

Обаче до вечерта не се случи нищо особено, освен че пияни негърски войници разбиха някой и друг дюкян и озлочестиха няколко жени. Но стражите ги заловиха и ги наложиха пред тълпата, от което на ограбените търговци и въпросните жени едва ли им стана по-добре. Чух, че Хоремхеб бил на командния кораб, та поех към пристанището да го навестя, макар че не вярвах да ме пуснат при него. За мое учудване часовият ме изслуша равнодушно, отиде да доложи за мен и след миг се върна да ме покани в кабината на главнокомандуващия. За първи път стъпвах на военен кораб и с голямо любопитство се заоглеждах, но той се различаваше от другите само по въоръжението и числеността на екипажа, понеже някои морски кораби също имаха позлатен нос и цветни платна.

Така аз отново се срещнах с Хоремхеб. Стори ми се още по-висок и по-величав, с широки рамене и укрепнали мускули на ръцете, но лицето му беше набраздено от бръчки, а очите му бяха зачервени и с тягостно изражение. Поклоних му се дълбоко с отпуснати пред коленете ръце, ала той се засмя и възкликна с горчив глас:

— Ха, ето го и моя приятел Синухе, Сина на дивото магаре! Идваш тъкмо навреме.

Заради достойнството си все пак не посмя да ме прегърне, а се извърна към един дребен, шишкав командир, който — облещил очи — стоеше доста сконфузено пред него и се задъхваше от горещината. Хоремхеб му подаде златния си военачалнически камшик и рече:

— Връчвам ти го заедно с отговорността.

Сне обшитата си със злато военачалническа яка, сложи я на врата на дебеланкото и добави:

— Поеми ръководството и нека кръвта на народа потече по мръсните ти ръце!

Едва след туй се обърна към мен и каза:

— Приятелю Синухе, готов съм да те следвам където пожелаеш и се надявам, че у дома си имаш рогозка да се изтегна, защото Сет и всички дяволи са ми свидетели, че съм капнал от умора и ми е омръзнало да се разправям със смахнати хора.

Още веднъж отпусна ръка върху дребния командир, чиято глава стигаше едва до рамото му, и додаде:

— Хубаво гледай, приятелю Синухе, и запомни видяното, защото пред теб стои човекът, в чиито ръце днес се намира съдбата на Тива, а може би и на цял Египет. Него фараонът го назначи на мое място, когато му казах в очите, че е луд. След като го видя, ти се досещаш, че скоро може пак да дотрябвам на фараона.

Той избухна в смях и се заудря по коленете, ала смехът му не беше радостен и вдъхваше страх. Дребният командир го гледаше, почтително с ококорени от жегата очи, а от лицето и врата му потта се стичаше по тлъстите му гърди.

— Не ми се сърди, Хоремхеб — рече той с писклив глас. — Знаеш, че не съм ламтял за военачалническия ти камшик и че пред грохота на битките предпочитам котките си и уюта на моята градина. Но нима мога да пренебрегна заповедта на фараона? При това той уверява, че до бой нямало да се стигне и че по негова воля лъжовният бог щял да бъде сразен без кръвопролитие.

— Той говори онова, което му се иска да бъде — каза Хоремхеб. — Сърцето предварва ума му, както птица профучава покрай охлюва. Затуй думите му нямат никакво значение. Ти трябва да мислиш с ума си и умерено, разумно да проливаш кръв, пък било то и египетска. Кълна се в сокола си, че със собствените си ръце ще те напердаша, ако си забравил ума и вещината си в клетките на твоите расови котки. Казаха ми, че при стария фараон си бил способен воин, та сега фараонът може би затуй те е избрал за тази трудна задача.

Той потупа новия царски главнокомандуващ по гърба, от което дъхът на дребния човечец секна и думите, които смяташе да добави, заседнаха в гърлото му. С широка крачка Хоремхеб излезе на палубата, където войниците се изпънаха и го поздравиха с усмихнати лица и вдигнати копия. Той им махна с ръка и извика:

— Сбогом, драги мои дръгливци! И да слушате оня дребен затлъстял расов котарак, който по волята на фараона сега носи военачалническия камшик. Подчинявайте му се като на ваше непокорно дете и гледайте да не падне от колесницата или да се набоде на собствения си нож!

Войниците се разсмяха и го обсипаха с хвалебствени думи, но той се навъси, закани им се с юмрук и извика:

— Впрочем казвам ви не сбогом, а довиждане в най-скоро време. Понеже виждам какъв плам гори в мръсните ви очи, дръжте лапите си кротко и помнете указанията ми, че като се върна, да не ви смъкна кожата от гърба!

Запита ме къде живея и уведоми началника на стражата, но не нареди да пренесат нещата му вкъщи, защото сметна, че на бойния кораб са на най-сигурно място. Сетне ме прегърна както някога и въздъхна:

— Честно ти казвам, Синухе, ако тази вечер някой е заслужил да се напие, това съм аз.

Сетих се за „Крокодилската опашка“ и му разказах за нея. Думите ми явно му допаднаха, та се осмелих да го помоля в случай на безредици да поръча охрана за кръчмата на Каптах. Той даде нареждане на началника на стражата, който му се подчини, сякаш продължаваше да носи камшика на главнокомандуващ, и обеща да подбере по-възрастни, благонадеждни мъже за пазачи на заведението. Така успях да направя услуга на Каптах, без това да ми струва нещо.

Вече ми беше известно, че в „Крокодилската опашка“ имаше няколко тайни стаички, където продавачите на крадени вещи и похитителите на гробовете се спазаряваха помежду си и където понякога знатни жени се срещаха с яки носачи от пристанището. Заведох го в една от тези стаички и Мерит му поднесе „крокодилска опашка“ в раковина, която той изпразни на един дъх, позакашля се и изпухтя. След туй поръча втора и когато Мерит отиде да я донесе, каза, че била хубавица, и запита какво ме свързва с нея. Уверих го, че между нас не е имало нищо, ала все пак бях доволен, че Мерит още не бе успяла да си набави новата дреха и коремът й не беше разголен. Без да я задява, Хоремхеб й благодари любезно, пое раковината върху дланта си, отпи предпазливо и дълбоко въздъхна. Сетне рече:

— Синухе, утре по улиците на Тива ще потече кръв, но аз не мога да сторя нищо, понеже фараонът е мой приятел и аз го обичам, макар че е луд. Някога го завих с наметката си и моят сокол свърза съдбите ни. Възможно е именно заради лудостта му да го обичам, ала в тази работа няма да се меся, защото трябва да мисля за бъдещето и не желая народът да ме намразва. Ех, приятелю Синухе, много вода изтече и Нил многократно приижда от деня, когато се срещнахме за последен път в зловонната Сирия. Сега пристигам от страната Куш, където по заповед на фараона разпуснах всички тамошни гарнизони и доведох негърската войска в Тива, така че на юг страната е беззащитна. Приятелю Синухе, във всички големи градове казармите отдавна са опразнени. В кухненските им съдини гнездят птици, войниците се скитат из страната, претрепват с тояги земеделците и им отнемат говеждите кожи, с които са щели да платят данъка си на фараона. Но и против това не мога да сторя нищо, защото някога завих фараона с наметката си, пазих го в безпомощността му и съдбата ми е свързана с неговата, обаче от самия него никой не може да го опази. Затуй сърцето ми се свива за Египет, за моята страна Египет.

Разказах му как неотдавна фараонът бе забранил да се изпращат кораби за Пунт и споменах за настроенията в Сирия. Той не се учуди, само поклати глава с мрачен поглед, отпи от „крокодилската опашка“ и рече:

— Ако върви все така, въпрос на време е кога в Сирия ще избухне метеж. Може би това ще го вразуми, но междувременно страната осиромашава. Ето сега се лишаваме от търговията с Пунт. След короноването му рудниците в планините също работят с по-малка сила и непълноценно, понеже ленивците вече не бива да се наказват с тоягата, а само им се намалява дневната дажба. Сърцето ми наистина се свива заради него, заради Египет и заради фараонския бог, макар че от богове нищо не разбирам и не ща да разбирам, защото съм воин. Ще ти кажа само, че тепърва много, доста много ще погинат заради неговия бог, а това е безразсъдно. Нали уж боговете съществуват, за да усмиряват народа, а не да сеят вълнения сред него.

След малко той продължи:

— Утре Амон ще бъде сразен. Няма да ми е жал за него, защото твърде много се угои, за да стои редом с египетския фараон. По-уместно ще е фараонът да го събори, понеже от Амон ще наследи огромни богатства, които все още могат да го спасят. Ако постъпва разумно, той може да спечели и всички останали богове на своя страна, защото техните жреци стояха в сянката на Амон и ужасно му завиждаха. Тях би могъл да ги подчини, като разпредели Египет между множеството малки богове. Обаче никой жрец не обича неговия Атон, а жреците и най-вече жреците на Амон владеят сърцата на народа. Затуй всичко ще се обърка.

— Но нали Амон буди неприязън? — обадих се аз. — Колко време неговите жреци са държали народа в мрак и са задушавали всяка жива мисъл, докато накрая никой не смееше дума да продума без разрешението на Амон. Затова пък Атон обещава светлина и свободен живот, живот без страх, а това е много нещо, невероятно много, приятелю Хоремхеб!

— Не ми е ясно какво разбираш под страх — отвърна той, — ако не туй, че народът трябва да се обуздава чрез страх. А щом боговете обуздават народа, тогава не са нужни оръжия, за да крепят властта. В това отношение Амон добре си гледаше работата и ако се беше задоволил да бъде слуга на фараона, щеше напълно да заслужи положението си. Защото без страх народите никога не са били управлявани, а и в бъдеще без него не ще могат да бъдат управлявани. Ето защо Атон е толкова опасен с цялата си благост и със своя кръст на любовта.

— Той е по-велик бог, отколкото предполагаш — вметнах кротко, без сам да знам защо му го казвам. — Възможно е той да е в теб, без да го осъзнаваш, и в мен също, без да го осъзнавам. Ако хората го разберат би могъл да избави всички народи от гнета на страха и мрака. Възможно е обаче, както спомена, мнозина да умрат заради него, защото вековечното може да бъде наложено на обикновените хора само насилствено.

Хоремхеб нервно ме погледна, сякаш бях дете, което дърдори глупости в присъствието на възрастни. Лицето му помръкна и понеже „крокодилската опашка“ вече беше почнала да го хваща, той посегна встрани за военачалническия си камшик, за да изплющи с него. Когато ръката му не напипа нищо, малко се сконфузи и остро заяви:

— Докато човекът е човек, докато има алчност, ревност, страх и омраза, докато има различни цветове на кожата, различни езици и народи, дотогава богатият ще си остане богат, а бедният — беден, силният ще управлява слабия, а хитрият ще властвува над силния. Атон иска да направи всички еднакви, така че пред него робът и заможният да бъдат равни, но здравият разум подсказва безсмислието на такова намерение. Това е толкоз ясно и очевидно, че нямам желание да разговарям за него, защото ме дразни и помрачава мислите ми.

— Според вавилонците звездите показват настъпването на нова световна година — промълвих тихо. — Може би Атон ще поеме властта в ръцете си и тя ще се задържи, докато гарванът побелее и водите на реката потекат нагоре, както пеят неговите жреци в светилището му…

Така му рекох, ала сам не вярвах на думите си. Хоремхеб изпи напитката до дъно и ме изгледа съжалително, но „крокодилската опашка“ му беше подействувала, настроението му пак се оправи и той каза:

— Е, на едно мнение сме поне, че е време Амон да бъде съборен. Само че като се е стигнало дотам, трябваше да стане потайно и ненадейно, в мрака на нощта и навсякъде едновременно. Върховните жреци трябваше веднага да се избият, а останалите да се пратят в рудниците и каменоломните. Ала в лудостта си фараонът иска да извърши всичко това явно, пред очите на народа и под лъчите на своя бог — нали слънчевият диск е неговият бог, в което впрочем няма нищо ново. Всеки случай това е лудост, ще се пролее много кръв и аз отказах да го направя, понеже не бях уведомен навреме за замислите му. В името на Сет и всичките му дяволи, ако бях узнал своевременно за тази работа, щях да я обмисля хубаво и щях да катурна Амон така ненадейно, че и той самият едва ли щеше да усети какво става. А сега в Тива всеки уличен хлапак знае за това, жреците насъскват народа в дворовете на храма, мъжете кършат клони от дърветата да се бият с тях, а жените тръгват за храма, прикрили в дрехите си бухалките за пране. Кълна се в моя сокол, че ми иде да заплача, като се замисля за лудостта на фараона.

Той отпусна глава в ръцете си, облегна се на коленете ми и зарида при мисълта за предстоящите страдания на Тива. Мерит му донесе трета „крокодилска опашка“ и с такова възхищение се загледа в здравия му гръб и изпъкналите мускули, че аз раздразнено я накарах да излезе и да ни остави насаме. Захванах да му разказвам какво бях видял и чул по негова поръка във Вавилон, в страната Хати и в Крит, докато забелязах, че крокодилът го бе зашеметил с опашката си и той спеше дълбоко, подпрял глава на ръцете си. Той продължи да спи в скута ми, аз бдях над съня му и дочувах олелията на войниците в кръчмата, защото стопанинът и Каптах сметнаха за свой дълг да ги развличат, та като започнат вълненията, още по-усърдно да охраняват сградата. Затуй шумът не секна цяла нощ, а напротив — доведоха слепи свирачи и танцьорки и предполагам, че войниците добре се позабавляваха. Аз обаче съвсем не се забавлявах при мисълта, че във всяка тиванска къща се точеха ножове и сърпове, че се остреха колове, а кухненските чукала се обковаваха с мед. Според мен през онази нощ в Тива мнозина не спаха, навярно и фараонът не е спал, но Хоремхеб спа дълбоко. Това вероятно се дължеше на обстоятелството, че беше воин по рождение.




2


През цялата нощ тълпите в дворовете и преддверията на храма на Амон също будуваха, бедняците се отморяваха по хладните тревни площи, а жреците неспирно принасяха жертви върху всички олтари и раздаваха на народа жертвено месо, жертвен хляб и жертвено вино. Те гръмогласно призоваваха Амон и обещаваха вечен живот всекиму, който вярва и залага живота си за него. Стига да пожелаеха, жреците можеха да предотвратят кръвопролитието. Достатъчно беше само да отстъпят и да се подчинят, и фараонът щеше да ги пусне да си идат в мир, без да ги преследва, защото неговият бог ненавиждаше гоненията и мъстта. Ала властта и богатствата дотолкова бяха главозамаяли жреците на Амон, че дори смъртта не ги плашеше, когато го призоваваха на помощ, а не е изключено през тази последна нощ вярата на мнозина от тях да се беше възвърнала, та затуй не се бояха от смъртта. Беше им съвсем ясно, че нито народът, нито малобройната стража на Амон можеха да се противопоставят на въоръжената, изпитана в битки войска. Тя щеше да ги помете от пътя си така, както прииждащата река повлича сухите сламки. Но те искаха да се стигне до сблъсък между Амон и Атон, да превърнат фараона в убиец и престъпник, оставил мръсните негри да проливат чистата египетска кръв. Искаха жертви за своя Амон, за да живее вечно от димящата им кръв, независимо че образът му щеше да бъде разрушен, а храмът му — затворен.

Най-сетне след дългата нощ иззад трите планински върха на изток отново се извиси слънчевият диск на Атон и палещата жега на летния ден мигновено прогони нощната прохлада. Тогава от всички улични, ъгли и площади проечаха тръби и глашатаите на фараона прочетоха неговото оповещение, с което обявяваше лъжовния бог Амон за свален и го проклеваше за вечни времена, така че прокълнатото му име също трябваше да се изличи от надписите и паметниците, включително и от гробниците. Всички храмове на Амон в Горната и Долната земя, всичките му землища, стада, роби, постройки, злато, сребро и мед ставаха собственост на фараона и на неговия бог. Фараонът обещаваше да превърне храмовете му в обществени места за разходка, парковете му — в обществени градини, а свещените му езера — в обществени езера, в които бедните ще могат да се къпят през горещите дни и да черпят вода колкото си искат. Обещаваше да подели цялата земя на Амон сред ония, които си нямаха нищо, за да я обработват в името на Атон.

Първоначално, както го изисква благоприличието, хората безмълвно слушаха оповещението на фараона, но накрая от всички улици, площади и откъм храма се надигна възторжен възглас: „Амон, Амон!“ Беше толкова мощен, сякаш идеше от каменната настилка и от стените на сградите. Негърските войници се стъписаха, татуираните им с бели и червени ивици лица посивяха, те се заозъртаха и забелязаха, че въпреки своята многочисленост бяха малцинство в този огромен град, който виждаха за първи път в живота си. Сред виковете на тълпата мнозина не чуха, че за да изличи прокълнатото име на Амон от собственото си име, фараонът от този ден се бе нарекъл Ехнатон — Любимеца на Атон.

Виковете разбудиха Хоремхеб в задната стаичка на „Крокодилската опашка“, той се протегна и усмихнато ми прошепна с притворени очи:

— Ти ли си, принцесо моя Бакет, любимката на Амон? Ти ли ме призоваваш?

Но щом го смушках в хълбока, той отвори очи и усмивката на лицето му избледня като вехта дреха. Опипа главата си и каза:

— Сет и всичките му дяволи да те вземат, Синухе, напитката ти беше силна и сигурно съм сънувал.

Казах му, че народът величае името на Амон. Тогава той се опомни, скочи и ние влязохме в кръчмата, препъвайки се в налягалите войници и в разголените крака на танцьорките. Хоремхеб грабна един хляб от стената и изпразни кана бира. Забързахме навън и се втурнахме към храма по дългите улици, които като никога бяха опустели. Пътем Хоремхеб се изми край един фонтан по алеята на овните, потопи главата си във водата и изпръхтя тежко, защото „крокодилските опашки“ продължаваха да плющят в главата му.

Междувременно дребният затлъстял расов котарак на име Пепитамон бе разположил войската и колесниците си пред храма. Когато му доложиха, че всичко е готово и всяка група знае задачата си, той се изправи в златния си паланкин и с писклив глас извика:

— Египетски войници, безстрашни мъже от Куш и храбри шардани! По заповед на фараона идете и сринете проклетия образ на Амон, и ще получите голяма награда!

Изричайки това, той сметна, че е извършил всичко, което се изисква от него, седна доволен върху меките възглавнички на паланкина и накара робите да му веят, понеже ставаше горещо.

Площадът пред храма беше побелял от облеклото на хората. Там се бяха събрали безброй мъже и жени, старци и деца, които не помръднаха, когато войската закрачи към храма и колесниците потеглиха напред. Негрите ги избутваха с дръжките на копията си и удариха неколцина с палките си, но тълпата беше многобройна и не се отдръпваше. Отведнъж всички завикаха името на Амон и се проснаха ничком пред колесниците, така че конете ги тъпчеха и колелата прегазваха телата им. Командирите установиха, че нямаше начин да продължат, без да се пролива кръв, и оттеглиха войската, за да получат нови нареждания, понеже фараонът беше забранил проливането на кръв. Обаче кръвта вече беше обагрила каменната настилка на площада, осакатените охкаха и стенеха, а когато тълпата забеляза изтеглянето на войниците, обзе я опиянение и си помисли, че е победила.

В същото време Пепитамон си спомни, че в своето оповещение фараонът бе променил името си на Ехнатон. За да достави удоволствие на фараона, той реши незабавно да се преименува и когато изпотените и объркани командири застанаха пред него и го помолиха за нови нареждания, той се направи, че не ги чува, присви очи и каза:

— Не познавам никакъв Пепитамон. Аз се казвам Пепитатон — благословеният от Атон Пепит!

Командирите, всеки от които със златовезания си камшик предвождаше по хиляда души, се възмутиха и началникът на колесниците избухна:

— По дяволите с този Атон! Що за подигравка е това и какво ще наредиш да предприемем с тълпата, за да си проправим път към храма?

Тогава той им се присмя и рече:

— Вие воини ли сте или баби? Разгонете народа, без да проливате кръв, както гласи изричната заповед на фараона!

При тези думи командирите се спогледаха, плюха на земята и като не можеха да сторят друго, върнаха се при войниците си.

Докато траеше това височайше съвещание, народът се разгорещи, тръгна по петите на отстъпващите негри, изравяше камъните на настилката, замеряше с тях негрите и с рев размахваше кухненски чукала и откършени клони. Тълпата беше многобройна и се окуражаваше с възгласи, много негри рухваха окървавени под сипещите се камъни, а впрегнатите в колесниците коне така се бяха подплашили от виковете, че колесничарите с все сила дърпаха поводите, за да ги успокоят. При завръщането си началникът на колесниците видя, че окото на най-хубавия и най-скъпия му кон беше избито и с единия си крак, улучен от камък, накуцваше. Стана му толкова болно, че от ярост заплака и завика:

— Златната ми стрела, пъргавото ми сърне, слънчевият ми лъч, избили са ти окото и са ти строшили крачето, но ти си ми по-скъп на сърцето от цялата тази сган и от всички богове, взети заедно! Затуй ще отмъстя за теб, но без да проливаме кръв, както изрично е наредил фараонът.

Застанал начело на бойните колесници, той връхлетя право в тълпата, всеки от колесничарите изтегляше в колесницата си някой от най-злостно викащите, конете тъпчеха старци и деца и възгласите на народа преминаха във вопли. Изтеглените в колесниците биваха удушавани с конските поводи, така че кръв не се проливаше, след което колесничарите поемаха обратно, влачейки труповете им зад колесниците, за да сплашат народа. Негрите свалиха тетивата от лъковете си, врязаха се в тълпата и също почнаха да удушават хора — даже децата не пощадяваха, — като с щитовете си се предпазваха от камъните и размаханите тояги. Но щом някой татуиран негър се отделеше от групата си и се размесеше с тълпата, тя го стъпкваше и в гнева си го разкъсваше на парчета. От една колесница издърпаха колесничаря и с неистов вой разбиха главата му в настилката.

Двамата с Хоремхеб наблюдавахме всичко това от алеята на овните, но безредиците, шумът и тропотът бяха невъобразими, така че не виждахме какво става и едва по-късно всичко се изясни.

— Нямам власт да се намеся, обаче ми се струва, че има какво да науча от видяното — рече Хоремхеб, покатери се на гърба на един лъв с овнешка глава и оттам заследи развоя на събитията, дъвчейки хляба, който беше грабнал на излизане от кръчмата.

И все пак царският главнокомандуващ Пепитатон се нервираше, че времето си течеше, водният часовник до него бълбукаше на вятъра, а виковете на народа не преставаха да нахлуват в ушите му като бучене на неудържим порой. Той отново свика командирите, смъмри ги строго за протакането и каза:

— Днес суданската ми котка Мимо ще се окоти и аз ужасно се безпокоя, че не съм край клетката й. Идете най-сетне в името на Атон да разрушите оня проклет образ, та да се прибираме по домовете си. Кълна се в Сет и всичките му дяволи, че в противен случай ще ви откъсна огърлиците от врата и ще начупя камшиците ви!

След тези думи командирите разбраха, че каквото и да стане, работата им е спукана. Посъветваха се помежду си, призоваха на помощ всички богове на подземното царство и решиха да спасят поне воинската си чест. За тази цел те построиха войската, настъпиха неудържимо и пометоха народа от пътя си, както прииждащата река повлича сухите сламки. Копията на негрите се обагриха, площадът плувна в кръв и сто пъти по сто мъже, жени и деца погинаха тази сутрин пред храма в името на Атон. Защото, щом видяха войниците да настъпват истински, жреците накараха да затворят портите, народът като подплашено стадо се пръсна на вси страни, озверените от кръвта негри го подгониха и го избиваха със стрелите си, а бойните колесници се носеха по улиците и бойците промушваха всеки беглец. Но в суматохата тълпата нахълта в светилището на Атон, катуряше олтарите му и убиваше жреците, попаднали в ръцете й, ала колесниците и там я преследваха. Така каменните подове в светилището на Атон скоро се покриха с кръв и тела на умиращи.

Но стените около храма на Амон преградиха пътя на Пепитатоновата войска — негрите нямаха опит в превземането на зидове, а стеноломите им, с чиято помощ сигурно лесно проникваха в наколните жилища из южните джунгли в страната на жирафите, не можеха да пробият обкованите с мед порти. В безсилието си те обсадиха зида, отгоре жреците ги обсипваха с проклятия, стражите ги обстрелваха със стрели и копия, така че немалко татуирани негри съвсем ненужно паднаха край стените на храма. От площада пред него се надигна тежката миризма на кръв и мухите от целия град се събраха като жужащи облаци. Пепитатон нареди да го пренесат със златния паланкин там, но от зловонието лицето му прежълтя и се наложи робите да кадят тамян наоколо. При вида на неизброимите трупове той зарида и закъса дрехите си, обаче сърцето му беше загрижено за суданската котка Мимо, поради което заяви на командирите:

— Боя се, че ви грози страшният гняв на фараона. Образа на Амон не можахте да сринете, но затова пък по канавките на площада кръвта се стича на вълни. Ала станалото — станало. Сега трябва бързо да ида при фараона и да му доложа за случилото се. Ще опитам да се застъпя за вас. Пътем смятам да отскоча вкъщи, за да видя котката си и да се преоблека, че тази ужасна смрад се просмуква до кожата в това време вие укротете негрите и им дайте храна и бира, защото днес не можем да предприемем нищо срещу стените на храма. Като опитен пълководец, съм наясно с това, пък и не разполагаме със стенобитни машини. Но вината не е моя — фараонът нито с дума не ми загатна, че може да се стигне до обсада на храма. Затуй нека сам решава как да постъпим.

През този ден не се случи нищо повече. Командирите изтеглиха войниците си по-надалеч от стените и от купищата мъртви тела и повикаха обоза да нахрани негрите. Шарданите, които бяха по-хитри от негрите и не обичаха жегата, нахълтаха в къщите около храма, прогониха обитателите им и се нахвърлиха на виното в избите, защото къщите бяха все на богати и знатни. В това време труповете по площада подпухнаха и първите гарвани и лешояди долетяха от планините в Тива, където не се бяха мяркали от незапомнени времена.

За известно време изоставих Хоремхеб, защото покрай нас мина момченце с разкървавен нос, напъвайки се да влачи стенещия си баща, когото бойните колесници бяха прегазили и му бяха откъснали краката. Помогнах му, сетне помогнах и на други, които бягаха, и отново долавях зловещото свистене на стрелите, но не се боях, понеже упражнявах лекарската си професия и сърцето ми изтръпваше пред всичко предстоящо, след като бях видял Атон да поема властта в свои ръце. Затуй предпочитах да умра при мисълта, че народът сам се ослепяваше и не виждаше доброто, което фараонът му отреждаше заради своя бог.

Но стрелите ме отбягваха, през целия ден разкъсвах дрехи и превързвах, а след смрачаване приемах пациенти в дома си, защото в бедняшкия квартал почти нямаше къща без пострадали. Докато промивах и шиех раните им, аз ги укорявах:

— Вие сте полудели. Нали фараонът ви желае доброто и обеща да раздаде земите на Амон на ония, дето си нямат нищо. От днес нататък градините на Амон са ваши, а в свещеното му езеро можете да ловите тлъста риба.

Те обаче отвръщаха:

— Лъжефараонът иска да ни прогони от бедняшките ни къщи, а ние си ги обичаме. Принуждава ни да работим на полето и да станем роби на земята, макар че не сме се раждали по бунищата. Освен туй много добре знаеш, че рибите на Амон имат остри кости, засядат в гърлото и човек се задушава, защото са свещени риби.

Започваха да ме поглеждат подозрително и питаха:

— Да не си станал човек на Атон, Синухе, ти, когото свикнахме да уважаваме? Ако е така, нямаме нужда от помощта ти, защото в такъв случай ножът ти отравя нашите рани, а превръзките ти се впиват в кожата ни и я изгарят като огън.

Забелязах, че по-добре беше да ги лекувам, без да им говоря нищо, понеже привързаността им към Амон ги беше заслепила.

По едно време в двора ми докараха младеж, чиито коси лъщяха от благовонно масло, ала на гърлото си имаше рана, от която водата изтичаше, щом речеше да пие. Щях да го излекувам, но превързаните пациенти откриха, че прашната му и окървавена яка бе обшита с един ред кръстчета на живота. Те се нахвърлиха върху му и го убиха, преди да успея да им попреча. Беше им съвсем непонятно защо плачех и ги укорявах, след като единственото им желание било да прогонят злото из средата си, а за тях всяко зло водеше началото си от Атон.

— Преди появата на Атон — уверяваха те — бяхме бедни, но честити, защото в глада и нищетата имахме благословията на Амон и с негова помощ можехме да идем в Западната страна. Но заради проклетия си Атон фараонът ни лишава от тази благословия, сега съвсем осиромашахме и сме за окайване, че негрите ни трепят, а с идването на Атон ще плъзне чума и глад, ако Амон ни изостави, защото той е царят на всички богове.

Затуй те захвърлиха тялото на младежа на улицата и псетата се събраха да ближат кръвта му и облизаха също благовонното масло от косите му.

В същото време негрите пиеха бира на площада и по улиците около храма, шарданите лочеха вино в завзетите от тях къщи и подофицерите нито можеха да им попречат, нито имаха такова желание, ами и те се запиха. Когато се смрачи, лампите по главните улици не светнаха и небето над Тива остана тъмно, но негри и шардани се измъкваха от становете си, палеха факли, разбиваха вратите на публичните домове, обираха къщите, кръстосваха улиците и питаха всеки срещнат: „Амон или Атон?“ Ако не им отговореше, те го набиваха и изпразваха кесията му. Ако ли пък някой от страх отвърнеше: „Благословен да е Атон!“, те му крясваха: „Лъжеш, куче! Нас няма да ни измамиш, тиванецо!“ Сетне прерязваха гърлото му, намушкваха го с копията си и отнасяха дрехите и кесията му. За да виждат по-добре, те палеха къщите по улиците и след полунощ небето над Тива отново почервеня от огъня на пожарите. През онази нощ дори най-високопоставените тиванци не бяха сигурни за живота си, нито пък някой можеше да напусне града, защото пътищата бяха завардени, реката също се охраняваше и стражите връщаха всеки, който се опиташе да бяга, понеже им беше наредено да внимават да не би някой тайно да изнесе златото и скъпоценностите на Амон.

Не знам какво си е мислел фараонът през онази нощ, виждайки отблясъците на пожарите върху тиванското небе, но предполагам, че пред него бяха премълчали много неща и че му се е искало да вярва онова, което са му казали, защото в сърцето си той не обичаше Тива — свещения град на Амон. Пепитатон не загуби длъжността си на главнокомандуващ, а напротив — като израз на своята благосклонност фараонът му подари златна огърлица, украсена с котешки изображения, загдето по примера на своя господар първи се бе преименувал, изличавайки от името си прокълнатото име на Амон, което вече не биваше да се споменава гласно. Заради станалото никой не бе наказан, фараонът само заповяда обсадата на храма да продължи дотогава, докато жреците се вразумят или гладът ги принуди да се предадат, и повече не се наложи някой да загива в битка. От всички заповеди тази беше най-безсмислената, защото в хамбарите на храма имаше зърно, в оборите — говеда, а в градините — пасища за говедата. И макар в дворовете му да се бяха стекли сто пъти по сто вярващи в Амон, те не гладуваха, а по-скоро самият град стана жертва на глада, след като пътищата и реката стояха затворени.

Но най-голямото зло дойде от това, че труповете останаха да лежат и да се разлагат на площада пред храма. За да не си навлече гнева на фараона, комуто бяха съобщили, че са загинали само няколко души, всеки се правеше, че не знае нищо за труповете. А и на хората не се разрешаваше да приберат телата на близките си — само най-богатите откупиха от шарданите първия ден няколко трупа, ала на другия ден вонята прогони и шарданите от площада. Така сладникавото зловоние на телата тровеше Тива, тровеше и водата на реката и само след няколко дни из града плъзнаха болести, без някой да може да ги възпре, защото Домът на живота със запасите си от лекарства се намираше отвъд стените на храма.

Всяка нощ в града пламваха пожари, ограбваха се къщи, татуирани негри пиеха вино от златни бокали, шардани спяха в меки постели със завеси. А от стените на храма жреците денонощно сипеха проклятия към лъжефараона и към всички отрекли се от Амон. Цялата измет на града, всички крадци, похитители на гробове и разбойници, които нямаха страх ни от Амон, ни от останалите богове, се измъкнаха от дупките си. Те благоговейно превъзнасяха Атон, ходеха в светилището му, което незабавно бе почистено, приемаха от останалите невредими жреци кръста на живота и го окачваха на шията си като амулет, за да могат в потайна доба досита да грабят, убиват и безчинствуват. След ония дни и нощи Тива години наред не приличаше на себе си — властта и богатствата изтичаха от нея като кръв от многобройните рани на снажно тяло.




3


Хоремхеб живееше у дома, будуваше, линееше и погледът му от ден на ден ставаше все по-мрачен. Вече не обръщаше никакво внимание на ястията, които Мути от сутрин до вечер се мъчеше да натъпче в устата му, защото като много други жени тя също беше очарована от него и го почиташе повече от мен — високообразования, но мършав и слабоват мъж.

— Не ме е грижа нито за Амон, нито за Атон — казваше Хоремхеб, — обаче заради тях войниците ми се озвериха, та ще трябва да се нашарят много гърбове и да паднат глави, преди да им възвърна разсъдъка. Жалко наистина, защото мнозина от тях познавам лично, заслугите им са ми известни и знам, че са добри воини, ако се държат изкъсо и се наставляват умело.

А пък Каптах с всеки изминал ден ставаше все по-богат и лицето му лъщеше от тлъстина. Нощите си прекарваше в „Крокодилската опашка“, където шарданските подофицери и стотниците плащаха пиенето със злато. Тайните стаички зад кръчмата се пълнеха с крадени ценности, накити, ковчежета и килими, които те заменяха за вино, без да се пазарят. Това заведение никой не закачаше — злосторниците го заобикаляха отдалеч, защото го вардеха войници на Хоремхеб. Каптах ги поеше от зори до мрак и пак до зори, така че те пазеха кръчмата вярно и молеха боговете да благословят името му. Като предупреждение към безчинствуващите над вратата бяха окачили обърната надолу глава на разбойник, заловен на местопрестъплението.

Още на третия ден лековете ми свършиха. Нови не можех да набавя дори с цената на златото и умението ми беше безсилно срещу болестите, които се ширеха в бедняшкия квартал от застоялата вода и труповете. Бях преуморен, сърцето в гърдите ми беше като жива рана, а от безсъние очите ми се бяха налели с кръв. Всичко ми бе дотегнало — и бедните, и раните им, и Атон, та отидох в „Крокодилската опашка“ и пих смесени вина, докато заспах. На заранта се събудих в постелята на Мерит, която лежеше до мен. Ужасно се засрамих и й казах:

— Животът е като студена нощ, но сигурно е хубаво, когато двама самотници се топлят взаимно в студената нощ, макар ръцете и очите им да се залъгват заради приятелството.

Тя сънено се прозина и рече:

— Откъде знаеш, че ръцете и очите ми лъжат? Вярно, омръзнало ми е да плескам войниците през пръстите и да ги сритвам, но в този град мястото до теб, Синухе, е единственото сигурно място, където никой не ме задява. Не разбирам защо е така и почти ми е обидно, защото минавам за хубава жена и коремът ми е безупречен, ала ти не пожела да го погледнеш.

Изпих бирата, която ми поднесе, за да проясня натежалата си глава, и не знаех какво да й отговоря. Тя ме погледна с кафявите си усмихнати очи, в чието дъно тъгата все още тъмнееше като водата на дълбок кладенец.

— Синухе — рече тя, — иска ми се да ти помогна, ако мога. Знам, че в този град има една жена, която ти е длъжница. В днешни дни всичко е с главата надолу, вратите се отварят навън и много стари дългове се разплащат по улиците. Може би и на теб ще ти олекне, ако уредиш сметките си, за да не подозираш във всяка жена пустиня, която ще те изгори.

Казах й, че съвсем не я смятам за пустиня, и си тръгнах, но думите и започнаха да тлеят в мен, защото и аз бях човек като другите, през онези дни сърцето ми беше претръпнало от кърви и рани и бях вкусил опиянението на омразата, та изпитвах страх от себе си. Затуй думите й лумнаха като пламък в мен и аз си спомних за храма на богинята котка, за дома край него, макар изтеклото оттогава време да беше засипало спомените ми като пясък. Но през онези кошмарни за Тива дни всички мъртъвци се вдигаха от гробовете и аз си спомних за добродушния си баща Сенмут, за милата си майка Кипа. При мисълта за тях в устата си усетих вкус на кръв, защото по онова време никой в Тива не беше толкова високопоставен или заможен, че да се чувствува в пълна безопасност, и беше достатъчно да наема няколко войници, за да изпълнят желаното от мен. Само че още не знаех какво бе то. Затуй се прибрах вкъщи и правех за болните онова, което смогвах без лекарства. Посъветвах обитателите на бедняшкия квартал да изкопаят кладенци по брега на реката, та просмукалата се през тинята вода да бъде чиста.

На петия ден страхът обзе също командирите на Пепитатон, понеже войниците вече не се подчиняваха на тръбите, ами хулеха командирите си по улиците, изтръгваха златния камшик от ръцете им и го прекършваха о коленете си. Те отидоха при Пепитатон, комуто несгодите на военния живот отдавна бяха дотегнали и той копнееше за котките си, заклеха го да се яви пред фараона, да му признае истината и да свали яката на царски главнокомандуващ от врата си. Така на петия ден у дома пристигнаха вестоносци на фараона и повикаха Хоремхеб при него. Хоремхеб се надигна като лъв от леговището си, изми се, облече се и тръгна с тях, ръмжейки под нос онова, което щеше да каже на фараона, защото в този ден властта му вече беше разклатена и никой не знаеше какво щеше да стане утре. Пред фараона той казал:

— Ехнатон, трябва да се бърза и нямам време да ти припомням какво те бях посъветвал да вършиш. Ако искаш всичко да се върне в старото русло, повери ми за три дни фараонската власт. На третия ден ще ти я върна и няма да е нужно да знаеш какво се е случило.

— Ще свалиш ли Амон? — запитал фараонът.

— Ти явно съвсем си обезумял, но след всичко станало Амон трябва да падне, за да се запази властта на фараона. Затуй ще сваля Амон, обаче не ме питай как ще го сторя.

— Жреците му няма да закачаш, защото те не знаят какво вършат — добавил фараонът, на което Хоремхеб отвърнал:

— Не виждам какво друго може да те излекува, освен да се отвори черепът ти, ала ще се подчиня на твоята заповед, тъй като някога в слабостта ти те покрих с наметката си.

Сетне фараонът заплакал и за три дни му предал камшика и закривения си скиптър.

Не съм видял как е протекло всичко, но го знам от разказа на Хоремхеб, който като всеки воин често добавяше по нещо към описваното. Всеки случай той се върна в града със златната колесница на фараона, обикаляше с нея от улица в улица, извикваше войниците поименно, събра най-благонадеждните около себе си и нареди да надуят тръбите, за да призоват войската край соколите и лъвските опашки. Цяла нощ раздава присъди, от войнишките станове се носеха писъци и вой и полковите екзекутори превърнаха купища тръстикови тояги на трески, докато ръцете им отмаляха и те се заоплакваха, че никога не са вършили толкова тежка работа. Най-добрите си хора Хоремхеб изпрати да патрулират из града. Те залавяха всеки войник, който не бе последвал призива на тръбата, и го отвеждаха да бъде набит, а мнозина, чиито ръце и дрехи бяха окървавени, загубиха главата си пред погледа на останалите войници. Призори тиванската измет се изпокри като плъхове по дупките си, тъй като всеки спипан да краде или да се вмъква в чужда къща биваше пронизван на място с копие. Ето защо те бягаха, криеха се и трепереха в скривалищата си, късаха кръста на Атон от шията и дрехите си, опасявайки се, че той ще ги издаде, ако някой ги срещне.

Хоремхеб свика също всички дърводелци от града, събаряше къщи на богаташи и разглобяваше кораби, за да получи дървен материал, след което нареди да изготвят стеноломи и стълби, тарани и обсадни кули, така че в тиванската нощ ехтяха ударите на чукове и трясъкът на греди. Но по-силно от всичко друго се разнасяха виковете на наказваните с тояги негърски войници и шардани и за жителите на Тива тези звуци бяха най-приятните. Ето защо те предварително простиха на Хоремхеб за всичките му деяния и го обикнаха. След толкова бедствия най-разумните вече се бяха наситили на Амон и се надяваха скоро да бъде свален, та градът да се отърве от войниците.

Хоремхеб реши да не си губи времето в безплодни преговори с жреците. Щом се съмна, той даде разпореждания на командирите, свика също стотниците и им разпредели задачите. На пет места войниците примъкнаха обсадните кули до стените на храма и в същото време тараните започнаха да разбиват портите. Никой от войниците не пострада, защото те се прикриваха под навес от щитове, а жреците и стражите на храма, които разчитаха обсадата да продължи, не бяха загрели вода, нито бяха стопили смола, за да я изсипят върху нападащите. Затова те не бяха в състояние да отблъснат устремното нападение, започнало по план едновременно на няколко места, разпръснаха силите си и безпомощно тичаха по стените, а тълпата по дворовете завика от страх. Виждайки поддаващите порти и катерещите се по зидовете негри, върховните жреци наредиха да се даде сигнал с тръбите, за да се прекрати съпротивата и народът да бъде пощаден, защото според тях Амон бе получил достатъчно жертви и те искаха да запазят живота на вярващите в него за бъдни времена. Така портите се отвориха и съгласно заповедта на Хоремхеб войниците пуснаха натъпкания в дворовете народ да избяга. Призовавайки Амон на помощ, хората се разбягаха и с радост се прибраха по къщите си, понеже опиянението им се бе изпарило и в тесните дворове на храма времето течеше тягостно под палещото слънце.

По такъв начин Хоремхеб без особени жертви завзе дворовете, хамбарите, оборите и работилниците на храма. Домът на живота и Домът на смъртта също минаха в негова власт и той изпрати лекарите от Дома на живота да церят с лековете си болните в града, но Домът на смъртта никак не го интересуваше, защото този дом живее извън живота и е спокоен, каквото и да става по света. Обаче жреците и стражите се укрепиха в големия храм, за да бранят светилището. Жреците омагьосаха стражите и ги опиха с упойващи вещества, та да се бият до последен дъх, без да усещат болка.

Битката в големия храм трая до вечерта, но още преди смрачаване бяха избити всички омагьосани стражи и жреците, които се съпротивяваха с оръжие в ръка. Останали бяха само върховните жреци, заобиколили божеството в светилището. Хоремхеб нареди на тръбачите да свирят отбой, а войниците си изпрати незабавно да съберат труповете и да ги хвърлят в реката. Самият той се отправи при жреците и им рече:

— Мен Амон не ме засяга, защото служа на Хор, моя сокол. Длъжен съм обаче да изпълня заповедта на фараона и да сваля Амон. Но както аз, така и вие сигурно ще предпочетете в светилището да не бъде намерено никакво изображение, което войниците биха могли да осквернят, защото не искам да стана осквернител на богове, макар че клетвата ми ме задължава да служа на фараона. Размислете над думите ми, за което ви давам една водна мярка време. Подир туй можете да си идете в мир и никой не ще ви докосне, защото нямам за цел да ви отнема живота.

Тези думи допаднаха на жреците, които се бяха приготвили да умрат за Амон. Те зашетаха зад завесата в светилището, докато мярката вода във водния часовник изтече. Тогава Хоремхеб със собствени ръце свали завесата и пусна жреците да си идат. След тяхното тръгване светилището се оказа празно и от образа на Амон нямаше следа — жреците бързо го бяха насекли, а треските бяха отнесли под наметките си, за да могат да кажат, че е станало чудо и Амон продължава да живее. Хоремхеб нареди всички хранилища да се запечатат с печата на фараона, а пещерите, в които се пазеше златото и среброто, запечата лично. Същата вечер при светлината на факли каменоделците се заловиха да изличават името на Амон от всички изображения и надписи, а Хоремхеб заповяда площадът да се почисти от разложените трупове и да се потушат пожарите, които все още бушуваха тук-там из града.

Щом чуха, че Амон е свален и че редът и спокойствието са възстановени, заможните и високопоставените облякоха най-хубавите си дрехи, запалиха лампите пред домовете си и излязоха на улицата да отпразнуват победата на Атон. Придворните, избягали в златния палат на фараона, също се върнаха в града, поръчвайки да ги превозят с кораби през реката, и скоро небето над Тива отново се озари от червеникавите отблясъци на факли и лампи, по улиците се сипеха цветя, хората ликуваха, смееха се и се прегръщаха. Хоремхеб не можа да им попречи да поят шарданите с вино, нито пък успя да възпре знатните дами да прегръщат негрите, които на копията си бяха набучили обръснатите глави на избити от тях жреци. Защото тази нощ в Тива бушуваше възторг в името на Атон, а в името на Атон всичко беше позволено — между египтяни и негри нямаше разлика, в доказателство на което придворни дами отвеждаха в домовете си негри и разгръщайки новите си летни одежди, се наслаждаваха на тяхната сила и на противната миризма от кръвта по телата им. А когато от мрака край зидовете на площада се довлече един ранен страж на храма, който в трескавото си бълнуване призоваваше Амон на помощ, те е камъни разбиха главата му върху настилката и знатни дами възторжено заскачаха около трупа му. Всичко това видях със собствените си очи.

Като го видях с очите си, аз се хванах с две ръце за главата, всичко ми стана безразлично и си помислих само, че никакъв бог не може да изцери човека от неговото безумство. През тази нощ всичко ми беше безразлично и затуй бежешком отидох в „Крокодилската опашка“, думите на Мерит запламтяха в сърцето ми и аз повиках със себе си войниците, които все още пазеха кръчмата. Подчиниха ми се, понеже ме бяха виждали да дружа с Хоремхеб, и сред безразсъдната нощна тупурдия ги поведох покрай подскачащи по улиците хора към храма на богинята котка и към дома на Нефернефернефер. Там също светеха лампи и факли, къщата не беше обрана от крадци и от нея се дочуваше пиянска веселба и глъч. Но след като я бях докарал дотам, краката ми се разтрепериха, стомахът ми се обърна и аз казах на войниците:

— Това е нареждане на моя приятел Хоремхеб, царския главнокомандуващ. Влезте в тази къща, където живее жена с гордо вдигната глава и зелени като камък очи! Идете и ми я доведете, а ако се възпротиви, ударете я с дръжка на копие по главата, но гледайте повече да не пострада!

Войниците охотно влязоха и след миг изплашени гости побягнаха презглава навън, а прислугата завика стражите на помощ. Но войниците скоро се върнаха с плодове, медени сладкиши и делви с вино в ръцете, понесли също Нефернефернефер. Беше се съпротивявала, та като я халосали с копието, перуката й паднала и гладката й глава беше окървавена. Сложих ръка върху гърдите й и усетих топлата й, гладка като стъкло кожа, но имах чувството, че съм се допрял до змийска кожа. Сърцето й биеше и други увреждания нямаше. Заметнах я с черен саван, както се увиват трупове, и я вдигнах в паланкина. Виждайки войниците с мен, стражите не ме спряха. Войниците ме придружиха до Дома на смъртта, а аз седях в клатушкащия се паланкин с припадналата Нефернефернефер в обятията си. Беше все така красива, но аз я намирах по-противна и от змия. Така през бурната тиванска нощ бяхме отнесени до Дома на смъртта, пред чиито порти дадох на войниците злато, отпратих ги и освободих паланкина. Вдигнах Нефернефернефер на ръце и с нея влязох в Дома на смъртта, където миячните на трупове ме посрещнаха и аз им казах:

— На улицата намерих труп на жена и ви го нося. Не познавам нито нея, нито близките й, но предполагам, че по нея ще намерите накити, които ще възнаградят труда ви, ако запазите тялото й за вечни времена.

Миячите ме изругаха и рекоха:

— Луд човек! Да не мислиш, че тези дни труповете не ни стигат? А кой плаща, загдето се блъскаме?

Но щом отгърнаха черния саван, те усетиха, че тялото още е топло, а когато свалиха дрехите и накитите й, видяха, че беше хубава — по-хубава от всяка жена, която е бивала донасяна в Дома на смъртта. Те тутакси замлъкнаха, сложиха ръка върху гърдите й и доловиха туптенето на сърцето й. Сетне бързо я увиха в черния саван, намигнаха си, захилиха се и доволно ми рекоха:

— Иди си със здраве, страннико, и нека постъпката ти бъде благословена. Ще направим всичко по силите си, та тялото й да се запази за вечни времена. Ако зависи от нас, ще я задържим при себе си седемдесет пъти по седемдесет дни, за да може тялото й наистина да оцелее.

По такъв начин уредих сметките си с Нефернефернефер, която ми дължеше много заради баща ми и майка ми. Представях си как щеше да се стъписа, като дойде на себе си в пещерите на Дома на смъртта, лишена от богатството и могъществото си и изпаднала във властта на миячите и балсаматорите. Доколкото ги познавах, те никога нямаше да я пуснат обратно на белия свят. С това аз й отмъщавах, загдето заради нея бях опознал Дома на смъртта. Но както установих по-късно, отмъщението ми е било детинщина, само че още не е време да разказвам за това. Ще отбележа само, че отмъщението може би опиянява и сладни, обаче от всички кълнове на живота то най-бързо повяхва и изпод сладостта му срещу човека се озъбва мъртвешка глава. Защото ако в мига на неговото извършване за мен отмъщението беше опиянение, разтърсващо тялото ми от главата до петите, то на излизане от Дома на смъртта омаята му избледня, изместена бе от вледеняващ студ и чувство за безполезност, което ме караше да усещам главата си куха като изсмукано яйце. Не ме удовлетворяваше дори мисълта, че с постъпката си навярно бях спасил мнозина лековерни младежи от позор и преждевременна смърт, понеже падението, срамът и смъртта следваха всяка крачка на разголения крак на Нефернефернефер. Не, тази мисъл не ми носеше удовлетворение, защото ако всяко нещо имаше свой смисъл, то и съществуването на Нефернефернефер имаше смисъл и на света трябваше да има жени като нея, за да могат сърцата да се поставят на изпитание. Ако ли пък нещата нямаха никакъв смисъл, тогава постъпката ми беше толкова безполезна и безсмислена, както и всички човешки дела, тъй като радостта ми от нея мигновено изчезна. А щом нищо нямаше смисъл, тогава по-добре да се удавех в реката и течението да отнесеше тялото ми.

Върнах се в „Крокодилската опашка“, видях Мерит и й казах:

— Сметките ми са уредени. По-ужасна разплата никой никога не е измислял. Обаче отмъщението не ме радва, в сърцето ми е още по-пусто отпреди и крайниците ми зъзнат, макар нощта да е гореща.

Пих вино и в устата ми то горчеше като пепел.

— Честна дума — продължих аз, — нека тялото ми изсъхне, ако още веднъж се докосна до жена. Колкото повече се замислям за жената, толкова повече се плаша от нея, защото тялото й е като безводна пустиня, а сърцето й е смъртоносна примка.

Погали ръцете ми, погледна ме с кафявите си очи и рече:

Синухе, ти никога не си срещал жена, която да ти желае само доброто…

Всички богове на Египет да ме пазят от жената, която ми желае доброто. Нали и фараонът желае само добро на всички, а реката е пълна с клатушкащи се трупове — все заради неговата доброта. Отпих от виното, заплаках и добавих:

— Мерит, бузите ти са гладки като стъкло, а ръцете ти са топли. Позволи ми тази нощ да допра устни до бузите ти, да сгрея студените си ръце в твоите, за да заспя, без да сънувам, и ще ти дам всичко каквото поискаш.

Тя се усмихна тъжно и отвърна:

— Подозирам, че „крокодилската опашка“ говори чрез устата ти, но вече свикнах с това и не го намирам лошо. Запомни, Синухе, че от теб не искам нищо и никога през живота си от никой мъж не съм искала нищо, нито съм приемала от някого ценен подарък. Ако река да дам нещо, давам го от сърце. На теб драговолно ще дам каквото си пожела, защото и аз съм самотна като теб.

Тя взе паницата с вино от треперещата ми ръка, разгърна постелята си, за да легна, отпусна се до мен и сгря студените ми ръце в своите. Допрях устни до гладките й бузи и вдъхнах кедровия аромат на кожата й, любих се с нея и за мен тя беше като баща и майка, беше като топлина за мръзнещия в зимна нощ и като маяк, който в бурна нощ насочва моряка към дома му. Докато заспивах, за мен тя беше също Минея, която завинаги бях загубил, лежах до нея, сякаш бях на морското дъно до Минея, и вече не сънувах кошмари, а спях дълбоко, докато тя ми нашепваше думи, каквито майките шепнат, когато чедото им се бои от мрака. От тази нощ тя стана моя приятелка, защото в прегръдките й отново повярвах, че в мен и извън познанието ми имаше нещо повече, отколкото съм самият аз и заради което си заслужаваше да се живее.

На сутринта й казах:

— Мерит, веднъж строших гърне с една жена, която почина, ала още пазя сребърната лента, с която пристягаше дългата си коса. Заради нашето приятелство, Мерит, въпреки това съм готов да строша гърне с теб, ако пожелаеш.

Тя се прозина, вдигайки ръка пред устата си, и отвърна:

— Друг път не бива да пиеш ни една „крокодилска опашка“, Синухе, щом на заранта почваш да дърдориш такива глупости. Не забравяй, че съм расла в кръчма и вече не съм непорочна девица, която би могла да повярва на думите ти, а после да се разочарова и огорчи.

— Като те гледам в очите, Мерит, вярвам, че на света има и добри жени — добавих аз и допрях устни до гладките й бузи. — Казах ти го само за да разбереш колко много те ценя.

— Сигурно забеляза — усмихна се тя, — че ти забраних да пиеш „крокодилска опашка“. За да покаже обичта си към някой мъж, жената първо му забранява нещо, та да усети властта й. Но нека не говорим за гърнета, Синухе. Добре знаеш, че в постелята ми винаги ще има място за теб, щом се почувствуваш прекалено самотен и тъжен. Но не се засягай, ако някой път установиш, че на света има и други самотни и тъжни мъже, защото като човек аз съм не по-малко свободна от теб в избора на компания и не искам да те обвързвам по никакъв начин. Затуй въпреки всичко ще ти поднеса лично още една „крокодилска опашка“.

Човешката душа е толкова странна и толкова малко познаваме сърцето си, че в същия миг отново се почувствувах свободен и волен като птица, без да си спомням за злините през последните дни. Настроението ми беше хубаво и този ден повече „опашки“ не пих. И добре стана, защото същия ден отново срещнах фараон Ехнатон.




4


Именно в този ден Хоремхеб върна камшика и закривения скиптър на фараона и му доложи, че Амон е свален и редът в града е възстановен. Фараонът окичи врата му с яката на царски военачалник и му подаде камшика на главнокомандуващ, който след Пепитатон все още миришеше на котки. На другия ден фараонът възнамеряваше в тържествено шествие да мине по алеята на овните до светилището на Атон, за да принесе жертва в чест на неговата победа, обаче същата вечер искаше да уреди за приятелите си прием в златния палат. Хоремхеб го уведоми за мен и аз също бях поканен в златния палат, защото Хоремхеб преувеличаваше много, когато разказваше за умението и работата ми като лекар на бедните в Тива и за всичко, което бях постигнал, превързвайки раните на нещастните и пресушавайки сълзите на осиротелите.

Ето защо се премених с царски лен и последвах Хоремхеб в златния палат на фараона. Но на кораба Хоремхеб ми каза, като размахваше златния камшик:

— Да не забравя да те предупредя, Синухе, в бъдеще да не забъркваш войниците ми в женските си истории. Сред високопоставените се е надигнал голям смут и се твърди, че нощес си отвлякъл някаква жена от дома й. Тя си имала много заможни любовници, които сега плачат и вият като болни котараци — пфу, че гадно вони камшикът ми! Та те търсят любимата си, обаче войниците ми мълчат. А ти си я дръж на скрито и се забавлявай с нея, докогато си искаш, колкото и да не ми се вярва, че заради една жена си способен на такава дързост. Но едрата риба се въди на дълбокото и войниците ми сигурно са имали право, когато преди време заради храбростта ти в хаоса на битката те нарекоха Сина на дивото магаре.

В палата за първи път видях новите летни облекла на придворните дами, за които в града се говореше толкова много, и признавам, че въпреки причудливостта си те бяха красиви и толкова ефирни, та мъжкият поглед нямаше какво още да отгатва. Видях също, че жените бяха гримирали очите си с малахитовозелена, а бузите и устните си с керемиденочервена боя, така че приличаха на рисувани картини — и това не беше зле, защото движенията им бяха вяли и с мъка прикриваха прозевките си след нощното празненство в Тива. На много от тях нозете още се огъваха от изпитото вино, та предпочитаха да се придържат о стените и да търсят опора в дългите тояги на мъжете.

Хоремхеб ме заведе в покоите на фараона и така аз отново се срещнах с него. По време на отсъствието ми той бе възмъжал, лицето му беше бледо и напрегнато, а очите подпухнали от безсъние. Не носеше никакви накити, облечен беше просто в бяло, но одеждите му бяха от фин царски лен и не скриваха уродливата женственост на издълженото му хилаво тяло.

— Синухе, лекарю, помня те, самотнико — рече той и в този миг разбрах, че беше човек, когото трябваше или да мразиш, или да обичаш, защото пред него не можеше да остане равнодушен никой, в чиито гърди биеше сърце. — Страдам от главоболие, което прогонва съня от нощите ми — каза той, докосвайки с ръка челото си. — Страшното главоболие често ме обзема, щом нещо става против волята ми, а на моите лекари не се удава да ми помогнат. Могат само да притъпяват болката с упойващи средства, ала аз не искам да ме упояват, тъй като заради моя бог умът ми трябва да е бистър като вода. Пък и лекарите на прокълнатия бог ми омръзнаха. Хоремхеб, синът на сокола, ми разказа за твоето умение, Синухе. Може би ти ще ми помогнеш. Познаваш ли Атон?

Труден въпрос ми задаваше и аз най-внимателно претеглих думите си, преди да му отговоря:

— Познавам Атон, ако именно той е нещото в мен и нещото извън познанието ми, нещото извън и над всяко човешко познание. Но по друг начин не го познавам.

Лицето му пламна, той се разпали и въодушевено каза:

— Говориш за Атон по-добре от най-добрите ми ученици — защото човек може да опознае Атон само със сърцето, а не с разума си. Само аз като негов син го познавам с разума си и в блясъка на моите видения съм го виждал лице в лице, макар по същество той да е безлик. Няма друг бог освен Атон, измислените от хората божества са заблуда. В сравнение с Атон всички божества са сенки и аз свалих прокълнатия бог, защото сянката му пречеше на светлината да озари сърцата на моя народ. Ако искаш, Синухе, аз ще ти дам кръста на живота.

— Нощес — рекох аз — видях как в името на кръста на живота мъже убиха с камъни един ранен и как около него жени подскачаха с възгласи „Атон, Атон!“. Видях също жени да блудствуват с негри, възхвалявайки Атон.

Той помръкна, сбърчи чело и пламналите скули изпъкнаха още по-рязко на мършавото му лице. Блясъкът на очите му помътня, простенвайки, той пипна главата си и извика:

— И ти, Синухе, само усилваш главоболието ми, като говориш за неща, които не ми харесват.

— Ти оповести, че живееш от истината, фараон Ехнатон — казах аз. — Затова ти говоря истината, макар добре да разбирам, че заради страданието ти твоите придворни и поклонниците на Атон забулват истината и я смекчават пред теб. Защото тя е като гол нож в човешка ръка и може да се насочи срещу носещия я. Истината се насочва срещу теб, фараон Ехнатон, и ти причинява болка. Много лесно ще те изцеря, стига само да пожелаеш да запушиш ушите си за истината.

Той пристъпи към мен, хвана ръката ми, стисна я и разгорещено заяви:

— Не, не, Синухе! Ехнатон живее само от истината, тя е смисълът на живота му. А и не е никакво престъпление, ако в името на Атон една египтянка се забавлява с негър, тъй като пред Атон всички народи и раси са равни.

Хоремхеб плю на пода и с крак разтри храчката си, след което с кисело изражение подуши златния си камшик. Ехнатон го погледна обидено и тогава прозрях, че на фараона му липсваше способността да се усмихва и да се смее. Той несъмнено беше човек, ала му липсваше способността да се смее, поради което беше несретник и несретата му се пренасяше върху околните. Казах му:

— Истината съвсем не прави човека щастлив. Неотдавна отворих черепа на една старица, която вярваше, че е царица Хатшепсут. Но след като оздравя, тя беше просто една бедна стара женица и не се чувствуваше така щастлива, както по-рано, когато се смяташе за царица Хатшепсут.

— Можеш ли да ме излекуваш, като отвориш черепа ми? — запита Ехнатон.

Дълго размислях и накрая казах:

— Знаеш, фараон Ехнатон, че съм осведомен за святата ти болест и че съм те виждал по време на пристъп още като беше юноша. След отваряне на черепа тези пристъпи понякога престават, но понякога продължават да се появяват. Според мен то зависи от това дали болестта е причинена от външно увреждане, или пък е вродена. Вроденото заболяване не се лекува чрез трепанация. А хроничното ти главоболие свидетелствува за увреждане в главата, още повече, че забелязвам как бузите и ръцете ти потръпват, когато говориш. Ето защо смятам, че трепанацията ще успокои болките ти — ако някой лекар се осмели да я извърши. Все пак не бива да забравяш, че ако някой лекар отвори черепа ти и благодарение на умението му оздравееш, ти вероятно ще се лишиш от дарбата си да имаш видения и от онова, което сърцето ти смята за истина. Като лекар смея да твърдя, че твоят бог Атон е плод на главоболието, но според човешките ми представи това съвсем не намалява величието на твоята идея.

Фараонът ме погледна недоверчиво и запита:

— Наистина ли смяташ, че ако отвориш черепа ми, ще прогониш Атон от моето сърце?

— Аз изобщо не възнамерявам да отварям черепа ти, Ехнатон — побързах да отговоря. — Не ще го сторя дори да ми заповядаш, понеже симптомите не го налагат. Добросъвестният лекар извършва трепанация само тогава, когато тя е безусловно необходима и нищо друго не може да спаси пациента.

— Безспорно като котешката воня на камшика ми е, че Синухе е опитен лекар, събирал познания в много страни, а беше и ученик на стария Птахор, както си спомняш, Ехнатон — намеси се Хоремхеб в разговора. — Без страх можеш да повериш свещения си череп в неговите ръце и тази своевременна операция навярно ще опази Сирия и Куш в пределите на Египет и ще предотврати гибелта, която могат да породят налудничавите ти дела. Казвам го не като лекар, защото от медицина не разбирам нищо, пито като воин, а просто като египтянин, който обича Черната земя и предпочита да гледа здрави деца и засмени жени наместо глад, болести и смърт.

Фараонът не се докачи, само го погледна съжалително, погледна и мен съжалително, убеден, че собствената му истина е по-могъща от двама ни. Лицето му се проясни и той каза:

— Старият Птахор почина, а от Дома на живота никой не е предложен за негов заместник. При това положение, Синухе, аз те назначавам за царски трепанатор и от деня на Сириус можеш да се ползуваш от всички облаги на тази служба, а подробности за това ще научиш от Дома на живота. Впрочем лекарите от Дома на живота вече не желаят да извършват никакви операции, понеже огънят на Ам… на прокълнатия бог е изгасен, а те са свикнали да пречистват ножовете и клещите си с неговия огън. Дали свещеният огън на Атон не е подходящ, че дори и по-добър за пречистване на инструментите им?

— Огънят си е огън — отвърнах аз. Пътувайки из разни земи, аз вземах на заем огън от олтари било на Ваал, било на Мардук и досега никой пациент не се е оплакал, че това е причинило гноене на раните му след операцията. Но сега са най-големите горещини, когато всичко се разлага, и вярващите в Ам… в прокълнатия бог могат да се възползуват от тях, за да сплашат народа. Ако искаш, ще ида в Дома на живота да поговоря пред учениците по тези въпроси. Като бедняшки лекар, нямам какво да губя, а знанията ми няма да намалеят дори ако името ми бъде изличено от книгата на живота.

— Стори го — рече фараонът благоразположено, допря рамото ми с дългите пръсти на тънката си ръка и от тях в мен се вля сила, сякаш огън докосна рамото ми, и аз усетих, че ще го обичам до сетния му ден, колкото и луд да беше. — Стори го — рече той, — наградата ти ще бъде голяма, Синухе, и ти ще седиш от дясната ми страна.

Аз обаче не желаех подаръци от него, а исках само да му създам добро настроение, и едва тогава проумях защо ония, които го обичаха, правеха всичко възможно, за да скрият от него истината въпреки желанието му да живее само от нея.

Подир туй Хоремхеб ме отведе в приемната зала, където гостите се бяха събрали и в която придворните, завиждайки си един другиму, се надпреварваха да заемат най-хубавите места в близост до трапезата на фараона. Покрай Хоремхеб се настаних непосредствено до царското семейство от дясната страна на фараона. Учуди ме, че към царското семейство се числеше и жрецът Ейе, но си спомних, че след смъртта на малката принцеса от Митани, починала веднага след пристигането си в Египет, неговата дъщеря Нефертити беше станала велика царска съпруга.

Пренебрегвайки яденето и пиенето, аз се загледах към царската трапеза, от която фараон Ехнатон излъчваше непознаваемата си истина. В захлас си мислех какви ли страхотни тайни таят насядалите край нея под гладките си чела. Царската майка Тейе беше остаряла и напълняла и с възрастта негърските черти на лицето й бяха станали още по-явни, та се питах дали пък схващането на фараона за равностойността на всички народи и раси не водеше началото си от майчината му утроба. По негов пример принцеса Бакетамон се бе преименувала на Бакетатон, лицето й беше красиво и изваяно като на статуя. Но редом с фараона седеше царица Нефертити и при вида й не се учудвах защо той вместо сестра си беше въздигнал нея за велика царска съпруга. Беше му родила две дъщери, без това да се отрази на фигурата й — придобила гордата осанка на зряла жена, тя нямаше причина да не разголва корема си като всички придворни дами. Поетите предостатъчно са възпели образа й с многобройни сравнения, поради което ще добавя само, че не носеше никакви накити и че в този си вид беше по-възвишена и по-красива от всички жени, които бях виждал, главата на тънката й гъвкава шия беше изящна и хубава и високата корона не я накланяше, а само подсилваше осанката й. Обаче погледът й беше много строг, а леката усмивка на тънките хубави устни — доста сдържана. Погледът й беше строг както на Нефернефернефер и през очите й не можеше да се проникне до тайните на нейното сърце.

От златно блюдо фараон Ехнатон ядеше варена с мляко каша, а дръжката на златната му лъжица златарят беше оформил като нежна глава на антилопа. След кашата той отчупи къшей сух хляб и го изяде, но пи не вино, а чиста вода, която наляха в златната му чаша. Като се нахрани, извика с пламнало, възторжено лице:

— Разкажете на целия народ, че фараон Ехнатон живее от истината и се храни с вода, хляб и бедняшка каша, така че трапезата му не се различава от трапезата и на най-простия селяк!

Подир туй той възхвали хляба, благословен от Атон, стритото зърно, благословено от Атон, и бистрата вода, благословена от Атон. Онези, които искаха да му се харесат, се отказаха от поднасяните гълъби от тръстиките, гъски по тивански и медени сладкиши, задоволиха се както фараонът с хляб и вода и останаха доста гладни, защото празничната вечеря трая дълго, поднесени бяха дванадесет вида месо, осем вида сладкиши и разнообразни сладоледи. По обгорелите им лица, ръце и крака личеше, че това бяха хора от най-низшите слоеве, които фараонът бе издигнал в свои съветници по различни държавни въпроси. Не се съмнявах в разсъдливостта и знанията им — мнозина имаха умни очи и хубаво чело, но уважението им към фараона не биваше да ги възпира да се хранят, защото останалите придворни ядоха без стеснение от всичко поднесено и пиха вино, развеселиха се, станаха шумни и язвителни.

По-късно узнах, а и сам видях, че фараон Ехнатон съвсем не презираше виното, ами разведряваше с него сърцето си, когато всичко вървеше според волята му. Не презираше нито тлъстите гъски, нито месото на антилопите, неприязън към месото на живините го обземаше само тогава, когато изпитваше нужда да пречисти тялото си, преди да има видения. В яденето и пиенето не беше много придирчив, което според мен се дължеше на това, че за него те нямаха такова значение, както за другите хора, и той не отделяше особено внимание на онова, което ядеше и пиеше, щом сърцето му беше пълно и мислите бликаха в ума му така буйно, че не смогваше да ги продиктува на писарите си.

Убеден съм, че можеше да се задоволи с простата храна на един селяк, за да бъде в еднакво положение с най-бедните си поданици. Но с напредване на вечерта той се вдигна от мястото си, приближи се като любезен домакин до гостите си, докосваше ги с дългите си пръсти по рамото, заговаряше ги и докато стоеше до тях, вземаше от време на време от блюдата им по някоя птича кълка, плод или меден сладкиш и разговаряйки, дъвчеше разсеяно, явно без да съзнава какво върши, защото притворството съвсем не му беше присъщо. Обаче ония, дето се бяха задоволили с кашата и хляба, следяха навъсено и гладно всяка хапка, която минаваше по дългия му тънък гръклян. Когато от многото приказки усетеше жажда, той — за да покаже особеното си благоразположение — понякога отпиваше вино от чашата на своя събеседник. Това същевременно означаваше, че на тръгване гостът можеше да вземе чашата, от която бе пил фараонът, за да я запази като скъп спомен и да я показва на децата си. Облагата не беше малка, тъй като всички чаши бяха красиви и драгоценни. По такъв начин и аз си взех за спомен широка златна чаша, тежаща няколко дебена, понеже стените й бяха облепени с късчета злато.

Гостите също станаха и засноваха между масите да се видят с познати и да разменят дворцови сплетни. До мен се приближи дребен широколик мъж, облечен с царски лен и окичен със злато по гърдите и шията. Едва по кафявите присмехулни очи в него познах Тутмос, възкликнах от радост и скочих да го прегърна. Казах му, че съм го търсил в „Сирийската делва“, но той заяви:

— Достойнството вече не ми позволява да се навъртам в долнопробни кръчми. Освен туй сигурно ще се озоря, ако се опитам да изпия всичко, което моите високопоставени приятели и покровители ми поднасят по домовете си. Той, озареният, ме назначи за царски ваятел, както можеш да прочетеш на огърлицата ми. Поводът беше, че му очертах слънчевия диск на Атон и неизброимите ръце, които се протягат от лъчите, за да предложат кръста на живота всекиму, който желае да го приеме.

— Тутмос, приятелю мой — извиках аз, — значи ти си изобразил царя върху колоните в голямото светилище на Атон! Такова нещо още не бях виждал.

— На служба при фараона има много ваятели — отвърна уклончиво той, — работим заедно и нашето единствено мерило е собственото ни око. Не се срамуваме заради фараона, а напротив — обичаме го и в скулптурите си се стремим да го покажем в истинския му вид. Да, приятелю Синухе, днес ние седим в златния палат и пием вино от скъпоценни чаши — ние, които по времето на лъжовния бог бяхме преследвани и осмивани и утолявахме жаждата си с кисела бира. Видяхме свободното критско изкуство, намерихме собствената си свобода и ти тепърва ще се дивиш на всичко, което ще виждаш, защото камъкът оживя в ръцете ни, макар че има още много да се учим.

— На дрехата си носиш кръста на живота — вметнах аз, а той се усмихна широко и рече:

— И какво от това? Той означава свобода от властта на лъжовния бог, живот в светлина и истина.

— Какво друго намираш в него ти, който се прехранваше, като рисуваше за богаташките деца разтреперани котки, обсадени от мишки? — запитах го аз.

При спомена за сиромашките години той се засмя, взе чашата ми в ръка, разгледа я с възхищение и каза:

— За божиите работи избягвам да говоря. Достатъчен ми е този хубав живот, всички негови багри и удивителни форми. За ръцете ми животът е бокал с вино, който никога не се изпразва, за очите ми — картина, на която не можеш да се нагледаш. Не, Синухе, за божиите работи не ми се разговаря, защото те всекидневно се менят според виденията на фараона и каквото вчера е било право, днес вече може да се окаже грешно. Фараонът сваля покривало след покривало от истината и те все не свършват, което изобщо не ме учудва. Пък и ставаш скучен, щом край празничната трапеза заговаряш за Атон — на нас и с бистър ум не ни е лесно да следим екзалтираността на фараона. Не, Синухе, нека разведрим сърцата си с вино, защото Атон доставя радост, а на любимците си раздава златни чаши и високи служби. Да оставим фараона да се грижи за божиите работи — той най-добре ги разбира, макар често да му създават по-голямо главоболие, отколкото смесеното вино на мен.

Радостта от срещата ми с Тутмос беше голяма, Хоремхеб също се радваше да го види, въпреки че на положението му не подхождаше да изразява възторга си открито. Тутмос внимателно го огледа и каза, че щял да му извая статуя в светилището на Атон, понеже освободил Тива от властта на лъжовния бог, а освен туй лицето и фигурата му били благодатни за изобразяване, стига фараонът да отпуснел злато за тази работа и подходящ камък. Хоремхеб беше доста поласкан, тъй като още не го бяха изобразявали, обаче заяви:

— Сигурно смяташ, че ще ми направиш услуга, ако ме издялаш от камък, за да се запазя вечно, но на мен ми се струва, че името ми бездруго ще пребъде благодарение на собствените ми дела. Пък и никак не ми се стои захласнат като глупак в безкръвните жертви върху олтара на Атон, понеже, като воин, нищо не разбирам от подобни дивотии. По-добре статуята ми да се постави в храма на Хор в родния ми град Хетнетсут — нали засега Хор и Атон все още не са се сдърпали, а освен туй ми се иска тамошните жители да си глътнат езика, защото се подиграваха с мен и с копието ми, когато бях малък.

Изричайки това, той стана и се поклони с ръце пред коленете, Тутмос и аз също се поклонихме, тъй като царица Нефертити, опряла изящната си ръка върху гърдите, се приближи и ни заговори. На пръстите си нямаше нито един пръстен, нито златни гривни окичваха китката й, така че всеки можеше да види колко хубава беше ръката й и колко нежна китката. Към мен тя се обърна с думите:

— Ечемичените семена, напоени с урината ми, отново избуяват и аз съм в трепетно очакване, понеже фараонът копнее за син, за наследник на властта си. Могъществото му ще бъде в несигурност, докато редом с него не застане собствената му кръв, тъй като лъжовният бог продължава да застрашава властта му. Не е нужно да крием това един от друг, то е истина и ние добре го знаем. Ти, Синухе, си обогатил познанията си в много страни и на мен са ми разказвали какви удивителни неща си извършил като лекар. Кажи ми, ще добия ли син?

Погледнах я с очите на лекар, опитвайки се да не забелязвам красотата й, защото по нейна воля красотата й струеше върху мен, сякаш нещо в нея ме призоваваше, и същото изпитваше всеки, към когото насочеше погледа си или до когото се приближеше.

— Нефертити, велика царска съпруго — отвърнах аз, — заради себе си не пожелавай син, понеже тазът ти е тесен и раждането на син ще ти причини по-големи болки, отколкото раждането на дъщеря, а е опасно и за живота ти.

Тя обаче ме погледна с бистър и строг поглед и нервно каза:

— Излишно е да ми говориш за неща, които са ми известни. Най-изкусните акушери в Дома на живота удължаваха и стесняваха главите на дъщерите ми преди самото раждане, за да се родят живи. Те не биха се осмелили да го извършат, ако великата царска майка не бе повикала шамани от Куш, които живеят в сламени колиби и владеят това умение. Затуй не се безпокой за живота ми и за големината на главата на сина ми, ами ми кажи какво трябва да сторя, за да го добия.

От тези думи разбрах напълно, че фараон Ехнатон се бе отърсил от всякакви предразсъдъци, и у мен се затвърди убеждението, че великата царска майка имаше негърско потекло — иначе откъде щеше да познава тайното умение на негрите. Но като лекар и египтянин, аз изпитвах неприязън към този начин на раждане. При все това казах, подбирайки думите си:

— Единствено Атон може да определя пола на детето в майчината утроба и човек е безсилен пред избора му. Вярно е, че сред народите на различните страни срещнах поверия и видях талисмани, с чиято помощ жените уж могат според желанието си да раждат момчета, ала те често грешат — и това е понятно, защото в крайна сметка възможностите са еднакви. След като си родила две момичета, сега по-вероятно е да добиеш син, обаче не мога да го твърдя със сигурност. Искам да бъда искрен към теб, а не като нечестните лекари да те заблуждавам с глупави вълшебства, за да спечеля злато.

Думите ми не й допаднаха, тя престана да се усмихва, погледна ме с ясни, безизразни очи и каза:

— Както знаеш, съпругът ми Ехнатон е син на слънцето. Дошъл е на бял свят след молитвата на великата царска майка в Хелиопол и раждането му е било божествено тайнство. Това не можеш да отречеш, нали?

Нещо в студената й разсъдливост ме подразни, поради което — а може би и под въздействие на виното — смелостта ми се пробуди, погледът ми се плъзна покрай нея и намеквайки за жреца Ейе, казах:

— За мен, като лекар, божествени тайнства не съществуват, а и заради народа не бих желал да заминаваш за Хелиопол, след като в дома си имаш същата сила и фараон Ехнатон иска да живее от истината. Ако утробата ти години наред бе останала безплодна, тогава може би щях да си мълча, тъй като наследяването на престола не е дребна работа. Но щом нито фараонът, нито ти имаш някакъв естествен недостатък, безполезно е да тормозиш сърцето си, понеже възможностите продължават да бъдат съвсем еднакви.

Тя повдигна ръка към гъвкавата си шия, пое дълбоко дъх и ме погледна така, сякаш имаше желание да ме погуби. Обаче в разсъдливостта си запази хладнокръвие и рече:

— Не разбирам за какво говориш, но явно се мъчиш да бъдеш дълбокомислен, за да ми повлияеш. Излишно е, защото искреният ти отговор ми е достатъчен, и аз ти благодаря.

Тутмос я погледна в очите и смело се намеси в разговора ни:

— Нефертити, най-хубава сред хубавиците, раждай само дъщери, за да наследяват красотата ти и така светът да се обогатява. Малката Меритатон вече е красавица, с перуките си придворните дами подражават формата на главата й и завиждат на хубостта й. А твоят образ трябва да бъде изваян, за да може красотата ти да се съхрани за вечни времена.

Аз също се успокоих и се учудих на вълшебната й сила, с която ме бе подвела да говоря неразумно. Затуй като лекар я посъветвах кои храни да избягва и я подканих да дъвче съзряващи пшеничени зърна, понеже това е единственото сигурно средство за подсилване на зародиша, та природата да се разколебае и да се предразположи към мъжко поколение в женската утроба.

— Единственото божествено тайнство в този случай — добавих аз — е оплождането на жената от семето на мъжа. Всички го смятат за естествено, ала никой не може да го обясни.

Тогава тя пак ми се усмихна, отпи вино от чашата ми и каза:

— Аз съм просто една глуповата жена и майка, а като майка съм много суеверна — както всички жени. Избави ме от суеверието, за да родя здраво дете, безразлично дали ще е момиче или момче.

От оцветените й устни по ръба на чашата остана керемиденочервена следа и аз внимавах да не я излича. Затуй по ръба на златната ми чаша все още има червена следа от нейната уста, а оня, който по непонятен начин повелява кое как да става на света, повели детето, което по онова време беше накарало ечемичените семена да покълнат, да се роди момиче, а от едно наивно момче направи фараон на двете царства. Само че тогава това още не ми беше известно. Ала същата вечер показах на Мерит чашата и имах двоен повод да се гордея: от нея беше пил фараонът, а по ръба й имаше червена следа и от устата на Нефертити. Но Мерит се отнесе пренебрежително към чашата, не ми позволи да я погаля по бузите и ми каза, че в златния палат съм се напил. При все това, когато следващата сутрин я поведох със себе си да наблюдаваме тържественото шествие на фараона, тя беше облякла модерна лятна дреха и макар родена в кръчма, изглеждаше много хубава, така че не изпитвах стеснение, застанал до нея на запазените за любимците на царя места по алеята на овните.




5


Човешкият разум е толкова непоследователен, а и истината на фараона така ме беше заслепила, че не предугаждах нищо лошо, макар в знойния ден все още да се носеше димът на опожарените къщи и зловонието на труповете откъм реката. Алеята на овните беше окичена с пъстри знаменца, гъсти тълпи, дошли да видят фараона, се бяха струпали от двете й страни, момчета се бяха покатерили по околиите дървета, а Пепитатон беше подсигурил безброй кошове с цветя, та съгласно обичая народът да обсипва с тях пътя пред паланкина на фараона. При мисълта за един свободен и озарен от светлина Египет на душата ми ставаше леко, от палата на фараона се бях сдобил със златна чаша и бях назначен за царски трепанатор. До мен стоеше хубава, зряла жена, която беше моя приятелка, и ръката й беше до моята. На запазените места около нас бяха застанали радостни хора с усмихнати лица, та не виждах изражението на хората от тълпата. Само дето беше необикновено тихо — толкова тихо, че от покрива на големия храм се дочуваше граченето на гарваните. Те, както и лешоядите, бяха свикнали с Тива и натежали от преяждане, не можеха да се върнат обратно в планините.

Може би беше недомислие, че златният паланкин на фараона се съпровождаше от негри с оцветени на ивици тела, защото появата им беше достатъчна, за да пламне гневът на народа. Само малцина сред тълпата не бяха пострадали през изминалите дни. На мнозина домовете бяха опожарени, сълзите на жените още не бяха изсъхнали, раните на мъжете продължаваха да парят под превръзките и по разбитите им уста не личеше никаква усмивка. Всеки случай фараон Ехнатон пристигна в златния си паланкин, който се издигаше над главите на народа, така че да го виждат всички. Носеше съединената корона на двете царства — короната на лилията и на папируса, короната на Горната и на Долната земя. Ръцете си беше кръстосал на гърдите, стиснал здраво закривения скиптър и царския камшик. Седеше неподвижно като идол, както фараоните открай време са седели пред народа. С пристигането му настъпи ужасяващо безмълвие, сякаш видът му накара гърлата на хората да се стегнат. Най-сетне стражите по алеята на овните вдигнаха копия и го приветствуваха, високопоставените и богатите също завикаха от запазените места и захвърляха цветя пред паланкина. Но сред ужасяващото безмълвие на тълпата възгласите им бяха жалки и нищожни като бръмченето на самотен комар в зимна нощ, така че те бързо замлъкнаха и се спогледаха стъписано.

Тогава фараонът противно на всички обичаи се помръдна, вдигна закривения скиптър и камшика и отправи възторжени поздрави към народа. Тълпата потръпна и изведнъж от устата на хората прозвуча вик, страхотен като рев на разбушувано море в крайбрежните скали. Стеклият се народ се разлюля и в глухо ридание завика: „Амон, Амон! Върни ни нашия Амон, царя на всички богове!“ Тълпата се люлееше и викът ставаше все по-мощен, така че гарваните и лешоядите по покрива и стените на храма се вдигнаха и размахаха черни крила над паланкина. Дочуваха се възгласи: „Махни се, неверни фараоне, махни се!“

Виковете изплашиха носачите и паланкинът спря хода си, а когато те, принудени от заповедите на разгневените стражеви офицери, се опитаха да продължат, народът като неудържим порой се устреми към средата на алеята, помете кордона от войници и се хвърли пред паланкина, за да прегради с гърдите си пътя му. Оттук нататък никой не можеше да следи какво точно става. За да разчистят пътя, войниците размахаха тояги и боздугани, ала скоро се наложи да използуват копия и ножове, за да бранят живота си. Тояги и камъни свистяха във въздуха, по плочника на алеята на овните потече кръв и над всеобщия рев се извисяваха пронизителни предсмъртни писъци. Обаче към фараона не полетя нито един камък, понеже като всички фараони преди него той беше роден от слънцето. Затуй животът му беше свят и неприкосновен и никой от тълпата дори насън не би се осмелил да вдигне ръка срещу него, колкото и дълбоко да го ненавиждате. Струва ми се, че и жреците не биха дръзнали да вдигнат ръка срещу него, след като дотогава подобно нещо не се беше случвало. Така фараонът, необезпокояван от никого, наблюдаваше отвисоко всичко, което ставаше. Пренебрегвайки достойнството си, той се изправи и с викове се опита да усмири войниците, ала сред шумния безпорядък никой не го чуваше.

Народът замеряше войниците с камъни, удряше ги с тояги, а те се отбраняваха и убиваха хора от тълпата, която непрестанно надаваше възглас: „Амон, Амон! Върни ни нашия Амон!“ или: „Махни се, неверни фараоне, в Тива нямаш работа!“ Камъни захвърчаха и към високопоставените, тълпата застрашително проникна сред запазените за тях места, поради което знатните дами захвърляха цветята, изтърваваха кутийките си с благовония и хукваха да бягат.

Тогава Хоремхеб заповяда на тръбачите да дадат сигнал и бойните колесници излязоха от дворовете и страничните улички, където беше наредил да се скрият, за да не тревожат народа. Колесниците се приближиха и мнозина се озоваха в краката на конете и под колелата, но Хоремхеб бе накарал да свалят прикачените към тях коси, за да не се пролива излишна кръв. Те се движеха в определен ред, с бавен ход заобиколиха паланкина на фараона, вземайки под своя закрила шествието и царското семейство. Ала народът не се разотиде, преди да се увери, че царските кораби са поели към отвъдния бряг на реката. Тогава той даде воля на възторга си и радостните викове бяха още по-страшни от виковете на ненавист, а престъпната сган, която се беше размесила с тълпата, нападна домовете на високопоставените и започна да граби всичко каквото й попаднеше, докато войниците не въдвориха ред с копията си. Народът се прибра по домовете си, нощта се спусна и гарваните накацаха по труповете върху плочника на алеята на овните.

Така фараон Ехнатон за първи път се озова лице срещу лице с разярената тълпа, видя да се пролива кръв заради неговия бог и не можа да забрави тази гледка. В него нещо се прекърши, омразата вля отрова в любовта му, фанатизмът му порасна и той заповяда в рудниците да бъде изпращан всеки, който произнася гласно името на Амон или тайно го пази, написано по изображения или съдове. Ала хората не бяха склонни да доносничат и затуй за свидетели биваха призовавани дори крадци и роби, така че вече никой не беше подсигурен срещу лъжесвидетелство. По този начин много честни и почтени мъже попаднаха в рудниците и каменоломните, докато подлеците и изменниците се настаняваха с името на Атон в техните къщи, работилници и дюкяни.

Разказвам всичко това, преди още да се беше случило, за да поясня как се стигна дотам. Но още същата нощ ме повикаха спешно в златния палат — фараонът беше получил болестен пристъп, лекарите се страхуваха за живота му и искаха да делим отговорността, след като им бе говорил за мен и бе назовал името ми. Много водни мерки време той лежа в несвяст като мъртвец, крайниците му изстиваха и по жилите му не се усещаше туптене. Най-сетне дойде в съзнание, но по време на бълнуването бе прехапал езика и устните си, та от устата му течеше кръв. Като дойде на себе си, той отпрати всички лекари от Дома на живота, понеже вече не искаше да ги вижда, и задържа само мен. Щом се посъвзе, нареди:

— Повикайте гребците, накарайте ги да вдигнат червените платна на корабите и нека всеки, който е мой приятел, ме последва. Тръгвам на път и моето видение ще ме води, докато намеря земя, която не принадлежи на никой бог и на никой човек. Ще я обрека на Атон, на нея ще построя град, който също ще бъде на Атон, и никога повече няма да се върна в Тива. — Сетне добави: — Поведението на тиванците е по-противно от всичко случило се досега. По-гнусно и недостойно нещо моите предци не са изпитвали дори от страна на чужди народи. Затуй кракът ми никога вече не ще стъпи в Тива — нека тя погине в мрака си!

Фанатизмът му бе толкова силен, че още преди да беше оздравял, накара да го пренесат на кораба и нито аз, като лекар, нито съветниците му можаха да го възпрат. Обаче Хоремхеб заяви:

— Така ще е най-добре. По този начин тиванците наложиха волята си, Ехнатон също наложи волята си. Те са доволни, той също е доволен и на земята ще настане мир.

Понеже фараонът се беше разстроил и погледът му блуждаеше, аз се подчиних на решението му и като лекар, разсъдих, че ще е по-добре да смени обстановката, да види ново обкръжение и да срещне нови хора, които не го мразят. Така аз го придружих при пътешествието му надолу по реката. На тръгване беше толкова нетърпелив, че не дочака дори царското семейство, потегли най-отпред и Хоремхеб изпрати бойни кораби да го съпровождат, за да не го сполети беда.

Корабът на фараона се плъзгаше по течението, Тива остана зад нас, градските стени, покривите на храма и златните остриета на обелиските се скриха зад хоризонта и от погледа изчезнаха също трите планински върха — вечните стражи на Тива. Но споменът за града не избледня, а ни преследваше дни наред, защото реката гъмжеше от тлъсти крокодили, чиито опашки плющяха в застоялата вонлива вода, и сто пъти по сто подпухнали тела продължаваха да се носят по течението. Нямаше ни един тръстиков гъсталак или пясъчен нанос, по който да не се бяха закачили дрехи или коси от погубените заради бога на фараон Ехнатон. Обаче той самият не знаеше нищо за тях, понеже лежеше на меки постелки в царската каюта, слуги го разтриваха с благовонни масла и кадяха наоколо му тамян, за да не усети миризмата, на своя бог.

След десетдневно пътуване реката се изчисти и фараонът излезе на носа на кораба да огледа околностите. Земята околовръст беше пожълтяла, селяните прибираха лятната реколта, а надвечер говедата се стичаха на водопой по брега и пастирите надуваха двойните си свирки. Щом забележеха царския кораб, хората се пременяха в бяло, дотърчаваха от поселищата си, размахваха палмови клони към фараона и с викове го приветствуваха. От всички лекове най-благотворна за здравето му беше гледката на доволния народ и навремени той заповядваше да спрем край брега, слизаше на сушата, заговаряше хората, докосваше ги с ръка, благославяше децата и жените и те завинаги запомняха това. Даже овцете плахо се доближаваха до него, подушваха го и придръпваха с уста краищата на дрехата му, а той се смееше радостно. Не се боеше и от своя бог — слънчевия диск, макар в лятната жега той да е смъртоносен бог. Разголваше лицето си и слънцето го обгаряше, трескавостта и фанатизмът му отново нарастваха и очите му запламтяваха със страшна сила, когато нетърпеливо припираше да продължим пътуването.

Нощем в мрака стоеше на носа на кораба, вглеждаше се в огнените звезди и ми казваше:

— Всичката земя на лъжовния бог ще раздам на ония, дето се задоволяват с малко и творят блага с ръцете си, та да бъдат честити и да славят името на Атон. Всичката земя ще раздам на тях, защото сърцето ми ликува при вида на охранени деца и на засмени жени и мъже, които работят в името на Атон, без да мразят някого и без да се страхуват от някого. — Сетне додаваше: — Човешкото сърце е мрачно, ала никога нямаше да повярвам в това, ако не го бях видял със собствените си очи. Сиянието ми е толкова ярко, че не проумявам мрака, и когато на душата ми е светло, забравям всички неверни сърца. Обаче сигурно има много хора, които — въпреки че виждат Атон и усещат неговата любов — не могат да го разберат, защото са прекарали живота си в мрак, очите им вече не разпознават светлината, а видят ли я, смятат я за някакво зло и очите ги заболяват от нея. Затуй ще ги оставя на мира и няма да им преча, стига и те да не пречат на мен и на обичните ми. При все това не искам да живея в близост до тях — ще събера около себе си ония, които най-много обичам, ще живеем заедно и няма да се отделям от тях, за да не получавам силно главоболие, като гледам неща, които ме огорчават и са кощунство за Атон.

В нощния мрак той се взираше в звездите и казваше:

— Нощта ме ужасява, ненавиждам тъмнината и се боя от нея. Звездите също не обичам, защото при техния блясък чакалите се измъкват от дупките си, лъвовете напускат леговищата си и кръвожадно заревават. Тива ми приличаше на нощ, та затуй я изоставих. Всъщност изоставих всичко старо и лъжовно и възлагам надежда на младите и на децата, тъй като от тях ще изгрее световната пролет, овладявайки от малки учението на Атон, те ще се очистват от злото и така ще се пречисти целият свят. За тази цел училищата ще трябва да се обновят, старите учители да се освободят и за децата да се съставят нови текстове. Искам също да опростя писмеността — не са нужни изображения, за да разбираме написаното, и затуй ще създам писменост, която и най-простият с лекота ще може да изучава. Тогава вече няма да има разлика между грамотните и народа. Народът ще се научи да пише, така че във всяко село, даже и в най-малкото, ще има по някой грамотен, който да чете написаното за тях. Защото ще им пиша често и по много за всякакви неща, които трябва да се знаят.

Думите му ме изплашиха. Вече бях осведомен за новата писменост на фараона, която лесно се изучаваше и четеше, ала не беше нито свещена, нито красива и съдържателна като старата, така че всеки уважаващ умението си писар я презираше и хулеше ония, които я използуваха. Затуй му рекох:

— Народната писменост е грозна и недодялана, пък и не е свещена. Какво ще стане с Египет, ако всеки се научи да пише? Това не е бивало никога. Нали сетне никой няма да иска да се труди, земята ще запустее и народът няма да се радва на грамотността, щом ще умира от глад.

Това не биваше да го казвам, защото той се разгневи и извика:

— Виж ти колко близо съм бил все още до мрака, седнал до мен в твое лице, Синухе! Ти все се съмняваш и издигаш прегради по пътя ми, ала в мен истината гори като огън и погледът ми прониква през всички препятствия като през бистра вода, докато съзре света, който ще дойде след мен. В него няма да има нито омраза, нито страх, хората ще делят работата си по братски, хляба си също ще делят по братски, няма да има ни богати, ни бедни, всички ще бъдат равни и всички ще могат да пишат и да четат написаното от мен. Няма да се наричат помежду си „мръсен сириец“ или „жалък негър“, ами ще живеят като братя и няма да воюват. Всичко това го виждам с очите си и затуй силата и възторгът в мен се надигат толкова неудържимо, че се страхувам да не ми се пръсне сърцето.

Отново се уверих, че е луд, заведох го да легне в постелята си и му дадох успокоително. Но думите му не ми даваха покой и глождеха сърцето ми, защото вътрешно се чувствувах узрял да откликна на словото му. Много народи бях видял и всички те в основата си бяха еднакви, много градове бях посетил и всички те, общо взето, бяха еднакви, а и за истинския лекар не биваше да има разлика между бедния и богатия, между египтянина и сириеца — задачата му като лекар беше да помогне на всеки човек. Затуй си рекох: „Лудостта му е голяма и явно произтича от болестта му, но същевременно тя е приятна и заразителна лудост и ми се ще видението му да се сбъдне, макар разумът да ми подсказва, че такъв свят не може да се изгради никъде другаде освен в Западната страна. Сърцето ми обаче се вълнува и намира, че истината му е по-велика от всички други истини, изречени преди него. Сърцето ми е убедено, че след него няма да бъде изречена по-голяма истина, макар да знаем, че на всяка крачка оставя кръв и разруха и че ще съсипе могъщата държава, ако му е писано да живее достатъчно дълго.“

Загледан в звездите на тъмното небе, разсъждавах: „Аз, Синухе, съм чужденец на този свят и не знам дори кой ме е родил. По собствена воля станах лекар на бедняците в Тива и за мен златото няма особено значение, макар че предпочитам тлъстата гъска пред сухия хляб и виното пред водата. Ала за мен никое от тях не е толкова важно, че да не мога да се откажа от него. И след като нямам нищо за губене освен живота си, защо да не подкрепя слабостта му, защо да не застана до него и да не го окуражавам без всяко колебание? Той е фараон, властта е в негови ръце, а на света няма по-богата и по-плодородна земя от Египет и тя може би ще издържи благополучно това изпитание. Ако то стане, светът действително ще се обнови, новата световна година ще настъпи, хората ще заживеят като братя и вече няма да има бедни и богати. Досега никому не се е удавал толкова удобен случай да осъществи истината си както на него, защото той се е родил фараон. Пък и не вярвам подобен случай да се удаде повторно — това е единственият миг за всички времена, когато истината му има възможност да се сбъдне.“

Така с отворени очи сънувах върху поклащащия се царски кораб, а нощният вятър довяваше до ноздрите ми уханието на зряла пшеница и на хармани. Но в същото време той охлади крайниците ми, мечтите в съзнанието ми угаснаха и аз унило си рекох: „Жалко, че Каптах не е тук и не мога да чуя мнението му. Защото, макар че съм опитен лекар и мога да изцерявам много страдания, болестите и нищетата на този свят са толкова големи, че всички лекари, колкото и способни да са, не успяват да ги оправят, а има и заболявания, пред които те са безсилни. По същия начин Ехнатон може би е лечител на човешките сърца, ала не смогва да бъде навред. Подготвяните от него за лечители на човешките сърца схващат думите му наполовина, изопачават мислите му по собствено виждане и желание, а и един живот не ще му стигне да подготви толкоз много лечители, че да излекува цялото човечество. Освен туй има човешки сърца, които дотолкова са се покварили, че даже и неговата истина не може да ги поправи.“ Каптах сигурно би казал: „Дори да дойде време, когато няма да има богати и бедни, то умни и глупави, хитри и наивни винаги ще има. Така е било и така ще бъде. Силният ще стъпи на врата на слабия, хитрият ще отнеме кесията на глупавия и ще накара наивния да работи за него, защото човекът е коварно същество, добротата му е половинчата и едва когато пукне, става напълно добър. Сам виждаш докъде я е докарал с добротата си. Най-доволни от нея, изглежда, са крокодилите в реката и преситените гарвани по покрива на храма.“

Такива разговори водеше фараон Ехнатон с мен и аз със себе си, а сърцето ми изпитваше слабост и безпомощност, докато на петнадесетия ден пред нас се зададе земя, която не беше подвластна никому и не принадлежеше на никой бог. В далечината се извисяваха сипкави и златистокафяви планини, земята беше необработена и само тук-там пастири, обитаващи тръстикови колиби по брега, пасяха говеда. Фараонът слезе от кораба и обрече тази земя на Атон, твърдо решен да построи на нея нова столица. Бъдещия град нарече Ахетатон — Града на небесните висини.

Корабите спряха един след друг, той събра дърводелците и градостроителите си, разпореди се за посоките на главните улици и за разположението на златния си палат и светилището на Атон, а за къщите на последвалите го негови любимци отреди места по главните улици. Строителите прогониха пастирите и стадата им, бутнаха тръстиковите им колиби и построиха кейове по брега. На строителите фараон Ехнатон също посочи място за заселване извън своя град и те съградиха най-напред своите глинени къщи — пет улици от север на юг и пет улици от изток на запад. Къщите им бяха еднакви по големина, с по две еднакви стаи, като във всяка къща пещта беше на определено място и всяко гърне, всяка рогозка си имаше определено място, защото фараонът беше благоразположен и желаеше да направи всички строители еднакви по достойнство, за да живеят честито в собственото си селище извън града на фараона и да прославят името на Атон.

Но дали прославяха името на Атон? Не, те горчиво проклинаха и Атон, и фараона, понеже недоумяваха защо ги беше преселил от градовете им в пущинаците, където нямаше ни улици, ни бирарии, а навред само обгоряла трева и пясък. Всички жени негодуваха срещу пещите и въпреки забраната държаха да кладат огньове за готвене извън къщите си, непрекъснато разместваха рогозките и гърнетата, а многодетните завиждаха на бездетните, че се ширели. Свикналите с пръстени подове роптаеха, че глинените подове били прашни и вредни за здравето, а пък ония, които бяха живели на глинени подове, твърдяха, че в Ахетатон глината не била същата както другаде, ами прокълната, защото при миене се напуквала.

Освен туй искаха да отглеждат цвеклото си на улицата пред своите къщи, както бяха свикнали от по-рано. Площите, които фараонът им бе предоставил извън града, не ги удовлетворяваха, защото според тях там нямало достатъчно вода и не можели да мъкнат тор толкоз надалеч. Тръстиковите въжета за простиране на изпраните дрехи опъваха напряко през улиците и в стаите си държаха кози, макар че фараонът беше забранил това по здравословни причини и заради децата. С една дума, по-недоволно и по-свадливо селище от това на строителите на Ахетатон по време на изграждането на новата столица не бях виждал. Трябва обаче да призная, че лека-полека те свикнаха и се примириха с несгодите и престанаха да ругаят фараона. За старите си огнища си спомняха с въздишка, но без сериозно желание да се върнат там. Все пак жените тайно държаха козите в стаите си, защото дори на фараона беше невъзможно да им попречи.

Разливът и зимата дойдоха, но фараонът не се върна в Тива — упорито продължи да живее на кораба и оттам управляваше страната. Всеки положен камък, всяка издигната подпора го радваше неимоверно и той често избухваше в злорад смях, виждайки как по улиците израстваха леки хубави дървени постройки, защото мисълта за Тива го разяждаше като отрова. За град Ахетатон изразходва всичкото злато, иззето от Амон, но във всички провинции нареди цялата земя на Амон да се раздаде на сиромасите, които желаеха да я обработват. Спираше всички кораби, поели нагоре по реката, изкупуваше стоката им и я стоварваше в Ахетатон, за да създава ядове на Тива. Така припираше със строителството, че цената на дървото и камъка се повиши и човек можеше да забогатее, докарвайки гемия с дървен материал от първия праг на Нил до Ахетатон. Освен неговите строители в Ахетатон надойдоха множество работници, които живееха в бордеи и тръстикови колиби на брега, мачкаха глина и правеха тухли. Те уравняваха улиците и копаеха напоителни канали, а в градината на фараона издълбаха свещено езеро на Атон. Кораби докарваха храсти и фиданки, които след разлива бяха засадени в Града на небесните висини, израсли овошки също бяха засадени, така че фараонът още следващото лято можеше да бере с трепетни ръце първите фурми, смокини и нарове, узрели в неговия град.

Макар че фараонът оздравя, укрепна и се чувствуваше щастлив, като виждаше как градът му никне и разцъфтява ефирен с пъстрите си колони, на мен ми се отвори голяма работа, понеже, преди земята да бъде оздравена с канали, сред строителите избухваха епидемии, а припряното строителство водеше до много злополуки. Докато нямаше кейове, крокодилите нападаха газещите във водата разтоварачи на кораби. Техните викове бяха сърцераздирателни и едва ли има по-ужасяваща гледка от гърчещия се и стенещ човек между големите челюсти на крокодила, преди той да се гмурне в подмолите и да го остави да се разлага в леговището си. Но фараонът дотолкова бе зает с истината си, че не смогваше да види нищо от всичко това. Затуй гемиджиите срещу собствена мед наемаха от Долната земя ловци на крокодили, които постепенно успяха да прочистят реката от тази напаст. Мнозина твърдяха, че крокодилите следвали кораба на фараона от Тива до Ахетатон, ала аз не съм съвсем убеден, макар да знам, че крокодилът е невероятно умна и хитра живина. Трудно е да се повярва, че те са съумели да свържат царския кораб с носещите се по реката трупове, но ако е така, тогава крокодилът наистина е умна живина. При все това тяхната разумност беше безсилна пред медта на гемиджиите и примките на ловците от Долната земя, така че решиха да оставят брега на Ахетатон на мира, което от своя страна също свидетелствува за извънредната разумност на тези забележителни и страшни живини. Те като дебнеща глутница се спуснаха надолу по течението чак до Мемфис — града, който Хоремхеб бе избрал за свое седалище.

Трябва да отбележа, че след оттеглянето на разлива Хоремхеб също пристигна в Ахетатон, придружен от високопоставени придворни. Дойде не за да се установи там, а за да разубеди Ехнатон в решението му да разпусне войската. Фараонът му бе заповядал да освободи от служба негрите и шарданите и да ги изпрати по родните им места. Но Хоремхеб бавеше изпълнението на заповедта и го протакаше под различни предлози, защото с пълно основание очакваше в Сирия да избухне метеж и смяташе да прехвърли войската там. След изстъпленията в Тива негрите и шарданите дотолкова бяха станали омразни в цял Египет, че при вида им всеки плюеше и разтриваше храчката си в прахта.

Обаче фараон Ехнатон беше непреклонен в решението си и Хоремхеб напразно си губеше времето в Ахетатон. Всеки ден разговорите им протичаха по еднакъв начин и мога да ги опиша. Хоремхеб предупреждаваше:

— В Сирия цари голямо неспокойствие, а тамошните египетски колонии са слаби. Може би Азиру разпалва ненавист към Египет и не се съмнявам, че в удобен момент направо ще вдигне бунт.

Фараон Ехнатон казваше:

— Видя ли подовете в палата ми, върху които художниците сега по критски образец изобразяват тръстики и летящи патици? Не вярвам в Сирия да избухне бунт, след като на всички тамошни царе съм изпратил кръста на живота. Самият цар Азиру е мой приятел, прие кръста на живота и в страната на аморитите издигна светилище на Атон. Сигурно вече си разгледал колонадата на Атон в близост до палата ми. Заслужава да се види, макар че колоните се градят от тухли, за да се печели време. Освен туй не би ми била приятна мисълта, че робите в каменоломните са се блъскали, за да вадят камък за Атон. Що се отнася до Азиру, ти неоснователно се съмняваш в неговата вярност, понеже той ми изпрати многобройни глинени плочки, чрез които любознателно разпитва за новости относно Атон. Ако желаеш, моите писари ще ти покажат тези плочки, щом подредим архива. Хоремхеб отвръщаше:

— Плюя на неговите глинени плочки, защото са гнусни и вероломни като него самия. Но щом си решил твърдо да разпуснеш войската, позволи ми да усиля поне пограничната стража. Южните племена вече не зачитат граничните камъни, извеждат стадата си по нашите пасища в Куш и палят селата на черните ни съюзници, което никак не е трудно, понеже колибите им са от слама.

Ехнатон казваше:

— Не вярвам да имат зли помисли, когато сиромашията ги насочва към нашите пасища. Нека съюзниците ни делят пасищата си с южните племена, а пък аз ще им изпратя кръста на живота. Не вярвам също умишлено да палят села. Както сам каза, селата със сламени колиби лесно пламват и заради няколко пожара не бива да упрекваме цели племена. Но щом искаш, усили граничната охрана в Куш и Сирия. Нали на теб е възложено да се грижиш за сигурността на страната, стига да държиш само гранична стража, а не редовна войска.

Хоремхеб настояваше:

— И все пак, безумни ми приятелю Ехнатон, ти трябва да ми позволиш да преустроя стражевите отряди в цялата страна, защото в нищетата си уволнените войници ще ограбват къщите, с тоягите си ще пребиват селяните и ще им отнемат кожите, които са приготвили, за да платят данъците.

— Ти не ме послуша и ето какви са сега последиците, Хоремхеб — казваше фараон Ехнатон назидателно. — Ако на войниците си беше говорил повече за Атон, те нямаше да постъпват така. Но сега в сърцата им цари мрак, по гърбовете им парят следите от камшика ти и те не знаят какво вършат. Впрочем забеляза ли, че двете ми дъщери вече се разхождат заедно? Меритатон води за ръчичка по-малката, а за другарче си имат миловидна газела. Освен туй нищо не ти пречи да наемеш уволнените войници за стражи по цялата граница, но именно като гранични стражи, а не като редовна войска, готова да воюва. Според мен напълно оправдано би било дори да разрушим и насечем всички бойни колесници, защото недоверието поражда недоверие, а ние трябва да уверим всичките си съседи, че каквото и да стане, Египет няма да започне война.

— Няма ли да е още по-просто, ако продадем колесниците на Азиру или на хетите, които за коне и бойни колесници плащат добра цена? — запитваше Хоремхеб заядливо. — Ясно ми е, че според теб не си струва да се поддържа редовна войска, след като погребваш всички богатства на Египет в едно блато и в тухли.

По този начин те спореха ден след ден, докато най-сетне Хоремхеб благодарение на упорството си стана главнокомандуващ на граничната охрана и на всички градски стражи. За тяхно въоръжение фараонът определи копия с дървени остриета, но му предостави сам да умува над тяхната численост. Тогава Хоремхеб свика всички провинциални стражеви началници в Мемфис, който се намираше в центъра на Египет, на границата между двете царства, и се готвеше лично да потегли за там. Ала тъкмо когато щеше да се качи на бойния си кораб, вестоносец от Сирия донесе куп тревожни писма и глинени плочки, така че в сърцето на Хоремхеб отново проблесна надежда. Писмата и глинените плочки удостоверяваха, че като узнал за вълненията в Тива, Азиру сметнал момента за удобен и с изненадващо нападение завзел няколко града в съседство със земята на аморитите. В Мегидо — ключа към Сирия, също бушувало въстание и войските на Азиру обсадили крепостта, в която египетският гарнизон се беше скрил и сега молеше фараона за незабавна помощ. Но фараон Ехнатон каза:

— Предполагам, че за действията си цар Азиру има уважителни причини, защото знам, че е избухлив човек и пратениците ми навярно са го оскърбили. Затуй не мога да го осъдя, преди да получи възможност да обоснове постъпката си. Мога обаче да сторя нещо друго и е жалко, че не съм се сетил по-рано. Тъй като в Черната земя понастоящем се изгражда град на Атон, редно е да построя такъв град и в Червената земя — в Сирия и Куш. Действително, в Куш трябва да се построи град на Атон, в Сирия също трябва да се построи град на Атон, който да бъде седалище на властта. Като кръстовище на кервански пътища, Мегидо е подходящо място за такъв град, ала сега там явно е доста неспокойно, за да се подемат строителни работи. Ти обаче ми разказа, че по време на войната срещу хабирите, за която никога няма да си простя, в Ерусалим си издигнал светилище на Атон. В Сирия той не е средищен град като Мегидо — разположен е по на юг, но веднага ще се разпоредя да се застрои като град на Атон, така че Ерусалим да стане главен град на Сирия, макар сега да е едно порутено село.

При тези думи Хоремхеб прекърши камшика си, захвърли го в нозете на фараона, качи се на бойния си кораб и пое за Мемфис да преустройва стражевите отряди на страната. Ползата от пребиваването му в Ахетатон беше тази, че през дългите вечери можах на спокойствие да му разкажа всичко, което бях видял и чул във Вавилон, Митани, Хати и Крит. Той ме слушаше безмълвно, сегиз-тогиз поклащаше глава, сякаш разказваното от мен не му беше съвсем неизвестно, и опипваше ножа, който ми бе дал хетският пристанищен началник. Понякога ми задаваше детински въпроси, например: „При команда вавилонските войници с левия крак ли тръгват, както египтяните, или с десния, както хетите?“ Или пък: „Резервният кон за тежките хетски колесници редом с другите коне ли препуска или зад колесницата?“ Или пък: „По колко спици имат колелата на хетските бойни колесници и подсилени ли са с метал?“

Детинските му въпроси вероятно се дължаха на обстоятелството, че беше воин. Защото воините се интересуват от дребнави и безсмислени неща, точно както децата държат да преброят колко крака има стоножката. Той нареди да се запише всичко каквото му разказвах за пътищата, мостовете и реките, нареди да се запишат също имената, които назовавах, та му предложих по тези въпроси да се обърне към Каптах, който се държеше не по-малко детински от него и помнеше сума ненужни неща. Затуй пък когато му разказвах за гадаенето по черен дроб и му изреждах хилядата различни порти, галерии и кладенци на черния дроб, той изобщо не се въодушеви и не си отбеляза имената им.

Всеки случай напусна Ахетатон разярен и фараонът се радваш, безкрайно на заминаването му, защото разговорите с Хоремхеб така го изнуряваха, че щом го видеше да се приближава, получаваше главоболие. А на мен каза замислено:

— Пък може би Атон желае Египет да загуби Сирия. Ако е така, няма защо да се опълчвам срещу волята му и за Египет това ще бъде само от полза. Защото богатствата на Сирия глождеха сърцето на Египет, от Сирия идваха разкошът, разпуснатостта, всички злини и лоши нрави. Загубим ли Сирия, Египет неминуемо ще се върне към скромен живот и ще заживее в истина. В такъв случай всички сегашни събития стават за благото ма Египет. Новият начин на живот трябва да започне от Египет, за да се разпространи по целия свят.

Сърцето ми негодуваше срещу думите му и аз казах:

Началникът на гарнизона в Симира има син на име Рамзес — жизнено момче с големи кафяви очи, което обича да си играе с пъстри камъчета. Беше се разболяло от лещенка и аз го излекувах. В Мегидо живее една египтянка, която дойде при мен в Симира, след като узнала за умението ми. Коремът й беше подут, разрязах го с ножа си и тя остана жива. Кожата й беше мека като вълнена тъкан и като всички египтянки имаше лека походка, макар че коремът й беше подут и очите й блестяха от треска.

— Не разбирам защо ми разказваш тия неща — рече фараон Ехнатон и се залови да чертае светилището, както го виждаше във въображението си, поради което непрекъснато досаждаше на архитектите и строителите с чертежи и обяснения, въпреки че от постройки те разбираха повече, отколкото той.

— Исках само да кажа, че си представям малкия Рамзес с разбита уста и с окървавен перчем на челото. Представям си също жената от Мегидо просната в двора на крепостта с разголено и окървавено тяло, което аморитите безчестят. Но естествено признавам, че мислите ми в сравнение е твоите са дребнави и че владетелят не може да бъде загрижен за всеки Рамзес и за всяка жена с мека кожа сред поданиците си.

Тогава фараонът сви ръце в пестници, вдигна ги с помръкнал от главоболие поглед и извика:

— Синухе, не разбираш ли, че ако се наложи да предпочета не живота, а смъртта, ще предпочета смъртта на сто египтяни вместо смъртта на хиляда сирийци? Започна ли война в Сирия, за да спася живота на всеки тамошен египтянин, в нея ще загинат много египтяни и много сирийци, а и сириецът е човек като египтянина, в гърдите му бие сърце, той също има жени и светлооки синове. Ако на злото отвръщам със зло, ще причинявам само злини. Но отвръщайки на злото с добро, причинените злини ще бъдат далеч по-малко. Не искам да предпочета смъртта наместо живота. Затуй си затварям ушите за думите ти и повече не ми говори за Сирия, ако моят живот ти е скъп и ме обичаш. Защото при мисълта за Сирия сърцето ми изпитва страданията на всички ония, които трябва да загинат по моя воля, а човек не може дълго да понася страданията на много хора. Дай ми покой заради Атон и заради истината ми.

Той наведе глава, от болка очите му се изцъклиха, зачервиха се и дебелите му устни започнаха да потръпват. Затуй го оставих на спокойствие, ала в ушите ми трещяха ударите на стеноломите в Мегидо и отекваха писъците на изнасилваните жени във вълнените шатри на аморитите. При все това заглуших сърцето си за тези звуци, защото, макар да беше луд, аз го обичах. Обичах го може би тъкмо заради лудостта му, която беше по-хубава от разума на другите хора.




6


Трябва да разкажа също за придворните, които незабавно последваха Ехнатон в Града на небесните висини, понеже, откакто се помнеха, бяха живели в златния палат на фараона и животът им нямаше друг смисъл, освен да бъдат в близост до фараона, да се усмихват, когато той се усмихваше, и да сбърчват чело, когато той се намръщеше. Преди тях така бяха постъпвали бащите им, а още по-преди — бащите на техните бащи. От бащите си бяха наследили царските служби и титлите, гордееха се с достойнствата си и ги сравняваха помежду си. Сред тях имаше царски сандалоносец, който едва ли някога бе обул обувките си сам, имаше виночерпец, който никога не бе тъпкал грозде за вино, имаше царски пекар, който никога не беше виждал как брашното става на тесто, имаше царски носач на лопатката за помада, имаше царски обрезвач и много други служители, а пък аз самият бях царският трепапатор, поради което никой не очакваше от мен да отворя черепа на фараона, макар че за разлика от всички останали бих могъл да го извърша и така с голяма вероятност да спася живота му.

Пеейки възторжени химии за Атон, те пристигнаха в Ахетатон на обкичени с цветя кораби, сякаш правеха забавно пътешествие. Доведоха придворни дами и донесоха много делви с вино. Настаниха се на брега под сенници и в шатри, ядяха, пиеха и се наслаждаваха на живота, защото разливът се беше оттеглил, беше пролет и въздухът наоколо бе резлив като младо вино, в посадените дръвчета чуруликаха птички и гълъби гукаха. За прислужване им бяха необходими толкоз много слуги и роби, че станът им приличаше на малко градче, защото сами не умееха дори ръцете си да измият, нито пък да избършат измазнената си уста — без слуги и роби щяха да бъдат безпомощни като прохождащо дете.

При все това те храбро следваха фараона, докато им показваше улиците и местоположението на къщите, а роби с чадъри пазеха сянка на драгоценните им глави. Понеже фараонът навремени вдигаше по някоя тухла и я полагаше на мястото й, те също се въодушевиха да помагат на строителите при градежа. Запъхтени пренасяха тухли до израстващите стени на къщите си, смееха се, когато си одраскваха ръцете, а знатните дами мачкаха глина, коленичили на земята. Младите и красивите използуваха това като претекст да се разсъблекат и да останат само с набедрена препаска, както жените от народа, когато стриват зърното.

Но докато мачкаха глината, роби трябваше да им пазят сянка, да не би грижливо поддържаната им кожа да потъмнее от слънцето. Мачкаха, каквото мачкаха, и си тръгваха, оставяйки след себе си пълен безпорядък, поради което строителите ядосано ги ругаеха и събаряха редените от благороднически ръце тухли. Към младите дами все пак не отправяха ругатни — по тях се заглеждаха и правейки се на завеяни, ги плясваха с омазнените си ръце по голо, та те изпищяваха от уплаха и възбуда. Случваше се обаче до тях да се примъкват стари, грозни придворни дами, които ги насърчаваха по време на работата, опипваха с възхита мускулите им и в името на Атон погалваха изцапаните им с глина бузи, вдъхвайки миризмата на потта им. Тогава строителите пак започваха да ругаят и изпускаха тухли върху краката им, за да се отърват от тях.

Придворните много се гордееха с участието си в строителството, хвалеха се с работата си, пресмятаха кой колко тухли е сложил на стените и показваха на фараона изподрасканите си ръце, за да спечелят благоволението му.

След известно време играта на строителство им омръзна, та се заловиха да оправят градините си и да се ровят като деца в пръстта. Градинарите ги проклинаха и призоваваха боговете на помощ, защото непрекъснато им нареждаха да местят дървета и храсти от едно място на друго, а копачите на напоителни капали ги наричаха изчадия Сетови, понеже всеки ден измисляха нови места, където трябвало да се издълбаят водоеми за отглеждане на рибки. Не смятам, че вършеха всичко това злонамерено те изобщо не разбираха колко пречат на работниците и дори си мислеха, че много им помагат, а вечер пиеха вино и превъзнасяха делата си.

Скоро обаче и на тази игра се наситиха и започнаха да се оплакват от жегата през деня. В шатрите и постелите им се вмъкваха пясъчни бълхи, та нощем стенеха и сутрин идваха да ме молят за мехлеми против ухапвания от бълхи. Накрая проклеха целия Ахетатон и мнозина заминаха за именията си, а някои тайно отпътуваха в Тива да се позабавляват. Най-верните обаче си седяха на сянка в шатрите, пиеха изстудено вино и играеха на зарове. Те ту печелеха, ту губеха всичкото си злато, дрехи и накити, търсейки в играта разтуха от еднообразния живот. А стените на постройките от ден на ден ставаха по-високи и за няколко месеца град Ахетатон като в приказка изникна с дивните си градини от пущинака. Но какво струваше всичко това — не мога да пресметна. Знам само, че всичкото злато на Амон не стигна, защото при разпечатването на неговите пещери те се оказали празни — предусещайки бурята, жреците на Амон бяха поверили на доверениците си много злато за съхранение.

Трябва също да добавя, че заради Ахетатон царското семейство заживя разделено, понеже великата царска майка отказа да последва сина си в пущинаците. Нейният град беше Тива, а златния палат, проблясващ в синьо и златисточервено сред градините и степите си на речния бряг, фараон Аменхотеп бе издигнал за любимата си, тъй като по произход царската майка Тейе беше бедна птицеловка от тръстиковите гъсталаци на Долната земя. Ето защо Тейе не пожела да напусне града, а и принцеса Бакетатон остана при майка си в Тива. Жрецът Ейе, като носител на закривения скиптър от дясната страна на фараона, управляваше там и раздаваше правосъдие от царския престол, разгърнал пред себе си кожените свитъци. Така в Тива по същество всичко си беше както по-рано, само дето неверния фараон го нямаше, ала и никому не липсваше.

Малко преди да роди, царица Нефертити също се върна в Тива, понеже не се осмели да ражда без помощта на тиванските лекари и на негърските шамани. Доби трета дъщеря, която беше наречена Анхсенатон и на която бе отредено да стане царица. За да облекчат раждането, шаманите бяха удължили и стеснили и нейната глава и докато принцесите растяха, придворните дами и всички египтянки, които искаха да бъдат изискани и подражаваха на дворцовата мода, започнаха да удължават темето си с изкуствени подплънки на тила. Но за разлика от тях принцесите ходеха с гладко обръсната глава, гордеейки се с изящната й форма. Художниците също им се възхищаваха, извайваха ги, рисуваха и оцветяваха безброй техни портрети, без да подозират, че всичко това беше дело на негърските шамани.

След раждането царица Нефертити се върна в Ахетатон и се настани в палата, който междувременно бе завършен и пригоден за живеене. В Тива беше оставила и харема на фараона, защото раждането на трета дъщеря много я дразнеше и тя не желаеше фараонът да хаби мъжката си сила в постелите на други жени. Ехнатон също нямаше нищо против — задълженията към харема му бяха дотегнали и другите жени не го влечаха, на което никой не се учудваше, виждайки красотата на Нефертити. Третото раждане също не й се бе отразило зле, а напротив — изглеждаше по-млада и напъпила. Но дали тази промяна се дължеше на Ахетатон или на негърското шаманство — това не знам.

Така в течение само на една година от пущинаците изникна град Ахетатон. По алеите му гордо се полюшваха палми, в градините му аленееха зрели нарове, а в езерцата с рибки цъфтяха розови лотоси. Този град не се различаваше от разцъфнала градина, защото дървените му постройки се издигаха леки и грациозни като беседки с ефирните си, пъстро боядисани палмови и тръстикови подпори. Градините се простираха чак до вътрешността на къщите, тъй като стените им бяха украсени с рисунки на палми и сикомори, облъхвани от вечен пролетен вятър, по подовете им избуяваха тръстики, разноцветни риби плуваха в езера и патици политаха от гъсталаци, размахали пъстри крила. В този град имаше всичко, което можеше да зарадва сърцето — опитомени газели се разхождаха из градините, наперени коне, окичени с щраусови пера, теглеха леки колесници по улиците, а от кухните ухаеше на пикантни подправки от цял свят.

Ето по този начин възникна Градът на небесните висини, а когато отново настъпи есен и лястовиците се изровиха от тинята и на неспокойни ята запрелитаха над прииждащата река, фараон Ехнатон обрече тази земя и града на Атон. Той освети граничните камъни на тази земя в четирите посоки на света и от всеки граничен камък Атон благославяше с лъчите си него и семейството му, а в надписите по тях фараонът се кълнеше, че кракът му никога не ще пристъпи извън пределите на земята на Атон. За това освещаване строителите прокараха каменни пътища в четирите посоки на света, за да може фараонът със златната си колесница да стигне до граничните камъни. В колесници и паланкини го следваше царското семейство, придворните също го следваха в колесници и паланкини, обсипваха пътя с цветя и възхваляваха Атон под звуците на флейти и струнни инструменти.

Фараон Ехнатон не възнамеряваше да напусне Ахетатон дори след смъртта си, поради което след изграждането му изпрати строителите да копаят гробници в планините в източната част на Атоновата земя, където имаха работа до края на живота си, та така и не можаха да се завърнат по домовете си. Но те вече не тъгуваха по родните си места, примириха се и свикнаха с живота в селището си под закрилата на фараона, защото крините им винаги бяха препълнени, маслото в делвите им никога не свършваше и жените им раждаха здрави деца.

След решението си край Ахетатон да изгради гробници за себе си и за всеки високопоставен, който желаеше да живее с него в Града на небесните висини и вярваше в неговия Атон, фараон Ехнатон заповяда извън града да се построи също Дом на смъртта, та телата на починалите в Ахетатон да не изтляват, а да се запазват за вечни времена. За тази цел той повика най-изкусните миячи на трупове и балсаматори от тиванския Дом на смъртта без оглед на вярата им, защото поради занаята си те не можеха да имат никаква вяра, а само умението им беше важно. Те пристигнаха по Нил с черен кораб и вятърът разнесе миризмата им, хората се изпокриха по къщите си, свеждаха глави, кадяха тамян в стаите си и се молеха на Атон. Мнозина се молеха също на други богове и правеха свещения знак на Амон, защото при миризмата на миячите на трупове те си спомняха за старите богове и Атон се отдалечаваше от тях.

Понесли всичките си принадлежности, миячите на трупове и балсаматорите слязоха от кораба и запримигваха. Бяха свикнали с мрака в Дома на смъртта и ядно ругаеха светлината, от която ги заболяваха очите. Те бързо се отправиха към Дома на смъртта, отнасяйки със себе си миризмата си, и го превърнаха в свой дом, от който никога не излизаха. Сред тях се намираше старият майстор на клещите Рамосе, чиято задача бе да вади мозъка от черепа на мъртъвците. Срещнах го в Дома на смъртта, който всяваше сред жреците на Атон такъв ужас, че фараонът бе възложил на мен да го надзиравам. При срещата ни Рамосе дълго ме оглежда, позна ме и много се изненада. Нарочно се разкрих пред него, за да спечеля доверието му, понеже неизвестността разяждаше сърцето ми като червей и неудържимо ми се искаше да разбера какъв беше плодът на отмъщението ми в тиванския Дом на смъртта. Затуй, след като поговорихме за работата и задачите му, аз го запитах:

— Приятелю Рамосе, стана ли нужда да приложиш умението си над една красива жена, която донесоха в тиванския Дом на смъртта след тамошните страхотии и чието име, струва ми се, беше Нефернефернефер?

Привел врат, той ме изгледа с примигващите си очи на костенурка и каза:

— Синухе, ти си първият високопоставен, който нарича един мияч на трупове приятел. Сърцето ми се развълнува, а това, за което питаш, сигурно е много важно за теб, щом ме наричаш твой приятел. Да не би ти да си човекът, дето в късна доба я донесе увита в черен саван? Ако си бил ти, не можеш да минеш за приятел на никой мияч на трупове. Стигне ли до ушите им, с ножовете си ще вкарат разяждаща отрова в тялото ти и ти ще умреш от ужасна смърт.

Думите му ме накараха да потреперя и аз казах:

— Който и да я е донесъл, тя си беше получила заслуженото, но от думите ти подразбирам, че не е била мъртва и е оживяла в ръцете на миячите.

— Вярно е — рече Рамосе. — В Дома на смъртта тази ужасна жена се съживи, ала не искам да гадая откъде ти е известно това. Съживи се, защото жени като нея не умират. Ако ли пък умре, тялото й трябва в огъня да се изгори, за да не се появява повече. След като я опознахме, я нарекохме Сетнефер — Дяволската красавица.

Обзе ме ужасно подозрение и запитах:

— Защо казваш „я нарекохме“, сякаш вече не е в Дома на смъртта? Нали миячите на трупове се канеха да я задържат седемдесет пъти по седемдесет дни?

Рамосе гневно изтрака с ножовете и клещите си. Мисля, че и ръка щеше да вдигне срещу мен, ако не бях му донесъл делва с вино от избата на фараона. Затуй се задоволи да опипа с пръст прашния печат на делвата и рече:

— Синухе, ние не ти мислехме злото, аз те имах като свой син и ми се щеше да останеш завинаги в Дома на смъртта, да ти предам цялото си умение. И родителите ти балсамирахме, както се балсамират телата само на високопоставените, без да щадим маслото и балсама. Защо постъпи толкоз неблагодарно, та докара тази омразна жена жива в Дома на смъртта? Трябва да знаеш, че до идването й си живеехме кротко и задружно, разтушавахме сърцата си с бира и богатеехме, като обирахме накитите на мъртъвците независимо от съсловието и пола им и продавахме на магьосниците части от труповете, които те използуваха за магиите си. Ала щом тази жена се появи сред нас, Домът на смъртта се превърна в ад, заради нея мъжете се мушкаха с ножове и се счепкваха като побеснели псета. Измъкна ни всичкото богатство, всичкото злато и сребро, дето години наред го бяхме събирали и крили в Дома на смъртта, даже от медта не се отказваше, дрехите ни събличаше, а щом някой беше стар като мен и не можеше да я задиря, тя караше другите да го ограбват, след като беше изцедила всичкото им имане. Не бяха минали три пъти по тридесет дни, и тя ни беше лишила от всичко, бяхме оголели. Като усети, че повече няма какво да откопчи от нас, тя започна да ни се надсмива, да ни подиграва и двама миячи, които се бяха побъркали по нея, се обесиха с поясите си, понеже се гавреше с тях. Сетне си отиде и отнесе всичкото ни богатство. Не можехме да я задържим, защото, ако един речеше да я възпре, друг се намесваше, за да спечели от нея усмивка или докосване с пръст. Така тя ни отне спокойствието и богатството и отмъкна най-малко триста дебена злато, да не говорим за среброто и медта, за ленените бинтове и мехлемите, които по стар обичай години наред бяхме прибирали от мъртъвците. Обеща обаче след година пак да намине и да види какво сме натрупали през това време. Затуй в тиванския Дом на смъртта днес се краде повече от когато и да било, миячите се научиха да ограбват не само покойниците, но и един другиго се крадат, така че от спокойствието ни следа не остана. Сега разбираш защо я нарекохме Сетнефер — тя наистина беше красавица, ала хубостта си дължеше на Сет.

Тогава именно установих колко детинско е било отмъщението ми — от Дома на смъртта Нефернефернефер се беше върнала невредима и по-богата отпреди. Ако престоят й там е имал някакъв недостатък, това е била единствено просмукалата се в тялото й миризма, която известно време я е възпрепятствувала да упражнява занаята си. Но след общуването с миячите вероятно се е нуждаела от почивка, а и в крайна сметка беше излишно да бера грижа за нея, защото отмъщението бе разяждало моето сърце, без да навреди на нея. След тази моя постъпка знаех, че отмъщението не носи радост, сладостта му е мимолетна и то се насочва срещу отмъстителя, изгаряйки сърцето му като огън.

След като разказах всичко това, трябва да започна нова книга, за да опиша какво ставаше, докато фараон Ехнатон живееше в Ахетатон, и как се развиваха нещата в Сирия. За Хоремхеб, Каптах и моя приятел Тутмос също трябва да разкажа, без да забравям и Мерит. Затуй ще започна нова книга.




Единадесета книга

Мерит





1


Всеки е виждал как изтича водата от водния часовник. По същия начин изтича времето на човека, ала то може да се измерва не с воден часовник, а само с онова, което човек преживява. Тази голяма и величава истина човек прозира едва на преклонна възраст, когато времето му тече напразно и вече нищо не му се случва, макар да му се струва, че преживява много неща, и едва впоследствие да забелязва, че нищо не се е случило. Когато човек преживява много неща и сърцето му се изменя, тогава един-единствен ден може да му се стори по-дълъг от една или две години, през които се труди и води спокоен живот, без сам да се изменя. Тази истина прозрях в Ахетатон, където времето ми течеше като вода на река и животът ми приличаше на кратък сън или на хубава, заглъхваща песен. За мен десетте години, прекарани в тамошния златен палат под покровителството на фараон Ехнатон, бяха по-кратки от един-единствен ден през младостта ми, въпреки че не ми липсваха пътешествия и богати на събития дни, които ми се струваха по-дълги от години.

По онова време познанията и уменията ми не нарастваха — използувах мъдростта, събирана на младини в различни страни, както пчелицата изразходва през зимата меда, натрупан в питите през дните на цъфтежа. Може би времето износваше сърцето ми, както бавна вода излъсква камъка, и сърцето ми сигурно се е изменяло, без да забелязвам това, защото не бях тъй самотен както някога. Сигурно бях станал и по-кротък отпреди, вече не се хвалех толкоз много с умението си, но това навярно не беше моя заслуга, а се дължеше на обстоятелството, че Каптах не живееше при мен. Той живееше в дома ми в далечна Тива, наглеждаше имота ми и бдеше над моята изгода и своята кръчма на име „Крокодилската опашка“.

Трябва да отбележа още, че град Ахетатон се беше затворил в себе си и в мечтите и виденията на фараон Ехнатон. За него външният свят нямаше значение — всички събития отвъд граничните камъни на Атон бяха тъй далечни и неосезаеми, както лунното отражение върху водната повърхност, и единствено истинно беше онова, което ставаше в Ахетатон. По-късно разсъждавах, че това все пак беше явна заблуда и че по-скоро Ахетатон и всичко ставащо в него изглеждаше като хубав мираж, а действителни бяха само гладът, страданията и смъртта отвъд граничните му камъни. Защото всичко неприятно се криеше от фараон Ехнатон, а онова, което неизбежно изискваше неговото решение, се обвиваше в меко було, прибавяха му се мед и ароматични подправки и му се поднасяше предпазливо, за да не го главоболи.

Това се случваше често, понеже човек е безпомощен и никому не се иска да се лиши от благоволението на фараона, като му съобщава неприятни неща. Но съм убеден и знам, че то ставаше също от любов към него, защото онзи, който го обичаше, гледаше да му спести всяка болка и скръб. Дори към дребните неща и обрати той биваше по-чувствителен от обикновените хора, поради което ставаше неспокоен, вълнуваше се, страданието му се подновяваше и мнозина от обичащите го се бояха да не би да издъхне, ако бъде уведомен открито за събитията отвъд граничните камъни на своя град. Убеден съм и знам, че фараон Ехнатон държеше да живее само в истина и лично би упрекнал всеки, който от любов желаеше да я скрие от него, но той със заслепени очи се взираше във вечността, така че всичко му изглеждаше като в сянка, а случващото се извън неговия град му се струваше по-бледо и от сянка. Пък и истината може да се сподели по различни начини и толкова внимателно, че в нея почти да не личи истинното.

В същото време, като носител на закривения скиптър от дясната страна на фараона, жрецът Ейе управляваше в Тива и на практика Тива продължаваше да бъде столица на двете царства. В нея фараонът бе оставил всички неприятни и досадни дейности на управлението, например събирането на данъци, търговията и правораздаването заедно с неговите закони. Не желаеше да чува за подобни неща и се доверяваше изцяло на Ейе — своя тъст, бащата на Нефертити, един властолюбив мъж. При това положение жрецът Ейе всъщност беше фактическият владетел на двете царства, тъй като под негово разпореждане се намираше всичко отнасящо се до живота на обикновения човек, било то гражданин или селянин. След свалянето на Амон никакъв съперник вече не ограничаваше властта на фараона, която в действителност беше власт на Ейе. Ейе беше доволен и се надяваше вълненията около Амон постепенно да стихнат. За него нямаше нищо по-приятно от възникването на град Ахетатон, който държеше фараона далеч от Тива, и затова усилено събираше средства за изграждането и благоустрояването му и непрестанно изпращаше нови богати дарения, та Ахетатон да става все по-привлекателен за фараона. Така страната наистина можеше да се успокои и всичко щеше да си тръгне постарому, само че без властта на Амон. Обаче фараон Ехнатон беше прът в колелата на Ейе и камъкът, който обърна колата му.

Наред с жреца Ейе в Мемфис, на границата между двете царства, управляваше Хоремхеб. Той отговаряше за реда в страната и за нейната сигурност, така че в крайна сметка движеше тоягите на бирниците и чуковете на каменоделците, които изличаваха името на Амон от всеки надпис и от всяко изображение и се вмъкваха във всички гробници, за да унищожат това име. Фараон Ехнатон нареди да се отвори дори гробницата на баща му, за да се премахне името на Амон от всички надписи в нея. Ейе не му се противопоставяше, докато се занимаваше с подобни безобидни занимания, и одобряваше залисията му с богоугодни дела, които не смущаваха всекидневието на народа.

Така след ужасите в Тива Египет известно време приличаше на необезпокоявана от бури водна повърхност. Жрецът Ейе възложи на провинциалните началници да събират данъците, което му спестяваше много главоболия, провинциалните началници прехвърлиха правото за събиране на данъци на градските и селските бирници и забогатяха неимоверно, градските и селските бирници наеха от своя страна многобройни помощници и заместник-бирници и също забогатяха неимоверно, а и заместник-бирниците не осиромашаха, защото с тоягите си извличаха лична облага от събирането на данъци. По този начин известно време външно всичко си беше както по-рано, а ако след минаването на бирниците сиромасите окайваха своята участ и посипваха главата си с пепел, то това го правеха от незапомнени времена.

Но в Ахетатон раждането на четвърта дъщеря предизвика по-голямо стъписване от падането на Симира в Сирия. Царица Нефертити започна да подозира, че е омагьосана да ражда само дъщери, и замина за Тива да дири помощ от негърските шамани на свекърва си. Рядкост бе все пак жена да добие четири дъщери една подир друга и нито един син, което и за фараон Ехнатон беше съдбоносно.

Междувременно от Сирия заприиждаха все по-тревожни вести, та щом пристигнеше куриерски кораб, отивах в царския архив да прочета от глинените плочки бедствените призиви. Докато ги четях, около мен сякаш засвистяваха стрели, плочките замирисваха на дима от пожарите и сред почтителните думи долавях предсмъртните викове на мъже и писъците на посечените деца. Защото аморитите бяха жесток народ. Преминали обучение при хетски офицери, те воюваха така, че нито един гарнизон в Сирия не можеше да им противостои за дълго. За да получат помощ от фараона, царят на Библос и князът на Ерусалим наблягаха на възрастта и верността си, споменаваха паметта и дружбата си с баща му, докато фараон Ехнатон се намъчи да слуша молбите им и започна да изпраща писмата им непрочетени в архива. Оттогава писарите и аз бяхме единствените им читатели, само че към тях писарите не проявяваха друг интерес, освен да ги номерират и опишат по реда на тяхното пристигане.

След падането на Ерусалим последните верни на Египет сирийски градове, без Йопия, се предадоха и сключиха съюз с цар Азиру. Тогава Хоремхеб дойде от Мемфис в Ахетатон и настоя за войска, за да воюва в Сирия. Ако заминеше да оглави съпротивата там без свои войници, доброто му име щеше да пострада, поради което дотогава беше водил тайна война само с преписка и злато, за да запази поне едно предно укрепление в Сирия. На фараон Ехнатон той каза:

— Позволи ми да наема поне сто пъти по сто копиеносци и стрелци с лъкове и сто бойни колесници, и ще ти възвърна цяла Сирия. Запомни, че ако и Йопия се предаде, с египетската власт в Сирия ще бъде свършено.

Фараон Ехнатон беше много разстроен от вестта за4 опожаряването на Ерусалим, тъй като вече бе подел начинания за превръщането му в град на Атон, за да въдвори мир в Сирия. Затуй рече:

— Оня старец в Ерусалим, чието име сега не си спомням, беше приятел на баща ми. Когато бях малък, съм го виждал в златния палат — имаше дълга брада. Като обезщетение ще продължа да го издържам за сметка на Египет, макар че след прекъсване на търговията със Сирия приходите от налози значително намаляха.

— Вече едва ли ще може да се радва на издръжката и на египетската си огърлица — подхвърли Хоремхеб. — Ако съгледвачите ми не са се заблудили, цар Азиру е накарал да изготвят от черепа му красива позлатена чаша и я е подарил на цар Шубилулюма в Хатушаш.

Лицето на фараона прежълтя и очите му се наляха с кръв, но той потисна болката си и отвърна:

— Трудно ми е да повярвам подобно нещо за цар Азиру, когото смятах за свой приятел и който толкова радушно прие кръста на живота, но може да съм се излъгал и сърцето му да е по-черно, отколкото предполагах. А пък исканията ти за копия и бойни колесници са безсмислени, Хоремхеб, защото народът дори сега негодува против данъците. Освен туй реколтата е по-лоша, отколкото очаквах.

— Нареди ми в името на Атон и ми дай поне десет колесници и десет пъти по десет копиеносци, за да мога да замина за Сирия и да спася, каквото е останало за спасяване! — настоя Хоремхеб, ала фараонът отвърна:

— Не мога да водя война в името на Атон, защото проливането на кръв го отвращава. Предпочитам да отстъпя Сирия — нека си живее свободно, да основе своя съюзна държава, а ние ще търгуваме с нея както досега, понеже без египетското зърно тя не ще може да се оправи.

— И ти мислиш, че ще се задоволят с това? — запита Хоремхеб слисано. — Всеки убит египтянин, всяка срината стена, всеки предал се град повдига самочувствието им и ги тласка към безумство. След Сирия ще последват синайските медни рудници, а ако Египет загуби и тях, не ще можем да изковаваме остриета за копията и стрелите си.

— Нали казах, че за стражите дървените копия са достатъчни — нервира се фараон Ехнатон. — Защо проглушаваш ушите ми с непрестанни приказки за копия и остриета на стрели, та в главата ми думите се объркват тъкмо когато съчинявам химн за Атон?

— След Сирия ще дойде ред на Долната земя — продължи Хоремхеб горчиво. — Както сам каза, Сирия не ще може да се оправи без египетско зърно, макар че според сведенията ми сега получава пшеница от Вавилон. Но ако нямаш страх от Сирия, страхувай се поне от хетите, защото жаждата им за власт не познава граници.

Тогава фараон Ехнатон съжалително се изсмя, както би се изсмял всеки разсъдлив египтянин при подобни брътвежи, и рече:

— Откакто се помним, нито един враг не е стъпвал в Черната земя и не би се осмелил да го стори, тъй като Египет е най-богатата и най-могъщата държава на света. Но понеже сънуваш кошмари, за твое успокоение мога да ти кажа, че хетите са варварски народ, който пасе говеда в сиромашките си планини, а нашите съюзници в Митани ни пазят като щит от него. На цар Шубилулюма също изпратих кръста на живота и по негова молба му предоставих злато, за да ми издигне статуя в естествен ръст в храма си. Той не ще смути спокойствието на Египет, понеже от мен получава злато всеки път, щом поиска, макар народът да негодува против данъците и аз да не желая да го обременявам с нови.

Жилите по лицето на Хоремхеб се издуха, ала той беше свикнал да се овладява, не каза нищо повече и ме последва, когато вметнах, че като лекар, не позволявам да безпокои фараона по-дълго. Обаче щом влязохме у дома, той ядно плесна със златния камшик по крака си и извика:

— В името на Сет и всичките му дяволи, една купчина говежди тор на пътя е по-полезна от неговия кръст на живота! Но най-глупавото е, че като ме погледне в очите и ме докосне приятелски по рамото, аз вярвам в неговата истина, колкото и да съм убеден, че съм прав и че той се заблуждава. По дяволите, той се налива със сила в този пъстро намацан и ухаещ като уличница град. Впрочем, ако всички хора на земята можеха да се доведат пред него, за да им поговори и да ги докосне с меките си пръсти, струва ми се, че светът би се променил. Но това е невъзможно.

За да го разсея, на шега рекох, че може пък и да не е невъзможно, а той взе, че се въодушеви и каза:

— Ако би било възможно, тогава наистина си заслужава да водя велика война, за да доведа пред него всеки мъж, жена и дете на този свят, та да влее силите си в тях и да обнови сърцата им. По дяволите, струва ми се, че ако се задържа за дълго тук, и на мен ще ми израснат гърди както на придворните и може би ще почна да кърмя деца!

Той нареди на писаря си да пресметне колко време ще трае, докато всички хора на земята поред застанат пред фараон Ехнатон, а ние с него се отправихме към ателието на нашия приятел Тутмос. Хоремхеб не бе забравил обещаната му от него статуя, а пък аз знаех, че в избата си Тутмос има хубави вина. Прозорците на къщата му гледаха на север и в стаите нахлуваше обилна светлина. Имаше многобройни роби и ученици, които му помагаха в работата, така че дворът му, изпълнен с разнообразни камъни, приличаше на каменоломна, а въздухът в стаите му беше натежал от миризмата на съхнещи бои и от праха на дялан камък. Той ни посрещна с потни коси и лице и с пламнали очи и каза, че царица Нефертити му позирала, та не бивало да му пречим. Но като чу гласовете ни, Нефертити позволи да останем, защото колкото повече мъже я гледаха и се възхищаваха на красотата й, толкова по-приятно й ставаше. Един слуга на Тутмос ни поднесе вино и Нефертити също пи с нас, за да разведри сърцето си. Тя грациозно повдигна хубавата си ръка към гърдите, погледна Хоремхеб с ясни очи и каза:

— Често съм се чудила, Хоремхеб, защо не си вземеш жена, след като много придворни дами въздишат по теб. Поразсмей ме, като ми разкажеш на какво се дължи това, защото седя неудобно, а този Тутмос е скучен, гледа ме равнодушно, твърди, че бузите ми били хлътнали, и само ме обезобразява.

Въпросът й доста обърка Хоремхеб и лицето му помръкна, но той има време да обмисли отговора си, понеже Тутмос захвърли длетото и чука си, разрева се от изнемога и извика:

— Честна дума, тази царска котка ще ме побърка с приказките си! От ден на ден все повече разранява сърцето ми, знаейки, че който веднъж я е видял, само за хубостта й мисли. В името на Атон, остави ме на мира, проклетнице, защото пет пъти съм те извайвал от разноцветен камък, треска ме тресе, като гледам лика, стана и тънката ти шия, и камъкът вече не оживява в ръцете ми. Следващия път, Нефертити, ще те издялам от дърво, ще те издялам с короната ти от дърво, за да мога върху него да нанеса цвета на кожата ти, и от дървото може би ще оживееш по-добре, отколкото от камък. С хлътнали бузи изглеждаш по-красива и по-одухотворена отпреди и никоя жена никога не е носила царската корона по-заслужено от теб.

В това време Хоремхеб се окопити, успокои се и каза, подражавайки на Тутмос:

— Царствена Нефертити, как бих могъл да мисля за друга жена, след като веднъж съм те видял? Придворните ти дами не ме интересуват — с тях предостатъчно съм се любил и знам, че крайниците им са гладки като черупка на яйце и меки като пух, ала главите им са кухи като говежди тор и никак не ме учудва, че трябва да носят подплънки на тила. А ти, Нефертити, си умна жена, хладния блясък на очите си наследила от своя баща, чието държавническо умение е голямо, макар и старомодно. Кажи ми обаче от своя страна, защо не поговориш с фараона разумно, ами го оставяш да потъва все по-дълбоко в безразсъдството си, та вече не знаем дали стоим на главата или на краката си и черното ни се струва бяло?

Нефертити се озърна и като разбра, че никой не ни подслушва, отвърна:

— Неговата мъжественост е толкова слаба и лесно наранима, че ако му говоря за неща, които не са му приятни, съвсем ще я загуби. Затуй по-добре да не го занимавам с държавни дела, пък ако щат и вдън земя да се провалят. Сега по-важно от всичко е да му родя син. По тази причина не бива да допускам да се развлича с друга жена. Но с течение на времето усмивката застива на устните ми и слепоочията ме стягат, като се замисля за неговото безразсъдство, така че всяка негова милувка ми опротивява. Стомахът ме заболява, когато съм принудена да потискам всяка остра дума, която би могла да го нарани. Ти, Синухе, който си лекар, сигурно можеш да го обясниш по-добре, защото наистина се надявах, че като велика царска съпруга ме очаква по-завидна участ. А той ме превърна в крава, която ражда всяка година, така че бузите ми се свиват, блясъкът на очите ми потъмнява и тялото ми погрознява, въпреки че на тази възраст тепърва би трябвало да разцъфтявам.

Ние в един глас я уверихме, че преувеличава влиянието на бременността върху тялото й, което беше вярно, понеже то продължаваше да бъде стройно и хубаво като на девойка и тя уж неволно отгръщаше дрехата си, та можехме да се наслаждаваме на гладкия й корем. Тутмос обаче се замисли и вметна:

— Всичко, което казваш, ми е ясно, само едно не разбирам: как можеш да наричаш мъжествеността му слаба и лесно наранима, след като — доколкото ми е известно — нямаш опит с друг мъж или някаква основа, за да го сравняваш?

Сега пък лицето на Нефертити помръкна, тя извърна поглед и стана неуверена, което много ме зарадва, защото показваше, че все още беше непокварена. След кратко размишление тя отвърна:

— Тутмос е нетактичен, ала от него друго не мога и да очаквам, понеже произхожда от простолюдието. Та нали все пак съм чела стихове, а ако нямам друга основа за сравнение, то поне строителите съм виждала, когато свалят потните си престилки и отиват да се къпят на реката. Но стиховете ми говорят повече, отколкото собствените ми очи. — Тя печално се усмихна и тихо изрецитира: — „Да бях аз дрехата, обгърнала бедрата ти, да бях дъхът помаден в твоите коси, да бях аз виното в устата ти!“ — Въздъхна и добави: — Така говорят поетите, а пък той… той и в постелята все за Атон говори, тъй че за една жена едва ли може да има по-тежка орисия. Каква ми е радостта от хубавото лице, щом пролетният вятър никога не го е целувал?

Веселите кафяви очи на Тутмос потъмняха от вълнение, той се доближи до нея и каза:

— Нефертити, не се надсмивай над потеклото ми, защото съм роден в дома на бойните колесници и в жилите ми тече воинска кръв, макар че ръцете ми карат камъка да оживява. Достатъчно е само да вдигнеш ръка, и пролетният вятър ще целува лицето ти, гореща кръв ще целува снагата ти…

Нефертити замечтано се усмихна и впери строгите си ясни очи в далечината. Бавно наклони чашата в ръката си и погледна как остатъкът от виното потече в прахта на пода. Сетне остави чашата, стана и пристъпи към Тутмос, отмахна потните коси от челото му и допря устни до него, въздъхвайки тихо. Разговорът ни не я огорчи, а напротив — достави й удоволствие и на тръгване все още потръпваше от него. След като си отиде, казах на Тутмос:

— Очите ти блестят като в треска и прекалено се потиш. Струва ми се, че малко пътуване ще ти дойде добре и ще те освежи. В името на Атон, разумно е да последваш Хоремхеб в Мемфис и както обеща, да му изваеш статуя, за да я постави в родния си град Хетнетсут. Казват, че в Мемфис също имало хубави момичета и вина.

— Дърдориш глупости като стара баба, Синухе! — извика Тутмос. — Тук ме чака толкоз работа и желанието да творя блика в мен като дървесен сок. Нищо не ми пречи да извая статуята на Хоремхеб тук, стига първо да очертая силуета, да отбележа основните точки на тялото и да направя гипсова отливка на лицето му.

— Като стана дума за пътуване — намеси се Хоремхеб в разговора, — разумно би било Синухе да замине за Тива и пътем да се поогледа. Тук, в този град на слепци и мечтатели, бездруго няма да ми повярвате, ако ви разкажа какво става по Египет и какво си говорят хората. Наистина, Синухе трябва да замине за Тива и като се върне, да разкаже на фараона за видяното, понеже той ти вярва, Синухе, и те слуша.

Плю на пода, размаза храчката и продължи:

— Макар да хваща окото, тази Нефертити едва ли е приятна съпруга, защото умът й е остър като нож, устата й е пълна с отровни оси и доколкото познавам жените, не се съмнявам, че е само въпрос на време кога ще почне да се люби с чужди мъже.

Думите му здравата ядосаха Тутмос, но аз го успокоих и рекох:

— Наистина, крайно време е да намина в Тива и да се срещна с Каптах, ала тук постелята ми е мека, свикнах с ястията на готвача си, краката ми се размекнаха и тялото ми вече не понася клатушкането на кораба. Освен туй съвсем не знам дали ще дръзна да разкажа на фараона за видяното. Той иска да слуша само за охранени деца, за усмихнати жени и мъже, които дори проклинат в името на Атон, а от думите ти мога да заключа, че ще се наложи да разказвам за неща, дето ще го огорчат. Пък и съм чувал, Хоремхеб, че крокодилите доказали съобразителността си, като те последвали до Мемфис, защото твоите стражи и пазители на реда редовно ги хранели, макар плячката да не била толкова обилна, както някога в Тива.

Хоремхеб изпразни чашата си до дъно, напълни и отново я изпи с настървение, след което рече:

— Честна дума, ще ми се да съм крокодил, като се замисля за бъдещето на Египет. Е, така да бъде. Щом и Синухе не иска да ми помогне, не ми остава нищо друго, освен да се напия, както правех някога при мисълта за бъдещето на Египет под властта на фараон Ехнатон.




2


Обаче след заминаването на Хоремхеб за Мемфис думите му започнаха да ме глождят и аз се упреквах, че му бях лош приятел и лош съветник на фараона. Но постелята ми беше мека и удобна, спях под балдахин, готвачът ме гощаваше с накиснати в мед птици, печено от антилопа също не липсваше на трапезата ми и водата във водния ми часовник бързо изтичаше. Мекетатон, втората дъщеря на фараона, заболя от изтощителна болест, обземаше я огън и кашляше, по бузите й пламнаха охтичави петна и така отслабна, че ребрата й се брояха под кожата. Опитах се да я подсиля с лекове, даже разтворено злато й дадох да пие, и проклинах съдбата си — едва-що болестните пристъпи на фараона бяха стихнали, и дъщеря му легна болна, така че нямах мира ни денем, ни нощем. Фараонът също се разтревожи, защото много обичаше дъщерите си. В приемни дни разрешаваше на двете по-големи момичета — Меритатон и Мекетатон, да го придружават до верандата на златния палат и оттам да хвърлят почетни знаци и златни огърлици на ония, към които фараонът по една или друга причина искаше да прояви благоразположението си.

Човешката природа е устроена така, че заради болестта фараон Ехнатон обикна тази своя дъщеря най-много от четирите си щерки, подари й топчета от сребро и слонова кост и й купи кученце, което я следваше на всяка крачка и бдеше над нейния сън, свито в долния край на постелята й. Фараонът също будуваше, топеше се от тревоги, нощем често ставаше да се ослуша как диша дъщеря му и всяко нейно покашляме го пробождаше в сърцето.

Толкова странна е човешката природа, че това болно момиченце по ми беше присърце от имота ми в Тива, от Каптах, от неплодородната градина в Египет и от всички хора, дето гладуваха и погиваха в Сирия в името на Атон. За него пилеех цялото си знание и умение, изоставяйки високопоставените си пациенти, които страдаха от преяждане и пресищане и най-вече от главоболие, защото главоболие мъчеше и фараона. Като лекувах мнимото им главоболие, можех да натрупам много злато, но златото и поклоните им ми бяха омръзнали, та често се отнасях невъздържано към пациентите си и хората зашушукаха: „Длъжността царски лекар е главозамаяла Синухе, въобразява си, че фараонът се вслушва в думите му, и се разсейва, когато друг му говорят.“

Но при мисълта за Тива, за Каптах и за кръчмата „Крокодилската опашка“ душата ми се изпълваше с тъга, сърцето ми изпитваше глад, сякаш вечно гладувах, и никаква храна не можеше да утоли този глад. Забелязах също, че косите ми лека-полека окапваха и темето ми под перуката започваше да оплешивява. Имаше дни, когато забравях дълга си и сънувах с отворени очи, че отново крача по пътищата на Вавилония и вдъхвам уханието на сухата пшеница по глинените хармани. Открих, че съм затлъстял, нощем спях тежко и се запъхтявах след кратки преходи, макар някога дори дългото странствуване да не ме изморяваше, така че за мен паланкинът стана необходимост.

Сърцето ми също се отпусна и ми казваше: „Добре ти е, Синухе, постелята ти е удобна и като царски трепанатор, нямаш грижа да изкарваш хляба си. Имаш приятели, които охотно те поят с вино, уважават приказката ти и те смятат за мъдрец. Красотата на новото изкуство радва очите ти и много художници украсиха стените на стаите ти с чудесни рисунки, защото изцери треперенето на ръцете им, причинено от пиянството. Фараонът нареди да ти издълбаят гробница в източните планини и зад стените й ще живееш вечно, благословен от фараона и неговите дъщери. Защо да се тревожиш за утрешния ден, щом всеки твой бъден ден ще е същият като днешния? Ако ли пък нещо се обърка, ти не можеш да го предотвратиш, понеже си обикновен човек. Предостатъчно си развалял радостното настроение и си наливал пелин в чашата на Атоновия възторг. Защо да си причиняваш ядове и да докарваш скърби на главата си? Нали онова, което умножава знанието, умножава също скърбите и от тази истина по-вярна няма.“

Такива разговори водех със сърцето си, ала отведнъж ми стана противно при мисълта, че всеки следващ ден щеше да бъде същият като предишния и че в живота ми вече нямаше да се случва нищо по-различно от случилото се днес. Човешкото сърце е толкова неразумно, вечно недоволно от своята участ, прави всичко възможно да смути покоя на човека и да посее вълнение в душата му, че аз направо се разгневих на собственото си сърце. Но с настъпването на есента и разлива, когато лястовиците отново се изровиха от речната тиня и се застрелкаха из въздуха с неспокойните си крила, здравето на фараонската щерка се подобри, тя показваше признаци на оправяне и се усмихваше, без да усеща болка в гърдите. Тогава сърцето ми последва полета на лястовиците и аз се качих на един кораб, за да поема нагоре по течението и отново да видя Тива. Фараонът не се възпротиви на заминаването ми, ами изпрати по мен поздрави на всички новозаселени край речния бряг, които бяха поделили помежду си земята на лъжовния бог. По мен изпрати поздрави също на основаните от него училища и ми пожела да се завърна с много добри вести.

Ето защо аз често нареждах корабът да спира край селата, приемах старейшините и разговарях с тях. Пътуването ми не беше свързано с трудностите, от които се опасявах, понеже на корабната мачта се вееше флагът на фараона, леглото в каютата ми беше удобно, а след оттеглянето на разлива по реката нямаше никакви мухи. В корабната кухня бях довел готвача си, комуто носеха провизии от всички села, така че не страдах от липса на прясна храна. Но когато ме спохождаха преселници, мъжете приличаха на скелети, жените се оглеждаха боязливо и се стряскаха при всеки звук, а децата бяха болнави и кривокраки. Показваха ми житниците си, които даже и до половина не бяха пълни, а зърното беше изпъстрено с червени точици, сякаш го беше валяла кръв. Казваха ми:

— Отпърво си мислехме, че немотията иде от нашето неумение, тъй като преди не бяхме обработвали земя. Търсехме у себе си вината, загдето се раждаше малко зърно и добитъкът ни измираше, ала сега знаем, че раздадената от фараона земя е прокълната и проклятието стига всеки, който я обработва. Защото нощем невидими нозе тъпчат нивите ни, невидими ръце прекършват посадените от нас овошки, говедата ни мрат без причина, напоителните ни канали се затлачват, а в кладенците си намираме умрели плъхове, така че и вода за пиене нямаме. Мнозина вече зарязаха земята си и се върнаха по градовете още по-осиромашали отпреди, проклинайки името на фараона и на неговия бог. А ние издържахме досега благодарение на надеждата си, уповавахме се на книгите и чудотворните кръстове, дето ни ги изпраща фараонът, и ги окачвахме на колове сред нивите си да се браним от скакалците. Ала чародейството на Амон е по-силно от чародейството на фараона и няма полза, колкото и усърдно да призоваваме фараонския бог на помощ. Затуй вярата ни се разклати и няма да изтраем още дълго. Решили сме да напуснем прокълнатата земя, за да не погинем до крак, както вече погинаха жените и децата на мнозина от нас.

Наминавах също да огледам училищата им. Като съзираха кръста на Атон върху дрехата ми, учителите благонравно скриваха пръчките си и правеха с ръка знака на Атон, а децата седяха със скръстени крака в прави редици върху глинения под и едва издържаха да не избършат потеклите си нослета. Учителите казваха:

— Добре ни е известно, че няма по-налудничаво хрумване от това всяко дете да се научи на четмо и писмо, но какво ли не бихме сторили от любов към фараона, наш баща и наша майка, когото тачим като син на своя бог. Все пак ние сме учени хора и е под достойнството ни да седим на глинени подове, да бършем носовете на сополиви хлапета и да чертаем грозни писмена върху пясък, защото не разполагаме нито с табли за писане, нито с тръстикови пера, а и новите писмена изобщо не могат да отразят знанията, които сме придобили с толкова труд и средства. Възнаграждението ни също е нередовно, родителите с мъка изплащат каквото ни се полага, бирата им е слаба и кисела, а маслото в делвите ни — граниво. Вършим всичко това, за да докажем на фараона, че не е възможно да се научат на четмо и писмо всички деца, а само най-добрите, чиято глава е мека. Безумство според нас е също да се обучават момичета, защото това никога не е бивало, и предполагаме, че в това отношение писарят на фараона е допуснал грешка при писането, което пак показва колко непригодна и несъвършена е новата писменост.

Проверявах знанията им и оставах недоволен. Още по-недоволен бях от вида на подпухналите им лица и от малодушния им поглед, защото тези учители бяха провалили се писари, от чиито услуги вече никой не се нуждаеше. Знанията им бяха недостатъчни и те бяха приели знака на Атон само за да спасят хляба си. Рядко някой от тях правеше изключение и заслужаваше похвала, ала една птичка пролет не правеше. Преселниците и селските старейшини с горчивина споменаваха името на Атон и също настояваха:

— Господарю Синухе, поговори на фараона да ни избави поне от бремето на тези училища. Иначе за нас няма живот, като гледаме синовете ни да се прибират с насинени от пръчките гърбове и с раздърпани перчеми. Тези ужасии учители, ненаситни като крокодилите, ще ни накарат да оголеем. От нищо не са доволни, презират хляба и бирата ни, измъкват ни последната мед и говеждите кожи, за да си купуват вино, а щом излезем по нивята, обикалят къщите и се забавляват с жените ни, казвайки, че такава била повелята на Атон — нямало разлика между този или онзи мъж, между тази или онази жена…

Фараонът обаче ме бе овластил само да предавам поздравите му и не можех да им помогна в неволята. Все пак им казвах:

— Фараонът не може да ви защити във всичко, сигурно сте се провинили с нещо, щом Атон не благославя вас и нивите ви. Знам също, че сте алчни и не позволявате на децата си да ходят на училище, понеже ви трябват за полската работа и карате синовете си да копаят напоителни вади, докато вие самите лениво се излежавате. Относно благонравието на жените ви не мога да ви помогна, защото единствено от тях зависи с кого ще пожелаят да се любят. Като ви гледам, срам ме обзема заради фараона, който ви даде голяма задача и пълни ръце да я изпълните, за да настъпи велика промяна в света. Наместо туй вие съсипахте най-плодородните ниви в Египет, изклахте и разпродадохте грижливо отглеждания от жреците добитък.

А те викваха в един глас:

— Никога не сме пожелавали промяна в живота си. Макар и бедняци, в града се чувствувахме поне щастливи и всеки ден виждахме нещо ново, а тук гледаме само глинени ровове и мучащи крави. Прави бяха ония, дето ни предупреждаваха и казваха: пазете се от всяка промяна, защото за бедняка промяната винаги носи нещо по-лошо, каквото и да се променя на света, бъдете сигурни, че подир туй зърното в крината и маслото в делвата на бедняка ще намалеят.

Сърцето ми подсказваше, че в този смисъл може пък и да имаха право, губех желание да се препирам с тях и продължавах пътя си с кораба. Ала сърцето ми се свиваше заради фараона и се питах защо всичко, до което се докоснеше Ехнатон, носеше проклятие, така че от подаръците му прилежните, се превръщаха в ленивци и само най-окаяните се скупчваха около Атон като мухи върху мърша. Спомнях си също моите мисли, когато преди построяването на Ахетатон потеглих по течението на Нил: „Нямам какво да губя, защо тогава да не последвам Атон?“ В такъв случай прав ли бях да укорявам ленивите, алчните и окаяните, които нищо не губеха, ако ведно със своята леност, алчност и окаяност се вречаха на Атон? Какво бях извършил през изтеклите години, освен че живеех като угоявано добиче и паразит в златния палат на фараона? А като бедняшки лекар в Тива за един-единствен месец бях сторил повече добро на хората, отколкото през всичките златоносни и сити години в град Ахетатон.

И страшна мисъл налегна сърцето ми: Фараонът иска да настъпи време, когато всички ще бъдат равни и няма да има ни бедни, ни богати. Но ако е така и ако това е крайната цел, тогава основното е народът, който с ръцете си твори благата, а всичко останало е само златен варак на повърхността. Възможно е самият фараон със своите придворни, заможните и високопоставените, които безделничат, и самият аз през последните години да сме били паразити, живеещи на гърба на народа, както бълхите живеят в козината на псето. Може би бълхата в козината на псето си въобразява, че тя е главното и че псето живее само за да й осигурява прехраната. Нищо чудно фараонът и неговият Атон да са просто бълхи в козината на псе, на което създават само ядове, без да принасят полза. Ще рече, че без бълхи псето би живяло добре и дори много по-добре.

По такъв начин сърцето ми сякаш се пробуди от дълъг сън и се отвърна от град Ахетатон, огледах се с други очи и около себе си не видях нищо хубаво. Кой знае дали причината не беше в това, че чародейството на Амон тайно властвуваше над цял Египет, неговото проклятие изопачаваше в очите ми всичко видяно и Градът на небесните висини беше единственото място в Египет, където властта му не проникваше. Трудно ми е да кажа каква беше истината, защото дори да има хора, които винаги мислят по един и същ начин и при вида на нещо ново като костенурки свиват глава под черупките си, моите мисли винаги са се обновявали в зависимост от онова, което съм видял, чул и разбрал, а понякога видяното и чутото също е влияело на мислите ми дори да не съм го разбирал.

Така на хоризонта отново съзрях трите планински върха, тримата вечни стражи на Тива, пред погледа ми изникнаха покривът и стените на храма, но остриетата на обелиските вече не пламтяха на слънцето, понеже никой не беше подновявал позлатата им. Тази гледка все пак разнежи сърцето ми и като моряците, завръщащи се от далечно плаване, аз отлях от чашата си вино в Нил, макар че моряците отливат във водата не вино, а бира, понеже медта им не стига за вино и ако при завръщането си от далечно плаване се сдобият с него, предпочитат да го изпият. Отново видях дългите каменни кейове на Тива и в ноздрите си усетих миризмата на тиванското пристанище, на спарено зърно и застояла вода, на смола и подправки, от която на сърцето ми стана драго.

Но когато се озовах пред някогашната медникарска къща в бедняшкия квартал, тя ми се стори много малка и тясна, а уличката пред нея — мръсна, смрадлива и пълна с мухи. Даже сикомората в двора, която сам бях засадил и по време на отсъствието ми беше избуяла, не радваше окото ми. Богатството и разкошът в Ахетатон дотолкова ме бяха покварили, че се засрамих и сърцето ми помръкна, загдето вече не можех да се любувам на къщата си.

Каптах го нямаше, та само готвачката ми Мути ме посрещна и като ме видя, унило рече:

— Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи, ала стаите не са почиствани, ленените постелки са на пране и завръщането ти ми създава много ядове и грижи, макар че от живота бездруго не очаквам вече някаква радост. Ненадейното ти пристигане никак не ме изненадва, защото то е обичайно за мъжете, а от тях никога не е дошло нещо добро.

Успокоих я, като и казах, че ще нощувам на кораба, и я запитах за Каптах, но тя измърмори нещо към стълбите, към храстите в двора и към пещта и не скриваше раздразнението си от моята поява, понеже й създавах грижи на стари години. Затуй я оставих и накарах да ме отнесат до „Крокодилската опашка“. Мерит ме посрещна на вратата, но поради сановническите ми дрехи и паланкина сигурно не ме позна, та запита:

— Поръчал ли си си място за тази вечер? Ако не си го сторил, не мога да те пусна да влезеш.

Беше понапълняла и скулите й вече не изпъкваха толкова рязко, но очите й бяха съвсем същите, само дето наоколо им се бяха появили повече бръчици. Сърцето ми пламна, обгърнах с ръка ханша й и казах:

— Виждам, че вече не си спомняш за мен, след като си сгрявала множество други самотни и печални мъже в постелята си. Надявам се все пак за мен да се намери място в дома ти и да получа чаша изстудено вино, макар че за постелята ти не смея и да мисля.

— Ти ли си, Синухе? — извика тя слисано. — Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи. — Положи силните си хубави ръце на раменете ми, огледа ме изпитателно и продължи: — Синухе, Синухе, на какво си се направил? Ако някогашната ти самота беше самота на лъв, то сегашната ти самота е на затлъстяло стайно кученце с верижка на шията. — Свали перуката ми, поглади дружелюбно плешивото ми теме и добави: — Влез и седни, Синухе, а аз ще ти донеса изстудено вино. Целият си в пот и си се задъхал от дългия път.

— Само „крокодилска опашка“ не ми донасяй, че стомахът ми едва ли ще я понесе, а може и главата да ме заболи — побързах да я предупредя.

Тя ме погали по бузата и рече:

— Толкова ли съм остаряла, надебеляла и погрозняла, та при срещата ни след толкова години първо за стомаха си мислиш? Когато по-рано бивахме заедно, изобщо не се боеше от главоболие и така стръвно се нахвърляше на „крокодилската опашка“, че трябваше аз да те възпирам.

Думите й ме сломиха, защото казваше истината, а истината често сломява човека. Затуй рекох:

— Ех, Мерит, приятелко моя, остарях вече и за нищо не ме бива…

— Само си въобразяваш, че си стар — вметна тя, — защото очите ти съвсем не ме заглеждат по старчески — и това много ме радва.

— В името на дружбата ни, Мерит — извиках й тогава, — донеси ми бързо една „крокодилска опашка“. Боя се, че в противен случай ще се държа с теб хлапашки, а достойнството ми на царски трепанатор не ще го понесе, особено пък в една тиванска пристанищна кръчма.

Тя ми донесе напитката, положи раковината върху дланта ми и аз я вдигнах, отпих и „крокодилската опашка“ парна гърлото ми, свикнало на благи вина, ала това парене беше приятно, защото с другата си ръка отново бях обгърнал ханша й. Казах й:

— Мерит, веднъж ти твърдеше, че лъжата можела да бъде по-приятна от истината, когато човек е самотен и първата му младост е повехнала. Затуй ти казвам, че сърцето ми продължава да младее и да цъфти, когато те гледам. Годините на раздялата ни бяха дълги, но през тях нямаше ден, в който да не нашепвах името ти в порива на вятъра. По всяка лястовица, литнала нагоре по течението, ти изпращах поздрави и всяка утрин се събуждах с името ти на уста.

Тя ме погледна и за мен отново беше стройна, хубава и близка, в дъното на очите й пак се таеше усмивка и скръб като тъмен отблясък на водата в дълбок кладенец. Погали ме по бузата и каза:

— Хубаво говориш, приятелю Синухе. Защо и аз да не ти призная, че сърцето ми безумно жадуваше за теб? Ръцете ми копнееха за твоите, когато нощем лежах самотна в постелята си. Всеки път, щом мъжете, замаяни от „крокодилската опашка“, почваха да ме задирят, аз си спомнях за теб и ми ставаше тъжно. Но в златния палат на фараона сигурно има много красиви жени и като дворцов лекар, вероятно си използувал свободното си време, за да ги лекуваш добросъвестно.

Вярно е, че от скука няколко дворцови дами бяха идвали да подирят лекарския ми съвет и аз се бях любил с тях, понеже кожата им беше гладка като кора на плод и мека като пух, а и зиме е по-топло да спиш с някого наместо сам. Обаче всичко това беше толкова незначително и маловажно, че не заслужаваше да го споменавам в книгата си, тъй като не беше оставило никаква следа в мен. Затуй отвърнах:

— Мерит, дори да е истина, че невинаги съм спал сам, ти продължаваш да бъдеш единствената ми приятелка.

„Крокодилската опашка“ започваше да ми действува, усещах тялото си младо като сърцето ми, приятен огън пробягваше по жилите ми и аз добавих:

— Разбира се, в същото време сигурно много мъже са делили с теб постелята ти, но най-добре ще е да ги предупредиш да се пазят от мен, докато пребивавам в Тива, защото в гнева си почвам да вилнея, а когато воювах срещу хабирите, войниците на Хоремхеб ме нарекоха Сина на дивото магаре.

Тя уж уплашено вдигна ръка и каза:

— Най-много от това съм се бояла. Каптах ми е разказвал за безбройните разпри и кървави спречквания, в които буйният ти нрав те е въвличал в много страни и от които само неговото самообладание и вярност са те избавяли без пукната глава. Все пак не забравяй, че под чергата си баща ми държи скрита тояга и не позволява безредици в този дом.

Като чух името на Каптах и като си представих какви долни лъжи й беше наговорил за мен и за живота ми по чуждите земи, сърцето ми се размекна от вълнение, сълзи бликнаха от очите ми и аз извиках:

— Къде е някогашният мой роб и слуга Каптах? Сърцето ми така е закопняло за него, че искам да го прегърна, въпреки че на достойнството ми не подхожда да прегръщам някогашния си роб.

За да успокои вълнението ми, Мерит рече:

— Забелязвам, че наистина си отвикнал да пиеш „крокодилска опашка“, а и виждам как баща ми вече поглежда сърдито насам и посяга под чергата си, понеже вдигаш много шум. С Каптах можеш да се срещнеш едва довечера. Цялото му време е заето с големи сделки на зърненото тържище и по кръчмите, където преговаря с търговците на жито. Предполагам, че като го видиш, ще се изненадаш много, защото вече едва ли си спомня да е бил роб и да е носил сандалите ти през рамо. По-добре сега да идем да се поразходим и главата ти да се разведри от „крокодилската опашка“ преди неговото завръщане. Сигурно ти се иска да видиш промените, станали в Тива, докато те е нямало, пък и ще бъдем насаме.

Тя отиде да се премени, намаза лицето си с драгоценна помада и си сложи златни и сребърни накити, така че човек можеше да я отличи от знатните дами само по вида на ръцете и краката й. Рядко обаче някоя знатна дама имаше толкова бистър и уверен поглед и толкова горда уста като нея. Накарах робите да минат с паланкина ни по алеята на овните и видях, че Тива още не беше възвърнала предишния си облик — цветните лехи бяха изпотъпкани, по дърветата продължаваха да стърчат, окършени клони, а по улиците все още се строяха нови сгради на мястото на опожарените. Ние обаче седяхме един до друг в паланкина и аз вдишвах дъха на помадата й, който беше дъхът на Тива — по-силен и по-обаятелен от дъха на всички скъпи помади в Ахетатон. Стисках ръката й в моята, сърцето ми вече не се измъчваше от тягостни мисли и ми се струваше, че съм се прибрал след дълго пътешествие.

Така стигнахме до запустелия храм, над който прелитаха и грачеха черни птици. Вместо да се върнат в планините, те бяха останали на територията на тиванския храм, несмущавани от никого, защото това място беше прокълнато и народът боязливо го заобикаляше. Слязохме от паланкина, прекосихме безлюдните дворове и никъде не видяхме жива душа освен пред Дома на живота и Дома на смъртта, тъй като тяхното преместване щеше да е свързано с твърде много трудности и разходи. Мерит каза, че хората и в Дома на живота отбягвали да ходят, та повечето лекари прехвърлили упражняването на професията си в самия град и се надпреварвали да привличат пациенти. Минахме също през парка край храма, обаче пътеките му бяха обрасли с трева, дърветата бяха изсечени и отмъкнати, а прастарите риби в свещеното езеро бяха изловени с вили. Ако срещнехме някого в този парк, който фараонът бе предопределил за отдих на народа и за игра на децата, то той биваше някой дрипав, мръсен и страшен наглед скитник, чийто поглед ни проследяваше дебнешком.

Крачейки по безлюдната територия на храма, в душата ми ставаше все по-пусто и над мен тегнеше сянката на лъжовния бог, защото всичко доказваше, че властта му не беше съборена заедно с образа му и че чрез страха той продължаваше да властвува над сърцата на хората. Влязохме също в големия храм. Измежду камъните на подовата настилка беше прорасла трева и никой не ни възпря да надзърнем в светилището. Свещените надписи по стените бяха обезобразени и осквернени от каменоделците, които безогледно бяха изличавали от тях името и изображението на лъжовния бог. Мерит каза:

— Това място е злокобно и сърцето ми се смрази, откакто ме доведе тук. Твоят кръст на Атон сигурно те пази, но бих те посъветвала да го махнеш от яката си, защото заради него могат да те замерят с камъни и дори да те намушкат с нож на някое уединено място. В Тива ненавистта още не е стихнала.

Права беше, понеже като излязохме ръка за ръка от пустия храм, хората пред него плюеха на земята, щом забележеха Атоновия кръст на яката ми. Доста се слисах също, когато видях един жрец на Амон да се движи дръзко сред тълпата, облечен в бяло и все още с обръсната глава въпреки забраната на фараона. Мазното му лице лъщеше, дрехата му беше от най-фин лен и изобщо не личеше да страда от несгоди и недоимък, а народът почтително му сторваше път. За по-сигурно и за да не причинявам излишен смут, започнах да прикривам с ръка кръста на Атон. Не ми се щеше без нужда да оскърбявам човешките чувства, защото за разлика от фараона исках да оставя всеки сам да избира вярата си, а и заради Мерит гледах да избягна всяко спречкване.

Край зида спряхме да послушаме един разказвач на приказки, седнал като всички разказвачи на приказки върху рогозката си с празна паничка пред себе си и наобиколен от хора. Най-бедните бяха насядали около него, понеже беше излишно да пазят дрехите си от изцапване. Такава приказка още не бях слушал. В нея се разказваше за един неверен фараон, живял в стари времена и заченат от Сет в утробата на негърска магьосница, която с магиите си била спечелила любовта на един добър фараон. По волята на Сет неверният фараон искал да поквари народа на Египет, за да го поробят негри и диваци. Ето защо той сринал статуите на бога Ра, ала Ра проклел земята и тя престанала да бъде плодоносна, разливи удавяли народа, скакалци нападали посевите, блатната вода се превръщала в смрадлива кръв, жаби заподскачали в постелите и нощвите на хората. Обаче дните на неверния фараон били преброени: колкото и да се мъчел да представя Сет под други имена, Ра бил по-могъщ от Сет. Затуй черна смърт стигнала неверния фараон и магьосницата, дето го била родила. Ра поразил всички отрекли се от него и поделил домовете, покъщнината и земята им сред ония, които по време на изпитанията го тачели и вярвали в завръщането му.

Приказката беше много дълга и държеше в напрежение, хората тропаха и нетърпеливо вдигаха ръце, за да чуят края й, а и аз слушах със зяпнала уста. А когато свърши и неверният фараон получи наказанието си, когато се продъни вдън земя и името му заслужи проклятие и Ра подели сред вярващите къщите, земята, добитъка и стоката, тогава слушателите заскачаха, завикаха от възторг и пускаха в паничката на разказвача мед, че дори и сребро. Бях поразен и рекох на Мерит:

— Това ще да е някаква нова приказка. Никога не съм я слушал, а като дете си мислех, че знам всички приказки на света. Майка ми Кипа много обичаше приказките и канеше разказвачи у нас, та баща ми понякога се заканваше и на нея, и на тях, когато ги гощаваше в кухнята. Тази приказка явно е нова и опасна. Ако не беше изключено, щях да помисля, че се отнася за фараон Ехнатон и за лъжовния бог, чието име не бива да се споменава гласно. Затуй разказването й би трябвало да се забрани.

Мерит се усмихна и отвърна:

— Кой може да забрани разказването на приказки? Тази се разказва край всяка порта и стена в двете царства, разказват я по харманите и в най-малките селца и хората много я обичат. Когато стражите заплашват разказвачите с тоягите си, те им отвръщат, че приказката е много стара, жреците я открили в папируси отпреди стотици години и могат да го удостоверят. Затуй стражите не могат да сторят на разказвачите нищо, макар да се говори, че Хоремхеб, който е свиреп човек и не обръща внимание на доказателства и папируси, бил окачил на стената в Мемфис няколко разказвачи и с телата им нахранил крокодилите, без обаче да ги уличава в разказване на приказки, а в други престъпления.

Мерит стисна ръката ми и усмихнато продължи:

— Освен туй в Тива много се пророкува и щом двама души се срещнат, разказват си дочутите предвещания и лоши знамения, защото — както може би знаеш — зърното все повече поскъпва, народът гладува, а данъците тежат и на богати, и на сиромаси. Но се говори, че все по-лошо ще става, и ужас ме обзема при мисълта колко много злини предсказват недвусмислено всички пророкувания за Египет. Ще ти разкажа едно, което научих от мияча на стени в „Крокодилската опашка“. Той го чул на пазара от продавача на корени, който пък го знаел от един свой приятел. Този приятел, много почтен човек, бил срещнал лично вдовицата на един подлепвач на папируси, с която се било случило това, и го чул от собствената й уста. Ето какво се било случило: В един празничен ден преди разлива вдовицата на подлепвача на папируси се качила на един пътнически кораб край стената, за да иде в града на мъртвите и да пренесе жертва на гроба на мъжа си. На кораба срещу нея седяла ясновидка, но първоначално никой не знаел това, понеже дрехата и била мръсна и дрипава и косата й не била намазана с масло. Та тази ясновидка се обърнала към вдовицата с думите: „Покойникът ти сигурно е обичал орехови сладки, щом му носиш от тях.“ Вдовицата се изумила, понеже ореховите сладки били в затворена кошница в краката й и непознатата не можела да ги види. А тя продължила: „Учудих се, защото още не бях виждала някой да носи на покойника си орехови сладки. В онова гърне там има каша с мляко, в онази кошница — печена патица, а в оная делва — гъста бира като сирийската.“ Така тя изредила всичко, което пътниците на кораба носели в затворени кошници и съдове, назовала даже имената на покойниците им, хората се слисали и разбрали, че е ясновидка. Накрая рекла: „Сега египетският народ изживява време на големи изпитания заради едно проклятие, което всички знаете. Заради туй проклятие ще дойде ден, когато златото не ще може да се разменя за хляб, но бъдете непреклонни във вярата, защото египетските богове отритват само ония, дето се отмятат от тях и служат на неверния бог. Свидетелство за това е, че познатата вам вещица ще умре от ужасна смърт, преди още зърното по нивите да узрее.“ Така казала и хората изтръпнали при думите й, боейки се от стражите. Ала щом корабът спрял на пристана край града на мъртвите, ясновидката изчезнала и никой вече не я видял.

Нервирах се много и запитах Мерит:

— И ти вярваш на тази глупава история? Вярваш на мияча на стени, на продавача на корени и на бъбривата вдовица, макар да усещаш, че това предсказание още отдалеч намирисва на жреци? Ясно ми е, че със сплетните си те искат да всеят смут сред народа.

— Вече не знам на кого и в какво да вярвам — каза Мерит, — но ако поживееш в Тива месец или година, ти също ще започнеш да вярваш, защото благодарение на оня, чието име вече не бива да споменаваме, тук стават странни неща. Знам обаче, че ако вещицата умре, преди още зърното да узрее, тогава и аз ще почна да вярвам. Засега не съм чувала дори да е болна.

— Кого наричаш вещица? — запитах раздразнено, а тя дръзко ме погледна с печалните си очи и отвърна:

— Знаеш много добре кого, в приказката също се каза, а и негрите не са носили на Египет нищо друго освен нищета.

Тогава изтеглих ръката си от нейната и сърцето ми охладня към нея. „Крокодилската опашка“ отдавна се беше разсеяла, болеше ме глава и се чувствувах зле, а наивността и упорството и съвсем не оправяха състоянието ми. Върнахме се, враждебно настроени един към друг, в кръчмата на име „Крокодилската опашка“ и аз знаех, че фараон Ехнатон беше прав, като казваше: „Наистина, Атон ще трябва да раздели дете от майка и мъжко сърце от сестрица, дорде владичеството му се разпростре по цялата земя.“ Аз обаче нямах намерение заради Атон да се разделям с Мерит и затуй ми беше криво, докато надвечер се срещнах с Каптах.




3


Ничие лошо настроение не можеше да не се оправи при вида на Каптах, когато се вмъкна в кръчмата подпухнал и величав като свиня майка и толкова нашишкавял, че трябваше ребром да мине през вратата. Лицето му беше кръгло като месечина и лъснало от драгоценно масло, на главата си носеше изящна синя перука, а сляпото си око бе покрил със златна плочка. Нямаше ги вече сирийските дрехи — наместо тях беше издокаран по египетската мода, и то с най-изисканото облекло, което можеха да ушият тиванските шивачи, а на шията, китките и дебелите му глезени подрънкваха тежки златни гривни.

Щом ме съзря, той нададе вик, вдигна ръце в знак на изненада и радост и въпреки че коремът му създаваше големи мъчнотии, ми се поклони дълбоко с ръце пред коленете, казвайки:

— Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи!

Сетне го обзе вълнение, разплака се, коленичи на пода, прегърна нозете ми и зарида с глас, така че под царствените одежди, златните гривни, драгоценното масло и синята перука в него познах някогашния Каптах. Затуй го привдигнах, прегърнах го, подуших раменете и двете му бузи и ми се стори, че в обятията си държа охранен бик и ми замирисва на топъл хляб — дотолкова миризмата на зърненото тържище се бе просмукала в него. Той също подуши почтително раменете ми, изтри сълзите си, засмя се и извика:

— За мен днешният ден е ден на голяма радост и затуй черпя по една „крокодилска опашка“ всеки седнал в тази моя винарна! Но ако някой си поръча повторно, ще трябва сам да си плаща.

След тези думи той ме отведе във вътрешната част на постройката, настани ме на меки килими, разреши на Мерит да седне до мен и нареди на робите и слугите да ми поднесат най-доброто, с което разполагаше механата. Виното му можеше да се мери с вината на фараона, а печената гъска беше тиванска, която няма равна на себе си в цял Египет, понеже се угоява с развалена риба и месото й придобива невероятен вкус. Като хапнахме и пийнахме, той рече:

— Господарю и стопанино мой Синухе, надявам се, че през изминалите години внимателно си преглеждал всички книжа и сметки, които писарите по мое нареждане стъкмяваха и изпращаха в дома ти в Ахетатон. Може би ще ми позволиш към представителните разходи да прибавя тези вечеря с вино и гъска, както и „крокодилските опашки“, с които в радостта си недообмислено почерпих всички гости на моята винарна. От това не само че няма да загубиш, но и ще спечелиш, тъй като измамването на фараонските бирници в твоя полза ми създава много работа, за да мога от тях да открадна нещичко и за себе си.

— Приказките ти ми приличат на негърско бръщолевене — рекох аз. — От тях ни дума не разбирам и затуй постъпвай както намериш за добре. Знаеш, че ти имам пълно доверие. Преглеждах отчетите и сметките ти, ала трябва да призная, че и тях много не ги проумявах, понеже бяха пълни с числа — толкоз много числа, колкото писарят на Хоремхеб изписа, когато се опита да пресметне колко време ще е нужно, докато всички хора на земята се извървят пред фараон Ехнатон и той разговаря с всекиго поотделно. Но сметките му все не излизаха, защото установи, че във всяка страна непрекъснато се раждат деца и че те щяха да остареят, преди да им дойде редът пред фараона, а и все нови и нови деца щяха да се раждат, така че фараонът никога нямаше да смогне да разговаря с всекиго поотделно дори ако разговорът траеше само едно туптене на сърцето и ако приемаше от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. По същия начин, Каптах, и аз все не смогвах да проверя изпращаните от теб книжа и числа — главата ме заболяваше, преди да ги изчета докрай.

Каптах доволно се разсмя и смехът кънтеше в корема му като в мека възглавница. Мерит, която беше пила заедно с мен, също се разсмя и се облегна назад със сключени на тила ръце, за да забележа, че хубавите й гърди все още издуваха дрехите й. През смях Каптах рече:

— Ех, господарю и стопанино мой Синухе, как се радвам да видя, че си запазил детинския си нрав и че от разумните неща на всекидневието разбираш толкова, колкото свиня от кладенчова вода. С това съвсем не искам да те сравнявам със свинята, ами изказвам възхвала и благодарност на всички египетски богове, загдето те повериха тъкмо мен. Защото за слуга можеха да ти пробутат някой разбойник или безделник, който щеше да те превърне в сиромах, докато аз те направих богаташ.

Напомних му, че за това трябва да благодари не на боговете, а единствено на моята съобразителност, защото на пазара за роби го бях купил евтино, тъй като в някаква бирария бяха избили едното му око. Споменът за всичко това ме развълнува и казах:

— Никога няма да забравя деня, в който те видях за пръв път. Стоеше с привързан към стълба за роби глезен, подмяташе срамотии думи към минаващите жени и просеше бира от мъжете. Несъмнено постъпих разумно, че те купих, макар в началото доста да се колебаех. Като млад лекар, все пак не разполагах с повече сребро, пък и окото ти беше избито, та прилягаше на намеренията ми, както добре си спомняш.

Каптах помръкна, лицето му се сгърчи в безброй бръчки и той каза:

— Не ми се ще да си спомням за такива стари и неприятни неща, защото не подхождат на достойнството ми. — Подир туй похвали скарабея ни: — Добре стори, че ми остави скарабея да се грижи за сделките ти. Всъщност той те направи богат, даже по-богат, отколкото си сънувал, макар фараонските бирници да ми досаждат като мухи. Заради облагането с данъци се наложи да наема двама сирийски писари да водят различни сметководни книги, защото в сирийското сметководство самият Сет с всички дяволи не може да се оправи. А покрай Сет се сетих за стария ни приятел Хоремхеб, комуто — както навярно знаеш — дадох на заем злато за твоя сметка. Впрочем за него не смятах да говоря, ала мислите ми като волни птици кръжат от радост, че отново виждам невинното ти лице, господарю, кръжат вероятно и от виното, което ще накарам да прибавят към нашите представителни разходи, така че пий, господарю, пий колкото ти корем държи. Такова вино не винаги се намира даже в избата на фараона, пък и няма да те ударя много в цената. Да, именно за богатството ти исках да говоря, въпреки че едва ли разбираш нещо от тези работи, но едно ще ти кажа: благодарение на мен ти си по-богат от много високопоставени египтяни, богат си колкото най-високопоставените, защото истински богат е не онзи, който притежава злато, а собственикът на къщи, складове, кораби и кейове, на стада, земя и овошки, на добитък и роби. Всичко това го имаш, независимо че сам вероятно не подозираш, защото, за да скрия собствеността ти от данъчните власти, трябваше да запиша голяма част от нея на името на нашите слуги, писари и роби. Фараонските данъци се стоварват върху богатите и те трябва да плащат повече от сиромасите, така че, ако сиромахът плаща на фараона една пета от всеки шиник зърно, богатият трябва да плаща на проклетите бирници една трета, че и половината от шиника и те пак го дебнат непрестанно като лешояди. Ей това е несправедливото и най-безбожното, което неверният фараон е вършил и което никога не е бивало. От неговите данъци и от загубата на Сирия страната обедня, ала най-удивителното е — и заслуга за него сигурно имат боговете, — че докато страната обеднява, бедните стават все по-бедни, а истински богатите забогатяват още повече и самият фараон е безсилен да промени нещата. Та радвай се, Синухе, защото си истински богат, а ако искаш да узнаеш тайната, която всъщност си е твоя тайна, богатството ти иде от търговията със зърно.

След тези думи Каптах жадно надигна паницата, виното потече от ъглите на устата му и нацапа дрехата му, но това хич не го разтревожи — каза, че в книгите си щял да я впише към представителните разходи или към подаръците за посредниците на зърнени храни и така да спечели повече, отколкото струвала. Сетне започна да се хвали със сделките си:

— Нашият скарабей, господарю, е чудотворен. Още първия ден след завръщането ни от дългите странствувания той ме отведе в кръчмата на търговците на зърно, където те се напиват, щом сключат някоя добра сделка. Аз също се заех да изкупувам пшеница за твоя сметка и още първата година спечелих много, когато — както знаеш — земите на Ам… искам да кажа, когато огромни площи останаха неразорани и незасети. Но странното при пшеницата е, че може да се купува и продава, преди още разливът да е настъпил и даже преди семето да е попаднало в земята. Още по-странно е, че сякаш чрез заклинание цената й от година на година се покачва, поради което купувачът на пшеница никога не губи, а винаги печели. Затуй отсега нататък изобщо няма да продавам, ами ще изкупувам всичката пшеница и ще я трупам в хамбари, докато шиникът почне да се разменя срещу злато. А това неминуемо ще стане, ако нещата продължават така, защото и старите търговци на зърно не вярват на очите си, разкъсват дрехите си и плачат от мъка, като си помислят какви количества пшеница несъобразително са продали, вместо да я пазят и да спечелят многократно повече.

Каптах ме погледна проницателно, отново отпи, наля на мен и на Мерит и каза със сериозно изражение:

— Човек все пак не бива да залага всичкото си злато на един-единствен зар. Затуй, господарю, аз разпределих печалбата ти равномерно и играя, така да се каже, на няколко зара за твоя сметка. Фараонът създаде чудесни условия за това и сигурно би трябвало да прославям името му, защото заради постъпките и наредбите му и не на последно място заради проклетите данъци всички ония, които не са достатъчно богати, се разоряват, загубват състоянието си и се налага да разпродават къщите и имуществото си на безценица. Други пък, дето по-рано търгуваха със Сирия, дето мереха злато и се гордееха с одеждите и накитите си, сега трябва да продават своите кораби и да залагат имота си, така че, драги ми господарю, в Тива ти притежаваш повече къщи, отколкото можеш да броиш, макар заради данъците твоята собственост да се води на различни имена, както вече ти казах. Следователно, господарю, сега ти си много богат, но от теб не крада повече, отколкото преди, не си присвоявам дори половината от онова, което с предвидливостта си съм придобил за теб, а само една трета, така че понякога се упреквам заради своята мекушавост и голяма добросъвестност и съм благодарен на боговете, загдето нямам ни жена, ни деца, та постоянно да ми натякват и да ме укоряват, че не крада повече, въпреки че не познавам по-сгоден човек за ограбване от теб, драги ми и благословени ми господарю Синухе.

Мерит се отпусна върху килимчето си, погледна ме с лека усмивка и се разсмя от стъписаното ми изражение, докато напразно се опитвах да схвана всичко, за което говореше Каптах. А той продължи да обяснява:

— Трябва да ти е ясно, господарю, че когато говоря за твоята печалба и богатство, имам предвид чистата печалба и богатството, което остава след приспадането на всички данъци. От печалбата ти съм приспаднал също всички подаръци, които се налагаше да давам на бирниците заради моето сирийско сметководство, както и количествата вино, с което се налагаше да ги поя, за да не издребняват при проверката на числата ми, а тези количества вино не бяха малки, понеже това са издръжливи и отракани мъжаги, дебелеещи от занаята си. За бирниците сега е благодатно време, каквото те никога не са имали, така че наистина ми се приисква да съм бирник, ако вече не бях Каптах — бащата на пшеницата и приятелят на сиромасите. Да знаеш, че сегиз-тогиз съм раздавал на бедняците зърно, за да благославят името ми, защото предвидливостта не е порок и в неспокойни времена е хубаво човек да се спогажда с беднотата. Но и него вече съм го приспаднал от печалбата ти и това е своеобразен залог за бъдещето на къщите ти, понеже опитът показва, че при размирици в къщите и хамбарите на ненавистните богаташи и високопоставени лесно пламват пожари. Честно казано, да се раздава зърно на бедните, е най-доходната работа, защото в безумството си фараонът е разрешил при облагане с данъци от печалбата да се приспада зърното, раздадено на бедните, и предоставяйки на някои сиромах шиник пшеница, аз го карам да удостовери с палеца си, че е получил пет шиника, понеже бедните не знаят да четат, а дори и да бяха грамотни, те пак щяха да са ми благодарни за шиника зърно, пак щяха да благославят името ми и да поставят палеца си върху всяка глинена плочка от моите документи.

Като завърши обясненията си, Каптах скръсти ръце на гърдите си, изпъна шия и зачака похвалата ми. Думите му обаче бяха раздвижили ума ми, аз усърдно размислях и накрая запитах:

— Оказва се значи, че имаме огромни запаси от пшеница?

Каптах въодушевено кимна в очакване да му благодаря, но аз му рекох:

— Щом е така, ще трябва незабавно да се вдигнеш при преселниците, които обработват прокълнатите земи, и да им раздадеш нашата пшеница, за да имат зърно за посев, понеже тяхната е на точици, сякаш кръв я е валяло. Разливът вече се оттегли и доколкото разбирам от тия неща, сега е време за оран и сеитба, така че трябва да побързаш.

Каптах съжалително ме погледна, поклати глава и отвърна:

— Драги ми господарю, излишно е да измъчваш скъпоценната си глава с работи, от които нищо не разбираш, ами остави аз да мисля вместо теб. Нещата стоят така: За нас, търговците на зърно, първоначално беше изгодно да заемаме на преселниците пшеница, защото в немотията си те бяха принудени за един шиник да връщат по два и повече, а когато не можеха да се издължат, карахме ги да колят добитъка си и с кожите да ни се изплащат. Но доколкото тази сделка води до увеличаване на зърното, тя не е добра, печалбата е нищожна и за нас е по-изгодно тази пролет да остане възможно повече незасята земя, та да се вдигне цената на пшеницата. Затуй вече няма да изглупяваме и да даваме на преселниците пшеница за посев, тъй като от това ще пострадат интересите ни. Ако го сторя, ще настроя всички търговци на зърно срещу себе си.

Аз обаче останах непреклонен и отсякох:

— Каптах, прави каквото ти нареждам, защото пшеницата е моя! Сега не ми е до печалба, ами мисля за мъжете, чиито ребра се броят под кожата както на робите в рудниците. Мисля за жените, чиито гърди са провиснали като пресушени мехове, мисля за децата, които пристъпват по речния бряг с криви крачета и с мухи по очите. Затуй настоявам да им дадеш за посев всичката пшеница и освен туй да им окажеш всяка помощ за засяване на зърното. Всичко това искам да го извършиш заради Атон и заради фараона, защото го обичам. Но пшеницата няма да им даваш даром, понеже вече видях как подаръците пораждат само отпуснатост, зложелателство, леност и алчност. Нали и преселниците получиха даром земя, добитък също им дадоха даром, а нищо не постигнаха. Така че, ако е необходимо, използувай тоягата си, Каптах, и се погрижи пшеницата да бъде засята и ожъната. Но когато прибираш даденото на заем, не ти разрешавам да дириш печалба, а ще вземаш от тях само шиник за шиник.

Щом чу това, Каптах се завайка, разкъса дрехата си, понеже и бездруго я беше нацапал с вино, и каза:

— Шиник за шиник ли? Глупости говориш, господарю. Че откъде ще крада тогава? Нали не мога да крада от твоята пшеница, а само от печалбата, която ти докарвам. И изобщо приказките ти са безразсъдни и безбожни, защото освен търговците на зърно срещу себе си ще настроя и жреците на Амон. Да, наистина казвам името му гласно, понеже сме в затворена стая и няма кой да ни чуе и предаде. Казвам името му гласно, господарю, защото той продължава да живее, властта му е по-страшна от когато и да било и ще прокълне къщите ни, корабите ни, складовете ни, дюкяните ни и даже тази моя кръчма ще прокълне, така че най-добре ще е веднага да наредя да я припишат на името на Мерит, ако тя е съгласна. Ужасно се радвам, че толкова много твои имоти са записани на чуждо име, защото жреците сега няма да ги открият и да ги прокълнат, след като и бирниците не ги откриха, макар опосканото от тях да заприличва на плешиво теме. С намека си за плешивост съвсем не искам да те докачам, господарю, защото едва след като виното те накара да снемеш перуката си, забелязвам, че косата ти е започнала да окапва. Но ако искаш, мога да ти набавя приготвена по вълшебен начин помада, от която ще ти поникне още по-дълга и къдрава коса. Ще ти я дам даром, без да я вписвам в книгите, понеже ще я взема от нашия дюкян, а за чудотворното й въздействие имам безброй свидетелства. Даже един от свидетелите твърдеше, че от нея плешивата му глава обрасла с вълниста и къдрава като на негрите коса, та се наложило отново да я обръсне, ала той се яви пред съдията пиян и за неговото свидетелство му платих по-малко, отколкото за другите.

Такива ги дърдореше Каптах, за да печели време и да ме накара да се откажа от решението си, но като разбра, че съм непреклонен, започна горчиво да ругае, призоваваше на помощ куп богове, чиито имена бе научил по време на нашите странствувания, и извика:

— Бясно куче ли те е ухапало или скорпион, господарю, защото отпърво си мислех, че с тези приказки си правиш зла шега. Решението ти ще ни докара сиромашия, но независимо от всичко скарабеят може би ще ни помогне. Честно казано, и аз не обичам да гледам измършавели хора, извръщам поглед от тях и те съветвам да правиш същото, господарю, понеже, щом човек не е видял нещо, той не е длъжен да го знае, а за успокоение на съвестта си раздавах на бедните пшеница, като същевременно се облагодетелствувах от налудничавия начин на фараона да облага с данъци. Но за мен най-неприятното в думите ти е, че ми нареждаш да тръгна на тежък път и да газя в глината. Може да се спъна и да падна в някоя напоителна вада и смъртта ми ще тежи на съвестта ти, господарю. Нали съм стар и отпаднал, краката не ме държат и все си мечтая за меката постеля, за чорбицата и печеното на Мути, а при ходене се запъхтявам, защото остарях и изнемощях.

Аз обаче бях безмилостен към него и отговорих:

— Каптах, ти лъжеш повече, отколкото преди, защото през тези години не само че не си остарял, ами си се подмладил, ръцете ти вече не треперят и когато влезе, очите ти не бяха зачервени, ами се зачервиха от изпитото вино. Като лекар, аз ти препоръчвам това трудно пътуване с всичките му несгоди, защото те обичам и защото прекалено си затлъстял, което затруднява сърцето и дишането ти. Надявам се по време на пътуването да отслабнеш и да заприличаш на човек, та да не се срамя от затлъстелия си слуга. Спомни си, Каптах, колко се радваше някога, когато крачехме по прашните вавилонски пътища, колко се радваше, възседнал магаре в ливанските планини, и колко по-голяма беше радостта ти, когато слезе от гърба на магарето в Кадеш. Ако бях по-млад, искам да кажа, ако тук нямах толкова важни задачи, възложени ми от фараона, аз действително щях да тръгна с теб, за да разведря сърцето си, защото след това пътуване мнозина ще благославят името ти.

Докато говорех, Каптах усърдно размишляваше, като само веднъж сбърчи вежди — когато споменах за магарето, и през цялото време пресмяташе на пръсти нещо сложно. Най-сетне рече:

— Иде ми нагорно да свърша всичко това по време на сеитбата. Ще трябва да размърдам моите слуги и да наема нови, за да смогна с раздаването на зърното. Ще се наложи да взема също писари, та всичко да става по законен ред, защото ония Атонови служители са опаки хора и смятам да уравня заема с кожата от гърбовете им, ако не накарат зърното да изкласи и не го ожънат. За щастие притежаваме собствени кораби, така че пътуването няма да бъде прекалено изнурително. Ще взема също един готварски кораб, понеже стомахът ми, който укоряваш, е чувствителен и вече понася само отлично приготвена храна. Смятам поне през вадите да ме пренасят с паланкин, защото виж ме, господарю, и сам прецени дали подхожда на достойнството ми да прескачам през вади, ако изобщо мога да го сторя със старите си вдървени крака. Иначе думите ти може и да са прави, защото момичетата от публичните домове започнаха да ме подиграват, пък и откакто ми се изду коремът, жените не ми доставят никаква радост — прекалено се задъхвам, щом се опитам да се любя с тях, и това ме нервира, понеже имам достатъчно злато да платя и да се забавлявам с всяка тиванка, ако ми харесва, от което, разбира се, не бива да заключаваш, че си пилея златото по жени, защото не съм луд и знам добре, че и обикновената робиня върши същата работа, както и едно напомадено момиче със златна халка на носа. Всъщност нямах намерение да ти приказвам за жени, понеже, така или иначе, нищо не разбираш от тях и от сладостта на живота и физиономията ти продължава да е кисела както преди. Надявам се все пак, че благодарение на скарабея безумното ти решение ще ни донесе благодат, а не проклятие, и затуй ще взема някои мерки, за които е излишно да те осведомявам, тъй като бездруго нищо няма да разбереш. Ще ти пожелая: само някой да те изпрати на подобно мъчително пътуване заради подобна безсмислена работа, та на собствения си гръб да изпиташ онова, с което сега ме натоварваш.

Това негово пожелание се сбъдна много скоро, както ще разкажа по-нататък. Сега ще добавя само, че повече не спорихме, Каптах се примири с решението ми, седяхме до късна нощ и пихме вино. Мерит също пи с нас и разголи кафявите си колене, за да ги докосна с устните си. Каптах ни разказваше спомените си от вавилонските пътища и хармани и ако всичко, което описваше, наистина се бе случило с него, то аз несъмнено съм бил сляп и глух заради Минея. А Минея не можех да забравя, независимо че същата нощ спах в постелята на Мерит и се любих с нея, от което сърцето ми се сгря и самотата ми се стопи. Но моя сестрица не можех да я нарека и всичко това го правех, защото беше моя приятелка. А пък това, което тя правеше за мен, бе най-милото, което една жена може да направи за един мъж. Затуй бях готов да строша гърне с нея, ала тя не скланяше, понеже била родена в кръчма и за нея уж съм бил прекалено високопоставен и богат. Предполагам обаче, че просто искаше да запази свободата си, за да остана неин приятел.




4


На другия ден ми предстоеше посещение в златния палат при царската майка, която цяла Тива наричаше вещица и негърска магьосница, така че вече никому не се налагаше да обяснява кого има предвид, когато говори за вещица. Струва ми се все пак, че независимо от знанията и уменията си тя самата си беше виновна за това прозвище, защото беше жестока и коварна старица и голямата власт бе унищожила у нея всичко добро, което някога е имала. Ала тъкмо се бях пременил с царски лен и се бях окичил с всички почетни знаци, когато от някогашната медникарска къща готвачката ми Мути пристигна на кораба и поде със сърдит глас:

— Благословен да е денят, довел те в твоя дом, господарю, но и ти като всички мъже мърсуваш нощем по бардаците и не се връщаш да си изядеш поне закуската, макар че аз се съсипах да ти приготвя вкусна храна, цяла нощ готвих, пекох и налагах с тоягата мързелуващите роби да почистят, та десницата ми отмаля. Стара и грохнала жена съм и вече нямам вяра на мъжете, нито пък държането ти снощи, нощес и тази заран ще промени представата ми за тях. Затуй тръгвай да си изядеш закуската, дето съм ти я приготвила, и вземи онази непрокопсаница със себе си, щом и денем не можеш без нея.

Така ми каза, а пък знаех, че цени и уважава Мерит, ала такъв си й беше нравът и докато живеех като бедняшки лекар в някогашната медникарска къща, бях свикнал с него, така че хапливите й думи галеха ухото ми и се чувствувах отново у дома. Затуй охотно я последвах и пратих да повикат Мерит от „Крокодилската опашка“. Мути влачеше крака до паланкина ми и продължаваше да нарежда:

— Предполагах, че откакто живееш сред палатски хора, си поумнял и си се научил на уредност. Ала явно нищо не си научил, само дето си станал още по-разпасан, и вчера само си въобразявах, че по лицето ти е изписана кротост. От сърце се радвах, като гледах закръглените ти бузи, защото мъжът колкото повече пълнее, толкоз по̀ уляга. И ако по време на престоя си в Тива измършавееш, виновна ще бъда не аз, а разюзданият ти нрав, тъй като всички мъже са еднакви и всяко зло на света иде от онова, дето го крият под престилките си, понеже се срамуват от него — и хич не се учудвам, че се срамуват.

Неспирното й мърморене и натякване ми напомни за майка ми Кипа и сигурно щях да се разплача от умиление, ако най-сетне не й бях креснал:

— Стига си дрънкала, защото думите ти ми бръмчат като мухи в ушите и ми пречат да разсъждавам!

Тя тутакси замлъкна и се умисли, понеже ме беше накарала да викна, което най-добре я убеждаваше, че стопанинът й се беше завърнал.

Бе се потрудила да украси дома ми за моето посрещане: венчета висяха по стълбовете на верандата, дворът и даже улицата отпред бяха пометени и умрялата котка пред къщата беше захвърлена пред съседската къща. На улицата беше скупчила деца да викат: „Благословен да е денят, довел господаря ни вкъщи!“ Но това го бе сторила само защото се дразнеше, че съм бездетен. Щеше й се да си имам деца, стига да ми се народяха без жена, а как си го представяше — това не мога да обясня. Просто така си го бе наумила. Раздадох на малчуганите късчета мед, Мути ги нагости със сладкиши и те се разотидоха доволни. Мерит също пристигна с хубава премяна и с цвете в косата, която лъщеше от помада. Като я видя, Мути изхлипа и избърса носа си, докато ни поливаше да си измием ръцете. Приготвената от нея закуска се топеше в устата ми, защото беше тиванска, а в Ахетатон бях забравил, че няма по-вкусни ястия от тиванските. Но може би охотата ми се дължеше на Мерит, защото тя ме бе подмладила и сърцето ми беше бодро като тялото ми. Докато поднасяше гозбите, Мути непрекъснато ни приказваше:

— Господарю, сигурно ще ме ругаеш, че птицата е препечена и соса никак не го бива. Мерит, опита ли бъбречетата, задушени в мъзга от пролетни палмови филизи? Често стават много вкусни, ала точно днес позагоряха. Да знаеш само, господарю, колко пъти съм разговаряла с тази почтена хубавица и все съм я предупреждавала да внимава с теб, уверявала съм я колко си непостоянен и лекомислен, какъв глуповат и безразсъден си, а тя не вярва на думите ми. Не проумявам какво харесва у теб, щом и косата ти окапва. Но на младини и жените са безразсъдни като мъжете, побърква ги онова, дето мъжете… Няма да повтарям, знаеш за какво говоря, а и Мерит се досеща, защото вече не е от най-младите. Все пак опитът е важен както за мъжете, така и за жените. Даже за жените е по-важен, понеже ги учи да се вардят от мъжете и да не дават вяра на лъжливите им приказки. А пък тези рибки сама съм ги киснала в масло като критяните и не вярвам те да ги приготвят по-добре, макар че тъкмо този път са се вгорчили.

Благодарих на Мути и похвалих умението й, Мерит също я похвали и на нея й стана драго, въпреки че се опитваше да сбърчи чело и да сумти. Не знам дали в това угощение в някогашната медникарска къща имаше нещо особено или забележително, но го разказах заради себе си, защото именно тогава се почувствувах честит и възкликнах:

— Престани да изтичаш, водни часовнико! Този миг е тъй прекрасен, че за да не отлети, бих искал времето да спре!

Докато се хранехме, дворът се беше напълнил с народ — хора от бедняшкия квартал, пременени като на празник с най-хубавите си дрехи и с намазани лица, бяха дошли да ме поздравят и да изплачат грижите и болките си. Те казваха:

— Много ни липсваше, Синухе. Докато беше сред нас, не те ценяхме достатъчно и едва като замина, забелязахме колко много добрини беше сторил за нас, невежите, и каква голяма загуба е да те няма.

Подаръците, които ми носеха, бяха скромни и без стойност, защото заради бога на фараона Ехнатон съвсем бяха осиромашали. Един ми носеше крина булгур, друг — убита с бумеранг птица, трети — сушени фурми, четвърти, по липса на друго, ми беше донесъл цветенце, така че при вида на купищата цветя в двора ми вече не ме учудваше защо лехите по алеята на овните изглеждаха опустошени. Сред тях беше писарят, който заради буцата на врата си ходеше с извита глава и за мое удивление още бе жив. Сред тях беше също робът, чиито пръсти бях излекувал. Той гордо ми показа как ги движи и именно от него получих булгура, понеже отново работеше в мелницата и можеше да краде. Една майка ми посочи момчето си, което, израсло хубаво и силно, се гордееше със синините и драскотините по краката си и с това, че можело да напердаши всеки свой връстник от махалата. Сред надошлите беше и момата, чиито очи някога бях излекувал и заради която се бях видял в чудо, понеже ми изпрати всички момичета от публичния дом да им изрежа загрозяващите ги бенки и брадавици. И тя беше преуспяла — със скътани от занаята си средства бе купила доходен дюкян на пазара, снабдяваше търговците с адреси на млади непредубедени девойки и между другото продаваше благовония. Всички ми носеха подаръци и казваха:

— Синухе, макар че си дворцов лекар и живееш в златния палат на царя, не презирай подаръците ни, защото сърцата ни преливат от радост да те видим, стига да не ни заговориш пак за Атон.

Не им заговорих за Атон, ами ги приемах един по един, изслушвах оплакванията им, предписвах церове за страданията им и ги лекувах. За да ми помага, Мерит свали хубавата си дреха да не се цапа, промиваше циреите им, обгаряше ножовете ми и приготвяше упойващи сиропи за ония, на които трябваше да се извади зъб. Всеки път, когато я поглеждах, изпитвах радост, и често я поглеждах, защото беше красива, със стройна и закръглена снага и хубава осанка. Не се стесняваше, че се бе съблякла, както се събличаха жените от народа по време на работа, и никой от пациентите ми не го намираше странно, тъй като всеки си имаше достатъчно грижи със своите страдания.

Така течеше времето в приемане на болни и в разговори с тях, аз се радвах на знанията и на сръчността си, на възможността да помагам. Радвах се по време на работа да виждам до себе си моята приятелка Мерит и нееднократно въздъхвах дълбоко, казвайки си: „Престани да изтичаш, водни часовнико, защото приятен миг като този не може да трае дълго!“ Съвсем бях забравил, че трябваше да ида в златния палат и че великата царска майка бе уведомена за пристигането ми. Изглежда обаче, че бях забравил за това, защото бях щастлив и просто не исках да си го спомням.

Когато сенките се удължиха, дворът ми най-сетне се опразни, Мерит ми поля да се измия, аз също с удоволствие й полях да се измие, след което се облякохме. Но когато понечих да я погаля по бузите и да докосна с устни нейните, тя ме възпря и каза:

— Време е да отидеш при вещицата, Синухе. Не се бави там, за да се върнеш още преди да е станало късна нощ, защото предполагам, че постелята ми нетърпеливо те очаква. Да, имам чувството, че постелята в стаята ми те очаква неудържимо, без изобщо да разбирам защо е така, тъй като крайниците ти, Синухе, са прекалено меки, плътта ти е отпусната, а и милувките ти не бих нарекла умели. Ала при все това за мен си по-различен от всички други мъже и затуй отлично разбирам постелята си.

Тя окачи на врата ми почетните знаци и сложи на главата ми лекарската перука, погалвайки ме по бузите, така че ни най-малко не ми се искаше да се разделяме и да отивам в златния палат, колкото и да се страхувах от царската майка. Аз обаче подгоних робите бегом, като ги окуражавах с тоягата си и със сребро, гребците на кораба окуражавах по същия начин и водата пред носа на кораба закипя, докато се носехме към стените на златния палат. Скоро спряхме на кея и аз успях да вляза в палата тъкмо когато слънцето се скриваше зад планините на запад и звездите заблестяха, така че не се посрамих.

Но преди да опиша разговора си с царската майка, трябва да кажа, че през изтеклите години тя само два пъти навести сина си в град Ахетатон, като и двата пъти го бе укорявала за неразумността му. Това много огорчаваше фараон Ехнатон, понеже обичаше майка си и беше сляп за недостатъците й, както повечето синове са слепи за недостатъците на майките си, докато не се оженят и техните съпруги не им отворят очите. Но заради баща си Нефертити не беше отворила очите на Ехнатон. Всъщност трябва честно да призная, че по онова време жрецът Ейе и царската майка Тейе съвсем безцеремонно живееха заедно и дори не се опитваха да прикриват връзката си, появяваха се двамата и ходеха по петите си, сякаш се дебнеха взаимно, та не знам дали царският палат някога е преживявал такъв явен позор. Не е изключено да е преживявал, тъй като подобни неща не се записват, а потъват в забвение заедно с хората, които са били техни свидетели. Но относно потеклото на фараон Ехнатон повече не смятам да умувам — вярвам, че има божествен произход, защото, ако в жилите му не течеше кръвта на стария фараон, то в тях изобщо не течеше царска кръв, понеже от майка си не можеше да я наследи, и тогава той наистина би бил лъжефараон, както твърдяха жреците, и всичко, що ставаше, би било още по-лъжливо и безсмислено. Затуй предпочитам да вярвам не на жреците, а на разума и сърцето си.

Всеки случай царската майка Тейе ме прие в личния си салон, където в клетки подскачаха и цвърчаха разни видове птички с подрязани крила. Явно, че съвсем не беше забравила занаята си от младите години и все още обичаше да лови птици в дворцовия парк, като наклейваше клони и поставяше мрежи. При влизането ми тя плетеше рогозка от боядисана тръстика. Посрещна ме сърдито, упрекна ме за закъснението и запита:

— Моят син ще се излекува ли от лудостта си, или вече е време да му се отвори черепът? Прекалено голям шум вдига с Атон и тревожи народа, без изобщо да има някаква причина, защото лъжовният бог е съборен и никой не съперничи на фараонската власт.

Осведомих я за състоянието на фараона, за малките принцеси, за техните игри, газели, кученца и разходки с лодка по свещеното езеро в Ахетатон. Царската майка поомекна, позволи ми да приседна край нозете й и ме почерпи с бира. Не че го правеше от свидливост, но и тя като цялото простолюдие обичаше бирата повече от виното. Бирата й беше сладка и силна и от нея вероятно пиеше по няколко кани на ден, поради което тялото й беше подпухнало, лицето й също беше подпухнало и противно и наистина приличаше на негърско лице, макар и не съвсем черно. При вида й едва ли някой можеше да предположи, че навремето тази подпухнала старица беше пленила с хубостта си великия фараон. Затуй сред народа се мълвеше, че била спечелила благоволението му с негърско чародейство, тъй като все пак е рядкост един фараон да въздигне във велика царска съпруга дъщерята на птицеловец от речния бряг.

След като си пийна, тя ми заговори прямо и откровено. Не се учудих, защото бях лекар, а жените доверяват на лекаря неща, които не би им хрумнало да споделят с други мъже. В това отношение царица Тейе не се отличаваше от останалите жени. Нерядко обаче, предусещайки приближаващата го смърт, човек се отпуска да говори пред чужди хора с по-голямо доверие и откровеност, отколкото пред свои, и това именно е признак за дебнещата го смърт, въпреки че, докато говори, той самият често не го подозира. Ето защо ужасяващо откровените й думи смразиха сърцето ми и аз я попитах от какво се оплаква, ала тя се засмя и отговори, че нямала никакви оплаквания освен болките и газовете в стомаха, които й причинявала бирата. Напразни бяха лекарските ми съвети да се откаже от бирата. Тя не възнамеряваше да го стори, понеже не я смяташе за опасна, а и все още не й се бяха присънвали хипопотами. Замаяна от бирата, Тейе ми рече:

— Ти, Синухе, когото моят син по глупава прищявка е нарекъл самотник, макар съвсем да не ми изглеждаш самотен и се обзалагам, че в Ахетатон всяка нощ си лягаш с друга жена, защото добре познавам тамошните жени, та ти, Синухе, си спокоен човек, може би най-спокойният от всички мои познати. Твоето спокойствие така ме дразни, че ми се ще да те убода с медна игла, за да подскочиш и изпищиш. Недоумявам откъде си се сдобил с това спокойствие. Ала по душа навярно си добряк, въпреки че не ми е ясно каква полза има човек, ако е добър, защото съм забелязала, че само глупците, дето не умеят нищо друго, са добри. Всеки случай присъствието ти ме изпълва с чудесно спокойствие и ми се иска да ти кажа, че този Атон, когото в безумието си докарах на власт, много ме тревожи, тъй като нямах намерение нещата да отидат толкоз далеч. Измислих Атон, за да сваля Амон, та моята власт и властта на моя син да порасне. По-право измисли го Ейе, мъжът ми, както знаеш — или може би наистина си толкова благонравен, че и това не знаеш? Както и да е — той е мой мъж, макар че не ни бе възможно да строшим гърне заедно. Та исках да кажа, че този проклетник Ейе, в когото вече няма повече сила, отколкото във вимето на една крава, донесе Атон от Хелиопол и го втълпи на сина ми. Не разбирам какво толкоз намира синът ми в него, но още като дете сънуваше с отворени очи и вече не мога да мисля друго, освен че е луд и че трябва да му се отвори черепът. Непонятно ми е също какъв бяс го обзе, та жена му, хубавичката щерка на Ейе, му ражда една дъщеря след друга, независимо от опитите на моите любими шамани да й помогнат. Не ми е ясно защо народът мрази моите шамани — те са златни хора, макар че са черни, че носят пръчици от слонова кост на носа си и разтягат устните си и главите на своите деца. Знам само, че народът ги ненавижда — и за да не ги погуби, аз съм принудена да ги крия в подземията на златния палат. А не мога да се лиша от тях, понеже няма кой друг така умело да ме гъделичка по ходилата и да ми приготвя средства, с чиято помощ все още мога да се наслаждавам на живота като жена. Само че много се лъжеш, ако предполагаш, че Ейе ми доставя някакво удоволствие. Всъщност не мога да си обясня защо държа толкова на него, въпреки че по-добре би било да го изоставя. Естествено за мен лично би било по-добре. Но дори да искам, сега вече едва ли бих могла да се откажа от него и това ме безпокои. Затуй утеха намирам единствено в любимите си негри.

Великата царска майка тихо се закиска, както се кискат перачките край пристанището, когато пият бира и изпитват задоволство, и през кикота си продължи:

— Моите негри, Синухе, са големи и изкусни лечители, макар народът в невежеството си да ги нарича шамани. Сигурно и ти има какво да научиш от тях, стига да превъзмогнеш предубеждението си към цвета и миризмата им и те да склонят да те научат, в което се съмнявам, защото ревниво пазят умението си. Цветът им е топъл и мургав, а миризмата им не е противна, а приятна и възбуждаща и щом свикнеш, не можеш да живееш без нея. Понеже си лекар и по тази причина няма да го разгласиш, на теб, Синухе, мога да кажа, че понякога се любя с тях, защото като лечители те ми го препоръчват, а и на стара жена като мен й е нужно малко развлечение. Съвсем не го правя, за да опитам нещо ново, подобно на покварените придворни дами, които се забавляват с негрите така, както опиталият и преситеният от всичко твърди, че разлагащото се месо било най-вкусната храна. Не, съвсем не за това обичам моите негри — кръвта ми е млада и червена и не са й необходими изкуствени дразнители. За мен негрите са тайната, която ме отвежда по-близо до топлите извори на живота, по-близо да земята, слънцето и животните. Ще ми се все пак да не споделяш признанието ми с никого, но дори да се разприказваш, няма да ми навредиш, защото винаги мога да кажа, че лъжеш. От друга страна, народът вярва и преувеличава всичко, каквото се говори за мен, така че пред него името ми не може повече да пострада. Затуй ми е безразлично какво ще разказваш на хората, ала при все това предпочитам да си мълчиш, понеже си добър човек, а пък аз не съм такава.

Лицето й съвсем помръкна, тя изостави бирата и отново почна да плете рогозката от пъстри тръстики. Загледах се в мургавите й пръсти, преплитащи тръстиковите стъбла, защото не смеех да я погледна в очите. И понеже мълчах, без да й обещая нещо, тя продължи:

— С доброта нищо не се постига, Синухе, и единственото, което на този свят има значение, е властта. Но родените да властвуват не умеят да я ценят. Ценят я само родените в нищета като мен. Аз, Синухе, наистина ценя властта и всичко, което съм сторила, е било сторено заради нея — да я запазя за сина си и за неговия син, та кръвта ми да пребъде на златния трон на фараона. Пред нищо не съм се спирала, за да го постигна. Според боговете деянията ми може и да са осъдителни, но, честно казано, за боговете много не ме е грижа, защото фараоните стоят по-високо от тях, пък и в края на краищата деянията не се делят на добри и лоши, ами добро е онова, което се удаде, а лошо — което се провали и излезе наяве. Но понякога сърцето ми изтръпва и вътрешностите ми се втечняват, като си спомня за деянията си, защото все пак съм жена, а всички жени са суеверни. Дано негрите някак си ми помогнат. Най-вече изтръпвам, като виждам Нефертити да ражда дъщеря след дъщеря. Четири пъти подред момичета добива и всеки път имам чувството, като че ли съм махнала камък от пътя си, а той все отпреде ми стои. Не мога да си го обясня и се опасявам, че с деянията си съм предизвикала проклятие, което пълзи пред мен.

Дебелите й устни измърмориха някакви заклинания и широките й стъпала неспокойно пошляпаха на пода, ала сръчните пръсти през цялото време сплитаха оцветени тръстики в рогозката. Аз гледах вторачено мургавите ръце и сърцето ми изведнъж застина: тя затягаше рогозката с птицеловни възли, които ми бяха познати. Действително ги познавах, защото бяха рядко срещащите се възли на Долната земя и като дете ги бях разглеждал в бащиния си дом по опушената тръстикова лодка, провесена над постелята на майка ми. При това прозрение езикът ми се стегна и крайниците ми се вкочаниха: през нощта на моето раждане беше духал лек западен ветрец, тръстиковата лодка се беше спуснала по течението по време на разлива и ветрецът я беше изкарал на брега недалеч от бащината ми къща. Мисълта, зародила се в главата ми, докато наблюдавах пръстите на царската майка, беше толкова страшна и безумна, че не исках да я осъзная и си казвах, че при оплитането на една тръстикова лодка птицеловни възли можеше да използува всеки. Да, но птицеловците ловуваха из Долната земя и в Тива не бях виждал никого да връзва такива възли. Затуй в детството си често се бях взирал в опушената тръстикова лодка и в окършените й стъбла, възхищавайки се на възлите, които я пристягаха, без още да схващам връзката й с моята съдба.

Но великата царска майка Тейе не забеляза стъписването ми и не настоя за отговор. Потъна в собствените си размисли и спомени и добави:

— Може би ме смяташ за зла и противна жена, Синухе, загдето ти говоря тъй откровено, но вместо да ме съдиш прекалено строго за деянията ми, опитай се да ме разбереш. Не е лесно една бедна дъщеря на птицеловец да влезе в харема на фараона, където всеки я презира заради мургавата кожа и широките ходила, бодат я с хиляди игли и за нея няма друго спасение освен благоразположението на фараона и собствената й хубава млада снага. Тогава не се учудвай, че не подбирах средства, за да привържа сърцето на фараона към себе си. Нощ подир нощ го привиквах към странните нрави на черните, докато накрая не можеше без моите ласки, а пък аз чрез него властвувах над Египет. По този начин се справях с всички сплетни в златния палат, отстранявах всички клопки и разкъсвах всички мрежи, поставяни по пътя ми, и не се боях да отмъщавам, когато имах повод за мъст. Страх скова езиците около мен и аз наложих волята си в златния палат, а тя гласеше: никоя жена не бива да ражда на фараона мъжко чедо, преди аз да съм му родила син. Затуй в двореца ни една жена не раждаше син на фараона, а дъщерите, които му се раждаха, задомявах незабавно за велможи. Волята ми беше непреклонна, ала аз самата още не смеех да родя, за да не погрознея в очите му — защото отпърво го пленявах само със снагата си, докато успях да оплета сърцето му в хиляда примки. Но той застаряваше, ласките, с които го пленявах, го обезсилваха и когато според мен времето за раждане беше назряло, за мой ужас му родих дъщеря — Бакетатон. Не я омъжих за никого, оставих я като запасна стрела в колчана си, понеже съобразителният не разчита само на една стрела, ами държи в колчана си повече. Времето си течеше и аз живеех в голяма скръб, докато най-сетне добих син. Радостта ми все пак е по-малка, отколкото се надявах, защото синът ми е луд. Затуй сега възлагам надежди на неговия син, макар че още не се е родил. Властта ми все още е толкова силна, че през изминалите години нито една жена от харема на фараона не доби момче — раждат се само момичета. Няма ли да признаеш, лекарю Синухе, че това мое умение и чародейство са удивителни?

Разтреперих се, погледнах я в очите и казах:

— Чародейството ти, велика царска майко, е съвсем просто и недостойно, защото пръстите ти го вплитат в пъстрите тръстики, така че всеки може да го съзре.

Тя изпусна тръстиките, сякаш бяха опарили пръстите й, и кървясалите й от бирата очи уплашено се ококориха.

— Синхуе, да не би ти също да си шаман, че говориш такива неща, или народът и това знае? — запита тя.

— От народа нищо не може да се укрива вечно — отвърнах аз. — Народът всичко узнава, без дори някой да му го казва. Възможно е, велика царска майко, при извършване на деянията ти да не е имало свидетели, ала нощта те е видяла и нощният вятър ги е пошушнал в безброй уши. Ти можеш да накараш човешките езици да онемеят, обаче не би могла да възпреш нощния вятър да сплетничи. И все пак рогозката, сплитана от пръстите ти, е доста хубава чародейна рогозка и ще ти бъда благодарен, ако ми я подариш. Ще я ценя много повече от всеки друг, комуто би могла да я подариш.

Докато говорех, тя се успокои, отпи от бирата и с потръпващи пръсти продължи да плете рогозката. Щом свърших, тя лукаво ме погледна и рече:

— Като стане готова, може и да ти я подаря, Синухе. Хубава и скъпа рогозка е, защото е царска, изплетена от моите ръце. Само че който подарява, очаква да му се отплатят. Ти какво ще ми дадеш в замяна, Синухе?

Засмях се и непринудено й казах:

— В замяна ще ти дам езика си, царска майко. Надявам се все пак, че ще ми разрешиш да го задържа в устата си до края на живота си. Езикът ми не печели нищо, ако те одумвам. Затуй ще ти го подаря.

Тя изсумтя нещо, погледна ме изкосо и каза:

— Защо да приемам като подарък нещо, което вече притежавам? Никой не би ме възпрял да взема не само езика, но и ръката ти, за да не пишеш онова, което вече не ще можеш да изказваш. Бих могла също да те отведа в подземията на гости при любимите ми негри. Оттам едва ли ще се върнеш някога, защото те имат обичай да принасят в жертва хора.

— Изглежда, че си прекалила с бирата, царска майко — вметнах аз. — Тази вечер недей да пиеш повече, за да не ти се присънят хипопотами. Езикът ми ти принадлежи и се надявам да получа рогозката, щом я оплетеш.

Станах да ти тръгвам. Тя не ме възпря, закиска се с кикота на пийнала старица и додаде:

— Много си ми забавен, Синухе, много!

Напуснах покоите й несмущаван от никого, върнах се в града и Мерит раздели постелята си с мен. Оттогава обаче вече не бях напълно щастлив, защото размислях за окадената от дима тръстикова лодка, която някога висеше над леглото на майка ми, размислях за мургавите пръсти, пристягащи тръстиковата рогозка с птицеловни възли, размислях за нощния ветрец, който отнасяше леките лодки без гребците от стените на златния палат надолу по течението и отвъд, към брега на Тива. Над всичко това размислях и вече не бях напълно щастлив, тъй като колкото повече научава човек, толкова по-угрижен става. А тази угриженост можех да си спестя, понеже вече не бях млад.




5


Официалната цел на пътуването ми до Тива беше да посетя Дома на живота. Години наред не бях ходил там, въпреки че длъжността царски трепанатор ме задължаваше да го правя. Опасявах се също, че сръчността ми беше намаляла, тъй като през целия ми престой в Ахетатон не се наложи да отворя нито един череп. Ето защо отидох в Дома на живота, изнесох няколко беседи и се позанимах с учениците, избрали за своя специална област човешкия череп. Оказа се обаче, че това не бе някогашният Дом на живота. Значението му доста беше намаляло, защото дори бедните вече нямаха желание да ходят там, най-добрите лекари бяха напуснали и упражняваха професията си в града. Бях предполагал, че науката е станала независима и е напреднала, след като учениците вече не трябваше да бъдат ръкополагани за жреци от първа степен, преди да постъпят в Дома на живота, нито пък някой им пречеше да задават въпроса „защо?“. Но разочарованието ми беше голямо, понеже учениците бяха млади и ограничени, нямаха никакво желание да питат „защо?“, а върховната им цел бе да получат от преподавателите готови знания и името им да бъде вписано в книгата на живота, за да могат да се заловят с професията си и да превръщат наученото в сребро и злато.

Пациентите бяха толкова малобройни, че трябваше да изминат няколко седмици, докато ми се удаде да отворя трите черепа, с които си бях наумил да проверя собствената си сръчност. С тези три трепанации постигнах голям успех, преподаватели и ученици ме ласкаеха и хвалеха сигурността и умението на ръцете ми. Независимо от това след операциите изпитвах чувство на потиснатост, че ръцете ми вече не бяха така сигурни и ловки, както през най-добрите ми дни. Очите ми също се замъгляваха, та не можех с предишната лекота и увереност да виждам и разбирам човешките оплаквания, ами трябваше да задавам множество въпроси и да извършвам дълги прегледи, за да съм сигурен в работата си. Затуй и вкъщи всеки ден приемах болни и ги лекувах, без да им искам подаръци, само и само да възстановя сръчността си.

И тъй, в Дома на живота отворих три черепа, и то единия от милосърдие, защото пациентът беше неизлечимо болен и страдаше от неописуеми болки. Но другите два случая бяха интересни и изискваха да приложа цялото си умение. В единия от тях пациентът беше мъж, който няколко години преди туй паднал с главата надолу от покрива на една къща, където блудствувал с чужда жена. Паднал, бягайки от съпруга й, но се съвзел без особени наранявания. Не след дълго обаче заболял от святата болест, имал многобройни пристъпи и продължавал да ги има, щом пийнел вино. Не му се привиждали видения, а само викал с грозен глас, ритал, прехапвал си езика и се подмокрял. Той така се страхуваше от болестните пристъпи, че сам ме помоли да го оперирам. Съгласих се да отворя черепа му и по настояване на лекарите от Дома на живота взех за помощник един кръвоспирател, макар че не бях свикнал да използувам такива помощници, а разчитах по-скоро на собственото си умение. Този кръвоспирател беше още по-тъпоумен и по-сънлив от оня, за когото вече разказах как умря в златния палат. По време на цялата операция трябваше да го бутат и ръчкат, за да не заспива и да не забравя задължението си. Независимо от това кръвта сегиз-тогиз бликваше от разреза. Отворих цялото теме на мъжа и видях, че на много места мозъкът му бе почернял от стари съсиреци кръв. Отстраняването им трая дълго, ала пълното почистване на мозъчната повърхност беше невъзможно, без да му навредя. Повече пристъпи на святата болест не получи, защото — както обикновено — на третия ден след операцията той се помина. При все това операцията се смяташе за извънредно сполучлива, умението ми получи големи похвали и учениците си записаха всичко, което правех и им показвах.

Сам по себе си вторият случай бе прост — пострадалият беше юноша, когото стражите бяха намерили на улицата в безсъзнание и почти издъхващ, обран и с разбит череп. Случих се в Дома на живота, когато го докараха. Не представляваше риск да го оперирам, понеже всички бяха убедени, че е на умиране, и никой лекар не желаеше да се занимава с него. Затуй възможно по-бързо отворих строшената му глава, отстраних костните отломъци от мозъка и с почистена сребърна плочка покрих отвора на черепа му. Оправи се и две недели по-късно, когато напуснах Тива, беше още жив, само че трудно движеше ръцете си и по дланите и ходилата си не усещаше гъдел при докосване с перо. Надявах се обаче с течение на времето да се възстанови напълно. И все пак тази трепанация не направи такова впечатление, както операцията на страдащия от святата болест — всички смятаха успеха ми за естествен и безспорен, като хвалеха само ловкостта на ръцете ми. Но забележителното в случая беше, че с оглед на раната и от много припряност не можах да обръсна главата му преди трепанацията. Затуй, след като заших кожата върху сребърната плочка, косата си растеше както преди и никой не можеше да види под нея следите от операцията.

Макар в Дома на живота да ме уважаваха заради достойнствата ми, старите лекари ме отбягваха и не смееха да ми се доверят, понеже идвах от Ахетатон, а тях страхът продължаваше да ги държи във властта на лъжовния бог. Не им говорех за Атон и беседвахме само по въпроси, засягащи лекарската професия. Ден след ден те проучваха възгледите ми и ме душеха, както псето с душене търси нещо, докато поведението им започна да ме удивлява. Най-сетне след третата трепанация при мен дойде един извънредно начетен и изкусен хирург и ми рече:

— Цареви Синухе, сигурно си забелязал, че Домът на живота запустява и нашето умение не се търси както преди, въпреки че броят на болните в Тива не е намалял и дори се увеличава. В много страни си пребивавал, Синухе, видял си разни видове лечения, но предполагам, че никога не си виждал лечения като тия, които сега скришом се извършват в Тива, защото за тях не са нужни ни нож и огън, ни лекове и превръзки. Възложено ми е да те уведомя за тези лечения и да те запитам дали желаеш да станеш техен свидетел. Трябва обаче да обещаеш, че не ще кажеш никому ни дума за видяното. Ще трябва също да ти се завържат очите, когато те водят на местолечението, за да не узнаеш къде се намира.

Предложението му не ми хареса, понеже се опасявах да не ме въвлече в пререкания с фараона. Все пак любопитството ми надделя и аз отвърнах:

— Дочух наистина, че понастоящем в Тива ставали удивителни неща. Мъжете разказват приказки, а на жените се явявали видения, но за лечения нищо не съм чувал. Впрочем като лекар много се съмнявам в изцерявания, постигнати без нож и огън, без лекове и превръзки. Затуй не искам да участвувам в шарлатанства, та името ми да не се използува при лъжесвидетелство за нещо, което не е станало, нито пък ще стане.

Той разгорещено ми възрази, казвайки:

— Мислехме, че си непредубеден, цареви Синухе, след като си пребродил много земи и си натрупал познания, които в Египет не са известни. Нали и кръвотечението спира без помощта на клещи и нажежено желязо. Защо тогава да не може да се лекува без нож и огън? Обещаваме името ти да не бъде замесвано в тази работа, но по известни причини искаме тъкмо ти да видиш всичко, за да знаеш, че в тези лечения няма измама. Ти, Синухе, си самотник и безпристрастен свидетел, поради което държим именно на теб.

Думите му ме слисаха и подсилиха любопитството ми. Освен туй ми се искаше да обогатя познанията си като лекар. Ето защо приех предложението му и след смрачаване хирургът ме взе от къщи с паланкин, като завърза с кърпа очите ми, за да не виждам в каква посока ме носеха. Когато паланкинът спря, той ме поведе за ръка и ме прекара през множество коридори, качвахме се и слизахме по стълби, докато ми додея и заявих, че се отказвам от тази дивотия. Той ме успокои, свали превръзката от очите ми и ме въведе в салон с каменни стени, където светеха многобройни лампи, а на пода върху носилки лежаха трима болни. До мен се приближи жрец с обръсната глава и лъщящо от светено масло лице, назова ме по име и ме подкани внимателно да прегледам болните, за да се уверя, че няма никаква измама. Гласът му беше силен, но мек, и имаше умни очи. Последвах подканата му и прегледах болните, подпомаган от хирурга от Дома на живота.

Установих, че тримата действително боледуваха и нямаха сили сами да се вдигнат от носилките. Най-отпред лежеше млада жена с измършавели, сухи и напълно безжизнени крайници, така че само тъмните и очи уплашено се движеха върху излинялото лице. Вторият болен беше момък с обезобразено от ужасна екзема тяло, покрито изцяло с кървави струпеи. Третият беше старец с парализирани крака, поради което не можеше да ходи. Не се преструваше, защото го убодох с игла и той не усети болка. Затуй казах на жреца:

— Прегледах тримата болни с цялото си умение. Ако бях техен лекар, не бих могъл да сторя нищо друго, освен да ги изпратя в Дома на живота. Дори там жената и старецът едва ли ще бъдат излекувани, но страданията на момъка могат да се облекчат с ежедневни серни бани.

Жрецът се усмихна, покани ни да седнем с хирурга в дъното на салона и да чакаме търпеливо. След туй извика роби, които пренесоха болните с носилките им до олтара и запалиха в кадилниците благовония. Откъм коридора се дочу пение и група жреци влязоха в салона, пеейки свещените химни на Амон. Те се подредиха около болните, подеха молитви, заскачаха и завикаха. Скачаха и викаха, докато лицата им плувнаха в пот, размахваха звънчета и с остри камъни разраняваха гърдите си до кръв. Подобни обреди бях виждал в Сирия и като лекар, равнодушно наблюдавах екстаза им. Те завикаха още по-силно, заудряха с юмруци по каменната стена, тя се разтвори и при светлината на лампите пред тях страхотен и могъщ се извиси свещеният образ на Амон. В същия миг жреците онемяха и след шумния вой безмълвието беше ужасяващо. От тъмния свод ликът на Амон сияеше с небесна светлина. Най-високият от жреците застана пред болните, назова ги по име и извика:

— Станете и ходете, великият Амон ви даде благословията си, понеже вярвате в него!

Тогава със собствените си очи видях как и тримата болни недоверчиво се надигнаха от носилките си, вперили поглед в образа на Амон. С разтреперани нозе коленичеха, изправиха се и неуверено пристъпиха крачка-две, след което заплакаха и подеха молитви, прославяйки името на Амон. Каменната стена се затвори, жреците излязоха, а робите изнесоха благовонията и запалиха няколко ярки лампи, за да прегледаме с хирурга болните. Оказа се, че младата жена можеше да движи крайниците си и подкрепяна от нас, направи няколко крачки. Старецът ходеше без чужда помощ, а от екземата на момъка нямаше следа и кожата му бе гладка и чиста. Всичко това беше станало в течение на няколко водни мерки време и никога нямаше да повярвам, че е възможно, ако не го бях видял със собствените си очи.

Жрецът, който ни беше посрещнал, дойде при нас, усмихна се победоносно и запита:

— Е, какво ще кажеш, цареви Синухе? Погледнах го смело в очите и отговорих:

— Ясно ми е, че над жената и стареца е тегнела магия, прекършила волята им, а магията се надвива с магия, ако волята на чародея се наложи над тяхната омагьосана воля. Но екземата си е екзема и не се цери с магия, а с постоянни грижи и с лечебни бани месеци наред. Затуй признавам, че такова нещо никога не бях виждал.

Той ме погледна с пламнали очи и запита:

— Съгласен ли си, Синухе, че Амон все още е цар на всички богове?

— Съветвам те да не произнасяш гласно името на лъжовния бог, след като фараонът го е забранил и аз съм негов служител.

Забелязах, че думите ми го разгневиха, ала той беше върховен жрец с воля, по-силна от сърцето му. Затуй се овладя и каза с усмивка:

— Името ми е Хрихор и можеш да ме предадеш, но аз не се боя от стражите на лъжефараона, не се боя също от камшиците и рудниците му, ами изцерявам всеки, дошъл при мен с вяра в Амон. Нека все пак да не се караме за тия неща, а да поговорим като образовани люде. Позволи ми да те поканя в килията си и да те почерпя с вино, защото сигурно се умори да седиш толкова водни мерки време върху твърдата седалка.

Той ме поведе по каменните коридори към килията си. Тежкият въздух наоколо ми подсказваше, че бяхме под земята, и се досетих, че се намирахме в пещерите на Амон, за които се разказваха множество легенди, ала едва ли някой непосветен ги беше виждал. Хрихор освободи лекаря от Дома на живота и двамата влязохме в килията му. Обиталището му разполагаше с всички удобства, които доставят радост на човешкото сърце. Над леглото му имаше балдахин, кутиите и раклите бяха от слонова кост и абанос, килимите бяха меки и килията ухаеше на скъпоценна помада. Той любезно ми поля ароматна вода да си измия ръцете, покани ме да седна и ми поднесе медени сладкиши, плодове и отлежало тежко вино от лозята на Амон, подправено със смирна. Пихме и той ми каза:

— Познаваме те, Синухе. Следяхме те на всяка крачка и знаем, че много обичаш лъжефараона и че неговият неверен бог не ти е толкова чужд, колкото бихме желали. Уверяваме те обаче, че неговият бог не е нещо повече от Амон, защото гоненията и ненавистта на фараона пречистиха Амон и го направиха още по-силен. Все пак няма да те занимавам с божествени неща, а се обръщам към теб като към човек, лекувал бедните безвъзмездно, и като египтянин, който обича Черната земя повече от Червените земи. Затуй и казвам: фараон Ехнатон е проклятие за бедния народ и гибел за цял Египет и трябва да бъде свален, преди докараното от него зло да се е разраснало дотолкова, че и с кръв да не може да се поправи.

Отпих от виното му и рекох:

— На мен боговете са ми безразлични, омръзнало ми е от тях. Ала богът на фараон Ехнатон се различава от всички богове, които някога е имало, защото не е кумир, пред него всички хора са равни и всеки човек, бил той сиромах, роб или чуждоземен, е еднакво ценен. Ето защо вярвам, че световната година преваля и настъпва нова световна година. Затуй могат да се случват небивалици и да стават неща, които противоречат на човешкия разум. Досега никога не се е удавала подобна възможност да се промени всичко предишно и хората да се накарат да заживеят като братя.

Хрихор усмихнато вдигна ръка и възрази:

— Виждам, Синухе, че сънуваш с отворени очи, а те смятах за разумен човек. Моите цели са по-скромни. Желанието ми е всичко да си остане постарому, сиромахът да е доволен и законите да се спазват. Искам всеки необезпокоявано да упражнява занаята си и да вярва в това, в което сам е решил да вярва. Искам да се запази всичко, което движи живота, различието между роба и стопанина му, между слугата и господаря му. Искам властта и честта на Египет да се запазят неопетнени, да се раждат деца в земята, където всеки си знае мястото и всекиму предварително е отредена задача до края на живота, без тщеславен смут да разяжда човешкото сърце. Такива са желанията ми и затуй фараон Ехнатон трябва да бъде свален.

Той умолително докосна ръката ми, наведе се към мен и продължи:

— Ти, Синухе, си кротък и добродушен човек и не желаеш никому зло. Живеем обаче във време, когато всеки е длъжен да направи своя избор — и този избор никому няма да се размине. Който не е с нас, той е против нас и ще си получи заслуженото, защото не си чак толкоз наивен, та да вярваш, че властта му ще се задържи за дълго. Все ми е едно дали служиш на някой бог, или не, защото Амон и без твоята вяра ще се справи. Но ти, Синухе, си в състояние да избавиш Египет от надвисналото над него проклятие. В състояние си да избавиш Черната земя от глада, нищетата и тревогите. В състояние си да възстановиш предишното могъщество на Египет…

Думите му развълнуваха сърцето ми. Отпих от виното и устата и ноздрите ми се изпълниха с приятния аромат на смирната. Опитах се да се усмихна и казах:

— Сигурно те е ухапало бясно куче или скорпион, тъй като възможностите ми съвсем не са големи и дори не е по силите ми да лекувам болни толкова изкусно, както ти.

— Ще ти покажа нещо — рече той и стана.

Взе лампата и ме поведе по коридора, отвори една врата с много ключалки и освети с лампата килия, натъпкана с искрящи камари злато, сребро, скъпоценни камъни и с високи колкото човешки ръст златни съдове.

— Не се плаши — вметна той. — Нямам намерение да те изкушавам със злато. Толкоз глупав не съм, въпреки че не е излишно да видиш, че Амон все още е по-богат от фараона. Не, със злато няма да те изкушавам, а искам само да ти покажа нещо.

Отвори втора тежка медна врата и провря лампата в една стаичка. На каменен одър лежеше восъчна фигура с двойна корона на главата, а гърдите и слепоочията на фигурата бяха прободени с остри костени пръчици. Неволно вдигнах ръце и изредих числата, които предпазват от магия, както ги бях научил, преди да ме ръкоположат за жрец от първа степен. Хрихор ме погледна с усмивка, без лампата в ръката му да трепне, и запита:

— Сега вече вярваш ли, че дните на фараон Ехнатон почти са преброени? В името на Амон го проклехме с тази фигура, като в главата и сърцето му забихме свещените пръчици на Амон. При все това магията действува бавно и още много злини ще се случат, защото неговият бог явно съумява да го предпазва донякъде от нашето заклинание. Затуй ми се иска да поговорим още малко, след като видя това тук.

Той грижливо заключи всички врати и ме поведе обратно в килията си. Отново ми наля вино, но то потече по брадичката ми и зъбите ми затракаха по ръба на чашата, защото с очите си бях видял магията, която беше по-силна от всяка друга магия и която досега никому не се бе удавало да развали. Проклеването с такава восъчна фигура е толкова гибелно, че в храма си жреците на Амон не се осмеляваха да го споменават гласно, но за него можеше да се прочете в старинни писания. Мнозина смятаха, че такава магия вече не може да се направи, понеже от изграждането на пирамидите бяха изминали две хиляди години и светът вече не беше така млад и изпълнен с магьосничество, както по онова време. Хрихор каза:

— Виждаш, че властта на Амон се простира до Ахетатон, ала не ме питай как сме се сдобили с коси и отрязъци от ноктите на фараона, за да ги залепим към восъчната фигура. Ще ти кажа само, че не сме ги купили срещу злато, ами ги получихме заради вярата в Амон. Той ме гледаше изпитателно и продължи, мерейки думите си:

— От ден на ден силата на Амон все повече расте, както сам се убеди, докато изцерявах болните в името на Амон. От ден на ден неговото проклятие над Египет става все по-страшно. Колкото по-дълго живее фараонът, толкова повече народът ще трябва да страда заради него, а магията действува бавно. Обаче фараонът страда от главоболие, което изтощава силите му. Какво ще кажеш, Синухе, ако ти дам лек, който така ще изцери главоболието на фараона, че той никога вече не ще може да изпитва болка?

— На човека е присъщо да усеща болка — възразих аз. — Само мъртвецът не може вече да изпитва болка.

Той ме погледна с пламнали очи, волята му ме прикова към мястото ми и не можех ръка да помръдна, когато рече:

— Сигурно си прав, но този лек не оставя следи. Никой не ще може да те обвини и дори балсаматорите няма да открият нищо странно във вътрешностите му. Впрочем не ти е нужно да знаеш нищо за това — само ще дадеш на фараона лек, който ще изцери главоболието му. Щом го погълне, той ще заспи и никога повече не ще изпитва болка или скръб. — Вдигна възпиращо ръка и додаде: — Няма да те подкупвам със злато, но ако го сториш, името ти ще се слави вечно, тялото ти няма да изгние и ще живееш вовеки. Невидими ръце ще те закрилят до сетния ти ден и няма да има човешко желание, което за теб да е неизпълнимо. Обещавам ти всичко това, защото е във властта ми да го обещая.

Той вдигна двете си ръце и впи в мен искрящите си очи, без да мога да отместя поглед. Волята му ме скова и не можех ни да шавна, ни да вдигна ръце, ни да стана. Рече ми:

— Ако ти кажа „стани“, ще станеш. Ако ти кажа „вдигни ръката си“, ще я вдигнеш. Обаче не мога да ти заповядам да се кланяш на Амон, щом сам не го желаеш, както не мога да ти наложа да извършиш деяния, които са против волята на сърцето ти. Тук спира властта ми над теб. Затуй те заклевам, Синухе, в името на Египет, вземи лека, който ще ти дам, и излекувай веднъж завинаги главоболието на фараона!

Той отпусна ръце, така че отново можех да се размърдам и да поднеса чашата до устните си, без вече да треперя. Ароматът на смирната нахлу в устата и ноздрите ми и аз му казах:

— Хрихор, не ти обещавам нищо, но за всеки случай ми дай лека. Дай ми този милосърден лек, който явно е по-добър от маковия сок. Може пък да настане час, когато фараонът сам ще пожелае да заспи непробудно.

Той ми подаде пъстро стъкълце и рече:

— Бъдещето на Египет е в ръцете ти, Синухе. Знаеш, че не е редно да се вдига ръка срещу фараона, но народната неволя и възбуда са големи и в даден миг някой може да се досети, че и фараонът е смъртен, че и неговата кръв потича, щом кожата му се прободе с копие или нож. Дотам не бива да се стига, за да не се разклати властта на фараоните. Затуй сега съдбата ма Египет лежи в твоите ръце, Синухе.

Пъхнах лека в пояса си и язвително казах:

— Възможно е в деня на моето раждане съдбата на Египет да е лежала в мургави пръсти, които са сплитали тръстики. Да, има неща, които и на теб, Хрихор, са неизвестни, колкото и да си въобразяваш, че знаеш всичко. Всеки случай лекът е у мен, ала не забравяй, че не съм ти обещал нищо сигурно.

Той се усмихна, вдигна ръка за сбогом и по навик спомена, че наградата ми щяла да бъде голяма. Сетне през коридорите ме поведе навън, без да крие нещо, защото очите му проникваха в човешките сърца и знаеше, че няма да го издам. Затуй мога да добавя, че пещерите на Амон се намират под големия храм, ала как се влиза в тях — това не искам да разказвам, тъй като тайната не е моя.




6


Няколко дни по-късно великата царска майка Тейе почина в златния палат. Почина от ухапването на малка пясъчна змия, когато проверявала птицеловните примки в дворцовия парк. Тъкмо тогава личния й лекар го нямало, както нерядко лекар не се намира точно когато е най-необходим. Затуй дойдоха да ме повикат от дома ми в Тива, но пристигайки в палата, можах само да установя кончината й. Нейният лекар, разбира се, нямаше никаква вина, защото ухапването от малка пясъчна змия винаги е смъртоносно, ако до стотния удар на сърцето ухапаното място не се разреже и вената над него не се затвори.

Според обичая трябваше да остана в златния палат, докато предам тялото й на носачите от Дома на смъртта. Така край одъра й се срещнах с мрачния жрец Ейе, който докосна с ръка подпухналите бузи на царската майка и рече:

— Време й беше да умре на тази досадна старица, която се заяждаше с мен. Собствените й деяния я осъдиха и дано след смъртта й народът се усмири.

При все това не ми се вярваше Ейе да я беше убил — едва ли би се осмелил да го стори. Известно е, че съвместните злодеяния и престъпните тайни свързват хората по-здраво от любовта, и знам, че въпреки равнодушните си думи Ейе скърбеше за покойната, защото с течение на времето те бяха свикнали един с друг.

Щом вестта за кончината на царската майка се разнесе из Тива, народът се премени празнично и ликувайки, се стече по улици и площади. Пророкувания плъзнаха от уста на уста и разни ясновидки разказваха сред тълпата за нови поличби. Доста хора се събраха също пред стените на златния палат. За да ги успокои и да ги предразположи към себе си, Ейе нареди от подземията на палата да изкарат с камшици негърските шамани на царица Тейе. Бяха петима, включително една жена, грозна и дебела като хипопотам. С камшиците си стражите ги прогониха през папирусовата порта, след което народът се нахвърли върху тях и ги разкъса на парчета, без те да могат да се спасят с чародействата си. Освен туй Ейе накара да изгорят и унищожат всичките им магьоснически отвари, церове и свещени пънове в подземията, което беше жалко, тъй като много ми се щеше да проуча медицината и чародействата им.

Дори в палата никой не скърбеше за смъртта на царската майка и за съдбата на нейните шамани. Единствено принцеса Бакетатон се доближи до тялото на майка си, погали с изящните си пръсти мургавите й ръце и рече:

— Мъжът ти постъпи недостойно, майко, като остави народа да разкъса черните ти шамани. — Към мен се обърна с думите: — Шаманите съвсем не бяха лоши хора. Никак не им се стоеше тук и все мечтаеха да се завърнат в джунглата и в сламените си колиби. Не беше редно да ги наказват заради деянията на майка ми.

Така срещнах принцеса Бакетатон — тя ме погледна, заговори ме и аз бях във възторг от гордата й осанка и хубавата й глава. Запита ме за приятеля ми Хоремхеб и шеговито каза:

— Хоремхеб има ниско потекло и приказките му са недодялани, но ако си вземе жена, може да положи началото на високопоставен род. Можеш ли да ми кажеш, Синухе, защо досега не се е оженил?

— Не си първата, царствена Бакетатон — отвърнах аз, — която проявява такова любопитство, и заради красотата ти ще издам само на теб нещо, което не съм се осмелявал да кажа никому. С пристигането си в палата Хоремхеб още като юноша неволно съзрял луната. Оттогава погледът му не се спира на никоя жена, за да строши гърне с нея. Но как стоят нещата с теб, Бакетатон? Никое дърво не цъфти непрестанно — все някога трябва да роди плод. Като лекар, много бих се радвал утробата ти да натежи плодна.

Тя високомерно отметна глава и рече:

— Знаеш добре, Синухе, че кръвта ми е твърде свята, за да я смеся с кръвта дори на най-високопоставените египтяни. Редно беше по стар обичай моят брат да ме вземе за жена и сигурно отдавна щях да съм му родила син. Освен туй, ако имах власт, щях да накарам да ослепят Хоремхеб, защото дързостта му да вдигне поглед към луната е непристойна. Пък и нека ти призная откровено, Синухе, че мисълта за мъжете ме отвращава, понеже тяхната ласка е груба и срамна и коравите им ръце премазват нежната жена. Затуй ми се струва, че радостта, която мъжът можел да достави на една жена, прекалено се преувеличава.

Докато говореше, очите и запламтяха и дъхът й се разгорещи, поради което реших, че този разговор извънредно я вълнува. Затуй предизвикателно й казах:

— Когато напъне мускулите си, моят приятел Хоремхеб може да разкъса здрава медна гривна, надяната на ръката му. Крайниците му са дълги и стройни, а гърдите му кънтят като барабан, щом в яда си заудря с юмруци по тях. А пък придворните дами тичат и мечат като котки подире му и той може да се забавлява с която пожелае.

Принцеса Бакетатон ме погледна с искрящи очи и разтреперани гримирани устни, след което невъздържано извика:

— Синухе, думите ти са крайно противни и не разбирам защо ме занимаваш с този твой Хоремхеб! Всеки случай той произхожда от простолюдието и дори името му ми е неприятно. Наистина не проумявам защо ми говориш такива неща край смъртния одър на майка ми.

Не исках да й припомням кой от двама ни пръв бе подел разговора за Хоремхеб. Затуй й рекох с престорено разкаяние:

— О, Бакетатон, остани си цъфтящо дърво, снагата ти няма да се похаби и ще цъфтиш още много години. Но наистина ли майка ти не е имала нито една доверена придворна дама, която да заплаче и да се завайка край тялото й, докато я вдигнат за Дома на смъртта и платени оплаквачки почнат да плачат и да си скубят косите около нея? Ако можех, сам бих заплакал, но като лекар, сълзите ми пред смъртта отдавна са пресъхнали. Животът, Бакетатон, е зноен ден, а смъртта може би е прохладна нощ. Животът, Бакетатон, е плитко заливче, а смъртта може би е бистра, дълбока вода.

— Пфу — потърси се тя, — не ми говори за смъртта, Синухе, докато все още усещам сладостта на живота. Но наистина е срамно, че край тялото на майка ми никой не плаче. Аз самата, разбира се, не мога да плача, защото не подхожда на достойнството ми, а освен туй боята от миглите ми ще потече и гримът по бузите ми ще се размаже. Ще изпратя някоя придворна дама да поплаче с теб, Синухе.

— Божествена Бакетатон, красотата ти разпали страстта ми и думите ти наляха масло в моя огън. Затуй гледай оплаквачката да е някоя старица и грозница, та във възбудата си да не я прелъстя и да не опозоря опечаления дом — пошегувах се аз, а тя укорително поклати глава и рече:

— Синухе, Синухе, не се ли срамуваш от приказките си? Дори да не изпитваш страх от боговете, както се говори за теб, то поне смъртта би трябвало да уважаваш.

Но понеже беше жена, думите ми не я докачиха и тя отиде да изпрати някоя придворна дама, за да оплаква майка й до пристигането на носачите от Дома на смъртта. Аз обаче неслучайно говорех така безбожно край одъра на покойната и с нетърпение очаквах придворната дама. Тя дойде и беше по-стара и по-грозна, отколкото можех да си представя, защото в харема все още живееха всички жени на съпруга на царската майка, както и жените на фараон Ехнатон заедно със своите дойки и придворни дами. Казваше се Мехунефер и по лицето й отгатнах, че има слабост към мъжете и виното. Съгласно задължението си тя заплака, захълца и заскуба косите си пред тялото на великата царска майка, а в същото време аз донесох вино. След като поплака, тя склони да пийне, понеже като лекар я уверих, че в голямата й скръб това щеше да я ободри. Докато пиеше, започнах да я занасям за някогашната й хубост. Стана дума също за деца, за щерките на фараон Ехнатон и най-сетне, правейки се на гламав, аз я запитах:

— Истина ли е, дето разправят, че великата царска майка била единствената сред жените на покойния фараон, която добила мъжка рожба?

Мехунефер уплашено погледна починалата и поклати глава, за да замълча. Аз обаче продължих да й се умилквам, говорех за косите, одеждите и накитите й. Говорех за очите и устните й, докато съвсем забрави да плаче и захласнато ме заслуша. Защото една жена винаги вярва на такива думи, макар добре да знае, че не са истина, и колкото повече остарява и погрознява, толкова по-убедено вярва, понеже просто желае да вярва. Така ние се сприятелихме и когато носачите от Дома на смъртта отнесоха тялото на покойната, Мехунефер най-любезно ме покани в стаята си в харема и ми поднесе вино. От пиенето езикът й все повече се развързваше, тя се освободи от всички задръжки, галеше ме по бузите, наричаше ме хубав момък и ми разказваше разни срамни дворцови истории, за да ме окуражи. Даде ми да разбера също, че великата царска майка често се забавлявала открито с шаманите си, и кикотейки се, добави:

— Страшно чудовище беше царската майка. След смъртта й дишам по-леко, ала още не проумявам вкуса й при наличието на хубави млади египтяни, чиято кожа е обгоряла, мека и с приятен дъх.

Тя подуши рамото и ухото ми, но аз се отдръпнах и рекох:

— Нали великата царица Тейе умееше изкусно да плете тръстики? Нали е истина, че от тях е сплитала малки лодки и нощем ги е пускала надолу по течението?

Думите ми здравата я изплашиха и тя запита:

— Ти пък откъде го знаеш? — Но виното затъмняваше разума й, обзе я желание да се похвали и продължи: — И все пак аз знам повече от теб. Известно ми е, че поне три новородени момченца бяха пуснати като сиромашки деца в малки лодки по течението, понеже, преди да дойде Ейе, оная стара вещица имаше страх от боговете и не искаше да цапа ръцете си с кръв. Едва Ейе я научи да отравя. Но митанската принцеса Тадухипа все искаше да избяга от палата, за да намери момчето си, и умря от плач и тъга по него.

— О, прекрасна Мехунефер — възкликнах аз и я погалих по дебело намацаните бузи, — не се възползувай от младостта и неопитността ми, за да ми разказваш басни, които не са истина. Митанската принцеса не е раждала никакво момче. Ако ли пък е родила, то кога е станало това?

— Не си нито млад, нито неопитен, лекарю Синухе — отвърна тя и се закиска. — Напротив, имаш лукави и коварни ръце, очите ти също са лукави, а най-лукав е езикът ти, който бълва горчиви лъжи в очите ми. При все това, Синухе, лъжите ти са приятни за ухото на една стара жена, та затуй не мога да се въздържа и ще ти разкажа всичко за митанската принцеса. Тя можеше да стане велика царска съпруга, макар че, ако Тейе беше още жива, тези думи можеха да се превърнат в тънка нишка около гърлото ми. И така, Синухе, принцеса Тадухипа беше малко момиченце, когато я доведоха от далечна страна в харема на фараона. Беше малко момиченце и играеше с кукли в харема точно като малката принцеса, за която ожениха Ехнатон и която също умря. Фараон Аменхотеп не посягаше към нея, обичаше я като дете, играеше с нея на кукли и й подаряваше златни играчки. Но Тадухипа растеше и като навърши четиринадесет години, стана хубава мома с тънки, изящни крайници, с тъмни очи, взиращи се в далечни земи, и със светла като пепел кожа като на всички жени от Митани. Тогава фараонът изпълни дълга си към нея, тъй както драговолно го изпълняваше към много жени, независимо от всички сплетни на Тейе, защото в такива неща мъжът трудно се сдържа, докато корените на дървото му още не са изсъхнали. Така посятото за Тадухипа ечемичено зърно покълна, ала не след дълго покълна и ечемиченото зърно за Тейе и тя ликуваше, защото беше родила на фараона само една дъщеря — тази надменна, самонадеяна Бакетамон… исках да кажа Бакетатон, но нали съм стара жена, та езикът ми лесно се преплита.

Тя подкрепи с вино езика си, който ни най-малко не се преплиташе, и словоохотливо продължи:

— Всеки поне малко осведомен знае обаче, че ечемиченото зърно на Тейе водеше началото си от Хелиопол, ала по този въпрос повече не бива да се приказва. Така или иначе, Тейе беше много разтревожена от бременността на Тадухипа и се опитваше да я прекъсне, както неведнъж бе постъпвала с жени от харема на фараона, подпомагана от негърските шамани. В по-предишните години бе пуснала с тръстикови лодки по течението две новородени момченца, без да си има големи главоболия, понеже майките им бяха незначителни наложници на фараона и много се страхуваха от Тейе. Тя ги обсипа с подаръци, така че трябваше да се примирят със съдбата, намирайки до себе си дъщери наместо синове. Обаче съперничеството на митанската принцеса изглеждаше по-опасно — тя беше от царско потекло и имаше приятели, които я закриляха и се надяваха, ако добие син, да измести Тейе като велика царска съпруга. И все пак властта на Тейе и възбудата й, докато покълваше нейното ечемичено зърно, бяха толкова големи, че никой не смееше да й се противопостави. Освен туй Ейе, когото беше довела от Хелиопол, стоеше редом с нея. Затуй, когато митанската принцеса раждаше, приятелите й бяха отпратени и я наобиколиха негърски шамани — уж да облекчават болките й. А когато поискала да види сина си, показали й мъртво момиченце, но тя не повярвала на Тейе. Аз също знам, че роди момче, че беше живо и още същата нощ пое в тръстикова лодка по течението.

Разсмях се с глас и запитах:

— Как пък точно ти си могла да го узнаеш, прекрасна Мехунефер?

Тя пламна, разплиска по брадичката си вино от надигнатата чаша и се озъби:

— В името на всички богове, със собствените си ръце набрах тръстиките, понеже заради бременността си Тейе не искаше да гази във водата!

Думите й ме накараха да настръхна, скочих, разлях виното от чашата си и с крака го разтрих по килима, показвайки уплахата си. Мехунефер ме хвана за ръцете, силом ме дръпна да седна до нея и каза:

— Съвсем нямах намерение да ти разказвам за това и го правя в своя вреда, ала не знам какво у теб ми действува толкоз силно, че сърцето ми не може да скрие никаква тайна, Синухе. Затуй признавам, че именно аз режех тръстиките, а Тейе ги сплиташе на лодка. На слугите си нямаше доверие, а мен ме държеше в подчинение чрез магиите си и чрез собствените ми постъпки, понеже в лудешките си години бях вършила неща, заради които щяха да ме нашарят с камшици и да ме изгонят от златния палат, ако се разчуеха. То пък кой ли в златния палат не върши подобни лудории, за които сега не ми се разказва. Всеки случай държеше ме натясно, та газех във водата и режех тръстики, а тя плетеше лодката в мрака, кискаше се и приказваше безбожни неща, защото беше доволна, че по този начин се е справила с митанската принцеса. Аз пък успокоявах сърцето си с мисълта, че все някой ще намери детенцето, макар да знаех, че това е безнадеждно, тъй като децата, пуснати в тръстикови лодки по течението, или умираха от дневната горещина, или ги разкъсваха крокодили и грабливи птици. А митанската принцеса не се примири с мъртвото момиченце, положено от шаманите до нея, понеже и цветът на кожата му, и формата на главата му се отличаваха от нейните, та не вярваше тя да го е родила. Нали кожата на митанските жени е гладка като кора на плод и има цвят на дим или на белезникава пепел, а главите им са малки и нежни. Затуй тя почна да скърби, плачеше, скубеше косите си и обвиняваше шаманите и Тейе, докато Тейе накара лекарите да й дадат упойващи средства и каза, че се била побъркала от мъка, загдето родила мъртво дете. И фараонът, като всички мъже, повярва на нея, а не на Тадухипа. Оттогава Тадухипа залиня и скоро се помина, но преди смъртта си на няколко пъти се опитва да избяга от златния палат, за да търси момченцето си, и затуй всички повярваха, че тази е причината да й се помрачи разсъдъкът.

Погледнах ръцете си, които в сравнение с маймунските пръсти на Мехунефер бяха светли, а кожата ми имаше цвета на дим. Стъписването и уплахата ми бяха толкова големи, че едва прошепнах:

— Прекрасна Мехунефер, можеш ли все още да си спомниш кога се случи всичко това?

Тя ме погали по врата с тъмните си пръсти и благосклонно каза:

— Ех, млади момко, защо заради такива стари работи пилееш времето си, когато би могъл да го използуваш по-приятно? Понеже не мога да ти откажа нищо, ще ти кажа, че всичко това се случи през двадесет и втората година от царуването на великия фараон, и то през есента, по време на най-големия разлив. Ако те учудва защо си го спомням толкова добре, ще поясня, че фараон Ехнатон се роди същата година, но едва през следващата пролет, по сеитба, след като беше изгрял Сириус. Затуй го помня.

От страшните й думи така се бях вцепенил, че не можех да се отбранявам и дори не усещах нищо, когато с мокри от виното устни докосна бузите ми и керемиденочервеният грим от устата и лицето й се размазва по моето. Прегърна ме и страстно ме притисна, като ме наричаше свое малко биче и гълъбче. Опитвах се разсеяно да я отблъсна, мислите ми бушуваха като море и всичко в мен неудържимо се надигаше срещу потресаващата вест. Защото, ако разказът и беше истинен, тогава в жилите ми явно течеше кръвта на великия фараон, бях еднокръвен брат на Ехнатон и навярно съм щял да стана фараон преди него, ако коварството на Тейе не бе надвило любовта на покойната ми майка. Гледах втренчено пред себе си и ми се струваше, че разбирах защо винаги бях самотен и чужд на земята: сред хората царската кръв се чувствува самотна. Струваше ми се също, че разбирах защо в Митани изпитвах странно усещане и защо според мен сянката на смъртта тегнеше над тази хубава страна.

Но досадната натрапчивост на Мехунефер отново ме върна към действителността и трябваше да напрегна цялата си воля, за да понеса милувките и приказките й, защото нейните ръце и думи ме ужасяваха, както вече ме ужасяваше всичко в златния палат. Разумът все пак ме принуди да я понасям и аз продължих да я наливам с вино, за да се опие още повече и да забрави какво ми е говорила. Ала в пияно състояние тя стана съвсем неудържима, така че накрая се наложи да сипя маков сок във виното й, та да заспи и да се отърва от нея.

Когато най-сетне се измъкнах от стаята й и от харема, навън беше паднала нощ. Слугите и стражите на златния палат ме сочеха с пръст и се кискаха. Предположих, че единствена причина за това са огъващите ми се крака, облещените ми очи и измачканите дрехи. Но у дома Мерит, обезпокоена от закъснението ми, чакаше будна да чуе нещо за смъртта на царската майка. Щом ме видя, тя вдигна ръка към устата си, Мути също вдигна ръка към устата си и двете се спогледаха. Накрая Мути с горчив глас рече на Мерит:

— Не съм ли ти казвала хилядократно, че всички мъже са еднакви и не заслужават доверие?

Бях уморен и исках да остана насаме с мислите си, поради което ядно отсякох:

— Денят ми беше изнурителен и не ми се слуша мърморенето ви. Тогава Мерит присви очи, лицето й помръкна, тя вдигна пред мен сребърното огледало и каза с ненавист:

— Погледни лицето си, Синухе! Никога не съм ти забранявала да се любиш с други жени, но ми се иска поне скришом да го вършиш, за да не нараняваш сърцето ми. Пък и не можеш да твърдиш, че днес на тръгване от дома си бил самотен и печален.

Погледнах се и се уплаших — лицето ми беше омазано с грима на Мехунефер, а устните й бяха оставили червени следи по бузите, шията и слепоочията ми. За да прикрие грозотата и бръчките си, тя се бе гримирала така дебело, че боята по лицето й напомняше мазилка на стена, а в суетата си след всяко отпиване от чашата бе подновявала боята по бледите си устни. Затуй в лицето приличах на чумав и дълбоко засрамен, бързо се избърсах, докато Мерит безпощадно продължаваше да държи огледалото пред мен. След като почистих лицето си с масло, разкаяно казах:

— Скъпа Мерит, позволи ми да ти обясня, защото явно тълкуваш всичко съвсем погрешно.

Тя обаче ме погледна с неприязън и ме сряза:

— Нямам нужда от обяснения, Синухе, и не желая заради мен да мърсиш устата си с лъжи, понеже при вида на омразната ти физиономия никой не може да се заблуди. Сигурно не си предполагал, че ще те чакам будна, та не си се и сетил да заличиш следите от забавлението си. А може би си искал да ми се поперчиш със завоеванията си и да покажеш, че пред теб жените от златния палат се огъват като тръстики? Или просто си се напил като свиня, без изобщо да проумяваш колко неприлично се държиш?

Голям зор видях, докато я успокоя, но от съжаление към нея Мути се разциври, покри лицето си и влезе в кухнята, дълбоко презирайки всички мъже. Наистина видях по-голям зор да успокоя Мерит, отколкото да се отърва от Мехунефер, така че накрая проклех гласно всички жени и казах:

— Мерит, познаваш ме по-добре от всеки друг човек и затуй можеш да ми имаш доверие. Повярвай ми, че ако река, ще ти обясня всичко и ти ще ме разбереш напълно, обаче тайната не е лично моя, а на златния палат, така че за теб ще е по-добре да не я узнаеш.

Но езикът й беше по-остър от жилото на оса, когато иронично отвърна:

— Мислех си, че те познавам, Синухе, ала сега забелязвам, че в сърцето ти има пропасти, за които ни най-малко не бях подозирала. Несъмнено постъпваш правилно, като се застъпваш за честта на някоя жена, и аз няма да любопитствувам за тайната ти — не я споделяй с мен. Но аз съм благодарна на всички богове, че съумях да запазя свободата си и не се съгласих да строша гърне с теб, доколкото изобщо си имал истинско намерение за това. Ех, Синухе, колко глупава съм била да повярвам на лъжовните ти думи, защото навярно същото си нашепвал тази нощ в нечии нежни уши. Затуй по-добре да бях мъртва.

Опитах се да я погаля, за да я успокоя, но тя се отдръпна и каза:

— Не ме докосвай, Синухе! Нали си много уморен, след като цяла нощ си се търкалял в меките палатски постели. Не се съмнявам, че те са по-меки от моята постеля и че в тях ще намериш по-млади и по-хубави жени.

Така ми говореше и покриваше сърцето ми с малки, лютиви рани, докато започна да ми се струва, че полудявам. Едва тогава ме остави на мира, обърна ми гръб и си тръгна, без да ми позволи поне да я съпроводя до „Крокодилската опашка“. Тръгването й щеше да ми се отрази много по-зле, ако сърцето ми не се вълнуваше като море и ако не изпитвах желание да остана насаме с мислите си. Затуй я пуснах да си ходи и предполагам, че беше доста стъписана, загдето не понечих да я възпра.

Цяла нощ будувах в постелята с мислите си, които постепенно се избистряха и чезнеха както винените пари от главата ми, а крайниците ми зъзнеха, понеже до мен нямаше някой да ме сгрява. Долавях тихото ромолене на водния часовник — той никога не спираше хода си и безкрайното време отлиташе край мен, така че се чувствувах далеч от себе си. Рекох си: „Аз, Синухе, съм това, което моите дела са направили от мен, и всичко друго е без значение. Заради една зла жена аз, Синухе, тласнах осиновилите ме родители към преждевременна смърт. Аз, Синухе, все още пазя сребърната лента от косите на моята сестрица Минея. Аз, Синухе, видях мъртвото морско чудовище да се клатушка във водата и раци да късат плътта от лицето на моята възлюбена. Какво значение има кръвта ми, след като всичко това е било написано на звездите още преди деня на моето раждане и на мен ми е било отредено да бъда чужденец на земята? Ето защо за мен спокойствието на Ахетатон е било просто златна измама, а ужасната новина ми е била нужна, за да може сърцето ми да се пробуди от своя унес и да се, убедя, че съм осъден на вечна самота.“

Но с изгрева си иззад източните планини златното слънце за миг прогони всички мрачни сенки на нощта. Човешкото сърце е толкова странно, че аз горчиво се присмях над собственото си бълнуване. Защото дори през онази нощ да бях дошъл с тръстикова лодка и дори опушените й тръстики да бяха стегнати с птицеловни възли, то в ония времена изоставени деца всяка нощ са били пускани да плуват по течението в тръстикови лодки, а от Долната земя са идвали моряци и навярно са научавали прелъстените от тях жени да правят долноземски възли. Никакво доказателство не беше и това, че кожата ми имаше цвят на дим и беше по-светла от тази на народа, тъй като лекарят прекарва живота си на сянка и кожата му избледнява. Не, при ярката дневна светлина не намирах никакво неоспоримо доказателство за произхода си.

Спомних си също, че бях видял великия фараон Аменхотеп на смъртния му одър, без сърцето ми да се развълнува при вида на този умиращ старец. Радвайки се на умелите си ръце, аз, като ученик от Дома на живота, само бях почиствал и подавал на Птахор инструментите му и сърцето ми не трепна, когато отвори черепа на фараона. Ако той наистина е бил мой баща, ако семето му наистина ме е оплодило в утробата на митанската принцеса, тогава сърцето ми непременно трябваше да трепне, когато го видях за първи път през нощта на неговата смърт. Но у мен не се беше обадило никакво синовно чувство — във фараона виждах само един стар, умиращ мъж, независимо от всичката му власт. Мислех си, че ако мургавите негърски пръсти на царица Тейе ме бяха държали в нощта на моето раждане и ме бяха тласнали към гибел с тръстиковата лодка, тогава сърцето ми трябваше да изтръпва при срещите ни. Но аз винаги я бях гледал само с любопитство, а преди смъртта й бяхме разговаряли, без в сърцето ми нещо да се опълчи срещу нея. Така размишлявах и за мен тези мисли бяха по-достоверни от всички доказателства на очите и разума, поради което реших да си втълпя, че съм сънувал, и прогоних от ума си този кошмар за моя произход.

Затуй се измих и се облякох, а Мути, със зачервени от плач очи и с дълбоко презрение към мъжката ми особа, ми поднесе бира и солена риба. Накарах да ме отнесат в Дома на живота, където преглеждах пациенти, но не попаднах на нито един случай, налагащ отваряне на черепа. От Дома на живота минах покрай запустелия храм и чух тлъстите гарвани да грачат по ръба на покрива над каменните решетки на горните прозорци.

Лястовица се стрелна край мен в посока към светилището на Атон, последвах я и влязох в светилището, където жреци пееха химни за Атон и му принасяха в жертва тамян, плодове и пшеница. Този храм не беше пуст, а пълен с хора, те слушаха химните, вдигаха ръце в прослава на Атон и жреците ги поучаваха в истината на фараона. Това все пак не бе много показателно, защото Тива беше голям град и в него нямаше място, на което да не се скупчваха тълпи любопитни. Лястовицата отново се стрелна пред мен и ме отведе при издяланите от камък изображения по стените на храма, където от десет каменни колони ме гледаше страшният екзалтиран лик на фараон Ехнатон. Така се озовах пред едно изображение, което бе издялано по модното изкуство и показваше великия фараон Аменхотеп, седнал на царския престол, стар и болен, с приведена от тежестта на короната глава, а до него — царица Тейе. Открих също всички изображения на царското семейство и се загледах в онова, на което митанската принцеса Тадухипа принасяше жертва на египетските богове, но първоначалният надпис тук беше изличен, а според новия тя принасяше жертва на Атон, въпреки че по нейно време той още не е бил почитан в Тива.

Това изображение бе издялано по правилата на старото изкуство, принцесата беше представена като млада, хубава жена, още почти девойка, с царско покривало на главата, с тънки, изящни крайници и прелестна глава. Разглеждах я дълго, а лястовицата се стрелкаше над мен с възторжено цвърчене. Дълбока покруса разтърси изнурения ми от размисли и будуване дух, сведох глава и заплаках над участта на тази самотна, дошла от чужда земя девойка. Заради нея ми се искаше да бъда не по-малко красив, но крайниците ми бяха отпуснати и затлъстели, под лекарската перука главата ми оплешивяваше, мислите бяха набраздили челото ми, а лицето ми беше подпухнало от охолния живот в Ахетатон. Не, сравнявайки се с нея, аз не можех да си представя, че съм неин син, ала душата ми все пак беше развълнувана и аз оплаквах самотата й в златния палат на фараона, докато лястовицата възторжено кръжеше над главата ми. Спомних си красивите постройки и печалните жители на Митани, спомних си също прашните пътища и глинените хармани на Вавилон и почувствувах, че младостта завинаги се бе изнизала покрай мен и че зрелите ми години бяха потънали в тинята и застоялата вода на Ахетатон.

Така денят превали, свечери се, аз слязох до пристанището и свърнах в „Крокодилската опашка“ да похапна и да се сдобря с Мерит. Но тя ме посрещна враждебно, отнасяше се към мен като към непознат, поднесе ми вечеря и застана встрани от столчето ми, като ме гледаше извънредно хладно. Щом се нахраних, запита:

— Срещна ли се с любимата си?

Раздразнено й отвърнах, че не съм ходил на никакви срещи, ами съм упражнявал професията си в Дома на живота и съм прескочил до светилището на Атон. За да подчертая възмущението си, аз й описах подробно всяка своя крачка през деня, но тя през цялото време ме гледаше подигравателно. Като свърших, рече:

— Не съм и мислила, че си ходил по жени. Нощес си се пренапрегнал, та едва ли имаш повече сили, какъвто си плешив и дебел. Исках само да кажа, че любимата ти дойде да те търси тук и аз я препратих в Дома на живота.

Скочих така необуздано, че столчето ми се катурна, и извиках:

— Какво значи това, безумнице?

Мерит оправи косата си, усмихна се подигравателно и повтори:

— Действително, любимата ти дойде тук да те търси. Беше се нагласила като за годеж, окичена с лъскави накити и намазана като маймуна, а помадата й миришеше чак до реката. Каза да ти предам поздрави и остави писмо, в случай че не те намери. Но от сърце те моля да я предупредиш повече да не стъпва тук, защото това заведение е почтено, а тя се държи като съдържателка на публичен дом.

Подаде ми писмото, което не беше запечатано, и аз с разтреперани ръце го разгърнах. Докато четях, кръвта ми се вдигна в главата и сърцето ми тревожно заби, защото Мехунефер ми беше написала следното:

„Поздрав на лекаря Синухе от сестрицата на неговото сърце Мехунефер, настоятелка на игленицата в златния палат на фараона. Мое малко биче, сладко мое гълъбче Синухе! Събудих се самотна в постелята си с болки в главата, но болката в сърцето ми беше по-голяма от главоболието, тъй като постелята ми беше празна, теб те нямаше и усещах единствено дъха от твоята помада по ръцете си. Да бях аз дрехата, обгърнала бедрата ти, да бях дъхът помаден в твоите коси, да бях аз виното в устата ти, Синухе! Търсейки те, наредих да ме носят от къща на къща и не ще си отдъхна, преди да те намеря, защото при мисълта за теб мравки полазват по тялото ми и очите ми копнеят за твоите. Знам, че си плах, но не се стеснявай да ме навестиш, тъй като в златния палат вече всички знаят тайната ми и прислугата те има за свой. Ела при мен, щом можеш, ела с крила на птица, любими, защото сърцето ми изнемогва без теб. Ако ти не дойдеш, ще долетя при теб по-бързо от птица. Поздрав от Мехунефер сестрицата на твоето сърце.“

Прочетох тези ужасни брътвежи няколко пъти, без да се осмеля да погледна Мерит, докато тя дръпна писмото от ръцете ми, счупи летвичката, около която беше навито, скъса папируса и го стъпка, казвайки гневно:

— Ако беше млада и хубава, бих могла донякъде да те разбера, Синухе, но тя е стара, сбръчкана и грозна като мях, макар че боядисва лицето си като глинена стена. Чудя ти се на ума, Синухе. Нима блясъкът на златния палат дотолкова те е замаял, че виждаш всичко наопаки? С поведението си ставаш за смях на цяла Тива, че и мен ме правиш за смях.

Разкъсах дрехите си, раздрах гърдите си с нокти и извиках:

— Ужасна глупост сторих, Мерит, ала имах причина и не подозирах, че ще получа такова страшно наказание. Изпрати да намерят гребците ми и да ги извикат, защото трябва да се махна оттук. Иначе оная кошмарна старица ще дойде и ще ме изнасили, без да мога да й се противопоставя. Не ще и съмнение, че ще долети по-бързо от птица, както го е написала.

Мерит прозря болката и объркването ми и според мен най-сетне повярва, че не съм имал нищо с Мехунефер, защото ненадейно се разсмя, смееше се от сърце, хубавата й снага се запревива и накрая тя задъхано каза:

— Нека ти е за урок, Синухе, та да бъдеш по-предпазлив с жените. Да запомниш, че жените са чуплива стока. А лично аз знам какъв изкусител си, драги ми Синухе. — Давайки си вид на примирена, тя безжалостно ми се присмя: — Предполагам, че по ти допада постелята на тази изискана дама, която има зад гърба си поне два пъти по-дълга практика в любовта от мен, така че изобщо не мога да се меря с нея. Сигурно заради нея подло ме зарязваш.

Объркването ми беше толкова голямо, че я отведох в някогашната медникарска къща и й разказах всичко. Разказах й загадката на моето раждане и онова, което с хитрост бях узнал от Мехунефер, разказах й също защо не исках да повярвам, че произходът ми има нещо общо със златния палат и с митанската принцеса. Докато ме слушаше, тя стана сериозна и вече не й беше до смях. Дълго гледа втренчено покрай мен и тъгата в дъното на очите й ставаше все по-дълбока. Накрая ме погали по слепоочието и каза:

— Сега вече разбирам много неща, Синухе. Разбирам онова, което по-рано не можех да прозра в теб. Разбирам защо самотата ти безмълвно ме привлече, когато те видях за първи път, и защо погледът ти ме разнежи. Аз също си имам тайна и тези дни доста се изкушавах да ти я разкажа, ала сега съм радостна и благодарна на боговете, че не го сторих. Тайните са опасно бреме, така че по-добре е човек сам да си го носи, отколкото да го споделя с другиго. Доволна съм все пак, че ми разказа всичко. Но както спомена, по-разумно е да не измъчваш сърцето си с нещо, което може би изобщо не се е случило. Забрави го, сякаш е било сън, и аз също ще го забравя.

Любопитството ми се събуди и аз я запитах за нейната тайна, но тя не пожела да ми я разкаже, допря устни до бузите ми, обгърна с ръка шията ми и изхлипа. После каза:

— Останеш ли в Тива за теб няма отърване от тази жена. В страстта си Мехунефер всекидневно ще те преследва и животът ти ще стане непоносим. Срещала съм подобни жени и знам каква напаст могат да бъдат. Впрочем ти сам си си виновен — наговорил си й какво ли не, и то с цялото си умение. Затуй най-добре ще е да се върнеш в Ахетатон. Нали бездруго извърши необходимите ти трепанации и нищо наложително не те задържа тук. За по-сигурно преди тръгване й напиши писмо и й внуши да те остави на мира. Иначе ще те последва и какъвто си безпомощен, ще вземе да строши гърне с теб, а такава орисия не ти пожелавам.

Съветът й беше уместен, та накарах Мути да събере нещата ми и да ги стегне в денкове, а робите пратих да свикат гребците от пристанищните бирарии и публични домове. В същото време съчиних писмото и понеже не исках да засегна Мехунефер, написах следното вежливо послание:

„Царският трепанатор Синухе поздравява Мехунефер, настоятелката на игленицата в тиванския златен палат. Приятелко моя, съжалявам много, ако моята пламенност те е заблудила относно сърцето ми. То вече принадлежи на друга и не бива повече да се срещаме, тъй като една среща с теб може да ме вкара в грях. Затуй заминавам и никога вече няма да се видим, но се надявам да запазиш приятелски спомен за мен. Заедно с това писмо ти изпращам кана с напитка, наричана «крокодилска опашка». Надявам се тя да облекчи тъгата, която може би ще те обземе, но те уверявам, че е излишно да тъгуваш по мен — аз съм стар, отпуснат, досаден мъж, от когото жена като теб едва ли би получила удовлетворение. Радвам се извънредно, че по този начин предвардвам двама ни от грях, и повече не смятам да се срещаме. Че ще бъде така, искрено се надява твоят верен приятел Синухе, царският лекар.“

Мерит прочете написаното, поклати глава и каза, че звучало твърде меко. Според нея трябвало да бъда по-остър и да кажа, че е стара грозотия и че натрапчивостта й ме е накарала да избягам, за да се избавя от нея. Такива неща не бях в състояние да напиша на една жена и след кратък спор Мерит се съгласи да сгъна и запечатам писмото, макар че не преставаше да клати глава в злокобно предчувствие. Изпратих един роб да го отнесе в златния палат заедно с кана вино, за да съм сигурен, че поне тази вечер Мехунефер няма да ми досажда. Предполагах, че по този начин съм се отървал от нея, и облекчено въздъхнах, но да предполагаш и да си уверен не е все едно.

Така се бях залисал в тревогите си, че изобщо бях забравил за Мерит и за копнежа ми по нея. Но когато писмото замина и Мути се зае да стегне кутиите и сандъчетата ми в денкове, погледът ми спря върху Мерит и неописуема скръб изпълни сърцето ми при мисълта, че заради собствената си глупост се лишавах от нея — а нищо не ми пречеше да остана още известно време в Тива. Мерит също беше потънала в размисъл и ненадейно запита:

— Обичаш ли децата, Синухе?

Въпросът й съвсем ме обърка, тя ме погледна в очите, усмихна се печално и каза:

— Не се стряскай, Синухе! Нямам намерение да ти раждам деца. Обаче една моя приятелка, която има четиригодишен син, често ми споменава колко хубаво щяло да бъде, ако на момчето й се удаде да попътува с кораб по реката, да види зелени ливади, разлюлени ниви, водни птици и добитък, наместо да гледа все прашните улици, котките и кучетата на Тива.

— Да не би да ми предлагаш да взема на кораба си палавника на някоя твоя приятелка, та да нямам мира и през цялото време със свито сърце да внимавам да не падне във водата или да не напъха ръката си в устата на някой крокодил? — запитах крайно обезпокоен.

Мерит ме изгледа с усмивка, ала в дъното на очите й се таеше печал и тя отвърна:

— Ни най-малко не искам да ти създавам тревоги, но едно пътуване по реката би се отразило добре на момчето. Държала съм го на ръце, когато го обрязваха, и сам разбираш, че имам задължения към него. Естествено смятах да го придружавам, за да го пазя да не падне във водата, и по такъв начин щях да имам безспорен претекст да отпътувам с теб. Но няма да предприема нищо мимо волята ти и затуй нека забравим този разговор.

Като чух това, аз възкликнах от радост, плеснах с ръце над главата си и извиках:

— При това условие съм съгласен да поведеш дори цялата детска градина при храма, ако пожелаеш! Честно ти казвам, днес за мен е ден на голяма радост! Толкова съм завеян, че не се и сетих за възможността да ме последваш в Ахетатон. А и на доброто ти име няма да навреди, щом си с дете и то ти служи за предлог да пътуваш по реката.

— Именно, Синухе — отвърна тя със заядливата усмивка на жените, когато мъжете не се досещат за нещо, — Именно, доброто ми име няма да пострада, щом съм с дете и ти ме закриляш. Сам го рече. Ех, колко глупави са мъжете! Но нека ти е простено.

Понеже изпитвах голям страх от Мехунефер, тръгването ни беше припряно. Отплавахме на разсъмване, когато небето побеляваше преди изгрева. Мерит донесе детето на кораба заспало и увито в завивка. Майка му не го изпрати, а много ми се искаше да видя жената, дръзнала да наименува момчето си Тот, защото хората рядко се осмеляват да дават на децата си имена на богове. При това Тот е бог на писмеността и на цялата човешка и божествена мъдрост, така че дързостта на тази жена беше неимоверна. Момченцето спеше невинен сън в скута на Мерит, без да усеща бремето на своето име, и се пробуди едва когато се бяхме спуснали далеч по течението и стражите на Тива изчезнаха от погледа, а жаркото слънце печеше над реката. Беше хубаво, пълничко и мургаво дете с черен и мек като коприна перчем, не се боеше от мен и дойде да го прегърна. Приятно ми беше да го държа в обятията си, защото беше кротко дете, не риташе и не се дърпаше, ами ме гледаше с тъмни, замислени очи, сякаш малката му главица вече умуваше над всички загадки на познанието. Кротостта му ме накара да го обикна — сплитах му лодчици от тръстика, давах му да си играе с лекарските ми принадлежности и да помирисва различни церове, понеже дъхът им му харесваше и охотно пъхаше нослето си във всяка съдинка.

Детето не ни създаваше грижи на кораба — не се случи нито да падне във водата, нито да пъхне ръчичка в устата на крокодил, нито да счупи тръстиковите ми пера. Пътуването беше ведро и блажено, защото бях с Мерит, тя всяка нощ лежеше до мен в постелята ми, а недалеч от нас малкият дишаше равномерно в съня си. Блажено пътуване беше — до сетния си ден ще си спомням шумоленето на тръстиките от вятъра и вечерите, когато изкарваха добитъка на водопой по брега. Имаше мигове, когато сърцето ми преливаше от щастие, както от зрял плод бликва сок, и веднъж казах на Мерит:

— Любима моя Мерит, хайде да строшим гърне и да заживеем завинаги заедно! Вероятно някога и син ще ми родиш като този малък Тот, защото тъкмо ти можеш да ме дариш с такова мило, мургаво и кротко момче като него. Досега действително не съм копнял за деца, но младостта ми вече отмина, кръвта ми не е така буйна и като гледам малкия Тот, много ми се иска да си имаме дете, Мерит.

Тя обаче сложи ръка върху устните ми, извърна глава и тихо каза:

— Не говори безсмислици, Синухе. Нали знаеш, че съм израсла в кръчма, а и навярно вече не мога да имам деца. Освен туй по-добре ще е ти, който носиш съдбата си в своето сърце, да бъдеш сам, за да можеш да уреждаш живота и делата си по сърце, без да си обвързан с жена и дете. Това го прочетох в очите ти още в деня на първата ни среща. Не, Синухе, не ми говори така, защото думите ти ме сломяват и ще заплача, а сега, когато изпитвам щастие, не искам да плача. Другите изграждат съдбата си сами и се обвързват с хиляди нишки, докато твоята е в сърцето ти и е по-възвишена от моята. Но аз също обичам много този малчуган, предстоят ни още много ясни и горещи дни по реката, та затуй нека си представим, че сме строшили гърне, че сме мъж и жена и Тот е наш син. Ще го науча да ти вика татко, а на мен — майко, без това да му навреди, понеже е още малък и бързо забравя. По този начин ще си откраднем от боговете един малък наш живот за през тези дни. Затуй нека никаква скръб, никаква грижа за бъдещето да не помрачава радостта ни.

И аз заглуших всички мрачни мисли в главата си, затворих очите си за нищетата в Египет, за гладуващите в крайбрежните села и живеех ден за ден, докато плавахме надолу по течението. Малкият Тот обгръщаше шията ми, притискаше бузи о моите и ми викаше татко, а на мен ми беше драго да държа крехкото му телце в обятията си. Всяка нощ косите на Мерит ме галеха, усещах дъха й върху бузата си, тя отпускаше ръцете си в моите, беше ми приятелка и никакви кошмари не ме измъчваха. Така дните отминаваха като сън, изнизваха се с бързината на дихание и отлитаха безследно. За ония дни няма да разказвам повече, защото спомените за тях дращят гърлото ми като трици и влагата от очите ми размазва буквите. Човек не би трябвало никога да бъде прекалено щастлив, защото няма нищо по-мимолетно и по-преходно от човешкото щастие.




7


Така аз се завърнах в Ахетатон, но при завръщането си не бях същият както на тръгване и гледах Града на небесните висини с други очи, поради което с леките си, ярко обагрени постройки под тъмната синева на небето и слънчевата позлата той ми се струваше като сапунен мехур или ефирен мираж. Не в Ахетатон, а извън пределите му живееше истината и това бяха гладът, страданието, нищетата и престъпленията, които гладът довеждаше в Египет. Мерит и Тот се върнаха в Тива и със себе си отнесоха сърцето ми. Затуй съзерцавах всичко с хладен поглед и без прикриващото го було всичко, което виждах, ми изглеждаше лошо.

Не се минаха много дни и истината пристигна в Ахетатон. Наложи се фараон Ехнатон да я приеме от верандата на златния си палат и да я погледне право в очите. Става дума за туй, че от Мемфис Хоремхеб бе изпратил група сирийски бежанци в цялата им несрета, за да разговарят с фараона. Беше заплатил пътуването им и според мен ги беше подучил да преувеличават несретата си. Ето защо при пристигането си в Града на небесните висини те представляваха ужасяваща гледка, та придворните се поболяха и се изпокриха по домовете си да не ги гледат, а стражите затвориха пред тях портите на златния палат. Те обаче викаха гръмко, хлопаха по портите и замеряха стените на златния палат с камъни, докато фараонът дочу гласовете им и се видя принуден да ги пусне във вътрешния двор. Там те се обърнаха към него с думите:

— Дочуй от обезобразените ни уста стона на народите, защото от някогашното могъщество на Кеми остана само някакъв призрак, стаен край гроб, докато сред трясъка на стеноломите и пращенето на пожарите в сирийските градове изтича кръвта на всички ония, които се осланяха и възлагаха надежди на теб.

Повдигнаха чуканите на ръцете си и извикаха:

— Погледни ръцете ни, фараон Ехнатон! Къде са те?

Избутаха напред мъже с избодени очи, които пристъпяха неуверено, а старци, чиито езици бяха изтръгнати, раззинаха уста, издавайки несвързани звуци. Останалите завикаха:

— За жените и дъщерите ни не питай, защото тяхната участ в ръцете на Азирувата сган и на хетите е по-лоша от смърт! Те избождаха очите ни и отсичаха ръцете ни, понеже се уповавахме на теб, фараон Ехнатон.

Но фараонът закри лицето си с ръце, потръпна в своята слабост и им заговори за Атон. Тогава те му се присмяха с прегракнали гърла, охулиха го и рекоха:

— Нали знаем, че на враговете ни също си изпратил кръста на живота. Бяха го окачили на врата на конете си, а в Ерусалим отсякоха краката на жреците ти и ги караха да скачат възторжено в чест на твоя бог.

В този миг фараон Ехнатон нададе грозен вик — обзет отново от гърчовете на святата болест, той се строполи на верандата и изгуби съзнание. Като видяха това, стражите се уплашиха и подгониха сирийските бежанци, но те в отчаянието си се съпротивяваха, кръвта им потече по плочника на вътрешния двор в златния палат, а труповете им бяха хвърлени в реката. От верандата Нефертити и Меритатон, болната Мекетатон и мъничката Анхсеиатон наблюдаваха тази гледка и никога не я забравиха, защото тогава за първи път видяха последиците от войната, нищетата и смъртта.

Накарах да наложат фараон Ехнатон с водни компреси, а когато дойде на себе си, дадох му успокоително и приспивателно, защото пристъпът му този път беше толкова силен, че се боях да не умре. По този начин го приспах, ала щом се събуди, той ми каза с побледняло лице и зачервени от главоболие очи:

— Приятелю Синухе, на това трябва да се сложи край. Хоремхеб ми е разказвал, че се познаваш с Азиру. Иди при него и ми откупи мира. Откупи мира на Египет, пък ако ще да струва всичкото ми злато и страната да затъне в сиромашия.

Възпротивих се остро и предложих:

— Фараон Ехнатон, изпрати златото си на Хоремхеб и той бързо ще ти откупи мира с копия и бойни колесници, без Египет да бъде опозорен.

Той се хвана за главата и рече:

— В името на Атон, Синухе, не можеш ли да проумееш, че омразата поражда омраза, отмъщението посява отмъщение и кръвопролитието води до кръвопролитие, докато се удавим в кръв? Каква полза ще имат пострадалите, ако страданието им се изкупи с чуждо страдание? А приказките за позора са чист предразсъдък. Затуй ти заповядвам: Иди при Азиру и ми откупи мира!

Неговото хрумване ме изплаши, опънах се и казах:

— Фараон Ехнатон, те ще ми избодат очите и ще ми изтръгнат езика, преди да съм се срещнал и разговарял с Азиру. На приятелството му не мога да разчитам, защото той сигурно отдавна ме е забравил. Освен туй не съм свикнал с трудностите на войната и изпитвам ужас от нея. Краката ми се схващат, пътуването вече не ми спори и не умея да редя думите си така ловко, както някой, който от дете е приучен да лъже и е твой служител при царете в чужди земи. Изпрати другиго, ако искаш да се сдобиеш с мир, а не мен. Но той остана непреклонен:

— Тръгвай както ти заповядах! Такава е волята ми.

Аз обаче бях видял бежанците в двора на палата. Бях видял обезобразените им уста, избодените им очи и чуканите на ръцете им. Поради туй нямах никакво намерение да заминавам за Сирия и се отправих към къщи, за да легна и да се престоря на болен, докато фараонът забрави решението си. Но на път за дома ми ме пресрещна един от моите слуги и ми съобщи разтревожено:

— Добре, че се прибираш, господарю Синухе. От Тива току-що пристигна с кораб жена на име Мехунефер, която твърди, че била твоя приятелка. Чака те в дома ти, пременена като за годеж, и цялата къща смърди от помадата й.

Тутакси се обърнах, бегом се върнах в златния палат и заявих на фараона:

— Да бъде волята ти. Ще отида в Сирия и нека кръвта ми легне на твоята съвест. Но ако ще потеглям на път, държа да го сторя веднага, така че нареди на писарите си незабавно да приготвят всички необходими глинени плочи, удостоверяващи длъжността и правомощията ми, понеже Азиру отдава голямо значение на глинените плочки.

Докато писарите изписваха глинените плочки, аз подирих убежище в ателието на Тутмос и моят приятел ми помогна в бедата. Той тъкмо беше завършил статуята на Хоремхеб, която бе изваял от кафяв пясъчник, след като бе направил гипсова отливка на лицето му по време на неговия престой в Ахетатон. Статуята носеше чертите на новото изкуство — извънредно жива и съобразена с ръста на Хоремхеб, макар че според мен Тутмос малко беше преувеличил дебелината на мускулестите ръце и широчината на гърдите му, така че Хоремхеб бе изобразен по-скоро като борец, отколкото като началник на стражите и държавник. Но новото изкуство се стремеше да преувеличава всичко видимо до загрозяване, понеже го смяташе за истинно, докато старото изкуство прикриваше грозотата, представяше човека откъм най-добрата страна и смекчаваше недостатъците му. Новото изкуство представяше човека откъм най-грозната страна, за да не би истината да се преиначи. Не знам дали преувеличената човешка грозота е свидетелство за особена достоверност, но Тутмос беше убеден в това и аз не исках да му противореча, понеже ми беше приятел. Той избърса с мокър парцал статуята, за да покаже как пясъчникът сияеше в мускулите на Хоремхеб и колко подходяща беше отсянката на камъка за цвета на кожата му, след което каза:

— Май че до Хетнетсут ще пътуваме заедно. Ще отнеса статуята, за да се уверя, че в храма ще бъде поставена на място, отговарящо на достойнството на Хоремхеб и на моето като ваятел. Да, Синухе, ще потегля с теб и дано речният вятър проветри главата ми от винените пари на Ахетатон, защото от тежестта на чука и на длетото ръцете ми се разтреперват и огън изгаря сърцето ми.

Писарите донесоха в ателието на Тутмос глинените плочки и злато за из път заедно с благословията на Ехнатон, наредихме статуята на Хоремхеб да се натовари на фараонския кораб и без да се маем, поехме надолу по течението. На слугата си заповядах да съобщи на Мехунефер, че съм заминал на война в Сирия и там съм загинал. Не беше лъжа, тъй като се боях, че при това пътешествие наистина ще ме сполети грозна смърт. Заповядах му също да качи Мехунефер с необходимите почести, а ако е нужно и насилствено на някой от заминаващите за Тива кораби. Защото, рекох му, ако противно на очакванията ми все пак се завърна и намеря Мехунефер в къщата си, ще накарам да набият с камшици всичките ми слуги и роби, ще им отрежа ушите и носовете и до един ще ги изпратя за цял живот в рудниците. Слугата ме погледна в очите и разбра, че не се шегувам, изплаши се и обеща да изпълни заповедта ми. Въздъхнах облекчено, качих се на фараонския кораб и с Тутмос поехме надолу по Нил. И понеже бях убеден, че тръгвам на сигурна смърт от ръцете на аморитите и хетите, не пестяхме виното. Тутмос също каза, че щом някой отивал на война, виното не бивало да се пести, и не се съмнявах в осведомеността му, след като се беше родил във военен дом.

Но за да разкажа за пътуването си по реката и в Сирия, както и за всички по-сетнешни събития, ще трябва да започна нова книга.




Дванадесета книга

Водният часовник отмерва времето





1


Ето как се сбъдна пожеланието, което Каптах ми беше изказал, когато го изпратих на тежък път да раздава пшеница сред преселниците на Атон. Сбъдна се по по-неприятен начин, отколкото можех да си представя, тъй като за разлика от него аз трябваше не само да се лиша от дома си и от меката постеля, но и да се изложа на ужасите на войната заради волята на фараона. Тогава установих, че е по-добре човек внимателно да премисля изричаните на глас пожелания, защото те имат лошото свойство да се сбъдват, като най-лесно се сбъдва пожеланото някому зло. Искам да кажа, че щом пожелаеш другиму зло, то се сбъдва далеч по-лесно, отколкото ако му пожелаеш добро.

За всичко това разсъждавах и говорех, докато плавахме на фараонския кораб и си пиехме виното. Но на Тутмос не му се слушаше и си рисуваше летящи птици. Мен също ме нарисува, ала с рисунката си съвсем не ме ласкаеше, та го упрекнах, че не ще да ми е истински приятел, щом ме изобразява по такъв начин. Отвърна ми, че докато рисувал, художникът не бивало да бъде ничий приятел, а трябвало да се подчинява на собствените си очи. Доядя ме и му казах:

— Щом е така, тогава и очите ти са омагьосани, понеже всичко ти се струва грозно, смешно и скверно и мен също ме окарикатуряваш. Само Нефертити ти изглежда хубава, макар че шията й е дълга и мършава, бузите й са изпити и от бременността от ден на ден погрознява.

Тутмос плиска виното от чашата си в лицето ми и извика:

— Да не си посмял да ми говориш за Нефертити!

Но веднага омекна, разкая се за пиянската си постъпка, избърса виното от лицето ми и смирено каза:

— Нямах нищо лошо предвид, но тази жена като че ли наистина с омагьосала очите ми, както сам каза. Освен нея вече никого не намирам хубав, а най-грозен и противен ми се струва фараон Ехнатон, въпреки че би трябвало да го обичам заради всичко, което стори за мен.

— Измъчват те кошмари, а пък Нефертити не би могла да ти даде нищо повече от една обикновена робиня — рекох му приятелски, ала наместо да го утеши, мъдростта ми отново го раздразни. Ние продължихме обаче още по-усърдно да пием, защото, макар да възбужда спорове и кавги, виното успява също да ги изглажда, заякчава приятелството и няма спор, който да не може да се изглади с вино, стига да се изпие достатъчно количество.

Така стигнахме до крайбрежното градче Хетнетсут, което беше толкова малко, че по улиците му пасяха овце и говеда, а храмът му беше построен от глинени тухли. Градската управа ни прие с големи почести и Тутмос постави статуята на Хоремхеб в храма, който по-преди е бил светилище на Хор, но заради Ехнатон го бяха посветили на Атон. Това изобщо не бе смутило жителите на града, защото в него те продължаваха да служат на Хор — бога с глава на сокол, макар изображението му да беше изличено. Радостта им в храма си да имат статуя на Хоремхеб беше голяма и аз предположих, че скоро щяха да го отъждествят с Хор, щяха да му служат като на Хор и да му принасят жертви, понеже Атон нямаше образ, а и малцина от жителите на града умееха да четат.

Срещнахме се също с родителите на Хоремхеб, който им беше пращал толкоз много подаръци, че сега живееха в дървена къща, докато някога са били сетни сиромаси в града. В тщеславието си Хоремхеб бе накарал фараона да ги назначи на високи длъжности, сякаш не бяха се препитавали цял живот с пастирство и сиренарство, ами имаха знатно потекло. Сега баща му беше пазител на печата и надзорник на постройките в много градове и села, а майка му — придворна дама и повелителка на царските крави, макар и двамата да бяха неграмотни. Тези длъжности, разбира се, бяха почетни и ни най-малко не смущаваха битието им, но благодарение на тях Хоремхеб можеше да се представя за син на знатни родители и другаде в Египет никой не се съмняваше, че е благородник по рождение. Толкова голямо беше тщеславието на Хоремхеб.

Иначе родителите му бяха простодушни и благочестиви хорица. В храма стояха смирено, притеснявани от изисканите си одежди, и човъркаха с пръстите на босите си крака глинения под, докато народът окичваше статуята на сина им с венци. След церемонията ни поканиха с Тутмос в дома си, свалиха неудобните си одежди, навлякоха сиви дрехи, вонящи на крави, и ни нагостиха с домашно сирене и кисело вино. Поклониха ни се ниско с отпуснати пред коленете ръце и пожелаха да разкажем нещо за сина им, при което бащата на Хоремхеб рече:

— Чинеше ни се гламав, като набучи меден връх на овчарската си гега и го заостри и не пощя да бъде хрисим, колкото и да го придумвахме.

— Сърцето ни все е свито заради него — добави майка му. — Нали от малък предпочиташе да се препъне в някой камък, наместо да го заобиколи. Като се вдигна от къщи, беше ме страх, че ще си строши главата и ще се върне пребит и осакатен. А сега се прибира с всичките му почести, издялан от камък. И все пак сърцето ми всяка нощ тръпне, боя се да не се тъпче с месо, че не му понася на стомаха, боя се да не се удави в реката, защото, колкото и да го разубеждавахме, той пак се научи да плува.

Така ни говореха с цялото си простодушие, опипваха дрехите и накитите ни и разпитваха как бил фараонът със здравето, как се чувствували великата царска съпруга Нефертити и четирите малки принцеси. Уверяваха ни, че катадневно отправяли молитви към боговете и най-вече към Хор бога на техния син, великата царска съпруга най-сетне да добие мъжка рожба и наследник на царската власт. Разделихме се с родителите на Хоремхеб като приятели и оставихме жителите на Хетнетсут да се кланят на статуята му в светилището на Хор. Но Тутмос отказа да ме съпроводи до Мемфис, колкото и да го молех и увещавах да ме последва за свое добро. Пое обратно за Ахетатон да направи статуя на царица Нефертити от кораво дърво. Вече за нищо друго не можеше да говори — дотолкова хубостта на Нефертити го беше замаяла. Не смятах, че е от полза за здравето му, защото прекалената женска хубост е опасна и доста сходна с магия, ако поначало не е някаква магия.

По тази причина пътуването ми за Мемфис беше досадно. Карах гребците да бързат, като си мислех, че ако ми предстои да умра, протакането на тази работа е безполезно и по-добре ще е да я уредя без излишни вайкания. Затуй си седях на мека седалка върху палубата на фараонския кораб, царските флагчета се ветрееха над главата ми, оглеждах реката, тръстиките и прехвръкващите патици и си казвах: „В края на краищата заслужава ли си да се живее и да се гледа всичко това? Жаркото слънце припича, мухите хапят, а радостите на човека са нищожни в сравнение с неприятностите му. Очите му се изморяват от гледане, безбройни звуци и празни брътвежи дразнят ушите му, а сърцето му прекалено много мечтае, за да бъде щастливо.“ С такива мисли се разсейвах, пътувайки надолу по реката, ядях вкусните гозби на царския готвач и се наливах с вино, докато ми втръсна и се закротих. През винените пари смъртта започна да ми изглежда като стара познайница, която не будеше страх, а напротив — животът с всичките си неприятности беше по-страшен от нея, приличаше ми на гореща пепел, а смъртта ми се струваше като прохладна вода.

Ала още на пристанището в Мемфис настроението ми се развали при вида на бойните кораби с пробити от каменометите бордове, с пропукани носове и прекършени мачти. Там видях бойни колесници със счупени прицепи и изкъртени колела, по чиито дъна мухите смучеха засъхваща кръв. На кейовете сред купища вързопи се бяха настанили одрипавели, болни и ранени бежанци с изпити лица и страшен огън в погледа. Сред тях имаше и египтяни, и сирийци, заметнати с пъстри сирийски наметала. Щом забелязаха царските флагчета над главата ми, те вдигнаха мръсни пестници към моя кораб и завикаха ругатни на разни езици, ала стражите ги погнаха с тоягите си и ми проправиха път да изляза от пристанището.

Хоремхеб ме прие тържествено като пратеник на фараона и ми се поклони ниско, понеже в резиденцията му пребиваваха множество избягали от сирийските градове местни управници и високопоставени египтяни, а също така посланици и представители на чужди страни, които не бяха се намесили във войната, и пред тях той беше длъжен в мое лице да окаже почит към фараона. Ала веднага щом останахме насаме, Хоремхеб започна да плющи със златния камшик по крака си и нетърпеливо запита:

— Кой зъл вятър те довя при мен като пратеник на фараона и каква нова щуротия е измътила побърканата му глава?

Разказах му, че ми е възложено да замина за Сирия и на всяка цена да откупя от Азиру мира. Като чу, Хоремхеб горчиво изруга, призова сокола си с какви ли не имена и каза:

— Знаех си аз, че ще обърка всичките ми планове, изградени с толкоз труд и средства. Помни, че моя е заслугата Газа все още да бъде под наша власт и по този начин Египет да има предмостие за водене на военни действия в Сирия. Освен туй с подаръци и заплахи успях да склоня критските бойни кораби да охраняват морския път за Газа, защото една могъща, независима и обединена Сирия ще накърни интересите на Крит и ще застраши превъзходството му по море. Запомни също, че на Азиру никак не му е лесно да обуздава собствените си съюзници и че много сирийски градове поведоха война помежду си, след като прогониха египтяните. Сирийците, загубили дом и покъщнина, жена и деца, се събраха в чети, които властвуват в пустинята от Газа до Танис и воюват срещу войската на Азиру. Доставих им оръжие от Египет, а и много египетски смелчаци се присъединиха към тях. Става дума за всички бивши войници, за разбойници и бегълци от рудниците, които сега залагат живота си в пустинята, за да бранят като стена Египет. Те, разбира се, се бият срещу всекиго, препитават се от земята, на която воюват, и унищожават всичко живо, но това не е беда, защото създават грижи и затруднения не на Египет, а на Сирия, та затуй непрекъснато ги снабдявам с оръжие и пшеница. Обаче най-важното е, че хетите най-сетне са нахлули неудържимо в Митани, изтрили са жителите му от лицето на земята и държавата Митани е изчезнала безследно като сянка. При все това техните копия и бойни колесници са приковани в Митани, а Вавилон е обезпокоен и стяга войска да защити граничните си камъни, така че тъкмо сега хетите нямат време да подкрепят решително Азиру. Освен туй може да се приеме, че след разгрома на Митани Азиру, ако е разумен, ще се стресне от хетите, тъй като между тях и Сирия вече не съществува никакъв щит. Ето защо в момента мирът, предлаган от фараона, е най-хубавият подарък, който Азиру може да си пожелае, за да отдъхне и да укрепи властта си. Но ако ми дадеш на разположение половин година или по-малко, ще откупя достоен мир за Египет и със свистенето на стрели и трясъка на колесници ще принудя Азиру да изпитва страх пред египетските богове.

— Не бива да воюваш, Хоремхеб, щом фараонът е забранил и не ти дава злато за водене на войни — възпротивих се аз, но той отсече:

— Плюя му на златото! Аз вече съм затънал в дългове, за да въоръжа войска чак до Танис. Вярно, че това са мизерни войници, колесниците им са раздрънкани и конете им накуцват, но под мое предводителство те заедно с четите могат да се превърнат в острие на копие, което ще се забие в сърцето на Сирия — до Ерусалим, че и до Мегидо. Трябва да разбереш, Синухе, че съм взел злато на заем от всички заможни египтяни, които все повече богатеят и се надуват като жаби, докато народът страда в немотия и пъшка под тежестта на данъците. На всеки един съобщавах колко злато ми е нужно и те на драго сърце ми го заемаха, защото им обещавах по една пета лихва на година. Ще ми се обаче да им видя физиономиите, ако някой ден се осмелят да ми поискат лихвата или златото си. Защото всичко това го вършех, за да запазя Сирия за Египет, а в последна сметка точно най-богатите ще спечелят от това, понеже те винаги имат най-голяма облага от войната и плячката. Най-странното е, че дори да претърпя поражение, най-богатите пак ще спечелят. Затуй не жаля златото им.

Хоремхеб се засмя доволно, плесна със златния камшик по крака си, сложи ръка на рамото ми и ме нарече свой приятел. Ала само след миг пак стана сериозен, намръщи се и каза:

— В името на сокола ми, Синухе, нали няма да заминеш за Сирия като миротворец и да провалиш всичко?

Обясних му, че фараонът е настоял и ми е написал всички плочки, необходими за въдворяването на мир. Признах, че все пак ми е било от полза да узная, че и Азиру е заинтересован от мира, ако казаното от Хоремхеб е вярно, защото в такъв случай сигурно ще прояви готовност да ми продаде мира евтино. При тези думи Хоремхеб се разяри, ритна столчето си и извика:

— Макар да си ми приятел, кълна се, че ако откупиш от Азиру позорен мир за Египет, след завръщането ти ще накарам да те одерат жив и да те хвърлят за храна на крокодилите! Говори му за Атон, преструвай се на глупак и кажи, че в необяснимата си доброта фараонът желае да се смили над него. Азиру, така или иначе, няма да ти повярва, защото е хитрец, но доста ще си поблъска главата, преди да те отпрати. Ще те изтормози с пазарлъци, както само един сириец умее да го прави, ще те заплашва и ще натъпче главата и ушите ти с лъжи. Но Газа не му отстъпвай в никакъв случай. Убеди го също, че фараонът не носи никаква отговорност за четите и техните грабежи. Да знаеш, че те нехаят за глинените плочки на фараона и в никакъв случай няма да сложат оръжие. За това ще се погрижа аз. С Азиру не е нужно да го споделяш. Кажи му само, че четниците са кротки и търпеливи, но заслепени от скръб хора, които след примирието сигурно сами ще заменят копията си с овчарски геги. Само Газа недей да отстъпваш, че със собствените си ръце жив ще те одера! Толкоз мъки изстрадах, толкоз злато пропилях, толкоз способни съгледвачи пожертвувах, докато отворя портите на Газа за Египет.

В Мемфис прекарах доста дни, спорейки и обсъждайки с Хоремхеб условията на мира. Срещнах се с посланиците на Крит и Вавилон, както и с избягали от Митани сановници. Чрез разказите им пред моя поглед оживяваха всички страхотии, обзе ме честолюбие и пламенна съпричастност и за първи път се почувствувах важно действуващо лице в една голяма игра, в която се залагаше съдбата на градове и народи.

Хоремхеб беше прав: В момента мирът беше по-голям подарък за Азиру, отколкото за Египет, но с оглед на събитията в света този мир можеше да означава само примирие, защото, щом заздравеше положението си в Сирия, Азиру щеше да се опълчи срещу Египет. Сирия беше ключ към света и заради сигурността си Египет не биваше да позволи тя да стане подвластна на един несигурен, враждебен и продажен съюз, след като хетите бяха сразили Митани. Сега бъдещето зависеше от това, дали след укрепяването на своята власт в Митани хетите щяха да се насочат срещу Вавилон или — през Сирия — срещу Египет. Разумът подсказваше, че те щяха да поемат в онази посока, където съпротивата беше най-слаба, сиреч към Египет, който беше слаб и невъоръжен, докато Вавилон се стягаше за отбрана. Нямаше съмнение, че страната Хати беше неблагонадежден съюзник за всекиго, обаче като съюзник на хетите Азиру имаше зад себе си сила, а като съюзник на Египет срещу тях го очакваше сигурна гибел, докато фараон Ехнатон управляваше страната. По тази причина зад гърба си Азиру всъщност имаше само пясък.

Прозрях всичко това и пред хладнокръвното ми прозрение целият ужас на войната избледня, престанах да мисля за дима на опожарените селища и за човешките черепи, избеляващи по бойните полета, не мислех вече нито за бежанците, които просеха по уличките на Мемфис за къшей хляб, нито за високопоставените митанци, които търгуваха с накитите и безценните си камъни, за да се сдобият с вино и да могат да галят с изящните си пръсти тлъстата земя на Нахарина, скътана от тях в платнени вързопи. Хоремхеб ми обясни, че ще срещна Азиру някъде между Танис и Газа, където с бойните си колесници воювал срещу четите. Описа ми също обстановката в Симира, назова къщите, изпепелени по време на обсадата, и имената на знатните, загинали при размириците, и аз се удивих на осведомеността му. Тогава ми разказа за съгледвачите си, които прониквали в сирийските градове и следвали войските на Азиру било като гълтачи на саби, факири и гадатели, било като продавачи на бира и търговци на роби. Каза обаче, че по същия начин съгледвачи на Азиру стигали чак до Мемфис и се промъквали в четите и граничната охрана като фокусници, продавачи на бира и купувачи на плячка. Азиру бил наел съгледвачки дори сред девиците на Ищар и те можели да бъдат най-опасните, понеже се добирали до много важни сведения, докато забавлявали египетските офицери, но за щастие много не разбирали от военни дела, за да представляват заплаха. Имало също съгледвачи, които служели както на Хоремхеб, така и на Азиру, и Хоремхеб призна, че те били най-умните, защото не се излагали на риск пред никоя от двете страни, гледали си живота и трупали злато.

Независимо от това бежанците и офицерите на Хоремхеб ми разказваха такива ужасяващи истории за аморитите и за египетските чети, че колкото повече наближаващи часът на моето заминаване, толкова повече сърцето ми се свиваше и краката ми се разтреперваха.

— Сам решавай дали ще пътуваш по море или по суша — рече ми Хоремхеб. — Ако тръгнеш по море, критската флотилия вероятно ще охранява кораба ти до Газа. Напълно възможно е обаче да те зареже, щом забележи бойните кораби от Сидон и Тир, които вардят морето пред Газа. В такъв случай, ако се биеш храбро, ще потопят кораба ти и ще се удавиш. Не се ли биеш храбро, ще превземат кораба ти, ще те направят гребец в сирийската флотилия и за няколко дни ще пукнеш под ударите на камшиците и под знойното слънце. Но понеже си знатен египтянин, по-вероятно е да те одерат и да опънат кожата ти да съхне на щитовете им, за да изготвят от нея пазарски чанти и кесии. Не мисли, че искам да те плаша — не е изключено да стигнеш в Газа невредим, защото неотдавна един мой кораб се добра дотам, независимо че друг кораб с пшеница бе потопен. Само че не знам как ще се измъкнеш от обсадената Газа, за да преговаряш с Азиру.

— Май че по-сигурно ще е, ако тръгна по суша — вметнах аз колебливо.

Хоремхеб кимна одобрително и добави:

— Ще наредя от Танис да те съпровождат няколко копиеносци и бойни колесници. Ако успеят да се натъкнат на Азирува войска, те ще те изоставят в пустинята и ще ударят на бяг. Като установят, че си високопоставен египтянин, хората на Азиру може по хетски обичай да те набучат на кол и да се облекчат върху глинените ти плочки. Макар и с придружвачи, може да попаднеш в ръцете на четници. Ще свалят и дрехата от гърба ти и ще те принудят да въртиш мелничните им камъни, докато те откупя срещу злато. Не вярвам да издържиш толкоз дълго, защото кожата ти има цвят на глина и не понася слънчевите лъчи, а и камшиците им са от хипопотамова кожа. Но след като те оберат, напълно възможно е да разпорят корема ти с копията си и да предоставят тялото ти на гарваните. Не е чак толкоз лош начин за приключване на битието, защото такава смърт е сравнително лека.

При тези думи сърцето ми съвсем се сви и крайниците ми посред лято се вледениха. Затуй рекох:

— Колко жалко, че скарабеят остана у Каптах да пази имуществото ми. Той навярно щеше да ми е по-полезен от фараоновия Атон, чиято власт, доколкото разбирам, явно не се простира до ония безбожни области. Обаче от всичко казано мога да заключа, че ако тръгна с придружвачи по суша, най-бързо ще срещна или смъртта, или Азиру. Затуй ще тръгна по суша. Но в името на нашето приятелство те заклевам, Хоремхеб, ако чуеш, че някъде като пленник въртя мелнични камъни, откупи незабавно свободата ми и не пести златото, защото съм богат човек. По-богат съм, отколкото предполагаш, ала нека сега да не ти изреждам имотите си, защото сам не ги знам…

— За богатствата ти съм осведомен — прекъсна ме Хоремхеб. — Както и от другите заможни египтяни, от теб чрез Каптах съм взел на заем немалко количество злато, защото съм справедлив и безпристрастен човек и не исках да те оставя безучастен към това дело. Все пак надявам се, че заради приятелството ни няма да си поискаш златото обратно, тъй като подобен опит може да навреди на дружбата ни, а в краен случай и да я разруши. Затуй потегляй, приятелю Синухе. Иди в Танис, вземи си придружвачи и поемай към пустинята. Дано соколът ми да те закриля, защото аз не съм в състояние — властта ми не стига чак до пустинята. Ако попаднеш в плен, ще те избавя срещу злато, а ако умреш, ще отмъстя за смъртта ти. Нека това ти бъде утеха, ако някой рече да разпори корема ти с копие.

— Ако чуеш, че съм загинал, не хаби напразно мъстта си заради мен — вметнах горчиво. — На изкълвания ми от гарваните череп няма да му стане по-леко дори да го заливаш с кръвта на жалки нещастници. Предай само поздрава ми на Бакетатон. Макар и надменна, тя е хубава и примамлива и надълго ме разпитва за теб край смъртния одър на майка си.

След като изстрелях през рамо тази отровна стрела, аз си тръгнах донякъде утешен. Отидох при писарите да съставят и скрепят с всички необходими печати завещанието ми, с което предоставях наследството си на Каптах, Мерит и Хоремхеб. Предадох завещанието в царския архив в Мемфис, след което отплавах за Танис и в едно изгаряно от слънцето укрепление досами пустинята се срещнах с граничните стражи на Хоремхеб.

Те пиеха бира и проклинаха деня на своето раждане, ходеха на лов за антилопи и отново пиеха бира. Глинените им постройки бяха мръсни и воняха на пикоч. В самотата си стражите се разтушаваха с най-окаяни жени, които не се харесваха дори на моряците от долноземските пристанища. С една дума — водеха обичайния войнишки живот по границата и мечтаеха Хоремхеб да пристигне и да ги поведе на война срещу Сирия, за да имат по-голямо разнообразие, по-хубава бира и по-млади жени. Предпочитаха всяка друга участ, включително смъртта, пред убийственото еднообразие и хапещите пясъчни бълхи в нажежените глинени постройки. Затуй горяха от желание да се бият и се кълняха, че начело на четите като острие на копие щели да се врежат до Ерусалим и Мегидо и да пометат по пътя си смрадливите сирийски войници, както приливът помита изсъхналата тръстика. Не мога обаче да повторя онова, което обещаваха да сторят на Азиру, на аморитите и техните хетски военачалници, защото заканите им бяха прекалено безбожни.

По този начин те страстно се застъпваха за честта на Египет и хулеха фараон Ехнатон, понеже в мирно време бяха имали възможност да се развличат със събиране на налози от пристигащите в Египет кервани и да се любят с жените на пастирите. Но заради своя бог фараон Ехнатон беше създал положение, което не приличаше нито на война, нито на мир. През Танис от години не бяха минавали кервани за Египет, а пастирите бяха избягали в Долната земя. Ако от Сирия или от пустинята потегляше някой керван за Египет, четниците го обираха по пътя, преди това да се удаде на фараонските гранични стражи, поради което те дълбоко презираха четниците и ги наричаха с какви ли не унизителни имена.

Придружвачите ми започнаха да се стягат за път, напълниха мехове с вода и хванаха няколко коня от пасището, докато ковачите притягаха колелата на бойните колесници. В същото време аз обиколих наоколо и при огледа установих коя е тайната на войнската закалка, дето прави хората по-безстрашни от лъвове. Оправният командир държи войниците си така изкъсо, така ги изтощава с учения и прави дните им толкова непоносими, че за тях всяка друга съдба, било то война или смърт, е за предпочитане пред живота в казармата. Най-странното е, че войниците ни най-малко не мразят такъв командир, а напротив — тачат го, възхваляват го и се гордеят със своите патила и с белезите по гърба си. Непонятна и изненадваща е човешката природа, мислех си аз и заедно с това град Ахетатон чезнеше подобно на сън или мираж от съзнанието ми.

Съгласно заповедта на Хоремхеб в Танис за моето съпровождане бе съставен конвой от десет бойни колесници, теглени от по два коня и следвани от по един запасен. Освен колесничаря във всяка колесница имаше един боец и един копиеносец. Командирът на конвоя дойде да ми се представи, при което се поклони ниско с отпуснати пред коленете ръце. Огледах го внимателно, защото в негови ръце поверявах живота си. Препаската около бедрата му беше мръсна и дрипава като на войниците, от палещото слънце на пустинята лицето и тялото му бяха почернели и само сребърните нишки в камшика му го отличаваха от войниците. Но тъкмо затова аз му имах по-голямо доверие, отколкото ако беше облечен със скъпи одежди и му пазеха сянка с чадър. Когато му намекнах за паланкин, той забрави вежливостта си и прихна да се смее. Повярвах на думите му, че безопасността ни зависела единствено от бързината, поради което трябвало да се кача в колесницата му и да забравя всякакви паланкини и други удобства на уютния живот. Спомена, че ако искам, бих могъл да седя върху торбите със зоб, но ми препоръчва да се науча да стоя прав в коша на колесницата и да се нагаждам към неговото люлеене. Иначе пустинята щяла да ми извади душата и да ми раздроби костите в стените на коша.

Стегнах се и самонадеяно му казах, че не за първи път ще пътувам с бойна колесница и че веднъж съм изминал разстоянието от Симира до страната на аморитите за невероятно кратко време, поради което дори хората на Азиру се смаяли от бързината ми. Но тогава съм бил по-млад, а сега достойнството ми налагаше да се въздържам от физическо претоварване. Офицерът, чието име беше Юю, почтително ме изслуша, след което поверих живота си на закрилата на всички египетски богове и го последвах в първата колесница. Той развя флага си и подгони конете. Поехме по един кервански път и тялото ми заподскача върху торбите със зоб, хванах се с двете ръце за стените на колесницата, ударих си носа и застенах. Но стенанията ми се удавиха в громола на колелата, а отзад колесничарите подвикваха неистово от радост, че са се измъкнали в пустинята, далеч от пъклената жега на глинените постройки.

Така пътувахме целия ден. Нощувах, проснат върху торбите със зоб по-скоро като мъртъв, отколкото като жив, и проклех деня на моето раждане. На другия ден опитах да пътувам прав, като улових Юю през кръста, ала не след дълго колесницата се натъкна на камък, аз полетях в широка дъга и зарових глава в пясъка. Трънаците изподраха лицето ми, но това вече нямаше особено значение за мен. При следващото ни нощуване Юю беше обезпокоен от състоянието ми и обля главата ми с вода, въпреки че, за да я пести, не даваше на войниците да се напият като хората. Държеше ме за ръцете и ме уверяваше, че пътуването ни вървяло добре и ако утре не ни нападнели четници, то може би още на четвъртия ден сме щели да срещнем съгледвачи на Азиру. За да ме залисва, заразказва впечатленията си от войната:

— Честно казано, няма нищо по-еднообразно от войната, защото тя представлява нескончаемо чакане. Войната е напразно очакване на противника — той вечно закъснява и никога не е там, където го очакваш. Войната е напразно очакване на храна, тъй като във военно време храната винаги закъснява и нищо не е толкоз досадно, както мудността на обоза. Войната е безполезно местене от едно място на друго и завръщане пак там, откъдето си тръгнал, разтакаване насам-натам, докато езикът ти залепне за небцето и краката ти се вдървят. Но тъкмо в това се състои военното изкуство и за да го усвои, офицерът е длъжен да посещава военна школа, да се научи да чете и пише. Всичко това се нарича война. А сетне противникът винаги идва точно тогава, когато никой не го очаква. Освен туй никога не напада по начина, по който са те учили, че напада и се разгръща. По време на битката нито военачалникът се интересува от бойците си, нито те от него, ами всеки вика с цяло гърло, удря и блъска когото завърне. Побегне ли противникът, тогава военачалникът получава големи почести, умението му бива похвалвано и фараонът му подхвърля златна огърлица от верандата си. Ала побегнем ли ние, всеки гледа да спаси кожата си, изписват се куп донесения и който остане жив, бива наказван с камшици, а военачалника го окачват на стената с главата надолу. Но ако е достатъчно високопоставен, случва се въпреки поражението да му подхвърлят огърлица от фараонската веранда, разгромът му се въздига в победа и се отбелязва на камък, за да се помни вечно. Ето какво представлява войната, цареви Синухе, така че не се оплаквай от несгодите, ами бъди благодарен на съдбата си, че не ти се налага да воюваш.

По такъв начин той ме успокояваше, докато заспах, но посред нощ се събудих от страхотни викове, тропот на копита и трясък на коли. Запалихме факли и видяхме, че двамата нощни стражи лежаха с прерязани гърла и плувнали в кърви. Една от колесниците беше открадната заедно с конете, а останалите коли и коне представляваха невероятна бъркотия от преплетени прицепи, поводи и колела. След като ги оправихме, продължихме пътя си, макар че още беше тъмно. Вече не се оплаквах от несгодите на пътуването, защото нощните похитители сигурно бяха отишли да повикат помощ, за да ни нападнат и да се домогнат до конете, колесниците и водата ни. Юю казваше, че за четниците конете, бойните колесници и водата били по-скъпоценни от злато. Затова налитали също на египтяни и им отнемали конете и колесниците.

Съмна се и главата почна да ме боли от слънчевия пек, пясъкът дразнеше очите ми и езикът ми залепна за небцето. По едно време изгарящият пустинен вятър довя миризма на дим и кръв, конете запръхтяха и колесничарите прикачиха косите към колесниците си. След като заобиколихме няколко червени възвишения, се озовахме при един извор. Наоколо му се виждаха опожарени колиби и обрани до голо трупове, чиято кръв бе изтекла в пясъка и гарвани кълвяха очите им. Насреща ни се втурнаха копиеносци и няколко стрели профучаха покрай нас, но четниците, които се бяха сражавали тук (така и не разбрах дали срещу хора на Азиру, срещу пастири или някоя друга чета), се съобразиха със силите и колесниците ни и предпочетоха да се оттеглят. Задоволиха се само да ни подвикнат гърбом по някоя хула и закана и да размахат копия, ние обаче ги подминахме и продължихме пътя си, макар че на хората на Юю доста им се искаше да ги насметат с колесниците си за упражнение.

През следващата нощ на хоризонта видяхме заревото на огньове или пламнали къщи. Юю каза, че наближаваме края на пустинята откъм Сирия. Нахранихме конете и на лунна светлина предпазливо продължихме напред, докато, съвсем изнемогнал, аз заспах върху торбите със зоб в колесницата. Събудих се на зазоряване, когато Юю безцеремонно ме тръшна на пясъка. Подире ми захвърли глинените плочки и пътните ми сандъчета, обърна конете и ми подвикна няколко окуражителни думи, поверявайки ме изцяло на египетските богове. Сетне подкара в неудържим галоп, така че по камъните заизскачаха искри от колелата, и останалите колесници го последваха.

Изтрих пясъка от очите си и видях, че откъм планините се задаваше група сирийски колесници с флагове и се разгръщаше ветрилообразно за бой. Спомняйки си за моята мисия, аз се изправих и с две ръце размахах над главата си символа на мира — зелена палмова клонка, въпреки че по време на пътуването листата й се бяха свили и изсъхнали. Но колесниците ме подминаха, без да ми обръщат внимание, и само една стрела изсвистя злобно като оса покрай ухото ми и се зарови в пясъка зад мен. Групата подгони отреда на Юю и видях как той и хората му изхвърляха не само торбите със зоб, но и меховете с вода, за да облекчат колесниците си. Така те успяха да се отскубнат с изключение на една колесница, чиито коне се бяха препънали в камъните. Нападателите я връхлетяха, обърнаха я, събориха конете и убиха войниците в нея.

След напразната гонитба колесниците на Азиру се завърнаха при мен и колесничарите им слязоха. На висок глас им обясних мисията си и им показах глинените плочки от фараона. Но те не се интересуваха от обясненията ми и равнодушно се приближиха, пъхнали в пояса ръце, от които все още капеше кръв. Ограбиха ме, отвориха сандъчетата и прибраха златото, съблякоха ме, завързаха ръцете ми за една колесница и аз трябваше да ги следвам тичешком. Докато караха, мислех, че ще издъхна, пясъкът протриваше кожата на коленете ми, а колесничарите нехаеха при виковете ми, макар че ги заплашвах с яростта на Азиру. Всичко това трябваше да изстрадам заради фараон Ехнатон.

При това тичане сигурно щях да умра, ако станът на Азиру не беше разположен непосредствено зад планините, от другата страна на прохода. Полуослепял, там видях много шатри, край които пасяха коне, а бойните колесници и волските коли бяха подредени като стена около стана. Повече нищо не видях и дойдох на себе си едва когато роби заляха лицето ми с вода и разтриха крайниците ми с масло. Един грамотен офицер забелязал моите глинени плочки, след което към мен се отнасяха най-почтително и ми върнаха дрехите.

Когато отново можех да се движа, заведоха ме в шатрата на Азиру, където миришеше на лой, вълна и тамян. Азиру, окичен със златни огърлици и пристегнал къдравата си брада със сребърна мрежичка, ме посрещна с лъвски рев, пристъпи към мен, прегърна ме и рече:

— Много съжалявам, че хората ми са се отнесли лошо към теб, но е трябвало да назовеш името си, да им кажеш, че си пратеник на фараона и мой приятел. Освен туй редно е било по стародавен обичай да размахаш над главата си палмова клонка като символ на мира. А ти, както разказват хората ми, си се нахвърлил срещу тях с нож в ръка и с яростен рев, та се наложило да те укротяват с риск за живота си.

Коленете ми горяха от болка, китките ми сякаш бяха прекършени, та обзет от горчивина, аз му рекох:

— Погледни ме и кажи дали изглеждам опасен за живота на твоите хора. Те счупиха палмовата ми клонка, ограбиха ме, даже дрехите ми свалиха, надсмяха ми се и стъпкаха глинените плочки от фараона. Затуй трябва да ги накажеш и поне неколцина от тях да нашибаш с камшици, за да се научат да уважават един пратеник на фараона.

Но Азиру подигравателно разпери дрехата си, учудено вдигна ръце и ме увери:

— Сигурно си сънувал лош сън, Синухе. Какво съм виновен аз, че при изнурителното пътуване си разранил коленете си? Пък и заради един окаян египтянин не мога да наказвам най-добрите си хора, а приказките на някакъв фараонски пратеник ми досаждат като бръмчене на мухи.

— Азиру — не преставах аз, — повелителю на много царе, накарай да нашибат с камшик поне оня, който безсрамно ме бодеше с копието си по задника, докато тичах подир колесниците! Заповядай да го накажат и аз ще се задоволя с това, защото трябва да знаеш, че като подарък нося мир за теб и за Сирия!

Азиру се разсмя гръмогласно, затупа се с пестници по гърдите и извика:

— Хич не ме трогва, че жалкият ти фараон пълзи в прахта пред мен и ме моли за мир. Но иначе говориш разумно и понеже си мой приятел и приятел на жена ми и сина ми, ще заповядам да накажат оня, дето с копие е разранил задника ти, за да те насърчава да тичаш. Това накърнява благоприличието, а както знаеш, аз воювам с чисто оръжие и в името на възвишени цели.

Така аз бях удовлетворен да видя как пред струпаната край шатрата на Азиру войска набиха моя най-злостен мъчител. Другарите му ни най-малко не го жалеха — подиграваха го, превиваха се от смях при писъците му и го сочеха с пръст, защото бяха войници и в досадливата си професия бяха петимни за всяко разнообразие. Азиру несъмнено щеше да остави да го бият до смърт, но като видях как месото му се отделя от ребрата и кръвта му изтича, аз реших, че гърбът му гори не по-малко от задника и коленете ми, вдигнах ръка и пощадих живота му. При вида на окаяното му състояние накарах да го пренесат в шатрата, която Азиру за голямо неудоволствие на живеещите в нея офицери ми бе предоставил. Неговите другари с въодушевени викове ме похвалиха, предполагайки, че след побоя ще го изтезавам по най-изтънчени начини. Аз обаче намазах гърба му със същите мехлеми, с които церях коленете и задника си, превързах раните му и му дадох бира да утоли жаждата си, така че накрая той ме помисли за луд и престана да ме уважава.

Вечерта Азиру ме нагости в шатрата си с печено овнешко и варен в мазнина булгур. Ядох с него, с велможите му и с пребиваващите в стана хетски офицери, чиито наметала и нагръдници бяха украсени с изображения на двуостри секири и на крилатото слънце. Пихме вино и всички се отнасяха дружелюбно и благосклонно към мен, смятайки ме за глупак, понеже бях дошъл да им предлагам мир тъкмо когато най-много им беше нужен. Говореха приповдигнато за свободата и бъдещата мощ на Сирия, за ярема на потисничеството, който били смъкнали от врата си. Но щом пийнаха повечко, те започнаха да спорят и да се препират, някакъв мъж от Йопия извади ножа си и го заби в гърлото на един аморит. Потече кръв, ала бедата не се оказа голяма, понеже ножът не беше прекъснал сънната артерия. Успях да му помогна с умението си и той ме възнагради богато. Това също беше повод да ме смятат за глупак.

Нищо нямаше да се промени, ако го бях оставил да умре, защото още докато бях в стана, същият аморит придума слугите си да намушкат мъжа от Йопия, който бе вдигнал нож срещу него, а пък за да запази реда във войската си, Азиру заповяда да окачат аморита с главата надолу, преди още раната му да беше заздравяла. Към собствените си хора Азиру се държеше по-строго и по-жестоко, отколкото към останалите сирийци, тъй като те най-много завиждаха на властта му и заговорничеха срещу него, така че, властвувайки, той сякаш седеше постоянно върху мравуняк.




2


След вечерята Азиру изгони велможите си и хетските офицери да продължат споровете в собствените си шатри. На мен ми показа своя син, който — макар едва седемгодишен — го следваше във войната. Беше пораснал хубаво момче с бузи като праскови и черни лъчезарни очи. Имаше къдрава смолиста коса като брадата на баща си, а светлата кожа бе наследил от майка си. Азиру го погали по главата и ми каза:

— Виждал ли си по-великолепно момче? Събрал съм му много корони, ще стане велик владетел и не смея дори да си помисля колко необятна ще бъде властта му, след като с малкия си меч вече разпра корема на един роб, който го обиди. Умее да чете и пише и не го е страх от битки, защото и в битки съм го водил, макар и само тогава, когато сме наказвали размирни села, та не съм се боял за младия му живот.

Докато Азиру водеше войни, Кефтиу управляваше страната на аморитите. Азиру копнееше за нея и каза, че напразно се опитвал да разсее копнежа си с пленнички и девици от храма, които се придвижвали със стана му. Защото който веднъж бил вкусил любовта на Кефтиу, не можел никога да я забрави, а тя от година на година ставала все по-пищна и очарователна, така че сигурно нямало да повярвам на очите си, ако я видя. Но от сина си Азиру не се отделяше — не смеел да го остави дори у дома си, защото на това момче било отредено един ден да носи обединената корона на Сирия.

По време на разговора ни откъм стана се разнесоха пронизителни женски писъци. Азиру се намръщи и каза:

— Въпреки забраната ми хетските офицери пак измъчват пленнички, но не мога да им попреча, понеже се нуждая от умението им. Просто им доставя удоволствие да изтезават жени. Не ги разбирам, защото все пак по-приятно е да накараш една жена да стене от сладострастие, отколкото от болка. Но нали всеки народ си има свои нрави, та не мога да ги упреквам, загдето нравите им се различават от сирийските. При все това не ми се ще да учат хората ми на лоши обичаи — войната бездруго ги е превърнала във вълци и разярени лъвове.

Макар че познавах хетите и знаех какво може да се очаква от тях, думите му ме сепнаха. Затуй използувах случая и му предложих:

— Азиру, царю на царете, откажи се овреме от хетите, преди да са смачкали короните на главата ти и главата ти ведно с короните! На хетите вяра да нямаш! По-добре сключи мир с фараона, докато те са обвързани с войната в Митани. Както навярно ти е известно, Вавилон също се готви за отпор срещу хетите и няма да ти доставя зърно, ако останеш техен приятел. Не сключиш ли мир с фараона, той няма да изпраща пшеница в градовете ти и щом зазими, гладът ще плъзне по Сирия като измършавял вълк.

— Недей да приказваш глупости — възрази Азиру. — Хетите са страшни като врагове, но като приятели са добри. Пък и никакъв съюз не ме обвързва с тях, макар че ми изпращат чудесни подаръци и лъскави нагръдници с назъбени корони. Ето защо винаги мога да преговарям за мир независимо от тях. Вярно, че въпреки ясната ни договореност хетите превзеха Кадеш, а пристанището на Библос използуват като свое. Но, от друга страна, те ми доставиха цял кораб с оръжия, които са изготвени от нов метал и правят хората ми непобедими в боя. Всеки случай аз обичам мира, обичам го повече от войната, и воювам само за да постигна достоен мир. Затуй на драго сърце ще сключа мир, ако фараонът ми върне Газа, която превзе с подлост, ако разоръжи разбойниците в пустинята и възстанови с пшеница, масло и злато всички щети, които сирийските градове понесоха през тази война. Защото, както би трябвало да знаеш, Египет е единственият виновник за войната.

Азиру нагло ме изгледа и прикри усмивката си с длан, аз обаче се настървих и му казах:

— Слушай, негоднико, конекрадецо и палачо на невинни хора! Нима не знаеш, че по цялата Долна земя във всяка ковачница се коват остриета за копия, че бойните колесници на Хоремхеб надвишават броя на бълхите в твоя стан и тези бълхи здравата ще те захапят, щом посевите узреят? Хоремхеб, чиято слава познаваш, ме заплю, когато му заговорих за мир, но заради своя бог фараонът държи на мира и не иска да се пролива кръв. Затуй ти давам последна възможност, Азиру! Египет ще си запази Газа, а разбойническите шайки в пустинята сам можеш да разгониш, тъй като Египет не носи отговорност за деянията им. Твоята свирепост е накарала сирийците да избягат в пустинята, за да се борят срещу теб, и това си е вътрешна работа на Сирия. Освен туй ще трябва да освободиш всички пленени египтяни, да възстановиш щетите, причинени на египетските търговци в сирийските градове, и да им върнеш имуществото.

Азиру раздра дрехата си, заскуба косми от брадата си и отчаяно завика:

— Бясно куче ли те е ухапало, Синухе, че говориш такива безсмислици? Газа трябва да бъде отстъпена на Сирия, египетските търговци сами да възстановяват щетите си, а пленниците ще бъдат продадени в робство, както го изисква стародавният обичай. Това, разбира се, не пречи на фараона да откупи свободата им, стига да има достатъчно злато.

— Ако постигнеш мир — додадох аз, — ще можеш да извисиш стените на градовете си и да укрепиш кулите им. Тогава няма да изпитваш страх от хетите и ще имаш подкрепата на Египет. Та нали търговците в твоите градове ще богатеят от търговията с Египет, без да плащат налози, а хетите не ще могат да разстройват търговията ти, понеже нямат бойна флотилия. От сключването на мир само ще спечелиш, Азиру, защото условията на фараона са умерени и не бива да се пазаря за тях.

Дни наред водехме такива разговори и спорове за цената на мира, Азиру на няколко пъти раздираше дрехата си и посипваше главата си с пепел, наричайки ме пладнешки разбойник и оплаквайки съдбата на сина си, който сигурно щял да свърши като просяк, осиромашал заради Египет. Веднъж дори напуснах шатрата му, поръчах паланкин и придружвачи, за да потегля за Газа, и едва след като се бях качил в паланкина, Азиру ме накара да се върна. Струва ми се, че като на сириец това договаряне и пазарене му доставяше голямо удоволствие, и с всеки изминал ден той все повече вярваше, че ме надхитря и постига изгода, понеже му правех отстъпки. Нали и през ум не му минаваше, че фараонът беше наредил да откупя мира на всяка цена, пък ако ще заради него Египет да осиромашее.

Ето защо аз запазвах самообладание и извличах от преговорите големи облаги за фараона. Времето течеше в моя полза, защото разногласията в стана на Азиру растяха, всеки ден негови хора се завръщаха по градовете си и той не можеше да ги възпре, тъй като властта му още не беше достатъчно укрепнала. По този начин стигнахме дотам, че като последно решение той предложи следното условие: Стените на Газа да се сринат, той да назначи тамошния цар, редом с него фараонът да постави съветник и както сирийски, така и египетски кораби да плават за Газа и да търгуват там, без да плащат налози. С това естествено не можех да се съглася, защото без стени Газа губеше значението си за Египет и щеше да премине изцяло във властта на Азиру.

Когато рязко отхвърлих предложението му и поисках придружвачи, за да замина за Газа, той се вбеси и ме изгони от шатрата си, изхвърляйки подире ми всички глинени плочки. При все това не ме пусна да замина и аз убивах времето си в стана, като церях болни и откупувах пленени египтяни, които се бяха настрадали, пренасяйки и влачейки товари. На няколко жени също откупих свободата, но на други с лекове помогнах да умрат, защото след хетските издевателства предпочитаха смъртта пред живота. Така времето си течеше, и то в моя полза — аз нямах какво да губя, докато Азиру от ден на ден все повече губеше. В сприхавостта си той разкъса сребърната мрежичка върху брадата си, скубеше черни валма от косата си и заради непреклонността ми ме наричаше с непристойни имена.

Трябва да добавя, че Азиру бе наредил да следят зорко всяка моя крачка и да ме наблюдават, защото ме мереше със своята си мярка и се страхуваше да не би да заговорнича срещу него с велможите и военачалниците му. Не би било трудно да го сторя, ала такава мисъл и през ум не ми минаваше, понеже бях страхлив като овца и го имах за свой приятел. При все това една нощ двама наемни убийци се бяха вмъкнали в шатрата му и се нахвърлили с ножове върху него. Обаче Азиру останал жив и убил единия, а синът му се събудил и забил малкия си меч в гърба на другия, така че и той умря.

На сутринта Азиру ме извика в шатрата си, наговори ми страшни обвинения и ме заплаши, но сетне прие предложението ми за мир. От името на фараона сключих мир с него и с всички сирийски градове. Газа оставаше египетско владение, Азиру се заемаше с разтурянето на четите, а фараонът си запазваше правото да откупува свободата на пленените и поробени египтяни. При тези условия накарахме да напишат на глинени плочки договор за вечно приятелство между Египет и Сирия и го скрепихме в името на хилядите египетски и сирийски богове, както и в името на Атон. Докато претъркаляше валчестия си печат върху глината, Азиру ругаеше страхотно и призоваваше всички богове на помощ, а пък аз късах дрехата си и плачех горчиво, притискайки египетския си печат. Но накрая и двамата бяхме доволни — Азиру ме обсипа с подаръци, аз също обещах да изпратя на него, на сина и съпругата му много подаръци с първите кораби, поели в мир от Египет за сирийските градове.

Разделихме се в сговор, Азиру даже ме прегърна и ме нарече свой приятел, а на тръгване аз вдигнах хубавото му синче, похвалих го за юначеството му и го целунах по розовите бузки. Но дълбоко в сърцата си двамата с Азиру знаехме, че сключеният от нас договор за вечни времена не струваше дори колкото глината, на която беше записан. Азиру се съгласяваше на мир отнемайкъде, а Египет го предлагаше, защото такава беше волята на фараона. Мирът продължаваше да виси във въздуха, оставен на произвола на ветровете, защото всичко зависеше от това, накъде хетите щяха да се насочат от Митани. Много неща зависеха също от смелостта на Вавилон и от критските бойни кораби, които подсигуряваха безопасността на търговията по море.

Всеки случай Азиру започна да разпуска войските си, а на мен ми предостави придружвачи до Газа, като същевременно нареди тамошната войска да прекрати безплодната обсада на града. Но преди да вляза в Газа, без малко не загинах и тази опасност за живота ми беше най-голямата по време на това кошмарно пътуване. Когато моите придружвачи се насочиха към портите на Газа и с размахани палмови клонки възвестиха настъпилия мир, египетските защитници на града изчакаха да се придвижим достатъчно близо и тогава започнаха да ни обстрелват със стрели и копия, а техните каменомети с трясък застоварваха големи камъни върху нас, та си помислих, че сетният ми час е настъпил. Стрела прониза врата на невъоръжения Азирув войник, който носеше щит пред мен, и той се строполи окървавен. Другарите му побягнаха, но от страх моите крака се вдървиха и аз като костенурка се сврях под щита, заплаках и завиках с горък глас. Тъй като щитът ме предпазваше от стрелите на египетските воини горе по стените, те взеха да изливат от големи съдове вряла смола, която със съскане потече към мен. За мой късмет няколко камъка ме заслоняваха, така че получих обгаряния единствено по ръцете и коленете, на които най-малко се полагаха такива рани.

При тази гледка войниците на Азиру така се развеселиха, че изпопадаха на земята от смях. Може и да е било смешно, ала на мен никак не ми беше до смях. Най-сетне техният командир нареди тръбата да изсвири, а горкият ми плач може би размекна сърцата на египтяните, та те склониха да ме приемат в града. Това не значи, че отвориха портите, ами от стената спуснаха с тръстиково въже кош, в който трябваше да се вмъкна ведно с глинените плочки и палмовата клонка, и с него ме изтеглиха горе. От страх така се разтреперах, че кошът се разлюля, защото стената беше висока, дори прекалено висока. Войниците на Азиру се разсмяха още по-гръмко и зад гърба ми техният смях напомняше шума на бурно море в крайбрежните скали.

Това ме накара да смъмря началника на гарнизона в Газа, но този навъсен твърдоглавец ми каза, че след толкоз подлости и лукавства от страна на сирийците нямал намерение да отваря портите на града без изрична заповед от Хоремхеб. Колкото и да му показвах всички глинени плочки, колкото и да му говорех от името на фараона, той и за въдворения мир не повярва, защото си беше ограничен и твърдоглав. Но без неговата ограниченост и твърдоглавие Египет сигурно отдавна щеше да е загубил Газа, така че нямах право много да го упреквам. След като бях видял кожата на пленени сирийци окачена да съхне на стената, сметнах за по-благоразумно да си мълча и да не го дразня. Затуй престанах да го упреквам, макар достойнството ми да беше доста накърнено поради туй, че ме бяха изтеглили на стената в кош с тръстиково въже.

От Газа по море отплавах обратно за Египет. За да се предпазя от недоброжелателни кораби, на мачтата окачих фараонския флаг и всички флагове на мира, заради което моряците ме гледаха с презрение и казваха, че корабът се поклащал по вълните издокаран и натъкмен като шафрантия. Но щом стигнахме реката, хората се стекоха на брега, размахваха палмови клонки и приветствуваха мира. Мен също ме приветствуваха, защото бях пратеник на фараона и със себе си носех мира, така че накрая и моряците започнаха да ме уважават и забравиха, че на стената в Газа бях изтеглен в кош. След пристигането ни в Мемфис аз им изпратих много делви с вино и бира, за да забравят окончателно тази досадна и унизителна за достойнството ми случка.

Хоремхеб прочете глинените плочки и въодушевено похвали умението ми да преговарям. Поведението му ме озадачи, защото обикновено беше недоволен от мен и нямаше навик да хвали постъпките ми. Обясних си го едва когато узнах, че критските кораби получили нареждане да се завърнат в Крит. При това положение, ако войната беше продължила, Газа съвсем скоро щеше да падне в ръцете на Азиру, тъй като без морска връзка градът беше загубен, а за Хоремхеб би било безполезно да потегли с войската си по суша, понеже през есента войниците му щяха да погинат от жажда в пустинята. Затуй той ме похвали въодушевено и незабавно отправи към Газа множество кораби с войска, провизии и оръжие.

Докато бях пребивавал при Азиру, в Мемфис по море бе пристигнал със свитата си и с драгоценни подаръци посланик на вавилонския цар Бурабуриаш. Взех го на фараонския кораб, който ме чакаше в Мемфис, и заедно поехме нагоре по реката. Пътуването и за двама ни беше приятно, защото той беше почтен старец с бяла, мека като коприна и дълга до гърдите му брада и имаше големи познания. Разговаряхме за звездите и за овчия черен дроб и приказките ни нямаха край, защото за звездите и за овчия черен дроб човек може да беседва цял живот, без да изчерпи докрай тази огромна тема.

Стана дума също за държавнически дела и аз забелязах, че той беше много обезпокоен от нарастващата мощ на хетите. Все пак жреците на Мардук били предрекли недълговечието на хетското могъщество — то нямало да трае повече от сто години, от запад щял да дойде див светлокож народ, който щял да срази хетите и да затрие царството им, все едно, че никога не е съществувало. Мен обаче никак не ме утешаваше мисълта, че господството на хетите щяло да бъде сразено подир сто години, понеже бях техен съвременник. Недоумявах също кой народ щеше да се зададе от запад, след като там имаше само морски острови. Но не можех да не повярвам, защото това беше предречено по звездите, а във Вавилон с очите си бях видял и преживял такива чудеса, че на звездите вярвах повече, отколкото на собствените си знания.

Посланикът бе донесъл великолепно вино от планините, с което разведрявахме сърцата си. Уверяваше ме, че в кулата на Мардук все повече предзнаменования и поличби потвърждавали неоспоримо изтичането на световната година. И двамата осъзнавахме, че преживяваме залеза на света и ни очаква нощ. Предстояха много сътресения, народи щяха да бъдат изличени от лицето на земята, както вече беше изличен народът на Митани, старите богове щяха да измрат, нови щяха да се родят и нова световна година щеше да настъпи. Разпитваше ме с голямо любопитство за Атон и докато му разказвах за него, поклащаше глава и гладеше бялата си брада. Защото Атон нямаше образ, пред него всички бяха равни, заякваше не от жертви, а от любовта между хората, понеже за Атон хората, независимо от цвета на кожата и от езика им, бяха като братя и той не правеше разлика между богати и сиромаси, между знатни и роби.

Вавилонският посланик призна, че досега подобен бог още не се е появявал на земята и че тъкмо появата на Атон можела да означава началото на края, защото за такова страшно и опасно учение никога не бил чувал. Според него учението на Атон превръщало тавана в под и карало вратите да се отварят навън, така че, вниквайки в него, човек заставал на главата си и тръгвал заднишком. Неговите знания и мъдрост ме заставиха да замълча, защото той идваше от Вавилон — люлката на цялата земна и небесна мъдрост. Уважавах го много и не исках да презира безразсъдството ми. Затуй не споделих хрумването си, че може би появата на Атон и вярата на фараон Ехнатон предоставяха на всички народи възможност, която никога нямаше да се повтори. Завръщайки се от войната с разранени от врялата смола ръце и колене и след като видях осакатените трупове, тази мисъл и на мен ми изглеждаше налудничава. След всичко преживяно разумът ми подсказваше, че хората съвсем не бяха братя помежду си и че човек за човека е вилнеещ лъв.

Така след приятно пътуване пристигнахме в Ахетатон и при завръщането си имах чувството, че съм по-мъдър, отколкото на тръгване.




3


По време на отсъствието ми главоболието на фараона се бе възобновило. Глождеше го неспокойствие, защото осъзнаваше, че каквото и да подхванеше, нищо не излизаше. Тялото му гореше, огън го обземаше от виденията му и от тревоги беше почнал да слабее и да побледнява. За да го успокои, жрецът Ейе бе решил тази есен, след прибиране на реколтата и с настъпване на разлива, да му уреди тридесетилетен юбилей. Нямаше значение, че фараон Ехнатон далеч не беше управлявал тридесет години — отдавна вече съществуваше обичай фараонът да отпразнува своя тридесетилетен юбилей, когато сам намери за добре. Неговият баща например бе уреждал няколко такива юбилея, така че празненството нямаше да накърни истината на фараон Ехнатон.

Всички предзнаменования бяха благоприятни за подобен юбилей — реколтата беше прилична, макар петънцата по зърното да си оставаха, и сиромасите да имаха пълни хамбари. Аз се бях завърнал, донасяйки мир, и всички търговци се радваха на възобновената търговия със Сирия. Но с оглед на бъдещето най-важното беше, че вавилонският посланик бе довел една от многобройните сестри на цар Бурабуриаш за жена на фараон Ехнатон и същевременно помоли една от щерките на фараона да стане съпруга на неговия цар. Това означаваше, че от страх пред хетите Вавилон се стремеше към траен съюз с Египет.

Мнозина смятаха изпращането на фараонска дъщеря в харема на вавилонския цар за кощунство спрямо Египет, тъй като святата кръв на фараона не бивало да се смесва с чуждоземска кръв. Но фараон Ехнатон не виждаше нищо недостойно в това. На него все пак му беше жал за дъщеричките и сърцето му се свиваше при мисълта една от тях да отиде в чужда страна, сама сред толкова съпруги, свиваше се и при спомена за принцесите от Митани, които се бяха поминали в тиванския златен палат. Ала за него приятелството с Бурабуриаш беше толкова ценно, че склони да му даде най-малката си щерка за съпруга. Но тъй като тя още не беше навършила две години, фараонът даде дума да я венчае за вавилонския цар чрез неговия посланик и да я изпрати във Вавилон едва след като навлезе в моминска възраст. Посланикът с удоволствие прие това предложение. Той несъмнено щеше да остане доволен, ако за принцеса му беше представено което и да било знатно египетско момиче, ала когато обяснявах това на фараона, той не ме послуша, понеже такава постъпка била в разрез с истината му.

Всички тези добри вести оживиха фараона, той забрави главоболието си и в Ахетатон отпразнува своя тридесетилетен юбилей. Ейе подготви невероятно пищно тържество. Така например пред фараона заставаха пратеници от Куш, довели със себе си магарета на ивици и петнисти жирафи, на раменете си носеха малки маймунки, а по ръцете си — пъстри папагали. Роби му поднасяха слонова кост и златен пясък, щраусови пера и абаносови кутии. Сред подаръците не липсваше нищо от онова, което Куш открай време беше изпращал като данък в Египет. Малцина знаеха, че Ейе бе взел подаръците от хранилищата на самия фараон и че плетените кошници, в които носеха златен пясък, отвътре бяха кухи. Поне фараонът не подозираше нищо, тъй като радостта му при вида на драгоценните подаръци беше голяма и той похвали предаността на Куш. Поднесоха му дарове и от вавилонския цар, а пратеникът от Крит му подари разкошни вази и много делви с най-чист зехтин. Азиру също беше изпратил подаръци, понеже му беше обещана богата отплата, ако го стори, а и на пратеника му същевременно се удаваше възможност да подслушва в Египет и да узнае намеренията на фараона.

Ето как през ония есенни дни след прибиране на зърното Ахетатон стана средоточие на целия древен блясък и богатства на Египет, а самият Град на небесните висини с багрите и светлините си представляваше ефирна рамка на този блясък и богатство. През ония дни всички египтяни, които минаваха за знатни, величаеха фараон Ехнатон и се надпреваряха да измислят най-гръмки слова за негова възхвала. Градските стражи също бяха наперени и страшни наглед, когато с левия крак потегляха в равномерна крачка, а червеникавите остриета и сините дръжки на копията им проблясваха на слънцето. Отдалеч никой не забелязваше, че остриетата бяха от оцветено дърво, чужденците ги смятаха за медни и се стъписваха пред могъществото на Египет.

След церемониите и шествията фараон Ехнатон отведе малката си щерка, която още нямаше две години и едва-едва пристъпваше, в светилището на Атон. Там я сложи да седне до вавилонския посланик и според обичая жреците строшиха гърне между двамата. Това беше знаменателен миг, който укрепваше приятелството и съюза между Вавилония и Египет и отстраняваше множество големи опасности по пътя към бъднините. Така поне мислехме ние, които знаехме нещо и в мъдри беседи бяхме обследвали отношенията между народите. Ако бяхме изпитвали съмнения, киселите физиономии на Азирувия пратеник и на представителя от Хати щяха да ги разсеят и да подсилят нашата радост. Но в този ден не искахме да се съмняваме, ами вярвахме в онова, на което се надявахме.

С повдигнати ръце вавилонският посланик се поклони дълбоко на малката принцеса, защото, макар още дете, от този миг нататък тя беше царска съпруга на неговия повелител Бурабуриаш. След този поклон по египетски той се поклони по вавилонски, допирайки с ръка челото и гърдите си. Трябва да отбележа, че по време на тържествения обред малката принцеса се държа извънредно добре, а след приключването му се наведе, вдигна от пода парченце от гърнето и с любопитство го разгледа. Присъствуващите изтълкуваха това като хубаво предзнаменование.

След свещенодействието фараон Ехнатон бе обзет от дълбоко вълнение, защото той обичаше дъщерите си, а богатството и блясъкът на собствената му власт така го бяха заслепили, че вярваше още по-твърдо на виденията си. И ето че, без да бъде предвидено в церемониала, той се обърна към чуждоземските пратеници, към египетските сановници и неугледните стражи при светилището на Атон и им заговори за обилието на сърцето си, бледността и болката по лицето му изчезнаха и кръвта му се вдигна в главата. Той гръмогласно възвелича Атон и заяви, че във виденията си съзира този ден като пламнала над земята зора, като зора подир дългата нощ на невежество, суеверие, страх, омраза и война. Цялото могъщество и богатствата на Египет обрече в служба на Атон и подкани чуждоземските пратеници да отнесат вестта за това в своите страни и на своите царе, за да може светлината да разсее мрака в техните души. Толкова дълго и красноречиво говори, че от изнемога египетските сановници запристъпваха от крак на крак, а чуждоземските пратеници вече не смееха да се спогледат, защото всички го взеха за луд заради поведението му, което накърняваше благоприличието, заради въодушевлението му, което не подхождаше на фараонското достойнство, и заради приказките му, които им звучаха като пристъп на тежко умопомрачение.

Докато фараон Ехнатон говореше в светилището на Атон, ме обзе униние и аз опипах ръцете и коленете си, които врялата смола пред Газа бе обгорила и раните ми още не бяха заздравели. Разсъдих, че на фараон Ехнатон му е лесно да приказва, понеже не му се беше налагало да усети зловонната миризма на труповете по степите на Газа, нито да чуе писъците на жените, изтезавани във вълнените шатри на аморитите. Лесно му беше да приказва, защото живееше сред притворство, вдъхваше само приятните аромати на Ахетатон и от сутрин до вечер в ушите му звучеше песнопението на жреците в прослава на Атон. Лесно му беше да приказва, защото му поднасяха плетени кошници със златен пясък и пред него размахваха щраусови пера, докато измършавелият народ ядеше пшеница с петънца и децата измираха от треска и болки в стомаха. Ето защо по време на словото му за мен очарованието на Ахетатон угасна и вече не желаех доброто на фараона. Заобикалящите го богатства и блясъкът на Египет ми приличаха не на утринна зора, а на огнен залез — по-ярък от огъня на пожарите, защото, спускайки се привечер зад планините на запад, слънцето хвърля над земята по-ярък отблясък, отколкото на разсъмване, но това страшно зарево е пълно с кръв и смърт.

Докато фараон Ехнатон говореше, аз с хладен поглед наблюдавах неговите последователи. Тяхната кръв също бе нахлула в главата им, слушаха го със зяпнала уста и вярваха на думите му. Но царица Нефертити го гледаше с изпито лице, погледът й беше по-остър от нож, а горчивината в него — по-студена от смъртта. Като венец на тридесетилетния юбилей на фараона тя се бе надявала най-сетне да му роди син, но бе добила пета дъщеря. Това дълбоко я разстрои, в сърцето й огорчението надделя над любовта, тя охладня към фараон Ехнатон и като всяка жена хвърли цялата вина върху него. Последваха раздори и размяна на остри, невъздържани думи, така че художниците от модното изкуство, които обичаха истината, ги изобразяваха как се замерят със стрели. Чрез тази шега се опитваха да изгладят кавгите им, без да разбират колко дълбоко се бе загнездило огорчението в царица Нефертити.

Това огорчение я караше да вижда по-ясно от всеки друг до каква степен фараон Ехнатон прекрачваше всички граници на благоприличието, говорейки опиянен от властта си пред високопоставените гости, и как думите му опетняваха собственото му достойнство. Когато се прибраха в палата, тя не скри мнението си. Но фараон Ехнатон, все още възбуден, крачеше из покоите си, без да може да се усмири, стискаше ръцете си и вдигаше поглед нагоре, сякаш през пъстроцветните картини по тавана щеше да види Атон в цялото му сияние, без да чува какво му приказваше тя. Макар че Нефертити говореше по женски и думите й бяха по-хапливи от отровни мухи, той продължаваше да изживява блаженството на виденията си и да се поддава на нарастващия изблик на чувства, така че като лекар аз се разтревожих за състоянието му. Вместо да си легне и да заспи кротко, той ходеше напред-назад, говореше прехласнато за Атон и за светлината на виденията си и вдигаше свити в пестници ръце, твърдо уверен, че е призван да избави света от магията на страха и мрака. Дадох му успокоителни и приспивателни средства, но не му подействуваха и той се обърна към мен:

— Синухе, Синухе, това е най-щастливият ден в живота ми и моята сила ме кара да потръпвам. Погледни — милиони образи създаваш ти от себе си, от неповторимата си сила, градове, села, поля, реки и пътища. Всички очи те виждат да грееш като слънце над земята. Но когато те няма, когато людете притворят очите, които ти си сътворил, когато людете заспят дълбок сън и не те съзират, защото те няма, тогава с всичките си лъчи ти продължаваш да огряваш моето сърце…

Той потъна в ярките видения, изгарящи сърцето му, и задиша учестено, за да не се пукне сърцето му в гърдите. Заплака в екстаз, вдигна ръце и страстно запя:
		Друг никой истински не те познава,



		тъй както твоят син — фараонът Ехнатон,



		и ти в сърцето му ще грееш вечно —



		и ден и нощ, и нощ и ден.



		Ти само нему силата и замислите си разкри,



		в ръката ти светът почива,



		какъвто си го сътворил.



		Човекът с изгрева ти заживява,



		без светлината твоя е мъртвец,



		ти неговото битие си,



		чрез теб единствено човек живее.








Въодушевлението му беше толкова силно, че сигурно щях да се вслушам в него и магията на сърцето му отново щеше да плени духа ми, ако не бях негов лекар и не отговарях за здравето му. Затуй се опитах да го успокоя, хванах хилавата му китка и започнах да отброявам туптенето на жилата, което неудържимо изпреварваше капките на водния часовник, а кръвта не слизаше от главата му. Така протече онази нощ, звездите бавно се движеха по небето и в големия палат цареше мъртва тишина. Само фараонът и аз, неговият лекар, будувахме.

Изведнъж от далечната стая се разнесе вой на кученце. То виеше и скимтеше и гласът му отекваше през всички стени, ала сетне започна като чакал да вие на смърт. Това са злокобни звуци, долавяни само в нощния мрак малко преди разсъмване, когато човекът и псето са най-близко до смъртта. Затуй фараонът се събуди от виденията си, кръвта тутакси се оттегли от главата му, лицето му пребледня и се смали, а очите му започнаха да се зачервяват. Неговият бог го напусна, обзеха го човешки чувства и сърцето му се изпълни със страха и обичта на грижовния баща. Той се втурна през покоите си, аз го последвах да осветявам пътя му с лампа и двамата стигнахме до стаята на болната принцеса Мекетатон. Изтощени от празненството, от виното и угощението, слугите я бяха оставили сама и спяха дълбоко. Само кученцето в долния край на постелята й бдеше над нейния сън. През нощта тя се беше закашляла, но крехкото й телце не издържало на кашлицата, кръв бликнала от дробовете й и обляла постелята, без кученцето да може да й помогне, макар че ближеше ръцете и личицето й с предана нежност. Започнало да вие на смърт, защото псетата усещат смъртта преди хората и подушват миризмата й, преди човек да подозира за нея. Така малката принцеса почина в обятията на баща си фараон Ехнатон преди зазоряване, без да мога да й помогна с умението си. Тя беше втората му дъщеря и бе навършила десет години.

Аз също пролях сълзи за нея, понеже смъртта на едно дете е по-печална от смъртта на възрастен, но бащината скръб на фараон Ехнатон беше толкова ужасна, че се страхувах за живота му. Защото фараонът изживяваше както радостта и екстаза, така и скръбта по-дълбоко от обикновените хора. Опитах се да го утеша с думите:

— Фараон Ехнатон, приятелю мой, на драго сърце щях да дам живота си, ако можех да ти спестя тази скръб. Но миг преди да разцъфне, цветето е най-красиво, а смъртта на невинния е по-хубава от смъртта на грешника. Може пък твоят бог така да е обикнал дъщеря ти, че е избързал да я възземе в ладията си, за да я пощади от дневния зной и от нощния студ, да й спести тъгата и болката на живота, защото животът прилича на жарка прах, докато смъртта е прохладна, вода. Наистина, фараон Ехнатон, тя ще живее вовеки, златната й топка не ще престане да се търкаля и шареният й пумпал няма да падне. В Дома на смъртта изкусни ръце ще покрият пръстчетата й със златен варак, ще запазят личицето й и ще съхранят крехкото й телце, като го обвият в царски лен, за да живее вечно, без да изпитва болка или тъга.

Казах всичко това на фараон Ехнатон, за да го утеша, понеже заради скръбта му отново го обикнах, докато в опиянението си от властта той ми бе противен. Потресените слуги измиха кръвта от момиченцето и излинялото му личице се усмихваше в смъртта, така че не се упреквах много, загдето го бях изпуснал, още повече, че друг лекар отговаряше за него, а не аз. Кученцето изведоха, макар че яко се противеше и продължи да вие в кучкарника.

До фараон Ехнатон никой не смееше да се доближи, но лекарствата ми най-сетне му подействуваха и на разсъмване той заспа. Носачите от Дома на смъртта успяха да отнесат принцесата, преди той да се беше събудил, така че тази мъка му бе спестена. Балсаматорите с най-голямо старание съхраниха телцето й, а личицето й покриха със златна маска. Отредена й беше царска гробница, в която положиха всичките й играчки. Балсаматорите не сметнаха, че е под достойнството им да балсамират и нейното кученце, което след отнасянето на стопанката му в Дома на смъртта престана да се храни и умря от скръб. Така то я последва и почива навеки в долния край на вечния й одър.

Докато в Дома на смъртта миячите на трупове и балсаматорите вършеха своята работа, фараона сън не го ловеше, луташе се денонощно из стаите на палата и бродеше сам в градината, като не позволяваше никому да го придружава и сломен от скръб, отпъждаше телохранителите. По повод на тридесетилетния юбилей в Ахетатон бяха пристигнали много външни лица и една заран, когато фараон Ехнатон се разхождал край свещеното езеро, двама наемни убийци го нападнали с ножове. На брега обаче седял някакъв юноша и рисувал патици. Бил ученик на Тутмос, който не разрешаваше на възпитаниците си да рисуват по памет, а само на живо — нещо много трудно, защото трябваше да нарисуват онова, което виждаха, а не което знаеха. Та този юноша отбивал с рисувалното си острие ножовете на убийците, докато телохранителите се притекли на помощ и спасили живота на фараона. Ехнатон се отърва само с една драскотина на рамото, но юношата умря и кръвта му обагри ръцете на фараона. По такъв начин смъртта тръгна по петите на Ехнатон, който по-рано не беше я вкусвал. В есенната прелест на градината той видя как кръвта се стича по ръцете му, докато смъртта замъгли погледа и провеси брадичката на загиналия заради него юноша.

Повикаха ме незабавно да превържа раната на фараона, която не беше опасна и бързо заздравя. Така ми се удаде да видя двамата наемни убийци. Главата на единия беше обръсната и лицето му лъщеше от масло, а ушите на другия някога са били отрязани заради гнусно престъпление и той не можеше да погледне никого право в очите. Но даже след като телохранителите ги бяха завързали, те яростно опъваха тръстиковите въжета, бълваха страшни проклятия в името на Амон и не млъкваха, въпреки че стражите ги удряха през устата със сините дръжки на копията си, та чак кръв течеше. Нямаше съмнение, че упоени от жреците, те не усещаха болка.

Това произшествие беше ужасяващо, защото никога дотогава не беше се случвало човек от народа да се одързости и открито да вдигне ръка срещу фараона. Искам да кажа, че в миналото някой фараон може и да е умирал в златния си палат от неестествена смърт, но това не е ставало явно, а посредством отрова или тънка връвчица или пък чрез задушаване с килим, така че не са оставали никакви следи и всичко е можело да се скрие от народа. Толкова дълго бях живял в златния палат, че такива случаи ми бяха известни, а понякога ще да е отварян и череп на фараон против волята му. И все пак никой никога не бе вдигал открито ръка срещу фараона. Станалото не можеше да се премълчи, тъй като имаше твърде много свидетели, а фараон Ехнатон не желаеше нито да погуби, нито да изпрати в рудниците някого, за да му запуши устата завинаги.

Впоследствие жреците обясняваха на народа и на привържениците си, че да се вдигне ръка срещу неверния фараон, било допустимо и угодно на Амон деяние и че който го убиел, щял да се сдобие с вечен живот дори тялото му да не оцелее. В тайните си проповеди те обявяваха фараон Ехнатон за лъжефараон и затуй всеки можеше да посегне на живота му. Срещу един истински фараон естествено никой не би дръзнал да вдигне ръка, защото, ако го стореше, според народното поверие щеше да се озове в бездните на подземния свят и вечно да страда в грозната паст на Кръвожадния.

Разпитът на заловените стана в присъствието на фараон Ехнатон, ала те отказваха да говорят. Установи се все пак, че бяха пристигнали от Тива и предишната вечер се бяха скрили в градината. Самото име Тива вече показваше чии пратеници бяха, но те не се съгласяваха да говорят. Отвореха ли уста, викаха Амон на помощ, хулеха фараона и не млъкваха, макар стражите да ги налагаха с дръжките на копията си по лицето. Като чу името на прокълнатия бог, фараон Ехнатон така се раздразни, че остави стражите да ги бият, докато лицата им се разраниха и зъбите им захвърчаха от устата. Но заловените пак не искаха да говорят — продължаваха да призовават Амон на помощ, а фараонът не позволи да ги бият повече. Тогава те заплашително му извикаха:

— Накарай да ни изтезават, неверни фараоне! Нека раздробят крайниците ни, нека режат от месата ни, нека горят кожата ни — ние не усещаме болка!

Ожесточението им беше толкова необичайно, че фараонът извърна глава и поведе борба със сърцето си. Той се овладя и се засрами, че бе оставил стражите да ги обезобразят. Затуй рече:

— Пуснете ги, защото те не знаят какво вършат.

Но когато стражите ги освободиха от тръстиковите въжета, те още по-злостно заругаха, пяна излезе от устата им и в един глас извикаха:

— Подари ни смъртта, проклети фараоне! В името на Амон, неверни фараоне, подари ни смъртта, за да се сдобием с вечен живот!

Като разбраха, че фараонът възнамерява да ги пусне на свобода без наказание, те се изтръгнаха от ръцете на стражите, спуснаха се към зида, разбиха главите си в него и не след дълго издъхнаха. Толкова могъща беше тайната власт на Амон над човешките сърца.

След тази случка всеки в златния палат знаеше, че животът на фараон Ехнатон вече не беше в безопасност. Затуй привържениците му подсилиха охраната и не го изпускаха из очи, макар че поради скръбта си той все още искаше да се разхожда в градината и по речния бряг без телохранители. И сигурно смяташе, че се разхожда сам, ала невидими очи вече го охраняваха на всяка крачка. Ония, които вярваха в Атон, разпалваха все повече вярата си, а които бяха взели страната му заради власт, заможност и високи длъжности, се бояха за положението си и служеха още по-предано и усърдно на фараона. По такъв начин фанатизмът в двете царства се разрастваше и хората се пристрастяваха колкото към Атон, толкова и към Амон, така че Атон разделяше мъж от жена, баща от син и брат от сестра.

Най-бързо това пролича в Тива. За да се подчертае властта и сполуката на фараона, там бяха уредени същите шествия и церемонии както в Ахетатон в чест на тридесетилетния юбилей. В Тива прехвърлиха кошници, пълни със златен пясък и щраусови пера, докараха пантери в клетки, по реката превозиха жирафи, в шествията участвуваха маймуни и папагали с лъскава перушина, за да може народът да се увери в могъществото и богатството на фараона и да го възвеличае. Ала тиванците гледаха шествието мълчаливо и без израз на радост, по улиците станаха сбивания, късаха кръста на Атон по дрехите и яките на хората, а двама жреци на Атон бяха пребити с бухалки, когато без стражи се бяха осмелили да се смесят с тълпата.

Най-лошото беше, че чуждоземски пратеници следваха шествието, наблюдаваха всичко това и дори успяха да чуят за покушението срещу фараона, което заради неговото твърдоглавие не можа да бъде потулено. Затуй се досещах, че след завръщането си в Сирия пратеникът на Азиру щеше да доложи на господаря си много интересни неща. Освен това от фараона той получи многобройни драгоценни дарове за Азиру. Аз също изпратих на Азиру и на семейството му подаръци. На синчето му подарих цяла армия издялани от дърво и изкусно оцветени копиеносци и стрелци с лъкове, коне и бойни колесници. Бях наредил едната половина от тях да изобразяват хети, а другата — сирийци, като се надявах, че момчето щеше да си играе на война между тях. Такива дървени фигурки се продаваха евтино, откакто храмовете и работилниците на Амон бяха затворени. Резбарите вече не можеха да изготвят дървени слуги и ладии за гробниците на богатите и останаха без работа. Всеки случай подаръкът ми беше великолепен: очите на войниците бяха от черен базалт, а на офицерите — от скъпоценни камъни, колесниците на военачалниците бяха позлатени, а малките им камшици — от златни и сребърни нишки, така че подаръкът беше царствен и съответствуваше на достойнството ми. Струваше ми по-скъпо от подаръците за Азиру, защото той държеше на сина си повече, отколкото на собствената си облага.

По онова време фараон Ехнатон изживяваше големи страдания, бореше се със сърцето си и множество съмнения разколебаваха вярата му, поради което в тъмни нощи понякога се оплакваше, че виденията му се губели и Атон го бил изоставил. Накрая обаче реши да се възползува от покушението и подсили увереността си, че неговата задача е станала по-велика, а делото му — по-важно, след като по египетските земи все още витаеше толкоз много мрак и страх. Той вкуси горчивия хляб на омразата и пи от солената вода на ненавистта, без хлябът да засити глада и водата да утоли жаждата му, но вярваше, че само от любов и доброта позволява да преследват още по-ожесточено жреците на Амон и да наказват и изпращат в рудниците ония, които произнасяха гласно името на Амон. Разбира се, от гоненията страдаха най-много сиромасите и обикновените хора, защото тайната власт на Амоновите жреци беше голяма, към тях стражите на фараона бяха снизходителни и не се осмеляваха с пръст да ги докоснат. Ето защо ненавистта пося ненавист и в Египет неспокойствието избуя още повече.

Понеже нямаше свой син, за да заздрави властта си, фараон Ехнатон ожени двете си по-големи дъщери Меритатон и Анхсенатон за синовете на свои предани сановици. Меритатон строши гърне с един юноша на име Семнехкере, който изпълняваше длъжността царски виночерпец, бе прекарал целия си живот в златния палат и вярваше в Атон. Беше петнадесетгодишно пламенно момче, което подобно на фараона сънуваше с отворени очи, ала волята му беше слаба и изцяло се осланяше на волята на фараона, поради което се харесваше на Ехнатон. Затуй фараонът заповяда да го окичат с царска корона и го определи за свой наследник, тъй като вече не се надяваше да му се роди син.

Анхсенатон строши гърне с десетгодишно момче на име Тут, което получи длъжността царски коняр и надзорник на царските строежи и каменоломни. Беше слабовато, болнаво момче, играеше си с кукли, обичаше сладкишите и проявяваше покорство и любознателност. Не се отличаваше с нищо лошо, но и с нищо особено добро, възприемаше всичко, на което го учеха, и повтаряше думите, чути току-що от някого. Тези две момчета бяха знатни египтяни и чрез брака им с неговите дъщери фараон Ехнатон се надяваше да спечели за себе си и за Атон техните знатни и влиятелни родове. Момчетата му допадаха с липсата на собствена воля, защото в разпалеността си фараон Ехнатон вече не понасяше възражения и не се вслушваше в съветниците си.

Така привидно всичко продължаваше постарому, но смъртта на малката принцеса и на кученцето й, както и покушението срещу фараона бяха лоши предзнаменования, а още по-лошо предзнаменование беше, че фараон Ехнатон искаше да си запуши ушите за всички земни звуци и да се вслушва само в собствените си внушения. Затуй животът в Ахетатон стана тягостен, шумът по улиците заглъхна, хората се смееха по-рядко и при разговори понижаваха гласа си, сякаш някакъв потаен страх беше надвиснал над Града на небесните висини. Често ми се случваше посред работа ромоленето на водния часовник да ме изтръгне от мислите и поглеждайки навън, да установя, че в Ахетатон внезапно се е възцарила гробна тишина. Не се долавяше никакъв звук — нито трополене на колела, нито птиче цвърчене, нито викове на слуги, само водният часовник отмерваше безконечното време. В такива мигове неговото ромолене ми приличаше на злокобен звук, като че ли някакво предопределено време изтичаше, макар да се упреквах за безразсъдството си и да се уверявах, че времето никога не е свършило и водата във водния часовник никога не е пресъхвала. После по улицата край къщата ми отново тръгваха коли, теглени от украсени с пъстри пера коне, и приятното трополене на колелата им се смесваше с гълчавата на слугите, които скубеха дивеч в кухненския двор. Тогава отново се успокоявах и си мислех, че съм сънувал лош сън.

В моменти на отрезвяване все пак имах чувството, че Ахетатон наподобява красива черупка, чиято сърцевина вече е проядена. Червеят на времето прогризваше безгрижния живот на сърцевината, радостта угасваше и смехът замираше в Ахетатон. Затуй сърцето започна да ме тегли обратно в Тива. Имах много причини да се завърна там и беше излишно да търся претекст за заминаването си. Сърцето ми изреждаше множество причини, чиято важност фараон Ехнатон не можеше да отрече. Същото важеше за мнозина други, които в сърцето си вярваха, че обичат фараон Ехнатон. Те отпътуваха от Ахетатон — кой да обиколи имотите си, кой да задоми някой роднина, едни тръгваха за Мемфис, други — за Тива. Немалко от тях се завръщаха в Ахетатон, но имаше и такива, които не се прибираха. Вече не се бояха, че ще се лишат от благоволението на фараона, и търсеха упование в тайната власт на Амон. Аз заминавах за Тива заради богатството си. Погрижих се Каптах да ми изпрати разни документи, за да удостоверя пред фараона неотложността на отпътуването ми, така че той не ме възпря.




4


Щом се качих на кораба и поех нагоре по реката, душата ми сякаш се освободи от окови. Отново се беше запролетило, разливът се бе оттеглил и лястовиците се спускаха стремглаво над мътните води. По нивите се бе утаила плодородна тиня и плодните дръвчета цъфтяха. Напирах напред с нежна пролетна омая в сърцето, като че ли бях годеник, забързан към своята сестрица. Ето как човек става роб на собственото си сърце, затваря очи да не вижда онова, което не му харесва, и вярва в надеждите си. Освободен от магията на Ахетатон и от прокрадналия се страх, сърцето ми ликуваше като пусната от клетка птица. Защото човек трудно понася да бъде подвластен на чужда воля, а живеещите в Ахетатон бяха подвластни на настървената и угнетяваща воля на фараона и на капризните му душевни изблици. Понеже бях негов лекар, за мен той беше човек и затуй робията ми беше по-тежка, отколкото на другите, за които беше фараон, или на малцината, които го боготворяха, та им беше по-лесно да понасят робията над сърцето си.

Бях във възторг от възможността отново да гледам със своите очи, да слушам със своите уши, да говоря със своята уста и да живея по своя воля. Подобна свобода не вреди никому, а напротив — докато пътувах нагоре по реката, моята свобода ми вдъхна смирение и стопи горчилката в сърцето ми, така че и фараона виждах такъв, какъвто си беше. Колкото по-назад оставаше фараон Ехнатон, толкоз по-ясно го виждах какъвто бе в действителност, и колкото по-далеч отивах, толкова повече го обиквах и му желаех доброто. Колкото повече се приближавах до Тива, толкова по-силно оживяваха спомените ми, а фараон Ехнатон и неговият Атон ставаха по-величави в сърцето ми и прогонваха сенките на другите богове и на Амон.

Спомних си за страха, с който Амон сковаваше човешките сърца, задушавайки любознателността и възпирайки всекиго да задава въпроса „защо?“. Спомних си също за мъртвия критски бог, който се поклащаше в застоялата вода и чиито жертви биваха обучавани да танцуват пред бикове, за да развличат после морския бик. Тези мисли събудиха у мен ненавист към предишните богове и сияйната светлина на Атон засенчи в съзнанието ми всичко прежно. Защото Атон освобождаваше човека от страха и беше нещо, което съществуваше у мен и извън мен и моето познание, Атон беше жив бог, както природата живееше и дишаше в мен и извън мен и както ярките слънчеви лъчи сгряваха земята за цъфтеж. Но Атон засияваше в сърцето ми само когато бях далеч от фараон Ехнатон. Докато живеех при него, аз като лекар го имах за човек, а животът в близост до него беше непоносим за всеки, който държеше сърцето му да е свободно. А фараон Ехнатон искаше да натрапи Атон всекиму, принудата правеше Атон противен на хората, отблъскваше ги от него, поради което те му служеха от страх и затуй не го намираха за по-добър, от Амон.

Всичко това прозрях, докато пътувах нагоре по реката под яркосиньото небе, сгряван от слънчевите лъчи и заобиколен от разцъфващата природа. Прозрях го, защото за човешката душа няма нищо по-благотворно от дългото пътуване без важни задачи и от раздялата със старата обстановка и самотата. Срам ме обземаше при мисълта за себе си, понеже в Ахетатон охолството ме бе довело до пресита, а пътешествието ми до Сирия ме бе превърнало в надменен самохвалко, та си въобразявах, че знам как се управляват царства и как народите се напътват към съюзи. Общуването с вавилонския посланик също ме бе преситило с житейска мъдрост, та при спомена за него булото падна от очите ми и разбрах, че неговата и вавилонската мъдрост са тщеславни и стремежът им е да бъдат такива.

Имам предвид, че в овчия черен дроб те търсеха да прочетат не божественото в човека, ами делата, сполуката, брака, броя на децата и престъпленията му, без да надникват в неговото сърце. На небосвода звездите се въртяха по точните им изчисления, те ги намираха на пресметнатите места и по тях отгатваха обилието на реколтата, разливите, царуването на царете и разпадането на държавите, но не откриваха божественото в човека и затуй умението им не беше божествено. Докато размислях над всичко това, пътуването възвърна смирението ми и аз сведох глава пред божествеността на оня, който живееше в мен и във всеки човек и когото фараон Ехнатон наричаше Атон и смяташе за единствен бог. Но аз не разполагах с неговата воля и кураж. Ето защо сведох глава пред неизследваното си сърце и признах, че имаше толкоз богове, колкото човешки сърца на земята. Струваше ми се обаче, че някои хора се лутаха от раждането си до гроба, без да опознаят бога в своето сърце. И този бог не беше разумът и познанието, а нещо повече.

Така аз вярвах в надеждите си, възхищавах се искрено на мислите си и се смятах за добър човек — по-добър от много други. Ако трябва да бъда честен към себе си и да уважа истината, редно е да призная, че дълбоко в себе си се смятах за по-добър дори от фараон Ехнатон, тъй като никому не причинявах умишлено злини, не натрапвах вярата си никому, а на младини бях церил сиромаси, без да им искам подаръци. Носейки се нагоре по реката и спирайки вечер край брега, преди да преспя на кораба, аз навред забелязвах последиците от бога на фараон Ехнатон. Макар да беше чудесно време за сеитба, половината от нивите в Египет стояха неразорани и незасети, по тях избуяваха бурени и паламида и никой не почистваше затлачените от разлива напоителни вади.

Оказа се, че Амон изпитваше властта си върху човешките сърца, прогонваше преселниците от някогашните свои землища и същевременно проклеваше фараонските ниви, така че от страх пред Амоновото проклятие робите и орачите ги напускаха и забягваха в градовете. Ала няколко наплашени и огорчени преселници продължаваха да обитават колибите си.

— Безумци, защо не разорете и не засеете нивите си, нали на зима ще измрете от глад? — извиках им аз, но понеже облеклото ми беше от фин лен, те ме изгледаха неприязнено и отвърнаха:

— Защо да сеем, щом хлябът, дето се ражда от нивите ни, е прокълнат и погубва оногова, който го яде? Зърното с петънца бездруго погуби челядта ни.

Колко далеч беше Ахетатон от истинския живот, щом едва от преселниците узнах, че за децата пшеницата на петънца била смъртоносна! За такава болест още не бях чувал, но децата се заразявали едно от друго, коремчетата им се подували и те умирали в жални стенания. Не можели да им помогнат ни лекари, ни магьосници, до които селяните открай време прибягваха. Струваше ми се все пак, че причината за болестта беше не пшеницата, а водата на разлива, от която зиме тръгваха всички заразни болести. Странното в това заболяване беше, че не мореше възрастни, ами само деца. Но като гледах възрастните, които не смееха да засеят нивите си и се обричаха на гладна смърт, разбрах, че болестта бе погубила техните сърца. При вида на всичко това вече не обвинявах фараон Ехнатон, а Амон, който чрез боязън така тровеше живота на хората, че те предпочитаха да умрат.

На път за Тива аз се взирах във всичко и по тучните полета, където нивите се разораваха и семето се затъпкваше в тинята, видях роби и ратаи с пот на челата и набраздени от тоягите гърбове да проклинат стопаните си и да роптаят срещу господарите си. В сърцето ми тази неправда не беше по-приемлива от незасетите и буренясали плодородни ниви на Атон. Ала нетърпението ми беше голямо и аз напирах напред. Пот струеше от челата на моите гребци и те сърдито ми показваха дланите си, изприщени и подпухнали от напън. В желанието си да бъда добър исках със сребро да изцеря техните рани и с бира да утоля жаждата им. Но докато гребяха, превили гърбове, дочух ги да говорят помежду си:

— Защо трябва да се напъваме заради тази тлъста свиня, щом пред неговия бог всички са равни? Нека седне сам да погребе, та да опита работата с веслата. Да му пресъхне гърлото и дланите му да отекат, пък ако може, сетне нека ги цери със сребро.

Тоягата ме зовеше неудържимо, но нали бях на път за Тива, сърцето ми преливаше от доброта. Затуй размислих над думите им и разбрах, че говореха истината, слязох при тях и им рекох:

— Гребци, дайте и на мен едно весло!

Подир туй започнах да греба редом с тях. От коравото дърво на веслото дланите ми отекоха, изприщиха се и се разраниха. Гърбът ми се изкриви, всичките ми стави пламнаха в огън, гръбнакът ми сякаш щеше да се прекърши и гърдите ме боляха, като дишах. Но аз си рекох: „Нима по средата ще зарежеш работата, която доброволно избра? Нали робите ще ти се присмиват и ще те подиграват! Тази работа и колко други неща им се налага да понасят всеки ден. Трябва докрай да вкусиш от потта и болките в дланите им, за да разбереш какъв е животът на гребеца. Да, Синухе, навремето ти сам пожела чашата ти да бъде пълна.“ Затуй гребах, докато изнемогнах и слугите ме пренесоха в постелята ми.

На другия ден отново стиснах веслото в протритите си длани и гребците вече не ми се присмиваха, ами ме подканиха да се откажа:

— Ти си ни господар и ние сме твои роби. Повече недей да гребеш, че иначе палубата ще се вдигне като таван над главите ни и ние ще тръгнем заднишком с краката нагоре. Престани да гребеш, драги ни господарю Синухе, за да не се запъхтяваш. Все някакъв ред трябва да има във всичко, всеки човек си има място, отредено му от боговете, и твоето не е сред гребците.

Аз обаче продължих да греба редом с тях чак до Тива, хранех се с техния хляб и каша и пиех тръпчивата бира на роба. От ден на ден издържах все по-дълго на веслото, крайниците ми ставаха по-гъвкави и животът ми доставяше все по-голяма наслада, докато накрая установих, че гребането не ме запъхтява. Но слугите ми се бяха разтревожили и си подшушваха:

— Или скорпион е ухапал господаря ни, или пък и той се е побъркал като всички в Ахетатон, защото лудостта е заразно нещо, ако не носиш предпазна муска на врата си. Нас обаче не ни е страх от нея, понеже в дрехите си държим скрит по един Амонов рог.

Ала аз не бях нито побъркан, нито имах намерение да греба по-нататък от Тива или пък да остана гребец за цял живот — за мен тази работа беше прекалено изтощителна.

Така наближихме Тива и още отдалеч по реката се разнесе нейният аромат. За родения в Тива няма по-приятен аромат от този, той е по-благоуханен дори от дъха на смирна. Накарах слугите да намажат дланите ми с лековит мехлем, да ме измият и да ме нагласят с най-хубавите дрехи. Понеже от гребането коремът ми се бе стопил, препаската ми беше станала широка и те трябваше да я пристегнат с игли около бедрата ми.

— Господарят ни е болен! — завайкаха се те. — Коремът му, който е признак на знатност, е изчезнал и ние ще се срамим пред слугите на други знатни, че нашият господар вече няма корем.

Разсмях се и ги пратих в някогашната медникарска къща да уведомят Мути за пристигането ми, понеже вече не смеех да се появя ненадейно у дома си. На гребците раздадох сребро и злато и им казах:

— В името на Атон, идете и се наяжте така, че коремите ви да се издуят, разведрете сърцата си с блага бира и се любете с най-хубавите тивански момичета, защото Атон раздава радости и обича простите наслади. И понеже насладите на сиромасите са по-прости, тях ги обича повече, отколкото богаташите.

Но при тези думи гребците посърнаха, зачовъркаха с пръстите на краката си дъските на палубата, заопипваха среброто и златото и ми рекоха:

— Не искаме ни най-малко да те докачаме, господарю, но да не би среброто и златото ти да е прокълнато, щом ни говориш за Атон? Прокълнато сребро не можем да приемем, защото ще изгори ръцете ни, а и всеки знае, че ще се превърне в дим.

Ако не бях гребал редом с тях, никога нямаше да бъдат толкова откровени с мен, ала сега ми имаха доверие. Успокоих ги, като им казах:

— Щом ви е страх, тичайте бързо да размените златото и среброто срещу бира. Но тревогите ви са излишни — нито златото, нито среброто ми е прокълнато. По щемпелите ще познаете, че то е старо и истинско и не е смесвано с ахетатонска мед. И все пак трябва да ви кажа, че сте глупци и не си знаете ползата, щом се боите от Атон, който не е страшен.

— Хич дори не ни е страх от Атон — отвърнаха те. — От един безвластен бог никой не се бои, но ти добре знаеш от кого се боим, господарю, макар че заради фараона не смеем да назовем името му гласно.

Сърцето ми изгаряше от нетърпение и нямах желание повече да се препирам с тях. Затуй ги отпратих и те тръгнаха към пристанището, подскачайки, смеейки се и пеейки песните на гребците. На мен също ми се прииска да подскачам, да се смея и да пея, ала подскачането не подхождаше на достойнството ми, а пеенето ми щеше да прилича на хриптене. Запътих се направо към „Крокодилската опашка“, без да дочакам паланкин. Така след дълга раздяла отново се срещнах с Мерит и видът й не охлади копнежа ми — стори ми се по-хубава от всякога. Трябва обаче да призная, че любовта като всяка страст преиначава видяното. Всъщност Мерит вече не беше съвсем млада, ала в разцвета на своето лято тя беше моя приятелка и аз нямах по-близък човек на света. Като ме съзря, тя се поклони дълбоко и вдигна ръце, но сетне се приближи, сложи длани на раменете ми, погали ме по бузите, усмихна се и възкликна:

— Синухе, Синухе, какво се е случило с теб, че очите ти горят, а коремът ти е изчезнал по пътя?

— Скъпа моя Мерит — отвърнах, — очите ми горят от копнеж и любовен плам, а коремът ми се стопи от тъга и изчезна по пътя, докато бързах при теб, сестрице.

Тя избърса очите си и добави:

— Ех, Синухе, колко по-сладка е лъжата от истината, когато човек е сам и пролетта му е прецъфтяла безплодно. Но с идването ти за мен отново настъпва пролет и ще повярвам на твоите басни, приятелю.

Няма да описвам по-надълго срещата ми с Мерит, защото трябва да разкажа и за Каптах. Коремът му изобщо не беше мръднал, самият той беше станал още по-важен и още по-многобройни накити и гривни подрънкваха на врата, китките и глезените му, а пък златната плочка, която закриваше сляпото му око, бе украсена със скъпоценни камъни. Като ме видя, той се разплака, завика от радост и каза:

— Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи!

Заведе ме в една стаичка, покани ме да седна на меки килими, Мерит ни поднесе най-хубавото, с което разполагаше „Крокодилската опашка“, и заедно се веселихме. Каптах направи равносметка на богатствата ми и заяви:

— Господарю Синухе, няма по-умен човек от теб, защото ти излезе по-хитър от търговците на зърно. Досега малцина ги бяха измамвали, обаче миналата пролет ти ги надхитри, макар че и скарабеят сигурно има дял в тази работа. Както си спомняш, ти ми заповяда да раздам на преселниците за семе всичкото зърно и да поискам обратно само шиник за шиник. Тогава те нарекох луд, а и разумно погледнато, само един глупак може да постъпи така. Трябва да знаеш, че благодарение на тази твоя хитрост сега си почти двойно по-богат отпреди, така че главата ми вече не побира големината на цялото ти имане и си имам сума разправии с фараонските бирници, защото тяхната алчност и наглост надмина всяка граница. Та щом търговците на зърно узнаха, че преселниците ще получат семе, цената на пшеницата веднага спадна, а когато плъзна слухът за мира, тя съвсем спадна, тъй като всички продаваха пшеница, за да се отърват от задълженията си, и търговците на зърно понесоха големи загуби, а мнозина дори осиромашаха. Но докато пшеницата поевтиняваше, аз започнах да я купувам и складирам, като на ниска цена изкупих и невероятни количества пшеница, която още не беше нито изкласила, нито пожъната. През есента събрах раздаденото зърно шиник за шиник, както беше наредил ти, така че в складовете върнах и предишното зърно. Освен туй, господарю, мога поверително да ти кажа, че е лъжа, дето разправят, че пшеницата на преселниците била на петънца. Чиста си е като другата и не вреди никому. Затуй предполагам, че жреците и техните привърженици тайно са изливали кръв в хамбарите на преселниците, от което зърното е ставало на петна и е замирисвало. Само че такива приказки са опасни и не те съветвам да ги споделяш с другиго. Пък и никой не ще ти повярва, защото всички са твърдо убедени, че пшеницата на преселниците е прокълната и че хлябът им също е прокълнат. А и в твой интерес е, господарю, хората да мислят така. Защото с настъпване на зимата цената на зърното пак се повиши, когато Ейе от името на фараона започна да товари кораби с пшеница за Сирия, за да изтласка вавилонската пшеница от сирийските пазари след сключения мир. Ето защо зърното поскъпна и сега струва повече от когато и да било. Печалбата ни е несметна и ще расте все повече, колкото по-дълго държим зърното на склад. Наесен в Египет ще плъзне глад, понеже нивите на преселниците стоят неразорани и незасети, робите бягат от фараонските ниви, а земеделците крият зърното си, за да не бъде изнесено в Сирия. Та затуй, господарю, не мога да не възвеличая хитростта ти от земята до небето. В зърнените сделки ти излезе по-опитен от мен, макар че отначало те смятах за луд.

Разпален от разказа си, Каптах продължи:

— Благословено да е това време, което прави богатия още по-богат и насила те кара да забогатееш дори сам да не го желаеш. Търговците на зърно също се съвзеха, уреждат денонощно угощения и на пировете им се лее вино, защото всеки изкупвач на зърно богатее, докато спи. Да, наистина живеем в чудесно време — в раклите и кутиите даже от нищото потича сребро и злато. Трябва да знаеш, господарю, че от продажбата на празни гърнета и делви спечелих толкоз, колкото и от пшеницата. Това не са никакви брътвежи, а самата истина, макар че не е за вярване. Изкупвачи на празни и употребявани делви кръстосват Египет и плащат за всяко гърне, поради което пивоварите и лозарите се вайкат и си скубят косите, че делвите не им достигат. Наистина удивително време, щом човек и от празното забогатява, но като дочух за това, успях да изкупя всички празни гърнета в Тива — наех стотици роби да ги събират и изкупуват и хората действително им предаваха даром употребявани гърнета, за да разчистят дворовете си от тяхната воня. Ако ти кажа, че миналата зима съм продал хиляда пъти по хиляда гърнета, може и да преувелича, но не е съвсем лъжа. Вече не си заслужава да лъжа, защото истината за тези гърнета и делви е по-невероятна от най-изкусните ми лъжи.

— Че кой е луд да купува празни гърнета и делви? — запитах аз, а Каптах лукаво присви здравото си око и отговори:

— Изкупвачите твърдят, че в Долната земя бил изнамерен нов начин за консервиране на риба в осолена вода, но аз проучих тази работа и узнах, че гърнетата поемат за Сирия. Огромни пратки били разтоварени в Танис и Газа, откъдето кервани ги пренасяли в Сирия. Обаче какво смятат да предприемат сирийците с празните гърнета — това никой не може да разбере, макар че с тази загадка занимавах немалко умни люде. Никой не проумява каква им е ползата за употребявани гърнета да плащат толкоз, колкото и за нови, и за какво изобщо ще им послужат тия празни гърнета.

Разказаното от Каптах за гърнетата беше озадачаващо, но аз реших да не си блъскам главата, понеже въпросът за пшеницата ми изглеждаше по-важен. Затуй, като изслушах отчета му докрай, аз му наредих:

— Ако е необходимо, продавай всичко и купувай зърно, Каптах. Купувай на склад възможно повече зърно, без да те е грижа за цената. Не става дума за зърно, което още не е покълнало, а само за такова, което виждаш с очите си и можеш с пръсти да го пипнеш. Освен туй трябва да помислиш не би ли могъл да откупиш от Сирия част от доставената там пшеница. Според мирния договор фараонът е длъжен да снабдява Сирия с пшеница, но тя и от Вавилон ще получава зърно, а чак такива количества не са й потребни. Наесен по Кеми наистина ще плъзне глад и затуй нека е проклет онзи, който продава на Сирия пшеницата от хамбарите на фараона, за да се надпреварва с Вавилон.

При тези думи Каптах отново възхвали мъдростта ми и рече:

— Право казваш, господарю, защото, ако тези сделки завършат успешно, ти ще бъдеш най-богатият човек в Египет. Сигурно ще ми се удаде да закупя още зърно, въпреки че ще трябва да плащам безбожни цени. А пък онзи, когото проклинаш, е глупавият жрец Ейе. След сключването на мира той продаваше на Сирия зърно, докато още беше евтино, и в глупостта си продаде толкоз много, че ще й стигне да покрива нуждите си години наред. Стори го, защото Сирия заплащаше зърното веднага, и то в злато, а заради тридесетилетния юбилей Ейе се нуждаеше от неимоверно много злато. Но както установиха търговците на зърно, сирийците не желаят да продават пшеницата — натовариха я на корабите си през зимата и не дават зрънце обратно. Сирийците са хитри търговци и ми се струва, че ще изчакат, докато в Египет всяко зърно почне да се мери със злато. Едва тогава ще ни продадат собствената ни пшеница и в раклите си ще приберат всичкото злато на Египет. Искам да кажа, онова злато, което двамата с тебе, господарю, не ще смогнем да приберем за себе си.

Скоро обаче забравих за пшеницата, за надвисващата над Египет беда и за бъдещето, което потъваше в мрак, след като залезът бе хвърлил последния си кървав отблясък над Ахетатон, защото се бях загледал в очите на Мерит, сърцето ми се опиваше от хубостта й и тя ми се струваше като вино в устата и като помада в косата. Разделихме се с Каптах и Мерит разгъна постелята си да си легна. Вече не се колебаех да я наричам моя сестрица, макар по-рано да си въобразявах, че никога не ще мога да смятам някоя жена за своя сестрица. След всички бури и разочарования през младежките години приятелството с Мерит беше за мен като хляба и виното, които засищат глада и утоляват жаждата, а допирът на устните й ме опиваше по-силно от вината на всички планини и пристанища. Когато засити глада и утоли жаждата ми, ръцете й продължиха да стискат моите в нощния мрак и дъхът й облъхваше шията ми, разговаряхме и сърцето ми нямаше тайни пред нея — говорех й честно и открито. Без да подозирам, нейното сърце все пак запази тайната си, но това сигурно е било написано на звездите, преди още да се родя, така че то не е причина да огорчавам спомена си за нея.

По този начин любовта ми ме опияняваше и в зрелите си години се чувствувах по-силен, отколкото на младини, защото на младини човек се лута и поради липса на опит любовта му се превръща в мъка. Освен туй младостта не познава силата си, смята я за естествена и неизчерпаема и не предполага, че с годините и с приближаване на старостта силата на мъжа се изчерпва. Независимо от това в старините си аз все пак въздигам младостта си над своите зрели години, защото гладът като че ли е за предпочитане пред ситостта, а жаждата навярно разпалва човешката мисъл по-добре от винените пари. Всеки случай при тогавашното ми пребиваване в Тива аз намирах зрелите си години за по-силни от младостта, ала това ще да е било представа, която животът втълпява на човека. Заради тази представа всичко ми изглеждаше прекрасно, никому не зловиждах и всекиму желаех доброто. Докато лежах до Мерит, вече нямах чувството, че съм чужденец на този свят. Прегръдката й беше моя стряха, устните й прогонваха самотата ми, ала всичко се оказа също мираж, който е трябвало да изживея, за да бъде чашата ми пълна.

В „Крокодилската опашка“ отново се видях с малкия Тот. Срещата ни сгря сърцето ми — той обгърна с ръчички шията ми и ме нарече татко, така че не можех да не се развълнувам от добрата му памет. Мерит обясни, че майка му била починала и тя го приютила при себе си, понеже при обрязването му го държала на ръце и това по стар обичай я задължавало да се грижи за възпитанието му, ако неговите родители не можели. В „Крокодилската опашка“ Тот вече се чувствуваше като у дома си, посетителите го глезеха и му носеха подаръци и играчки, за да се докарат пред Мерит. Аз също се привързах към него и по време на престоя ми в Тива го взех при себе си в някогашната медникарска къща, което много зарадва Мути. Като го гледах да си играе под сикомората и като чувах как палува с децата по улицата, аз си спомних за моите детски години в Тива и завидях на малкия Тот. Той дотолкова свикна с дома ми, че и нощем оставаше там. Въпреки че още не беше дорасъл за училище, за свое развлечение започнах да го обучавам. Щом забелязах, че е умно момче и лесно запаметява писмените изображения и знаци, реших на мои разноски да го настаня в най-хубавото тиванско училище, където ходеха децата на знатните, и Мерит беше във възторг от решението ми. На Мути пък не й омръзваше да му пече медени сладкиши и да му разказва приказки. Сбъднало се беше желанието й в дома си да имам дете, но не и жена, която можеше да й се меси и да залива краката й с вряла вода, както постъпват стопанките със слугите, щом се сдърпат с мъжете си.

При тази обстановка нищо не ми пречеше да бъда щастлив, но по онова време напрежението в Тива беше голямо и не можех да си затворя очите пред него. Не минаваше ден без сбивания по улиците и площадите, хората взаимно си нанасяха рани и си трошаха главите в спорове за Амон и Атон. Фараонските стражи и съдиите бяха затрупани с работа. Всяка неделя на пристанището отвеждаха завързани с тръстикови въжета мъже, жени, старци, че дори и деца. Измъкваха ги от къщите им и ги изпращаха на принудителна работа по нивите на фараона и в каменоломните, а в рудниците някои биваха изпращани и заради Амон. Но те не тръгваха като роби и престъпници — народът се стичаше на пристанището и кейовете побеляваха от изпращачи, които се сбогуваха с тях, обсипваха ги с цветя и нехаеха за стражите. Изгнаниците вдигаха завързаните си ръце с викове: „Ние скоро ще се върнем!“ А някои от мъжете ожесточено разтърсваха ръце и заканително викаха: „Наистина, скоро ще се върнем и ще вкусим кръвта на Атон!“ Така викаха те, ала от страх пред тълпата стражите не смееха да ги усмирят и едва след отплаването на корабите надолу по течението ги налагаха с тоягите си.

Жителите на Тива се бяха разединили, заради Атон син се разлъчваше от баща си и жена от мъжа си. Както служителите на Атон носеха по дрехите и яките си кръста на живота, така рогът на Амон беше отличителен белег на неговите служители, по който те се разпознаваха. Носеха го явно по дрехите и яките си и никой не можеше да им попречи, защото рогът открай време е бил обичайно украшение по облеклото и накитите. Не знам само защо тъкмо него бяха избрали за свой знак. Може би това беше овнешкият рог на Амон, но и едно от многобройните божески имена на Амон се бележеше по същия начин както думата „рог“, та нищо чудно жреците да я бяха изровили от забрава и предложили на народа за символ. Всеки случай носещите рог обръщаха кошовете на рибарите, чупеха кепенците на къщите и нараняваха минувачите, викайки: „С роговете мушкаме, с рогове Атон пробождаме!“ Обаче служителите на Атон започнаха да загръщат под дрехите си ножове, изковани по подобие на кръста на живота. С тях се отбраняваха и викаха: „Нашият кръст е по-остър от рог, с кръста на живота във вас ще всадим вечен живот!“ И не беше лъжа, че с помощта на тези ножове не един човек се озоваваше в Дома на смъртта, за да заживее вечно. Стражите не само че не ги преследваха, но ги закриляха, макар че нерядко пред очите им нападаха някой самотен рог, убиваха го и захвърляха голия му труп на улицата.

За мое учудване през изтеклата година властта на Атон в Тива бе нараснала значително и отпърво не можех да си обясня на какво се дължеше това. Оказа се, че голяма част от преселниците бяха избягали в Тива. Изгубили всичко, обеднели повече от всякога, в ожесточението си те носеха Атон в себе си и обвиняваха жреците, че отравяли зърното им, а високопоставените — загдето затлачвали напоителните им вади и със стадата си отъпквали нивите им. Мнозина пък, които бяха посещавали училищата на Атон и бяха усвоили новите писмена, се застъпваха за Атон със същия плам, с който младостта се опълчва срещу старостта. Освен туй робите и пристанищните носачи се сдушаваха и си казваха: „Доходите ни се преполовиха и няма какво да губим. Атон не прави разлика между стопани и роби, между господари и слуги, докато на Амон трябва да плащаме за всичко.“

Но най-ревностни защитници на Атон бяха крадците, похитителите на гробове и шарлатаните, които като доносници бяха забогатели доста и се бояха от възмездие. Поборници за Атон бяха също всички, които по един или друг начин чрез него си изкарваха хляба и искаха да си запазят благоволението на фараона. При това разединение в Тива на мирните и почтени граждани им додея всичко, те преставаха да вярват в боговете и горчиво се оплакваха: „Дали ще е Амон или Атон — все едно. На нас ни се иска да си гледаме работата, дорде можем, а не да ни теглят ту насам, ту натам, така че накрая да не знаем на краката си ли стоим или на главата.“ По онова време най-лошо беше положението на човек, който искаше да гледа с отворени очи и оставяше всеки сам да избира вярата си. Върху него се нахвърляха с оскърбления и обвинения, че бил отпуснат и равнодушен, глупав и опърничав, непокорен и вероломен, докато изтерзан, той разкъсваше дрехите си, затвореше очи и грабнеше или кръста, или рога в зависимост от това, кой от тях според него щеше да му докара по-малко ядове.

Ето защо много къщи и цели квартали си имаха знаци. Винарните, бирариите и публичните домове също си имаха знаци, така че роговете си пиеха виното в свои винарни, както и кръстовете си пиеха бирата в свои заведения, а момичетата, които упражняваха занаята си край зидовете, сменяха кръста или рога на шията си според вкуса на клиентите. Но всяка вечер, замаяни от виното и бирата, роговете и кръстовете плъзваха по улиците, чупеха лампите, гасяха факлите, тропаха по кепенците на къщите и се сбиваха помежду си. Вече наистина не знаех дали кръстовете или роговете бяха по-лоши — еднакво се гнусях и от едните, и от другите.

„Крокодилската опашка“ също трябваше да си избере свой знак, макар Каптах да беше против, защото предпочиташе да държи страната на всеки, от когото можеше да измъкне сребро. Но това вече не зависеше от неговия избор — по стените на кръчмата всяка нощ се появяваше кръстът на живота, заобиколен от неприлични рисунки. Нямаше нищо странно, тъй като търговците на зърно ужасно ненавиждаха Каптах, загдето с раздаването на пшеница сред преселниците ги беше довел до просешка тояга. Не му помагаше, че в данъчните архиви беше записал заведението на името на Мерит. Чуваше се също, че Амонови жреци бивали подлагани на тормоз в кръчмата му. Нейни постоянни посетители бяха всички съмнително забогатели от пристанището, които не подбираха средства, за да натрупат богатство. Главатарите на похитителите на гробове с охота пиеха там „крокодилска опашка“ и в задните стаички търгуваха с прекупчиците на крадени вещи. Всички те бяха взели страната на Атон, защото им помагаше да забогатеят. В името на Атон можеха да разорят съперниците си и чрез лъжесвидетелствуване пред съдиите да ги изпратят в рудниците. Похитителите на гробове също можеха да оправдаят деянията си с обяснението, че — водени от пламенната си вяра в Атон — са се вмъквали в гробниците, за да изличат от стените им името на прокълнатия бог.

Докато пребивавах в Тива, съвсем малко болни наминаваха в двора ми да дирят моята помощ. Хората ме отбягваха, отвръщаха лицето си от мен, а като ме срещнеха на уединено място, казваха:

— Не ти мислим злото, Синухе. Жените и децата ни страдат от сума болести, отчаяли сме се и не знаем що да сторим, защото друг лечител като теб няма. И все пак при теб не смеем да дойдем от страх, че дворът ти е прокълнат и че ще си навлечем беля. Ние от проклятие не се плашим — боговете вече ни дотегнаха и немотията така ни е налегнала, че малко ни е еня дали ще живеем, или ще мрем. Страх ни е обаче от роговете, които разбиват вратите на къщите ни и трепят децата ни, когато идем на работа. Пък и нали знаеш, че самият ти прекалено много говореше за Атон и на яката си носиш този противен знак.

— С вашата гламавост няма да ме докачите, ала разбирам затрудненията ви. Съветвам ви да идете при Амон, понеже съм чувал, че церял болните по чудотворен начин — казвах им аз, а те отвръщаха:

— Смел човек си ти, Синухе, щом произнасяш името на Амон, без да се боиш от стражите. Вярно е, че той извърши немалко удивителни изцеления, но те са краткотрайни, скоро страданията се подновяват и са още по-тежки. Вече сме го изпитали, пък и се страхуваме от Амоновото свято лечение, защото то за цял живот ни обвързва с роговете. А ние и с тях не искаме да имаме работа, предпочитаме да си живеем живота свободно и без страх и да се трудим на спокойствие. Обаче не ни позволяват. Затуй те молим за извинение, Синухе, че заради себе си и семействата си вече не смеем да те поздравяваме и да ти се покланяме пред хората, както се полага на достойнството ти.

Но роби и пристанищни носачи продължаваха да идват при мене, щом си притиснеха пръстите между мелничните камъни, щом си нараняха колената или си премажеха ръката при спускане на товари с пристанищните макари. Те боязливо ме поглеждаха и питаха:

— Вярно ли е, че Атон, когото не познаваме, понеже няма образ, не правел разлика между богатия и бедния и снемал веригите на роба? На нас също ни се иска да спим под балдахин, да пием вино от златни бокали и да оставим другите да се трудят за нас. Чували сме, че по едно време богатите работели в рудниците и че жените им просели по уличните ъгли, а пък ония, дето по-рано не притежавали нищо, топели хляба си във вино и нощем спели под златен покрив. Ако някога е съществувало такова време, защо то да не настъпи отново? Може би Атон ще ни го върне.

Лекувах пръстите им, намествах изкълчените им крайници, превързвах колената им и казвах:

— По-добре не ми задавайте такива въпроси, защото не мога да ви отговоря. Само фараон Ехнатон познава мъдростта на Атон, който му е явил замислите си. Знам, че Атон поставя всекиго на мястото му, отрежда му език и цвят на кожата. Роби винаги е имало и винаги ще има. Хората имат ръце, за да работят — това е положението и затуй нека всеки да се труди според умението си. Боя се, че приказките ви са опасни, а мислите ви — ужасяващи, та гледайте стражите да не ви чуят.

Отвръщаха ми:

— Говорим ти искрено, Синухе, защото знаем, че си наивен и добродушен, щом ни лекуваш, без да искаш отплата, и че даже на една муха не можеш да сториш зло. Затуй едва ли ще ни предадеш. Но ти не схвана въпроса ни. На нас ни е ясно, че хората имат ръце, за да работят, защо обаче точно ние сме се родили да робуваме и слугуваме, а други се раждат под балдахини и пият от златни бокали? Това не разбираме и искаме да ни се обясни. Иначе ще захванем да си мислим, че всичко е някаква грешка, някакво недоразумение и че тук има нещо гнило. Нищо чудно някой ден да поразровим гнилото и с него да нахраним богаташите, знатните и ония, дето ни налагат с тоягите си.

Тяхната безочливост ме изумяваше, макар че не беше безпочвена. Напрягах ума си, но всичките ми познания не стигаха, за да измисля отговор, та им казвах:

— Човек е роб тогава, когато се чувствува роб, ала в сърцето си всеки е свободен.

При тези думи те ми се изсмиваха и заявяваха:

— Ако някога тоягата заиграе по гърба ти, няма да приказваш така! — Сетне добавяха. — Понеже си наивен и добродушен и ни лекуваш без отплата, ние те обичаме, Синухе. Я ела при нас на пристанището, че да те скрием в някой празен тръстиков кош и да те пазим, когато започне големият лов на чакали! Изглежда, че той скоро ще започне, защото хамбарите ни се опразват, маслото ни гранясва и няма какво да губим.

При все това никой не се осмеляваше да ме притеснява, понеже бях царски лекар, а и всички бедняци от пристанищния квартал ме познаваха и знаеха делата ми. Ето защо по стените на къщата ми никой не драскаше кръстове и неприлични рисунки, нито пък хвърляше мърша в двора ми, а пияните размирници заобикаляха дома ми, когато вечер напук на стражите ревяха името на Амон по улиците. Толкова дълбоко в кръвта на хората бе проникнала почитта към ония, които носеха символите на фараона, въпреки всички напъни на жреците да убедят народа, че Ехнатон бил лъжефараон.

Но ето че един горещ ден малкият Тот се прибра от игрите напердашен, с разкървавен нос и с един избит зъб, който никак не му беше излишен, тъй като зъбите му тъкмо се сменяха и устата му бездруго на нищо не приличаше. Колкото и да се правеше на юнак, дойде си, подсмърчайки, Мути здравата се изплаши и от яд заплака, докато му миеше лицето. Когато го изми, гневът й беше станал неукротим, тя стисна в кокалестата си ръка бухалката за пране и извика:

— Дали ще е Амон или Атон — все едно, обаче хлапетата на плетача на тръстика ще ми платят за това!

Изфуча навън, преди да мога да я успокоя, и подир малко откъм улицата се разнесоха момчешки писъци, а ведно с тях ругатни и вопли на мъж. Двамата с Тот уплашено погледнахме от портата и видяхме Мути в името на Атон да налага петте момчета, майка им, че и самия плетач на тръстика. Той напразно се мъчеше да се отбранява с ръце и от носа му течеше кръв.

Щом свърши, Мути се върна все още запъхтяна от ярост, а когато се опитах да я укоря и да й обясня, че ненавистта поражда ненавист, а мъстта посява мъст, тя насмалко не ме халоса с бухалката. Ала в течение на деня съвестта започна да я гризе, тя пъхна в една кошница медени сладкиши и гърне с бира, отнесе ги на плетача заедно с една съвсем нова дреха и се помири с него, с жена му и децата му, казвайки:

— Да си държиш хлапетата изкъсо, както правя аз с моето, искам да кажа — с момчето на моя господар. Срамно е добри съседи да вдигат крамоли заради роговете и кръстовете. Аз плюя на всеки бог, щом заради него момчето ми яде бой и от носа му шурти кръв.

След туй премеждие плетачът на тръстика започна да уважава Мути и в празник обличаше подарената дреха. Синовете му се сприятелиха с Тот, отмъкваха от кухнята ни медени сладкиши и пердашеха наред момчетата както на роговете, така и на кръстовете, щом попаднеха на нашата улица да правят бели. Тот се биеше рамо до рамо с тях, така че дори Сет не би могъл да установи дали беше рог или кръст. И все пак, щом отидеше да играе на улицата, сърцето ми изтръпваше от страх. Не исках да го възпирам, за да се научи да не се огъва и да дири правото си, макар че всеки ден му втълпявах:

— Думата тежи повече от юмрука, Тот. Знанието е по-силно от невежеството, запомни го!




5


Друго за престоя ми в Тива почти няма какво да спомена, но ще продължа разказа си за него, понеже оттам насетне само неприятности остават за описване. По поръка на фараона трябваше да намина в златния палат, въпреки че страхът ми от Мехунефер беше голям и трябваше да се промъквам покрай стражите и придворните като заек, придържащ се към храстите от страх пред хищен орел. Там се срещнах със скиптроносеца Ейе, който — съвсем помръкнал и загрижен — открито ми каза:

— Синухе, всичко се изплъзва от ръцете ми и се боя, че от ден на ден все по-лошо ще става. Опитай се да вразумиш фараона и ако няма друг начин, дай му да пие упоително, за да се закроти и да забрави съновиденията си. Всяка негова следваща заповед е още по-безумна, та ми се струва, че изобщо не разбира накъде вървят нещата. Вкусът на властта вече направо ми нагарча, а пък и оня проклетник Хоремхеб заговорничи срещу мене и спира в Мемфис натовареното зърно, което изпратих за Сирия съгласно мирния договор и с цел да се сдобия със злато. Хоремхеб става все по-нагъл, не се подчинява на моите нареждания и управлява в Мемфис, сякаш е наместник на фараона там, макар да му е добре известно, че аз тук съм наместникът на фараона. Скоро закривеният скиптър в ръката ми наистина ще се окаже безпомощен и от камшика ми няма да има никаква полза, след като фараонът забрани смъртното наказание и не разрешава престъпниците да бъдат бити с тояги. Как си представя, че народът може да уважава законите, щом на крадеца вече не бива да се отсича ръка за назидание, нито да се отрязват нечии уши или нос? Това не го проумявам, защото така е било открай време и така би трябвало да си остане занапред, за да се запази уважението към законите. Ала как ще се запази това уважение, като законите всеки ден се изменят според хрумванията на фараона? Папирусовите свитъци пред трона изтъняват и се продупчват от непрекъснатото изчегъртване и поправяне на текста.

Той горчиво въздъхна и продължи:

— Жреците на Амон ме налитат като оси. Разумни мъже са: тачат старите обичаи, готови са на мир и сговор при умерени условия и биха допуснали Атон да властвува редом с Амон, защото и те са изплашени, че народът вече не почита никой бог. Хората сякаш изживяват последния си ден и казват: „Да ядем и пием, че утре ще си отидем и след смъртта няма да ни има.“ Повярвай ми, Синухе, не се ли вразуми фараонът, всичко това ще свърши ужасно. Ако ли пък не желае да се вразуми, тогава черепът му ще трябва да се отвори и за това си ни нужен ти, Синухе. За лекарската си отговорност не се тревожи — други ще я поемат наравно с теб. От специалисти по черепа и от хирурзи към тукашния Дом на живота вече събрах множество доказателства, които неопровержимо свидетелствуват, че заболяването на фараон Ехнатон е напреднало достатъчно и е уместно постоянното му главоболие да се излекува чрез трепанация. Освен туй, както знаеш, бедрата му продължават да наедряват и да се обезформят, така че той скоро не ще може да се движи. Много даровити лекари са на мнение, че водата, която го издува, се е вдигнала в главата му и е наложително да се източи.

Нямах намерение да разговарям с него за медицина, та запитах иронично:

— Роговете ли са решили кой ще бъде неговият наследник, или ти сам ще го избереш, жрецо Ейе?

Той се намръщи, повдигна ръце и рече:

— Ако си бях останал жрец като по-рано, сега щях да си живея на спокойствие в Хелиопол да събирам мед от пчелиците и да мажа лицето си с елей. Обаче онази проклетница ме поведе със себе си и ме зарази със собственото си властолюбие, та вече нямам мира. Макар и мъртва, тя дори в съня ми ме преследва, а душата й на няколко пъти ми се явява в градинската постройка и в тронната зала. Не, Синухе, който веднъж е вкусил властта, той все по-жадно се стреми към нея и тази жажда е най-страшната от всички човешки страсти. Но пък и насладата при нейното утоляване е по-голяма, отколкото при всяка друга човешка страст. Благодари на съдбата си, Синухе, ти, който си самотен, че не познаваш тази страст. Честна дума, ако бях владетел на Египет, щях да намеря средства да успокоя народа, да върна всичко постарому и да направя фараонската власт по-силна от когато и да било, преди Амон и Атон да господствуват редом и да си оспорват могъществото. За тази цел на Атон му е нужен образ, та народът да го разбира и да прозре, че той по нищо не се отличава от другите богове. Защото фараон Ехнатон съвсем погрешно схвана и опорочи учението и замислите ми, които му втълпих още като юноша. Ти, Синухе, знаеш как постъпва един лекар, когато някой побеснял пациент буйствува и не може да се усмири. Нали тогава лекарят го рязва с нож, вкарва рогчето си във врата му и оставя кръвта да тече, докато болният се успокои. Ако имах власт, аз наистина щях да направя така, че да тече кръв, и народът непременно щеше да се успокои.

Нежеланието ми да разговаряме за медицина не намаляваше, понеже не виждах изгледи да излекувам невежеството му по медицинските въпроси. Затуй отново запитах:

— Избрал ли си му вече наследник, жрецо Ейе?

Той пламна, вдигна отбранително ръце и каза:

— Не говори така, аз действително не съм държавен изменник и знаеш, че съм му предан. Ако преговарям с жреците, правя го за негово добро и за да запазя властта му. Но умният не се осланя само на една стрела, ами държи в колчана си по няколко. Затуй ще ти намекна, че Семнехкере още е момче, обаче велики царски съпруги и по-рано са си окачвали царската брада и са управлявали на фараонския престол. Както знаеш, аз съм баща на царица Нефертити, сиреч кръвта ми с намерила достъп до владетелските покои. Друго не искам да споделям с тебе, но ти го намекнах, за да си знаеш интересите. Доколкото ми е известно, ти си доста близък приятел с оня надут и славолюбив Хоремхеб. Той обаче седи върху остриетата на копията, а такова място е твърде неудобно — ненадейно може да падне и да си строши главата. Само фараонската кръв обединява двата престола и в златния палат тя трябва да тече век след век неопетнена, за да скрепява двете корони. Но тази кръв може да управлява и по женска линия, щом фараонът няма син.

Думите му ме стъписаха и аз запитах:

— Да не искаш да кажеш, че Хоремхеб, моят приятел Хоремхеб е устремил поглед към червената и бялата корона? Това са безразсъдни приказки и трябва да те е ухапало бясно куче, за да ги приказваш. Сам знаеш, че той произхожда от простолюдието и в златния палат дойде със сива бедняшка наметка на раменете.

Но Ейе навъсено обърна към мен мургавото си подпухнало лице, недоверчиво ме изгледа с потъналите си под дебели вежди очи и рече:

— Кой може да чете в сърцата на хората? Властолюбието е най-силната човешка страст и ако той има дързостта да си въобразява подобни неща, много бързо ще го накарам да слезе на земята.

Той ми разреши да се оттегля, ала мислите като пчели се рояха в главата ми, та не се и сещах да се озъртам и да се движа покрай стените, защото всичко, което ми бе наговорил за царската кръв, накара сърцето ми да пламне. В царица Нефертити изобщо не течеше царска кръв, но ако фараон Ехнатон умреше, тя щеше да поеме властта, докато дъщеря й Меритатон навърши пълнолетие и Семнехкере започне да управлява като неин съпруг. Освен в Меритатон царска кръв течеше в останалите дъщери на Ехнатон, както и в сестра му Бакетатон, обаче по мъжка линия царска кръв имаше единствено Ехнатон — със своите шамански хитрини и престъпления царската майка Тейе се беше погрижила за това. И никой не подозираше, че в моите жили може би течеше кръвта на великия фараон и на принцесата от Митани. Само свещената кръв предоставяше права над трона, поради което аз, Синухе, навярно имах право да претендирам за фараонския престол и за червената и бялата корона, без това да беше известно някому.

Но дори само мисълта за това ме караше да изтръпна, защото властта ужасяваше заешкото ми сърце, като виждах какви плодове никнеха от нея. За мен нямаше нищо по-страшно от непосилната отговорност, идеща от престола и короните, и ми беше непонятно как някой доброволно можеше да се стреми към такава отговорност. Затуй думите на Ейе за тайните помисли на Хоремхеб ми се струваха нелепи. Бях благодарен на съдбата, че в нощта на моето раждане тя с тръстикова лодка ме бе превела в бедняшкия квартал отвъд реката, благославях мургавите пръсти на царица Тейе, които бяха сплели тръстиките, освобождавайки ме от бремето на короните и от всякаква отговорност. Но по природа човек е толкова безразсъден и непоследователен, че независимо от всички уверения на моя разум сърцето ми изпитваше огорчение и усещаше неправдата, извършена спрямо мен. А пък моят разум ми подсказваше, че за мен тази неправда беше благодатна, понеже имах сърце не на владетел, а на кротък човек.

Както се лутах по коридорите на палата, обзет от трескави, горчиви мисли и без да гледам пред себе си, налетях естествено право на Мехунефер, настоятелката на игленицата, макар че бях решил да направя всичко възможно да не я срещна. Не е изключено потайните ми размисли да ме бяха отвели против волята ми право при нея, тъй като човек често сам не знае какво вършат краката му. Всеки случай здравата се изплаших при вида на дебело намазаното й лице и черните й очички, а подрънкването на многобройните накити по врата и гърдите й извикаха в ума ми трещенето на бойните колесници и щитовете, когато със завързани ръце тичах в пясъка на пустинята подир колесниците на Азирувите войници. Но като ме видя, Мехунефер се изплаши не по-малко от мен, сключи ръце, озърна се и ме дръпна зад колоните въпреки отчаяната ми съпротива. Там ме погали по бузите, огледа се боязливо и каза:

— Синухе, Синухе, гълъбче мое, вярно мое биче, дойде значи най-сетне да ме вземеш. Уверявам те, че приятелството ни в никакъв случай нямаше да те вкара в грях. Последвах те в Ахетатон, за да ти го кажа, обаче слугите, ти се отнесоха към мен подло и ме отведоха обратно на кораба. Когато скочих във водата и се върнах на брега, те отново ме хвърлиха в реката и ме бутаха с върлини, така че без малко не се удавих. Не ми оставаше нищо друго, освен да доплувам до кораба и там гребците ме изтеглиха с веслата си, което беше голям срам за мен. При все това не ти се сърдя, Синухе, защото съм убедена, че вината не беше твоя, а на безразсъдните ти слуги. Отпосле научих, че си заминал за Сирия с опасна задача и че по време на този поход си се прославил. Не знам обаче как да ти разкажа всичко и се боя, че ще нараня сърцето ти…

Тя закърши ръце, беше много объркана и черните й очички отбягваха погледа ми, та страхът ми се увеличи още повече — не можех да изтълкувам държането й другояче, освен в безумството си да почне да ме убеждава, че съм й направил дете, макар в милувките си да не бях стигнал дотам. Но тя се разплака, хвана ме за ръцете и изхълца:

— Синухе, Синухе, скъпи мой приятелю, аз съм малодушна жена и не биваше да ме оставяш сама. Не знам дали ще можеш да ме разбереш, като самият ти си толкова предан и стеснителен, но се надявам да успееш. Искам да ти кажа, че докато те нямаше, друг мъж ме погледна сластолюбиво и аз се поддадох. — Плачейки горчиво, тя утешително ме потупа по бузите и продължи: — Всъщност той не е лош човек и ми харесва, макар че не прилича на теб — як е като бик, бие ме и ще ми изскубне ушите. Затуй те моля, Синухе, иди си, за да не ни забележи двамата, че тогава ще ме бие още по-жестоко. Това не ми се иска, въпреки че понякога изпитвам наслада от болката, която ми причинява. Прости ми, Синухе, ако по този начин разбивам сърцето ти, но повече не бива да оставам насаме с теб.

Погледна ме плахо, боейки се вероятно, че и аз ще я ударя. Но облекчението ми беше толкова голямо, че на драго сърце бих се разсмял и заскачал от радост, ала се престорих на тъжен и й рекох:

— Хубавице Мехунефер, пожелавам ти да бъдеш щастлива, защото твоето щастие е и мое щастие. Помни все пак, че в сърцето си ще запазя твоя образ завинаги и никога няма да те забравя.

Не беше лъжа, защото знаех, че никога нямаше да забравя тази ужасна жена, но тя се трогна, потупа ме със сбръчканите си ръце по бузите и ми се стори, че щеше да допре устни до моите, ако не се страхуваше, че любимият й можеше да ни види. Накрая каза:

— Синухе, развълнувана от виното и скръбта, през нощта след смъртта на великата царска майка навярно съм ти наговорила странни неща. Вече не си спомням какво съм казала и се надявам, че и ти не помниш. Но ако помниш, знай, че всичките ми приказки са били чиста измислица и че с устата ми е говорело виното, а не аз. Великата царска майка беше добра, почтена жена, в нейна памет всеки ден принасяме жертви и за нея говорим само добро, особено откакто нейната душа започна да се явява в градинската постройка и нощем понякога да седи на царския престол в тронната зала с окачена царска брада.

В главата ми всичко още повече се обърка. Напълно възможно беше Мехунефер, опиянена от виното, наистина да ме е лъгала и да е съчинявала историите си, за да се поперчи. Но разговорът ни бе прекъснат от писъка на Мехунефер — тя като ужилена се отстрани от мен и с престорен възторг на лицето се втурна срещу някакъв шардански подофицер, който се зададе по коридора. Беше едър, дебел мъжага с ръце като лопати и със зачервени от бирата очи, които искряха като на бик. Камшикът му с украса от мед изплющя по гърба на Мехунефер, той я хвана за врата и извика:

— Сет и всичките му дяволи да те поразят, дърта краво, пак ли се сдушваш с други мъже!

Досетих се, че подофицерът е любимият на Мехунефер, за когото ми бе разказала, и бързо се изпарих, защото той наистина беше грамаден и страшен човек.

В харема също наминах да се обадя на вавилонската принцеса, която беше строшила гърне с фараон Ехнатон и която царица Нефертити набързо беше изпратила от Ахетатон в Тива, където пребиваваха другите жени на фараона. Беше хубава мома, заговори ме любезно, защото знаех езика й, а тя самата вече беше научила египетския език и го говореше забавно и очарователно. Макар че беше крайно недоволна, загдето фараонът не си беше изпълнил задължението спрямо нея, тя се радваше на пребиваването си в Тива и в Египет се чувствуваше по-добре, отколкото затворена във вавилонския палат. Удивена и възхитена от живота в Тива, тя ми каза:

— Никога не съм знаела, че жената може да разполага с такава свобода, както в Египет. Не ми е необходимо да закривам лицето си пред мъжете и мога всекиго да заговоря. Достатъчно е да заповядам и веднага ме отвеждат с лодка в Тива, където съм добре дошла на благородническите пиршества, без някой да се възмущава, че позволявам на хубавите мъже да обгръщат с ръка шията ми и да докосват с устни бузите ми. Ще ми се обаче фараонът да изпълни задължението си към мен, та след туй да бъда още по-свободна и да мога да се любя с всеки, с когото пожелая. Защото, ако съм разбрала правилно, в Египет съществува обичай всеки да се люби, с когото поиска, стига да го върши така, че другите да не узнаят. Смяташ ли, че фараонът скоро ще ме покани да изпълня дълга си към него? Когато около мен другите се забавляват и ми разказват какви ли не лудории, започвам много да се дразня, че все още съм целомъдрена, макар че пред мен отдавна бе строшено гърне.

Доста хубава беше, имаше по-светла кожа и по-пламенни очи от египтянките, така че добре разбирах охотата на мъжете да обгръщат ръка около шията й. Когато ме поглеждаше, в очите й проблясваха лукави пламъчета, поради което думите й ме смутиха и не знаех какво да отговоря. Тя поразгърна дрехата си и рече:

— Предполагам, че фараонът е загрижен за здравето ми и те е изпратил да ме прегледаш. Но мога да те уверя, че климатът в Египет ми понася чудесно. Безпокои ме единствено, че може би съм малко пълна, за да бъда съвсем по вкуса на египтяните. Кажи ми дали е така и не е ли необходимо да поотслабна. Кажи ми честно, като египтянин и като мой приятел, за да поправя този недостатък. Защото във Вавилон колкото една жена е по-пълна, толкова повече допада на мъжете. По тази причина там старателно се тъпчех със сладкиши и пиех сметана, за да имам повече месо по костите.

Забравих, че съм лекар, погледнах я, както ме помоли, като египтянин и неин приятел и я уверих, че няма никакъв недостатък, че повечето мъже предпочитат меката постелка пред твърдата и че в това отношение няма разлика между мъжете във Вавилон и в Египет. Посъветвах я обаче да се откаже от сладкишите и сметаната, понеже както фараонът, така и великата царска съпруга бяха мършави и дългошиести, поради което добрите нрави изискваха придворните също да бъдат мършави и дългошиести, а и женската мода се придържаше към този образец. Струва ми се, че благосклонните ми уверения все пак събудиха у нея погрешни представи, защото тя ме погледна доверително и каза:

— Както виждаш, на лявата си гръд имам брадавичка. Толкова малка е, че трябва да си доближиш очите, за да я видиш. Независимо от размерите си тя много ме дразни и ми се иска да я изрежеш. Няколко придворни дами, които бяха известно време в Ахетатон, твърдят, че такива операции си извършвал умело и че те доставяли удоволствие както на пациента, така и на теб.

Розовата й гръд бе напъпила и привличаше погледа, но от думите и поведението й забелязах, че шеметът на Тива вече я бе обзел, а пък аз нямах желание да се залавям с разпечатването на фараонски гърнета. Затуй изказах съжаление, че не нося лекарското си сандъче, и набързо си тръгнах. Не биваше да рискувам, а и Мерит ми харесваше повече от всички вавилонски принцеси. Но докато гледах на Тива и златния палат с очите на чуждоземната принцеса, аз се поучих и разбрах колко голяма беше покварата в златния палат, защото тя се беше заразила от нея и подражаваше на най-грозните египетски нрави. Затуй го разказах тук. Обаче трябва да призная, че като се разделихме, аз изпитвах по-друго угнетение. Не знам само дали то бе породено от нея или от всички останали мисли, които се рояха в главата ми. Всеки случай след срещата ни на мен ми беше по-лесно да напусна златния палат, отколкото ако си бях тръгнал само с жилата, забити от Ейе в сърцето ми.

Ще спомена още, че докато бях в Тива, една нощ пред дома ми спря паланкин и жрецът Хрихор дойде да ме навести. Припомни ми всичко станало между нас и рече:

— Не забравяй обещанието си, Синухе! Корабът вече се носи по буйната река, ала още не е късно да скочиш от него, ако пожелаеш.

— Не си спомням да съм ти обещавал нещо — отвърнах, запазвайки достойнството си. Тогава той се усмихна с усмивката на мъдрец, въртейки на палеца си свещения пръстен на Амон и с лъснало от елея лице, каза:

— Умът ти може да не е обещавал, ала сърцето ти обеща, макар ти сам да не го знаеш. Ето защо умът ти трябва да побърза и да догони сърцето ти, тъй като на зима по земята на Кеми ще плъзне глад, по петите му ще тръгнат болести, а след болестите ще потече кръв и тогава даже най-мъдрият вече не ще знае какво може да се случи.

— Разливът може лесно да се надигне — вметнах аз, — но като се надигне, събаря и повлича всички бентове по пътя си. Нищо чудно разливът, който ще надигнеш, да повлече и теб, Хрихор, теб и твоите жреци, без да мога да кажа дали ще ми е жал. Големият разлив може да нанесе много щети, но оттегли ли се, след себе си оставя повече плодородна тиня от когато и да било и реколтата става стократна.

Наместо да се раздразни, Хрихор запази мъдрата си кротост и рече:

— Сигурно се имаш за много умен, Синухе, като говориш толкоз сложно, ала сравнението ти е погрешно. По-скоро бих казал, че в мрака се кове меч и вече виждаш искрите да просъскват от острието му. Кове се меч, и то с безумството на фараона и с фанатизма на кръстовете, кове се с глада, с болестите и дори с кръвта, докато дойде време да прободе сърцето на Египет. Но щом сърцето на някой воин бъде прободено, той пада възнак и само червеите се възползуват от него да тлъстеят. Нима искаш да предадеш Египет във властта на червеите, Синухе? Дали ще е разлив или меч — все едно. Корабът все по-бързо се носи напред, но ти още можеш да скочиш с нас, Синухе, ако пожелаеш. Ако не желаеш, може да паднеш във водата и да се удавиш, щом стане късно за скачане. А ти ще скочиш, Синухе. Познавам, струва ми се, човешките сърца дотолкова, че мога да те уверя.

Успях само да му отвърна, че никой не знае какво ще стане утре. Смяташе ме за нерешителен, ала не подозираше, че в жилите ми може би тече царска кръв. Това като че ли обясняваше много от постъпките ми, които сам не разбирах и не можех да обоснова. Но съществуваше възможност то да бъде лъжа и въображение, подобно на всяко друго въображение, може би никой не познава собственото си сърце, което тласка човека към непонятни за него дела, било то злини или добрини.

Като сподели с мен всичко това, Хрихор пое обратно в мрака. Не се разделихме като врагове, но и като приятели не се разделихме. В Тива прекарах цялата пролет. Настъпи лятото с жегата си и с мухите в бедняшкия квартал, ала аз все удължавах престоя си в Тива и не исках да си тръгвам. Накрая фараон Ехнатон нареди да ме уведомят, че главоболието му се е усилило, и вече не можех да протакам заминаването си. В „Крокодилската опашка“ се сбогувах с Каптах, който ми рече:

— Господарю, както нареди, изкупих всичката налична пшеница и я складирах в различни градове. Скрих също малко зърно, защото предвидливият гледа напред, а не назад. Непрестанно се издават какви ли не недомислени наредби и закони да смущават честната дейност на търговеца. Ако настане глад, не е изключено зърното ти да бъде конфискувано и разпродадено на народа, а бирниците да приберат печалбата в кесията си, въпреки че досега такова нещо не се е случвало, пък и не е редно да се посяга на чуждата собственост и пшеница. Но вече всичко ми се струва възможно, след като излезе заповед празни гърнета повече да не се изнасят за Сирия, така че сега трябва да товаря моите тайно и с много разноски, от което печалбата ми намалява. Вече наистина не знам на главата си ли стоя или на краката, понеже тази заповед е толкова безсмислена, колкото и желанието на сирийците да купуват празни гърнета. Освен туй има забрана да се изнася пшеница за Сирия, но тази разпоредба е естествена и понятна и даже излезе прекалено късно, защото сега в цял Египет не може да се купи ни едно зрънце, за да се изпрати в Сирия. Срещу такива наредби и закони нямам нищо против, тъй като те успокояват народа, а тяхното издаване по стар обичай се протака дотогава, докато търговецът успее да си осигури печалбата и появата им с нищо не го ощетява. Обаче законът за празните гърнета е глупав и безсмислен. И той, разбира се, може да се заобиколи, като гърнетата преди превоза се напълнят с вода, за да не са празни. При това за износа на обикновена вода все още не е нужно да се плаща налог, независимо че бирниците на фараона са измислили какви ли не налози.

Освен туй Каптах каза:

— Блазе ти, господарю! Ако не се случи нещо непредвидено, след идната зима с пшеницата си ще бъдеш най-заможният човек в Египет и само фараонът ще бъде по-богат от теб. Трябва обаче да призная голямото си безпокойство от размирните времена, от роговете и кръстовете. Колкото и да смятам фараон Ехнатон за способен владетел, тъй като при неговото управление забогатях, все пак ми се иска царуването му да свърши и всичко да тръгне постарому, че в мир и сигурност да мога да се наслаждавам на богатството си, закрилян от добър ред и законност. И робите си вече не мога да разбера — държат се нахално, от ден на ден стават по-дръзки и не щат да ядат мухлясалото жито и гранивото масло, ами лисват паницата си в лицето на старшия. Пък и не смея да ги оправя с тоягата си, защото чух, че някакъв роб се нахвърлил върху стопанина си, изтръгнал му тоягата, набил го и избягал. Такова нещо още не беше се случвало и няма да е излишно, ако за назидание окачат няколко непокорници на стената с главата надолу. Дори измежду моите роби да ги вземат, пак няма да съжалявам за загубата.

Припомних му, че той самият е бил роб и е изпитал робската орисия, ала Каптах се ядоса и отвърна:

— Робът си е роб, господарят си е господар и това е най-добрият ред — така е било и така ще бъде винаги. В такъв ред няма никаква грешка. Най-доброто доказателство за това е, че аз, бившият роб, сега съм богаташ, дебелея благодарение на способността и умението си и същото може да стане с всеки роб, ако е умен и способен и ако умее да лъже и да краде като мен. Нима този ред не е най-добрият, щом дава всекиму еднакви възможности? Освен туй робът винаги се е хранел с мухлясало жито, граниво масло и кисела бира и в това няма какво да се променя. Редно е също така робът да бъде бит често и яката, за да вярва и почита господаря си и да хвали пред другите силната ръка на своя стопанин. Защото не яде ли бой, робът веднага става нахален и смята господаря си за малодушен. Всичко това го знам най-добре аз, който съм бил роб. Колко пъти задникът и краката ми са подпухвали от сладостното шибане на пръчката, без това ни най-малко да ми навреди. Напротив, научи ме още по-ловко да крада и да лъжа, така че на драго сърце бих предал този урок и на собствените си роби.

По тези въпроси беше излишно да споря с него. Сбогувахме се, също с Мерит и с малкия Тот. За мое огорчение и противно на надеждите ми не можех да ги взема със себе си, тъй като заповедта на фараона налагаше да бързам и пътуването по реката нямаше да им достави удоволствие. Но на Мерит казах:

— Последвай ме с малкия Тот, ще заживеете в дома ми в Ахетатон и тримата ще бъдем щастливи.

Мерит отвърна:

— Изтръгни някое цвете от пустинята, посади го в тлъста почва, поливай го всеки ден и ще видиш как ще повехне и ще загине. Така ще стане и с мен в Ахетатон. Приятелските ти чувства към мен също ще повехнат и ще угаснат, като ме сравняваш с придворните дами и те ти посочват всичко, с което се различавам от тях. Познавам жените, а ми се струва, че и мъжете познавам. Освен туй под достойнството на царския лекар е да държи в дома си жена, която е израсла в кръчма и пияни мъже години наред са опипвали бедрата й.

Рекох й:

— Скъпа моя Мерит, ще се върна веднага щом мога, защото глад и жажда ме мъчат всеки миг, когато не съм при теб. Мнозина заминаха от Ахетатон и повече не се върнаха. Може и аз да дойда при теб и никога вече да не се върна в Ахетатон.

Но Мерит каза:

— Приказваш, без да се съобразяваш със сърцето си, Синухе. Познавам те и знам, че противоречи на доблестта ти да изоставиш фараона, когато и други го изоставят. В добри времена навярно би го сторил, но в лоши времена няма да смогнеш. Такова е сърцето ти, Синухе, и може би тъкмо затова съм твоя приятелка.

Думите й разбунтуваха сърцето ми и гърлото ми се сви при мисълта, че мога да я загубя. Затуй развълнувано й предложих:

— Мерит, Египет не е единствената страна на света. Омръзнаха ми раздорите между боговете, омръзна ми и безумието на фараона. Нека избягаме някъде надалеч и да заживеем заедно — ти, аз и малкият Тот, без да ни е грижа за утрешния ден!

Ала Мерит се усмихна и очите й потъмняха от печал, когато каза:

— Говориш нелепости и сам не си вярваш, но твоята лъжливост ми допада, защото доказва, че ме обичаш. Съмнявам се, че би могъл да живееш щастливо другаде освен в Египет, след като веднъж си се завърнал тук, а и аз не бих могла да бъда щастлива другаде освен в Тива. Това го знае всеки, който е пил от водата на Нил. Не, Синухе, от сърцето си никой не може да избяга и ти ще трябва да изпиеш чашата си до дъно. След време, като остарея, като погрознея и напълнея, ще ми се наситиш и ще ме намразиш за всичко, което съм ти попречила да преживееш. И понеже това не ми се иска, предпочитам да се откажа от теб.

— Ти си моят дом и моята земя, Мерит — продължих аз. — Ти си ми хлябът в ръката и виното в устата, сама го знаеш. Ти си единственият човек на света, с когото не се чувствувам самотен, и затуй те обичам.

— Точно така е — съгласи се Мерит с лека горчивина. — Аз наистина съм покривало на твоята самота, когато не съм протритата ти постеля. Но като че ли така трябва да бъде и повече не желая. Затуй няма да споделя тайната, която гризе сърцето ми и която може би е редно да узнаеш. Ще я запазя за себе си, макар че в слабостта си смятах да ти я разкажа. Заради теб самия ще я стая, Синухе, единствено заради теб.

И тя не ми разкри тайната си, защото беше по-горда, а може би и по-самотна от мен. Тогава още не бях го разбрал, тъй като при всяко нещо в крайна сметка мислех само за себе си. Така, струва ми се, постъпват всички любещи мъже, въпреки че това ни най-малко не ме оправдава. Ако любещите мъже смятат, че мислят не за себе си, а за нещо друго, те просто си го въобразяват, както човек си въобразява много други неща на този свят.

Така отново заминах от Тива, върнах се в Ахетатон и оттук нататък ми остава да описвам само неприятности. Затуй разказах толкова надълго за престоя си в Тива. Може би не заслужаваше да му отделям чак такова внимание, но го сторих за собствено удоволствие.




Тринадесета книга

Земното царство на Атон





1


При завръщането ми в Ахетатон фараон Ехнатон действително лежеше болен и се нуждаеше от моята помощ. Бузите му бяха хлътнали, скулите изпъкваха на лицето му, а шията му още повече се беше удължила, поради което при празненства главата му не издържаше тежестта на двете корони и се накланяше назад. Бедрата му бяха отекли, краката му бяха отънели като клечки, подочията му бяха лилави и подпухнали от постоянното главоболие. Вече не гледаше хората в очите, погледът му блуждаеше в други светове и заради своя бог често забравяше събеседниците си. Главоболието си влошаваше с разходка на открито в пладнешката жега без царска капела и чадър, за да излага главата си на благославящите лъчи на своя бог. Но лъчите на Атон не само че не го благославяха, ами го отравяха, та бълнуваше и сънуваше кошмари. Неговият бог сякаш приличаше на него, защото и той раздаваше добротата и любовта си прекалено щедро, прекалено непосредствено, обилно и насилствено, поради което последиците от добротата му бяха вредни, а любовта му сееше гибел.

Обаче в мигове на прояснение, когато обвивах главата му със студени компреси и успокоявах болките му с облекчаващи лекове, той ме поглеждаше с огорчение и скръб в очите, сякаш някакво неизразимо разочарование се бе промъкнало в душата му. Погледът му трогваше сърцето ми, заради слабостта му отново го обиквах и бях готов да пожертвувам много, ако можех да му спестя разочарованието.

— Синухе — промълвяше той, — възможно ли е виденията ми да са измама, да са плод само на болната ми глава? Ако е така, тогава животът е по-ужасяващ, отколкото мога да си представя, и на света владее не доброто, а неизмеримо зло. Това обаче е невероятно и затуй виденията ми трябва да са истина. Чуваш ли, непокорни Синухе, виденията ми трябва да са истина, дори неговото слънце вече да не грее в сърцето ми и моите приятели да оскверняват ложето ми. Аз не съм слепец, прозирам в човешките сърца, прозирам и в твоето, Синухе, в мекото ти и слабо сърце и знам, че ме смяташ за луд, ала ти прощавам, понеже сърцето ти бе озарено от светлината.

Обземеха ли го болки, той охкаше, стенеше и казваше:

— Синухе, боздуганът и копието прекратяват мъките на болното животно и на ранения лъв, но за човека милост няма. Разочарованието ми горчи повече от смъртта и от нея не ме е страх, защото сиянието на Атон огрява сърцето ми. Плътта ми може да умре, ала духът ми ще живее вековечно и чрез Атон ще озарява цялата земя. От слънцето съм роден, Синухе, при него ще трябва да се върна и заради голямото разочарование вече копнея да ида там.

Така ми говореше в страданията си, без да съм наясно дали осъзнаваше всичко, което казваше. Благодарение на моите грижи с настъпване на есента започна да се оправя, макар че може би щеше да е по-добре да не се грижа за него и да го оставя да си отиде. Но лекарят не бива да допусне пациентът му да умре, ако е в състояние да го излекува. В това нерядко се крие бедата на лекаря, ала той няма вина за нея — длъжен е да цери наравно както добрите, така и лошите, както праведните, така и грешните. Та с настъпване на есента той започна да се оправя, но се затвори в себе си, не разговаряше нито с мен, нито с другите, често се усамотяваше и погледът му стана суров.

Обаче беше прав, дето казваше, че неговите приятели осквернявали ложето му, защото след като му бе родила пет дъщери, на царица Нефертити й додея, намрази го и без да се замисля, гледаше да го уязви по всеки възможен начин. Затуй когато ечемиченото зърно на Нефертити покълна за шести път, детето в нейната утроба само привидно имаше фараонска кръв. В утробата си бе допуснала чуждо семе, а веднъж прекрачила границата, тя вече не знаеше мяра и се любеше с всекиго, който в момента й харесваше. С приятеля ми Тутмос също се беше любила. Макар пролетта й да беше преминала, не ставаше нужда да търси дълго с кого да сподели постелята си — хубостта й все още беше царствена, а в погледа и в ироничната й усмивка имаше нещо, което обайваше мъжете и те не можеха да й устоят. В ожесточението и омразата си тя нарочно насочваше коварството си към следовниците на фараона и се любеше с тях, за да ги отчужди от Ехнатон, така че около него кръгът на закрилящата обич оредяваше.

Тя се отличаваше с твърда воля и с удивително остър ум, а жената е опасна, щом зложеланието й се съчетае с ум и хубост. Още по-опасна е, когато към всичко това се прибави властта на велика царска съпруга. Години наред Нефертити сама се бе оковавала в здрави вериги. Твърде дълго се беше задоволявала да се усмихва и да господствува с хубостта си, твърде дълго се беше ограничавала с накити и вино, със стихове и кокетиране. Ала след като роди петата си дъщеря, в нея сякаш нещо се прекърши — беше уверена, че никога не ще добие син и вината за това стовари върху Ехнатон. Пък и истина е, че такова явление противоречеше на всякакъв ред в природата и можеше да накара една жена да се побърка. И все пак не бива да се забравя, че в жилите й течеше черната кръв на жреца Ейе, властолюбивата кръв на лъжата, измамата и неправдата, та не е за учудване, че беше станала именно такава.

Но в нейна защита трябва да се спомене, че през всичките ония години никой не можеше да каже лоша дума за нея и зад гърба и не се шушукаше — беше вярна на фараон Ехнатон, обграждаше го с нежността на любеща съпруга, бранеше безумството му и вярваше във виденията му. Затуй много люде се стъписаха от внезапната й промяна към лошото и я свързваха също с проклятието, тегнещо над Ахетатон като смъртоносна сянка. Защото голямата поквара на Нефертити даваше основание на някои да твърдят, че се любела дори със слугите, шарданите и строителите на гробници, което не ми се искаше да повярвам. Намерят ли повод за приказки, хората просто обичат да преувеличават и да раздухват случилото се, макар че у нея лошото нямаше повече накъде да се раздува — тя и така беше достатъчно лоша.

При все това нямам желание да я съдя прекалено строго, защото коя жена не би се влудила, ако — бидейки царица и хубавица, умна, изтънчена и обожавана от всички — живееше прикована към един фанатизиран от виденията си мъж, който я караше като крава да ражда всяка година, оплождаше я само е дъщери и дори в постелята говореше единствено за Атон. Освен туй, веднъж отворила очите си и заменила нежността с ожесточение, Нефертити видя, че фараон Ехнатон сееше само проклятие около себе си и разклащаше собствената си власт към неизбежна гибел. Ето защо развратното й увлечение по мъжете явно не беше само закъснял изблик на страст — с трезва пресметливост тя се стремеше овреме да спечели следовниците на фараона и първенците на Египет на своя страна и за тази цел се възползуваше от най-сигурното средство, с което разполага хубавата жена. Но всички тези разсъждения за нея са си мои и може да не съм прав.

Всеки случай фараон Ехнатон се уедини като отшелник, ядеше сиромашки хляб и пиеше вода от Нил, защото смяташе, че месото и виното са помрачили виденията му, и за да си възвърне озарението, искаше да пречисти тялото си.

От външния свят в Ахетатон също не пристигаха добри вести. От Сирия Азиру изпращаше на фараона множество глинени плочки, изпълнени с различни оплаквания. Воините му, пишеше той, искали да се приберат по домовете си, за да пасат овцете и говедата си, да обработват земята и да се любят с жените си, защото били кротки хора и обичали мира. Но откъм Синайската пустиня разбойнически шайки непрекъснато прекрачвали законните гранични камъни и опустошавали Сирия. Тези шайки били въоръжени с египетско оръжие, използвали египетски бойни колесници и се предвождали от египетски офицери и понеже били постоянна заплаха за Сирия, Азиру не можел да разпусне хората си да се приберат по домовете. Началникът на гарнизона в Газа също се държал безочливо и нарушавал духа и буквата на мирния договор, като затварял портите на града за мирните търговци и кервани и по собствено злонамерено усмотрение подбирал кои да търгуват в Газа. Оплакванията на Азиру бяха безчет и жалбите му не секваха. Друг на негово място, пишеше той, отдавна щял да загуби търпение, но неговата сдържаност била голяма поради любовта му към мира. И все пак този ход на нещата трябвало да се прекрати, защото в противен случай не можел да отговаря за последиците.

Вавилон също се чувствуваше засегнат, загдето Египет му съперничеше на сирийските зърнени тържища. Пък и цар Бурабуриаш беше крайно недоволен от подаръците, изпратени му от фараона като чеиз — смяташе ги за недостатъчни и изреждаше какви ли не изисквания, които фараонът трябвало да изпълни на първо време, ако желаел да запази приятелството си с него. Постоянният вавилонски посланик в Ахетатон вдигаше рамене, разперваше ръце и като подръпваше брадата си, казваше:

— Моят господар прилича на неспокоен лъв, който се надига от леговището си и раздвижва ноздри да подуши какво ще довее вятърът. Той възлагаше надежди на Египет, но ако Египет наистина е толкова беден, че не може да му изпрати достатъчно злато, за да наеме във войската си здравеняци от дивите страни и да си построи бойни колесници, тогава не знам какво ще се случи. Моят господар винаги с готов да поддържа приятелство с един силен и богат Египет. Такъв съюз ще осигури мира на земята, тъй като и Египет, и Вавилон са достатъчно богати, не им е потребно да воюват и заради богатството си държат всичко да се запази постарому. Обаче за господаря ми приятелството с един слаб и беден Египет няма никаква стойност и само ще му бъде в тежест. Мога да добавя, че господарят ми беше изумен и ужасен, когато поради безсилието си Египет се отказа от Сирия. Всеки мисли за собствената си кожа и Вавилон трябва да мисли за себе си. Колкото и да обичам Египет и да му желая доброто, за мен интересите на моята страна са по-важни от египетските и няма да се учудя, ако скоро ми се наложи да си тръгна и да се прибера във Вавилон, въпреки че това ще ми донесе голямо огорчение.

Така говореше той и никой разумен човек не можеше да отрече мъдростта на думите му. По такъв начин цар Бурабуриаш престана да изпраща играчки и пъстри яйца на тригодишната си съпруга в Ахетатон, макар тя да беше дъщеря на фараона и в жилите й да течеше свещена кръв.

Затуй пък в Ахетатон пристигна група хетски пратеници, много от които бяха знатни велможи. Те заявиха, че са дошли да заздравят традиционната дружба между Египет и Хати и същевременно да се запознаят с египетските нрави, за които били слушали много хубави неща, както и с египетската войска, от чиято уредба и въоръжение разчитали да се поучат. Държаха се стегнато и вежливо и на придворните поднесоха големи подаръци. На младия Тут, съпруг на Анхсенатон и зет на Ехнатон, между другото подариха изготвен от синкав метал нож, който беше по-остър и по-здрав от всеки друг нож. Момчето много се зарадва и не знаеше как да им се отблагодари. В Ахетатон единствено аз притежавах подобен нож. Вече описах, че с него се бях сдобил от един хетски пристанищен началник, когото навремето излекувах. Посъветвах Тут да го позлати и посребри по сирийски обичай, както сам бях поръчал да украсят моя в Симира. Стана великолепно оръжие и Тут така му се възхищаваше, че пожела един ден да го положат заедно с него в гробницата му. Беше слабовато, болнаво момче и за смъртта мислеше повече, отколкото беше обичайно за неговите връстници.

Хетските велможи наистина бяха приятни и възпитани мъже, по нагръдниците и наметките им проблясваха изображенията на крилати слънца и двуостри брадви. Техните внушителни носове, волевите им брадички и неукротимият им поглед на хищен звяр очароваха придворните дами, които като всички жени обичаха всяка новост. Затуй те си спечелиха много приятели и денонощно пируваха в палатите на знатните, докато съвсем се изтощиха и с усмивка се заоплакваха от главоболие. Със същата усмивка казваха:

— Знаем, че за нашата страна се разказват какви ли не ужасяващи истории, които завистливите народи съчиняват за нас. Затуй много се радваме на възможността да ви се представим лично, та със собствените си очи да се уверите, че сме възпитани хора и мнозина от нас знаят да четат и пишат. Ние не само че не ядем сурово месо и не пием детска кръв, както се говори за нас, ами умеем да се храним и по сирийски, и по египетски. При това сме кротки хора и не дирим свада, а напротив — даваме ви всякакви подаръци, без да искаме друга отплата, освен да споделите с нас неща, които ще ни бъдат от полза в стремежа ни да повишим познанията и възпитанието на нашия народ. Особено ни интересува например как си служат с оръжието вашите шардани, но същевременно се възхищаваме на изящните ви, позлатени бойни колесници, с които нашите тежки, неповратливи колесници без украса изобщо не могат да се сравняват. Не вярвайте на измислиците, разпространявани от митанските бежанци за нас, защото от тяхната уста говори озлоблението, след като в страха си побягнаха от своята родина и зарязаха имуществото си. Уверяваме ви, че нямаше да им се случи нищо лошо, ако си бяха останали у дома, и продължаваме да ги съветваме да се завърнат в страната си и да заживеят в сговор с нас. Няма да им придирваме за измислиците, понеже добре разбираме ожесточението им. Но вие също трябва да разберете, че Хати е малка страна, а пък имаме много деца, защото нашият велик цар Шубилулюма ги обича силно. Та изпитвахме нужда от земя за децата и нови пасища за добитъка, а в Митани имаше място за нас, тъй като тамошните жени раждат по едно, най-много по две деца. Освен туй непоносимо ни беше да гледаме каква неправда и насилие царяха в Митани. Честно казано, митанците сами ни повикаха на помощ, така че влязохме в страната им като освободители, а не като завоеватели. Сега в Митани има достатъчно място за нас, за децата и за добитъка ни и дори насън не се сещаме за нови походи, защото сме миролюбив народ. Искахме само достатъчно земя и след като я придобихме, ние се чувствуваме напълно задоволени.

Вдигаха чаши с изпъната ръка и величаеха Египет, а жените жадно се вглеждаха в набитите вратове и хищните им очи.

— Прекрасна страна е Египет и ние я обичаме — казваха те. — Ала и в нашата страна има какво да се научи. Убедени сме, че царят ни охотно ще заплати пътуването и престоя на ония високопоставени египтяни, които са дружелюбни към нас и желаят да опознаят нравите ни. Не е изключено и подаръци да им даде, защото много държи на египтяните и обича децата. Като стана дума за деца, ще напомним, че нашият цар иска жените ни да раждат по много, но нека красивите египтянки не се боят от нас — ще съумеем да се забавляваме с тях като културни хора и няма да им правим деца. Ще се любим по египетски, както се храним тук по египетски.

По този начин те ласкаеха високопоставените в Ахетатон и никой нищо не криеше от тях. Но според мен хетите донесоха в града полъха на смъртта, спомних си неприветливата им страна и набучените на кол магьосници покрай нейните пътища. Затуй не изпитах никаква тъга, когато си заминаха.

Самият Ахетатон вече не приличаше на себе си — жителите му бяха изпаднали във възбуда и по онова време ядяха, пиеха и се забавляваха настървено, както никога по-преди. Факлите пред домовете на знатните горяха до зори и от сутрин до вечер оттам отекваше музика и смях. Възбудата заразяваше дори слугите и робите, та те посред бял ден се клатушкаха пияни по улиците, без да зачитат някого и без да се стряскат от тоягата. Ала цялото това веселие беше болнаво, и наместо да удовлетворява хората, то ги изгаряше като изтощителна треска, защото целта им беше да се веселят, за да забравят бъдещето. Често сред веселбата, песните и опиянението над Ахетатон ненадейно падаше гробна тишина — смехът засядаше на гърлото и хората уплашено се споглеждаха, забравяйки подетите думи. Освен туй в Ахетатон се разнасяше странна, сладникава, противна миризма, чийто източник никой не познаваше и която нито благовонията, нито тамянът можеха да прогонят от хорските ноздри. Най-силно тя се усещаше призори и на залез-слънце, не идеше откъм реката, нито пък от рибните водоеми или от свещеното езеро на Атон и не изчезваше, макар че отходните тръби бяха отворени и почистени. Мълвеше се, че това била миризмата на проклятието на Амон.

Художниците също се заразиха от странната възбуда, рисуваха, оцветяваха и ваеха още по-усърдно, сякаш времето се изплъзваше между пръстите им и гледаха да изчерпят умението си, преди да е изтекъл последният час. В усърдието си преувеличаваха истината, окарикатуряваха я в резките на своите длета и остриета, надпреварваха се да изнамират все по-причудливи и неестествени форми за изкуството си, докато стигнаха до твърдението, че само с няколко черти и точици можели да пресъздават образ и движение. Замечтания човешки поглед представяха с една-единствена дъгичка, а с изображенията си на фараон Ехнатон стъписваха старите хора — дотолкова преувеличаваха неговите отекли бедра и мършава шия, макар че всъщност нямаше какво повече да им се преувеличава. На фараон Ехнатон посвещаваха такива творби, каквито според мен можеха да произхождат само от човек, който дълбоко го ненавиждаше. Те обаче се гордееха с художествените и скулптурните си постижения и възклицаваха:

— Така никой досега не е рисувал и ваял. Ето това е истината.

Но на приятеля си Тутмос казвах:

— Фараон Ехнатон те измъкна от тинята и те направи свой приятел. Защо тогава го изобразяваш така, като че ли дълбоко го ненавиждаш? И защо оскверни ложето му и опетни приятелството му?

— Не се бъркай в неща, които не разбираш, Синухе — отвръщаше Тутмос. — Може и да го ненавиждам, ала още повече ненавиждам себе си. Жаждата да творя ме изгаря, никога ръцете ми не са били толкова сръчни, а в ненавистта си недоволният от себе си художник, изглежда, създава по-изкусни творби, отколкото самодоволният и любвеобилният. Всички багри и форми извират от мен, многообразието също извира от мен и в каменните си скулптури аз увековечавам своята личност. Затуй нямам равен на себе си, превъзхождам всички хора и няма норми, които да не мога да наруша — изкуството ми стои над всички норми и аз съм по-скоро бог, отколкото човек. Сътворявайки багри и форми, аз се преборвам с неговия Атон и ще го надвия, защото създаваното от Атон е преходно, докато сътвореното от мен ще остане завинаги.

Но така той говореше, когато още от сутринта беше пил вино, та му прощавах подобни думи, защото от лицето му лъхаше тъга и по очите му личеше, че беше много нещастен.

Докато се случваше всичко това, реколтата бе прибрана от нивите, разливът придойде и пак се оттегли. Настъпи зима, а заедно с нея по египетската земя плъзна глад и вече никой не знаеше каква несрета щеше да донесе утрешният ден. С настъпване на зимата се разнесе мълва, че Азиру бил допуснал хетите в много сирийски градове и че с колесниците си те прекосили Синайската пустиня, нападнали град Танис и опустошили Долната земя чак до реката.




2


Ведно с тези лоши вести в Ахетатон пристигнаха Ейе от Тива и Хоремхеб от Мемфис, за да се посъветват с фараон Ехнатон и да спасят, каквото още можеше да се спаси. Присъствувах на разговорите им като лекар, защото се боях да не би фараонът да се развълнува и отново да се поболее от всичките лошотии, които трябваше да чуе и преглътне. Но той беше затворен, равнодушен и изслуша донесенията на Ейе и Хоремхеб, без да загуби самообладание. Жрецът Ейе поде и каза:

— Фараонските хамбари са празни, а от Куш тази година не изпратиха обичайните данъци, макар че много разчитах на тях. В страната цари голям глад, хората изравят от тинята корените на водораслите и къртят кората на овошките, за да имат нещо за ядене. Скакалци, бръмбари и жаби също ядат. Много вече измряха и още ще умрат, защото и при най-строго разпределяне фараонската пшеница няма да стигне за всички, а зърното на търговците е прекалено скъпо, за да се купува от бедния народ. Хората са обзети от голямо неспокойствие — селяните бягат в градовете, гражданите бягат по селата и всички викат: „Това е проклятието на Амон и ние страдаме заради новия бог на фараона!“ Ето защо, фараоне Ехнатон, спогоди се с жреците и върни властта на Амон, та хората да могат да му се молят, да му принасят жертви и да се успокоят. Върни му землищата, за да си ги обработва. Сега народът не смее да засява земята на Амон, а и твоите ниви останаха незасети, понеже ги смятат за прокълнати. За туй трябва да се спогодиш с Амон, и то докато е време, защото иначе ще си измия ръцете и няма да отговарям за последиците.

Хоремхеб пък каза:

— Бурабуриаш е откупил за себе си мир от хетите, а Азиру се е поддал на натиска им, допуснал ги е в градовете си и се е съюзил с тях. Техните войници в Сирия са колкото песъчинките край морето, а бойните им колесници са не по-малко от звездите на небето и това означава краят на Египет. Понеже нямат флотилия, те се изхитрили и с делви и гърнета закарали вода в пустинята. Толкоз много вода са закарали, че с пукването на пролетта през пустинята може да потегли многобройна войска, без да погине от жажда. По-голямата част от гърнетата са закупени от Египет, с алчността си търговците, които са им ги продавали празни, са копаели собствения си гроб. В нетърпението си Азируви и хетски бойни колесници предприеха разузнавателни набези до Танис и на египетска територия, с което нарушиха мира. Сами по себе си тези произшествия са незначителни и нанесените щети не са големи, но аз накарах да пуснат сред простолюдието слухове за страхотни опустошения и за жестокостите на хетите, така че народът е узрял за война. Още не е късно, фараоне Ехнатон. Заповядай да надуят тръбите, да развеят стяговете и обяви война! Свикай всички годни за оръжие мъже на площадките за учения, нареди да се събере всичката мед на страната за изготвяне на копия и стрели и ще видиш как властта ти ще бъде спасена! Аз ще я спася, ще поведа Египет на небивала война, ще разгромя хетите и ще ти възвърна Сирия. Това ще ми се удаде, ако Египет предостави на войската всичките си средства и житни запаси. Тогава гладът и от страхливеца ще направи воин. Дали ще е Амон или Атон — все едно, но чрез войната народът ще забрави Амон, неспокойствието му ще намери отдушник и победоносната война ще укрепи властта ти още повече. Обещавам ти победа, Ехнатон, защото аз, Хоремхеб, синът на сокола, съм роден за велики дела и сега удря часът, който цял живот съм очаквал!

При тези думи Ейе припряно се намеси:

— Не вярвай на Хоремхеб, фараоне Ехнатон, недей, сине мой, с езика му говори измяната и той жадува за твоята власт. Съветвам те да се спогодиш с жреците на Амон и да обявиш война, ала за главнокомандуващ назначи не Хоремхеб, а някой стар, изпитан воин, дето е изучавал военното изкуство според папирусите от времето на великите, фараони и на когото можеш да имаш пълно доверие.

— Жрецо Ейе — обади се Хоремхеб, — ако не стояхме пред фараона, щях да ти разбия мръсната муцуна. Мериш ме с твоята мярка и от устата ти говори измяната, защото тайно вече си преговарял с жреците на Амон и си се споразумял с тях зад гърба на фараона. Аз обаче няма да изменя на момъка, чиято слабост някога покрих с наметката си в пустинята край тиванските планини. Моята цел е величието на Египет и сега само аз мога да спася страната.

— Свършихте ли? — запита ги фараон Ехнатон и те в един глас отговориха:

— Свършихме. Тогава той рече:

— Преди да взема решение, трябва да бдя и да се моля. Но за утрешния ден свикайте всичко живо, поканете всички, които ме обичат, високопоставени и нисши, господари и слуги, дълбачите на гробници в планините също повикайте от селището им. Чрез тях искам да се обърна към моя народ и да оповестя решението си.

Те изпълниха повелята му и на следващия ден свикаха народа — Ейе с надеждата, че фараонът ще се спогоди с Амон, а Хоремхеб в очакване, че ще обяви война на Азиру и хетите. През цялата нощ фараонът будува и се моли крачейки възбудено в покоите си, без да хапне нещо и без дума да продума някому, така че като лекар бях разтревожен за него. На другия ден той биде изнесен пред народа, седна на трона с ясно и лъчисто като слънцето лице, вдигна ръка и заговори към стеклите се:

— Моята слабост е причина за днешния глад в Египет, тя е причина също така врагът да застрашава границите на страната. Трябва да знаете, че хетите се готвят да нападнат Египет откъм Сирия и че вражески крак скоро ще тъпче Черната земя. Всичко това се дължи на моята слабост, защото не разбрах достатъчно ясно гласа на моя бог и не изпълних волята му. Но сега моят бог ми се яви. Атон ми се яви, неговата истина пламна в сърцето ми и вече не съм слаб и колеблив. Аз съборих лъжовния бог, ала в слабостта си оставих всички други египетски богове да властвуват редом с единствения Атон и техните сенки потопиха Египет в мрак. Затуй свалете днес всички стари богове на Кеми и нека блясъкът на Атон да властвува като единствена светлина над страната. Още днес свалете всички стари богове, та на земята да настъпи царството на Атон!

Дочувайки думите му, тълпата ужасено зашумя, едни вдигнаха ръце, други се хвърлиха ничком пред фараона. Но Ехнатон повиши глас и твърдо призова:

— Вие, които ме обичате, идете и свалете всички стари богове на Кеми, събаряйте олтарите им, рушете статуите им, изливайте светената им вода, сривайте храмовете им, изличавайте имената им от всички надписи, дори в гробниците влизайте и изличавайте имената им, за да бъде избавен Египет! Високопоставени, намерете си бухалки! Ваятели, заменете длетата си с брадви! Строители, грабвайте чуковете и поемайте във всички посоки, тръгнете по всички градове и села да свалите старите богове и да изличите имената им! По този начин аз ще прочистя Египет от властта на злото.

Още тогава мнозина побягнаха в ужас, но фараонът пое дълбоко дъх, лицето му пламна в екстаз и той извика:

— Нека царството на Атон да дойде на земята! Затуй от днес нататък да няма роби и господари, стопани и слуги! Пред Атон всички са равни и свободни, никой не е длъжен да обработва другиму земята, нито пък да върти чужди мелнични камъни. Всеки да избере работа според волята си и да бъде свободен в постъпките си. Такава е повелята на фараона.

Тълпата престана да шуми, всички стояха онемели, с вперен в него поглед. Над Ахетатон се възцари гробна тишина и в ноздрите си усетих дъх на смърт. Но докато хората гледаха фараон Ехнатон вторачено, той се извиси в очите им, яркият екстаз по лицето му ги заслепи и силата му преля в тях, поради което те възторжено завикаха и си казваха един другиму:

— Такова нещо още не е бивало, но чрез него явно говори неговият бог и ние трябва да му се подчиним.

Възбудената тълпа се разпръсна, споровете продължиха и хората започнаха да се налагат с юмруци, а по ъглите на Ахетатон привържениците на фараона пребиваха старците, които говореха против него.

След като тълпата се разотиде, жрецът Ейе се обърна към фараона:

— Ехнатон, захвърли короната и счупи закривения скиптър, защото думите, които изрече, вече катурнаха престола ти…

— Думите, които изрекох — отвърна фараон Ехнатон, — ще направят името ми безсмъртно и властта ми ще пребъде в човешките сърца.

Тогава Ейе потърка ръцете си, плю на земята пред фараона, разтри храчката в прахта и добави:

— Щом е така, аз си измивам ръцете и ще постъпвам тъй, както намеря за добре, защото не се смятам задължен да отговарям за делата си пред един луд.

Той понечи да се оттегли, ала Хоремхеб го хвана за ръката и врата и без усилие го възпря, макар жрецът да беше едър, як мъж. Хоремхеб каза:

— Това е твоят фараон и ти си длъжен да изпълниш заповедта му, Ейе! Да не си посмял да му измениш, защото, ако му измениш, ще дойда и с ножа си ще ти разпоря корема, дори да се наложи със собствени средства да събирам войска, за да го сторя. Казвам ти го и не се шегувам. Лудостта му действително е голяма и не вярвам от нея да произтече нещо свястно. Но аз го обичам даже в лудостта му и ще му остана верен, понеже съм му дал клетва и някога прикрих слабостта му с моята наметка. В безумството му все пак има известен разум, защото ако свали само всички стари богове, това ще доведе до вътрешни раздори. Но като освобождава робите от мелниците и нивите, той забърква каша на жреците и спечелва народа на своя страна, въпреки че от това ще последват още по-големи неразбории. Както и да е — на мен ми е все едно, обаче какво ще правим с хетите, фараоне Ехнатон?

Седнал с отпуснати на коленете ръце, фараон Ехнатон не му отговори. Хоремхеб продължи:

— Ако ми дадеш злато и зърно, оръжие и бойни колесници, коне и власт да наемам войници и да повикам стражите от всички градове на Долната земя, тогава смятам, че ще мога да отблъсна хетското нашествие.

Екстазът по лицето на фараона бе угаснал, той вдигна зачервените си очи и тихо каза:

— Забранявам ти да обявяваш война, Хоремхеб. Но ако народът желае да защитава Черната земя, аз не мога да му попреча. Зърно и злато нямам за даване, камо ли оръжие. Пък дори и да имах, нямаше да ти ги дам, понеже на злото не искам да отвръщам със зло. Иначе отбраната на Танис можеш да подготвиш както си искаш, обаче кръв не проливай и се защитавай само ако те нападнат.

— Така да бъде — рече Хоремхеб. — На мен ми е безразлично. Ще умра значи в Танис по твоя заповед, защото без зърно и злато дори най-храбрата и обучена войска не може да се отбранява дълго. Но аз плюя на всяка нерешителност, фараоне Ехнатон, и ще се отбранявам според собствения си разум. Бъди здрав!

Той си тръна, Ейе също се оттегли и аз останах насаме с фараон Ехнатон, който ме погледна с безкрайно уморени очи и каза:

— След словото силите ме напуснаха, Синухе, но дори и отпаднал аз съм щастлив. А ти какво възнамеряваш да правиш?

Въпросът му така ме изненада, че го погледнах слисано. Той уморено се усмихна и запита:

— Обичаш ли ме, Синухе?

Когато признах, че го обичам, независимо от всичкото му безумие, той добави:

— Щом ме обичаш, тогава ти е ясно какво трябва да правиш, Синухе.

Добре знаех какво искаше от мене, но духът ми се бунтуваше срещу волята му. Накрая казах навъсено:

— Мислех си, че съм ти нужен като лекар, но щом не е така, ще си ида. Вярно, че не съм подходящ да руша статуи на богове и ръцете ми са слаби, за да държат чук, ала нека бъде волята ти. Народът сигурно ще ми съдере кожата, ще ми пръсне черепа и ще ме окачи на стената с главата надолу, обаче това едва ли ще те трогне. И така, ще замина за Тива, където има много храмове и хората ме познават.

Не ми отвърна нищо и аз ядосано си тръгнах, защото според мен всичко това беше неописуемо безразсъдство. Седнал на престола си, той остана сам, а аз се запътих при Тутмос, понеже имах нужда да излея гнева си в приятелска компания. Хоремхеб седеше в ателието на Тутмос. Заедно с тях се наливаше един стар пиян художник на име Бек. Слугите на Тутмос стягаха денкове и приготвяха господаря си за път.

— В прослава на Атон — извика Тутмос и вдигна златната си чаша. — Вече няма високопоставени и нисши, няма роби и господари, а пък аз, дето с ръцете си давах живот на камъка, отивам да сривам грозни статуи на богове. Нека пием, драги приятели, защото ми се струва, че на никого от нас не му остава много да живее.

Пихме, след което Бек рече:

— Фараонът ме измъкна от тинята и ме нарече свой приятел, а щом пропиех и дрехата си, той отново ме обличаше. Как тогава да не му доставя това удоволствие? Дано все пак смъртта да не причинява голяма болка, защото съселяните ми са злонравни и имат лошия обичай в яда си да грабват сърповете и с тях да разпарят корема на ония, които им досаждат.

— Никак не ви завиждам, макар да съм сигурен, че хетите имат още по-лоши обичаи — вметна Хоремхеб. — Всеки случай аз смятам да воювам срещу тях и да ги отблъсна, защото разчитам много на знаменията. Веднъж в Синайската пустиня видях пламнал храст или дърво, което не изгаряше, и по това разбрах, че съм роден за велики дела. С голи ръце все пак ще ми е трудно да върша велики дела, но може пък войниците ми да всеят страх сред хетите, като ги замерят с фъшкии!

— В името на Сет и всичките му дяволи! — извиках аз. — Кажете ми, защо го обичаме и му се подчиняваме, като знаем, че е луд и думите му са безразсъдни? Обяснете ми, ако можете.

— На мен той изобщо не ми влияе — реши Бек. — Аз съм един стар пияница и от смъртта ми никой нищо няма да загуби. Затуй ще му доставя удоволствие и ще си платя за всичките пиянски години, прекарани при него.

— Не само че не го обичам, но го и мразя — заяви Тутмос разгорещено. — Ще потегля да изпълня заповедта му тъкмо защото го мразя и искам да ускоря края му. Честна дума, всичко ми е омръзнало и се надявам скоро да свърши.

— Лъжете, свини — каза Хоремхеб. — Я си признайте, че като ви погледне в очите, хилавите ви гръбнаци се огъват и си въобразявате, че пак сте деца и си играете с агънцата на поляната. Аз съм единственият, който не се влияе от погледа му, но съдбата ми е свързана с него по друг начин и трябва да призная, че го обичам, въпреки че се държи съвсем като жена и говори с тънък глас.

При този разговор пиехме вино и гледахме как корабите поемаха надолу или нагоре по реката и как огромни тълпи заминаваха от Ахетатон. Някои високопоставени бягаха с най-хубавото от имуществото си, но мнозина тръгваха по поръка на фараона да свалят египетските богове и пееха химни за Атон. Предполагам, че песните им не са траели дълго и са засядали в гърлата им, когато са се озовали лице срещу лице с разярения народ в храмовете. Пихме цял ден, ала виното не разведри сърцата ни, защото бъдещето зееше пред нас като мрачна пропаст и приказките ни ставаха все по-горчиви.

На другия ден Хоремхеб отплава за Мемфис, откъдето щеше да продължи за Танис. Преди да замине, обещах да му заема толкова злато, колкото можех да измъкна от Тива, и да му изпратя половината от зърното, което притежавах. Едната половина смятах да използвам по собствено усмотрение, а другата обещах на него. Тъкмо в това, изглежда, се проявяваше грешката, дължаща се на моята мекушавост, и то беше определящо за живота ми: половината давах на Ехнатон, половината на Хоремхеб, но изцяло нищо никому не давах.




3


С Тутмос заминахме за Тива. Бяхме още далеч от града, когато течението започна да носи трупове. Подпухнали, те се поклащаха във водата, сред тях видяхме жреци с бръснати глави, високопоставени и нисши, стражи и роби. По косите, дрехите и кожата им можеше да се познае кой какъв е бил приживе, докато телата им потъмнееха и се разложеха или пък крокодилите ги разкъсаха. Не беше нужно крокодилите да плуват чак до Тива, за да ядат човешко месо — същото се случваше вредом във всички градове и села покрай реката. Много хора бяха погубени през онези дни и телата им политаха в реката, така че крокодилите станаха придирчиви в избора на храната си. Тези умни живини предпочитаха да ядат крехката плът на жени и деца и угоените тела на знатните, а не жилавото месо на носачите и робите. Ако крокодилите имат разум, което изглежда доста вероятно, мисля, че през онези дни те извънредно много са прославяли Атон.

Цялата река вонеше на смърт, а в нощния мрак вятърът довяваше откъм Тива лютивата миризма на дим. Тутмос иронично отбелязваше:

— Изглежда, че на земята действително е настъпило царството на Атон.

Но аз ожесточавах мекото си сърце и му казвах:

— Тутмос, досега подобно нещо не се е случвало и светът не ще има втора такава възможност. Не може да се омеси хляб, ако зърното не е смляно. Сега мелницата на Атон смила зърното. Омесим ли брашното на фараон Ехнатон, тогава светът наистина ще се промени и накрая пред Атон всички хора ще бъдат като братя.

За да прогони зловонието на смъртта, Тутмос пиеше вино и казваше:

— Извинявай, че с вино потискам слабостта си, но, честно казано, много ме е страх и краката ми се огъват, като си помисля какви изпитания ни предстоят. В такива времена най-добре е да се напиеш, защото пияният много не умува и не прави особена разлика между живота и смъртта, между хората и боговете.

Когато пристигнахме в Тива, на много места в града бушуваха пожари. Над града на мъртвите, където тълпата ограбваше гробниците и изгаряше балсамираните тела на жреците, също се издигаха пламъци. Откъм стените върху кораба ни се сипеха стрели, без някой да се интересува за намеренията ни. Когато слязохме на брега, видяхме екзалтирани кръстове да блъскат рогове в реката и да ги притискат с прътове, докато се удавят. По това отгатнахме, че старите богове вече са свалени и Атон е победил.

Веднага се отправихме към „Крокодилската опашка“, където заварихме Каптах. Беше съблякъл пищните си одежди, косата си беше нацапал с тиня и беше навлякъл сива бедняшка дреха. Златната плочка от избитото си око също бе свалил и великодушно поеше дрипави роби и въоръжени носачи от пристанището, нареждайки:

— Радвайте се и ликувайте, братя, защото днес е ден на голяма радост. Вече няма ни господари, ни роби, няма високопоставени, нито нисши, всеки е свободен да постъпва, както му харесва. Затуй пийте за моя сметка и дано си спомните за винарната ми, когато щастието ви се усмихне и докопате сребро или злато от храмовете на лъжовните богове или от домовете на злите господари. И аз съм роб като вас, родил съм се и съм израсъл като роб. Доказателство за това е окото ми, което един жесток господар избоде с острието си за писане, когато се разгневи, че съм пресушил бирата в паницата му и съм я напълнил със собствената си пикоч. Но такава неправда вече няма да се случва, по ничий гръб няма да играе тоягата и никой не ще е длъжен да работи, понеже бил роб. Всички само ще се радват, възторжено ще скачат и ще се забавляват, докато могат.

Едва след като изрече всичко това, той ни забеляза. Позасрами се от приказките си, отведе ни в една задна стаичка и каза:

— Най-разумно ще е да облечете по-прости дрехи и да нацапате ръцете и лицата си с тиня. Роби и носачи кръстосват улиците, превъзнасят Атон и в негово име пречукват с тоягите си всеки, който им изглежда прекалено дебел и не му личи да се е трудил. На мен ми простиха, че съм дебел, понеже съм бивш роб, а освен туй им раздадох зърно и ги поя безвъзмездно. Но кажете каква зла орис ви води в Тива тъкмо сега, когато градът е безжалостен към местните високопоставени.

Показахме му брадвите и чуковете си и отговорихме, че сме дошли да рушим статуите на лъжовните богове и да изличаваме имената им от всички надписи. Каптах дълбокомислено поклати глава и каза:

— Намеренията ви може да са добри и да допадат на простолюдието, стига да се погрижите народът да не разбере кои сте, защото могат да настъпят всякакви промени и роговете да отмъстят за делата ви, ако отново се домогнат до властта. Не ми се вярва това положение да трае дълго, понеже не виждам откъде робите ще си докарват жито да се прехранват. В това безвластие те извършиха неща, които накараха много от кръстовете да се разколебаят и да се върнат към Амон, за да се възстанови редът. Все пак наредбата на фараон Ехнатон за освобождаване на робите е доста умна и далновидна, защото по този начин мога да се отърва от всичките си негодни и престарели роби, които без полза ми ядат драгоценното зърно и масло. Вече не се налага да се охарчвам за изхранването и подслоняването на роби — мога да ги наемам и уволнявам, когато поискам. Без да се обвързвам с тях, мога да избирам работниците си и да им плащам колкото пожелая. Сега зърното поскъпна неимоверно и като изтрезнеят, те се надпреварват да ме молят за работа и техният труд ми излиза по-евтин от труда на по-раншните роби, защото скланят на всички условия, щом ще получат хляб. Ако преди робът крадеше, това си беше в реда на нещата и на стопанина не му оставаше нищо друго, освен да го напердаши. Но ако наеманият краде, него го осъждат да заплати кражбата с труд, докато по-рано можеха да му отрежат ушите и носа. Ето защо аз възхвалявам мъдростта на фараон Ехнатон и се надявам, че и други ще го възхваляват, щом се позамислят и прозрат изгодата си.

— Понеже спомена за зърното — рекох му аз, — помни, че половината от запасите ни съм обещал на Хоремхеб, за да може да воюва срещу хетите, и това зърно трябва да го натовариш незабавно на кораби за Танис. Другата половина ще накараш да смелят, да омесят хлябове и да ги раздадат на гладуващите във всички градове и села, в които е складирана пшеницата ни. Когато разпределят хляба, слугите ти не бива да вземат отплата, а ще казват: „Този хляб е на Атон, вземайте и яжте в името на Атон и прославяйте фараон Ехнатон и неговия бог!“

При тези думи Каптах разкъса дрехата си, защото беше дреха на роб и от разкъсването и много не губеше. Заскуба косите си, така че от засъхналата тиня се вдигна прах, и горчиво завика:

— Това ще те разори, господарю! Откъде ще печеля аз тогава? Заразил си се от безумството на фараона, та стоиш на главата си и ходиш заднишком. Ох, горко ми, че доживях да видя този ден! Сега и скарабеят едва ли ще ни помогне, защото никой няма да те благославя, че раздаваш хляб, а пък проклетникът Хоремхеб нагло отговаря на напомнителните ми писма и ме подканя да отида сам да си взема златото, което му дадох от твое име. Твоят приятел Хоремхеб е по-долен от разбойник. Разбойникът отмъква каквото има за отмъкване, а той обещава да плати лихва за отмъкнатото и залъгва заемодавците с празни надежди, докато накрая черният им дроб се пръсне от ядове. Но по очите ти познавам, че не се шегуваш, господарю, и че вайканията ми няма да помогнат. Затуй ще изпълня волята ти, макар че тя ще те доведе до сиромашия.

Оставихме Каптах да любезничи с робите и да се пазари в задните стаички за свещени съдове и други скъпоценности, които носачите бяха плячкосали от храмовете. Всички почтени хора се бяха притаили зад залостените врати на домовете си и улиците пустееха. Няколко храма, в които жреците се бяха затворили, бяха подпалени и още горяха. Влизахме в ограбени храмове да изличаваме имената на богове от свещените надписи и срещахме други привърженици на фараона, заети със същата работа. Така усърдно размахвахме чуковете, че от камъка хвърчаха искри. Опитвахме се да си внушим, че вършим важна работа и че чуковете ни полагат началото на нова ера в Египет. От въртенето на длетото ръцете изтръпваха и дланите боляха. Ден след ден вършехме все същата работа и не си давах почивка ни за ядене, ни за сън, защото работният ни участък нямаше предели. Понякога богомолци, водени от жреци, се втурваха да попречат на работата ни, замеряха ни с камъни и ни се заканваха с тояги. Ние ги прогонвахме с чуковете си, а веднъж в яростта си Тутмос пръсна черепа на един стар жрец, който искаше да запази своя бог. Защото от ден на ден ни обземаше все по-голямо настървение и ние работехме, за да не виждаме онова, което ставаше около нас.

Народът обаче страдаше от глад и недоимък. Щом се нарадваха на свободата си, робите и носачите забиха на пристанището сини и червени колове, събраха се около тях и образуваха собствени стражеви дружини, които тръгнаха да разграбват къщите на роговете и знатните, за да поделят зърното, маслото и богатствата им сред народа, без стражите на фараона да могат да ги възпрат. Каптах наистина нае хора да смелят зърното и да омесят хляб, но тълпата го грабваше от слугите му и казваше: „Този хляб е краден от бедните и затуй е справедливо да се подели сред бедните.“ И никой не благославяше името ми заради раздаденото зърно, макар че бях осиромашал в течение само на един лунен месец.

Така изтекоха четиридесет денонощия, а безредието в Тива ставаше все по-голямо — мъже, които по-рано бяха отмервали злато, просеха по уличните ъгли, а жените им разпродаваха на роби накитите си, за да купят хляб за децата си. Тогава в една късна нощ Каптах дойде у дома и каза:

— Господарю, време е да бягаш, защото доста скоро царството на Атон ще рухне и не вярвам някой честен човек да съжалява за него. Законът и редът ще се върнат, предишните богове също, ала преди туй крокодилите ще бъдат нахранени, и то по-обилно от когато и да било, понеже жреците възнамеряват да прочистят Египет от лошата кръв.

— Откъде знаеш това? — запитах го.

— Че нали винаги съм бил предан рог и тайно съм се молил на Амон — възкликна той най-невинно. — Освен туй на жреците щедро предоставях златото си, защото плащат четвъртина и даже половина лихва и залагат землищата на Амон срещу злато. За да спаси кожата си, Ейе се е споразумял с жреците и по този начин стражите ще минат на тяхна страна. Всички заможни и знатни египтяни също се върнаха в лоното на Амон, а жреците повикаха негри от Куш и събраха наемници измежду шарданите, които досега върлуваха из страната. Наистина, Синухе, не след дълго мелницата ще се завърти и зърното ще бъде стрито, но хлябът, който ще се замеси от брашното, ще бъде благодарността на Амон. Намъчих се от тая неразбория, макар че от нея доста забогатях.

— Фараон Ехнатон в никакъв случай няма да се съгласи на това! — извиках, потресен от думите му, но Каптах лукаво се усмихна, потърка с показалец избитото си око и каза:

— Никой няма и да го пита. Ахетатон вече е прокълнат град и всеки, който остане в него, е обречен на смърт. Като вземат властта в ръцете си, те ще затворят всички пътища, водещи натам, реката също ще завардят, така че всеки останал в Ахетатон ще загине от глад. Настояват фараонът да се завърне в Тива и да се поклони на Амон.

Тогава мислите ми се избистриха, пред себе си видях лика и очите на фараон Ехнатон, в които беше изписано разочарование, по-горчиво от смъртта, и казах:

— Такъв позор не бива да се допуска, Каптах. Много пътища сме пребродили двамата с теб. Затуй нека заедно достигнем края и на този път, Каптах. След като раздадох зърното си, аз осиромашах, ти продължаваш да си богат. Купи колкото се може повече копия, стрели и боздугани, раздай ги на робите и носачите от пристанището и привлечи със златото си стражите, за да бранят тях и фараона! Не знам какво ще излезе от всичко това, Каптах, ала пред света никога не е стояла такава възможност за обновяване на всичко старо. Когато земята се разпредели между бедните и в градините заиграят децата на робите, тогава народът сигурно ще се успокои, всеки ще има свой имот, ще работи драговолно и всичко ще бъде по-хубаво отпреди. Но Каптах се разтрепера и рече:

— Господарю, нямам желание на стари години пак да започвам тежка работа. Те вече изпратиха знатните да въртят мелнични камъни и ги бият с тояги, а жените и дъщерите на заможните накараха да развличат роби и носачи в публичните домове. Това не само че не е хубаво, ами е лошо. Господарю Синухе, не настоявай да поема по този път! Като разсъждавам, спомням си за тъмната пещера, в която някога те последвах. Заклех се никога да не ти говоря за нея, но сега я споменавам, защото се налага. Господарю, ти отново си решил да влезеш в тъмна пещера, без да знаеш какво те очаква там. Ако влезеш, може да установиш, че те очаква някакво разлагащо се чудовище и зловонна смърт. Защото след всичко преживяно богът на фараон Ехнатон изглежда не по-малко ужасен от критския бог. Той кара най-добрите и даровити египтяни да танцуват пред бикове и ги отвежда в тъмна пещера, от която няма връщане. А те влизат в нея възторжено, с танци, с упование в умението си и с надеждата, че там ще намерят просторите на Западната страна. Не, господарю, в пещерата на Минотавър втори път няма да те последвам.

Не плачеше и не се вайкаше както друг път. Говореше ми сериозно, заклеваше ме да се откажа от намеренията си и накрая каза:

— Ако не мислиш за себе си и за мен, то помисли поне за Мерит и за малкия Тот, които те обичат. Отведи ги оттук и ги скрий на сигурно място, защото, щом Амон започне да мели зърното, в Тива животът им няма да бъде в безопасност.

Но фанатизмът ме беше заслепил, неговите предупреждения ми се струваха необосновани и аз самоуверено казах:

— Че кой ще посегне на една жена и на невръстно дете? У дома те са в безопасност, защото Атон трябва да победи и ще победи. В противен случай не си заслужава да се живее. Народът все пак има разум и знае, че фараонът му желае само доброто. Нима е възможно народът да предпочете да се върне в царството на страха и мрака? Тъмната пещера, за която спомена, е именно пещерата на Амон, а не на Атон. Няколко подкупени стражи и няколко страхливи високопоставени не ще успеят да свалят Атон, когато зад него стои целият народ.

— Аз казах каквото имах да казвам, и повече няма да повтарям — рече Каптах. — Горя от желание да ти разкажа една малка тайна, но понеже не е моя, не бива да я издавам. Иначе тя сигурно ще те изкара от полудата. И така, да не ме кориш, господарю, ако отпосле с камък раздираш коленете и лицето си от отчаяние. Не ме кори също, ако чудовището те погълне. При мен е по-иначе — аз съм бивш роб и нямам деца да скърбят за смъртта ми. Затуй ще те съпроводя и по този последен път, макар да знам, че всичко ще бъде нахалост. Да влизаме в тъмната пещера, господарю, както навремето. Аз ще те следвам, но ако позволиш, ще си взема делва с вино за из път.

— От този ден насетне Каптах започна да пие — от сутрин до вечер и от вечер до зори, но той и пиян изпълни поръката ми. Неговите слуги раздаваха оръжие край сините и червените колове на пристанището, той канеше тайно началниците на стражата в „Крокодилската опашка“ и ги подкупваше да вземат страната на бедните срещу богатите. С пиянството си Каптах не се отличаваше много от другите хора, защото и те пиеха непрекъснато — Тутмос пиянствуваше, робите пропиваха заграбената плячка, а заможните продаваха последните си накити, за да се сдобият с вино, и всички казваха: „Да ядем и да пием, че никой не знае какво ще ни донесе утрешният ден.“

Веднъж в „Крокодилската опашка“ дойде един тивански стихотворец, който така бе задлъжнял на Каптах, че Каптах бе принуден да го пои непрестанно с надеждата някой ден да прибере вересиите си. Влезе със светнали очи, подръпна косите си и заяви:

— Открих нещо велико, най-великото и най-важното нещо, откривано досега. Хрумването ми е по-удивително от всички размисли и видения на фараона. Онова, което става около нас, е лошо и нередно, неправдата надвива справедливостта, жестокостта надвива благодушието, злобата надвива добротата. Но за това не си заслужава да скърбим, понеже то е само сън — на умиране ние се събуждаме, сънят изчезва и не ни гнети. Нямаше да имам нищо против да сънуваме приятни сънища както преди. Сега обаче всички ние сънуваме кошмари, сънят ни е толкова неспокоен и тежък, че е за предпочитане да се събудиш вместо да сънуваш. Затуй си рекох: Няма Тива, няма Нил, няма Египет, няма ни ниви, ни градове, няма нито богати, нито сиромаси, нито господари, нито роби — всичко това е мъчителен сън, който сънувам и фараонът с виденията си е само сън, който сънувам. Но този сън вече много ми дотегна, защото е по-неприятен от дълготраен махмурлук. И аз реших сам да се разбудя, та да няма ни Египет, ни фараон.

— Изричайки тези думи, той ненадейно измъкна кремъчния си бръснач и преряза гърлото си, преди някой да успее да го възпре. Кръвта му изпръска столовете и чергите, така че със смъртта си той причини на Каптах още по-големи щети, отколкото приживе.

Ала думите му се разчуха из Тива и немалко мирни и тихи хорица, на които тревожното време бе дотегнало, споделяха помежду си: „Животът ни е някакъв кошмар, а смъртта е приятно пробуждане. Да поемем тогава смирено от мрачния ходник на живота към утрото на смъртта.“ Така мнозина се самоубиваха, а някои погубваха също жените и децата си, за да не виждат и понасят всичкото зло, което се ширеше в Тива заради Атон.

Защото по онова време, когато царството на Атон дойде на земята, в Тива цареше глад и настървение, духовете на хората бяха объркани и те ходеха като замаяни дори без да са пили. Вече нямаше значение кой носи кръст и кой не — единствено наличието на оръжие, на здрави юмруци и силен глас означаваше нещо, защото, който можеше да вика най-силно, неговата дума се чуваше. Ако на улицата някой видеше хляб в ръката на другиго, грабваше го и казваше: „Дай ми хляба си, защото пред Атон всички сме братя и не е редно аз да гладувам, докато брат ми се тъпче с хляб!“ Ако някой срещнеше минувач, облечен в изящен лен, казваше: „Дай ми дрехата си, защото сме братя в името на Атон и не е редно единият от братята да се облича по-хубаво.“ Онзи, на чиято яка или дреха забележеха рог, пращаха го да върти мелнични камъни, да изравя корени от земята или да събаря изгорели къщи, но някои биваха претрепвани или хвърляни в реката да ги изядат крокодилите. Защото крокодилите идваха вече до кейовете на Тива, без някой да ги закача, а тракането на челюстите и плясъкът на опашките им се смесваше с врявата на препиращите се край сините и червените колове.

Вече не съществуваше никакъв ред, тъй като ония, дето викаха най-гръмогласно, казваха: „Трябва да поддържаме ред и дисциплина в името на Атон. Затуй нека съберем всичкото зърно, да си го поделим и никой повече да не граби на своя глава. Ние, най-силните, ще обираме задружно и ще разпределяме плячката между останалите.“ Така най-гръмогласните се сдружаваха, биеха с тояги опитващите се да обират на своя глава, грабеха още по-безогледно, убиваха всеки, който им се опънеше, ядяха до пресита, обличаха се в царски лен и носеха златни и сребърни накити на врата и китките си. Сред тях имаше мъже, чиито уши и нос бяха отрязани за позорни деяния, по глезените им личаха следи от вериги, а по гърбовете им — белези от бой с тояги. Но те се гордееха с тези следи, разголваха срама си да го види народът и казваха: „Всичко това сме го изстрадали заради Атон, нима не ни се полага отплата?“ Човек не можеше да ги различи от ония, които като рогове са били изпратени в рудниците и каменоломните, а сега се завръщаха като кръстове и изчезваха в тълпата. Обаче на златния палат отвъд реката никой не посягаше, защото той беше дом на фараона. Там Ейе все още носеше закривения скиптър и камшика на фараона и закриляше жреците на Амон.

Така изтекоха два пъти по тридесет дни и земното царство на Атон не издържа по-дълго. То рухна, защото негрите, докарани с кораби от Куш, и наетите от Ейе шардани обкръжиха града, затвориха всички пътища и завардиха реката, така че никой не успя да избяга. Роговете въстанаха навред из града и жреците им раздаваха оръжие от подземията на Амон. Ония, които нямаха оръжие, бяха заякчили на огън заострените си тояги, бяха обковали с мед бухалките и точилките си, а накитите на жените се бяха превърнали във върхове на стрели. Роговете въстанаха, а заедно с тях на бунт се вдигнаха всички, които желаеха доброто на Египет, вдигнаха се дори кротките, спокойните и смирените, казвайки: „Искаме да се върне старият ред, защото новият ред ни дойде до гуша, а и Атон достатъчно ни е ограбвал.“




4


Но аз, Синухе, обяснявах на народа:

— Възможно е през тези дни да са били извършени много злини, възможно е правдата да е бивала потъпквана от неправдата и доста невинни да са пострадали вместо безчестните, ала независимо от това Амон е бог на страха и мрака и властвува над хората поради тяхното невежество. Атон, който живее в нас и извън нас, е единственият бог и други богове няма. Затуй борете се за него, роби и бедняци, носачи и слуги! Вие няма какво да губите, но ако победи Амон, робството и смъртта няма да ви се разминат. Борете се за фараон Ехнатон, защото подобен нему не се е раждал, чрез неговите уста говори богът и друга такава възможност за обновяване на света никога не е имало, нито пък ще има след него!

Обаче робите и носачите се заливаха от смях и казваха:

— Не дрънкай глупости за Атон, Синухе. Всички богове и всички фараони са еднакви. Но ти, Синухе, макар и наивен, си добър човек, превързваш премазаните ни ръце и лекуваш обелените ни колена, без да искаш отплата. Затуй захвърли този боздуган — така или иначе не можеш да го размахаш, защото от теб войник не става. Роговете ще те пречукат, ако го видят в ръцете ти, а ние не ти желаем злото. За нас няма значение дали ще умрем, понеже ръцете ни са изцапани с кръв. Добре си поживяхме, спахме под балдахини и пихме от златни бокали, макар че вече не знаем дали това си струваше всичките напъни. Всеки случай празникът ни свърши и смятаме да умрем с оръжие в ръка, защото, след като вкусихме свободата и хубавите дни, към робство не ни се връща. Лекувай раните и облекчавай болките ни, ако искаш, само не се олюлявай с боздугана си сред нас. При тази гледка така ни досмешава, че се превиваме от смях, изпускаме копията си и ставаме лесна плячка за негрите, шарданите и роговете на Амон.

Думите им ме накараха да се засрамя, зарязах боздугана и от дома си донесох лекарското сандъче в „Крокодилската опашка“, за да се погрижа за раните им. Три дни и три нощи в Тива се водеше битка, безброй хора сменяха кръста с рог и заставаха на страната на Амон, а още повече бяха ония, които захвърляха оръжието и се криеха по къщите и избите, в хамбарите и празните кошове на пристанището. Но робите и носачите се биеха, а най-храбри в боя бяха ония, чийто глас се бе чувал най-малко. Редом с тях се биеха всички, на които носът и ушите бяха отрязани и затуй не се съмняваха, че ще бъдат разпознати.

Три дни и три нощи в Тива се водеше битка, робите и носачите палеха къщите и нощем се биеха при светлината на пожарите. Негрите и шарданите също палеха къщите, обираха ги и поваляха всеки изпречил се на пътя им, все едно дали беше кръст или рог. Техен военачалник и ръководител на обсадата беше същият Пепитатон, който беше наредил да избият тълпата по алеята на овните и пред храма на Амон, само че сега той отново се казваше Пепитамон. Ейе го беше избрал като най-достоен и най-учен сред военачалниците на фараона.

А пък аз, Синухе, превързвах в „Крокодилската опашка“ ранените роби и оправях разбитите глави на носачите, Мерит нарязваше на превръзки всички мои и нейни дрехи, както и дрехите на Каптах, а малкият Тот носеше вино за ония, чиито болки трябваше да се облекчат. Доколкото можеха, превързаните се връщаха в боя, който последния ден се водеше само на пристанището и в бедняшкия квартал. Привикнали да воюват, негрите и шарданите покосяваха хората като житни класове, по тесните улички шуртеше кръв и през каменните кейове се стичаше в реката. Никога в Кеми смъртта не е имала такава богата жътва както през онези дни. Щом някой паднеше и не можеше да се вдигне, негрите и роговете го пробождаха с копия. По същия начин робите и носачите се отнасяха с роговете, попаднали в ръцете им. Но за всичко това знаех малко, понеже превързвах рани в „Крокодилската опашка“, без да се оглеждам наоколо. Вършех го, струва ми се, заради фараон Ехнатон, ала не съм много сигурен, тъй като човек не познава собственото си сърце.

За свои предводители носачите и робите бяха избрали най-силните и гръмогласни мъже. Посред боя тези предводители идваха в „Крокодилската опашка“ да се ободрят с вино. Бяха опиянени от кръвта и битката, усмихваха ми се, потупваха ме по рамото с коравите си длани и казваха:

— На пристанището сме ти запазили удобен кош, в който можеш да се скриеш, Синухе, защото едва ли имаш желание довечера да увиснеш редом е нас на стената с главата надолу. Май че е време да се скриеш, Синухе, безполезно е да превързваш рани, които след малко пак ще зейнат.

— Аз съм царски лекар и никой не ще се осмели да ме докосне — отговарях аз, а те още повече ми се смееха, наливаха се с вино и се връщаха в боя.

По едно време Каптах дойде при мен и каза:

— Къщата ти гори, Синухе, а роговете са намушкали Мути, понеже ги заплашила с бухалката си, когато подпалвали дома ти. Време е да се облечеш в най-изящен лен и да окачиш всички знаци на достойнството си, за да се спасиш. Остави ги тия ранени роби и разбойници и ела в задната стаичка. Заедно ще се преоблечем и ще посрещнем военачалниците на Ейе както подобава на достойнството ни. От разбойниците успях да скрия няколко делви с вино, за да мога да омилостивя жреците и офицерите и да продължа да упражнявам почтения си занаят.

Мерит също ме прегърна и помоли:

— Спасявай се, Синухе! Ако не искаш да го сториш заради себе си, стори го заради мен и малкия Тот!

Ала будуването, отчаянието, смъртта и шумът на битката ме бяха изнервили, та не се вслушах в сърцето си и извиках:

— Какво ме е грижа за къщата, за мен, за теб, за Тот? Кръвта, която тече, е кръв на моите братя пред Атон и ако царството му рухне, за мен няма вече живот!

Не знам защо приказвах такива безсмислици — в мен явно говореше нещо друго, а не кроткото ми сърце. Не знам също дали изобщо щеше да ми се удаде да избягам, или да се спася, защото само след миг шарданите и негрите разбиха вратата на кръчмата и се втурнаха вътре, водени от жрец с бръсната глава и с лъснало от елей лице. Те започнаха да избиват ранените, които лежаха окървавени на пода. Със свещения си рог жрецът избождаше очите им, а оцветените на ивици негри скачаха върху тях, така че от раните им бликваше кръв.

— Това тук е свърталище на Атон, да го прочистим с огън! — извика жрецът.

Пред очите ми пръснаха главата на малкия Тот и с копията си погубиха Мерит, която се опита да го опази в обятията си. Не можах да ги защитя, защото жрецът ме удари с рога по главата и викът заглъхна в гърлото ми. Оттам насетне не знам какво се е случило.

Свестих се на улицата пред „Крокодилската опашка“ и отпърво не съзнавах къде се намирам — струваше ми се, че съм сънувал или съм умрял. Жреца го нямаше, войниците бяха оставили копията си и пиеха вино, с което ги черпеше Каптах, а офицерите им ги подканяха със сребровезаните си камшици да продължат битката. Пред мен „Крокодилската опашка“, която отвътре беше облицована с дърво, гореше в ярки пламъци като суха крайбрежна тръстика. Тогаз си спомних всичко и опитах да се изправя, но силите ми изневериха. Като не можах да се вдигна, полазих, опрян на ръце и колене, добрах се до вратата и запълзях през огъня, за да стигна до Мерит и Тот. Оредялата ми коса се опърли, дрехите ми пламнаха и на ръцете и коленете ми пареше. Тогава Каптах дотича с викове и вопли, издърпа ме от огъня и ме оваля в прахта, докато пламъците по дрехите ми угаснаха. При вида на всичко това войниците се разсмяха и се заудряха по коленете, а Каптах им рече:

— Трябва да се е побъркал, нали жрецът го фрасна с рога, за което обаче ще си получи наказанието. Това е царският лекар и на него не е редно да се посяга. Освен туй той е жрец от първа степен, ала се наложи да навлече прости дрехи и да снеме знаците на достойнството си, за да се опази от развилнялата се тълпа.

Аз обаче седях в уличната прах, хванал с обгорели ръце главата си, сълзи бликаха от опърлените ми очи, виках и ридаех:

— Мерит, Мерит, моя Мерит!

Но Каптах ме сръга грубо и просъска:

— Млъкни, глупако, малко ли злини докара на всички ни с твоето безумство? — Понеже не млъквах, той приближи лицето си до моето и горчиво зашепна: — Дано всичко това те вразуми, господарю. Както знаеш, сега чашата ти е пълна и препълнена. Макар и много късно, ще ти кажа, че Тот беше твой син, заченат от твоето семе, когато за първи път прегърна Мерит и легна с нея. Казвам ти го, за да ти дойде умът в главата. Тя не искаше да го узнаеш, защото беше горда и самотна и ти щеше да я зарежеш заради Ахетатон и фараона. Твоя кръв беше малкият Тот и ако ти не беше съвсем оглупял, щеше да видиш в очите му твоите очи, а в очертанията на устните му — твоите устни. Живота си щях да дам, ако можех да го спася, но заради безумството ти не можах, а и Мерит не искаше да тръгне без теб. Двамата умряха заради твоето безразсъдство и дано сега най-сетне се вразумиш, господарю.

Думите му ме накараха да онемея, погледнах го втренчено и запитах дали това е истина. Но като размислих, отговорът му не ми беше нужен, за да прозра, че е така. Затуй останах да седя в уличната прах, без да плача и без повече да усещам болка. Целият се вцепених, сърцето ми се затвори и ми беше безразлично какво ще ми се случи.

Пред мен „Крокодилската опашка“ гореше в огнени пламъци, обвивайки ме в дим и сажди, и заедно с нея изгаряха телцето на Тот и хубавата снага на Мерит. Изгаряха сред труповете на избитите роби и носачи, без да мога поне да ги съхраня за вечен живот. Тот е бил мой син и ако предположенията ми бяха истина, тогава в жилите му, както и в моите, е течала свещената кръв на фараоните. Ако го бях знаел, всичко може би щеше да бъде по-иначе, защото заради сина си човек е в състояние да извърши нещо, което заради себе си не би извършил. Сега обаче беше прекалено късно, свещената му кръв изгаряше заедно с кръвта на робите и носачите, него вече го нямаше и подозирах, че Мерит бе мълчала не само от гордост и самота, но и заради моята страшна тайна. Затуй седях в уличната прах сред дим и искри и пламъците от техните тела изгаряха лицето ми.

Оттам насетне бях като замаян, оставих се Каптах да ме води, където пожелае, и го следвах безпрекословно. Отведе ме при Ейе и Пепитамон. Битката беше стихнала и докато бедняшкият квартал продължаваше да гори, те, седнали на златни тронове, издаваха присъди на пристанищния кей, а войниците и роговете изправяха пред тях пленниците. Заловените с оръжие в ръка биваха окачвани на стената с главата надолу, всеки, у когото се намереше плячкосано имущество, биваше хвърлян в реката да го изядат крокодилите, а който носеше на врата или дрехата си кръста на Атон, биваше налаган с тояги и изпращан на принудителна работа. Жените предоставяха за развлечение на войниците и негрите, а децата поверяваха на Амон да ги възпитава в храмовете си. Смъртта вилнееше на тиванския бряг — Ейе беше безпощаден, защото искаше да спечели благоволението на жреците и казваше:

— Ще прочистя Египет от лошата кръв!

Пепитамон също свирепствуваше, понеже робите и носачите бяха обрали дома му, бяха отворили клетките на котките му и изяли храната им, а млякото и сметаната им бяха отнесли на децата си, така че от глад котките му се бяха озверили. Ето защо той също нямаше милост и за два дни всички градски стени се покриха с телата на мъже, провесени с главата надолу.

А ликуващите жреци издигнаха изображението на Амон в неговия храм и му принесоха обилни жертви. Статуите на всички останали богове също бяха върнати на местата им и жреците оповестиха на народа:

— В Кеми вече няма да има глад и сълзи, защото Амон се завърна и ще благослови всички вярващи в него. Отново ще засеем неговите ниви и семената му ще родят хилядократна реколта, охолството и богатството пак ще се върнат в Египет.

При все това в Тива цареше небивал глад и нямаше къща, в която да не се проливат сълзи, защото шарданите и негрите безогледно плячкосваха града, без да правят особена разлика между кръстове и рогове, изнасилваха жени, продаваха деца в робство и нито Пепитамон можеше да ги обуздае, нито властта на Ейе беше достатъчна, за да ги укроти.

— Властта е в остриетата на копията и в боздуганите ни, та си затваряйте устата и не ни пречете — казваха те.

Защото Египет вече нямаше фараон — жреците бяха обявили Ехнатон за лъжефараон и проклели града му, а неговият приемник трябваше първо да дойде в Тива, да се поклони на Амон и да му принесе жертва, преди жреците да го признаят за фараон.

Виждайки цялата тази бъркотия, Ейе назначи Пепитамон за наместник в Тива и незабавно замина за Ахетатон, за да накара фараон Ехнатон да отстъпи властта и с помощта на приемника му да заякчи собствената си власт. На мен ми каза:

— Последвай ме, Синухе. За да наложа волята си на лъжефараона, може да ми потрябва лекарски съвет.

— Ще те последвам, Ейе, защото искам чашата ми да е пълна — отвърнах аз, ала той не разбра смисъла на думите ми.




5


И ето, придружавайки жреца Ейе, аз се завърнах при прокълнатия фараон в Ахетатон. Ала в Танис Хоремхеб също беше чул за събитията в Тива и навред покрай реката, бе стегнал набързо военна флотилия и поел нагоре към Ахетатон. По пътя му всички крайбрежни селища се усмирявали, храмовете отново отваряли вратите си, статуите на боговете били върнати на местата им и предполагам, че крокодилите пак са прославяли името му. Но той бързал да пристигне в Ахетатон едновременно с Ейе, за да се пребори с него за властта, та затова пощадявал всички роби, които слагали оръжието, и не наказвал ония, които доброволно сменяли кръста на Атон с рога на Амон. По тази причина народът величаеше снизхождението му, макар че то идеше не от сърцето му, а от желанието да запази живота на всеки годен да воюва. По протежение на реката, откъдето минавала флотилията му, жреците също го величаели, понеже отварял затворените храмове, вдигал съборените статуи на боговете и им принасял жертва, когато бивал в добро настроение.

Но Ахетатон беше прокълнато място, жреците и роговете охраняваха всички пътища, водещи натам, и погубваха всеки, който бягаше от него, ако не склонеше да замени кръста си с рог и да принесе жертва на Амон. Реката също бяха затворили с медни вериги, така че и по нея никой не можеше да се измъкне. Обаче повечето бегълци драговолно принасяха жертви на Амон и проклинаха Атон, защото той бе омръзнал и на жителите на Ахетатон. Когато съзрях града от кораба, ме можах да го позная — в него цареше мъртва тишина, цветята в парковете бяха повехнали, а зелената трева — пожълтяла, тъй като вече никой не поливаше градините и насажденията. Дори птички не пееха в изсушените от слънцето дървета. Над града се разнасяше страшната сладникава миризма на проклятието, дето никой не знаеше откъде иде. Високопоставените бяха напуснали домовете си, слугите им първи бяха избягали, строителите и дълбаещите гробници в планините бяха изоставили селището си, без да вземат със себе си дори кухненските съдове, защото никой не се осмеляваше да отнесе нещо от прокълнатия град. Кучетата, вили до изнемога, бяха измрели в клетките си, а в яхърите конете бяха издъхнали, след като бягащите слуги бяха прерязали сухожилията на краката им. И тъй, великолепният Ахетатон беше вече мъртъв град и с пристигането ми от него ме лъхна дъх на смърт.

Фараон Ехнатон обаче продължаваше да обитава ахетатонския златен палат, семейството му живееше с него, а и най-верните от прислугата бяха останали в негова близост заради Атон. Останали бяха също най-възрастните придворни, прекарали живота си в златния палат, така че не можеха да си представят друго обиталище. Не знаеха нищо за събитията по света, тъй като от няколко месеца в Ахетатон не бе пристигал нито един вестоносец. Провизиите в златния палат бяха свършили и по желание на фараон Ехнатон всички се препитаваха със сух хляб и бедняшка каша. Но най-предприемчивите ловяха с куки риба от реката или убиваха птици с бумеранги и скришом се хранеха с тях.

Жрецът Ейе ме изпрати първо сам да разкажа на фараона за всичко случило се, защото бях негов приятел и щеше да ми повярва. Така отново застанах пред фараона, ала у мен всичко беше застинало, не изпитвах нито радост, нито скръб — сърцето ми се бе затворило за него. Отпуснал вяло ръка върху коляното, той извърна побледнялото си от изтощение лице към мен, изгледа ме с помръкнал поглед и запита:

— Синухе, ти ли си единственият, който се завръща при мен? Къде са всички мои следовници? Къде са ония, които ме обичаха и които обичах?

— Старите богове отново властвуват в Египет — казах аз. — В Тива жреците принасят жертви на Амон пред ликуващата тълпа. Те те проклеха, фараоне Ехнатон, проклеха града ти, името ти също проклеха за вечни времена и вече го изличават от всички надписи.

Той нервно пошавна с ръка и по лицето му пламна някогашното фанатично изражение, когато каза:

— Не те питам какво е станало в Тива, а искам да знам къде са моите следовници, къде са всички, които обичах?

— Нали хубавата ти съпруга Нефертити е при теб — отвърнах аз. — Дъщерите ти също са при теб. Младият Семнехкере пронизва риби на реката, а Тут продължава да играе с куклите си на погребение. Какво значение имат другите?

Той запита:

— Къде е моят приятел Тутмос, който е и твой приятел и когото обичах? Къде е той, ваятелят, чиито ръце накарваха камъка да оживее?

— Тутмос умря за теб, фараоне Ехнатон — отговорих аз. — Понеже ти беше предан, негрите го намушкаха с копията си и хвърлиха трупа му в реката за храна на крокодилите. Може да е осквернил ложето ти, но ти не бъди злопаметен сега, когато чакалът вие в запустялото му ателие и учениците му са се разбягали, изоставяйки инструментите и скулптурите му, някои от които щеше да направи вековечни.

Фараон Ехнатон махна с ръка, сякаш искаше да отстрани паяжина от лицето си. Сетне изреди имената на мнозина от ония, които беше обичал. За някои отговарях, че са загинали за него, но за повечето казвах, че пременени в пищни одежди, принасят жертви на Амон и проклинат името на фараона. Завърших с думите:

— Царството на Атон рухна, фараоне Ехнатон. Няма вече земно царство на Атон и Амон отново е на власт.

Той впери мрачен поглед пред себе си, нервно размърда безкръвните си ръце и каза:

— Да, така е, всичко ми е известно. Виденията ми го разказаха. Царството на всевечния не може да се побере в земни предели. Всичко ще си бъде както преди, и страхът, омразата и неправдата ще господствуват над света. По-добре да бях умрял, а още по-добре щеше да бъде, ако изобщо не бях се раждал да гледам всички злини, ставащи по земята.

Слепотата му ме разлюти и аз ядно извиках:

— Не си видял и частица от злините, извършвани заради теб, фараоне Ехнатон. Кръвта на твоя син не е потичала по ръцете ти и сърцето ти не се е вцепенявало от предсмъртния вик на любимата жена. Затуй и думите ти са празни брътвежи, фараоне Ехнатон.

Той уморено каза:

— Иди си тогава, Синухе, щом съм толкова лош. Иди си, за да не се налага повече да страдаш заради мен. Иди си, защото ми омръзна да гледам лицето ти, омръзна ми да гледам всички човешки лица, през които прозира образът на звяра.

Но аз седнах на пода пред него и рекох:

— Не, фараоне Ехнатон, няма да си ида, защото искам чашата ми да е пълна. Изглежда, че затуй съм се родил на този свят и това е било написано на звездите още преди деня на моето раждане. Трябва да знаеш, че жрецът Ейе се е запътил насам, а в северния край на града Хоремхеб е наредил да надуят тръбите и е прекъснал медните вериги, преграждащи реката, за да доплава при теб.

— Ейе и Хоремхеб, злодеянието и копието! Те единствени значи са ми предани и ще дойдат тук — усмихна се той и разпери ръце.

Повече дума не ми продума, нито пък аз на него. Седяхме заслушани в тихото ромолене на водния часовник, докато Ейе и Хоремхеб се явиха пред фараона. На идване бяха спорили разгорещено, лицата им бяха потъмнели от ярост, дишаха тежко и заговориха на фараона, без да зачитат достойнството му. Ейе каза:

— Ако искаш да останеш жив, ще трябва да отстъпиш властта, фараоне Ехнатон. Нека Семнехкере заеме мястото ти, да отиде в Тива и да принесе жертва на Амон. Тогава жреците ще го помажат за фараон и на главата му ще положат червената и бялата корона.

Но Хоремхеб възрази:

— Копията ми ще запазят короната за теб, фараоне Ехнатон, ако се върнеш в Тива и принесеш жертва на Амон. Жреците може да възроптаят, но с камшика си ще ги усмиря и те ще забравят негодуванието си, щом обявиш свещена война за възвръщането на Сирия под египетска власт.

С изнурено лице и застинала усмивка фараон Ехнатон ги погледна и отсече:

— Ще живея и ще умра като фараон. Никога няма да се съглася да принеса жертва на лъжовния бог, нито пък да обявя война, за да спасявам властта си с кръв. Това е всичко.

След тези думи той загърна лице с края на дрехата си и се оттегли, оставяйки трима ни сами в голямата зала, заобиколени от дъха на смъртта. Ейе безпомощно разпери ръце и погледна Хоремхеб. Хоремхеб също разпери ръце и го погледна. Аз седях на пода, защото краката вече не ме държаха, и ги наблюдавах. Изведнъж Ейе хитро се усмихна и рече:

— Хоремхеб, ти се разпореждаш с копията и престолът е твой. Сложи на главата си двете корони, към които жадно се стремиш.

Но Хоремхеб се засмя подигравателно и каза:

— Не съм толкоз глупав. Ако искаш, задръж гнусните корони за себе си. В жилите ми не тече царска кръв и сам ще се набуча на копията, ако река да седна на остриетата им. Добре ти е известно, че след всичко станало връщане към старото няма. Египет е застрашен от глад и война и ако поема короната сега, народът ще ме упрекне за всички предстоящи беди. Тогава лесно ще можеш да ме свалиш, щом сметнеш момента за удобен.

— В такъв случай нека бъде Семнехкере, ако склони да отиде в Тива — реши Ейе. — Ако ли не, тогава Тут. Тут сигурно ще склони. Съпругите им са от свещено потекло. Нека те понесат гнева на народа, докато времената се оправят.

— А ти смяташ да управляваш в тяхната сянка — вметна Хоремхеб, но Ейе рече:

— Забравяш, че ти разполагаш с войската и трябва да отблъснеш хетите. Ако това ти се удаде, в Кеми няма да има по-силен от теб.

Препирните им продължиха, докато двамата забелязаха, че съдбите им са преплетени и че те не ще могат да се оправят един без друг. Затуй накрая Ейе каза:

— Признавам честно, че с всички средства се опитвах да те сваля, Хоремхеб, но сега, сине на сокола, ти ме надмина по сила и вече не мога да се оправям без теб. Защото, ако хетите нахлуят в страната, радостта ми от властвуването ще угасне, а дори не си и представям, че един Пепитамон ще съумее да воюва срещу тях, колкото и да е способен като кръвник и джелатин. Ето защо, Хоремхеб, нека днешният ден бъде денят на нашето съюзяване — заедно можем да управляваме Египет, ала поотделно и двамата ще се провалим. Без мен войската ти е безсилна, а без твоята войска Египет ще пропадне. Нека се закълнем във всички египетски богове, че от днес нататък ще държим един на друг. Остарях вече, Хоремхеб, и ми се иска да вкуся сладостта на властта, а ти си млад и имаш време да почакаш.

— Аз не ламтя за корони, Ейе, мен ме блазни една хубава война за моите дръгливци — рече Хоремхеб. — Обаче ми е нужен залог, защото иначе при първа възможност ще ме измамиш. Не отричай, познавам те аз.

— Че какъв залог мога да ти дам, Хоремхеб? — разпери ръце Ейе. — Нима войската не е единственият сигурен залог?

Хоремхеб смръщи лице, плъзна изтерзан поглед по стените, задраска със сандала си по каменния под, сякаш имаше желание да зарови пръсти в пясък, и най-сетне каза:

— Искам Бакетатон за съпруга. Наумил съм си да строша гърне с нея, пък ако ще небето и земята да се продънят. Ти също не можеш да ми попречиш.

— Ахаа! — възкликна Ейе. — Сега разбирам накъде биеш. Излезе по-хитър, отколкото предполагах, поздравявам те. Тя пак се преименува на Бакетамон, жреците нямат нищо против нея, а и в жилите й тече свещената кръв на великия фараон. Наистина, ожениш ли се за нея, Хоремхеб, ти ще придобиеш законно право върху короната, и то с предимство пред съпрузите на Ехнатоновите дъщери, в които тече само кръвта на лъжефараона. Добре си си направил сметката, но с това не мога да се съглася — поне засега. Иначе ще попадна изцяло в ръцете ти и няма да имам никаква власт над теб.

— Задръж си гнусните корони, Ейе! — извика Хоремхеб. — Не за тях жадувам, а за нея, и то от мига, когато за пръв път видях красотата й в златния палат. Жадувам да смеся кръвта си с кръвта на великия фараон, та от семето ми да се раждат египетски царе. Ти, Ейе, жадуваш само за двойната корона. Вземи я, щом сметнеш времето за назряло, и копията ми ще крепят твоя престол, но ми дай принцесата. Ще управлявам едва след теб, дори да живееш дълго, защото — както сам каза — аз имам време да почакам.

Ейе потърка уста, дълго размисля и изражението му с всеки миг ставаше все по-доволно, защото установяваше, че е намерил брънката, с която можеше да води Хоремхеб за носа както си иска. Заслушан в техния разговор, аз седях на пода и се чудех на човешките сърца: двамата дръзваха да делят помежду си корони, макар че фараон Ехнатон беше още жив и здрав в съседната стая. Накрая Ейе каза:

— От доста време чакаш принцесата и май ще потърпиш още малко. Предстои ти да водиш жестока война, а една война не приляга към подготовката за женитба. Освен туй за придумването на принцесата е нужно време, понеже тя те презира много заради нисшето ти потекло. Но аз и само аз имам средство да я склоня. Кълна ти се в името на всички египетски богове, Хоремхеб, че в деня, в който сложа червената и бялата корона на главата си, със собствените си ръце ще строша гърне между вас и ти ще имаш принцесата. Тогава ще поверя и себе си в твои ръце, така че с това спирам всякакви пазарлъци.

Хоремхеб също нямаше желание повече да се пазари и каза:

— Така да бъде и дано докараме цялата тази мръсна работа на добър край. Не вярвам много да се размотаваш, понеже си алчен за короните, които сами по себе си са най-обикновени детски играчки.

Във възбудата си съвсем ме беше забравил, но като се огледа и ме забеляза, той стъписано каза:

— Синухе, ти още ли си тук? Ех, че лош ден. Чул си неща, които не са за недостойни уши, и сега ще трябва да те убия, макар и с голямо неудоволствие, защото си мой приятел.

Думите му ми се сториха смешни при мисълта, че недостойно постъпваха те двамата, Ейе и Хоремхеб, като си поделяха корони, докато аз — може би единственият наистина достоен и единственият наследник на великия фараон с неговата свещена кръв в жилите си — седях на пода. Затуй не можах да удържа смеха си, закрих с длан устата си и се закисках пискливо като някоя старица. Ейе се докачи от смеха ми и каза:

— Не е редно да се хилиш, Синухе, това са сериозни неща, а и сега не е време за смях. Въпреки че заслужаваш, ние няма да те погубим — по-добре е, че чу всичко и можеш да ни бъдеш свидетел. Не ще посмееш да споделиш с никого чутото тук, понеже си ни нужен и ние ще те обвържем с нас. Ще те обвържем яко без всякакви клетви, тъй като навярно сам разбираш, че е крайно време фараон Ехнатон да умре. Затуй като негов лекар още днес ще трябва да отвориш черепа му. Ще се погрижиш ножът ти да проникне достатъчно надълбоко в главата му и той по стародавен обичай да се помине.

— В тази работа аз няма да си пъхам пръстите, които бездруго са достатъчно мръсни, след като ги допрях до ръцете на Ейе — обади се Хоремхеб. — Иначе Ейе е прав. За да бъде спасен Египет, фараон Ехнатон трябва да умре. Друг изход вече няма.

Продължих да се кискам, закрил с ръка устата си, докато се успокоих и казах:

— Като лекар, не мога да отворя черепа му, защото поради липса на основателна причина професионалният ми дълг не го позволява. Но нека това да не ви тревожи — като приятел аз ще му приготвя хубаво лекарство. Щом го изпие, той ще заспи и повече няма да се пробуди. Така аз сам ще се обвържа с вас и няма да е нужно да се боите, че ще злословя.

След тези думи извадих пъстрото стъкълце, което ми бе дал Хрихор, изсипах съдържанието му в златна чаша с вино и сместа не миришеше лошо. Взех чашата и тримата влязохме в стаята на фараон Ехнатон. Той беше свалил короните от главата си и до тях бе положил камшика и закривения скиптър. Почиваше на ложето си с побледняло лице и зачервени очи. Ейе любопитно опипа короните, опита тежестта на златния камшик и каза:

— Фараоне Ехнатон, твоят приятел Синухе ти приготви чудесно лекарство. Изпий го и ще се ободриш, пък утре ще подновим разговора си за всички неприятни неща.

Фараон Ехнатон седна в ложето си, пое чашата в ръка, изгледа ни поред и умореният му поглед така ме прониза, че тръпки полазиха по гърба ми. Подир туй ми рече:

— Към болно животно милост се проявява с боздуган. Към мене ти ли ще проявиш милост, Синухе? Ако е така, аз съм ти благодарен, защото разочарованието ми горчи по-силно от смъртта, а смъртта днес ми е по-приятна от благоуханието на смирна.

— Пий, фараоне Ехнатон — казах аз. — Пий за Атон. Хоремхеб също го подкани:

— Пий, приятелю Ехнатон. Пий за спасението на Египет. С наметката си аз ще покрия слабостта ти както някога в пустинята край Тива.

Фараон Ехнатон надигна чашата, ала ръката му така трепереше, че виното потече по брадичката му. Тогава той стисна чашата с две ръце, изпи я до дъно и отново се излегна на ложето, отпускайки глава върху дървената облегалка. Тримата дълго го съзерцавахме. Без да ни каже дума повече, той се взираше с помътнели, зачервени очи във виденията си. Подир някое време тялото му започна да потръпва, сякаш му беше студено. Хоремхеб сне наметката си и я разпери върху него, а Ейе взе короните и с две ръце ги изпробва на главата си.

Така почина фараон Ехнатон — аз му дадох да изпие смъртта и той я пое от ръцете ми. Не знам обаче защо го сторих, тъй като човек не познава собственото си сърце. Струва ми се все пак, че го сторих не толкова заради Египет, колкото заради Мерит и малкия Тот, който е бил мой син. Сторих го не толкова от любов към фараона, колкото заради моята неприязън и огорчение и заради всички беди, които беше докарал. Но преди всичко трябва да съм го сторил затуй, защото на звездите е било написано, че чашата ми трябва да е пълна. Виждайки го да умира, аз си мислех, че чашата ми вече е пълна, ала човек не познава сърцето си, то е ненаситно — по-ненаситно от крокодила в реката.

Щом установихме, че е умрял, напуснахме златния палат, като забранихме на слугите да смущават съня му. Едва на другия ден те го намериха мъртъв и ревнаха да плачат. Вопли и ридания изпълниха златния палат, макар че според мен смъртта му донесе облекчение на мнозина. Но царица Нефертити седеше до ложето му с непроницаемо изражение и без да пролива сълзи. Все пак тя докосна с хубавата си ръка измършавелите пръсти на фараон Ехнатон и го погали по бузите, когато съгласно дълга си пристигнах, за да изпратя тялото му в Дома на смъртта. Всъщност Домът на смъртта и златният палат бяха единствените сгради в Ахетатон, които показваха признаци на живот. Съпроводих тялото на фараон Ехнатон до Дома на смъртта и го поверих на миячите и балсаматорите да го подготвят за вечния живот.

Така по закон и по древен обичай младият Семнехкере стана фараон, но той беше потресен от скръб и се озърташе, без да може да каже свястна дума, понеже беше свикнал да получава мислите си наготово от фараон Ехнатон. Ейе и Хоремхеб се обърнаха към него и му казаха, че ако иска да задържи короните на главата си, ще трябва незабавно да замине за Тива и да принесе жертва на Амон. Той обаче не им повярва, защото беше наивно момче и сънуваше с отворени очи. Затуй им отвърна:

— Ще възвестя на всички народи сиянието на Атон, ще построя храм на баща си Ехнатон и в него ще му служа като на бог, защото той не приличаше на другите хора.

По повод детинщините на този същия Семнехкере разказваха, че когато стражевите дружини потеглили в стройни редици да се измъкнат от прокълнатия град, той хукнал подире им, молел ги плачешком и ги заклевал да се върнат заради фараона, казвайки, че не можели току-тъй да изоставят домовете, жените и децата си. Но шарданите и сирийците се смеели и го подигравали, а един шардански подофицер се разголил пред него и казал: „Където е този инструмент, там са ни домовете, жените и децата!“ Така от наивност Семнехкере посрамил царското си достойнство, молейки наемниците да се върнат.

Като забелязаха твърдоглавието му, Ейе и Хоремхеб му обърнаха гръб, а на другия ден се случи произшествие: изгладнял, Семнехкере отишъл на реката да прободе някоя риба, тръстиковата му лодка се обърнала и крокодилите го изяли. Така поне се говореше, но как е станало всичко това — не знам. Не вярвам все пак Хоремхеб да го е убил — по-скоро Ейе го е сторил, който заради властта бързаше да се завърне в Тива.

След туй Ейе и Хоремхеб отидоха при младия Тут. На пода в палатската си стая той по навик играеше с куклите си на погребение. С него играеше и съпругата му Анхсенатон. Хоремхеб извика:

— Хей, Тут, време е да станеш от този мръсен под, сега ти си фараон.

Тут послушно стана от пода, отиде до един златен стол и седна.

— Фараон ли съм? — запита той. — Не ме учудва, защото винаги съм се чувствувал по-добър от другите и е съвсем правилно, че ставам фараон. С камшика си ще наказвам всички злосторници, а със закривения скиптър ще браня добрите и благочестивите.

— Стига си дрънкал глупости, Тут — намеси се Ейе. — Ще вършиш, каквото ти казвам, и няма да роптаеш. Първо ще трябва да предприемеш тържествено пътуване до Тива. Там ще се поклониш на Амон в големия му храм, ще му принесеш жертва, жреците ще те помажат и ти ще сложиш на главата си червената и бялата корона. Ясно ли е?

Тут размисли един миг и запита:

— Ако замина за Тива, ще ми построят ли гробница като на всички велики фараони и жреците ще я напълнят ли с играчки, със златни столове и разкошни одри? Защото гробниците в Ахетатон са тесни и неприветливи. Не ща само рисунки по стените, а истински играчки. В гробницата си искам да взема и хубавия синкав нож, дето ми го подариха хетите.

— Жреците сигурно ще ти построят хубава гробница — увери го Ейе. — Умно момче си ти, Тут, щом се замисляш първо за гробницата си, когато ставаш фараон. По-умен си, отколкото сам предполагаш. Но сега по-важно е да се преименуваш. Тутанхатон не върви пред жреците на Амон. Затуй нека от днес нататък името ти бъде Тутанхамон.

Тут изобщо не се възпротиви — пожела само да научи как се пише новото му име, защото не познаваше писмената, с които се изобразява името на Амон. Ала като видя, че Тутанхамон става фараон, а нея съвсем я забравят, Нефертити облече най-хубавата си дреха и макар че беше опечалена вдовица, накара да намажат косата и тялото й с благовонна помада и отиде при Хоремхеб на кораба му.

— Смешно е — казала тя — едно непълнолетно момче да стане фараон. Проклетият ми баща Ейе изтръгва възпитанието му от моите ръце и ще управлява Египет чрез неговата власт, независимо че аз съм великата царска съпруга и царска, майка. А мен мъжете винаги са ме заглеждали, наричаха ме хубавица — най-голямата хубавица в Египет, което естествено е преувеличено. Погледни ме, Хоремхеб, макар че скръбта помътни погледа ми и преви гърба ми. Погледни ме, защото времето е ценно, копията са на твоя страна и ние двамата бихме могли да замислим нещо, което да е от голяма полза за Египет. Говоря ти с такава откровеност, понеже мисля само за доброто на Египет и знам, че баща ми, оня проклет Ейе, е алчен глупак и ще нанесе голяма вреда на страната.

Хоремхеб я погледнал, тя поразгърнала дрехата си и всячески се опитвала да го съблазни, казвайки, че в корабната кабина било горещо. Всъщност Нефертити не знаеше нищо за тайното споразумение между Хоремхеб и Ейе. Ако ли пък като жена е подозирала нещо за страстта му към Бакетамон, надявала се е с красотата си лесно да избие неопитната и надменна принцеса от главата на Хоремхеб. В златния палат беше свикнала на леки победи, позволявайки на чужди мъже да оскверняват ложето на фараона.

Но на Хоремхеб красотата й изобщо не подействувала, той я изгледал хладно и рекъл:

— Достатъчно се омърсих в този прокълнат град, та нямам желание да се омърсявам и с теб, хубава Нефертити. Освен туй трябва да продиктувам на писарите си няколко писма относно войната, така че няма да ми остане време да се занасям с теб.

Всичко това Хоремхеб ми разказа отпосле и сигурно е поукрасил разказа си, но съм убеден, че същината му беше вярна, защото от този ден Нефертити жестоко го намрази и правеше всичко възможно, за да го уязви и да очерни името му. В Тива тя се сближи с принцеса Бакетамон, от което за Хоремхеб произтекоха много неприятности, както ще разкажа по-нататък. Затуй по-разумно щеше да бъде, ако вместо да я докача, беше запазил приятелството й и ако в скръбта й беше проявил любезност към нея. Но заради фараон Ехнатон Хоремхеб не пожела да оскверни още повече тялото й, защото, колкото и странно да изглежда, той продължаваше да обича фараон Ехнатон, макар че беше наредил да изличат името и лика му от всички надписи и статуи и да сринат светилището на Атон в Тива. В подкрепа на това трябва да добавя, че именно Хоремхеб накара доверениците си да пренесат тялото на фараон Ехнатон от гробницата му в Ахетатон и да го скрият в тиванската гробница на майка му, за да не попадне в ръцете на жреците. Защото те желаеха да го изгорят и праха му да хвърлят в реката, обричайки по този начин душата му на вечно блуждаене в бездните на подземното царство. Но Хоремхеб ги изпревари и накара да опазят тялото на фараон Ехнатон. Това обаче се случи доста по-късно.




6


Щом получи съгласието на Тутанхамон, Ейе разпореди незабавно да се подсигурят кораби и целият двор се качи на тях, напускайки град Ахетатон. В него не остана жива душа, с изключение на миячите и балсаматорите от Дома на смъртта — те подготвяха тялото на фараон Ехнатон да оцелее навеки след полагането му в гробницата, която беше поръчал да му издълбаят в източните планини. По този начин избягаха и последните обитатели на Града на небесните висини, и то така стремглаво, че никой не извърна глава назад. Съдините по масите в златния палат бяха зарязани посред ядене, а играчките на Тут останаха на пода да доиграват нескончаемите погребални шествия.

Пустинният вятър отваряше капаците на прозорците и пясъкът засипваше подовете, по които разкошни патици летяха сред вечно зелени тръстики и пъстроцветни риби плуваха в прохладни води. Пустинята отново се върна в градините на Ахетатон, рибните водоеми пресъхнаха, напоителните вади се затлачиха и овошките погинаха. Глинената мазилка се ронеше от стените на къщите, покривите им се срутваха и град Ахетатон се превърна в руина. Чакали лаеха в запустелите помещения и свиваха леговища в меките постели под балдахините. Град Ахетатон умря със същата бързина, с която волята на фараон Ехнатон го бе накарала да изникне в пустинята. Никой не смееше да се промъкне в развалините му и да се домогне до скъпоценностите, които биваха погребвани под изветряващата глина. Защото тази земя беше прокълната завинаги и Амон изсушаваше крака на всеки, който дръзнеше да стъпи там. Така град Ахетатон изчезна, сякаш никога не го е имало — изгуби се като сън и мираж.

Пред корабите на фараон Тутанхамон като ураган се носеше бойната флотилия на Хоремхеб и усмиряваше земята от двете страни на Нил. Той възстанови реда в Тива, грабителството престана и заради Атон вече никой не биваше окачван на стените с главата надолу, понеже на Хоремхеб беше нужен всеки мъж, годен да носи оръжие. По алеята на овните Ейе развя флагчетата на новия фараон, а в големия храм жреците му подготвяха бляскаво посрещане. Аз, Синухе, видях да го носят в златния паланкин по алеята на овните, царица Нефертити и дъщерите на фараон Ехнатон го следваха и победата на Амон беше безусловна. В светилището жреците помазаха новия фараон пред изображението на Амон и пред погледа на народа положиха на главата му червената и бялата корона, короната на лилията и на папируса, на Горното царство и на Долното царство, за да покажат на всички, че фараонът е получил властта си от техните ръце. Главите им бяха гладко обръснати, лицата им лъщяха от елея и фараонът принесе в жертва на Амон всичкото богатство, което Ейе бе успял да изцеди от осиромашалата страна. Хрихор обаче бе обещал на Хоремхеб Амон да му предостави за воюване всичките си богатства, тъй като от Долната земя отново заприиждаха тревожни вести, а Хоремхеб ги раздуваше до безкрай, за да вдъхне на народа ужас и страх пред хетите.

Тиванците превъзнасяха Амон и новия фараон, въпреки че той беше още дете, ала в неразумността си човешкото сърце непрестанно възлага надежда и упование в бъдещето, без да се поучава от грешките, и си въобразява, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния. Затуй тълпата изпълни засадените ивици от двете страни на алеята на овните, площада пред храма и дворовете му, с възторжени възгласи приветствуваше новия фараон и покриваше пътя му с цветя. Но ако някой стоеше мрачен и не викаше, с дръжките на копията си войниците на Ейе и Хоремхеб му даваха да разбере как трябва да се държи.

Обаче на пристанището и в бедняшкия квартал опожарените къщи продължаваха да тлеят, от тях се разнасяше лютив дим, а реката вонеше от многото кръв и трупове. По покрива на храма гарваните и лешоядите протягаха окървавени вратове и крякаха заситени, без да могат да се вдигнат на крилете си. Крокодилите в реката също се бяха ояли дотолкова, че вече не плющяха с опашките си, ами се излежаваха на брега с раззината уста и оставяха птичките да изкълвават от зъбите им остатъците от ужасното угощение. Тук-таме сред изгорелите къщи боязливо сновяха жени и деца, ровеха из останките на някогашните домове и търсеха домакински съдове. Децата на избитите роби и носачи се навъртаха около бойните колесници на фараона и отчопляха несмлени зърна от конските фъшкии, защото в Тива цареше голям глад. Аз, Синухе, бродех по кея, който още миришеше на съсирена кръв, и оглеждах празните кошове и корабите без товар. Замислен за Мерит и малкия Тот, които бяха загинали заради Атон и заради безумството на моето сърце, краката ми ме насочиха към развалините на „Крокодилската опашка“.

Озовах се пред останките от „Крокодилската опашка“ и си спомних думите на Мерит: „Може да съм само покривало на твоята самота, когато не съм протритата ти постеля.“ Спомних си също за малкия Тот, който — без аз да знам — е бил мой син, виждах пред себе си нежните му бузи и тънките момчешки крачка и усещах как ме прегръща и се притиска до бузите ми. С лютивата миризма на дим в ноздрите аз пристъпвах в прахта на пристанището и пред погледа ми продължаваха да се мяркат прободеното тяло на Мерит, окървавеният нос и мекият кичур на малкия Тот. Виждайки в представите си всичко това, аз реших, че смъртта на фараон Ехнатон беше много лека. Разсъждавах, че на света няма нищо по-страшно и по-опасно от приумиците на фараоните, защото те сеят кръв и смърт и са благодатни единствено за крокодилите. С такива мисли в главата се лутах из пустото пристанище, а в далечината откъм храма до ушите ми достигаха приглушените възторжени викове на тълпата, която приветствуваше фараон Тутанхамон и си въобразяваше, че този смахнат хлапак, мечтаещ единствено за хубава гробница, ще премахне неправдата и ще възстанови спокойствието и благоденствието в Кеми.

Продължих да се лутам накъдето ме отведяха нозете, осъзнавайки, че отново съм сам, че моята кръв бе изтекла от Тот и нямаше да се върне. Не се надявах на безсмъртие или вечен живот — смъртта ми се струваше като отморяващ сън, като топлината на мангал в студена нощ. Богът на фараон Ехнатон ми бе отнел всяка надежда и радост. Знаех, че всички богове обитават тъмни пещери, от които път назад няма. Фараон Ехнатон бе поел смъртта от ръката ми, ала това не ме овъзмездяваше с нищо — заедно със смъртта в сърцето му се бе вляла великодушна забрава. Аз обаче живеех и не можех да забравя. Затуй ожесточението глождеше сърцето ми като разяждаща луга. Ожесточение изпитвах към всички хора, към тълпата, която като стадо говеда мучеше пред храма още по-оглупяла и по-безразсъдна отпреди, без да се поучи от теглилата си.

В порутеното пристанище цареше грозно мъртвило, ала от купчината празни кошове се отдели човешка сянка и запълзя на ръце и колене към мен. Беше дребен измършавял мъж, чиито крайници още през детството му се бяха изкривили от недояждане. С почернял език навлажни устните си, изгледа ме с настървен поглед и рече:

— Ти не си ли Синухе, царският лекар, дето превързваше раните на бедните в името на Атон? — Разсмя се с дрезгав глас, стана от земята и като ме сочеше с пръст, продължи: — Не си ли оня Синухе, дето раздаваше хляб на народа и казваше: „Това е хляб на Атон, вземайте и яжте в негова прослава!“ Ако това си ти, дай ми в името на всички подземни богове къшей хляб, че вече дни наред се крия от погледа на стражите и не смея дори до реката да сляза и да се напия. В името на всички подземни богове, дай ми къшей хляб, че слюнката ми пресъхна и стомахът ми зеленясва.

Аз обаче нямах хляб да му дам, нито пък той очакваше да получи — беше дошъл да ме охули заради собствената си несрета и каза:

— Имах си къщица — сиромашка къщица, вмирисана на развалена риба, ала беше моя. Имах жена — грозна, изнурена и измършавяла, ала беше моя жена. Имах деца и макар да гладуваха пред очите ми, те бяха мои деца. Къде е сега къщицата ми, къде е жена ми, къде са децата ми? Твоят бог, Синухе, ги отнесе. Атон, рушителят и опустошителят на всичко, ми ги отне, остана ми само калта по ръцете и скоро ще пукна, без да ми е жал.

Той седна на земята пред мен, отпусна пестници върху подутия си корем, зарея поглед в далечината и ми прошепна:

— Синухе, може пък играта ни да не е била безсмислена? Макар че ще умра, макар че другарите ми измряха, възможно е все пак да останем в паметта на народа. Може би споменът за нас ще се запази в сърцата на ония, дето се блъскат и ги налагат с тояги. Ще ни помнят дори тогава, когато твоят Атон отдавна бъде забравен и прокълнатото име на твоя фараон бъде изличено от всички надписи. Може би смътният спомен за нас ще остане сред народа, децата ще всмукват известното за нас още с тръпчивото мляко на майките си и ще се поучават от грешките ни. Тогава с раждането си ще знаят онова, което ние научихме. Ще знаят, че от човек до човек няма разлика, че кожата на богатия и високопоставения лесно се сцепва, щом я разпориш с нож, и че кръвта си е кръв, все едно дали изтича от сърцето на гладния или на преситения. Ще знаят, че робите и сиромасите не бива да се осланят на фараони или царски лекари, на закони или обещания от високопоставени, а само на силата на юмруците си и че трябва сами да си съставят законите. Който не е с тях, той е против тях и тук няма място за пощада или за различие между хората. В сърцето си ти, Синухе, сам установяваш, че не беше с нас. Затуй ти беше против нас, въпреки че ни раздаваше хляб и ни оплиташе с приказките си за фараонския Атон. Всички богове са еднакви, всички фараони са еднакви и всички високопоставени са еднакви, макар че не го признават. Това го казвам аз, Мети, изкормвачът на риба, и няма да се разкайвам за думите си, защото скоро ще умра, ще хвърлят трупа ми в реката и вече няма да ме има. Но нещо от мен ще остане да броди по земята, ще ме откриваш в неспокойствието на робските сърца, в тлеещата искра на робските очи и в тръпчивостта на млякото, с което посталите майки ще закърмят клетите си деца. Аз, Мети, изкормвачът на риба, ще заквасвам всичко, докато се закваси и бъде омесено последното велико тесто.

По думите и очите му разбрах, че несретата и страхът бяха помрачили разсъдъка му. Той протегна покритите си с белези ръце към коленете ми, хвана ме и продължи шепнешком:

— Ти, Синухе, дето си учил много и знаеш да четеш и пишеш, сигурно смяташ, че един изкормвач на риба не може да мисли. Но дори мисленето да е сложно и да създава големи главоболия, аз денонощия наред имах време да умувам, докато дъвчех трева и смучех солените пръчки на кошовете за риба. Затуй сега знам къде ни беше грешката и защо трябваше да умрем. Бяхме се добрали до властта, имахме и земя, ала не съумяхме да приложим властта си. Задоволявахме се да грабим, да се спречкваме за плячката и да се напиваме, та всеки да извлече за себе си най-голяма полза от властта. Ядяхме и пиехме до пресищане, вместо да убиваме, да убиваме и пак да убиваме, докато избием всички, които не бяха с нас. Но в нищетата си ние не се научихме да убиваме, гладът и сиромашията ни караха да зачитаме прекалено много човешкия живот. Едва оня коткар Пепитамон и черният Ейе ни показаха как се убива, като ни избиха до крак. Този урок дойде много късно, за да се възползуваме от него, но докато се криех в празните тръстикови кошове, сънувах много сънища за убиването. Тях ще ги завещая на бъдните поколения и като умра, те ще се промъкват нощем в съня на робите и сиромасите и ще ги стряскат дълго след смъртта ми.

Той впери в мен трескавите си очи и впи ръце в коленете ми. Тогава се отпуснах в прахта пред него, вдигнах ръце и казах:

— Изкормвачо на риба, виждам, че под дрипите си криеш нож. Убий ме, ако ме смяташ за виновен! Убий ме, Мети, защото ми дотегна да сънувам и вече нищо не ме радва! Убий ме, ако от това на душата ти ще стане по-леко! Друго за тебе вече не мога да сторя.

От пояса си Мети измъкна нож за кормене на риба, опита го върху издрасканата си длан, загледа ме и очите му помръкнаха, заплака, захвърли ножа и каза:

— Сега разбирам, че убиването е безполезно, с него нищо не се постига, защото ножът пробожда слепешката и виновния, и невинния. Не, Синухе, забрави думите ми и ми прости злобата. Замахвайки с ножа си срещу някого, човек го забива в своя брат. Ние, сиромасите и робите, като че ли го бяхме прозрели и затуй не умеехме да убиваме. Ето защо в крайна сметка, изглежда, победихме ние, а не ония, дето ни убиваха — те загубиха и в клането затриха себе си. Братко Синухе, може би ще настъпи ден, когато човек за човека ще бъде брат и няма да го погубва. Нека дотогава плачът ми остане като завет за моите братя. Нека плачът на Мети, изкормвача на риба, се промъква след смъртта ми в съня на сиромасите и робите. Нека с плача ми майките приспиват недохранените си рожби. Нека плачът ми непрестанно прихълцва в трясъка на мелничните камъни, та всеки, който го долови в сърцето си, да подири своите братя наоколо.

С грубите си ръце той ме потупа по бузите, горещите му сълзи капеха по ръцете ми и неприятната му миризма на изкормвач изпълваше ноздрите ми, когато добави:

— Тръгвай, братко Синухе, че да не те спипат стражите и да не пострадаш заради мен. Тръгвай, но дано плачът ми те следва на всяка крачка, докато очите ти се отворят да видиш всичко, което виждам аз сега, и накрая сълзите ми ти станат по-скъпи от бисери и драгоценни камъни. В този миг аз вече не плача сам — чрез мен плаче родът на поробените и пребиваните от всички времена. Моите сълзи са сълзите на милионите, които състаряват света и го сбръчкват. Водата, дето тече в реката, това са сълзите на живелите преди нас, а водата, дето вали по чуждите земи, това са сълзите на идващите подир нас. След като знаеш това, ти вече няма да бъдеш самотен, Синухе.

Той се свлече на земята, сгърчените му пръсти потънаха в прахта на кея и сълзите му се затъркаляха в нея като сиви бисери. Не можах да проумея думите му, макар че бях готов да умра от ръката му. Затуй се отдалечих и изтрих в наметката ръцете си, измокрени от неговите сълзи, ала в ноздрите си продължавах да усещам неприятната му миризма. Понесен от краката си, постепенно го забравих. Ожесточението разяждаше сърцето ми като луга, защото смятах собствената си скръб и самота за по-големи от скръбта и самотата на всеки друг. Така краката ми ме поведоха към развалините на някогашната медникарска къща. Срещах наплашени деца, които при появата ми се скриваха, а жените, които търсеха из пепелищата съдините си, забулваха лицата си, щом ме видеха.

Някогашната медникарска къща беше изгоряла и глинените й стени стърчаха опушени, езерцето в градината беше пресъхнало, клоните на сикомората бяха почернели и обезлистени. Но сред развалините някой бе построил навес, под който видях делва с вода. Накуцвайки, насреща ми се зададе Мути със сплъстени посивели коси. Помислих, че виждам призрака й и се уплаших, но тя ми се поклони с разтреперани колене и подигравателно каза:

— Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи!

Повече не можа да каже нищо, защото мъка стегна гърлото й, тя седна на земята и скри лице в ръцете си, за да не ме гледа. Роговете бяха нанесли много рани по мършавото й тяло и кракът й беше изкълчен. Въпреки несъгласието й аз прегледах раните, но те вече бяха заздравели и моята помощ беше излишна.

— Къде е Каптах? — запитах я.

— Каптах е мъртъв — отвърна тя. — Казват, че робите го убили, като видели, че им е изменил и пои хората на Пепитамон с вино.

Не повярвах на думите й, защото бях убеден, че Каптах не можеше да умре и щеше да оживее, каквото и да се случи. Неверието ми я разгневи и тя каза:

— Сигурно ти е лесно да се смееш сега, Синухе, след като успя докрай да наложиш волята си и видя твоя Атон да тържествува. Вие мъжете сте еднакви и от вас тръгва всяко зло на земята, защото никога не дораствате, ами си оставате момчетии, замеряте се с камъни, трепете се с тояги, разбивате си носовете и най ви бива да носите скръб на ония, дето ви обичат и ви желаят доброто. Мигар аз не съм ти желала винаги доброто, Синухе, а каква ми беше наградата? Окуцял крак, рани от роговете и шепа мухлясало зърно за кашата ми. Не ми е жал за мен, ами за Мерит, че беше прекалено добра към теб, а ти като мъж не го заслужаваше. Насила докара смъртта й, все едно че сам прободе сърцето й. Сълзи не ми останаха и от плач по малкия Тот, че ми беше като роден син, печах му меденки и доколкото можех, опитвах се с топлота да потисна буйния му мъжки нрав. Ала теб всичко това малко те засяга — пристигаш предоволен при мен, че си пропилял богатството си, съсипан и с ошмулено лице, за да те нахраня и да се настаниш под навеса, дето го построих с толкоз усилия. Обзалагам се на каквото и да е, че няма и да мръкне и ще захленчиш за бира, а утре ще ме налагаш с тоягата, загдето не ти прислужвам достатъчно чевръсто. Ще ме караш да се блъскам, а ти ще мързелуваш, защото такъв е мъжкият нрав и това никак не ме учудва. Мисля, че вече съм свикнала с всичко и няма да ме изненадаш, каквото и да измислиш още.

Така ми говореше и ме укоряваше, без да обмисля думите си, докато мърморенето й съвсем ме умили — спомних си за майка ми Кипа, спомних си за Мерит, сърцето ми се изпълни с неизразима горест и от очите ми потекоха сълзи. Щом ги видя, тя се обърка и каза:

— Ама нали разбираш, луда главо Синухе, че не ти се карам за лошо, а само те поучавам. Скътала съм шепа зърно и сегичка ще го стрия да ти сваря вкусна каша, а от суха тръстика ще ти стъкмя легло в развалините. Полека-лека можеш да подновиш приемането на болни и ще свързваме двата края. Но това да не ти е грижа, защото аз ходя да пера по къщите на заможните, където има много окървавени дрехи, та мога да изкарвам нещо допълнително. Мисля, че от публичния дом, дето са настанени войниците, ще мога да изпросвам по някоя паница бира, за да разведряваш сърцето си. Само недей да плачеш тъй горчиво, синко Синухе, защото плачът нищо няма да оправи. Момчетата са си момчета, те трябва да се налудуват, да страдат от белите си и да съсипват сърцата на майките и жените си. Това не може да се промени — тъй е било и тъй ще бъде. И все пак не ми се ще да вкарваш нови богове в тази къща, защото, ако продължиш да го правиш, боя се, че в Тива няма да остане камък върху камък. Послушай ме, нищо че съм стара, проста жена и не ми е работа да съветвам един учен човек. Макар че Мерит ми беше по-свидна от родна дъщеря, доколкото мога да преценя това, след като съм грозна, ненавиждам мъжете и си нямам мои деца, та макар Мерит да ми беше по-свидна от родна дъщеря, трябва да ти кажа, че тя не беше единствената жена на света — има и други, с които сърцето ти може да се весели, стига да престанеш с цивренето си, да се успокоиш и да оставиш времето да тече. Да, Синухе, времето е най-добрият лек, то като пясък ще засипе мъката ти и ще видиш, че на света има и други жени. С тях също можеш да задоволиш мерака си, ще се успокоиш и пак ще напълнееш, щом за мъжете тази работа е най-важната. Колко си ми излинял, господарю Синухе, и бузите ти тъй са хлътнали, че не мога да те позная. Ала аз ще ти сваря вкусна каша, от млади тръстикови филизи ще ти направя пюре, а и бира ще ти изпрося, само недей да плачеш.

Думите й ме накараха да се засрамя от сълзите си, успокоих се и й рекох:

— Не съм дошъл да те тормозя, скъпа Мути. След малко ще си тръгна и сигурно дълго време няма да се връщам, ако изобщо се завърна. Преди да замина, исках да видя къщата, в която поживях честито, исках да погаля грапавия ствол на сикомората и да докосна каменния праг, по който са стъпвали Мерит и малкият Тот. Не се притеснявай заради мен, Мути, не мога да хапна от зърното ти, като знам какъв недоимък цари в Тива. Ще гледам да ти изпратя малко сребро, за да изкараш, докато ме няма. А за думите ти, Мути, аз те благославям като родна майка. Добра жена си ти, макар понякога с приказките си да жилиш като оса.

Мути почна да хълца, забърса нос с грубоватата си ръка и не ме пусна да си тръгна. Стъкна огън, сготви ми храна от сиромашките си запаси и за да не я обидя, трябваше насила да ям, макар че всяка хапка ми засядаше на гърлото. Поклащайки глава, тя ме гледаше и нареждаше:

— Яж, Синухе, яж, луда главо, макар че зърното ми е мухлясало и гозбата ми май не я бива. Не знам какво ми става днес, че едва стъкнах огъня и хлябът ми е съвсем пепеляв. Но ти яж, Синухе, защото хубавото ядене лекува всяка мъка, дава сила и окуражава сърцето. Когато човек е плакал много и се чувствува осиротял, няма нищо по-добро от хубавата храна. Ти сигурно пак поемаш на път и ще пъхаш глупавата си глава във всички примки и клопки, на които се натъкваш, ала какво да се прави — аз не мога да те спра. Затуй яж, Синухе, да заякнеш и да се върнеш. Ще те чакам предано и пак ще благославям деня, в който се върнеш, господарю. За мен не бери грижа, ако среброто ти, както предполагам, е кът. Нали превърна цялото си богатство в хляб за бедните и робите, а те, наместо да ти благодарят, се подиграваха на глупостта ти. За мен не се тревожи — макар да съм стара и да куцам от раните си, аз съм доста жилава и ще си изкарвам насъщния с пране и печене на хляб, докато в Тива има хляб. Важното е ти да се върнеш, господарю.

Останах сред развалините на някогашната медникарска къща до смрачаване и накладеният от Мути малък огън сиротно светеше в саждивата тъмнина. И все пак това място беше единственият дом, който имах на света. Затуй галех грапавия ствол на сикомората, умислен, че навярно никога нямаше да се върна, галех изтъркания каменен праг на дома си, умислен, че сигурно никога нямаше да се върна, докосвах мазолестата майчинска ръка на Мути, умислен, че най-добре би било да не се завръщам, щом вечно носех само скръб и нещастие на ония, които ме обичат. По-добре щеше да бъде, ако живея и умра самотен, както самотен бях прекосил реката в насмолената тръстикова лодка през нощта след моето раждане.

Когато звездите заблестяха и по опустошените пристанищни улички стражите заудряха с дръжките на копията си по щитовете, за да сплашат народа, аз се сбогувах с Мути и от някогашната медникарска къща в бедняшкия квартал на Тива още веднъж се отправих към златния палат на фараона. Докато крачех по крайбрежните улици, небето над Тива отново пламтеше, светлините по главните улици прогонваха нощния мрак и откъм центъра на града дочувах шумни свирни — през тази нощ фараон Тутанхамон се възкачваше на престола и Тива празнуваше.




7


Но през същата нощ старите жреци от храма на Сехмет работиха усърдно — изскубаха прораслата между каменната настилка трева, върнаха статуята с лъвската глава на предишното й място, покриха я с червен лен и я окичиха със знаците на войната и унищожението. Защото след коронясването на Тутанхамон с короните на двете царства — с червената и бялата корона, с короната на лилията и с короната на папируса, Ейе беше казал на Хоремхеб:

— Сега удря твоят час, сине на сокола! Нареди да надуят тръбите и възвести началото на войната! Нека кръвта като очистителен порой да промие Кеми, та всичко да си бъде постарому и народът да забрави спомена за лъжефараона!

Ето защо на следващия ден, докато в златния палат фараон Тутанхамон заедно със съпругата си разиграваше с куклите погребение, а опиянените от властта жреци на Амон кадяха тамян в големия храм и непрестанно проклеваха името на фараон Ехнатон за вечни времена, Хоремхеб нареди да надуят тръбите по всички ъгли. Медните порти към храма на Сехмет се отвориха широко и начело на отбрана войска Хоремхеб мина тържествено по алеята на овните, за да принесе жертва на Сехмет. Жреците бяха постигнали своето — длетата на каменоделците ломяха камъка във всички храмове, палати и гробници, изличавайки прокълнатото име на фараон Ехнатон, за да не остане помен от него. Фараон Тутанхамон беше постигнал своето — царските зидари вече се съвещаваха за мястото на неговата гробница. Ейе беше постигнал своето — отдясно на фараона той управляваше Кеми, разпореждайки се с данъците, правораздаването, подаръците, оказването на благоволение и фараонските землища. Сега беше ред на Хоремхеб — той също постигаше своето и аз го последвах в храма на Сехмет, понеже държеше да ми покаже властта си в цялото й величие, най-сетне се бе добрал до войната, за чието водене бе заговорничил и залягал цял живот.

Все пак правеше му чест, че от върха на своя успех той презря външния блясък и пожела да въздействува на народа с непринудеността на своето поведение. Затуй към храма отиваше с тежка бойна колесница, ала по главите на конете му не се ветрееха пера, нито пък спиците на колелата му лъщяха от злато. Обаче наострените медни коси от двете страни на колесницата му прорязваха въздуха, неговите копиеносци и стрелци с лъкове маршируваха в прави редици подире му, плясъкът на босите им крака по плочника на алеята на овните беше отмерен и мощен като грохота на морето в крайбрежните скали, а негрите биеха барабани с опъната на тях човешка кожа.

Онемял и изтръпнал, народът оглеждаше стройната му фигура, извисила се от колесницата над всички, и войската му, която пращеше от здраве, докато цялата страна гладуваше. Онемял, народът гледаше как Хоремхеб се отправя към храма на Сехмет и след пиянството в празничната нощ сякаш предусещаше, че страданията му тепърва щяха да започнат. Пред храма на Сехмет Хоремхеб слезе от колесницата и влезе в него, последван от командирите си. Жреците, покрили лицата, ръцете и дрехите си с прясна кръв, ги посрещнаха и ги отведоха при образа на Сехмет. Богинята беше облечена в червено, дрехата й, напоена с кръвта на жертвите, бе прилепнала към каменната й снага, а гърдите й, от които се процеждаше кръв, изпъкваха гордо под червената дреха. В здрача на храма суровата й лъвска глава сякаш се движеше и очите й от драгоценни камъни се бяха вторачили в Хоремхеб като живи, когато пред олтара той смачкваше в дланта си топлите сърца на жертвите и отправяше към нея молба за победа. Около него жреците възторжено подскачаха, разраняваха се с ножове и викаха в един глас:

— Върни се като победител, Хоремхеб, сине на сокола! Върни се като победител и богинята ще слезе при теб жива и ще те прегърне в голотата си!

Но Хоремхеб не допусна танците и виковете на жреците да смутят душевното му спокойствие — с трезво достойнство той извърши надлежния обред и излезе от храма. По време на жертвоприношението огромна тълпа изплашени хора, призовани от тръбите, се бяха стекли в двора на храма и на площада пред него. Излизайки от храма, Хоремхеб вдигна окървавените си ръце и се обърна към тълпата:

— Чуй ме, народе на Кеми, чуйте ме всички! Аз, Хоремхеб, синът на сокола, нося в ръцете си победа и безсмъртна слава за всички, които пожелаят да ме последват в свещената война. В този миг хетските бойни колесници сноват в Синайската пустиня и челните им отреди опустошават Долната земя. Толкова голяма опасност никога не е грозяла Кеми, защото в сравнение с хетите някогашното господство на хиксосите е било великодушно и снизходително. Хетите се задават, те са безчет и жестокостта им всява ужас сред всички народи. Те ще рушат домовете ви и ще избождат очите ви, ще изнасилват жените и ще поробват децата да въртят мелнични камъни. Където минат бойните им колесници, пшеница вече не никне, а земята, тъпкана от копитата на техните коне, се превръща в пустиня. Затуй войната, която повеждам срещу тях, е свещена война, война за вашия живот и за египетските богове, за децата и домовете ви. Ако ни потръгне, след разгрома на хетите ще си възвърнем Сирия и богатството на Кеми ще се възстанови, ще се възстанови предишното благополучие и всеки ще бъде доволен. Достатъчно вече чуждоземците са позорили земята на Кеми, достатъчно са се подигравали на слабостта ни и са се надсмивали над безсилието на оръжията ни. Сега удря часът и аз ще възвърна някогашната бойна слава на Кеми. На всеки мъж, който доброволно ме последва, обещавам пълни хамбари и дял от плячката, а тя несъмнено ще бъде голяма, така че ония, които в деня на победата се завърнат заедно с мен, ще бъдат по-богати, отколкото са сънували. Но който не ме последва доброволно, ще го стори по принуда, ще превива врат под воинското бреме и ще търпи срама и подигравките, без да получи дял от плячката. Затуй вярвам и се надявам, че всеки египтянин, който носи мъжко сърце и може да държи копие в ръка, ще ме последва доброволно. Сега оскъдицата е голяма и гладът ходи по петите ни, ала след победата ще настъпят дни на охолство. Всеки загинал в битката за свободата на Кеми ще мине направо в блажените поля, без да го е грижа за оцеляването на тялото му — за него египетските богове ще се погрижат. Само с общи усилия ще удържим пълна победа. Затуй, египтянки, оплетете от косите си тетива за лъковете и изпратете мъжете и синовете си възторжено на свещена война. Египтяни, от накитите си изковете остриета за копията и ме следвайте в една война, каквато светът още не е виждал. Духовете на великите фараони ще се вдигнат на бой редом с нас. Всички египетски богове начело с великия Амон ще воюват редом с нас. Ще пометем хетите от Черната земя, както разливът помита сламките по пътя си. Отново ще владеем богатствата на Сирия и с кръв ще измием срама на Египет. Чуй ме, народе, това го казвам аз, Хоремхеб, синът на сокола, победителят!

Той отпусна окървавените си ръце и мощната му гръд се задъхваше от напрежение, защото беше викал много силно. Щом словото му завърши, тръбите засвириха, войниците заудряха с копия по щитовете си и затропаха с крака. Тук-там сред тълпата прозвучаха викове, които прераснаха в бурни възгласи — всички завикаха въодушевено, вдигаха ръце, кръвта нахлуваше в главите на хората и те зареваваха още по-неистово, макар че според мен мнозина не знаеха защо викат. Хоремхеб се усмихна и се качи на колесницата си. Войниците му проправяха път, а обезумялата от възторг тълпа го приветствуваше от двете страни на алеята на овните. Тогава разбрах, че върховна радост за народа е да може да вика задружно, без да се интересува защо се вика. Присъединявайки се към виковете на другите, всеки се чувствува силен и смята делото, заради което вика, за единствено правилно. Но Хоремхеб беше извънредно доволен и от колесницата си важно махаше с ръка на народа.

Той се насочи право към пристанището, за да се качи на командния кораб и незабавно да отплава за Мемфис. Прекалено дълго се бе задържал в Тива, а според последните вести хетите вече пасели конете си в Танис. Качих се на кораба подире му и никой не ме спря, когато отидох при него и му рекох:

— Хоремхеб, след като фараон Ехнатон се помина, аз вече не съм царски трепанатор и свободно мога да разполагам със себе си без задължения към някого. Затуй имам намерение да те последвам във войната, още повече, че всичко ми е безразлично и нищо не ме радва. Искам да видя какво благо ще донесе войната, за която говориш открай време. Ще ми се наистина да го видя, а също така да установя дали твоята власт ще бъде по-добра от властта на фараон Ехнатон, или на земята господствуват единствено духовете от подземния свят.

Хоремхеб се зарадва много и каза:

— Това ще да е добра поличба, макар че всъщност никога не съм очаквал точно ти, Синухе, да се явиш като първи доброволец във войната. Не, изобщо не съм го предполагал, като знам, че удобствата и меката постеля ти допадат повече, отколкото несгодите по време на война. Мислех да застъпваш интересите ми в Тива, като разширяваш познанствата си в златния палат, ала така може би ще е по-добре. Ти си наивен човек, всеки те води за носа и те убеждава в мнението си, така че — ако ме последваш — ще имам поне способен лекар край себе си, който сигурно ще ми потрябва. По дяволите, Синухе, войниците ми с право те нарекоха син на дивото магаре, когато воювахме заедно срещу хабирите, защото явно имаш сърце на диво магаре, щом не те е страх от хетите.

Докато ми говореше, гребците оттласнаха кораба от кея, потопиха весла във водата и корабът се понесе с развети флагчета. Тиванският кей беше побелял от народ, чиито възгласи проглушаваха ушите ни. Хоремхеб пое дълбоко дъх, усмихна се и каза:

— Както виждаш, словото ми е направило голямо впечатление на народа. Но нека влезем в командната каюта, че искам да измия богоугодната кръв от ръцете си.

Съпроводих го в каютата му. Той отпрати писаря си, изми кръвта от ръцете си, помириса ги и хладнокръвно заяви:

— В името на Сет и всичките му дяволи, нямаше да повярвам, ако ми бяха казали, че жреците на Сехмет продължават да принасят човешки жертви. Но старчетата явно са се въодушевили, след като най-малко четиридесет години портите на храма им не са били отваряни. Неслучайно се учудих, когато за обреда ми поискаха пленени хети и сирийци, ала не се възпротивих на настояването им.

Думите му така ме ужасиха, че коленете ми се разтрепериха, но Хоремхеб спокойно продължи:

— Ако бях знаел, едва ли щях да се съглася. Повярвай ми, Синухе, стъписах се, когато пред олтара усетих стопленото от кръвта сърце в дланта си. Затуй побързах да си измия ръката. Но жертвата не е била излишна, ако накара Сехмет да прояви благосклонност към оръжията ни, защото аз действително се нуждая от всяка помощ, която може да ми се окаже, макар че няколко умело изковани остриета на копия биха ми свършили по-добра и по-сигурна работа, отколкото благословията на Сехмет. Ала нека жреците получат полагаемото им се, за да не ни се бъркат в останалото.

Той отново започна да се хвали със словото си пред народа и очакваше от мен също да възвеличая красноречието му, ала аз казах, че речта, която бе държал пред войниците в Ерусалим, ми е харесала, повече от тукашната. Той се докачи и отвърна:

— Съвсем различно нещо е да се обръщаш към войниците и да се обръщаш към народа. Като му дойде времето, ще чуеш колко прямо говоря на войниците. А пък словото, което произнесох пред храма на Сехмет, беше предназначено също за идните поколения и се надявам, че то ще бъде записано на камък и съхранено за бъдни времена. В такива случаи думите трябва да се подбират по-иначе, отколкото за войниците пред битка, в речта трябва да се вплитат хубави, гръмки слова, които замайват главата на народа, заслепяват очите на хората и те виждат черното бяло. Ненапразно се научих да чета — от старите папируси узнах какво са казвали фараоните и военачалниците на народа. Но понеже си недосетлив, ще трябва да ти обясня, че словото ми съдържаше всичко, което открай време се е съдържало в речите при обявяване на война. Първо, войната срещу хетите нарекох отбранителна и въодушевих народа да се вдигне срещу нашественика, който нагло прекрачва границите на Египет. В общи черти това е истина, а и не скрих, че същевременно смятам да възвърна Сирия под египетска власт. Второ, посочих, че всички, които ме последват доброволно, ще се чувствуват добре, докато ония, които бъдат привлечени във войската с принудителни средства, ще изнемогват. На трето място обясних, че тази война е свещена и потърсих упование във всички египетски богове. За мене това не означава, че една страна е по-свята от друга и че египетските богове са по-могъщи от хетските, но доколкото съм чел в папирусите и съм слушал разказите на стари воини, при започване на война е редно да се подири упование в боговете и опитният пълководец никога не пропуска да ги спомене в речите си. Това се харесва на народа, все едно дали е от полза, или не, и ти, Синухе, трябва да признаеш, че словото ми оказа силно въздействие върху народа, макар че за всеки случай тук-таме сред тълпата бях поставил свои хора да подемат възгласи в моя прослава. Спомни си също, че им обещах победа, без да наблягам на предстоящите трудности. Като му дойде времето, народът ще изпита несгодите и страданията, така че не е нужно отрано да бъде наплашван. Но победата в тази война е свързана с много мъки. Потегляйки срещу хетите с необучена войска, без копия и бойни колесници, аз имам чувството, че съм хлапак, тръгнал със суха тръстика да запушва устата на лъв. При все това в крайната победа не се съмнявам, понеже съм роден за велики дела, ала се боя, че преди туй доста много хора ще загинат.

— Хоремхеб, има ли нещо свято за теб? — запитах го аз.

За миг той се замисли и отговори:

— Великият пълководец и владетел е длъжен да прозира думите и представите на всички и да умее сам да използува думи и представи като оръжие в ръката си. Признавам, Синухе, че това е твърде изнурително и прави живота безрадостен, но може би чувството, че с волята си властвуваш над другите и ги насърчаваш към велики дела, замества липсващата радост. Като бях по-млад, аз вярвах в копието и сокола си. Сега вярвам в собствената си воля и знам, че в нея е моята съдба. Но волята ми ме изтощава, както водата излъсква камъка. Затуй нямам нито миг спокойствие — ни денем, ни нощем, ни наяве, ни насън. Река ли да си отпочина, нямам друг начин, освен да се напия до припадък. Като бях по-млад, вярвах в приятелството, бях убеден, че обичам една жена, чието презрение и непреклонност ме вбесяваха. Сега обаче знам, че за мен никой не е цел, към която се стремя, за мен всеки човек е само средство и тази жена вече също е само средство за мен. Аз, Хоремхеб, съм средоточието, всичко тръгва от мен и се връща пак при мен. Аз съм Египет и народът. Затуй възстановявайки величието и могъществото на Египет, аз самият ставам велик и могъщ. Виждаш, Синухе, че това е естествено и справедливо.

На някой друг, който не го познаваше, думите му можеха да направят впечатление, но аз го помнех като самонадеян юноша, а в Хетнетсут бях видял родителите му, които миришеха на сирене и обор, въпреки че ги бе въздигнал в знатни люде. Ето защо на него не можех да гледам сериозно, макар че с думите си явно се опитваше да ми се представи за богоподобен. Все пак не издадох мислите си, а му заразказвах за принцеса Бакетамон, която беше много обидена, че в шествието на Тутанхамон не й бяха отредили по-почетно място. Хоремхеб жадно ме заслуша и ме почерпи с вино, за да продължа разказа си за Бакетамон. Така ние си пиехме виното на път за Мемфис, докато бойните колесници на хетите опустошаваха Долната земя.




Четиринадесета книга

Свещената война





1


Събирайки войска и провизии, Хоремхеб свика в Мемфис всички заможни египтяни и им каза:

— Всички вие сте богати хора, а аз бях просто овчарче, родено в нищета. Но Амон ме благослови и фараонът ми възложи да водя война. Врагът, който заплашва нашата страна, е подъл и жесток, както сигурно ви е добре известно. За мое удовлетворение аз съм ви чувал да заявявате гръмогласно, че войната изисква жертви от всекиго. Затуй намалихте дажбите на робите си и на селяните и навред в Египет повишихте цените на всички стоки. От думите и делата ви разбирам, че в съответствие с вашето положение сте готови на големи жертви. Това е хубаво и ме радва много, защото за да се сдобия със средства за воюване, за наемане на войска, за изработване на бойни колесници и за много други неща, които не са ви ясни, но спадат към изкусното водене на война, реших да заема част от имуществото ви. Ето защо от данъчните списъци се снабдих с данни за вас, но това не ме задоволи и накарах да съберат допълнителни сведения за имуществото ви, така че съм осведомен и за онова, което сте укривали от бирниците по време на лъжефараона. Сега в името на Амон царува истински фараон и вече не е нужно да укривате имуществото си — можете явно и с чувство на гордост да го пожертвувате за водене на война. В този смисъл всеки от вас незабавно ще ми заеме половината от имуществото си. Безразлично ми е дали ще го предоставите в злато или сребро, в зърно, добитък, коне или коли, стига да стане бързо.

Като чуха това, египетските богаташи се завайкаха, разкъсаха дрехите си и завикаха:

— При лъжефараона осиромашахме и останахме без средства! Сведенията, които си събрал за нас, са неверни! Освен туй какъв залог ще ни предложиш, ако ти заемем половината от имуществото си, и каква лихва смяташ да ни платиш?

Хоремхеб ги изгледа дружелюбно и каза:

— Моят залог е победата, която с ваша помощ, драги приятели, възнамерявам да постигна възможно по-скоро. Не постигна ли победа, хетите ще дойдат и ще ви отнемат всичко, така че според мен залогът ми е предостатъчен. А за лихвите ще се споразумея с всекиго поотделно и се надявам, че всички ще останете доволни. Но вие много прибързано се завайкахте, защото още не съм се доизказал. На първо време искам да ми дадете на заем половината от имуществото си — само на заем, драги приятели. След четири месечини ще трябва отново да ми заемете половината от останалата ви половина, а след година — половината от остатъка. Сами най-добре можете да пресметнете колко ще остане за вас, но съм убеден, че ще имате достатъчно, за да ви е пълна паницата до края на живота, така че аз съвсем не ви ограбвам.

Тогава богаташите с хленч се проснаха в нозете му, горчиво заплакаха, заудряха до разкървавяване чела в пода, викайки, че в такъв случай предпочитали да се предадат на хетите. С престорено удивление Хоремхеб каза:

— Щом е така, не мога да не изпълня волята ви. Но ми се струва, че воините, които рискуват живота си във войната, ще се разгневят, като чуят, че не желаете да пожертвувате нищо за нея. Почти съм сигурен, че те са се спотаили с въже в ръка зад всички врати, за да ви завържат, да ви натоварят на кораби и да ви предадат на хетите, както сами пожелахте. Това много ме огорчава и не проумявам каква радост ще ви доставя вашето имущество, което ще остане тук под моя опека, когато с избодени очи въртите мелничните камъни на хетите. Но щом сами настоявате, най-добре ще е да съобщя желанието ви на воините.

При тези думи богаташите уплашено завикаха, запрегръщаха коленете му и бяха съгласни с всичко, каквото им поискаше, проклинайки го горчиво. А той утешително им рече:

— Свиках ви тук, понеже знаех, че обичате Египет и за него сте готови на големи жертви. Освен туй вие сте най-заможните египтяни и всеки от вас по свой начин е забогатял. Затуй не се съмнявам, че скоро пак ще забогатеете, защото заможният става все по-заможен, дори от време на време да му изцеждат излишния сок. Вие, драги приятели, сте моята драгоценна овощна градина, на която особено държа, и ако ви изцеждам като нарове, чиито семки изскачат между пръстите ми, то като добър градинар съвсем не увреждам плодоносните овошки, ами се задоволявам сегиз-тогиз да прибирам плода. Не бива да забравяте, че ви предлагам голяма война, по-голяма, отколкото сте сънували, а във военно време заможните винаги увеличават богатството си и стават толкова по-богати, колкото по-дълго трае войната. На това не може да попречи никоя сила на света, дори и данъчната служба на фараона. Затуй вие от своя страна трябва да сте ми благодарни и изпращайки ви по домовете, аз ви давам изцяло благословията си. Идете си с мир и дебелейте усърдно като търтеи, защото няма кой да ви попречи. Пък ако от време на време ми изпращате добавъчно подаръци, няма да имам нищо против. Помнете, че смятам отново да покоря Сирия, а вие добре разбирате какво означава за Египет и в крайна сметка лично за вас, ако след завоюването й не ви забравя. Така че, щом искате и ви става по-леко, продължавайте да се вайкате. Вашите вопли са ми приятни, защото ми звучат като звън на злато.

По този начин той ги отпрати, те си тръгнаха с плачове, вопли и раздрани дрехи, ала щом излезеха вън, вайкането им преставаше, те усърдно започваха да пресмятат загубите си и да замислят как да ги възстановят. А на мен Хоремхеб рече:

— Дадох им войната като подарък. Оттук нататък, изсмуквайки народа, те могат да приписват на хетите всяко зло, както фараонът може да обвинява хетите за глада и нищетата, които войната ще докара на Кеми. Защото в крайна сметка именно народът ще трябва да плаща за всичко, от него богаташите ще си възвърнат много повече от онова, което са ми дали в заем, и тогава на мен ми се полага отново да ги изцедя. Така ще ми е по-изгодно, отколкото ако събирам данъци. Обложа ли народа с данъци за водене на войната, той ще ме прокълне, а като измъквам средствата за воюване от богатите, народът ще слави името ми и ще ме смята за справедлив. Грижата ми е да запазя името си неопетнено заради височайшето положение, което съм на път да заема.

В същото време земята покрай делтата пламтеше, хетски дружини опожаряваха селата и пускаха конете си да пасат в покълналите посеви. Огромни тълпи бежанци пристигаха в Мемфис и разказваха такива ужасии за опустошителната свирепост на хетите, че сърцето ми се свиваше от страх, краката ми се разтреперваха и аз заклевах Хоремхеб да побърза. Но той се усмихваше спокойно и отвръщаше:

— Нека Египет поопознае хетите, та народът да повярва, че от хетската робия по-зла участ няма. Трябва да съм луд, за да потегля с необучена войска и без бойни колесници. Не се тревожи, Синухе. Газа все още е наша, тя е крайъгълният камък, върху който се гради тази война. Главните сили на хетите няма да посмеят да тръгнат през пустинята, преди Газа да падне в техни ръце, защото те нямат безспорно превъзходство по море. В пустинята също имам мои хора да подстрекават разбойниците и четниците, така че, макар от припряност да ме упрекваш в бездействие, аз съвсем не бездействувам. Преди хетите да прехвърлят през пустинята пехотата си в Черната земя, Египет не е застрашен от особено голяма опасност. Тяхното военно изкуство се основава върху използуването на бойни колесници, но напоителните канали по Черната земя утежняват движението на колесниците и хетите си пилеят времето в трудни преходи от едно място на друго, като унищожават маловажни села и тъпчат нивите. Колкото по-малко зърно има в страната, толкоз по-добре ще се чувствуват египтяните под моите лъвски опашки, където всеки получава дажбата си от зърно и бира.

В Мемфис запристигаха мъже от цял Египет. Едни идваха, подгонени от глада, други заради Атон бяха загубили дома и семейството си и животът им беше станал безразличен, трети жадуваха за плячка и приключения. Без да се допитва до жреците, Хоремхеб опрости прегрешенията на всички, които бяха замесени в изграждането на земното царство на Атон, и освободи затворниците от каменоломните, за да постъпят на военна служба. По такъв начин Мемфис скоро заприлича на огромен военен стан, животът в него потече неспокойно, в публичните домове и бирариите всяка вечер ставаха побоища и наранявания. Мирните граждани се затвориха по домовете си и заживяха, тръпнещи от страх. Но от работилниците се разнасяше чукане и тракане — ковачите изковаваха остриета за стрелите и копията. Страхът и ненавистта към хетите бяха толкова големи, че дори сиромашките жени предаваха медните си накити, за да бъдат превърнати в остриета за стрели.

Кораби от морските острови и Крит продължаваха да плават до Египет. Заради войната Хоремхеб принудително ги откупваше и наемаше моряците и капитаните им на служба при себе си. Удаде му се също да залови няколко критски бойни кораба и да склони екипажите им да служат на Египет. Такива кораби се лутаха из морето от пристанище в пристанище, без да имат желание да се върнат в Крит и без да знаят какво ставаше там. Мълвеше се, че робите в Крит вдигнали бунт и че кварталът на знатните, разположен на височината, горял седмици наред като пламнала факла, чиито отблясъци се виждали в открито море. Никой обаче не знаеше нищо сигурно за събитията в Крит, а критските моряци по навик лъжеха, така че историите им не бяха за вярване. Някои например твърдяха, че хетите нападнали острова, ала това ми се струваше невероятно, след като те не бяха морски народ. Други пък разказваха, че на кораби от север дошъл непознат бял народ да ограби и опустоши Крит. Той разгромил критската флота, понеже голяма част от корабите охранявали морските пътища по сирийското крайбрежие. Но всичко това критяните единодушно свързваха със смъртта на критския бог. Затуй те драговолно ставаха наемници на египетска служба, докато техните кораби, отплавали за Сирия, постъпваха на служба при Азиру и хетите.

Всеки случай Хоремхеб се възползва от обстановката, защото в морето цареше пълна неразбория и всеки воюваше срещу всекиго, за да си набави кораби. В Тир срещу Азиру също бе избухнал бунт и ония, които бяха спасили кожата си, бягаха с кораби в Египет и постъпваха на служба при Хоремхеб. Така той успя да събере флота с опитни и боеспособни моряци, обаче какво му струваше тя — това дори не се опитвам да пресметна, защото построяването и снаряжаването на бойни кораби е скъпо и поглъща повече злато от всяка война, водена по суша.

Докато траеше всичко това, в Сирия Газа не се предаваше, а след прибиране на реколтата и с настъпване на разлива Хоремхеб потегли с войската си от Мемфис. По суша и по море той изпрати разпореждания за обсадения град. Гемията, натоварена с чували зърно, доплава през нощния мрак в пристанището на Газа и предаде заповедта му: „Задръжте Газа! Задръжте Газа на всяка цена!“ Докато тараните блъскаха по портите на Газа и покривите на града горяха, без някой да се заеме да ги гаси, една стрела пренесе на острието си заповедта: „Хоремхеб настоява Газа да се задържи.“ През градските стени хетите хвърляха гърнета с отровни змии, но при пръсването си едно от тях се оказа пълно с пшеница. В него беше скрита също заповедта на Хоремхеб: „Задръжте Газа!“ Как Газа успя да се противопостави на хетите и да устои пред обсадата на обединените Азируви войски — това не можах да разбера, но навъсеният началник на гарнизона, който за голям мой срам бе видял как с кош ме изтеглят по стената, заслужи напълно славата си, загдето удържа Газа под властта на Египет.

С настъпване на разлива Хоремхеб потегли от Мемфис, насочи бързо войската си към Танис и преряза пътя на отред хетски бойни колесници в един завой на реката, където хетите пасяха конете си и се смятаха за защитени от три страни. През нощта войниците на Хоремхеб разчистиха пресъхналите през лятото, нестопанисвани напоителни канали и водите на прииждащата река ги изпълниха. На заранта хетите видяха, че са се озовали на остров, заобиколен отвсякъде с вода, така че бойните им колесници бяха неизползваеми. Щом установиха това, те започнаха да рушат колесниците и да убиват конете си. Тази гледка разгневи Хоремхеб, защото той бе разчитал да плени колесниците и конете непокътнати. Затуй той заповяда да надуят тръбите и нападна противника. Необучените египетски войници лесно се справиха с хетите, които бяха слезли от колесниците и се биеха пешком. По този начин в ръцете на Хоремхеб попаднаха стотина бойни колесници и около двеста коня, на които той нареди да поставят египетските отличителни знаци. Но по-съществена от трофеите беше победата, понеже след нея египтяните вече не вярваха в несъкрушимостта на хетите.

След тази битка Хоремхеб събра всички бойни колесници и коне, възглави ги и продължи към Танис, оставяйки бавните пешаци и продоволствените кервани да се придвижват по-назад.

— Решиш ли да удряш, удряй пръв, и то здравата! — каза ми той с пламнало от въодушевление лице.

Затуй той се понесе с колесниците си към Танис, без да обръща внимание на хетските дружини, които опустошаваха Долната земя. От Танис се насочи право към пустинята, разгромяваше хетската стража край водохранилищата и ги превземаше едно подир друго. В пустинята хетите бяха складирали стотици хиляди делви и гърнета с вода за пехотата си, понеже не бяха морски народ и не се осмеляваха да нападнат Египет по вода. Без да щади конете, Хоремхеб напредваше с войската си и много коне грохнаха по време на този стремителен поход, но очевидците на порива му разказваха, че стоте бойни колесници, носещи се през пустинята, вдигали стълб от прах до небето, така че Хоремхеб летял напред като ураган. Всяка нощ по планинските хребети на Синая пламваха нови сигнални огньове, четниците напускаха скривалищата си и нападаха хетските стражи и складове из цялата пустиня. Така се породи митът, че на път за Сирия Хоремхеб се носел през Синайската пустиня денем като пясъчен, а нощем като огнен ураган. След този поход славата му така нарасна, че за него народът започна да разказва легенди като ония, които се разказват за боговете. Легенди разказваха не само египтяните, но и сирийците, и то навярно не без причина.

Така Хоремхеб завладяваше едно след друго водохранилищата в Синая, изненадвайки напълно хетите, които добре познаваха слабостта на Египет, а и не можеха да си представят, че Хоремхеб ще дръзне да воюва в пустинята, докато техните предни отреди вилнееха в Долната земя. Пък и войниците им не бяха на едно място — беше се наложило да ги пръснат по сирийските градове и села в очакване Газа да се предаде. Защото околностите на Газа и покрайнините на пустинята не можеха да изхранват огромната войска, която хетите бяха съсредоточили в Сирия с цел да покорят Египет. Впрочем при подготовката за военни действия хетите бяха много старателни, те нападаха само когато бяха убедени в превъзходството си, а върху глинените плочки на военачалниците им беше отбелязано всяко пасище, всяко място за водопой и селце на територията, към която щяха да се устремят. Заради тази подготовка бяха забавили настъплението си, а и Хоремхеб ги беше изненадал, понеже дотогава никой не се бе осмелявал да ги нападне пръв и понеже смятаха, че Египет не разполага с достатъчно бойни колесници за такъв поход. Затуй те се стъписаха, когато колесниците на Хоремхеб се появиха в сирийския край на пустинята, и пропиляха много време да разузнаят броя им и целта на похода.

Ала целта на похода не беше известна никому освен на Хоремхеб, пък и той самият не я знаеше, защото по-късно ми спомена, че намерението му било в най-добрия случай да унищожи водните запаси в пустинята, за да осуети настъплението на хетите и да го отложи с една година, през която спокойно да обучи и въоръжи войската си за голяма война. Но ненадейният успех го бе опиянил, а колесничарите бяха заслепени от леките победи. Ето защо той като вихър се понесе към Газа, удари обсадителите в гръб, разпръсна ги, унищожи тараните и стеноломите им и подпали стана им. До Газа все пак не успя да се добере, защото, като забелязаха малобройните му колесници, обсадителите се насочиха срещу него, а в пълната бъркотия навъсеният и твърдоглав началник на Газа не желаеше да пусне дори Хоремхеб през градските порти.

Ако обсадителите разполагаха с бойни колесници, Хоремхеб щеше да бъде загубен, но тъй като за обсадата на Газа не бяха нужни колесници, хетите и Азиру ги бяха пръснали на малки групи из цяла Сирия и искаха конете да отпочинат и да се охранят преди голямото нашествие в Египет. Така Хоремхеб успя да се върне в пустинята и да унищожи водохранилищата в близост до Сирия, преди разярилите се хети да съберат и насочат достатъчно бойни колесници срещу него. Предпазливи във воюването, те не искаха да излагат на опасност скъпите си бойни колесници, стремяха се към сигурна победа и затуй бавно съсредоточаваха достатъчно сили срещу Хоремхеб, въпреки че един отред от стотина колесници можеше да разгроми изморената от дълги преходи и изтощена от битките войска на Хоремхеб.

Ето защо Хоремхеб съвсем правилно се догаждаше, че неговият сокол го закриля. Спомняйки си за горящия храст, който някога бе видял в Синайската планина, той изпрати нареждане до копиеносците и стрелците си да се придвижат в ускорен ход по един подготвен от хетите път през пустинята, покрай който в хиляди глинени делви и гърнета имаше достатъчно вода за многобройна пехота. Той възнамеряваше да воюва в пустинята, въпреки че тя бе пригодна за водене на битки с колесници, в които именно се криеше силата на хетите. Струва ми се обаче, че друг изход нямаше, защото, след като се изплъзнаха от ръцете на разярените хети и се оттеглиха в пустинята, той, екипажите на бойните колесници и конете бяха толкова отпаднали, че едва ли можеха да се доберат живи до Долната земя. Хоремхеб не искаше да зареже храбрите си дръгливци сами в пустинята и реши да остане при тях. Затуй повика цялата си войска в пустинята — нещо, което никога не е било предприемано. Когато великите фараони воювали в Нахарина през есента, те превозвали войската си с кораби до сирийските градове и едва оттам продължавали по суша. Но по ония времена Сирия била подвластна на Египет, докато Хоремхеб владееше само Газа и му липсваше превъзходство по море.

Всичко описано дотук за първия поход на Хоремхеб срещу хетите узнах от него, от разказите на воините му и от легендите, които се разказваха отпосле. Лично аз не бях там — ако го бях последвал, сигурно нямаше да съм жив и да описвам тези неща. Само най-силните и най-издръжливите тръгнаха с него. Мен ме остави в Долната земя да придружавам пехотата, като ми каза, че по време на този поход нямало да се стигне до превързване и лекуване на рани. Ако някой паднел от колесницата или бъдел ранен, ще оставал да лежи, където паднел, и сам ще избирал дали да си пререже гърлото, или да разчита на милосърдието на хетите. Смяташе, че по този начин ранените щели да имат за какво да размислят, докато лежат окървавени на земята, за тях времето нямало да тече мудно, нямало да изпитват болка, нито да очакват превръзки и мехлеми за раните си. Както узнах, немалко воини, паднали от колесниците, прибягвали до ножа, но някои се предавали на хетите, които ги одирали, за да могат в часове на отмора да приготвят от кожата им разнообразни кесии и извезани торбички, в чиято направа били изкусни майстори.

Не мога да кажа доколко всичко това е истина, защото самият Хоремхеб охотно се хвалеше, а още повече се хвалеха бойците от колесниците. Имам предвид малцината, които преживяха войната и разправяха невероятни истории. Още по-наивни бяха легендите, та даже не ми се разказва как според тях Хоремхеб летял пред колесниците си в образа на сокол и плашел хетските коне. За пясъчния и огнения ураган вече споменах, ала го сторих, за да поясня откъде бе тръгнала тази легенда. Всеки случай с този стремителен набег той сложи ръка върху водохранилищата в пустинята, където хетите в течение на дълго време бяха струпали с мъка и големи разходи стотици хиляди делви и гърнета с вода. Освен туй беше облекчил обсадата на Газа и окуражил защитниците й, призовавайки ги чрез задружния рев на хората си пред стените на града: „Задръжте Газа! Задръжте Газа за благото на Египет!“

Иначе плячката от този поход беше незначителна. воините, които следваха Хоремхеб в колесниците, не забогатяха, защото гърнетата си остават гърнета, щом се изпразнят, макар водата в пустинята понякога да има стойността на злато. Ония, които въпреки забраната му слезли от колесниците, алчни да разграбят хетския стан край Газа, ги стигнала жестока смърт. Главите им, озъбени към високите стени на Газа, останали да стърчат на колове, а кожата им, натъпкана с тръстика, била превърната в тюфлеци и възглавници за шатрите на хетските командири.

Като лекар и човек, който не е воин, явно не мога да оценя напълно значението на този поход. Може би той наистина бе спасителен за Египет, както твърдеше Хоремхеб, и чрез него придружаващите го воини придобиха вековечна слава. Но от славата те не можеха да си скроят дрехи, нито пък да си построят къщи или да си купят градини и земя, за да подсигурят старините си. Струва ми се дори, че ако имаха избор, повечето от тях наместо слава щяха да предпочетат шепа сребро. С една дума, недоволството им от мизерната плячка беше голямо.

Ако бях участвувал лично в похода, вероятно щях да го преценявам по-иначе, защото в бясното препускане, в громола на колесниците и в победата несъмнено има нещо опияняващо, което замайва воина по-силно от виното и го кара да забрави страданията. Но от паланкина си аз можах да видя само следите от този поход, когато в жегата, задуха и тръпчивия прах на пустинята се присъединих към ускорения преход на пехотата по стъпките на Хоремхеб. Тук-таме се виждаше трупът на паднал от колесница и строшил главата си войник, чиито почернели меса лешоядите разръфваха. Виждаха се изсъхващи тела на умрели коне, строшени гърнета с изтекла в пясъка вода и трупове на хетски стражи, които след отминаването на Хоремхеб разбойниците и четниците от пустинята бяха обрали, обезобразили и набучили на колове около водохранилищата, за да напомнят за победата. Тази е причината, загдето мога да разказвам не толкова за вековечната слава и опиянението от победите, колкото за страданията и смъртта.

Две седмици пътувахме и се чувствувахме извънредно изтощени, макар че хетите се бяха погрижили привечер след всеки преход да имаме предостатъчно вода. Най-сетне над планината в края на пустинята видяхме да се издига огнен стълб и разбрахме, че там Хоремхеб ни очакваше с бойните си колесници. Тази нощ се е запечатала в паметта ми, защото не можах да заспя. В далечината огненият стълб пламтеше през цялото време, от него се разнасяха искри и дим и от червеникавите му отблясъци звездите бледнееха. След знойния ден нощем в пустинята е студено, а босоногите войници, бродили дни наред през жулещия пясък и трънаците, стенат и викат насън, сякаш зли духове ги измъчват. Може би затуй народът вярва, че пустинята гъмжи от дяволи. Но сигналният огън на Хоремхеб ни караше да бързаме, така че още призори тръбите засвириха и походът продължи, макар че все повече мъже падаха, без да могат да се вдигнат, понеже не бяха привикнали към продължителните преходи с тежки товари. Отвред през пустинята към сигналния огън се стичаха групички окъсани, обгорели разбойници и четници. Те не се присъединяваха към нас, обаче с жадни очи оглеждаха облеклото, копията и волските ни коли. Имах чувството, че им се щеше да ни нападнат и ограбят по същия начин, както биха постъпили с хетите.

Но когато приближихме стана на Хоремхеб, на хоризонта забелязахме облаци прах: хетите бяха тръгнали да си възвърнат водохранилищата. Бойните колесници на техните съгледвачи препускаха през пустинята, прегазваха предните ни отреди и всяваха ужас сред пешаците, които не бяха свикнали да воюват срещу бойни колесници, пък и изобщо не бяха се били с копия и стрели. Сред войската ни настъпи объркване, от страх мнозина се разбягаха из пустинята и хетите ги намушкваха от колесниците си. За щастие от стана си Хоремхеб ни изпрати на помощ боеспособните си колесници и страхопочитанието на хетите пред неговите хора беше толкоз голямо, че те ни оставиха на мира и се оттеглиха. Възможно е обаче да са го сторили не от страхопочитание, а защото им е било заповядано само да разузнаят и да ни смутят, без да влизат в бой.

Всеки случай оттеглянето им предизвика голямо въодушевление сред нашата пехота, копиеносците заканително завикаха, а стрелците изсипаха нахалос сума стрели подир отдалечаващите се колесници. При все това скришом всички поглеждаха към хоризонта, където пушилката се вдигаше като стена, ала взаимно се окуражаваха, казвайки за Хоремхеб:

— Няма страшно, защото силната му десница ще ни закриля. Няма страшно, той като сокол ще връхлети върху хетите, ще им изкълве очите и ще ги ослепи.

Но ако се надяваха да си отпочинат в стана на Хоремхеб, те много се заблуждаваха. Не по-малко се заблуждаваха, ако очакваха, че той ще ги похвали за бързото придвижване и за ожулените им от пясъка ходила. Хоремхеб ни посрещна със зачервени от преумора очи и с разярено лице, плющейки със златния си камшик, по който имаше петна от кръв и прах.

— Къде се размотавате, гниди такива? — ревна той. — Къде се шляете, дяволски изчадия? Такъв срам ме обзема, като ви гледам, че ми се ще черепите ви още утре да побелеят сред пясъка. Влачите се като костенурки и така воните на пот и мръсотия, че трябва да си запушвам ноздрите. В същото време кръвта на най-добрите ми воини изтича от безбройните им рани и благородните ми коне издъхват. А сега се залавяйте да копаете, египтяни, залавяйте се да копаете, за да опазите живота си. Тази работа най ви подхожда, защото цял живот сте се ровили в тинята, когато с мръсните си пръсти не сте човъркали в носа и задника си!

Необучените египетски войници ни най-малко не се засегнаха от думите му, а напротив — изпаднаха във възторг, повтаряха ги със смях и всеки имаше чувството, че след страшната пустиня бе намерил убежище при Хоремхеб. Те забравиха ожулените си крака и пресъхналата си уста и под наставленията на Хоремхеб започнаха да копаят ровове, набиваха дървени стълбове между камъните, опъваха тръстикови въжета помежду им и свличаха огромни канари към планинския проход.

Изнурените бойци от колесниците на Хоремхеб се вдигаха от скалните падини и от платнищата си и накуцвайки, се примъкваха при тях, за да им покажат раните си и да се поперчат с подвизите си. Нямаше воин, който дори на умиране да не се вдигнеше, за да може с разказите за подвизите си да окуражи копачите, копиеносците и стрелците и да събуди завистта им. Сутринта, когато видели хетите да се задават като ураган откъм пустинята, те не се съмнявали в края си, ала пристигането на пехотата им беше вдъхнало смелост, защото далеч по-приятно е да се умира вкупом, отколкото поотделно. От потеглилите на колесници две хиляди и петстотин бойци бяха останали петстотин годни за воюване, а конете им се препъваха от изтощение и бяха провесили глава до пясъка.

В течение на деня по-голямата част от войската в безконечни колони пристигна в стана на Хоремхеб. Всеки новодошъл отиваше да копае ровове и да строи препятствия, за да се прегради пътят на хетските колесници към пустинята. Хоремхеб изпрати нареждане до закъсняващите и уморени от прехода дружини, че през нощта всички трябва да се доберат до укрепения стан и че след разсъмване останалите в пустинята ще умрат от жестока смърт, ако на хетските колесници се удаде да проникнат през проходите. Никой не пресмяташе колко са пристигащите, нито пък Хоремхеб караше да ги преброяват, защото сведенията за тяхната численост вече бяха безполезни, а в сравнение с цялостната военна мощ на хетите броят им така или иначе беше незначителен.

Като виждаха своята многочисленост сред безлюдната пустиня, египтяните все пак придобиваха кураж и слепешката се осланяха на Хоремхеб, вярвайки, че той ще победи хетите и ще ги избави от ръцете им. Но докато строяха препятствия, докато опъваха ниско над пясъка тръстикови въжета между стълбовете и търкаляха канари, те виждаха задаващите се хетски колесници, обвити в облаци прах, и чуваха бойния вик на хетите. Тогава студени тръпки ги побиваха, те се озъртаха и изпитваха ужасен страх от бойните колесници с прикачени към тях остри коси.

Обаче нощта започна да се спуска и хетите явно нямаха желание да нападат, без да познават местността пред себе си и числеността на Хоремхебовата войска. Затуй те се разположиха в пустинята, пуснаха конете си да пасат трънливите храсти и напалиха огньове, така че в мрака пустинята бе осеяна от светлинки, догдето погледът стигаше. Но с леки колесници техните съгледвачи цяла нощ препускаха до препятствията, убиваха стражите и влизаха в схватки по протежение на линията, която Хоремхеб бе разпрострял дълбоко в пустинята. В двата й края, където още не бяха издигнати препятствия, разбойниците и четниците от пустинята издебваха хетите в тъмното, сваляха ги с примка и пленяваха колесниците заедно с конете им, така че много съгледвачи, отдалечили се от пътя, който хетите бяха прокарали, не се завърнаха в стана си.

Така или иначе, в нощта ечаха предсмъртни викове, грохот на колесници, свистене на стрели и трясък на оръжия. Непривикналите към битки войници трепереха от страх и не смееха да заспят, но Хоремхеб ги успокояваше:

— Спете кротко, мои блатни плъхове, спете да си отпочинете и намажете разранените си ходила с масло. Аз ще бдя над съня ви и ще ви закрилям.

Аз обаче не легнах да спя — цяла нощ обикалях стана и превързвах раните на бойците от колесниците, а Хоремхеб ме насърчаваше:

— Лекувай ги с цялото си умение, Синухе, защото по-храбри воини светът още не е виждал. Всеки от тях чини колкото сто, че дори и колкото хиляда копачи на тиня. Лекувай ги, защото си ги обичам тия мои дръгливци. Те умеят да обуздават коне и да държат поводите, а пък аз нямам обучени хора, с които да ги заместя. Оттук нататък всеки сам едва в битката ще трябва да се учи как се управляват коне и колесници. Затуй ще ти дам по дебен злато за всеки, когото излекуваш и направиш боеспособен.

Въпреки че бях седял в паланкина си, трудният поход през пустинята ме бе изнервил, гърлото ми беше пресъхнало от тръпчивия прах и ме влудяваше мисълта, че заради глупавото упорство на Хоремхеб трябваше да загина от хетска ръка, макар смъртта да не ме плашеше. Затуй му казах троснато:

— Задръж си златото или го подели между нещастните си плъхове, та преди да умрат, поне за миг да се почувствуват богати. Няма съмнение, че утре ще погинем до крак, след като ни вкара в клопката на тази ужасна пустиня. Ако лекувам усърдно тези плъхове, върша го само заради себе си, защото ми се струват единствените мъже в цялата войска, които умеят да се бият. Останалите и най-вече тия, дето пристигнаха с мен, ще си изгубят ума, ще писнат и ще хукнат да бягат при появата на първите хети. Виждал съм ги да се стряскат, когато в тъмното изпука клонка, и съм ги чувал в един глас да призовават египетските богове на помощ, щом някой заек изскочи на пътя им в пустинята. Храбри са безспорно, когато един другиму си чупят главите по улиците на Тива. На големи шайки може би ще се осмелят да прережат гърлото на самотен минувач, за да му задигнат кесията, ала в пустинята са като овце, които си повел на заколение — следват те с кротко блеене, готови в следващия миг да се разбягат като обезумели. Затуй само заради себе си лекувам твоите дръгливци и се надявам, че благодарение на тяхната смелост някакъв невероятно щастлив обрат ще ни помогне да се спасим. И все пак по-разумно би било да подбереш най-бързите коне, да се качиш на лека колесница, да ме вземеш със себе си и тогава може би ще се доберем живи до Долната земя. Там би могъл да събереш нова, по-добра войска.

Хоремхеб потърка нос с дланта си, погледна ме лукаво и каза:

— Твоят съвет подхожда на мъдростта ти, Синухе, и ако бях разумен, сигурно отдавна щях да го последвам. Но аз обичам дръгливците си и не можех да ги оставя да измрат в пустинята. Не би било трудно аз самият да се измъкна, да наредя да унищожат водохранилищата и да отложа войната за идната година. Всъщност не мога да обясня защо не избягах, както би постъпил на мое място всеки разумен човек. Сетне щях да издигна паметник на тези плъхове, щях да изсека имената им върху камък и с това да ги увековеча. Аз обаче не го сторих и сега нямаме друг изход, освен да победим хетите тук, в пустинята. Ето колко проста е работата, Синухе! Ще победим хетите, понеже нямаме друг изход! Вероятно постъпих много умно, като повиках войската си в пустинята, защото тук войниците няма накъде да бягат и волю-неволю ще трябва да се бият за живота си. Но най-добре ще е сега да ида да поспя в талигата си и да пийна вино, та утре да съм махмурлия. Тогава съм много раздразнителен и се бия по-добре, отколкото с трезва глава!

Той отиде при колесницата си, надигна една делва и в настъпилата тишина дочух виното да бълбука в устата му, докато някъде отдалече отново прозвуча трясък на бойни колесници и тревожен вик на египтяни, разбягали се презглава от загражденията. Понеже хората му го поглеждаха завистливо, Хоремхеб протягаше делвата на всеки минаващ покрай него, сиреч даваше им да пият от същата делва, от която пиеше той. Хем ги поеше, хем ги хокаше:

— Само цапате делвата с мръсните си муцуни, а стомасите ви са бездънни мехове и ще ми излочите виното, без да мога да се напия като хората!

Така мина нощта и утрото се надигна от пустинята като сивкав призрак, довеждайки със себе си лешояди и миризмата на смърт. Отвъд загражденията лежаха мъртви коне и обърнати колесници, а лешоядите изкълваваха очите на паднали от колесниците хети. На зазоряване Хоремхеб накара да надуят тръбите, свика войската в подножието на планината и произнесе реч.




2


Докато в пустинята хетите гасяха огньовете си с пясък, впрягала конете и точеха оръжията си, Хоремхеб, облегнат на грапава скала и закусвайки с парче сух хляб и глава лук, се обърна към войниците си със следните думи:

— Погледнете пред себе си и ще видите чудо невиждано! Амон просто е вкарал хетите в ръцете ни и днес ни предстоят велики дела. Както забелязвате, хетската пехота не е пристигнала — спряла е в края на пустинята, понеже няма достатъчно вода. Ако хетите държат да продължат похода си срещу Египет, бойните им колесници трябва да проправят път и да завладеят водохранилищата. Още отсега конете им жадуват и им липсва зоб, защото оттук до Сирия аз изгорих всичките им запаси и с чукове натроших делвите с вода. Затуй днес колесниците им трябва да си пробият път. В противен случай хетите ще трябва или да се върнат в Сирия, или пък да се разположат в очакване на продоволствие, без да могат да се бият. Ако са разумни, ще се откажат да воюват и ще се върнат в Сирия. Те обаче са алчни хора, вложили са всичкото сирийско злато и сребро в делвите, които стоят пълни с вода в пустинята зад нас, и без бой няма да се откажат от тях. Казвам, че Амон ги е вкарал в ръцете ни, понеже щом се устремят срещу нас, конете им ще се заплетат в нашите препятствия и те няма да могат да се възползуват от силата си, която се крие в неотразимия набег на колесниците им. Рововете, които изкопахте самоотвержено и без да жалите сили, канарите и опънатите въжета ще притъпят остротата на тяхната атака.

Хоремхеб изплю люспа от лука, отново захапа коравия хляб със силните си челюсти и запредъвква, докато войниците затропаха с крака и нетърпеливо завикаха като деца, които настояват за още приказки. Тогава Хоремхеб смръщи чело и каза:

— В името на Сет и всичките му дяволи, войсковите пекари с миши тор ли са омесили хляба, или този гаден вкус в устата ми иде от махмурлука? Трябва да знаете, мои блатни плъхове, че нощес не можех да не се напия от радост при мисълта как тъпоумието на хетите ще ги вкара в обсега на вашите копия. Обаче заради мишия тор ще наредя да окачат двама пекари на стената с главата надолу. Ще го сторя заради благородната си уста, а не заради вас, така че излишно е да се хилите и да мучите като говеда отпреде ми. Според мен вас дори със смлени фъшкии могат да ви хранят. Това хич не ме вълнува, защото фъшкиите от конете на моите дръгливци са по-ценни от паплач като вас. Боя се, че в некадърността си ще отървете хетите от ръцете ми, понеже не сте никакви войници, ами вонливи блатни плъхове. Затуй трябва да ви напомня, че коловете, дето ги държите в ръцете си, са копия и че остриетата им не служат за почесване по гърба, а за да мушкате с тях хетите. На стрелците обръщам внимание да не се смятат за големи герои, като звънтят с тетивата на лъковете си, изстрелвайки стрелите нагоре и крещейки по детински: „Вижте колко високо излетя стрелата ми!“ Ще насочвате стрелите си срещу хетите, а ако умеехте да се целите като истински войници, щяхте да ги улучвате в очите. Струва ми се обаче съвсем безполезно да ви давам такива наставления, поради което ви приканвам да се мерите само в конете. Те са по-едра цел, а човек, застанал в колесница, едва ли ще улучите. Колкото по-наблизо оставяте конете да дойдат, толкоз по-сигурно ще ги умервате въпреки неумението си. Съветвам ви да изчаквате приближаването на конете, защото всеки, който пилее стрелите, ще го напердаша със собствените си ръце и ще съжалява, че е доживял този пердах. Не можем да си позволим да прахосваме нито една стрела. Припомнете си, че остриетата са изковани от накити, които египтянките са носили на гърдите си, и от гривни, украсявали глезените на момичетата от публичните домове, ако тази представа ви доставя удоволствие. На копиеносците препоръчвам: когато конете се зададат, опрете копието с две ръце на земята и го насочете към корема им. Така няма да пострадате, а ще успеете навреме да отскочите встрани, преди конете да се стоварят отгоре ви. Ако паднете на земята, с ножа си прережете сухожилията на краката им, защото това е единственият начин да се спасите, преди колелата да ви прегазят и да ви натрошат кокалите. Така стоят нещата, блатни плъхове от Нил.

Той с погнуса помириса хляба в ръката си, захвърли го и надигна една делва, та да потисне махмурлука с вода. Сетне продължи:

— Всъщност май че няма смисъл да ви приказвам и да си хабя съветите, защото щом чуете бойния вик на хетите и трясъка на колесниците им, вие така или иначе ще се разциврите и ще пъхнете глави в пясъка, понеже не можете да се сврете в полите на майките си. Ето защо трябва да ви кажа, че ако на хетите се удаде да пробият и да достигнат водните запаси зад нас, до довечера всеки от вас ще бъде мъртъв. Тогава в най-добрия случай кожите ви след няколко месечини ще висят като пазарски чанти под мишниците на бабките в Библос и Сидон, при положение че не ревете от стените с раздробени крайници или не въртите с избодени очи мелничните камъни в стана на Азиру. Това ни чака, ако хетите пробият, защото тогава ще бъдем обкръжени, няма да имаме възможност за измъкване и ще загинем до крак. Но ви предупреждавам, че ние и сега нямаме възможност да се измъкнем. Ако изоставим построените от нас заграждения и тръгнем обратно, хетските бойни колесници ще ни пометат, както разливът помита сухите сламки. Казвам ви го, да не би някому да щукне да побегне презглава към пустинята. А за да не бъркате посоката, в която се намира врагът, ще поставя моите петстотин храбри дръгливци на прилично разстояния зад вас, та да има на какво да се посмеят, докато вие се биете. Те безспорно са заслужили това развлечение, а всеки, който понечи да бяга или обърка посоката, ще го убиват с ножа си или ще му извършват оная операцийка, с чиято помощ буйният бик бива превръщан в кротък впрегатен вол. Та запомнете, че ако смъртта се зададе насреща ви, зад вас тя ви очаква още по-сигурно. Ала насреща ви се задава също победата и славата, защото не се съмнявам, че ако всеки се напрегне, днес ще победим хетите. Да, драги мои плъхове, всички ние ще сърбаме една и съща каша и нямаме друг изход, освен да разгромим хетите. А пък за техния разгром няма друго средство, освен да ги сгащим, да им нацепим кожата с разните оръжия, които сте получили в ръцете си, и да пуснем кръвта им да изтече. Това е единственият изход и затуй ще ви придружавам, редом с вас ще се бия с камшик в ръка и няма да е моя вината, ако камшикът ми плющи по-често по вас, отколкото по хетите. Това ще зависи изцяло от самите вас, юначни мои плъхове.

Войниците го слушаха в захлас, без да се сещат да се отпуснат от единия крак на другия, забравили дори за хетите. Трябва да призная, че аз започнах да нервнича, понеже хетските бойни колесници като далечни облаци прах вече се насочваха отвред към нашите заграждения. Но ми се струва, че Хоремхеб нарочно гледаше да минава времето, за да пренесе върху войниците собственото си спокойствие и да им спести тягостното очакване на нападението. Най-сетне от скалата си той хвърли поглед към пустинята, вдигна ръце и каза:

— Колесниците на нашите приятели хетите се задават, за което съм признателен на всички египетски богове. Амон наистина ги е заслепил да се осланят прекалено много на силата си, а той самият воюва на наша страна. Напред, блатни плъхове от Нил, нека всеки заеме посоченото му място и без заповед да не мърда оттам. А вие, скъпи мои дръгливци, тръгвайте подир тия охлюви и зайци, наглеждайте ги и ако стане нужда, скопявайте ги като овни, щом рекат да бягат. Бих могъл да ви кажа: Сражавайте се за египетските богове, сражавайте се за Черната земя, сражавайте се за жените и децата си! Но това са празни приказки, защото сигурно сте готови да плюете в лицето на жените си, стига да можете да побегнете и да спасите кожата си. Затуй ви казвам: Египетски блатни плъхове, сражавайте се за себе си, сражавайте се за собствения си живот и не отстъпвайте, защото за вас друго спасение няма! А сега търчете, момчета, търчете бързо, че иначе хетските колесници ще стигнат до препятствията преди вас и битката ще свърши, без дори да е почвала!

Той ги разпусна, войниците се втурнаха към местата си покрай препятствията и тичешком зареваха, но дали ревяха от въодушевление или от страх — това не мога да кажа, а не вярвам и те самите да са го знаели. Хоремхеб ги последва с небрежна крачка, аз обаче останах да седя на планинския склон, за да наблюдавам битката от безопасно разстояние, понеже бях лекар и моят живот беше драгоценен.

От равнината хетите изведоха колесниците си до подножието на хълмовете и спряха, за да се разгърнат в боен ред. Техните разноцветни стягове, блясъкът на крилатите слънца по колесниците, перата по главите на конете и пъстрите вълнени чулове, които предпазваха конските гърбове от стрелите, представляваха и пищна, и ужасяваща гледка. Хетите очевидно възнамеряваха да насочат цялата сила на удара си към откритата местност, през която до водохранилищата водеше пътят, преграден набързо от Хоремхеб със слаби препятствия. Те не смятаха да използуват тесните проходи между хълмовете отляво и отдясно, нито пък да се отклоняват твърде далеч в пустинята, където четниците и разбойниците охраняваха двата фланга на Хоремхеб. Отклоняха ли се твърде надалече в пустинята, пътят им до водохранилищата щеше да се удължи. И понеже им липсваха вода и зоб за конете, те разчитаха на силата и воинското си умение, на които досега нито един народ не бе устоявал. Колесниците им нападаха на групи от по шест, а десет шесторки образуваха отделен полк. Струва ми се, че срещу необучената войска на Хоремхеб те разполагаха с шестдесет полка, защото хетите са уреден народ и обичат прегледните числа. Но тежките колесници с по три коня и трима бойци съставляваха ядрото на бойната им линия и като ги гледах, не можех да проумея как войниците на Хоремхеб щяха да спрат пристъпа им — те като кораби се движеха бавно и тежко през пустинята и мачкаха всичко по пътя си.

Всеки случай хетите надуха тръбите, командирите вдигнаха стяговете и колесниците потеглиха, постепенно набирайки скорост. Но когато наближиха препятствията, аз с учудване забелязах, че измежду тях в неудържим галоп изскочиха невпрегнати коне. Върху гърба на всеки кон яздеше, уловил се здраво за гривата му, по един боец и с пети го удряше в хълбоците, за да ускори препускането. Не можех да разбера защо изпращаха запасните коне за колесниците си незащитени пред бойната линия, докато не видях, че бойците, увиснали на гърба на конете и държейки се за гривата, се протягаха и с ножове и брадви прерязваха тръстиковите въжета, опънати над земята между стълбовете, за да препъват впрегнатите в колесниците коне. Други коне се втурваха между препятствията, а ездачите им, без да влизат в схватка и без да се плашат от египетските копия и стрели, се изправяха на гърба им и мятаха копията си. Но ги мятаха не срещу египтяните, а ги забиваха в земята и те оставаха да стърчат, като в края на дръжките им се ветрееше пъстро байраче. Всичко това стана светкавично — за по-кратко време, отколкото го написах тук. Не можах да схвана замисъла им, защото, щом прерязаха въжетата за препъване и забиха копията, ездачите обърнаха конете си, понесоха се обратно в галоп, промъкнаха се между колесниците и се скриха зад тях. Пронизани от стрели, неколцина се бяха свлекли от гърба на коня, а и конете останаха да лежат на земята, ритайки бясно с копитата си и цвилейки неистово.

Докато леките колесници на хетите потегляха напред, видях нещо изумително: Хоремхеб, който беше сред войниците си, тръгна към препятствията и се затича сам право срещу трополящите бойни колесници. Познах го веднага, понеже превишаваше с една глава всички дребни обитатели от поречието на Нил. Като го зърнах, аз скочих, изпищях и стиснах пестници, но Хоремхеб хвана едно забито от хетите копие, на чийто край се ветрееше байраче, и го запрати надалече, където то отново се заби и остана да стърчи в пясъка. Воинският му ум работеше по-бързо от ума на всички останали и той преди тях бе прозрял предназначението на белязаните копия. Преди нападението хетите бяха изпратили на невпрегнати коне най-опитните си бойци, за да означат с копия и байрачета местата, където препятствията бяха най-слаби и пробивът можеше да се удаде най-лесно.

Сред египтяните единствено Хоремхеб отгатна това и прояви самообладание, като запрати копието на друго място, за да заблуди хетите. Няколкото войници, които последваха примера му и изтичаха към препятствията, само грабваха копията и се връщаха обратно, отнасяйки байрачетата като боен трофей, ала и това допринасяше за всяване на смут в хетското нападение. Според мен онази сутрин само пъргавият ум на Хоремхеб спаси Египет, защото, ако на хетите се бе удало да съсредоточат първия си удар с все сила на местата, които ездачите с копията си бяха отбелязали за насочване на пробива, египтяните едва ли щяха да ги отблъснат.

Тогава още не бях осъзнал всичко това и спускането на Хоремхеб срещу нападащите в боен ред колесници ми се стори безразсъдна хлапашка постъпка, аз го укорявах и си мислех, че със своя пример искаше само да окуражи хората си. Та нали няма по-голям героизъм от това, да се втурнеш сам през открита местност срещу задаващите се бойни колесници? Но опитният воин явно може да го извърши, без да се излага на особена опасност, ако правилно прецени силите и умението си и бързината на бойните колесници и ако успее да се върне в убежището, преди колесниците да го връхлетят. Следователно Хоремхеб вероятно не бе рискувал живота си, обаче подвигът му въодушеви цялата войска и тя шумно възхваляваше неговата смелост, забравяйки за опасността.

Когато Хоремхеб се върна при войниците в укритията, леките колесници на хетите достигнаха препятствията и като многобройни клинове се врязаха в тях, следвайки означенията на байрачетата. При този първи сблъсък настъпи неописуем шум и грохот, от копитата на конете и изпод колелата на колесниците се вдигна такава гъста пушилка, че от склона повече не можех да следя хода на битката. Успях само да видя, че стрелците повалиха няколко коня още преди да стигнат препятствията, но хетите умело заобиколиха обърнатите колесници и продължиха устрема си. Впоследствие узнах, че макар и с големи загуби, леките колесници преодолели на две места всички препятствия, без обаче да продължат напред. Спрели на групи и бойците скочили от тях да отстранят канарите и да проправят път за тежките колесници, които изчаквали реда си пред загражденията извън обсега на стрелите.

При този успех на хетите опитният воин би сметнал всичко за загубено, обаче необучените блатни плъхове на Хоремхеб виждаха само как конете в предсмъртна агония се гърчеха край препятствията и се мятаха в рововете. Виждаха, че хетите са понесли големи загуби и са прекратили набега си, и решиха, че са ги спрели със собственото си юначество и умение. Затуй, ревейки от възторг и от страх, те се спускаха към спрелите колесници, пълзешком се промъкваха да прережат сухожилията на конете и издърпваха колесничарите, а стрелците поразяваха със стрелите си ония, които търкаляха канари встрани от пътя. Хоремхеб ги остави да се налудуват и те се възползваха от численото си превъзходство. Плениха много колесници и запъхтени от възбуда, ги предоставиха на дръгливците на Хоремхеб, понеже сами не можеха да се оправят с тях — увисваха уплашено на конските юзди и се бояха да не паднат от колесниците, когато се покатереха отгоре им. Хоремхеб не им даваше да разберат, че с пристигането на тежките колесници битката щеше да приключи, ами разчиташе на късмета си и на дълбокия ров, който беше наредил да изкопаят и покрият с храсти и съчки в долината зад войската. Дотам леките колесници не бяха стигнали, предполагайки, че вече са преодолели всички заграждения.

След като разчистиха достатъчно широк път за тежките бойни колесници, хетите, които бяха останали живи, се качиха на колесниците си и препуснаха назад. Това доведе войниците на Хоремхеб във възторг, те се смятаха за победители и побързаха да намушкат с копията си конете, лежащи със счупени крака в рововете, и хетите, които след падането си от колесниците се опитваха да пропълзят зад камъните. Но Хоремхеб незабавно нареди да се надуят тръбите, накара войниците да върнат отместените канари на местата им и да забият в пясъка копия с наклонени срещу нашествениците остриета. Не му оставаше нищо друго, освен да изтегли войската си встрани от направените в препятствията пробиви, за да предотврати излишните загуби на хора. Иначе големите коси по тежките колесници щяха да повалят войниците му като зряла пшеница.

Това му се удаде в последния миг, защото не беше изтекла и най-малката водна мярка време, нито облаците прах в долината се бяха слегнали, когато тежките колесници на хетите — цветът и гордостта на тяхната войска, настъпиха с гръм и трясък и прегазиха всички препятствия. Теглеха ги едри, яки коне, с едни гърди по-високи от египетските. Главите им бяха защитени с метални маски, а хълбоците им — с дебели вълнени чулове. Тежките колела на колесниците с лекота избутваха даже големите каменни отломъци, те се насочиха право към облаците прах, а с мощните си гърди конете огъваха забитите копия и прекършваха дръжките им като сухи тръстики. С приближаването им отдолу се надигна голям вой. Като чух ужасните писъци на премазаните от колелата и съсечените от косите мъже, аз отново се изправих и се огледах, ала пред мен наникъде не се откриваше път да избягам.

От ехтящия облак прах в долината постепенно изплуваха тежките колесници на хетите. С пъстрите си чулове конете им, по чиито маски подобно на дълги бодили стърчаха бронзови рога, напредваха като приказни чудовища. Те с трясък се носеха в дълга редица и на мен ми се струваше, че никаква сила на света не беше в състояние да възпре устрема им. Пред тях не се виждаха никакви препятствия, нито пък египтяните преграждаха пътя им към водохранилищата в пустинята, защото по заповед на Хоремхеб египтяните се бяха изтеглили по склоновете на хълмовете от двете страни на долината. От колесниците си хетите нададоха силен вик, понесоха се напред и вдигнаха вихрушка от прах след себе си, от която нищо не виждах. Проснах се ничком на земята и горчиво заплаках за Египет, за беззащитната Долна земя и за всички ония, които заради прищевките и глупавата самонадеяност на Хоремхеб сега трябваше да умрат.

Хетите все пак не бяха заслепени от успеха си и спускаха спирачките на колесниците да порят земята. Имаха намерение отново да изпратят леките колесници да разузнаят местността, защото бяха предпазливи, опитни воини и държаха да са подсигурени срещу всяка изненада, въпреки че от египтяните не очакваха голяма находчивост и още не познаваха тяхната лукавост. Но веднъж започнал, набегът на тежките колесници трудно се спира, тъй като великанските коне напъват неудържимо да препускат и ако бъдат дръпнати твърде рязко, разкъсват поводите и повреждат колесницата. Затуй колесничарите имат копие с широко острие, с чиято помощ при крайна нужда прерязват сухожилията на конете, щом колесницата непременно трябва да спре.

Но този път според тях нямаше причина да прибягват към това. Те оставиха конете да напират в широка редица напред и нищо не ги тревожеше, докато земята под тях не хлътна внезапно и те не се озоваха с колесниците си в огромен ров, който копачите на тиня от Нил бяха издълбали и замаскирали с храсти и съчки. Този ров пресичаше долината от склон до склон, тежките колесници се сгромолясваха в него и десетки от тях се преобръщаха с колелата нагоре, преди изненаданите колесничари да успеят да възвият наляво или надясно по ръба му, при което редицата се разбърка. Щом дочух крясъците на хетите, аз вдигнах глава от земята и пред очите ми се откри ужасяваща картина, докато прахта отново обви всичко с покривката си.

Ако хетите бяха запазили самообладание и се примиряха с неуспеха си, щяха да спасят поне половината от колесниците си и да разгромят египтяните. Движейки се покрай рова, те имаха възможност да обърнат конете и през разрушените препятствия да препуснат обратно към пустинята. Но те не бяха свикнали да губят и в сърцето си не можеха да повярват, че са претърпели поражение, нито да признаят, че хетите могат да бъдат сломени. Дори през ум не им минаваше да отстъпят пред невъоръжените с колесници египетски пешаци и затуй насочиха конете си към полегатите склонове на хълмовете, за да ги спрат на високото. Сетне се обърнаха да огледат местността, слязоха от колесниците да видят как биха могли да преодолеят рова и да спасят попадналите в него свои другари и изчакваха облаците прах да се слегнат, за да нанесат на египтяните следващия удар.

Но Хоремхеб нямаше намерение да ги остави да се съвземат от стъписването. Той нареди да надуят тръбите и оповести на войската си, че със своето чудотворство е възпрял колесниците и сега хетите са безпомощни. Стрелците си изпрати по склоновете да всяват със стрелите си смут сред противника, а други накара да метат с клонки и метли, та да се вдигне още повече прах — отчасти за да затрудни хетите, отчасти за да попречи на хората си да видят какво страшно количество хетски колесници бяха останали здрави и боеспособни.

На част от войниците си заповяда да свличат камъни от склоновете и да запушат проходите в загражденията, за да направи победата си пълна и да плени хетските колесници непокътнати.

В същото време полковете леки колесници на хетите се бяха разположили в пустинята, за да напоят конете си, да оправят сбруята им и да подменят строшените спици по колелата на колесниците. Те виждаха пушилката между хълмовете, чуваха виковете и трясъка на оръжията и бяха убедени, че тежките колесници преследват египтяните из околността и ги изтребват като плъхове.

Под прикритието на облаците прах Хоремхеб изпрати най-храбрите си копиеносци при рова, за да не допускат хетите да измъкват другарите си от него или да го запълват. Останалите войници накара да търкалят или влачат камъни, за да оградят колесниците на ограничена площ без пространство за движение и — ако е възможно — да ги откъснат една от друга. Скоро по склоновете на хълмовете към колесниците се затъркаляха големи камъни, защото египтяните открай време изкусно са боравили с камъка, а сред войниците на Хоремхеб мнозина бяха усвоили това умение в каменоломните.

Хетите много се обезпокоиха, че облаците прах не се слягаха и те не можеха да видят какво става около тях, а стрелите ги поваляха, докато стояха в колесниците и се взираха наоколо. Командирите им спореха помежду си, защото подобно нещо никога не им се беше случвало и не знаеха как да постъпят, след като в занятията им не ги бяха научили как се постъпва при такова положение. Затуй си губеха времето в спорове, а от няколкото колесници, които изпратиха сред облаците прах да разузнаят разположението на египтяните, не се завърна нито една — конете им се препъваха в камъни, копиеносците на Хоремхеб смъкваха колесничарите и ги погубвала. Най-сетне хетските командири решиха чрез зова на тръбите да съберат колесниците и се приготвиха с пристъп да се върнат в пустинята, за да прегрупират войската си. Обаче поемайки обратно по пътя, по който бяха дошли, те не можаха да го познаят — конете им се заплитаха във въжета и примки, камъни преобръщаха тежките им колесници, така че в края на краищата те се видяха принудени да слязат от тях и да се бият пешком. Бяха храбри мъже и опитни воини и избиха много египтяни, ала бяха свикнали да се сражават не пешком, а от висотата на колесниците си. Затуй войската на Хоремхеб ги победи, но битката трая чак до вечерта.

На свечеряване откъм пустинята подухна вятър, разнесе облаците прах над долината и разкри полесражението и страшния разгром на хетите. Те бяха загубили повечето от тежките си колесници, а друга голяма част се бяха озовали без повреди ведно с конете и снаряжението си в ръцете на Хоремхеб. Но въпреки това хората на Хоремхеб, изнемогнали и възбудени от яростта на битката, от раните си и от миризмата на кръв, изтръпваха при вида на собствените си загуби, защото в долината лежаха много повече трупове на египтяни, отколкото на хети. Ония, дето бяха останали живи, си казваха в ужас:

— Страшен беше днешният ден и добре, че по време на боя не се оглеждахме. Ако бяхме забелязали колко многочислени са хетите и колко от нашите другари са загинали, сигурно щяхме да си глътнем езика и нямаше да се сражаваме така лъвски, както се сражавахме.

Като съзираха размерите на поражението си, последните останали живи хети, които продължаваха да се съпротивляват иззад колесниците и убитите коне, избухваха в плач и викаха:

— Свършено е с тежките ни колесници, с цвета и гордостта на нашата войска. Небето и майката земя ни изоставиха и тази пустиня навярно принадлежи вече не на майката земя, а на всички дяволи. Затуй по-добре да сложим оръжие, вместо да се бием нахалос.

Те забиваха копията пред себе си, захвърляха оръжията и вдигаха ръце. Хоремхеб нареди да бъдат завързани с въжета, както се завързват пленниците, и всички блатни плъхове от Нил тичаха да им се дивят, да опипат раните им, да отмъкнат крилатите слънца и двуострите брадви от шлемовете и дрехите им.

Сред целия този ужасен безпорядък Хоремхеб сновеше между войниците си, ругаеше ги с грозни думи, пошляпваше ги благосклонно със златния си камшик, заговаряше по име отличилите се в боя и ги наричаше свои чеда и мили дръгливци. Заповяда да им раздадат вино и бира и им разреши да оберат всички загинали — както хети, така и египтяни, за да имат чувството, че са се сдобили с плячка. Но за него най-драгоценната плячка бяха тежките колесници и неувредените коне, които необуздано хапеха и ритаха около себе си, докато не ги нахраниха и напоиха досита. Хората на Хоремхеб, които знаеха как да се отнасят с конете, им говореха ласкаво и ги увещаваха да преминат на египетска служба. Макар и страшни, конете са умни животни и разбират човека. Затуй те склониха да служат на Хоремхеб, щом получиха предостатъчно зоб и вода. Не ми е ясно само откъде знаеха египетски, след като бяха свикнали единствено с непонятната хетска реч. При все това войниците на Хоремхеб твърдяха, че схващали всичко, каквото им се говорело. Не можех да не им вярвам, като виждах как тези едри, буйни животни им се подчиняваха и им позволяваха да снемат тежките, сгорещени вълнени чулове от техните потни гърбове.

Още същата нощ Хоремхеб изпрати вест до разбойниците и четниците от двата фланга и подкани всички смелчаци да се присъединят към неговите дръгливци като бойци на колесници, тъй като пустинните обитатели умееха да се оправят с конете по-добре от египтяните, които се плашеха от тези животни. Всички коневъди възторжено откликнаха на повика му и се зарадваха много на тежките колесници и разкошните коне. Не по-малко радостни бяха вълците, чакалите и лешоядите от пустинята, които на големи глутници и ята дойдоха и заръфаха труповете, без да правят разлика между египтяни и хети.

Но за всичко това нямах време да размислям, понеже бях затрупан с работа: лекувах пострадалите, зашивах рани, намествах изметнати крайници и отварях черепи, раздробени от хетските боздугани. Въпреки многобройните помощници при рязането на крайници и зашиването на рани тази работа ми отне три денонощия, докато превързах всички ранени, а междувременно измряха ония, чиито рани трудно можеха да се излекуват. Обаче докато работех, аз нямах никакво спокойствие и в ушите ми отекваше шумът от непрекъснатите схватки, защото хетите още не вярваха в поражението си. На следващия ден те нападнаха с леки колесници, за да си възвърнат отнетите тежки колесници, а дори и на третия ден се опитаха да пробият загражденията, защото не смееха да се приберат в Сирия и да разкажат на висшите си военачалници за своето поражение.

Ала на третия ден Хоремхеб вече не се задоволяваше само да се отбранява — нареди да отстранят препятствията и изпрати своите дръгливци и пленените бойни колесници да се бият. Те подгониха леките колесници на хетите и ги разпръснаха, претърпявайки все пак големи загуби, защото хетите бяха по-бързи и по-навикнали да воюват с колесници, така че на мен пак ми се отвори много работа. Но Хоремхеб смяташе тези загуби за неизбежни, понеже новите му дръгливци само в боя можели да се научат как се управляват коне и колесници и по-добре било да се обучават, когато противникът е сломен и уплашен, а не когато отпочинал и екипиран разгръща бойните си колесници срещу египетските.

— Ако на бойните колесници не противопоставим бойни колесници, ние никога няма да превземем Сирия — казваше той. — Цялата тази война на скрито зад препятствията е детска игра и с нея няма да постигнем нищо, дори да възпрем нашествието на хетите в Египет.

Той много се надяваше хетите да нападнат и с пехотата си, защото в пустинята без достатъчно водни запаси тя щеше да се превърне в лесна плячка за него. Но хетите бяха умни и прозорливи и задържаха хората си в Сирия, надявайки се от своя страна, че главозамаян от успеха си, Хоремхеб ще насочи войската си от пустинята към Сирия, където пък тя щеше да стане лесна плячка за отпочиналите и опитни хетски войници и колесници. Все пак тяхното поражение създаде голямо безпокойство в Сирия, доста градове вдигнаха бунт срещу Азиру и му затвориха портите си, защото неговото властолюбие и алчността на хетите им бяха дотегнали, та разчитаха при една светкавична победа да получат благосклонността на Египет. Всъщност сирийските градове живееха във вечни разпри помежду си, а шпионите на Хоремхеб подхранваха вълненията сред гражданите и разпространяваха ужасяващи слухове, с които преувеличаваха разгрома на хетите в пустинята.

Докато войската отдъхваше край планината на победата, Хоремхеб се съвещаваше със съгледвачите си, замисляше нови начинания и по всички възможни пътища отново изпрати нареждане до обсадената Газа: „Задръжте града!“ Той знаеше, че Газа нямаше да устои на обсадата за дълго, а за да превземе Сирия, на него му трябваше опорна точка на крайбрежието. В същото време сред хората си пусна мълва за богатствата на Сирия и за жриците от храма на Ищар, които по най-изкусен начин забавлявали храбрите воини. Не знаех какво още чака, докато една нощ откъм сирийската пустиня през загражденията се промъкна изтощен и прежаднял мъж, предаде се и поиска да разговаря с Хоремхеб. Войниците се присмяха на наглостта му, ала Хоремхеб го прие и щом застана пред него, мъжът се поклони дълбоко с отпуснати пред коленете ръце, макар че облеклото му беше сирийско. Сетне притисна длан върху едното си око, сякаш го болеше. Като видя това, Хоремхеб запита:

— Да не би торен бръмбар да ти е ужилил окото?

Случайно се намирах в шатрата на Хоремхеб и този въпрос ми се стори нелеп, защото торният бръмбар е безобидна живина и не жили. Обаче прежаднелият мъж отговори:

— Окото ми наистина е ужилено от торен бръмбар, понеже в Сирия има десет пъти по десет торни бръмбари и всичките са много отровни.

— Добре дошъл, храбри юнако! — поздрави го Хоремхеб. — Можеш да говориш спокойно, защото този лекар в шатрата ми е глуповат и нищо няма да разбере.

Тогава шпионинът каза:

— Господарю Хоремхеб, сеното пристигна.

Друго нищо не добави, ала от думите му се досетих, че беше шпионин на Хоремхеб. Хоремхеб бързо излезе от шатрата, нареди да запалят сигнален огън на билото и миг след това по всички била от планината на победата до Долната земя пламнаха сигнални огньове. По този начин той изпрати заповед в Танис флотата да отплава за Газа и да влезе в бой със сирийските кораби, ако битката не може да се избегне.

На другата сутрин Хоремхеб накара да надуят тръбите и през пустинята войската потегли към Сирия. Разузнавателни отреди от бойни колесници препускаха пред войниците, прочистваха пътя от врагове и определяха местата за стануване по време на похода. Умът ми не побираше как Хоремхеб можеше да рискува сблъсък с хетите в открита местност. Ала войниците охотно го съпътствуваха, мечтаейки си за богатствата на Сирия и за обилна плячка, макар че като ги гледах, техните лица ми се струваха белязани от смъртта. Нямаше какво да сторя, качих се на паланкина си, последвах ги и зад нас остана планината на победата, останаха костите на хети и египтяни да се белеят в мир и сговор сред заградената с препятствия долина.




3


Сега иде ред да опиша войната в Сирия, ала нямам много за разказване, понеже от военни работи не разбирам. На мен всички битки, всички пламнали градове и ограбени къщи, ридаещите жени и обезобразените трупове ми изглеждат еднакви, където и да се натъкна на тях. Ако опиша всичко видяно, разказът ми ще стане еднообразен, защото войната в Сирия продължи три години, беше жестока и безпощадна война и отне живота на много хора, така че сирийските села запустяха, овощните градини бяха унищожени и градовете се обезлюдиха.

Най-напред трябва да разкажа за хитроумието на Хоремхеб. Той неустрашимо накара войниците си да сринат издигнатите от Азиру гранични камъни и да нахлуят в Сирия, остави ги да плячкосват селата и да изнасилват сирийските жени, за да добият представа какъв вкус имат плодовете на победата. Насочи се към Газа, а като прозряха намеренията му, хетите съсредоточиха войската си в равнината край града, за да пресекат пътя му и да го разгромят, защото равнината беше удобна за воюване с колесници и те не се съмняваха в победата си. Но зимата отдавна беше настъпила, така че те трябваше да изхранват конете си със сухо сено й зоб, които закупуваха от сирийските търговци. Преди сражението конете им заболяха, едва се държаха на краката си, изпражненията им станаха зеленикави и воднисти и много от тях измряха. Затуй колесниците на Хоремхеб можаха да поведат равностоен бой с техните колесници и след като ги разгромиха, той с лекота разпръсна уплашените им пехотинци. Неговите копиеносци и стрелци довършиха подетата от колесниците работа и хетите претърпяха най-голямото поражение, което някога им е било нанасяно. В равнината останаха да лежат толкова хетски и сирийски трупове, колкото египетски, и оттогава й остана името Равнината на човешките кости. Щом превзе стана на хетите, Хоремхеб веднага заповяда да се изгорят запасите им от сено и зоб, защото в тях бяха примесени отровни растения, предизвикали заболяването на конете. Но тогава още не знаех как Хоремхеб бе съумял да уреди това.

Докато хети и сирийци търсеха убежище в укрепените градове и гарнизони на цяла Южна Сирия, Хоремхеб настъпи към Газа и разгроми обсадата на града. Същевременно в пристанището на Газа влезе — макар и в окаяно състояние — египетската флота. Много кораби продължаваха да горят след битката, траяла два дни в морето пред Газа. Тази битка бе останала нерешена, тъй като египетската флота се бе укрила в пристанището на града, при което немалко кораби бяха получили повреди от пристанищните заграждения, преди предпазливият началник на Газа да прояви доверие и да ги отстрани. Но обединената сирийско-хетска флота също се бе оттеглила в Тир и Сидон да оправя щетите си. Така битката бе останала нерешена, понеже двете страни се бяха разбягали. Все пак Хоремхеб вече можеше да превозва по море провизии и войска до Газа, да попълва запасите си и с кораби да връща в Египет ранените и осакатените си войници.

Денят, в който портите на непревземаемата Газа се отвориха за войските на Хоремхеб, продължава да се празнува тържествено в цял Египет. Този зимен празник е посветен на Сехмет и на него малчуганите се бият със сопи и копия от тръстика, възпроизвеждайки обсадата на Газа. Едва ли някой друг град е бил отбраняван по-храбро от Газа и нейният началник с право се прочу по време на защитата. Затуй ще спомена името му, макар че за голям мой срам беше видял как в кош с тръстиково въже ме изтеглят по стената на Газа. Казваше се Рою.

Хората му го наричаха Дебеловратия — прозвище, което според мен дава точна представа за външността и нрава му, защото по-упорит и по-недоверчив човек не съм виждал. След победата си Хоремхеб трябваше да накара цял ден да тръбят пред Газа, дорде Рою се съгласи да отвори портите. Ала дори и тогава той пусна отпърво само Хоремхеб, за да се увери в самоличността му, понеже се съмняваше да не е предрешен сириец. Когато най-сетне му стана ясно, че Хоремхеб е сразил хетите, че обсадата е вдигната и за Газа не съществува опасност, той не прояви особена радост. Остана си постарому навъсен и никак не му харесваше, че като главнокомандуващ Хоремхеб стои по-горе от него в Газа и му заповядва, защото по време на дългогодишната обсада бе свикнал да се чувствува повелител на всички.

За този Рою Дебеловратия си заслужава да се разкаже по-подробно, понеже беше особняк и с упорството си предизвика доста неразбории в Газа. Упорството му изглеждаше налудничаво и главата му не бе наред, но ако не беше такъв, хетите и Азирувите войски сигурно отдавна щяха да превземат Газа. Струва ми се, че на някоя друга служба не би постигнал успех, ала по волята на боговете или по щастлива случайност бе попаднал на мястото, отговарящо най-добре на способностите му. Заради постоянната му заядливост и опърничавост първоначално го бяха прогонили в Газа, която в сравнение с другите сирийски градове беше малко, незначително селище, подходящо за изгнание, и едва по-сетнешните събития увеличиха важността му. Всъщност тъкмо Рою го направи значим град, като не допусна Азиру да го завладее, докато другите сирийски градове се предаваха.

Но нека първо да разкажа как пристигнахме в Газа и как изглеждаше градът при нашето пристигане. Вече описах градските стени, които бяха толкова високи, че треперех да не си строша главата, когато Рою нареди да ме издърпат с въже покрай тях, след като по-напред ми бе изгорил ръцете и коленете с вряла смола. Тези стени спасиха Газа, защото бяха иззидани от огромни каменни блокове, а основите им съществуваха от незапомнени времена, та никой не знаеше кой ги е полагал и сред народа се говореше, че ги били полагали великани. Затуй даже хетите бяха останали безсилни пред тези зидове, обаче голямото им воинско умение личеше от това, че с каменометите си бяха успели да срутят част от стените, а подкопавайки ги под прикритието на щитовете си, бяха съборили една стражева кула.

Старият град във вътрешността на стените до голяма степен беше опожарен и нито една постройка нямаше здрав покрив. Новия град, разположен извън стените, Рою Дебеловратия бе наредил да изгорят и разрушат веднага щом узнал за бунта на Азиру. Сторил го по собствено усмотрение само затуй, защото всички негови съветници били против, а жителите на града надали вой и го заплашили, ако посегне на града им. С това си деяние Рою, без да подозира, предизвикал преждевременно въстание сред сирийското население на Газа. Защото замисълът на Азиру бил градовете с египетски гарнизони да въстанат едва при пристигането на неговите войски и колесници. Така със силите на своя гарнизон Рою успял да потуши въстанието, без да иска помощ, която Ехнатон бездруго нямаше да му изпрати. Потушил го кърваво и всял сред жителите на града такъв страх, че никой вече не смеел да помисли да се вдигне срещу него.

Заловели ли някого с оръжие в ръка и той се помолел за милост, Рою казвал: „Наложете го с тояги, загдето ми досажда с хленча си за милост!“ Ако ли пък някой се предадял, без да моли за милост, Рою се разгневявал и казвал: „Строшете главата на този непокорен бунтовник, който се осмелява да вири нос пред мен!“ Когато жени с децата си идвали да измолят пощада за мъжете и бащите си, той безжалостно нареждал да ги погубят, казвайки: „Избийте цялата тази сирийска сган, която не проумява, че моята воля се извисява над тяхната, както небето се извисява над земята!“ Така никой не можел да му угоди, във всяка дума долавял обида и възражение. Напомнели ли му, че фараонът не позволява да се пролива кръв, той казвал: „В Газа аз съм фараонът!“ Такова страхотно самочувствие имал, но трябва да призная, че така говорел едва когато войските на Азиру обкръжили града.

И все пак обсадата на Азиру била хлапашка лудория в сравнение със системната, жестока обсада на хетите. Те денонощно обсипвали крепостта и къщите с огън, хвърляли отровни змии, затворени в глинени гърнета, които се пръскали по градските плочници, с катапултите си мятали разложени трупове и завързани египетски пленници, които се разбивали о зидовете. Когато пристигнахме в Газа, само малка част от жителите й бяха останали живи. От развалините на опожарените къщи видяхме да се измъкват няколко заприличали на сенки жени и старци. Всички деца в Газа бяха измрели, всички мъже бяха издъхнали под камшика на Рою, оправяйки до изнемога повредите в стените. Никой от оживелите не изпитваше радост при вида на влизащата през порутените порти египетска войска — жените заканително размахваха костеливи юмруци и викаха, а старците ни проклинаха. Хоремхеб се разпореди да им раздадат зърно и бира, но още същата нощ мнозина от тях починаха в мъчителни болки, защото за първи път от месеци насам се бяха нахранили донасита, което свитите им стомаси не можаха да понесат. Предполагам също, че животът едва ли им доставяше някаква радост, след като по време на обсадата бяха изпитали такъв ужас и безсилна злоба.

Ако ми се удаде, бих искал да обрисувам Газа такава, каквато я видях в деня на победата при влизането ни през порутените порти. Бих искал да опиша изсушените човешки кожи, провесени по стените, и почернелите човешки черепи, които лешоядите кълвяха. Бих искал да опиша страхотията на изгорелите къщи и опушените животински кости по уличките, задръстени от сринати постройки. Бих искал да опиша ужасната смрад на обсадения град, вонята на смърт и чума, която караше войниците на Хоремхеб да си запушват носа. Бих искал да опиша всичко, за да създам представа за деня на голямата победа и за това, защо сърцето ми не можеше да се радва на този така жадуван от Египет победен ден.

Бих искал също да опиша оживелите войници на Рою, техните изтънели бедра, отекли колена и разранени от камшични удари гърбове. Бих искал да опиша очите им, които в сянката на стените пламтяха зеленикави и наподобяваха по-скоро очите на зверове, отколкото на хора. С обезсилените си ръце те вдигаха копията и викаха към Хоремхеб: „Задръжте Газа, задръжте Газа!“ Не знам дали с този възглас целяха да го уязвят, за което нямаха никаква причина, или викаха така, защото друга човешка мисъл вече не можеше да се побере в притъпените им мозъци. За разлика от жителите на града те все пак не бяха в толкова окаяно състояние и можеха да ядат и пият. Хоремхеб нареди да заколят добитък, за да хапнат прясно месо, и им раздаде бира и вино, с които разполагаше в изобилие, след като войската му разграби стана на хетите и запасите на обсадителите. Нямаха търпение да дочакат месото да се свари в казаните, късаха с голи ръце парчетата сурово месо, дъвчеха го и се замайваха от първата глътка бира, след което подемаха непристойни песни и започваха да се хвалят с подвизите си.

Имаха с какво да се хвалят и през първите дни войниците на Хоремхеб и дори старите му дръгливци не изпитваха охота да се надприказват с тях, защото всички знаеха, че защитниците на крепостта бяха извършили нечовешки подвизи, за да запазят Газа под египетска власт. Величаеха Хоремхеб, че им беше дал възможност да се напият, че по време на обсадата им бе изпращал окуражителни вести и нощем с малки лодки ги бе снабдявал със сирийска пшеница през веригата от обсадни кораби. Превъзнасяха хитроумието му, защото когато зърното привършило и войниците от крепостта ловели плъхове, за да се прехранват, през стените започнали да се сипят делви с пшеница — хетите сами запращали в Газа запечатаните делви, в които сред пшеницата се намирала заповедта на Хоремхеб: „Задръжте Газа!“ Тези свръхестествени преживелици ги бяха окуражавали в несгодите и те боготворяха Хоремхеб.

На всеки жив защитник на Газа Хоремхеб връчи златна огърлица. Не му излезе особено скъпо, понеже бяха останали не повече от двеста боеспособни войници. Затуй беше истинско чудо, че са успели да задържат Газа. Предостави им също пленени от хетския стан сирийки, за да се любят с тях и да забравят преживените мъки. Но в изтощението си тези злощастни воини на Газа не можеха да се любят с жени, взеха да ги мушкат с копията и ножовете си и подобно на хетите се наслаждаваха на писъците им. По време на обсадата бяха усвоили от хетите много нови обичаи, например да одират кожата на живи пленници и да я окачват на стената. Но те самите твърдяха, че намушквали сирийките, защото били сирийки, и казваха: „Не ни показвайте сириец, защото веднага ще го хванем за гърлото и ще го удушим!“

На Рою Дебеловратия Хоремхеб подари огърлица от злато, емайл и зелени безценни камъни, както и златен камшик, а войниците си накара да викат в негова чест, така че стените на Газа се затресоха от техния възглас. Всички викаха чистосърдечно и се възхищаваха на Рою, комуто се бе удало да задържи Газа. Когато възгласите заглъхнаха, Рою недоверчиво опипа огърлицата на врата си и запита:

— За кон ли ме имаш, Хоремхеб, че ме окичваш със златен юлар? А този камшик от чисто злато ли е извезан или от сирийско с примеси? — Сетне добави: — Махни хората си от този град. Многочислеността им ме дразни и от гюрултията им нощем не мога да спя в кулата си, макар че по-рано спях сладко при трясъка на стеноломите и съскането на пожарите около мен. Махни ги от този град, защото в Газа аз съм фараонът. Разгневя ли се, ще накарам моите хора да насметат твоите и да ги изтрепят, ако не престанат да вдигат врява и да смущават съня ми.

Оказа се, че след прекратяване на обсадата Рою Дебеловратия наистина не го ловеше сън. Не помагаха нито приспивателните лекарства, нито виното. След пиене безсъницата му дори съвсем се влошаваше. Лежеше в постелята, прекарваше през ума си складовите описи на крепостта, които знаеше наизуст, и се мъчеше да си спомни и обясни за какво са били употребени всички запаси. Държеше да си спомни кое копие къде е било хвърлено и още куп дивотии държеше да си припомни, така че нямаше начин да заспи. Ето защо доста смирено отиде при Хоремхеб и му рече:

— Ти стоиш по-високо от мен и си мой повелител. Заповядай да ме накажат, защото съм длъжен да представя на фараона отчет за всичко, което ми е поверил, ала вече не съм в състояние да го сторя. Когато хетите хвърлиха в стаята ми пламнали гърнета, многобройните папируси изгоряха, а от дългото будуване паметта ми доста отслабна и сега не мога да си спомня някои неща. Всъщност спомням си всичко, само че в складовете освен другото трябваше да има четиристотин магарешки подопашника, които никъде не намирам. Складовите писари също не ги намират, макар всеки ден да ги пердаша, така че вече не могат ни да седят, ни да ходят, ами пълзят на четири крака по пода. Къде може да са се дянали тези четиристотин ремъка, след като отдавна сме изяли всички магарета в крепостта и подопашници не им трябват? В името на Сет и всичките му дяволи, нареди да ме набият публично, Хоремхеб, нареди да ме накажат заради четиристотинте подопашника, защото ме е страх от гнева на фараона и няма да посмея да застана с достойнство пред него, ако не ги открия!

Хоремхеб се опита да го успокои и каза, че на драго сърце ще му подари четиристотин магарешки подопашника, та наличността в складовете му да отговаря на папирусите. Обаче Рою още повече се разгорещи и извика:

— Ти явно ме подмамваш да заблудя фараона. Нали ако взема твоите подопашници, те няма да са същите, които фараонът ми повери заедно с командуването на Газа. Сигурно ми ги предлагаш, за да можеш да ме набедиш пред него в злоупотреба и да ме свалиш, понеже завиждаш на славата ми и искаш да станеш началник на Газа. Кой знае, може пък да си накарал разпасаните си войници да откраднат ония магарешки подопашници, за да ме злепоставиш пред фараона и да се домогнеш до командуването на Газа. Затуй отхвърлям подлото ти предложение и няма да приема твоите подопашници. Аз и моите хора ще отстояваме Газа дотогава, докато в нас все още има живот. А четиристотинте подопашника ще изровя, дори да се наложи да разкопая цяла Газа камък по камък!

При това изявление Хоремхеб се разтревожи за душевното му състояние и го подкани да замине при жена си и децата си в Египет, за да се съвземе от изпитанията по време на обсадата. По-добре да не беше го казвал, защото оттам насетне Рою беше убеден, че Хоремхеб гледа да заграби властта му и да му отнеме Газа. Затуй извика:

— Моят Египет е Газа, стената на Газа е моята жена, а кулите на Газа са моите деца! Но ако не намеря изчезналите магарешки подопашници, ще разпоря корема на жена си и ще откъсна главите на децата си!

Без знанието на Хоремхеб той накара да погубят писаря, който наравно с него бе изтърпял неволите на обсадата, а на хората си заповяда с кирки и лостове да разбият подовете на кулите и да издирят пропадналите магарешки подопашници. Щом видя тази разруха, Хоремхеб нареди да го затворят в стаята му и да го вардят, а от мен поиска лекарски съвет. Поговорих дружелюбно с Рою, макар че той нямаше вяра на приятелството ми, ами подозираше, че с хитрост гледам да стана началник на Газа, и казах на Хоремхеб:

— Този човек няма да се успокои, докато не изведеш войската си от Газа, та отново да затвори портите и като фараон да управлява града по собствено виждане.

— В името на Сет и всичките му дяволи — изруга Хоремхеб, — как да го сторя, преди корабите с нови войници, оръжия и провизии да са пристигнали от Египет, че да тръгна на поход към Йопия? Дотогава стените на Газа са единственото ми убежище. Напусна ли ги, ще изложа на опасност всичко постигнато досега.

Поколебах се малко, пък му рекох:

— Може би за него ще е по-добре, ако отворя черепа му и се опитам да го излекувам, защото докато си тук, той ще страда много и трябва да го държим вързан за леглото. Иначе ще вземе да посегне на себе си или на теб.

Ала Хоремхеб не се съгласи да отворя черепа на най-прославения египетски воин. Ако Рою умреше, можеше да пострада собственото му име, а аз не бях убеден, че ще остане жив. Трепанацията винаги е била несигурно и рисковано начинание. Затуй Хоремхеб ме изпрати при Рою и с усилията на дузина здравеняци успях да го завържа за леглото и да му дам приспивателно. Но в здрача на постелята очите му искряха зеленикави като на звяр, той се гърчеше и от яд, пяна излизаше по устата му, когато ми каза:

— Чакале Хоремхебов, аз все пак съм началник на Газа. Сега се сещам, че в крепостната тъмница има един сирийски шпионин, когото залових с примката си преди идването на твоя господар, но в залисията забравих да го окача на стената. Този шпионин е страшен хитрец и ми е ясно, че сигурно той е задигнал четиристотинте магарешки подопашника. Докарай го тук, за да изстискам от него тези проклети подопашници и най-сетне да заспя спокойно.

Той не преставаше да ме тормози с приказките си за сирийския шпионин, докато накрая ми дотегна, накарах да запалят факли и слязох в крепостната тъмница, където имаше много проядени от плъховете трупове, приковани с вериги към стените. Тъмничарят беше старец, който от дългогодишно пребиваване в подземията на Газа бе ослепял и без факла се оправяше през всички проходи. Запитах го за сирийския шпионин, заловен преди вдигането на обсадата, по той се кълнеше и ме уверяваше, че всички затворници отдавна били измрели, защото първо ги изтезавали при разпита, а сетне по заповед на Рою ги оставяли без храна и вода. Аз обаче познавах хората и поведението на стареца ми се стори подозрително. Затуй го притиснах и заплашвах, докато се просна пред мен и жално завика:

— Пощади живота ми, господарю, защото винаги съм служил вярно на Египет и в името на Египет съм измъчвал затворници и съм крал от храната им. Обаче този шпионин е необикновен човек, езикът му е вълшебен и чурулика като славей. Обеща ми голямо богатство, ако му давам да яде и остане жив до пристигането на Хоремхеб. Обеща също, че ако спася живота му, щял да възвърне зрението ми, защото той самият някога бил сляп, но един голям лекар излекувал едното му око и даде дума да ме заведе при този лекар, та да прогледна и да мога отново да заживея сред хората в града и да се наслаждавам на богатството си. Вече ми дължи над два милиона дебена злато за хляба и водата, които съм му давал. Не съм му казал, че обсадата е вдигната и Хоремхеб е пристигнал — нека ми задлъжнее още повече за хляба и водата, дето му ги давам всеки ден. Иска да го заведа тайно при Хоремхеб веднага след пристигането му и се кълне, че той щял да го освободи и да му подари златни огърлици. Вярвам му, защото едва ли някой може да устои на чуруликащия му език. Обаче при Хоремхеб смятам да го заведа чак когато дългът му стане три милиона дебена злато. Тази сума е кръгла и лесно мога да я запомня.

Докато го слушах, краката ми затрепераха и сърцето ми се размекна. Струваше ми се, че отгатвам за кого говори, но се престорих на равнодушен и му казах:

— Ех, старче, целият Египет ведно със Сирия не разполага с толкоз много злато. От думите ти личи, че този човек е голям шарлатанин и заслужава наказание. Веднага ме заведи при него и моли всичките си богове да не му се е случило нищо лошо, защото ще отговаряш със сляпата си глава.

Като плачеше горестно и призоваваше Амон на помощ, старецът ме заведе до една пещера, отделена от другите и замаскирана с камъни, за да не я открият хората на Рою. Осветих я с факлата и видях един мъж, прикован с окови към стената. Сирийската му дреха бе окъсана, гърбът му — разранен, а измършавелият му корем висеше като набръчкана торба между коленете. С едното око беше сляп, а с другото ме погледна, примигвайки, и го засенчи от светлината, която след седмиците, прекарани в мрак, му причиняваше болка.

— Ти ли си, господарю Синухе? — възкликна той. — Благословен да е денят, довел те при мен. Накарай обаче ковачите незабавно да разсекат тези вериги и ми дай делва с вино, за да забравя страданията. Нареди на робите да ме измият и да ме намажат с благовонни масла, защото съм свикнал на удобства и разкош, а тези остри камъни протриха кожата на задника ми. Няма да имам нищо против, ако ми стъкмиш мека постеля и пратиш няколко девици на Ищар да ми правят компания — коремът вече не ми създава мъчнотии в любовните наслади, макар че, ако щеш вярвай, за броени дни съм изял хляб за над два милиона дебена.

— Ех, Каптах — рекох аз, коленичих пред него и прегърнах нахапаните му от плъхове рамене. — Непоправим човек си ти! В Тива казваха, че си умрял, ала аз не повярвах, защото ми се струва невероятно някога да умреш. Най-доброто свидетелство за това е, че те намирам жив и здрав сред трупове тук, в тази тъмница на мъртвите, където може би всеки от окованите във вериги мъртъвци е бил по-почтен и по-мил на боговете от теб. Затуй се радвам много отново да те видя жив.

Но Каптах отбеляза:

— Май че продължаваш да си все същият празнодумец, господарю Синухе. Недей да ми говориш за богове, защото в неволята си призовах на помощ всички богове, даже вавилонските и хетските, без някой да ми помогне, та заради алчния тъмничар се наложи да изям всичкото си богатство. Помогна ми единствено нашият скарабей, като те доведе при мен. А началникът на тази крепост е луд човек и не дава вяра на нито една разумна дума. Накара хората си да ме оберат и да разпъват тялото ми по жесток начин, та ревях като бик. За щастие успях да опазя нашия скарабей. Като разбрах накъде вървят нещата, аз го скрих на едно място в тялото си, което като скривалище за богове несъмнено е срамотно, но на скарабея ще да е харесало, щом те доведе тук. Такова чудо може да се случи само благодарение на нашия свещен скарабей.

Той ми показа скарабея, все още омърсен от недостолепното скривалище. Накарах ковачите да разсекат веригите и внимателно поведох Каптах към жилището си в крепостта, защото беше слаб, пък и недовиждаше с непривикналото си на дневна светлина око. В жилището си наредих на робите да го измият и намажат с масло, да обръснат брадата му, да накъдрят косата му и да го облекат в изящен лен. Заех му една златна огърлица, гривни и други накити, за да може да се представи в подобаващ на достойнството му вид. Докато робите го обличаха и гласяха, той се тъпчеше с месо, пиеше вино и доволно се оригваше. В същото време тъмничарят плачеше и се вайкаше зад вратата, дращеше по нея, риташе я и викаше, че за живота си и за храната в тъмницата Каптах му дължал два милиона триста шестдесет и пет хиляди дебена злато. Понеже заради него бил излагал собствения си живот на опасност, като крадял хляб от оскъдните запаси на крепостта, нямало да му опрости нито един дебен от тази сума. Стана ми ясно, че в Газа не само началникът Рою беше побъркан. Накрая виковете и хленченето на стареца ми додеяха, та рекох на Каптах:

— Хоремхеб вече втора седмица е в Газа, а с мълчанието си старецът те е мамил, така че не му дължиш нищо. Ще накарам войниците да го набият, а ако е необходимо, може и главата му да откъснат, защото е подлец и виновник за смъртта на много затворници.

Каптах се сепна от предложението ми, оригна се няколко пъти, отпи от смесеното вино и отсече:

— Дума да не става. Аз съм честен човек, като търговец държа на името си и трябва да изпълня задължението си. Не желая да мамя никого, макар че навярно в цял Египет няма толкоз много злато, колкото дължа на оня дъртак. Пошегувах се с него и му обещавах всичко, каквото ми поискаше, понеже си мислех, че заради гламавщината на началника на Газа ще умра и няма да се стигне до разплащане. Ако знаех, че ще остана жив, щях да се преборя с исканията му, ала щом усетех миризмата на хляба в ръката му, от глад губех всяко желание да се пазаря.

Потърках очите и челото си, погледнах го стъписано и запитах:

— Ти наистина ли си Каптах? Не, не мога да повярвам. Изглежда май, че камъните на тази крепост са прокълнати и че всеки, който престои известно време тук, полудява. Сигурно и ти си се побъркал и вече не си предишният Каптах. Наистина ли смяташ да изплатиш на стареца целия си дълг и с какво? Нали след царството на Атон изгуби богатството си и би трябвало да си сиромах като мене?

Но замаян от виното, Каптах отговори:

— Аз съм благочестив човек, почитам боговете и държа на думата си. Затуй смятам да изплатя дълга си до последния дебен, обаче старецът трябва да ми даде отсрочка. Не вярвам в своята простоватост да разбира колко злато му дължа и сигурно ще остане доволен, ако му отмеря някой и друг дебен, защото едва ли някога през живота си се е докосвал до злато. Предполагам, че ще ликува, ако получи от мен дори един дебен, но това не ме освобождава от дадената дума и от дълга ми. Вярно е, че не проумявам откъде ще намеря всичкото това злато, защото при размириците в Тива действително загубих много нещо. Наложи се да зарежа имота си и позорно да избягам, когато на робите и носачите им щукна, че съм ги бил предал на Амон, и искаха да ме убият. Обаче сетне в Мемфис направих големи услуги на Хоремхеб, а когато злобата на робите се простря до Мемфис и отново трябваше да бягам, направих му още по-големи услуги в Сирия, където живеех като търговец и продавах на хетите пшеница и зоб. По мои сметки Хоремхеб ми дължи най-малко половин милион дебена злато, още повече, че бях принуден да изоставя сделките си и с малка лодка да забягна в Газа, излагайки живота си на голяма опасност в морето. Друг изход нямах — хетите бяха побеснели, че конете им, хранени със закупена от мен зоб, се разболяваха. Но без да подозирам, с бягството си в Газа се изложих на още по-голяма опасност, защото побърканият началник на града накара да ме задържат и изтезават като сирийски шпионин и сигурно щеше да окачи кожата ми на стената, ако този гламав старец не ме беше скрил и не беше казал, че съм умрял в тъмницата. Затуй не мога да не му изплатя дълга си.

Докато говореше, аз прогледнах и разбрах, че именно Каптах е бил най-добрият служител на Хоремхеб в Сирия и главният сред шпионите му. Прежаднелият мъж, който през онази нощ пристигна в шатрата на Хоремхеб край планината на победата, беше закрил с ръка едното си око, за да покаже, че идва като пратеник на едноок човек. Проумявайки това, аз същевременно се досетих, че никой друг не би бил способен да се заеме с извършеното от Каптах в Сирия, защото в хитростта си той нямаше равен на себе си. Независимо от това аз казах:

— Възможно е Хоремхеб да ти дължи много злато, ала по-лесно ще изстискаш злато от камък, отколкото Хоремхеб да ти върне дължимото. Добре знаеш, че той никога не изплаща дълговете си.

— Така е — съгласи се Каптах. — Знам, че Хоремхеб е коравосърдечен и неблагодарен човек, по-неблагодарен от побъркания началник на Газа, на когото хетите с моя намеса прехвърляха пшеница в запечатани делви. Те мислеха, че делвите са пълни с отровни змии, които с много усилия и неприятности бях наловил в пустинята. За да се уверят, счупих една делва, змиите ухапаха трима хетски войници и те умряха за по-малко от една водна мярка време. Оттам насетне хетите не пожелаха да отварят делвите, пълни с пшеница, и ми плащаха добра цена за тях. Затуй всяко зрънце, дошло с ония делви в Газа, струва на Хоремхеб колкото злато, че и повече, защото пшеницата заслужаваше цената си, а позорният начин, по който началникът на Газа се отнесе с мен, я прави още по-скъпа. Разбира се, аз дори не си и представям, че Хоремхеб ще ми изплати дълговете си в злато. Но той трябва да ми предостави правото да се разпореждам и да събирам всички налози в пристанищата на превзетите сирийски градове, трябва да ми предостави цялата търговия със сирийска сол, както и много други привилегии, с които ще си възстановя дължимото от него.

Думите му издаваха хитра съобразителност, ала аз все пак запитах учудено:

— Нима цял живот смяташ да се напъваш и да се блъскаш, за да изкараш достатъчно злато и да се издължиш на тоя побъркан старец, дето квичи зад вратата?

Каптах отпи от виното, примлясна и каза:

— Дявол да го вземе, заслужава си човек да поседи някоя седмица върху твърдите камъни на тъмната пещера и да пие застояла вода, за да може да оцени напълно меките постелки, ярката светлина и вкуса на виното. Не, Синухе, не съм толкоз луд, за какъвто ме мислиш. Но дадената дума трябва да се удържи и затуй не ни остава нищо друго, освен както съм обещал — да възвърнеш зрението му, за да го накарам да играе с мен на зарове. Преди да ослепее от постоянната тъмнина, в която е принуден да живее, той е бил страстен комарджия. Смятам да играя с него на зарове и няма да имам нищо против, ако губи. Сигурно се досещаш, че възнамерявам да залагаме големи суми.

Тогава и на мен ми стана ясно, че за Каптах това бе единственият начин да се избави почтено от непосилния си дълг, защото хвърляше ловко заровете, особено ако сам си ги беше избрал. Затуй обещах да вложа цялото си умение и да накарам стареца да прогледне поне дотолкова, че да различава точките на заровете. В отплата Каптах обеща да изпрати на Мути толкова сребро, че да възстанови някогашната медникарска къща в Тива и да поминава добре в наше отсъствие. След тази спогодба поканих стареца да влезе и Каптах го увери, че ще му изплати дълга си, ако получи известна отсрочка. Аз пък прегледах очите му и установих, че неговата слепота не беше последица от мрака, а от старо очно заболяване, което не е било лекувано. На другия ден изцелих очите му с помощта на игла, както възвръщаха зрението в Митани. Но колко време щеше да вижда — това не можех да кажа, защото по очите, лекувани с игла, бързо се образува коричка и тогава човек завинаги остава слял.

Заведох Каптах и при Хоремхеб, който много се зарадва да го види, прегърна го, нарече го храбър юнак и го увери, че цял Египет му е благодарен за подвизите, извършени тайно и безкористно за благото на Египет. Но при тия думи физиономията на Каптах се удължи, той заплака, запролива сълзи и каза:

— Погледни корема ми, провиснал като сбръчкана торба и измършавял, докато се напрягах да ти служа. Погледни разранения ми задник и ушите ми, които плъховете в тъмницата на Газа прегризаха заради теб, Хоремхеб. Приказваш ми тука за благодарността на Египет, ала благодарността не вкарва ни троха в стомаха ми, нито пък наквасва гърлото ми с вино. Никъде не виждам чувалите със злато, дето ги обещаваше за подвизите ми, въпреки твърдото ми убеждение, че си запазил моя дял от голямата плячка, която си придобил. Не, Хоремхеб, не ти ща благодарността, ами искам като честен човек да си изплатиш дълговете, защото и аз самият имам дългове към други хора. Заради теб задлъжнях, и то по-тежко, отколкото можеш да си представиш.

Като го чу да говори за злато, Хоремхеб смръщи чело, нервно заудря със златния камшик по крака си и каза:

— Думите ти са досадни като бръмчене на муха, Каптах. Какви дивотии ми дрънкаш с мръсната си уста? Много добре знаеш, че от плячката не ти се полага нищо, а всичкото злато, което мога да докопам, използувам за войната срещу хетите. Аз самият съм сиромах и славата е единствената ми награда. Затуй те съветвам да избираш по-подходящо време, когато ще ми говориш за злато. Мога обаче да ти помогна, като наредя да заловят хората, на които си длъжник. Ще ги улича в някакви престъпления, ще ги окача на стената и така ще се избавиш от дълговете си.

Каптах отказа да погаси дълговете си по такъв безчестен начин, обаче Хоремхеб горчиво му се надсмя, шляпайки със златния камшик по крака си, и заяви:

— Всеки богаташ е престъпник, защото много злато се натрупва само с жестокост, изнудване и ограбване на бедните. Където има много злато, там винаги мога да скалъпя подходящо обвинение и никой не ще ме упрекне в несправедливост, а обвиняемият дълбоко в себе си ще знае, че е виновен. Да вземем например теб, Каптах. Защо е било необходимо Рою, началникът на Газа, да накара да те изтезават като сирийски шпионин и да те хвърлят в тъмницата? Макар че е побъркан, той е добър воин и трябва да е имал някаква причина за постъпката си.

В знак на невинност Каптах, без да се замисля, разкъса изящната си дреха, защото беше моя и разкъсването й ощетяваше не него, а мен. Заудря се в гърдите и завика:

— Ех, Хоремхеб, нали преди малко ми приказваше за благодарност, а ето че сега ми отправяш долни обвинения. Не бях ли аз онзи, който изтрови конете на хетите, който в запечатани делви прехвърляше пшеница в Газа, който плащаше на смелчаци да те известяват за хетските войски и наемаше роби да разрязват меховете с вода в хетските колесници, когато поемаха през пустинята срещу теб? Всичко това съм го вършил заради теб и заради Египет, без да мисля за своята облага. Но съвсем естествено беше на хетите и на Азиру също да извърша някои услуги, които не ти нанесоха особена вреда. Затуй, когато бягах в Газа от освирепелите хети, които ме обвиняваха за мора сред конете си и за своето поражение в Равнината на човешките кости, у себе си носех глинена плочка от Азиру, поставяща ме под негова закрила. Предвидливият се подсигурява от всички страни и се осланя не на една стрела, ами държи в колчана си по много. Каква полза щеше да имаш от мен, ако бях непредвидлив? Какво щяхте да спечелите ти и Египет, ако кожата ми бъдеше опъната да съхне на стената? Хетите можеха да превземат Газа преди твоето пристигане и аз трябваше да имам у себе си документ от Азиру, та при нужда да им предам града, ако ти се забавеше прекалено дълго и те така или иначе го завладееха. Глинената плочка на Азиру скрих грижливо в дрехата си, ала оня Рою е недоверчив човек, неговите хора раздраха дрехата ми и я намериха, макар че се опитвах с ръка да закрия сляпото си око и да намекна на Рою за отровните торни бръмбари в Сирия, както се бяхме уговорили с теб. Щом намери глинената плочка, Рою не се вслушваше в условните думи, ами накара да ме изтезават, докато заревах като бик и признах, че съм Азирув шпионин, за да не ми откъснат крайниците, защото без тях съвсем нямаше да имаш полза от мен. Не съм ли прав, Хоремхеб?

Хоремхеб се разсмя и каза:

— Считай в такъв случай изпитанията си за своя награда, драги ми Каптах. Познавам те добре, ти също ме познаваш и повече е излишно да ми хленчиш за злато. Такива приказки ме нервират и ставам раздразнителен.

Каптах обаче настояваше на своето и накрая успя да изкопчи от Хоремхеб правото за покупко-продажба на военна плячка в Сирия. По този начин той единствен беше упълномощен да изкупува от войниците или да разменя срещу бира, вино, зарове и жени плячката, която им бе разпределена след разграбването на хетския стан в Равнината на човешките кости и на стана на обсадната войска край Газа. Освен туй той единствен имаше право да продава и разменя плячката на фараона и на Хоремхеб срещу необходими за войската принадлежности. Само по себе си това право бе предостатъчно за забогатяването му, защото с кораби от Египет в Газа пристигаха множество търговци, от сирийските градове също пристигаха търговци, които — нехаейки за хетите и Азиру и водени от жаждата си за печалба — купуваха военна плячка и заробваха пленници, като за всяка своя сделка вече трябваше да плащат дан на Каптах. Но това не го задоволяваше и той настоя за правото на търговия с цялата плячка, с която войската на Хоремхеб тепърва щеше да се сдобие в Сирия. След кратък пазарлък Хоремхеб се съгласи, понеже не му струваше нищо — той самият не беше търговец, а за това свое право Каптах обещаваше щедри подаръци.

При все това Каптах не остана доволен, защото думите на Хоремхеб го бяха засегнали дълбоко. Като се прибрахме в моето жилище, двамата пихме вино, Каптах помръкна и възмутен от човешката неблагодарност, рече:

— Не е ли естествено и не се ли разбира от само себе си, че умният винаги взема страната на победителя и предварително се подсигурява да се озове на неговата страна, каквото и да се случи. Но можех да живея и да търгувам в Сирия, без да правя услуги на Азиру и на хетите, а ако Хоремхеб бе претърпял поражение, аз трябваше да предам Газа на хетите. Щеше да ми бъде крайно неприятно, защото хетите разбират от търговия и аз щях да имам по-малка изгода, отколкото при Хоремхеб, но за щастие не стана така и за това съм признателен на нашия скарабей. Да, светът наистина се отплаща с неблагодарност. Тиванските носачи и роби също проклинаха името ми, макар че ги поях на почек и им набавях оръжие за твоя сметка, господарю, с което се излагах на голяма опасност пред Амон. Амон никога нямаше да ми прости, ако на хората на Пепитамон не бях посочил тайния оръжеен склад на робите и не бях им издал кои са предводителите на носачите, след като разбрах, че Атон неминуемо е обречен на гибел. Постъпката ми не нанесе никому вреда, а напротив — спаси много човешки живота. Рано или късно предводителите на робите и носачите щяха да попаднат в ръцете на Амон, а че Ейе и Пепитамон разположиха троновете си на тиванския кей и караха да хвърлят телата им на крокодилите — това вече не е моя вина. Големи загуби ми причини също опожаряването на „Крокодилската опашка“. В избата и задните й стаички бях струпал всичката плячка на безчинствуващите роби и носачи, които ми я бяха продали на прилична цена или разменили за вино. Още по-големи загуби претърпях, когато робите безпричинно ме преследваха и палеха моите мелници и къщи в Тива. Складовете ми за зърно също подпалиха, макар че в Тива вече цареше мир. Да, Синухе, ония безпощадни роби ме изкараха виновен за поражението си, преследваха ме и независимо от стражите животът ми в Тива беше изложен на опасност. По моряци известиха робите и носачите в Мемфис, та и там не се чувствувах в безопасност, въпреки че ръката на Хоремхеб ме закриляше. Затуй се наложи да забягна в Сирия, но това бягство ми донесе щастие, защото отново съм заможен човек, а след края на войната ще бъда по-богат от когато и да било. Възможно е да се окажа най-богатият египтянин при условие, разбира се, че Хоремхеб победи. Всъщност в успеха му вече не се съмнявам, ала все пак ще моля усърдно скарабея ни, ще го мажа с благовония и всеки ден ще му принасям в жертва прясно говно от бяла крава, че Хоремхеб да победи. Хетите страшно ми омръзнаха, защото са стиснати и си водят точна сметка за всяка сделка, та е трудно да ги измамиш. Но нека се върна пак на неблагодарните тивански роби. Ти сам видя колко много се застъпвах за тях, докато държаха властта в Тива и аз имах облага от тях. Не мога да бъда упрекван, загдето уведомих жреците на Амон за техните замисли и посочих имената и отличителните белези на предводителите им, защото, ако робите бяха победили, това нямаше ни най-малко да им навреди. Но след като не победиха, то поне аз запазих живота си и благоволението на Амон и ако можех да остана в Тива, неговото благоволение щеше да ми е от голяма полза. Знам, че такова поведение се смята за непочтено и че ти, господарю Синухе, може би също го смяташ за непочтено, но ти по природа винаги си бил наивен и глуповат, а аз съм просто бивш роб, роден в глинена колиба, и ако се препъна, никой няма да ме вдигне. Затуй трябва сам да се грижа за себе си и за изгодата си. Пък и не мога да разбера каква полза има човек от почтеността, ако лежи в земята с прерязано гърло. Не, Синухе, умният винаги взема страната на победителя и това съвсем не го посрамва. По-уместно е да се похвали неговата мъдрост, защото тя облекчава и опростява живота му и му принася голяма полза.

Това сподели Каптах с мен, ала от неговата мъдрост виното загорча в устата ми. Размисляйки над думите му, онова, що ставаше под слънцето, ми се стори безсмислено, защото в огорчението си трябва да призная, че неговата мъдрост беше изсмукана от цялата мъдрост на земния живот и всичко, което се простираше извън нея, беше чисто въображение. Както седях в крепостта на Газа и долавях вонята на разлагащите се човешки кожи по стената, в съзнанието ми всичко започна да изглежда безсмислено. Героизмът беше безсмислен, съобразителността беше безсмислена, славата беше безсмислена, добрите дела не ми изглеждаха по-особени от лошите и аз не намирах разлика между едните и другите — всички човешки дела ми се струваха безсмислени. Но Каптах дочу отдолу врявата на пияните войници по саждивите улици на града и женския кикот от шатрите на търговците, потри самодоволно ръце и добави:

— Нима мъдростта ми не е истинска мъдрост, Синухе? Ти самият си доказателство за нейната истинност, като седиш пред мен осиромашал заради собствената си наивност и слабост. А беше заможен човек, най-заможният в Египет, преди от слабост и глупост да ме накараш да раздам богатството ти като хляб на Атон за гладуващите. Ти наистина имаше всичко, каквото човешкото сърце може да поще. И жена имаше, макар че пред хората не беше строшил гърне с нея, и син имаше, ала заради безумството си го направи жертва на смъртта. Да, Синухе, седиш пред мен беден и огорчен със сбръчкано лице, сякаш си отхапал кисел плод, докато аз се чувствувам добре, отново дебелея, кожата ми ухае на помада, виното сгрява тялото ми, а всяка глътка бира, изпита от войниците долу, носи мед в кесията ми и всеки кикот на момичетата от шатрите на търговците звънти като мед в торбата ми. Откажи се най-сетне от безумството си, Синухе, заживей като човек сред хората и приеми живота такъв, какъвто е в действителност. Не се опитвай да го промениш по свои представи, защото никой не може да измени законите на живота и човекът е непоправим.

Нищо не му отговорих, излязох и отидох да си легна. Опитах се да заспя, но сънят не идеше — прогонваха го роби, които с греди, обковани с мед, ломяха стени и с щитове трещяха пред вратата на началника Рою, за да си мисли, че обсадата на Газа продължава, и да спи спокойно. Той може и да е спал, ала аз будувах, докато Мерит ми се присъни жива и малкият Тот си играеше в съня ми, така че на заранта се събудих с натежало сърце и в устата ми горчеше, сякаш бях пил жлъчка.




4


Трябва да отбележа, че след като получи с кораби от Египет подкрепления, след като стегна колесниците, след като събра в Газа всички коне от Южна Сирия и проведе край града учения с войската си, Хоремхеб оповести, че идвал в Сирия като освободител, а не като завоевател. Сирийските градове винаги бяха разполагали със свобода на търговията и с пълна независимост, управлявани от свои царе под кротката опека на Египет. Но с чудовищната си измяна Азиру ги бе подчинил под своя власт, бе потъпкал короните на наследствените им царе и наложил непосилни данъци на жителите им. Освен туй в алчността си бе продал Сирия на хетите, в чиято свирепост и жестоки нрави сирийците всекидневно се убеждаваха. Така пред Сирия не се задаваше друга участ, освен да се озове в хетско робство и в положение на пълна беззащитност, макар че хетите, изглежда, все още не показваха истинския си лик и явно желаеха по-напред да покорят Египет. Затуй Хоремхеб, непобедимият, синът на сокола, бе пристигнал в Сирия, за да я освободи, да освободи всяко село и всеки град от ярема на робството, да възобнови търговията и да възвърне правата на предишните царе, та под опеката на Египет Сирия отново да се превърне в богата и процъфтяваща страна. На градовете, които прогонеха хетите извън стените си и затвореха портите си за Азиру, той обеща свобода, независимост и пощада от опустошение. Обаче на градовете, които окажеха упорита съпротива, се закани, че ще ги опожари, плячкоса и разруши, че ще срине стените им за вечни времена и ще отведе жителите им в робство.

Това изявление Хоремхеб направи, когато с войската и колесниците си пое към Йопия, а флотата му потегли покрай брега, за да заварди нейното пристанище. С помощта на своите шпиони той разпространи изявлението си във всички сирийски градове. По този начин предизвика безпокойство и несигурност в тях и разедини противника си, което всъщност беше крайната му цел. Като предпазлив човек Каптах остана в Газа да изчака дали Хоремхеб нямаше да претърпи поражение, понеже във вътрешността на страната хетите и Азиру съсредоточаваха многочислена войска. За свое оправдание изтъкна, че след всички изпитания в тъмницата не можел да издържи несгодите на трудния военен поход. Мен ме задържа в града, за да лекувам страданията му.

Рою Дебеловратия завърза голямо приятелство с него, защото Каптах го бе изцерил от болестта му — обяснил му, че по време на обсадата собствените му войници от глад тайно са изяли четиристотинте магарешки подопашника от склада. Нали били от мека кожа, та отнемайкъде ставали за дъвчене. Като чу това, Рою се успокои от беса си и въжетата му можеха да се снемат. Той строго смъмри войниците си, обаче опрости наказанието им заради храбростта, която бяха проявили при отбраната на Газа. Каза им:

— За ония магарешки подопашници действително държа отчет пред фараона, ала сега мога да го дам с чиста съвест, като знам къде са се затрили. Въпреки че заслужавате, аз няма да ви накажа, понеже за моя радост чувам, че по улиците на града сте пердашили, наранявали и трошили главите на много Хоремхебови блатни плъхове, за да ги научите как подобава да се държат в Газа. Затуй ви опрощавам наказанието за проклетите подопашници и ще ги платя от собствената си кесия, ако продължите да налагате всеки Хоремхебов плъх, щом се перчи пред вас. Бийте ги с бухалки, бодете ги със заострени сопи, отнемайте им момичетата и пускайте в бирата им овчи барабонки, че да ми се подобри настроението и да си възвърна съня.

Така Рою изцяло се оправи и отново можеше да спи. Неговите войници създаваха големи ядове на Хоремхеб, който не смееше да наказва поразиите на героите от Газа, макар че те правеха живота на войската му непоносим. След потеглянето му за Йопия Рою нареди портите на Газа да се затворят и се закле никога вече да не пуска ничия войска в града. Пиеше вино с Каптах и наблюдаваше играта му на зарове с тъмничаря. При тръгването на Хоремхеб Каптах си бе възвърнал едва милион и половина дебена злато от стареца, чиито очи бях излекувал, та отново виждаше точките на заровете.

Двамата от сутрин до вечер пиеха и играеха, караха се и от време на време се замеряха със заровете, плюеха си на ръцете, отново ги изсипваха от чашата и те се завъртаха на пода. Старецът беше голям скъперник, искаше да играе само на дребни суми, вайкаше се и оплакваше несполуките си, сякаш златото, което губеше наистина беше негово, а не въображаемо. Но щом Хоремхеб обсади Йопия, Каптах се оживи и склони тъмничаря да повишат залаганията, а когато се разчу, че Хоремхеб е направил пробиви в стените на Йопия, Каптах с няколко игри така го разпердушини, че старецът му задлъжня с близо сто хиляди дебена злато. Но Каптах прояви великодушие и му опрости дълга, понеже старецът бе спасил живота му и не го бе оставил да умре от глад в тъмницата на Газа. Даже му подари нова дреха и две шепи сребро, така че тъмничарят се разплака, благослови го и го нарече свой благодетел.

Дали Каптах е играл нечестно и с подправени зарове — това не мога да кажа. Знам само, че беше изкусен играч и имаше невероятен късмет. Мълвата за този двубой, в който се разиграваха милиони дебена и който трая няколко седмици, плъзна по цяла Сирия. Скоро тъмничарят отново ослепя и прекарваше старините си в малка хижа близо до стените на Газа, но го спохождаха странници от други градове, той им разказваше за играта и след години още помнеше бройките от всяко хвърляне, понеже слепите имат силна памет. Най-много се гордееше с това, как при последното хвърляне отведнъж загубил сто и петдесет хиляди дебена злато, защото дотогава никой не бил залагал такава голяма сума и не вярваше занапред някой да се осмели на такъв висок залог. По този начин си живееше честито в хижата край портите на Газа, странниците го обсипваха с подаръци, за да им разказва за играта, и той никога не страдаше от недоимък. Живееше по-добре, отколкото ако Каптах му бе осигурил издръжка на старини. С каква сила илюзиите властвуват над човешките сърца!

След като Хоремхеб превзе Йопия, Каптах незабавно замина за там. Последвах го и за първи път видях богатия град в ръцете на победителите. При проникването на Хоремхебовата войска през пробивите в стените най-смелите сред жителите бяха въстанали срещу Азиру и хетите, за да запазят града и да предотвратят оплячкосването му. Но тъй като за Хоремхеб техният бунт беше вече безполезен, той не ги пощади и остави войниците си две седмици да разграбват града. В Йопия Каптах натрупа неимоверно количество имущество — срещу сребро и вино войниците разменяха скъпи килими, скъпоценни мебели и статуи на богове, които не можеха да понесат със себе си, а стройните и красиви сирийки струваха по няколко медни гривни.

Едва в Йопия видях какъв звяр е човекът за човека, защото нямаше страхотия, която да не се случеше там по време на грабежите и палежите, извършвани от пияните войници. Те се забавляваха да подпалват къщите и не ги гасяха, за да могат при светлината им нощем да обират, да блудствуват и да изтезават търговците от Йопия, докато им изкажат къде са скрили съкровищата си. Някои за развлечение заставаха по уличните ъгли и претрепваха с боздугани или пробождаха с копия всеки задал се сириец, все едно дали беше мъж или жена, старец или дете. В Йопия сърцето ми се ожесточи при вида на човешката жестокост — всичко случило се в Тива заради Атон беше дреболия в сравнение с онова, което ставаше в Йопия заради Хоремхеб. Защото Хоремхеб умишлено оставяше войниците си да своеволничат, за да ги обвърже още по-силно към себе си. Войниците му, участвували в опустошаването на Йопия, нямаше да забравят обирите, страстта към грабителство щеше да влезе в кръвта им и в боевете щяха да бъдат неудържими. Дори смъртта нямаше да ги плаши при мисълта, че ги очакват същите забавления, каквито са преживели в Йопия. Оставяйки войниците си да безчинствуват така грозно, Хоремхеб и по друг начин ги обвързваше към себе си. След извършените злодеяния те вече не можеха да разчитат на пощада от страна на сирийците — хората на Азиру одираха жив всеки пленник, участвувал в оплячкосването на Йопия. Но за да избягнат участта на Йопия, много крайбрежни градчета вдигнаха бунт, прогониха хетите извън стените си и отвориха своите порти за Хоремхеб.

Повече нямам желание да разказвам за онова, което денонощно ставаше в Йопия по време на опустошението, защото от описването му сърцето ми се вкаменява и ръцете ми изстиват. Затуй ще добавя само, че при нахлуването на Хоремхеб Йопия — освен гарнизона на Азиру и хетските войници — имаше около двадесет хиляди жители, а след изтеглянето на Хоремхебовата войска в града бяха останали живи не повече от триста души.

Така Хоремхеб поведе своята война в Сирия. Аз придружавах войската му, лекувах раните на войниците и гледах всичкото зло, което човек може да причини на себеподобните си. Войната трая три години, в множество схватки Хоремхеб громеше хетите и войниците на Азиру, ала на два пъти хетските колесници изненадваха неговата войска, нанасяха й големи загуби и го принуждаваха да дири убежище зад стените на превзетите градове. Но на сирийската флота не се удаде да надмогне корабите му, които се научиха да воюват, и той успя да запази връзката с Египет по море. По този начин след пораженията можеше да получава подкрепления от Египет и да поддържа силите си за нови удари. Сирийските градове се превърнаха в развалини, а жителите им се криеха като диви животни в планинските урви. Цели области запустяха, вилнеещите войски унищожаваха посевите и изсичаха овошките, за да не оставят храна на врага в превзетите земи. Така мъжката сила и богатствата на Египет изтекоха в Сирия и страната заприлича на майка, която раздира дрехите си и посипва главата си с пепел, като вижда как чедата и измират. Защото в цялото поречие от Долното до Горното царство нямаше град, село или хижа, чиито мъже и синове да не бяха паднали в Сирия за величието на Египет.

Три години Хоремхеб воюва в Сирия и през тези години остарях повече, отколкото през целия си предишен живот. Косата ми окапа, гърбът ми се преви, лицето ми се сбръчка като изсъхнал плод. Очните ми торбички подпухнаха от всичко видяно, затворих се в себе си, станах раздразнителен, хоках хората и говорех невъздържано на болните, както постъпват застаряващите лекари, които някога са били дружелюбни. В това отношение не се различавах от другите лекари, макар че ми се наложи да видя много повече от тях.

На третата година в Сирия започна да върлува чума. Тя следва войната по петите и плъзва веднага щом на едно място се струпат достатъчно много трупове. А на третата година от войната Сирия наистина приличаше на воняща яма с трупове, цели племена и народи измираха и от езика и нравите им помен не оставаше. Чумата отнемаше живота на ония, които войната беше пощадила, и погуби толкоз много хора сред войските на Хоремхеб и на хетите, че военните действия спряха и войниците се разбягаха в планините и в пустинята, където чумата не беше стигнала. Тя не правеше разлика между началници и подчинени, между богати и бедни, ами покосяваше всички наред. Обикновените лекарства не й противодействуваха — чумавият увиваше главата си със сукно, лягаше и за три дни свършваше. Но ония, които я превъзмогваха, оставаха за цял живот с отвратителни белези под мишниците и по слабините, откъдето чумата потичаше като гной, докато оздравяваха.

Тя беше своенравна както в безпощадността, така и в лечението си. Най-здравите и най-яките невинаги се преборваха с нея, а мнозина тъкмо сред най-слабите и изнемощелите оздравяваха, сякаш у тях болестта не намираше достатъчно храна, за да укрепне и да ги умори. Затуй накрая при церенето на чумави почнах да им източвам колкото се може повече кръв, за да ги изтощя, и изобщо не им давах да ядат, докато боледуваха. По този начин спасих много заболели, ала не по-малко издъхнаха в ръцете ми, така че не знам дали този начин на лечение беше правилен. Все някак трябваше да се грижа за болните, за да поддържам вярата им в моето умение, защото пациентът, който губи вяра в оздравяването и в умението на лекаря, умира още по-неизбежно, отколкото оня, който има доверие в лекаря. Моят начин за лекуване на чумави все пак беше по-добър от много други, понеже на болните излизаше по-евтино.

Чрез корабите чумата се разпространи в Египет, но там не взе толкоз много жертви, както в Сирия, силата й намаля и оздравелите бяха повече от починалите. С разлива тя изчезна от Египет още същата година, а зимата я помете от Сирия, така че Хоремхеб можеше да събере войската си и да продължи войната. Когато се запролети, той премина с воините си през планините, пристигна в равнината пред Мегидо и разби хетите в голяма битка, след което те го помолиха за мир, защото като забеляза успеха на Хоремхеб, Бурабуриаш отново събра кураж и си спомни за съюза между Египет и Вавилон. Той се опълчи срещу хетите, заповяда на войските си да нахлуят в някогашната страна Митани и прогони хетите от пасищата им в Нахарина. Виждайки, че от опустошената Сирия нямаше да се сдобият с нищо, хетите предложиха на Хоремхеб мир, понеже бяха умни воини и пестеливи хора и заради едната слава не желаеха да излагат на риск бойните си колесници, които им трябваха за усмиряването на Вавилон.

Хоремхеб с голяма радост прие мира, защото войската му бе оредяла, войната бе изтощила Египет и той искаше да се заеме с възстановяването на Сирия, за да раздвижи търговията и да извлича полза от тази страна. Но като условие за мира той настоя хетите да му отстъпят Мегидо, който Азиру бе опасал с непристъпни стени и кули и го бе превърнал в своя столица. Ето защо хетите заловиха Азиру и семейството му и заграбиха несметните богатства, които той бе докарал от цяла Сирия в Мегидо. Като залог за мира и доказателство за добрите си намерения те оковаха Азиру, двамата му сина и съпругата му Кефтиу във вериги и ги изпратиха в стана на Хоремхеб. Предаването на Мегидо протакаха дотогава, докато успяха да го оплячкосат и да отведат на север овчите стада и говедата от страната на аморитите, която според мирното споразумение оставаше под египетска власт. Хоремхеб не ги притесняваше, а напротив — оповести края на войната, уреди угощение и цяла нощ пирува с хетските принцове и военачалници, хвалейки се с подвизите си. Но на другата сутрин в знак на вечния мир, който оттам насетне щеше да зацари между Египет и Хати, той бе решил да екзекутира Азиру и семейството му пред очите на войската си и пред хетските военачалници.

По тази причина нямах желание да участвувам в пиршеството му и в нощния мрак се отправих към шатрата, в която се намираше окованият Азиру. Стражите не посмяха да ме спрат да вляза при него — бях лекар на Хоремхеб, познаваха ме като злобен човек и знаеха, че ако поискам, мога да се нахвърля с дръзки и хапливи думи дори срещу Хоремхеб. А при Азиру отидох, защото той вече нямаше нито един приятел в цяла Сирия. Окованият, който е загубил богатството си и е осъден на позорна смърт, няма вече свои приятели. Понеже знаех, че много обича живота, отидох при него да споделя всичко, което по принуда бях видял, и да го убедя, че не си струва чак толкоз да се живее. Като лекар исках да му кажа, че смъртта е по-лека от болките, скърбите и страданията на живота, че животът прилича на огнен пламък, който опърля, докато смъртта е тъмната вода на забвението. Това исках да му кажа, защото сутринта му предстоеше да умре и знаех, че поради голямата си любов към живота бездруго нямаше да заспи. Ако ли пък не желаеше да ме слуша, смятах да седя при него смълчан, за да не е самотен. Човек като че ли лесно живее без приятели, обаче без приятел му е трудно да умре, особено ако приживе е носил корони и е властвувал над много хора.

В нощния мрак се завтекох към шатрата, където го държаха окован, след като през деня се бях постарал да не ме види. Бях заобикалял шатрата, а когато по недостоен начин го докараха със семейството му в стана на Хоремхеб и войниците оскърбително го замеряха с кал и конски фъшкии, закрих лице с дрехата си. Той беше горд човек и сигурно нямаше желание да видя унижението му, защото помнех бляскавите дни на неговата власт и могъщество. Затуй през деня бях отбягвал шатрата му и едва по тъмно отидох при него. Стражите отдръпнаха копията си и ме пуснаха да вляза, подшушвайки си:

— Да го пуснем, това е лекарят Синухе и навярно иде по работа. Не го ли пуснем, може да ни наругае или с магия да ни отнеме мъжествеността, защото е злобен човек и езикът му жили по-лошо от скорпион!

В тъмната шатра казах:

— Азиру, царю на аморитите, ще приемеш ли един приятел в нощта преди смъртта си?

Азиру въздъхна тежко, веригите му издрънкаха и той отвърна:

— Вече нито съм цар, нито имам приятели. Ти ли си, Синухе, в тъмното по гласа те познах.

— Аз съм — рекох му, а той извика:

— В името на Мардук и всички дяволи на ада, ако наистина си Синухе, намери отнякъде светлина. Омръзна ми да лежа на тъмно, а при това съвсем скоро ще легна във вечен мрак. Вярно, проклетите хети ми съдраха дрехите и с изтезанията си потрошиха костите ми, та няма да съм приятна гледка за очите ти. Но като лекар ти положително си свикнал да гледаш дори по-лоши неща, пък и аз не изпитвам срам, тъй като преди смъртта е излишно човек да се срамува от неволята си. Донеси светлина в шатрата, за да виждам лицето ти и да подържа ръцете ти, че на черния ми дроб пари и от очите ми блика вода заради жена ми и синовете ми. Пък ако ми намериш и силна бира да наквася пресъхналото си гърло, утре в ада ще разкажа на всички подземни богове за добрите ти дела. Самият аз вече не мога да платя даже бирата си, защото хетите ме обраха до последното късче мед.

Накарах стражите да донесат лоен светилник, защото лютивият дим на обикновените факли дразнеше очите ми и носът ми потичаше. Донесоха светилник и го запалиха, а аз им взех гърнето със сирийска бира, което бяха скрили при идването ми. За да им минава времето, с тръбички смучеха от него, понеже тази нощ Хоремхеб даваше угощение и те се надяваха, че проверката на стражите няма да бъде много строга. С охкане и пъшкане Азиру се надигна от земята, пъхнах му една тръбичка в устата и му дадох да смуче сирийската бира, гъста от ечемичените зърна и малца. Докато гълташе жадно, аз го огледах при потрепващия пламък на светилника. Косата му беше посивяла и разчорлена, при изтезанията хетите бяха скубали разкошната му брада и големи парчета кожа се бяха отделили от брадичката му. Пръстите му бяха премазани, ноктите бяха черни от кръвоизлива, имаше счупени ребра и при дишане простенваше, а след смученето плюеше бира и кръв. След като достатъчно пи и плю, той загледа пламъка на светилника и рече:

— Ех, колко мека и чиста е светлината за уморените ми очи след лежането на тъмно, но пламъкът на светилника трепти и някога ще угасне. По същия начин трепти и угасва човешкият живот. Благодаря ти все пак, Синухе, за светлината и бирата. На драго сърце бих ти се отплатил, ала добре знаеш, че вече нямам нищо за подаряване. В алчността си моите приятели хетите ми изтръгнаха дори зъбите, които ти беше позлатил.

След станалото всеки може да мъдрува. Затуй не ми се искаше да му припомням, че съм го предупреждавал за хетите. Посегнах към премазаната му ръка и я взех в моите, той наведе гордата си глава и заплака, така че от подпухналите му и осинени очи горещите сълзи закапаха върху ръцете ми. Като се наплака, каза:

— В дните си на радост и могъщество не се срамувах да се смея и ликувам пред теб. Защо тогава в скръбта си да се срамувам от сълзите? Но трябва да знаеш, Синухе, че плача не за себе си, нито пък за загубените си богатства и корони, макар че винаги съм бил силно привързан към властта и земните блага. Плача заради жена си Кефтиу, плача заради големия си юначен син и заради малкото си нежно момче, защото утре и те ще трябва да умрат заедно с мен.

— Азиру, царю на аморитите — рекох му аз, — не забравяй, че заради твоето властолюбие цяла Сирия е заприличала на воняща яма с трупове. Безчет са ония, които умираха заради теб, Азиру. Затуй съвсем справедливо е утре да се простиш с живота, след като си претърпял поражение. Редно е, изглежда, с теб да умре и семейството ти. Знай все пак, че помолих Хоремхеб да пощади жена ти и синовете ти и за техния живот му предложих големи подаръци, ала той не се съгласи. Не се съгласи, защото иска да унищожи семето ти, името ти и спомена за теб в Сирия. По тази причина няма да ти предостави гробница, Азиру, и зверовете ще разкъсат тялото ти. Не му се ще някой ден сирийците да се съберат край гроба ти и да съзаклятничат с твоето име на уста.

Като чу това, Азиру здравата се изплаши и каза:

— В името на Ваал, Синухе, като умра, принеси в жертва на аморитския Ваал месо и напитки, че иначе ще бродя вечно гладен и жаден в мрака на подземното царство! Стори същото за Кефтиу, която ти някога обичаше, но заради нашето приятелство ми я преотстъпи! Стори го и за синовете ми, за да умра със спокойна съвест и да не ме е грижа за тях! Не искам да упреквам Хоремхеб за решението му. Ако ми беше паднал в ръцете, вероятно щях да постъпя с него и родата му по същия начин. Да ти кажа правата, Синухе, макар че плача, аз се радвам, загдето семейството ми ще умре заедно с мен. Защото в подземното царство непрекъснато щях да се измъчвам при мисълта, че на този свят някой друг прегръща Кефтиу и се докосва до пищното й тяло. Тя има много почитатели и поетите възпяха великолепието й в стихове. По-добре ще е синовете ми също да умрат, понеже бяха родени за царе и още в люлката носеха корони. Затуй не съм склонен да бъдат поробени и да страдат под египетския гнет.

Той отново засмука бирата, позамая се в окаяното си състояние и с разранени пръсти зачегърта калта и мръсотията по тялото си, с които войниците го бяха замеряли. Сетне рече:

— Приятелю Синухе, неправилно ми натякваш, че Сирия заради мен била заприличала на воняща яма с трупове. Единствената ми вина е, че загубих войната и се оставих хетите да ме измамят. Ако бях победил, всички причинени злини щяха да бъдат приписани на Египет и името ми щеше да се величае. Но понеже загубих, всичкото зло се приписва на мен и цяла Сирия проклина името ми.

Силната бира го хвана, с оковани ръце той заскуба посивелите си коси и завика:

— Ох, Сирийо, Сирийо, тъга моя, надежда моя, любов моя! Заради твоите скърби извърших всичко, заради твоята свобода се вдигнах на бунт, а сега ти се отричаш от мен и проклинаш името ми. Ех, прекрасни Библос, ех, процъфтяваща Симира, ех, хитри Сидон, ех, могъща Йопия, защо ме изоставихте всички вие градове, които блестяхте като ярки бисери на короната ми? Прекалено много ви обичам, за да може вероломството ви да ме озлоби. Обичам те, Сирийо, тъкмо затуй, защото си Сирия — коварна, жестока, своенравна и готова за измяна. Племена ще погиват, народи ще се въздигат и пропадат, царства ще се сменят, честта и славата ще изчезват като сянка, но вие останете, запазете се, безстрашни градове, сияйте с белите си стени на морския бряг в подножието на червените планини, сияйте навеки и нека моят прах, понесен от пустинния вятър, ви обгръща!

Докато говореше така, мен ме обзе тъга и забелязах, че той продължаваше да е в плен на въображението си. Не исках да го лиша от него, защото то му беше утехата в нощта преди смъртта. Затуй държах премазаните му ръце, той стисна моите и простенвайки, добави:

— Синухе, не се окайвам нито за смъртта, нито за поражението си, защото само който много рискува, той печели много. А победата и величието на Сирия бяха почти в ръцете ми. Цял живот съм обичал и мразил силно и не мога да си представя живота по друг начин, нито бих желал да го променя. Не съжалявам за нито едно от деянията си, макар че те се сплетоха в яки въжета, стегнаха се около мен и ме доведоха до позорна смърт, след която тялото ми ще бъде хвърлено на чакалите. Но аз, Синухе, винаги съм бил любопитен и в мен, както и във всички сирийци, тече кръвта на търговец. Утре ми предстои да умра и смъртта събужда в мен любопитство. Ще ми се да узная дали мога някак си да я подкупя и да измамя боговете, защото мисълта за отвъдния свят и за вечното бродене като сянка в мрака ми се струва доста зловеща. Ти, Синухе, си събрал в сърцето си мъдростта на всички земи. Посочи ми тогава начин да подкупя смъртта.

Поклатих глава и отговорих:

— Не, Азиру, човек може да подкупва и измамва какво ли не. Може да подкупи любовта и властта, доброто и злото, главата и сърцето си, обаче раждането и смъртта са неподкупни. Все пак тази нощ, когато пламъкът на твоя светилник започва да премигва, ще ти кажа следното: в смъртта няма нищо страшно, Азиру, тя е добра. В сравнение със злото, което става по света, смъртта е най-добрият приятел на човека. Като лекар вече не вярвам твърде много в подземното царство, а като египтянин не вярвам в Западната страна и в съхраняването на тялото. Смъртта оприличавам на дълъг сън, на прохладна нощ след знойния ден. Да, Азиру, животът е гореща пепел, а смъртта — прохладна вода. В смъртта очите ти се затварят и вече не гледат, в смъртта сърцето ти замлъква и престава да ридае, в смъртта ръцете ти се отпускат и вече не жадуват за дела, в смъртта нозете ти се прекършват и вече не ги тегли към безкрайните прашни друми. Това е смъртта, приятелю Азиру, но заради дружбата ни на драго сърце ще пожертвувам за теб и семейството ти много напитки и месо пред аморитския Ваал. Щом те утешава, за теб и за семейството ти ще принеса жертва, подобаваща на царското ти достойнство, макар че в жертви много не вярвам. Но за всеки случай ще го сторя, та да не се наложи да гладуваш и да жадуваш в подземното царство, въпреки че такова царство едва ли има. Азиру се въодушеви от думите ми и отбеляза:

— Като ще принасяш жертви, гледай да бъдат аморитски овце, защото са по-тлъсти от другите и месото им се топи в устата. Не забравяй и овчите бъбречета, че тях най ги обичам, а ако може, нека виното бъде сидонско, подправено със смирна. Кръвта ми винаги е обичала тежките вина и мазната храна. Бих желал също да ми принесеш в жертва удобно, здраво легло, което да издържа и най-бурния натиск. Не подхожда на царското ми достойнство да се валям като пастирите в тревата, макар че земята не скърца, както скърца и най-здравото легло под тежестта на Кефтиу.

Изреди ми още куп неща, които искаше да му принеса в жертва, и като дете се радваше, че всички тези благини можеше да отнесе със себе си в подземното царство. Но накрая се натъжи, въздъхна дълбоко, подпря пребитата си глава на ръцете си и каза:

— Ако речеш да изпълниш всичките ми желания, Синухе, ти наистина си мой приятел, ала не разбирам защо го вършиш. Нали и на теб съм причинил много злини, както на всеки египтянин. А и хубави думи изрече за смъртта. Възможно е да са верни и смъртта да прилича на дълъг сън, на прохладна вода. Независимо от това сърцето ми се свива, като си спомня за цъфналите ябълкови клонки в страната на аморитите, за блеещите овце и подскачащите агънца по планинските склонове. Сърцето ми се свива най-вече при мисълта за пролетта по нашите земи, за разпукващите се лилии и техния аромат на смола и балсам, защото лилията е царско цвете и отива на телосложението ми. Сърцето ме заболява, като си представя, че никога вече няма да видя страната на аморитите — нито през пролетта, нито през есента, нито в лятната жега, нито в зимния студ. И все пак болката в сърцето ми е сладка при мисълта за родната аморитска земя.

Цяла нощ разговаряхме в затворническата шатра на Азиру и си припомняхме нашите срещи, когато живеех в Симира и двамата бяхме млади и силни. Азиру ми разказваше също разни случки от детството си, но не искам да се впущам в тяхното описване — детството на всички хора е еднакво и спомените за него всекиму са свидни. На разсъмване моите роби ни донесоха сготвената от тях гозба. Стражите не ги възпряха, защото и те получиха своя пай от яденето. Робите ни поднесоха горещо, тлъсто овнешко и сварен в масло булгур, а в чашите наляха силно сидонско вино, подправено със смирна. Накарах ги да измият Азиру от нечистотиите, с които тълпата го бе замеряла, да го срещат и да накъдрят косата му, а брадата му да пристегнат с мрежичка от златни нишки. Понеже хетите го бяха оковали с медни вериги и нямаше как да го преоблека, върху раздраните му дрехи и веригите заметнах царска мантия. По същия начин робите ми нагласиха Кефтиу и двамата му сина, но Хоремхеб бе забранил Азиру да се среща с тях преди екзекуцията.

Когато удари часът и Хоремхеб с дрезгав смях излезе от шатрата си, придружаван от пияните хетски принцове и облегнат на раменете им, аз отидох при него и му рекох:

— Хоремхеб, много услуги съм ти правил, а може би и живота ти спасих, когато край Тир извадих отровна стрела от бедрото ти и те излекувах. Направи ми и ти една услуга и не обричай Азиру на позорна смърт — той все пак е сирийски цар и е воювал храбро. Славата ти само ще порасне, ако му спестиш срама. Хетските ти приятели предостатъчно са го измъчвали и са потрошили костите му, когато са го насилвали да издаде къде е скрил богатствата си.

Думите ми накараха Хоремхеб да помръкне, понеже беше измислил различни хитри начини, за да удължи агонията на Азиру. Всичко вече беше готово, войниците от ранни зори се бяха струпали в подножието на хълма, избран за екзекуцията, и се блъскаха да заемат най-удобните места за наблюдаване на приятното зрелище. Но Хоремхеб го бе уредил не защото обичаше дългата агония и искаше да се наслади на Азирувите мъки, а само за забавление на войниците и за да сплаши цяла Сирия, та след ужасната смърт на Азиру никой дори насън да не се сеща за бунт. Казвам това в защита на Хоремхеб, тъй като по природа той не беше жесток човек, както се говореше за него, ами воин и смъртта беше оръжие в ръката му. И все пак той охотно оставяше мълвата да преувеличава жестокостта му, за да буди страх сред враговете си и да се сдобие с почитта на народа. Просто си въобразяваше, че народът почита жестокия владетел повече от милосърдния и смята милосърдието на владетеля за негова слабост.

Затуй молбата ми го помрачи, той свали ръка от врата на принц Шубату, олюлявайки се, спря пред мен и заплющя със златния камшик по краката си.

— Ти, Синухе — поде той, — си ми един вечен трън в хълбока и започваш да ми дотягаш. За разлика от разумните хора си заядлив и упрекваш с хапливи думи всеки, който преуспее и постигне слава и богатство, а щом някой се провали и претърпи поражение, пръв отиваш да го жалиш и утешаваш. Добре знаеш с колко усилия и разноски докарах тук заради Азиру най-способните палачи по тези краища, а самото разполагане на всевъзможните им уреди за дране и горене на хълма, за да ги вижда войската, ми струваше цяла камара сребро. Не мога сега в последния миг да лиша блатните си плъхове от зрелище, защото всички те са се мъчили и от многобройните им рани е текла кръв заради Азиру.

Хетският принц Шубату го потупа по гърба, засмя се и каза:

— Прав си, Хоремхеб. Не бива да ни лишаваш от това удоволствие. Нали, за да не ти отнемем радостта, ние нарочно не късахме месата му, а само внимателно го пощипвахме с клещи и дървени стеги.

Ала тщеславният Хоремхеб се засегна от думите му, пък и не му хареса, дето принцът се докосва до него. Затуй сбърчи вежди и каза:

— Ти си пиян, Шубату. Единственото ми намерение беше чрез Азиру да покажа на цял свят каква участ очаква всеки, който се доверява на хетите. Но понеже с теб нощес се сприятелихме и изпихме не една чаша за побратимяване, аз ще се смиля над твоя съюзник Азиру и заради дружбата ни ще му дам възможност да умре по-леко.

Думите му разгневиха Шубату, лицето му ту почервеняваше, ту побледняваше, защото хетите са честолюбиви, макар всеки да знае, че без да се замислят за честта си, те предават и продават съюзника си, щом вече нямат полза от него и им е по-изгодно да го предадат. Впрочем по същия начин постъпва всеки народ и всеки мъдър владетел, обаче хетите го вършат по-нагло от другите народи — те не си дават труд да измислят предлози и обяснения, които разкрасяват постъпката и я карат да изглежда правилна. Ето защо Шубату се разгневи, но неговите другари му запушиха устата, дръпнаха го от Хоремхеб и го държаха встрани, докато от безсилна ярост повърна изпитото вино и се успокои.

Хоремхеб нареди да изведат Азиру от затворническата шатра и се стъписа, като го видя да застава пред тълпата с гордо вдигната глава като цар и царска мантия на раменете. Азиру, похапнал тлъсто овнешко и пийнал силно вино, високомерно поклащаше глава, смееше се с глас по пътя към мястото на екзекуцията и подмяташе подигравки към Хоремхебовите военачалници и стражи. Косата му беше сресана и накъдрена, а лицето му лъщеше от масло. Над главите на войниците той се провикна към Хоремхеб:

— Хей, Хоремхеб, гаден египтянино, престани да се боиш от мен! Окован съм и не е нужно да се криеш зад копията на войниците си! Ела при мен да избърша смрадта от нозете си в твоето наметало! Честна дума, по-мръсен стан през живота си не съм виждал, а пред Ваал искам да застана с чисти нозе!

Хоремхеб се въодушеви от думите му, разсмя се и отвърна:

— Не мога да дойда при теб, защото от сирийската воня ми призлява, макар че отнякъде си докопал мантия да загърнеш гадното си тяло! Но ти, Азиру, безспорно си сърцат човек, щом се надсмиваш над смъртта. Затуй в моя собствена прослава ще те даря с лека смърт.

Той изпрати телохранителите си да съпровождат Азиру и да не позволяват на войниците да го замерят с кал. Дръгливците наобиколиха Азиру и с дръжките на копията си биеха през устата всеки, който се опиташе да го подиграва, защото те вече не изпитваха към него омраза заради всичките беди, които им бе докарал, ами се възхищаваха на смелостта му. Съпроводиха до мястото на екзекуцията също Кефтиу и двамата сина на Азиру. Тя беше изписала лицето си с червена и бяла боя и се бе нагласила по женски, а момчетата крачеха към мястото на екзекуцията горди като царски синове, по-големият уловил по-малкия за ръка. Щом ги видя, Азиру се разнежи и каза:

— Кефтиу, Кефтиу, моя бяла кобило, любов моя и зенице на очите ми! Много ми е мъчно, че ще трябва да ме последваш в смъртта, когато можеше още да се порадваш на живота.

Тя обаче отвърна:

— Недей да жалиш за мен, царю, на драго сърце ще те последвам в страната на мъртвите! Ти си ми мъж, як си като бик и след твоята смърт не вярвам друг някой да може да ме удовлетворява по същия начин. Пък и цял живот съм те вардила от всяка друга жена и съм те държала до себе си. Затуй не давам да тръгнеш сам за подземното царство — ще те последвам, за да те държа под око и да ти попреча да се любиш с други жени. Защото в подземното царство навярно те чакат всички хубавици, живели преди мен. За по-сигурно ще те последвам дори ако ме оставят жива. Повярвай ми, царю, ще се удуша със собствената си коса и пак ще те последвам, защото от проста робиня ти ме направи царица и аз ти родих две юначни момчета.

Азиру се възхити на думите й, изпъчи се от радост и се обърна към синовете си:

— Хубави мои момци! Родихте се на този свят като царски синове. Умрете сега също като царски синове, за да не се срамувам заради вас. Повярвайте ми, смъртта не боли повече от изваждането на един зъб. Затуй бъдете безстрашни, мои хубавци! — Сетне коленичи пред палача и пак се обърна към Кефтиу: — Омръзна ми да гледам вонливи египтяни наоколо си, омръзна ми да гледам окървавените им копия. Разголи цъфтящата си гръд, Кефтиу, че като умирам, да виждам хубостта ти и да умра честито, както живях с теб!

Кефтиу разголи пищната си гръд, палачът вдигна тежкия меч и с един замах отсече главата му. Тя отхвръкна в нозете на Кефтиу и заедно с последните удари на сърцето неговата буйна кръв бликна със страшна сила от снажното му тяло, опръсквайки дрехите на синовете му, та те се изплашиха и малкият се разтрепера. Обаче Кефтиу вдигна главата на Азиру, целуна подутите устни, погали разранените бузи и притисна лицето му към меката си гръд, подканяйки синовете си:

— Бързайте, юнаци! Последвайте без страх татко си, чеда мои, защото майка ви няма търпение да тръгне след него!

Двете момчета послушно коленичиха, по-големият все още държеше покровителствено по-малкия за ръка и палачът с лекота преряза тънките им момчешки вратлета. Като избута с крак телата им, той с един замах преряза също пълната, бяла шия на Кефтиу, така че смъртта на четиримата беше лека. Но по нареждане на Хоремхеб телата им бяха хвърлени в ямата с трупове да ги разкъсат зверовете.




5


Така си отиде моят приятел Азиру, без да се опита да подкупи смъртта. Хоремхеб сключи мир с хетите, макар че и той, и хетите знаеха, че това не беше мир, а примирие. Защото хетите продължаваха да владеят Сидон, Симира, Библос и Кадеш и превръщаха Кадеш в яка крепост, в опорна точка на своята власт в Северна Сирия. Ала както Хоремхеб, така и хетите се бяха уморили да воюват. Хоремхеб беше много доволен, че можеше да сключи мир, понеже трябваше да брани интересите си в Тива и да усмирява Куш и негрите, които от свободата бяха подивели и вече не искаха да плащат дан на Египет.

През ония години в Египет царуваше фараон Тутанхамон, макар че беше още юноша и се грижеше единствено за градежа на своята гробница. Народът му приписваше вината за всички поразии и щети, причинени от войната, и много го мразеше, казвайки: „Какво може да очакваме от фараон, в чиято жена тече кръвта на прокълнатия фараон?“ Ейе ни най-малко не възпираше одумванията, защото отговаряха на интересите му, и разпространяваше сред народа все нови и нови истории за безразсъдството и алчността на Тутанхамон, който заради своята гробница се бе опитал да събере всички съкровища на Египет за обзавеждането й наложи на народа дори погребален данък, сиреч всеки, който умреше в Египет, му дължеше данък за вековечното запазване на тялото си. Тази приумица му бе втълпил Ейе, понеже знаеше, че тя ще разгневи народа.

През цялото това време не бях ходил в Тива. Търпейки несгоди и лишения, аз придружавах войската, защото войниците се нуждаеха от лекарското ми умение. Но ония, които пристигаха от Тива, разказваха, че фараон Тутанхамон бил слабоват и болнав и някакво загадъчно страдание разяждало тялото му. Войната в Сирия сякаш изсмуквала силите му, понеже при всяка вест за победа на Хоремхеб заболявал, а щом дойдела вест за негово поражение, фараонът се оправял и ставал от постелята. Твърдяха също, че всичко това приличало на магия и всеки, който си отварял очите, можел ясно да види как здравето на фараон Тутанхамон зависело от войната в Сирия.

Но с течение на времето Ейе ставаше все по-нетърпелив и все по-често известяваше на Хоремхеб: „Няма ли най-сетне да свършиш войната и да дадеш спокойствие на Египет? Стар човек съм и ми дотегна да чакам. Побеждавай най-сетне, Хоремхеб, и подари мир на Египет, за да получа наградата си според нашата уговорка и да ти предоставя каквото ти се полага.“

По тази причина никак не ме учуди, че когато след края на войната поехме с бойната флота тържествено и с развети флагове нагоре по Нил, нас ни пресрещна новината: фараон Тутанхамон се е качил в златната ладия на своя баща Амон и е потеглил към Западната страна. Наложи се да свалим флаговете и да нацапаме лицата ги с пепел и сажди. Разправяха, че фараон Тутанхамон получил силен пристъп на болестта си в деня, когато в Тива пристигнала вестта за превземането на Мегидо и за мира. Но от каква болест бе починал — за това лекарите от Дома на живота не бяха единни помежду си и се мълвеше, че стомахът му бил черен от отрови. При все това за смъртта му не се знаеше нищо определено и народът казваше, че като свършила войната, умрял от злобата си, понеже върховна радост за него било да гледа как Египет страда. Аз обаче знаех, че полагайки печата си върху плочката с мирния договор, Хоремхеб го бе погубил точно така, както ако със собствените си ръце бе забил нож в сърцето му. Защото Ейе чакаше само мира, за да отстрани Тутанхамон от пътя си и да се възкачи на фараонския престол като цар миротворец.

Та се наложи значи да нацапаме лицата си и да свалим пъстрите победни флагове от корабите. Хоремхеб с неудоволствие нареди да се снемат и хвърлят в реката сирийските и хетските командири, които според обичая на великите фараони бе провесил с главата надолу на носа на своя кораб. Блатните плъхове бе оставил да усмиряват Сирия и да се угояват от обилието й след несгодите на войната, но дръгливците, които бе взел със себе си да се порадват в Тива на победата, също недоволствуваха и проклинаха Тутанхамон. Докато беше жив, той не им бе доставял никаква радост, а сега и със смъртта си им пречеше да се забавляват.

По палубите те навъсено разиграваха на зарове плячката, заграбена от Сирия, и се спречкваха за сирийските момичета, които водеха със себе си, за да ги продадат в Тива, след като им се наситят. Биеха се и се нараняваха, наместо траурни химни пееха безсрамни песни, така че благочестивият народ, стекъл се на брега да гледа корабите, се смайваше от поведението им. Тези Хоремхебови воини вече и по външност не приличаха на египтяни. Мнозина от тях се бяха облекли в разкошни сирийски и хетски одежди, похитени от противника, примесваха в речта си сирийски и хетски думи и ругатни, а някои се бяха отдали в служба на сирийския Ваал и носеха изображението му в Египет. Нямам причина да ги упреквам за това, тъй като на тръгване от Сирия аз самият бях принесъл на аморитския Ваал щедра жертва от вино и месо в памет на моя приятел Азиру, но го отбелязвам, за да покажа защо народът странеше и се боеше от тях като от чуждоземни, въпреки че се гордееше с победите им в Сирия.

От своя страна воините на Хоремхеб с изумление оглеждаха Египет, който години наред не бяха виждали. Струваше им се, че това не е страната, от която бяха потеглили на война, а и аз не можех да я позная. Навред, където слизахме да нощуваме на сушата, около себе си виждахме само скръб, нищета и сиромашия. От многократно пране дрехите на хората бяха избелели и пъстрееха от кръпки, поради липса на масло лицата им бяха сухи и загрубели, погледът им беше изнурен и недоверчив, а по гърбовете на бедняците личаха следи от тоягите на бирниците. Обществените постройки се порутваха, птици гнездяха сред украшенията по покрива на фараонските съдилища, от фараонските къщи по улиците падаха разхлабени глинени тухли. Понеже живата сила на Египет воюваше в Сирия, работната ръка не достигаше, пътищата от години не бяха поправяни, стените на напоителните канали се ронеха, а напоителните вади по нивите бяха буренясали.

Само храмовете процъфтяваха, по стените им искряха позлатени и алено оцветени свежи изображения и надписи, които величаеха Амон. Неговите жреци дебелееха и обръснатите им глави лъщяха от елея. Но докато те се тъпчеха с жертвено месо, бедният народ пиеше вода от Нил, за да затисне сухия комат и кашата. Заможни в миналото мъже, които бяха пили вино от украсени чаши, сега биваха доволни, ако веднъж в месеца се сдобиеха с паница блудкава бира. Откъм брега не се разнасяше женски смях и весела детска глъчка. Там измършавелите ръце на жените размахваха бухалки, а децата се прокрадваха като боязливи животни, наплашени от бой, и изравяха от тинята корени на водни растения, та с тях да залъжат глада си. Така изглеждаше Египет след войната, съсипала всичко, което Атон бе пощадил. Хората вече нямаха сили да се радват на мира и страхливо гледаха бойните кораби на Хоремхеб, поели нагоре по реката.

Но над водната повърхност продължаваха да се стрелкат лястовици, сред тръстиките по пустите брегове надаваха рев хипопотами, а в плитчините крокодилите се изтягаха със зейнала паст и оставяха птичките да прочистват зъбите им. Пиехме вода от Нил, която няма равна на себе си и никоя друга вода на света не утолява жаждата като нея. Вдишвахме дъха на тинята, долавяхме крясъка на патиците и шумоленето на папирусовите храсти от полъха на вятъра, по ярката небесна синева Амон плаваше в златната си ладия и знаехме, че отново се завръщаме в родната страна.

И ето че настъпи денят, в който над реката се показаха трите планински върха — тримата вечни стражи на Тива. Съзряхме широкия покрив на храма и златните остриета на обелиските засияха пред очите ни. Видяхме западните планини и безкрайния град на мъртвите, тиванския кей и пристанището, бедняшкия квартал с безбройните си улички и глинени къщурки, богаташките квартали и дворците на сановниците сред обилие от цветя и зелени тревни площи. Тогава задишахме по-дълбоко, гребците въодушевено напънаха веслата, войниците на Хоремхеб завикаха необуздано, забравяйки траура, който им натрапваше смъртта на фараона.

Така аз отново се прибрах в Тива и се зарекох никога вече да не заминавам. Очите ми се бяха нагледали на човешката лошотия и нямаше какво ново да видят под старото небе. Реших завинаги да остана в Тива и да си изживея дните сиромашки в някогашната медникарска къща в бедняшкия квартал, защото всички щедри подаръци, придобити с лекарското ми умение по време на войната в Сирия, бях предоставил за жертвоприношението в памет на Азиру. Не желаех да задържа това богатство, понеже то ми миришеше на кръв и нямаше да изпитвам радост, ако се препитавах с него. Затуй подарих на Азиру всичко събирано в неговата страна и се върнах в Тива като бедняк.

При все това чашата ми още не се беше напълнила — отредена ми беше задача, която не желаех и която ме накара да изтръпна, но не ми се размина. Затуй се наложи отново да замина, и то само след няколко дни. Ейе и Хоремхеб смятаха, че хитро са си оплели кошницата, че замислите им са осъществени и властта е в ръцете им, ала тя ненадейно започна да им се изплъзва и заради каприза на една жена съдбата на Египет без малко не тръгна в друга посока. Затуй преди да свърша писанията си и да се отдам на спокойствие, ще трябва да разкажа за царица Нефертити и за принцеса Бакетамон. Това налага да започна нова книга и нека тя бъде последната, която ще напиша. Ще я напиша за себе си, за да поясня как аз, роденият за лечител, станах убиец.




Петнадесета книга

Хоремхеб





1


Съгласно уговорката с Хоремхеб скиптроносецът Ейе бе готов след погребалната церемония да окичи главата си с фараонските корони. За да постигне по-бързо тази своя цел, той ускори балсамирането и погребението на фараон Тутанхамон, прекрати издълбаването на гробницата му и я остави малка и невзрачна в сравнение с гробниците на великите фараони, а голяма част от съкровищата, които Тутанхамон бе възнамерявал да отнесе в гроба си, прибра за себе си. Но според същата уговорка той трябваше да склони принцеса Бакетамон да стане съпруга на Хоремхеб, та някой ден — след смъртта му — Хоремхеб да може законно да претендира за египетските корони, въпреки че беше от ниско потекло. Ето защо с жреците се бе споразумял след изтичане на траура Бакетамон да се яви на Хоремхеб в образа на богинята Сехмет и по време на тържественото отпразнуване на победата в храма й да му се отдаде, така че връзката им да получи благословията на боговете и Хоремхеб също да стане богоподобен. Така замисляха работата Ейе и жреците, ала принцеса Бакетамон беше скроила свой грижливо подготвен план. Знам, че в омразата си към Хоремхеб царица Нефертити я бе подтикнала към този план, разчитайки при сполука да стане най-могъщата жена в Египет редом с Бакетамон.

Това беше нечестив и страшен план, какъвто може да роди само хитроумието на една ожесточена жена. Той беше толкова невероятен, че тъкмо заради невероятността си без малко не сполучи, защото за такова нещо никой не се бе досещал, а ако се досетеше, щеше да го сметне за невъзможно. Едва след разкриването му стана ясно защо хетите с такова великодушие бяха предложили мир, отказвайки се от Мегидо и от страната на аморитите и съгласявайки се на отстъпки при сключването на мира. Те явно бяха съобразителни хора, в колчана си предвидливо държаха стрела, за която Хоремхеб и Ейе нямаха представа, и при сключването на мира бяха убедени, че от направените отстъпки не са загубили нищо. Великодушието им би трябвало да събуди съмнение у Хоремхеб, но бойните му успехи го бяха заслепили. Той самият се стремеше към мир, за да укрепи властта си в Египет и най-сетне да спечели Бакетамон за своя съпруга. Години наред бе копнял по нея и от дългото чакане страстта му към царската кръв бе станала неудържима. Затуй той не желаеше да се съмнява в нищо и не забеляза лукавството на хетите.

Но след смъртта на съпруга си и след принудителното жертвоприношение пред Амон царица Нефертити не можеше да понесе мисълта, че ще бъде отстранена от управлението на Египет и че няма да се отличава от никоя друга жена в златния палат. Независимо от възрастта си тя все още беше голяма хубавица, макар хубостта й вече да повяхваше и поддържането й да изискваше много грижи и козметични средства. С хубостта си бе спечелила на своя страна множество знатни египтяни, които като безполезни лентяи, наобиколили невзрачния фараон, си живееха живота в златния палат. С ума и хитрината си тя се сприятели също с Бакетамон и разпали вродената й гордост в буен огън, изгарящ нейното сърце, докато накрая тази гордост заприлича по-скоро на безумие, отколкото на естествено човешко самочувствие. Бакетамон така се възгордя със свещената си кръв, че не позволяваше на никой простосмъртен да се докосне до нея и дори до сянката й. Цял живот упорито бе пазила целомъдрието си, смятайки, че в Египет няма достоен за нея мъж, след като в жилите й течеше кръвта на великите фараони. По такъв начин тя бе преминала обичайната възраст за женитба и мисля, че целомъдрието помрачаваше нейното съзнание и поболяваше сърцето й, но едно хубаво брачно ложе можеше да я изцери. Иначе тя продължаваше да бъде красива, осанката и гордостта правеха хубостта й непреходна и тя ревниво я поддържаше, макар че не позволяваше да бъде докосвана от роби.

Нефертити по всякакъв начин разпалваше нейното високомерие и й внушаваше, че е родена за велики дела и е длъжна да избави Египет от домогванията на властолюбци с нисше потекло. Говореше й за великата царица Хатшепсут, която надянала на лицето си царската брада, препасала лъвската опашка и управлявала Египет от престола на фараоните. Двете бродеха сред белите колони и по обраслите с мирта тераси в бляскавия скален храм на Хатшепсут, разглеждаха изображенията на великата царица и Нефертити убеждаваше Бакетамон, че по хубост приличала на великата царица.

Пред нея тя злословеше много срещу Хоремхеб, така че в моминската си гордост Бакетамон започна да се ужасява от Хоремхеб, който беше от нисше потекло, с една глава по-висок и по-едър от знатните египтяни, и изпитваше погнуса при мисълта, че той можеше да я обладае насилствено по грубия начин на войниците и да опозори свещената й кръв. Но човешкото сърце е непоследователно и капризно, та си мисля, че тя намрази Хоремхеб по-скоро затуй, защото неговата сила и необузданост тайно я привличаха. Навремето, когато той пристигна като юноша в златния палат, тя често го съзерцаваше и пламваше от погледите му, макар че никога не беше го признавала пред себе си.

При това положение Нефертити с лекота й въздействуваше, когато с наближаване края на войната в Сирия фараон Тутанхамон залиня и намеренията на Ейе и Хоремхеб излязоха наяве. Не вярвам Ейе да е криел замислите си от Нефертити, понеже беше негова родна дъщеря. Ето защо тя лесно можеше да установи каква голяма тайна игра разиграваха Ейе и Хоремхеб. Обаче Нефертити ненавиждаше баща си, защото, след като достатъчно се бе възползувал от нея, той я бе изтласкал, като съпруга на прокълнатия фараон я държеше в сянка и не й позволяваше да участвува в дворцовите тържества. Предполагам, че Нефертити имаше и други причини да мрази баща си Ейе, но тях няма да ги споделям, тъй като не съм сигурен и не вярвам на всички сплетни от златния палат, макар да знам, че златният палат на фараоните е тъмна пещера и зад стените си таи безброй ужасии. Ще спомена само, че хубостта и умът, обединени в една жена, чието сърце времето е вкоравило като камък, представляват опасно съчетание — по-опасно от гол нож и по-страшно от медните коси на бойните колесници. Не вярвам на света да има нещо по-опасно и по-гибелно от една жена, която е достатъчно хубава, достатъчно умна и й липсва сърце. Най-доброто доказателство за това е скроеният от Нефертити план, в който въвлече принцеса Бакетамон.

Този хитър план беше разкрит поради това, че след пристигането си в Тива Хоремхеб от нетърпение започна да се навърта около покоите на Бакетамон, за да я зърне и да поговори с нея, макар че тя не желаеше да го вижда и отказваше да го приеме. Той случайно забелязал някакъв хетски пратеник да се явява при Бакетамон и се зачудил от къде на къде тя ще приема хетски пратеник и защо той ще се бави толкова време при нея. Затуй на своя глава наредил да го задържат, а в безочливостта си пратеникът го заплашил и му наговорил думи, каквито може да изрече само един уверен в силата си човек.

Тогава Хоремхеб разказал на Ейе всичко и през нощта те насилствено се вмъкнали в покоите на Бакетамон, погубили робите, които я отбранявали, и намерили преписка, скрита от Бакетамон в пепелта на мангала. Като прочели глинените плочки, те се стъписали от ужас, затворили Бакетамон в покоите й и наредили на стражите да вардят и нея, и Нефертити. Още същата нощ дойдоха при мен в някогашната медникарска къща, която след пожара Мути бе възстановила с изпратеното от Каптах сребро. Дойдоха в късна доба с обикновен паланкин и загърнати лица. Мути ги пусна да влязат, без да ги познае, но ги нахока, загдето я карат да ме буди от дълбок сън. Аз обаче не спях — след завръщането от Сирия видяното там не ме оставяше да спя спокойно. Докато Мути мърмореше, аз се вдигнах от постелята си, запалих светилници и посрещнах дошлите, като предполагах, че се нуждаят от лекарска помощ. Но каква беше изненадата ми, когато ги познах. Накарах Мути да донесе вино и сетне я пратих да спи, макар че Хоремхеб в страха си искаше да я убие, понеже видяла лицата им и можела да чуе разговора ни. Никога не бях го виждал толкова изплашен и това ми достави голямо удоволствие.

— Не си въобразявай, че ще ти позволя да убиеш Мути — рекох му. — Навярно главата ти не е наред, щом приказваш такива дивотии. Мути е стара жена и недочува, а заспи ли, хърка като хипопотам. Имай търпение и след малко ще чуеш хъркането и. А междувременно пий от виното и ми повярвай, че е излишно да се боиш от една старица.

— Не съм дошъл да разговаряме за хъркането, Синухе — каза Хоремхеб невъздържано. — Дали ще е жива, или не, все едно, защото Египет се намира в смъртна опасност и ти трябва да го спасиш.

Ейе потвърди думите му, като рече:

— Наистина, Синухе, Египет е в смъртна опасност и аз също. Такава голяма опасност едва ли някога е грозяла Египет. Затуй в тревогата си се обръщаме към теб.

Ала аз горчиво се изсмях и безпомощно разперих пред тях голите си ръце. Тогава Хоремхеб извади глинени плочки от цар Шубилулюма и ми ги подаде да ги прочета. Даде ми да прочета също преписи от писмата, които Бакетамон бе изпратила на хетския цар в Хатушаш преди края на войната. Прочетох ги и вече не ми беше до смях, а в устата ми виното загорча, защото Бакетамон бе написала на хетския цар следното:

„Аз съм дъщеря на фараон и в жилите ми тече свещена кръв, а в Египет няма нито един достоен за мен мъж. Узнах, че ти имаш много синове. Изпрати ми едного от тях, за да строша с него гърне, и синът ти ще властвува редом с мен над страната Кеми.“

Това писмо беше толкова невероятно, че недоверчивият Шубилулюма отпърво не бе дал вяра на думите й и с таен вестоносец бе изпратил на Бакетамон глинена плочка с доста сдържан отговор, за да се осведоми за нейните условия. Но с ново писмо Бакетамон бе потвърдила предложението си и го уверяваше, че знатните египтяни са на нейна страна и че жреците на Амон също са на нейна страна. Това писмо бе накарало Шубилулюма да повярва в искреността на предложението й. Затуй бе побързал да сключи мир с Хоремхеб, след което се готвеше да изпрати сина си Шубату в Египет. В удобен момент Шубату трябваше да потегли от Кадеш с множество подаръци за Бакетамон, а ако се съдеше по последната плочка, той със свитата си вече беше на път за Египет.

Докато четях писмата, двамата подеха спор помежду си и Хоремхеб каза на Ейе:

— Така значи се отблагодаряваш за всичко, което извърших за теб. Такава е признателността ти за войната, в която разгромих хетите и изтърпях толкоз мъки. Ако в мое отсъствие бях оставил някое сляпо псе да пази интересите ми в Тива, то щеше да ми свърши по-добра работа. Ползата ми от теб е толкова, колкото от една сводница, на която си платил, без да видиш дори задника на някое момиче. Да, Ейе, ти си най-долният човек, когото съм срещал, и проклинам деня, в който се допрях до черната ти ръка, за да сключим спогодба. Сега нямам друг изход, освен с дръгливците си да превзема Тива и да сложа двойната корона на главата си.

Но Ейе отвърна:

— С това жреците няма да се съгласят, пък и не знаем нито размерите на заговора, нито каква подкрепа разчита да получи Бакетамон от жреците и от знатните. Народът не чини нищо, той е вол, на чийто врат се надява хомот и всеки го води, накъдето пожелае.

— Не, Хоремхеб, ако принц Шубату пристигне в Тива и строши гърне с Бакетамон, това ще бъде краят на нашата власт. С оръжие не можем да го възпрем, защото това би означавало нова война, а тъкмо сега Египет не е в състояние да я понесе. Тя ще срине властта ни и ще помете всичко, което с мъка съградихме. Вярно е, че съм бил сляпо псе, но такова нещо никога не се е случвало и не можех да го предположа. Затуй Синухе трябва да ни помогне.

— В името на всички египетски богове — извиках смаяно, — как да ви помогна? Аз съм само лекар и не мога да извърна главата на една побъркана жена към Хоремхеб.

— Веднъж вече ни помогна — отсече Хоремхеб, — а щом някой е хванал веслото, длъжен е, волю-неволю, да гребе. Трябва да пресрещнеш принц Шубату и да се погрижиш да не пристигне в Египет. Как ще постъпиш — това ние не знаем и не желаем да го знаем. Ще кажа само, че открито не можем да го погубим, защото това би означавало нова война с хетите, а аз държа да определя сам кога ще поведа нова война.

Думите му ме ужасиха, коленете ми се разтрепериха, сърцето ми се сви и езикът ми се преплиташе, когато казах:

— Вярно е, че веднъж ви помогнах, но го извърших колкото заради себе си, толкова и заради Египет, а този принц не ми е сторил никакво зло, виждал съм го само един път край шатрата ти в деня на Азирувата смърт. Не, Хоремхеб, по-добре да умра, отколкото да ме превърнеш в наемен убиец, защото това е най-позорното престъпление. Когато уморих фараон Ехнатон, сторих го заради него, понеже боледуваше и аз му бях приятел.

Хоремхеб сбърчи вежди и заплющя с камшика по крака си, а Ейе каза:

— Синухе, ти си разумен човек и навярно сам разбираш, че не можем да затрием цяла държава под дюшека на една капризна жена. Повярвай ми, друг изход нямаме — на път за Египет принцът трябва да умре. Все ми е едно дали смъртта му ще е последица от нещастен случай или болест, важното е той да умре. Затуй ще заминеш за Синайската пустиня и ще го пресрещнеш като изпратен от Бакетамон лекар, за да го прегледаш доколко е в състояние да изпълнява съпружеските си задължения. Той не може да не ти повярва, ще те приеме и ще те разпитва надълго и нашироко за Бакетамон. Принцовете също са хора. Предполагам, че Шубату е обзет от голямо любопитство и недоумява с що за вещица Египет възнамерява да го подмами. Ех, Синухе, нито задачата ти е трудна, нито подаръците, които ще получиш, са за пренебрегване, защото, ако я изпълниш, ти ще бъдеш богат човек.

— Решавай бързо, Синухе — намеси се Хоремхеб, — налага се да избираш между живота и смъртта. Вероятно се досещаш, че ако откажеш, след като си чул всичко това, ние не можем да те оставим жив, пък ако ще и хилядократно да си ми приятел. Това е тайна на фараоните и тя не бива да има свидетели. Името, което ти е дала майка ти, Синухе, е било лошо предзнаменование, защото вече си узнал прекалено много фараонски тайни. Затуй сега е достатъчна само една твоя дума и ще ти прережа гърлото. Няма да го сторя охотно, понеже си ни най-добрият служител и такава задача не можем да поверим на никой друг. С нас вече те свързва общо престъпление и сегашното също ще споделим драговолно с теб, ако смяташ, че спасяването на Египет от господството на хетите и на една побъркана жена е престъпление.

Разбрах, че съм попаднал в мрежата на собствените си деяния, която беше здрава и ме държеше в плен, без да мога да скъсам нито една нишка в нея. Бях завързан с въжето на собствените си деяния, което сам бях оплел и чието начало се губеше далече в миналото, пропъхваше се през сетната нощ на великия фараон, пропъхваше се през гостуването на Птахор в бащиния ми дом, пропъхваше се през безлюдната река, по която в тръстикова лодка съм се носил през нощта след моето раждане. Но в мига, когато бях подал на фараон Ехнатон смъртоносното питие, аз окончателно бях свързал съдбата си със съдбата на Хоремхеб и Ейе, въпреки че тогава в скръбта и огорчението си още не го осъзнавах.

— Много добре знаеш, че смъртта не ме плаши, Хоремхеб — опитах се аз напразно да важнича, защото, макар че бях говорил много за смъртта и я бях призовавал, тя си оставаше противен, неприветлив гост в мрачна нощ и нямах никакво желание да ми прерязват гърлото с изтъпен нож.

Пиша всичко това заради себе си, без самовеличаене, та затуй за мой срам признавам, че в оная нощ мисълта за смъртта здравата ме изплаши. Тя ме ужаси най-вече с внезапната си поява, без да съм подготвен да я посрещна. Ако бях имал време да се подготвя, страхът ми може би нямаше да бъде толкова голям. Но аз си спомних как лястовиците се стрелкат над водната повърхност, спомних си за виното от пристанището, спомних си за приготвяната от Мути гъска по тивански и изведнъж животът невероятно ми домиля. Замислих се за Египет и се сетих, че Ехнатон трябваше да умре за неговото оцеляване и за да може Хоремхеб с оръжие да отблъсне хетското нашествие. Ехнатон все пак беше мой приятел, докато този чуждоземен принц ми беше съвсем непознат и с деянията си по време на войната сигурно хилядократно бе заслужил смъртта. Защо пък за спасението на Египет да не погубех и него, както със същата цел вече бях уморил Ехнатон? Започна да ми се приспива и през прозявка казах:

— Прибери ножа си, Хоремхеб, защото при вида на изтъпен нож много се разстройвам. Нека бъде волята ти. Ще спася Египет от хетската заплаха, обаче как ще го сторя — това още не знам. Нищо чудно то да ми струва живота, защото хетите сигурно ще ме убият, ако принцът умре. Но животът ми не е от значение. Не желая те да властвуват в Египет и ще действувам не заради някакви подаръци или примамливи обещания, а защото всичко това е било написано на звездите още преди моето раждане и няма да ми се размине. Затуй приемете короните от моята ръка, Хоремхеб и Ейе, приемете ги и благославяйте името ми, загдето аз, обикновеният лекар Синухе, ви въздигам във фараони.

При тези думи много ме досмеша, като си помислих, че в жилите ми може би течеше свещена кръв и аз бях единственият истински наследник на фараонската власт, докато Ейе първоначално е бил незначителен жрец на слънцето, а родителите на Хоремхеб воняха на говеда и сирене. Закрих уста с дланта си и се закисках като стара бабичка. Смеех се и си мислех, че ако притежавах твърдостта на Хоремхеб или хладнокръвната хитрост на Ейе, може би щях да променя посоката на живота си, като докажа своя произход и сам се възкача на фараонския престол. В ония преломни времена всичко беше възможно, но властта ме плашеше, окървавените фараонски корони ме ужасяваха — в жилите ми кръвта на слънцето се беше смесила с рядката митанска кръв, с кръвта на залеза. Притисках ръка към устата си, без да мога да сподавя смеха си, защото изпадна ли в потрес, аз започвам да се смея, а когато се страхувам, ставам сънлив. По това, струва ми се, се различавам от много други хора.

Смехът ми подразни Хоремхеб, той отново сбърчи вежди и заплющя със златния камшик по крака си, докато Ейе остана невъзмутим — беше стар и уморен, хорският смях или плач не го вълнуваха и мислеше единствено за себе си. В този миг видях двамата такива, каквито бяха без пъстрата перушина на въображението. Видях ги като разбойници, които ограбваха тялото на умиращия Египет, видях ги като деца, които искаха да си поиграят с короните и символите на властта. Желанията и страстите им дотолкова ги бяха заробили, че те никога не можеха да бъдат щастливи. Затуй притихнах, взрях се в бъдещето и казах на Хоремхеб.

— Приятелю Хоремхеб, короната е тежка. Ще го почувствуваш след някой зноен ден, привечер, когато изкарват добитъка на водопой и гласовете около теб заглъхват.

Но Хоремхеб отвърна:

— Тръгвай на път, без да се маеш, защото корабът чака! Трябва да се срещнеш с Шубату в Синайската пустиня, преди той и охраната му да пристигнат в Танис.

Така посред нощ най-неочаквано отново потеглих от Тива. Хоремхеб ми предостави най-бързия си кораб и аз наредих да отнесат на него лекарското ми сандъче и остатъка от печената гъска по тивански, която Мути ми бе поднесла за вечеря. Вино също накарах да натоварят за из път, защото вече не ме беше много грижа какво ще ми се случи.




2


На кораба имах време за размисъл. Когато премислих всичко, аз според възможностите си ускорих пътуването, като насърчавах гребците с тоягата си и с обещания за щедри подаръци, защото колкото повече оглеждах нещата, толкова по-ясно схващах каква страхотна опасност като черен пясъчен облак се надигаше от пустинята и грозеше Египет. Лесно би било да се възвеличая и да кажа, че всичко, което вършех, е било заради Египет, ала обясненията за човешките дела не са толкоз прости, пък и делата никога не са чисто вино, ами смесено. Понеже пиша настоящото за себе си, ще призная, че едва ли щях да се наема с тази задача, ако през онази нощ в дома си не се бях стъписал пред ненадейната смърт. Но след като се бях захванал с изпълнението й, аз всякак я разкрасявах и я обвивах в ефирната пъстрота на въображението, докато сам повярвах, че с нея спасявах Египет. На старини вече не мисля така, обаче пътувайки с бързоходния кораб по течението, аз припирах, треската на задачата ме изгаряше, сън не ме ловеше и клепачите ми подпухнаха.

Отново бях самотен, по-самотен от всеки друг човек, понеже не можех да се доверя никому и от никого не можех да подиря помощ за начинанието си. Тайната ми беше фараонска и излизането й наяве щеше да означава смърт за нови хиляди и хиляди хора. За да не се издам, трябваше да бъда хитър като змия, към което ме подтикваше обстоятелството, че ако бъда разкрит, мен ме очакваше ужасна смърт в ръцете на хетите.

Ето защо много ме блазнеше мисълта да зарежа всичко, да побягна и да се скрия някъде далече, както е постъпил моят съименник, приказният Синухе, след като неволно узнал тайната на фараона. Много ми се искаше да избягам и да оставя ударите на съдбата да се стоварят върху Египет. Ако бях избягал, ходът на събитията може би щеше да се измени и днес светът щеше да изглежда другояче, но дали по-добре или по-зле — това не мога да кажа. Все пак на стари години разбрах, че в последна сметка всички владетели са еднакви и всички народи са еднакви, не е от значение кой управлява и кой народ тъпче друг, тъй като в края на краищата бедният народ е оня, който винаги понася страданията. Затуй може би щеше да е все едно, дори да бях зарязал задачата си. Но ако бях избягал, сигурно никога нямаше да се чувствувам щастлив. Това не значи, че сега съм по-щастлив — дните на моето щастие отминаха ведно с младостта ми.

Аз обаче не избягах, защото бях слаб, а когато човек е достатъчно слаб, предпочита волята на някой друг да го тласне, ако ще би към злодеяние, наместо сам да избира пътя си. Действително, когато човек е достатъчно слаб, той предпочита да го поведат на смърт, наместо да се опита да пререже въжето, с което го теглят. При това освен мен, струва ми се, има много други слаби хора.

Затуй принц Шубату трябваше да умре и докато седях под злачния сенник на кораба в близост до делвата с вино, аз напрягах знанията и уменията си, за да изнамеря начин за погубването му, без деянието ми да бъде разкрито и без отговорността за него да падне върху Египет. Тази задача не беше лека, защото хетският принц несъмнено пътуваше с подхождаща на достойнството му охрана, хетите бяха недоверчиви и положително бдяха над безопасността му. Дори да се срещнехме двамата в пустинята, със стрела или копие не можех да го убия, ако това изобщо ми се удадеше, защото стрелата и копието оставят следи и престъплението щеше да се разкрие. Размислях също дали не бих могъл да го подмамя да търсим василиск, чиито очи са от зелени камъни, и да го бутна в пропаст, след което да кажа, че се е подхлъзнал и си е строшил главата, но този план беше детински. Знаех, че телохранителите нямаше да го изпуснат от поглед в пустинята, понеже отговаряха за живота му пред неговия баща — великия Шубилулюма. Можех да бъда сигурен, че едва ли щяха да ни оставят да разговаряме насаме, за да се избегне отравяне, храната и напитките на високопоставените хети се опитваше предварително, така че не можех да го отровя по обичайния начин.

Припомних си всички разкази за тайните отрови на жреците и за отравянията в златния палат. Знаех, че имаше начини в зелен плод на овошка да се вкара отрова, та като узрее, да умори оня, който го изяде. Знаех също, че имаше папирусови свитъци, които предизвикваха бавна смърт у разгръщащия ги, както и преправени от жреците цветя, чийто дъх ставаше смъртоносен. Ала всичко това бяха тайни на жреците, подробности не ми бяха известни, пък и предполагах, че повечето от тези разкази бяха измислица. Но дори да бяха истина и да бях осведомен за тях, не можех да се заловя със садене на овошки в пустинята. Освен туй знаех, че с отваряне на свитъци се занимава не хетският принц, а неговият писар, и че хетите нямат обичай да миришат цветя, ами ги прекършваха с камшиците си и ги стъпкваха.

Колкото повече напрягах ума си, толкова по-трудна изглеждаше задачата ми. Щеше ми се Каптах да ми помогне със своята находчивост, но в тази работа не биваше да го намесвам. Освен туй той продължаваше да събира в Сирия полагаемото му се и не бързаше да се завръща в Египет, понеже заради връзките си с царството на Атон все още смяташе сирийския климат за по-здравословен от египетския. Ето защо напъвах цялата си изобретателност и прехвърлях всичките си медицински познания — нали смъртта е добра познайница на лекаря и с лековете си той може да помогне на своя пациент както да оживее, така и да умре. Ако принц Шубату боледуваше и ми се удадеше да го лекувам, спокойно щях да го уморя по всички правила на медицината и никой държащ на достойнството си лекар нямаше да упрекне моя начин на церене, защото лекарската задруга открай време погребва покойниците си задружно. Ала Шубату не беше болен, пък дори и да боледуваше, той щеше да повери лечението си на хетски знахари, а не да кани египтяни да го оправят.

Описах размислите си надълго и нашироко, за да покажа с каква трудна задача ме бе натоварил Хоремхеб, но повече няма да се спирам на това, какво мислех, а ще разкажа какво вършех. От Дома на живота в Мемфис попълних лекарствените си запаси, без някой да се учуди на изписаните от мен количества, защото онова, което за обикновения човек може да бъде смъртоносна отрова, за лекаря често се оказва лековит цяр. Сетне незабавно продължих за Танис, където наех паланкин. Гарнизонът предостави няколко колесници да ме съпровождат през пустинята по големия военен път за Сирия. Държах да пътувам с паланкин като лекар и човек, свикнал на удобства, за да не събудя с прекомерното си бързане подозрения у придружвачите си и у хетите.

Сведенията на Хоремхеб за пътуването на Шубату излязоха верни — срещнах го с охраната му на три дни път от Танис край един ограден със зидове извор. За да щади силите си, Шубату също се движеше с паланкин. Със себе си водеше много магарета, натоварени с големи денкове и скъпоценни подаръци за принцеса Бакетамон. Тежки бойни колесници охраняваха пътуването му, а леки оглеждаха пътя напред. Цар Шубилулюма му бе заповядал да се пази от всякакви изненади, знаейки много добре, че заминаването му нямаше да се хареса на Хоремхеб. Хоремхеб наистина не би спечелил нищо, ако изпратеше някоя чета да го убие в пустинята, защото за сразяване на охраната му беше необходимо редовно войсково поделение, подсилено с бойни колесници, а това би означавало война.

Към мен и към офицерите на съпровождащия ме скромен отред хетите бяха извънредно учтиви и любезни, каквито биваха винаги, щом очакваха да получат даром онова, което с оръжие не можеха да придобият. Приеха ни в пригодения за нощуване стан, помогнаха на египетските войници да опънат шатрите ни и разположиха около нас плътна стража под предлог, че щяла да ни варди от разбойниците и лъвовете на пустинята, за да спим спокойно през нощта. Но щом разбра, че идвам като пратеник на принцеса Бакетамон, изгарящият от любопитство принц Шубату ме покани на разговор.

Влязох в шатрата на младия, снажен момък, чиито очи бяха големи и бистри като вода, защото не беше пиян, както при първата ни среща пред шатрата на Хоремхеб в деня на Азирувата екзекуция край Мегидо. Доволството и любопитството оживяваха мургавото му лице, носът му бе голям и гордо извит като клюн на граблива птица, а зъбите му лъснаха ослепително бели като на хищник, когато радостно се усмихна при появата ми. Подадох му писмо уж от принцеса Бакетамон, а всъщност написано от Ейе, и най-почтително отпуснах ръце пред коленете си, сякаш вече беше мой повелител. Стори ми се много забавно, че за срещата ни се бе облякъл по египетски и изпитваше неудобство в одеждите, с които не беше свикнал.

— След като моята бъдеща царска съпруга ти има доверие — поде той — и ти си царският лекар, няма да крия нищо от теб. Затуй ще ти кажа, че с женитбата си един принц става зависим от своята съпруга. Следователно земята на моята съпруга ще бъде моя земя и египетските нрави ще станат мои нрави, та според възможностите си се опитвам да приличам на египтянин, за да не изглеждам чужд, като пристигна в Тива. Нямам търпение да видя всички чудеса на Египет, за които съм слушал много, и да се запозная с могъщите египетски богове, които отсега нататък ще бъдат и мои богове. Но най-голямо е нетърпението ми да видя моята велика царска съпруга, понеже с нея ми предстои да създам поколение и да основа нов владетелски род в Египет. Затуй ми разкажи всичко за нея, все едно че вече съм египтянин, кажи колко е висока, как изглежда и дали има широки бедра. Не бива да скриваш нищо неприятно, имай ми пълно доверие, както аз ти се доверявам като на брат.

Доверието си изразяваше по такъв начин, че зад него военачалниците му стояха с измъкнато оръжие, а хетските войници, които вардеха пред входа на шатрата, бяха насочили остриетата на копията си в гърба ми. Аз обаче се престорих, че не забелязвам това, поклоних се доземи и отговорих:

— Моята повелителка, принцеса Бакетамон, е една от най-красивите жени в Египет. Заради свещената си кръв тя още пази целомъдрието си, въпреки че е с няколко години по-възрастна от теб, но хубостта й е непреходна, ликът й наподобява месечината, а издължените й очи приличат на лотоси. Като лекар мога да те уверя, че бедрата й ще издържат раждането на деца, макар да са тесни като на всички египтянки. Тя ме изпрати да те пресрещна, за да е сигурна, че царската ти кръв е достойна за нейната свещена кръв и че физически отговаряш на всички изисквания, поставяни към един съпруг, та да не изпадне в неудобно положение. Очаква те с нетърпение, защото още не е докосвана от мъж.

Принц Шубату изпъчи гърди, вдигна лакти на височина на раменете, за да ми покаже мускулите на ръцете си, и заяви:

— С ръцете си опъвам най-стегнатия лък, с прасците си мога да изкарам дъха на магаре, лицето ми, както виждаш, е безукорно, а кога съм боледувал за последен път — това изобщо не мога да си спомня.

— Изглеждаш ми още неопитен момък, пък и не познаваш нравите в Египет, щом смяташ, че една египетска принцеса е лък за опъване и магаре, което се притиска между прасците. Истината е по-друга и явно ще трябва да ти преподам няколко урока за египетското любовно изкуство, за да не се посрамиш пред принцесата. Добре стори моята повелителка, че ме изпрати да те пресрещна и като лекар да те посветя в египетските нрави.

Принц Шубату много се засегна от думите ми, понеже беше самонадеян момък и като всички хети се гордееше с мъжката си сила. Военачалниците му прихнаха да се смеят, което още повече го раздразни, така че лицето му позеленя от яд и той заскърца със зъби. Пред мен обаче искаше да прояви египетска кротост и възможно най-спокойно каза:

— Не съм неопитен хлапак, за какъвто ме смяташ. Копието ми е проболо не един кожен мях и не вярвам принцесата да остане недоволна, когато я обучавам в изкуството на страната Хати.

— Не се съмнявам в силата ти, повелителю — рекох аз, — но сигурно грешиш, като казваш, че изобщо не си спомняш кога за последен път си боледувал. Като лекар по очите и по бузите ти виждам, че си болен, и знам, че стомахът ти е разхлабен и те мъчи.

Оказва се, че в края на краищата няма човек, който да не повярва, че е болен, щом това му се втълпява достатъчно дълго и упорито, докато започне да се вглъбява в себе си. Дълбоко в душата си всеки човек изпитва нужда да се глези и да се подлага на лекуване, което лекарите открай време са знаели и са го използували да богатеят. В случая обаче аз бях подпомогнат от известното ми обстоятелство, че водата на пустинните извори съдържа луга и предизвиква разстройство у ония, които не са свикнали да я пият. Затуй твърдението ми стъписа Шубату и го накара да извика:

— Сигурно се заблуждаваш, египтянино Синухе, защото ни най-малко не се чувствувам болен. Все пак признавам, че стомахът ми е разхлабен и през деня често се налагаше да клеча край пътя. Не разбирам само как го установи. Като лечител, изглежда, си по-способен от собствения ми лекар, който не обърна внимание на неразположението ми. — Той се вглъби в себе си, опипа очите и челото си и каза: — Действително на очите ми люти от целодневното взиране в червения пясък на пустинята, а челото ми гори и не се чувствувам така добре, както би ми се искало.

— Редно е твоят лекар да ти даде цяр, който да затегне стомаха ти и да ти осигури спокоен сън — посъветвах го аз. — Стомашните заболявания в пустинята са опасни и сам знам колко египтяни измряха от тях при похода на войската в Сирия. Никой не е наясно от какво се причиняват тези страдания — едни твърдят, че се дължали на отровния пустинен вятър, други ги приписват на водата, трети обвиняват скакалците за тях. Не се съмнявам обаче, че утре сутринта отново ще бъдеш здрав и ще можеш да продължиш пътуването си, ако твоят лекар тази вечер ти приготви подходящо лекарство.

При тези думи той се замисли, присви очи, погледна към военачалниците си и ми каза, хитрувайки като малчуган:

— Приготви ми ти подходящо лекарство, Синухе, защото сигурно познаваш тези странни стомашни заболявания в пустинята по-добре от моя лекар.

Но аз не бях такъв глупак, за какъвто ме смяташе, в знак на несъгласие вдигнах ръце с длани към него и отговорих:

— Не ми го възлагай! Аз няма да се осмеля да ти приготвя лекарство, защото, ако състоянието ти се влоши, ще ме набедиш и ще речеш, че като египтянин ти мисля злото. Твоят лекар ще го стори не по-лошо, че дори и по-добре от мен, понеже познава твоя организъм и предишните ти заболявания. Не е нужно да върши нищо друго, освен да ти даде обикновено лекарство за затягане на стомаха.

Той се усмихна и каза:

— Съветът ти не е лош. Възнамерявам да ям и да пия с теб, за да ми разкажеш за моята царска съпруга и за египетските нрави, та нямам желание по време на разказа ти непрекъснато да тичам и да клеча зад шатрата.

Сетне нареди да повикат неговия лекар — навъсен и недоверчив мъж, с когото поговорихме като медици. Щом забеляза, че не се стремя да му съпернича, той се поотпусна, вслуша се в съвета ми и приготви лекарство за затягане стомаха на принца. Направи го доста силно, което целях да му внуша със съвета си. Когато беше готово, той първо отпи от чашата и тогава я поднесе на принца, с което удостовери, че лекарството е безопасно. От начина на приготвянето и от подбраните съставки разбрах, че беше опитен лечител, но приказките ми го объркаха и навярно ме взе за по-опитен от себе си, та послуша съвета ми за доброто на своя пациент.

Аз обаче знаех, че принцът не беше болен и че без лекарство също щеше да се оправи. Държах все пак охраната му да го смята за болен и исках стомахът му да се затегне, та да не изхвърли преждевременно средството, което щях да му дам да изпие. Преди гощавката, която принцът нареди да приготвят в моя чест, отидох в шатрата си и колкото и противно да ми беше, аз се нагълтах с масло за готвене. Въпреки че ми се повдигаше, напълних стомаха си с масло, за да спася живота си. Сетне взех със себе си малко гърне с вино, в което бях разтворил отрова и пак го бях запечатал. Гърнето беше толкова малко, че виното в него стигаше само за две чаши. Върнах се в шатрата на принца и седнах на килима до него. Ядях от ястията, поднасяни от робите, пиех от вината, които виночерпците наливаха в чашите, и макар през цялото време да ми се повдигаше, разказвах безброй забавни истории за египетските нрави, за да разсмивам принца и военачалниците му. Принц Шубату се смееше с лъснали зъби, потупваше ме по гърба и казваше:

— Хубав човек си, Синухе, макар че си египтянин. Като опозная Египет, ще те направя мой царски лекар. Чак се задавям от смях и забравям стомашните си неприятности, като ми разказваш за брачните обичаи в Египет. Може и да доставят удоволствие, но са вяли и ми се струва, че египтяните са ги измислили, за да се избягва раждането на деца. Затуй смятам да разпространя в Египет много хетски обичаи, военачалниците си ще поставя да оглавят египетските провинции и се надявам, че на Египет това ще подействува благотворно. Обаче най-напред ще дам на принцесата онова, което й се полага.

Той се тупна по коленете, отпи от виното, разсмя се и продължи:

— Честна дума, ще ми се принцесата вече да се е изтегнала в постелята ми. Разказите ти ме въодушевиха, Синухе, и при първа възможност ще я накарам да стене от удоволствие. В името на свещеното небе и на майката земя, ще накарам цял Египет да стене от удоволствие! Когато Хати и Египет се слеят в едно, на света няма да има държава, която да се противопостави на нашата мощ, ще покорим царствата по четирите краища на света и силата ни ще се простира през земи и морета. Но преди туй в крайниците на Египет трябва да се влее желязо, а в гърдите му — огън, та всеки египтянин да повярва, че смъртта е по-добра от живота. Дано всичко това стане, и то скоро!

Той надигна чашата си и пи, сетне отля на земята и плисна във въздуха, така че след това жертвоприношение към майката земя и небето чашата му се изпразни. Всички хети вече се бяха понапили, а моите забавни истории бяха намалили подозрителността им. Възползвах се от обстановката и казах:

— Не искам да обиждам теб и виното ти, Шубату, но ти май никога не си опитвал египетско вино. Опиташ ли го веднъж, всяко друго вино ще ти се струва слабо като вода и няма да ти е вкусно. Извини ме, че ще си пийна от моето, защото само то може да ме замая. Затуй на чуждоземски пиршества винаги си нося от него.

Разклатих гърненцето, разпечатах го пред очите му и преструвайки се на пиян, си налях, разсипвайки от виното. Отпих от чашата си и въздъхнах:

— Ох, чудесно мемфиско вино, вино от пирамидите с цена на злато! Силно, сладко и опиващо египетско вино, дето няма равно на себе си!

Виното наистина беше силно и хубаво. Бях му прибавил смирна и при отварянето на гърненцето шатрата се изпълни с ухание, но през смирната езикът ми долавяше вкуса на смъртта. Затуй докато пиех, виното потече по брадичката ми, обаче хетите ме помислиха за пиян. Принц Шубату бе обзет от любопитство, протегна чашата си и каза:

— За теб вече не съм чуждоземец, утре ще стана твой господар и фараон. Дай да опитам виното ти, защото, ако не вкуся от него, няма да повярвам на хвалбите ти, че било чудесно.

Но аз притиснах гърненцето към гърдите си и възразих остро:

— За двама това превъзходно винце няма да стигне. Повече не съм донесъл, а тази вечер искам да се напия, защото днес за Египет е ден на голяма радост, ден на вечния съюз между Египет и Хати. Ъа-ъа-ъа — заревах аз като магаре, прегърнах гърненцето и продължих: — Сестрице моя, годенице моя, моя малка хубавице, гърлото ми е домът ти, стомахът ми е мекото ти гнездо и няма да позволя друг да те докосне!

Хетите се запревиваха от смях и се заудряха по коленете, но Шубату беше свикнал да получава всичко, каквото пожелаеше, протягаше чашата си, молеше ме и ме заклеваше да му дам да опита от моето вино, докато накрая през плач напълних чашата и гърненцето ми се изпразни. Обзел ме беше такъв страх, че не изпитвах затруднение да плача.

Щом получи виното, Шубату се огледа, сякаш нещо отвътре го предупреждаваше, и по хетски обичай ми подаде чашата си, казвайки:

— Понеже си мой приятел и искам да ти окажа голямо благоволение, благослови чашата ми.

Постъпи така, защото му беше неудобно да прояви недоверие и да накара своя опитвач на напитки да вкуси преди него. Отпих голяма глътка от чашата му, след което той я изпразни, примлясна, съсредоточи се с наклонена настрани глава и заяви:

— Да, виното ти наистина е силно, Синухе. Вдига се в главата като дим и изгаря стомаха като огън, но в устата оставя тръпчив вкус. Ще промия тази египетска тръпчивост с планинско вино.

Отново напълни чашата със собственото си вино, с което изми и нея. Знаех, че след обилната вечеря отровата щеше да му подействува едва на заранта, защото стомахът му беше запечен.

Аз продължих да се наливам, преструвах се на пиян и за да не събудя подозрение у хетите, изчаках да изтече още половин водна мярка време, преди да накарам да ме отведат в моята шатра. Докато изчаквах подходящия момент, не преставах да притискам гърненцето към гърдите си, да не би да го забравя и хетите да го проверят. Но щом ме положиха с подигравателни подмятания в постелята ми и ме оставиха сам, аз веднага станах, бръкнах с пръсти в гърлото си и изпразних стомаха си от предпазното масло и отровата. Такъв страх ме гонеше, че ме изби студена пот и краката ми се разтрепериха, а може пък и отровата да ми беше подействувала донякъде. Затуй промих стомаха си неколкократно, взех очистителни лекарства и продължих да повръщам — повече от страх, отколкото под въздействието на лекарствата.

Едва когато се почувствувах отпаднал като мокър парцал, аз измих гърненцето, строших го и зарих парчетата в пясъка. Подир туй лежах буден в постелята си, треперех от страх и от отровата, а в тъмното цяла нощ ме гледаха засмяното лице на Шубату и неговите големи, бистри като вода очи. Хубав момък беше и докато лежах на тъмно, не можех да се избавя нито от образа му, нито от гордия му, безгрижен смях, нито от ослепително белите му зъби.




3


Хетската гордост ми направи добра услуга, защото, макар на сутринта да се чувствуваше неразположен, принц Шубату не пожела да се признае за болен и да прекъсне пътуването, докато преминат болките в стомаха му. Колкото и големи усилия да му костваше, той отрече страданието си, седна в паланкина и керванът продължи пътя си. Щом минех покрай паланкина му, Шубату ми махваше с ръка, подвикваше и се опитваше да се усмихне. В течение на деня неговият лекар на два пъти му дава лекарства за облекчаване на болките и за затягане на стомаха. С това само влоши състоянието му и даде възможност на отровата да подействува напълно, защото едно силно разстройство на сутринта може би все още щеше да спаси живота му.

Следобед обаче той изпадна в безсъзнание, очите му се обърнаха, лицето му хлътна и стана бледозелено, от което неговият лекар много се обезпокои и ме извика на помощ. Аз също се стъписах от окаяния му вид, без да става нужда да се преструвам, понеже от страх ме тресеше посред бял ден, а и от отровата не се чувствувах здрав. Казах, че симптомите са ми познати и че Шубату страда от пустинната стомашна болест, за която предишната вечер го бял предупредил и чиито признаци бях забелязал по лицето му, макар че той не ми беше повярвал. Керванът спря, заехме се да го лекуваме в паланкина, давахме му да пие освежителни и очистителни лекарства, налагахме корема му с нагорещени камъни, като през цялото време внимавах хетският лекар сам да приготвя и да му дава церовете, разтваряйки силом стиснатите му зъби. Знаех, че е на умиране, и имах най-добро желание със съветите си да облекча болките и смъртта му. Друго за него не можех да направя.

Привечер го пренесохме в шатрата му. Хетите я наобиколиха и започнаха да се вайкат, да раздират дрехите си, да посипват главите си с пясък и да се самонараняват с ножове. Всички се бояха за живота си и знаеха, че цар Шубилулюма нямаше да ги пощади, ако принцът умреше в ръцете им. Заедно с хетския лекар аз бдях край постелята на принц Шубату, димът от факлите лютеше на очите ми и дразнеше носа ми. Виждах как този хубав момък, който вчера още беше здрав, силен и щастлив, бавно отпадаше, погрозняваше и ставаше смъртноблед.

Виждах го как умира, как ясните му като бисери очи потъмняват и се наливат с кръв, а зениците му вече бяха две черни точици, не по-големи от връх на игла. От пяната и лигата зъбите му жълтееха, кожата му губеше здравия си цвят и се отпускаше, той свиваше пестници и от болка впиваше нокти в дланите си. С отчаяние и подозрение хетският лекар непрестанно следеше състоянието му, обаче признаците се схождаха със симптомите на тежко стомашно заболяване и никой от тях не сочеше друга причина. Мисълта за отрова не минаваше никому през ума, но дори да хрумнеше някому, не можех да бъда обвинен, защото аз самият бях пил от виното, и то с неговата чаша, така че начинът, по който съм успял да го отровя, оставаше непонятен. Извънредно сръчно бях извършил едно много полезно за Египет дело и бих могъл да се гордея с него, обаче като гледах умиращия принц Шубату, не изпитвах ни най-малка гордост.

На заранта, с наближаване на края, той отново дойде в съзнание. Пред близката смърт приличаше на болно дете, призоваващо тихо майка си. Тихо и жално той стенеше: „Мамо, мамо, мила моя майчице!“ Обезсилената му ръка стискаше пръстите ми и смъртта се надигаше в очите му. Но с приближаването й болките го отпуснаха и на лицето му се изписа ясна детска усмивка. Той си спомни, че е царски син, свика военачалниците си и рече:

— Стомашната болест на пустинята ме покоси и за смъртта ми не ще бъде обвиняван никой. За мен с цялото си умение се погрижиха най-добрият лекар на Хати и най-изкусният египетски лекар. Но тяхното умение не можа да ми помогне, защото волята на небето и на майката земя е да умра. Пустинята явно е подвластна не на майката земя, а на египетските богове и е закрилница на Египет. Затуй знайте и помнете, че хетите не бива да тръгват през пустинята. Доказателство за това е моята смърт, доказателство за това беше също поражението на нашите бойни колесници в пустинята, колкото и невероятно да ни изглеждаше то. След кончината ми връчете на лекарите подобаващи на достойнството ми подаръци, а ти, Синухе, поздрави принцеса Бакетамон. Кажи й, че я освобождавам от обета й. Съжалявам много, че не мога да я отведа в брачното ложе, за да изпитаме взаимна наслада. Предай й непременно този мой поздрав, защото в предсмъртните ми сънища тя се явява като приказна принцеса и аз ще умра, запленен от неземната й хубост, въпреки че приживе не ми се удаде да я видя.

Издъхваше с усмивка, сякаш след силните болки смъртта вещаеше блаженство и пред гаснещия му поглед се мяркаха чудни видения. Гледах го разтреперан и в него виждах себеподобния си, вече не мислех за народността, езика и цвета на кожата му, а осъзнавах единствено, че той умираше от моята ръка и от моята жестокост, макар че като човек ми беше брат. Колкото и да бях претръпнал към смъртта, с която ми се налагаше да се сблъсквам цял живот, сърцето ми се сви при вида на умиращия принц Шубату. По бузите и ръцете ми се стичаха сълзи, разкъсах дрехата си и извиках:

— Човече, братко мой, не умирай!

Но вече с нищо не можех да предотвратя смъртта му. Хетите натопиха тялото му в силно вино и мед, за да го пренесат в Хатушаш, в скалистите гробници на хетските царе, над чийто вечен сън бдяха орли и вълци. Вълнението и искрените ми сълзи ги трогнаха и по моя молба те на драго сърце написаха уверение, че нямам никаква вина за смъртта на принц Шубату, а напротив — вложил съм цялото си умение, за да го спася от заболяването. С хетски писмена написаха уверението на глинена плочка и поставиха собствените си печати, както и царския печат на принц Шубату, та в Египет да не ме грози никаква опасност във връзка със смъртта на техния господар. За Египет разсъждаваха от гледище на своите нрави и предполагаха, че принцеса Бакетамон ще ме погуби, когато след завръщането си й съобщя за кончината на принц Шубату.

По този начин с деянието си спасих Египет от хетската напаст и би трябвало да съм доволен от извършеното, но аз съвсем не бях доволен. Имах чувството, че където и да отида, смъртта ще ме следва по петите. Бях станал лекар, за да церя хората и да сея живот, а не смърт. Ала с лошотията си уморих баща си и майка си, със слабостта си уморих Минея, със слепотата си уморих Мерит и малкия Тот, а фараон Ехнатон умря заради омразата и приятелството ми и заради Египет. По моя вина от насилствена смърт умираха всички, които обичах. Така си отиде и принц Шубату, когото в последните му мигове обикнах и вече не желаех да умре. Ето защо на път за Танис започнах да се боя от очите и ръцете си и ми се струваше, че проклятието ще ме преследва навред, където отида.

От Танис отплавах за Мемфис, а от Мемфис се прибрах в Тива. Наредих корабът да спре на кея пред златния палат и се отправих при Ейе и Хоремхеб. Приеха ме и аз им съобщих:

— Желанието ви е изпълнено. Принц Шубату умря в Синайската пустиня, без сянката на неговата смърт да тегне над Египет.

Вестта ми ги зарадва много, Ейе сне златната си огърлица на скиптроносец и я окачи на врата ми, а Хоремхеб каза:

— Съобщи това и на принцеса Бакетамон. Ако й го кажем ние, няма да повярва и ще си въобрази, че аз съм убил хетския принц от ревност към нея.

Отидох при принцеса Бакетамон и тя ме прие. Бузите и устните й бяха начервени, но в издължените и тъмни очи витаеше смъртта. Казах й:

— Преди кончината си твоят жених принц Шубату те освободи от обета. Той умря в Синайската пустиня от стомашно заболяване. Въпреки умението си аз не можах да го спася, нито хетският лекар можа да го спаси.

Тя свали златните гривни от ръцете си, наниза ги на китките ми и отговори:

— Благодаря ти за вестта, Синухе. Тя е добра, защото аз вече съм посветена за жрица на Сехмет и червената ми одежда за празненството в чест на победата е ушита. Впрочем това египетско стомашно заболяване започва да ми става все по-познато. Знам, че от него се помина и моят брат Ехнатон, който беше фараон и когото обичах сестрински. Затуй бъди проклет, Синухе, бъди проклет навеки! Проклет да бъде и гробът ти, а името ти да остане в забрава, защото ти превърна фараонския престол в място за забавление на разбойници, а свещената фараонска кръв в мен ще опозориш завинаги.

Сведох ниско глава пред нея и отпуснах ръце пред коленете си, казвайки:

— Нека думите ти се сбъднат.

Подир туй се оттеглих, а тя накара робите си да пометат след мен пода до прага на златния палат.




4


Междувременно тялото на фараон Тутанхамон бе подготвено да оцелее след смъртта и Ейе незабавно разпореди на жреците да го пренесат във вечното му обиталище, издълбано в западните планини в долината на царските гробници. Със себе си фараонът отнесе богати подаръци, обаче съкровищата му бяха малко, понеже Ейе си присвои голяма част от тях. В сравнение с гробниците на великите фараони неговата беше неугледна, така че погребението мина вяло, както и животът му сред играчките в златния палат. Щом запечатаха вратата на гробницата, Ейе прекрати траура и на пилоните покрай алеята на овните заповяда да се издигнат празнични знаменца, а Хоремхеб разпрати бойните си колесници да заемат пост по всички тивански площади и улични кръстовища. Но срещу короноването на Ейе за фараон никой не се възпротиви, защото народът беше отегчен и изнемогваше като животно, подръчквано с копия по някакъв безкраен път. Никой не питаше кое му дава право на короната, нито пък някой очакваше нещо добро от него.

Така Ейе бе въздигнат за фараон. В храма жреците, които бе подкупил с безброй подаръци, го помазаха и на главата му поставиха червената и бялата корона, короната на лилията и на папируса, короната на Горното и на Долното царство. В златната ладия на Амон го изнесоха пред тълпата и тя, завика в негова чест, защото той бе наредил да й раздадат хляб и бира, а за жителите на Тива хлябът и бирата бяха голям подарък — дотолкова бе осиромашал Египет. Но аз и много други знаехме, че неговата власт щеше да бъде въображаема и че оттогава насетне Хоремхеб щеше да бъде истинският владетел на Египет, защото зад него стояха копията. Мнозина тайно недоумяваха защо Хоремхеб не бе поел управлението направо в свои ръце, ами беше допуснал стария омразен Ейе до фараонския престол.

Ала Хоремхеб си знаеше работата. Ненавистта на народа не беше стихнала, нито страданията на Египет бяха свършили — тревожни вести от Куш го приканваха към война срещу негрите. Той бе наясно, че след като укрепеше египетската власт на юг и заякчеше граничните камъни отвъд праговете на Нил, на него отново му предстоеше да воюва срещу хетите заради Сирия. Затуй желанието му беше народът да обвини Ейе за неволите и сиромашията си, а някога по-нататък да възвеличае него, Хоремхеб, като победител, миротворец и добър владетел.

Ейе не се замисляше над тези неща, властта и блясъкът на короните го заслепяваха и той радушно изпълни задължението си по спогодбата, която бе сключил с Хоремхеб в деня на Ехнатоновата смърт. С тържествена процесия жреците отведоха принцеса Бакетамон в храма на Сехмет, облякоха я в алената одежда на богинята, окичиха я с накитите й и я поставиха върху олтара й. С войската си Хоремхеб пристигна пред храма да отпразнува своята победа над хетите и освобождението на Сирия. Цяла Тива надаваше възгласи в негова прослава. Пред храма той връчи на хората си златни огърлици и почетни знаци и ги разпусна в града. Сетне влезе в храма и след него жреците затвориха медните порти. Сехмет му се яви в образа на принцеса Бакетамон и той я облада, защото беше воин и прекалено дълго беше чакал.

През онази нощ Тива отбеляза празника на Сехмет, небето над града руменееше от пламъка на факлите и лампите, дръгливците на Хоремхеб пресушаваха кръчми и бирарии, разбиваха вратите на публичните домове и навред по тиванските улици момичетата бяха пропищели от тях. Мнозина бяха ранени, развеселените войници запалиха няколко къщи, но до по-големи щети не се стигна. На разсъмване войниците отново се събраха пред храма на Сехмет да посрещнат Хоремхеб. Когато медните порти се отвориха, те стъписано завикаха проклятия на различни езици, защото Сехмет беше останала вярна на образа си на лъвица и лицето, ръцете и раменете на Хоремхеб бяха покрити с кървави драскотини, сякаш лъв го бе одрал с ноктите си. Това се хареса на войниците и те още повече го обикнаха. Но принцеса Бакетамон жреците отнесоха до брега в затворен паланкин и тя се прибра в златния палат, без да се покаже пред народа.

След потеглянето й войниците се втурнаха в храма да съберат от пода парченцата от алената й одежда, поделиха си ги и ги използуваха като талисман за обуздаване на опърничави жени. Така премина брачната нощ на Хоремхеб. Не знам доколко му бе доставила радост, защото наскоро подир туй той свика войската си й я съсредоточи южно от първия речен праг, за да поведе война в Куш. Докато воюваше, жреците на Сехмет не страдаха от липса на жертвоприношения, а напротив — дебелееха и тлъстееха от обилието на месо и вино в храма.

Заслепен от властта си, жрецът Ейе пък ми казваше:

— В Египет никой не стои по-горе от мен и вече е все едно дали ще живея, или ще умра, защото фараонът е безсмъртен и живее вечно. Ако ли пък умра, ще се кача на златната ладия на моя баща Амон и по небето ще отплавам право в Западната страна. Това е добре, понеже не ми се иска Озирис да претегли сърцето ми на везните си. Неговите съдебни помощници, справедливите павиани, могат да ме набедят и да хвърлят душата ми в пастта на Кръвожадния. Стар човек съм и нощем делата ми често се взират в мен от мрака. Затуй съм много доволен, че станах фараон и вече не е нужно да се боя от смъртта.

Говореше ми така, защото чрез делата си бях свързан с него и не можех да го злепоставя, без да злепоставя себе си. Беше стар и уморен, при ходене краката му се огъваха, лицето му беше сбръчкано и старчески бледо, а черната му коса бе побеляла. Чувствуваше се самотен и се обръщаше към мен, без да крие нещо, понеже общите престъпления ни сближиха. Но аз горчиво се смеех на думите му и го подигравах:

— Стар човек си и те мислех за по-умен. Наистина ли вярваш, че вонливото масло на жреците те е направило безсмъртен? Със или без царска притурка на главата ти си оставаш все същият човек, скоро смъртта ще те грабне и повече няма да те има.

Тогава устата му затреперваше, очите му пламваха в ужас, той простенваше и казваше:

— Нима всичките ми злодеяния са били напразни и цял живот без полза съм сял смърт около себе си? Не, Синухе, ти сигурно се заблуждаваш. Жреците ще ме избавят, от бездните на подземното царство и ще съхранят тялото ми за вечен живот. След като станах фараон, тялото ми е божествено, делата ми също са божествени и никой не може да ме упрекне за тях, защото съм фараон.

Така разсъдъкът му започна да помръква. Не се радваше нито на властта, нито на каквото и да било друго, защото от страх да не умре той пазеше здравето си. Дори вино не пиеше и се прехранваше със сух хляб и сварено мляко. С жени не можеше да се забавлява, понеже тялото му беше изтощено — в зрялата си възраст го бе тровил с разни средства, за да повишава пламенността си и с нея да печели благоволението на царица Тейе. Колкото повече време минаваше, толкова повече се опасяваше от наемни убийци и дни наред не смееше да докосне храната, нито да си откъсне от плодовете в градината на златния палат, боейки се, че им е впръскана отрова, преди да узреят. Така на стари години собствените му дела го обсадиха и той стана толкова подозрителен и жесток, че придворните страняха от него, робите го отбягваха и златният палат запустя, докато го обитаваше като фараон.

Междувременно ечемиченото зърно на принцеса Бакетамон покълна, защото жреците умело бяха избрали благоприятния за Хоремхеб момент. В безсилна ярост тя изтезаваше тялото си и похабяваше хубостта си, за да погуби детето в своята утроба, без да я е грижа за собствения й живот. Плодът в тялото й все пак надви смъртта и когато му дойде времето, тя роди на Хоремхеб син, макар и с голяма мъка, защото имаше тесни бедра, а момчето беше едро. Но лекарите и робите трябваше да го крият, за да не му стори зло. За това дете и за раждането му народът впоследствие разказваше множество легенди. Според едни то се родило с лъвска глава, а според други — с шлем на главата. Аз обаче уверявам, че момчето беше здраво, силно и не се отличаваше с необикновени белези. Хоремхеб изпрати вестоносец от Куш и нареди синът му да бъде вписан в златната книга на живота под името Рамзес.

Хоремхеб продължаваше да воюва в Куш, бойните му колесници кръстосваха кушитските пасища от край до край и нанасяха поражения на негрите, които не бяха свикнали да се бият срещу колесници. Той опожаряваше селата и сламените им колиби, жените и децата изпращаше в робство в Египет, а мъжете вземаше във войската си, обучаваше ги и те ставаха добри войници, понеже вече нямаха ни дом, ни жена, ни деца. Така успоредно с войната в Куш Хоремхеб набираше нова войска срещу хетите, нова войска от здрави негри, които не се плашеха от смъртта, щом се екзалтираха от звуците на своите тамтами и започнеха да скачат в дълги редици около тях.

По този начин Хоремхеб изпрати в Египет много роби да обработват земята и докара от Куш големи стада добитък, така че в Кеми нивите отново избуяха и децата не бяха лишени от мляко, нито жреците от жертвени животни и месо. Но в Куш цели племена изоставяха селищата си, забягваха в джунглите, в страната на слоновете и жирафите отвъд граничните камъни на Египет, и Куш години наред беше безлюдна земя. На Египет това не нанесе големи щети, тъй като от царуването на Ехнатон Куш не беше плащал дан, въпреки че по времето на великите фараони той е бил най-големият източник за богатеенето на Египет — по-доходен и от Сирия.

След двегодишна война в Куш Хоремхеб се завърна в Тива с богата плячка. Раздаде подаръци на тиванците и десет дни и десет нощи празнува победата си, така че в града секна всяка работа, по улиците пияни войници пълзяха на четири крака и блееха като кози, а след обичайното време тиванките почнаха да добиват чернокожи рожби. Хоремхеб прегръщаше синчето си, учеше го да ходи и гордо казваше:

— Виж, Синухе, от семето ми се роди нов царски род! В жилите на сина ми тече свещена кръв, макар че аз съм от ниско потекло.

Намина и при Ейе, но той затвори пред него вратата си, залости я с покъщнина и завика с писклив старчески глас:

— Махни се оттук, Хоремхеб, фараонът съм аз и много добре знам, че си дошъл да ме убиеш и да ми отнемеш короните!

Но Хоремхеб весело се разсмя, с един ритник отвори вратата, срина преградата му и го разтърси в ръцете си, казвайки:

— Няма да те убия, стара лисицо. Няма да те убия, своднико мой, защото си ми нещо повече от тъст и животът ти ми е много ценен. Вярно е, че белите ти дробове хриптят, че от устата ти тече лига и краката ти треперят, но ще трябва да се държиш, Ейе. Още една война трябва да изтраеш, та Египет да си има фараон, върху когото да излива гнева си в мое отсъствие.

Ейе обаче не повярва на думите му, горчиво плачеше, обгръщаше коленете му с разтреперани ръце и го молеше да пощади живота му. Тогава Хоремхеб се съжали над него и си тръгна, но нареди да го наблюдават, а на високите служби назначи свои подчинени, за да внимават да не би в негово отсъствие Ейе да върши глупости. Всъщност времето на Ейе беше изтекло — той не беше нищо друго освен един оглупял беловлас старец, който с мъка удържаше короните на треперещата си от страх глава, когато при церемонии застанеше пред народа.

На съпругата си Бакетамон Хоремхеб донесе големи подаръци: златен пясък в плетени кошове, кожите на повалени от лъка му лъвове, щраусови пера и живи маймунки. Но Бакетамон не пожела дори да ги погледне и му беше казала:

— Пред хората може би си ми съпруг и аз ти родих син. Задоволи се с това и знай, че ако още веднъж ме докоснеш, ще оскверня постелята ти и ще те мамя така, както още никоя жена не е мамила мъжа си. За да те опозоря, ще се любя с роби и носачи, ще спя с магаретарите от тиванските тържища, ще се забавлявам и с най-нископоставения мъж, само и само да те опозоря, ако си позволиш още веднъж да ме докоснеш. За мен в Египет няма по-долен човек от теб, ръцете ти миришат на кръв, целият вониш на кръв и ми се повдига, щом ме доближиш.

Упорството й само разпалило страстта на Хоремхеб. При вида на хлътналите и бузи, на тесните й бедра и ироничната усмивка дишането му се ускорило и той с голяма мъка се овладял. Затуй дойде при мен, с горчивина ми се оплака и запита:

— Синухе, защо е така и какво лошо съм сторил, че жена ми отбягва моята постеля? Сам знаеш какви непосилни дела извърших, за да я спечеля и със славата си да бъда достоен за нея. Знаеш колко често не посягах към хубавите жени, които водеха в шатрата ми като мой дял от плячката, ами ги предоставях за развлечение на дръгливците си. Честно ти казвам, на пръстите на ръцете и краката ми се броят жените, с които съм се любил през тези години, при това без да ми доставят голямо удоволствие. Когато ги прегръщах, аз си мислех само за нея, за Бакетамон, за мен тя беше омайна като месечина. Каква е тази магия, дето влудява плътта ми и помрачава ума ми като змийска отрова?

— Остави я тази побъркана жена, заради високомерието си тя страда повече от теб. Тива е пълна с хубавици, пък и най-простата робиня може да ти даде същото като нея — посъветвах го аз, но той възрази:

— Кривиш си сърцето, Синухе. Много добре ти е известно, че на любовта не се заповядва.

— Тогава не се опитвай да заповядваш на любовта й, за да не се получат неприятности — предупредих го аз, ала той не ме послуша и настояваше на своето:

— Дай ми някакво лекарство, Синухе, за да я приспя, та поне в съня й да отида при нея и да й се насладя, защото тази жена наистина ми дължи много наслада.

Отказах да му дам такова лекарство, обаче той се обърнал към други лекари и те го снабдили с опасни средства, които карат жените да обезумяват и разпалват скута им, сякаш огън ги изгаря отвътре. От тях Хоремхеб сложил тайно в храната на Бакетамон и наложил волята си, но когато се вдигнал от обятията й, тя го мразела още повече и рекла: „Не забравяй какво ти казах и какво те предупредих!“ Ала заслепен и обезумял от ненаситната си страст, Хоремхеб я опивал с вино и лекарства, докато заспивала и не можела да се съпротивлява на похотта му. Не знам доколко й се е наслаждавал, но ми се струва, че насладата му е била тръпчива и любовта започнала да му нагарча. Затуй скоро замина за Сирия да подготви войната срещу хетите, като заяви:

— Великите египетски фараони са издигнали граничните камъни в Кадеш и аз няма да се успокоя, докато моите бойни колесници не нахлуят отново там.

Щом забеляза, че ечемиченото й зърно отново покълва, принцеса Бакетамон се затвори в покоите си, не желаеше да вижда никого и се усамоти в срама си. Слугите и робите трябваше да оставят храната й пред вратата и тя ядеше толкоз малко, че лекарите в златния палат се бояха да не умре. Когато наближи време да ражда, те накараха тайно да я пазят. Опасяваха се, че възнамерява да роди сама и да пусне детето в тръстикова лодка по реката, както постъпваха майките, които се страхуваха от срама на раждането. Но тя не направи нищо подобно. Когато наближи моментът, извика лекарите, родилните болки събудиха усмивка на лицето й и постепенно я накараха да ликува. Доби син и без да пита Хоремхеб, го именува Сети. Омразата й към това дете беше толкова голяма, че му даде името на Сет и го нарече изчадие Сетово.

Като се съвзе от раждането, тя заповядала да натрият тялото й с помада и да я гримират, облякла се в царски лен и робините й я превели отвъд реката, където сама отишла на тиванския рибен пазар. Там се обърнала към магаретарите, водоносачите и изкормвачите на риба с думите: „Аз съм принцеса Бакетамон, съпругата на великия египетски пълководец Хоремхеб. Родих му двама сина, но той е скучен, отпуснат мъж, вони на кръв и не ми доставя никакво удоволствие. Елате да се любите с мен, за да изпитам наслада, защото много обичам мазолестите ви ръце, здравата ви кожа с дъх на тор и миризмата на риба.“

Думите и стъписали мъжете от пазара, те се изплашили и се отдръпнали от пътя й, но тя упорито ги преследвала, разголвала хубостите си и ги примамвала: „Защо се колебаете, не ви ли изглеждам достатъчно хубава? Може би вече съм стара и грозна, но друга отплата не ви искам освен по един камък. Нека всеки ми се отблагодари с по един камък, и то толкова по-голям, колкото по-голяма наслада му доставям. Обещавам ви да направя всичко възможно, за да останете доволни.“

Такова чудо на мъжете от рибния пазар не им се било случвало, а според мен и в цял Египет не ще да се е случвало. Затуй те жадно я гледали, очите им пламвали пред хубостта й, дрехата й от царски лен ги привличала и ароматът на помадата й замайвал главите им. Рекли си: „Досега такова нещо не се е случвало. Трябва да е богиня, която ни се явява, понеже й харесваме. Сигурно ще сбъркаме, ако се възпротивим на желанието й, защото не прилича на познатите ни начервосани жени и удоволствието, което ни предлага, непременно ще бъде божествено.“ Някои добавяли: „Поне ще ни излезе евтино. По-евтино и негърките не се продават, ами искат за любовта си най-малко късче мед. Може пък да е жрица и да събира камъни, за да построи нов храм на Баст. В такъв случай, ако изпълним желанието й, ще извършим богоугодно дело.“

Така мъжете от рибния пазар се колебаели, спорели и умувайки, я последвали в крайбрежните тръстики, където ги завела, да е по-далече от хорските очи. Вярно, че изкормвачите на риба казвали: „Да не ходим с нея, че може да е излязла от водата и сега иска да ни издави. Пък може и коткоглава да е — ще се превърне в котка и със задните си крака ще ни издере мъжкото, като речем да се любим с нея.“ Но очаровани от хубостта и уханието й, те въпреки това я последвали, а магаретарите ги взели на подбив: „Ако ще в главата на риба да стане, пак не ни е страх от задните й крака, стига да ни е хубаво с нея.“

Цял ден Бакетамон се любила с тях в крайбрежните тръстики и не ги разочаровала в очакванията им. Правела всичко по силите си, за да останат доволни, и те на драго сърце й носели камъни. Мнозина докарали големи камъни, каквито каменоделците купуват на добра цена — толкоз много ценели предлаганата от нея любов. Помежду си казвали: „Честна дума, такава жена още не ни беше падала. Устата й е сладка като мед, гърдите й приличат на зрели ябълки, а скутът й пари като жарава за печене на риба!“ Подканили я скоро пак да намине към рибния, пазар и обещали да й набавят много и големи камъни, а тя свенливо се усмихвала, благодарила за любезността им и за голямата наслада, която й доставили. Вечерта, на връщане в златния палат, се наложило да наеме яка гемия, за да превози всичките събрани през деня камъни.

Затуй на другия ден тя потеглила с по-голяма лодка, накарала робините да я преведат в Тива, оставила ги да чакат на кея и сама се отправила към зеленчуковия пазар. Там разговаряла с градинарите, които призори идват от насажденията си с волове и магарета в Тива и чиито ръце са корави от пръстта, а кожата им — загрубяла от слънцето. Разговаряла също с уличните метачи, с чистачите на нужници, със стражите, които с дървените си копия въдворяват ред на пазара, и им казвала: „Аз съм Бакетамон, съпругата на великия египетски пълководец Хоремхеб. Но той е скучен, отпуснат мъж, тялото му е обезсилено и не може да ми достави никакво удоволствие. На всичко отгоре ме тормози, лишава ме от свидните ми рожби и ме пъди от покоите си, та си нямам даже покрив над главата. Затуй елате да се любите с мен, че и аз да изпитам наслада. Не ви искам друга отплата освен по камък от всекиго. По-евтина любов няма да получите дори от негърките в Тива.“

Градинарите, уличните метачи и черните стражи се смаяли, зашушнали разгорещено помежду си и си рекли: „Не ще да е принцеса, защото досега никоя принцеса не се е държала така.“ Но тя ги подмамяла с думите си, разголила хубостите си и тръгнала да ги води към крайбрежната тръстика. Те зарязали зеленчуците, воловете и магаретата си, оставили улиците непометени и я последвали. На брега споделили помежду си: „На сиромаха такава мръвка не се пада всеки ден. Кожата й не е мургава като на нашите жени. И по дрехата, и по кожата, и по миризмата личи, че е знатна. Глупци ще сме, ако не се възползуваме от удоволствието, което ни предлага. Нека и ние се понапънем да зарадваме една отритната жена.“

Затуй се любели с нея и й носели камъни, градинарите задигали каменните прагове на кръчмите, а стражите влачели камъни от фараонските постройки, за да й се отплатят за удоволствието. Но след развлечението започвали да се боят и разсъждавали: „Ако наистина е жена на Хоремхеб, той ще вземе да ни изтрепе, като узнае за станалото, защото е по-свиреп от лъв и има болно честолюбие, макар че не е способен да задоволи жена си. Но ако ние сме достатъчно много, той не ще посегне на всички ни — няма да избие цяла Тива заради жена си я! Затуй в наш интерес е тя да получи колкото се може по-много камъни.“

И те се връщали на зеленчуковия пазар, разказвали на приятели и познати за изпитаното удоволствие и ги водели на брега, така че този ден до тръстиките се отъпкал широк път и привечер там заприличало на овалян от хипопотами гъсталак. На зеленчуковия пазар царяло безредие, много колички били разграбени, магарета ревели от жажда, волове мучели, а стопаните на бирарии сновели по улиците, плачели и си скубели косите, защото скъпите им каменни прагове били изчезнали. На свечеряване принцеса Бакетамон свенливо благодарила на мъжете от зеленчуковия пазар за тяхната любезност и за насладата, която й били доставили. Те й помогнали да натовари камъните на лодката, която се препълнила и едва не потънала. Робините загребали и с големи усилия прекосили реката до кея на златния палат.

Вечерта цяла Тива знаеше, че коткоглавата лично се е явила и се е забавлявала с народа. Все по-чудновати слухове се ширеха из града, защото невярващите в богове измисляха други обяснения за случилото се. Те твърдяха: „Възможно е по време на пирамидите на народа да са се явявали богове, но сега светът е стар и богове не се явяват. Тази жена трябва да е някоя знатна, и то много знатна, щом си позволява такова поведение.“

На следния ден принцеса Бакетамон отишла на въглищарския пазар и се любила с тамошните мъже. Привечер тръстиките по брега на Нил били саждиви и отъпкани и много жреци от малките храмове жално се вайкали, защото мъжете от въглищарския пазар били безбожници и безсрамно къртели камъни дори от храмовете, за да заплатят удоволствието си. А въглищарите се облизвали и се хвалели помежду си: „Наистина, божествено нещо вкусихме — устните й се топяха в устата ни, а гърдите й бяха като разпалени въглени в ръцете ни. Никога не сме предполагали, че на земята може да има такова блаженство!“

Когато в Тива се разпространи вестта, че богинята за трети път се явила на народа, в града настана голямо вълнение. Дори почтени мъже се измъкваха от домовете си, плъзваха по кръчмите и през нощта къртеха камъни от фараонските постройки, така че на другия ден всеки тиванец бродеше с камък под мишница от пазар на пазар в нетърпеливо очакване да се появи коткоглавата. Жреците от своя страна се разтревожиха и подбудиха стражите си да задържат жената, която всяваше такъв безпорядък и сквернословие.

Този ден обаче принцеса Бакетамон не дойде в Тива — почивала си в златния палат от напрежението и се усмихвала всекиму, който я заговорел. Държала се извънредно учтиво, въртяла се стеснително, докато говорела, и с ръка пред устата прикривала прозявката си. Придворните били удивени от поведението й, защото никой още не подозирал, че тя е загадъчната жена, която се бе явила на тиванците и се бе забавлявала с въглищари и изкормвачи на риба.

А принцеса Бакетамон огледала събраните от нея различни по големина и цвят камъни, повикала строителя на царските обори и в градината любезно поговорила с него, казвайки му: „Събрах тези камъни от брега. За мен те са свещени и всеки от тях е свързан с радостен спомен — колкото по-радостен, толкова по-голям е камъкът. Съгради ми от тях градинска къща, та да имам покрив над главата си. Сигурно си чул, че мъжът ми ме тормози и ме гони от покоите си. Нека къщата бъде просторна и с високи стени. Започни градежа й веднага, а аз ще ти събера още камъни — толкова, колкото са ти нужни, та не се притеснявай, че могат да свършат по средата.“

Строителят на обори беше простоват човек, престилката му беше посивяла от праха на дяланите камъни и раменете му бяха превити от пренасянето им. Не беше свикнал да разговаря със знатни, та затуй пред принцеса Бакетамон заровил с крака в пръста, забил поглед в земята и смирено казал: „Знатна принцесо Бакетамон, страхувам се, че умението ми е недостатъчно, за да съградя подобаваща на достойнството ти къща. Камъните ти са различни по големина и цвят, нагаждането им е свързано с големи трудности и изисква художнически усет. По-добре ще е за тази работа да повикаш някой изкусен зидар на храмове или художник, защото се боя, че с неумението си ще проваля хубавото ти хрумване и ще похабя множеството събирани от теб камъни.“

Ала принцеса Бакетамон свенливо докоснала превитите му рамене и рекла: „Ех, строителю на обори, бедна жена съм аз, мъжът ми ме отритна и нямам средства да наема високопоставени зидари. Дори твоя труд не мога да възнаградя достойно, както би ми се искало, ала когато къщата е готова, ще я огледаме с теб и ако ми хареса, обещавам ти двамата да се любим в нея. Друго нямам какво да ти дам, но понеже още не съм съвсем стара и грозна, мога да ти предложа мъничко любов и нека тя ти бъде отплатата. Надявам се също да ми доставиш голяма наслада, защото си здравеняк и имаш силни ръце, докато аз съм дребна женица и копнея за удоволствие, а от мъжа си, както сигурно знаеш, не получавам никакво.“

Думите и докосването й въодушевили строителя на обори, той се загледал в хубостта й и си спомнил всички приказки, в които принцеси се влюбват в обикновени мъже и им се отдават. Изпитвал голям страх от Хоремхеб, ала предложението на Бакетамон го блазнело и щението му било по-силно от страха. Затуй със събраните от нея камъни незабавно се заел да й строи къща в градината на златния палат, вложил цялото си умение, сънувал посред бял ден и вграждал сънищата си в стените на къщата. Желанието и любовта го превърнали в изкусен майстор, защото всеки ден виждал принцеса Бакетамон, погледът на издължените й очи разпалвал сърцето му и то изгаряло като суха тръстика, работел като обезумял, бледнеел и слабеел от труд и копнеж и от различните по големина и цвят камъни съграждал къща, каквато още никой не бил виждал.

Но градежът скоро погълнал събраните камъни и Бакетамон трябвало да докара нови. Затуй наредила да я преведат в Тива и събирала камъни от всички площади, събирала ги от алеята на овните и от парковете на храмовете, докато най-сетне в Тива нямало кътче, от което да не се е сдобила с камъни. Мъжете, които й ги носели, я вардели от стражите, ала накрая жреците и фараонските стражи я спипали и понечили да я задържат, за да я изправят пред съд заради поведението й. Но тя гордо вдигнала глава и рекла на стражите: „Аз съм принцеса Бакетамон и съм любопитна да видя кой ще се осмели да ме съди, след като в жилите ми тече свещена кръв и съм наследница на фараонската власт. При все това няма да накажа глупостта ви, а на драго сърце ще се любя и с вас, защото сте яки, снажни мъже. За отплата всеки ще трябва да ми носи по камък. Набавяйте ги от сградата на съдилището или от храмовете и колкото по-голям камък ми носите, толкова по-голяма наслада ще ви доставя. Ще се постарая да не ви разочаровам в обещанието си, защото вече съм доста опитна.“

Стражите я погледнали и обзети от полудата на останалите мъже в Тива, тръгнали да къртят с копията си големи камъни от портата на съдилището, от дворовете на храма на Амон, носели й ги и тя усърдно изпълнявала обещанието си. В нейна полза трябва да отбележа, че при събирането на камъни никога не се държала недостойно — щом свършела да се люби, стеснително се загръщала в дрехата си, свеждала поглед и повече никому не позволявала да я докосва. След разправията със стражите все пак се наложило да подири убежище в публичните домове и тайно да събира камъни. Обиколила множество публични домове в бедняшкия квартал и срещу любовта си вземала само по един камък от всеки, който пожелавал да я обладае. Стопаните на публични домове печелели много от нея и радушно я подслонявали, но за да избегне стражите и струпването на народ, трябвало всеки ден да сменя дома.

По това време всички вече знаеха какво върши и придворните се стичаха в градината да оглеждат тайно къщата, която строителят на обори градеше с докарваните от нея камъни. При вида на високите стени, издигнати от безброй големи и малки камъни, придворните дами се хващаха за устата и слисано възкликваха. Но на нея лично никой нищо не смееше да й каже, никой не смееше да я укори. Щом узна за постъпките й, Ейе, който с фараонската си власт можеше да я обуздае, в старческото си безумство изпадна във възторг, досещайки се, че те ще създадат ядове на Хоремхеб, а него го радваше всичко, което създаваше ядове на Хоремхеб.

Хоремхеб обаче воюваше в Сирия, прогонваше хетите от Сидон, Симира и Библос, изпращаше в Египет много трофеи и роби, а на жена си — пищни подаръци. В Тива всеки знаеше какво става в златния палат, ала никой не беше достатъчно смел, за да го извести за поведението на жена му. Неговите хора, които беше поставил на високи дворцови служби, си затваряха очите пред постъпките на Бакетамон и си казваха: „Това е семейна кавга, а за предпочитане е човек да пъхне ръката си между мелнични камъни, отколкото да се меси в кавга между мъж и жена. Защото намеси ли се, ще настрои и двамата против себе си.“ Затуй Хоремхеб не получаваше никаква вест за онова, което ставаше в Тива, докато той воюваше. Струва ми се, че за Египет така беше най-добре, понеже вестта за поведението на Бакетамон сигурно щеше да смути много душевното му спокойствие по време на войната.




5


Описах надълго онова, което ставаше с другите при царуването на жреца Ейе в Египет, а за себе си нищо не споменах. Причината е, че за мен остана малко за разказване. Реката на живота ми вече не бушуваше, беше се успокоила и утихнала и се слягаше в плитка вода. Прекарвах годините си под грижите на Мути в някогашната медникарска къща, която тя бе възстановила след пожара. Нозете ми бяха отпаднали от бродене по прашните друмища, очите ми бяха уморени да гледат тревожния свят, сърцето ми бе изтерзано от пустославието на всичко земно. Затуй се бях уединил вкъщи, не приемах пациенти и само сегиз-тогиз лекувах страданията било на съседите си, било на най-бедните, понеже нямаха подаръци да идат при друг лечител. Накарах в двора ми да издълбаят ново езерце, в него развъдих пъстри рибки и дни наред седях под сикомората, загледан в рибките, които бавно плуваха в хладната вода, докато по улицата пред къщата ревяха магарета и децата играеха в прахта. По опърлените от пожара клони на сикомората покараха нови листа, Мути се грижеше за мен, готвеше ми хубави ястия, даваше ми да пия по малко вино, когато пожелаех, гледаше да се наспивам, а аз избягвах да се напрягам.

Ала ястията вече не ми бяха вкусни, нито виното ми се услаждаше. В прохладните вечери от него в ума ми изплуваха всички мои злодеяния, изплуваха чертите на умиращия фараон Ехнатон и младежкото лице на принц Шубату. Ето защо вече не исках да церя хората — ръцете ми бяха прокълнати и сееха смърт, дори да исках да бъдат добри. Съзерцавах само рибките в градинското езерце и им завиждах за студената кръв, за хладното сладострастие и за това, че прекарваха живота си във водата, без да дишат душния земен въздух.

Седнал в градината си и загледан в рибките, веднъж казах на сърцето си: „Успокой се, неразумно сърце, вината не е твоя. Всичко, което става по света, е безразсъдно, не добрината и злината са от значение, ами алчността, омразата и страстите властвуват над света. Ти не си виновен, Синухе, човекът си остава все същият, човекът не се променя. Годините се нижат, хората се раждат и умират, животът им е като горещо дихание и те са честити не приживе, а на умиране. Затуй няма по-голяма суета от човешкия живот и ти не си виновен, ами човекът не се мени с времето. Излишно е да го потапяш в ручея на времето — сърцето му няма да се промени и той ще излезе от ручея такъв, какъвто е влязъл. Напразно го изпитваш с войни и бедствия, с чума и пожари, с богове и копия — от изпитанията човекът само се ожесточава, докато стане по-лош от крокодила, и затуй само мъртвият човек е добър.“

Обаче сърцето ми възрази: „Можеш да си гледаш рибките, Синухе, но докато си жив, аз няма да ти дам мира. Всеки ден ще ти повтарям, че тъкмо ти си виновникът, и всяка нощ ще туптя в съня ти: ти, Синухе, си виновникът. Защото аз, твоето сърце, съм по-ненаситно от крокодил и искам чашата ти да е пълна.“

Разгневих се на сърцето си и му рекох: „Ти си гламаво сърце и от теб ми е дотегнало, защото цял живот си ми носило само ядове и неприятности, скърби и мъки. Много добре знам, че разумът ми е убиец и ръцете ми са черни, ала в сравнение с всички убийства, дето стават по света, моите са дребни и никой не ме обвинява за тях. Затуй не разбирам защо ми натякваш вината и не ме оставяш на спокойствие? Кой съм аз, че да оправям света и да променям човешката природа?“

Но сърцето ми отвърна: „Не говоря за твоите убийства и не те обвинявам за тях, макар денонощно да ти набивам: Виновен, виновен! Хиляди хора погинаха заради теб, Синухе. Умираха от глад и чума, от оръжие и рани, под колелата на бойните колесници и по пътищата през пустинята. Заради теб деца загиваха в майчината утроба, заради теб тояги се стоварваха по превити гърбове, заради теб неправдата тъпче правдата, заради теб алчността надвива доброто, заради теб разбойници управляват света. Да, безчет са ония, които умираха заради теб, Синухе. Цветът на кожата им беше различен и говореха на различни езици, ала умряха невинни, Синухе, защото нямаха твоите познания. Всички, които умряха и продължават да умират, са твои братя, умират заради теб и ти си единственият виновник! Затуй плачът им се промъква в твоя сън, Синухе, затуй плачът им ти отнема вкуса на хубавите ястия и те лишава от всяка радост, Синухе.“

Но аз са ожесточих и заявих: „Рибите са ми братя, защото не могат да приказват празни приказки. Вълците от пустинята и хищните лъвове са ми братя, но не и човекът, защото човекът знае какво върши.“

Сърцето ми подигравателно запита: „Нима човекът наистина знае какво върши? Ти, разбира се, знаеш, ти си образован и затуй до сетния ти час ще те карам да страдаш заради знанията си, ала другите не знаят. Ето защо виновният си ти, единствено ти, Синухе!“

Тогава закрещях, разкъсах дрехата си и казах: „Проклети да са всичките ми знания, проклети да са ръцете ми, проклети да са очите ми, но най-проклето да е моето гламаво сърце, дето цял живот не ме оставя на мира и измисля неверни обвинения против мен. Бързо донесете везните на Озирис да претеглят лъжовното ми сърце и четиридесетте справедливи павиани да произнесат присъда над мен, защото на тях им имам по-голямо доверие, отколкото на скверното си сърце!“

Мути дотърча от кухнята, намокри кърпа във водата на езерцето, уви я около главата ми и охлади челото ми със студено гърне. Тя ме нахока, сложи ме да си легна и ме налива с разни неприятни на вкус церове, докато се успокоих. Боледувах доста време, през което говорех на Мути за везните на Озирис, исках й някакъв кантар за брашно, бълнувах за Мерит и за малкия Тот. Мути предано се грижеше за мен и ми се струва, че изпитваше задоволство от възможността да ме държи в постелята и да ме храни. Сетне строго ми забрани да седя в градината на слънце, защото косата ми беше окапала и плешивата ми глава не издържала на убийствените слънчеви лъчи. Аз обаче не бях седял на слънце, а под хладната сянка на сикомората, загледан в рибките, които бяха мои братя, защото не можеха да говорят.

Лека-полека се оправях, а когато оздравях, бях по-кротък и по-спокоен. Със сърцето си също се спогодих, така че то вече не ме тормозеше толкоз много. На Мути не говорех за Мерит и за малкия Тот — бях ги стаил в сърцето си и знаех, че е трябвало да умрат, за да може чашата ми да се напълни и да бъда самотен. Ако те бяха при мен, щях да съм доволен и щастлив и сърцето ми нямаше да се обажда. Било ми е отредено да бъда самотник и неслучайно в нощта след моето раждане съм поел сам по реката в насмолена тръстикова лодка.

След оздравяването си навлякох груба бедняшка дреха, събух сандалите и тайно се измъкнах от медникарската къща с намерение повече да не се връщам в нея. Отидох на пристанищния кей и заедно с носачите пренасях товари, докато гърбът ме заболеше и раменете ми се изкривяха. Обикалях зеленчуковия пазар, събирах повехнали зеленчуци и с тях се прехранвах. Ходех на въглищарския пазар и с крака движех духалата на въглищари и ковачи. Вършех работата на робите и носачите, поминавах с техния хляб и бира и им казвах:

— Между хората няма разлика, всеки човек се ражда гол и човешкото сърце е единственото мерило за хората. Човекът не може да се измерва според цвета на кожата или езика му, според дрехата или накитите му, според богатството или сиромашията му, а единствено според неговото сърце. Затуй добрият човек е по-добър от лошия и правдата е по-добра от неправдата — това е всичкото, което знам аз.

Така им казвах пред техните глинени къщурки на залез, когато жените стъкваха огньове на улицата и миризмата на пържена риба се вдигаше във въздуха и изпълваше бедняшкия квартал. Те се смееха и отвръщаха:

— Чудак си ти, Синухе. Хванал си се да вършиш робска работа, макар че знаеш да четеш и пишеш. Сигурно си се забъркал в някое престъпление и искаш да се скриеш сред нас, а и думите ти понамирисват на Атон, чието име вече не бива да се споменава. Но ние няма да те предадем на стражите, а ще те оставим при нас, за да ни забавляваш с налудничавите си приказки. Ти обаче недей да ни слагаш на една нога с мръсните сирийци и окаяните негри, защото, макар и роби или носачи, ние все пак сме египтяни и като египтяни се гордеем с кожата и езика си, с миналото и бъдещето си.

— Това са неразумни приказки — казвах им. — Докато човекът не престане да се гордее със себе си и да се смята за по-добър от другите, оковите и боят с тояги, копията и гарваните ще го следват по петите. Ето защо единственото мерило за човека трябва да бъде неговото сърце. Сърцата на всички хора са еднакви, никое не е по-добро от друго, защото от една и съща вода и еднакво солени са всички сълзи — на черния и на кафявия, на сириеца и на негъра, на сиромаха и на знатния.

Те обаче се превиваха от смях, удряха се по коленете и казваха:

— Странен човек си наистина. Като че ли в торба си расъл и нямаш хабер от живота. Та нали човек не може да живее, ако не се чувствува по-добър от някой друг, и никой не е толкова жалък, че в нещо да не се смята по-добър от другиго. Един се гордее със сръчните си ръце, друг — със здравите си рамене, крадецът се гордее с хитростта си, съдията — с ума си, алчният с алчността си, разточителният — с разточителството си, съпругата — със своята порядъчност, уличницата — със своята всеотдайност. Нищо не доставя на човека по-голямо удоволствие от съзнанието, че с нещо превъзхожда другиго. Затуй и ние изпитваме голямо удоволствие, като виждаме, че сме по-умни и по-хитри от теб, въпреки че сме бедняци и роби, а ти умееш да четеш и пишеш.

— И все пак добрият човек е по-добър от лошия и правдата е по-добра от неправдата — настоявах аз на своето, а те горчиво отвръщаха:

— Какво значи добър и какво значи лош? Ако убием някой лош господар, който ни гони с тоягата, краде от храната ни и кара жените и децата ни да гладуват, тогава делото ни е добро, но стражите ни отвеждат пред фараонските съдии, отрязват ни ушите и носа и ни окачват на стената с главата надолу. Това наричат справедливост, само че справедливостта зависи от това, с какви теглилки се тегли. За нас прекалената справедливост е неправда, защото не ни позволява да сложим на везните на правосъдието собствените си теглилки, а фараонските са по-различни от нашите.

Даваха ми да хапна от рибата, която пържеха жените им, пиех от рядката им бира и казвах:

— Убийството е най-долното престъпление, което човекът може да извърши. Долно е да се убива както с добри, така и с лоши намерения, защото един човек трябва не да бъде убит, а да бъде излекуван от лошотията му.

Тогава те се хващаха за устата, озъртаха се и завикваха:

— Ама ние съвсем не мислим да убиваме някого! От камшика и тоягата станахме покорни и преглъщаме всички ритници, обиди и унижения, без да убиваме. Но ако ти искаш да лекуваш човешката лошотия и да замениш неправдата със справедливост, тогава иди при знатните и богатите, иди при фараонските съдии и на тях им приказвай за тези неща, защото, струва ни се, сред тях ще намериш повече лошотия и несправедливост, отколкото сред нас.

Така ми отвръщаха, смееха се, побутваха се с лакти и си намигаха, а аз им казвах:

— Предпочитам да разговарям с вас, понеже вие сте народът, многобройни сте като песъчинките и звездите и от вас води началото си всяка злина и неправда, както вие сте първоизточникът и на всяко добро. Не сте невинни, защото, щом ви кажат тръгвайте, вие тръгвате и вършите всичко каквото ви наредят. Фараонските вербувачи често ви навестяват, дават ви късчета мед и парчета сукно, пъхат копия в ръцете ви и ви повеждат да воювате. Ако откажете да ги последвате, те ви връзват с въжета, оковават ви и пак ви закарват на война. Там ранявате и убивате хора като вас. Промушвате коремите на вашите братя и се гордеете с делата си. Ала убиването е низост и кръвта, която се пролива, потича върху вас. Затуй вие съвсем не сте невинни.

Някои се замисляха над думите ми и въздъхваха:

— Вярно е, никой от нас не е невинен, но сме се родили в лош свят и с плач сме поели в живота, щом сме излезли от майчината утроба. Затуй плачът ни съпровожда през целия ни жизнен път, робията е наша вечна участ, а с магиите си жреците ни обвързват да работим и след смъртта за нашите господари, като наричат с имената ни дървени изображения, които следват господарите ни в гроба. Все пак ти иди също при богатите и знатните да им поговориш за тези неща, защото според нас злото и неправдата тръгват от тях — нали властта е тяхна. Обаче не ни обвинявай, ако заради твоите приказки ти отрежат ушите и те пратят в рудниците или те окачат на стената с главата надолу, защото приказките ти са опасни. Ако някой от нас изречеше такива думи, не бихме посмели да го слушаме, ала теб те слушаме, понеже явно си наивен и безопасен човек. Но най-опасни са приказките ти за войната. Убиването по време на война е чест за мъжа и великият пълководец Хоремхеб ще те погуби без колебание, ако чуе какво говориш на народа, макар иначе да е немощен и да не може да задоволи дори жена си.

Послушах съвета им и от техните глинени къщурки поех бос и заметнат с груба бедняшка дреха по големите тивански улици, разговарях с търговците, които в брашното слагаха пясък, разговарях с мелничарите, които затъкваха устата на робите си, за да не ядат от мляното зърно, разговарях със съдиите, които ограбваха наследството на осиротелите и срещу скъпи подаръци произнасяха обратни присъди. Говорех им и ги укорявах за техните злосторства, а те ме слушаха слисано и си казваха: „Кой всъщност е този лекар Синухе, дето приказва такива дръзки слова, макар че е облечен в робски дрехи? Трябва да се пазим от него, защото сигурно е фараонски шпионин. Иначе не би се осмелил да говори тъй смело.“ Затуй те ме слушаха безропотно, търговците ме канеха в дюкяните си и ми предлагаха подаръци, мелничарите ме черпеха с вино, а съдиите искаха от мен съвети и се съобразяваха с тях. По този начин те оповестяваха решенията си в полза на бедните, въпреки че богатите ги бяха подкупили, което събуди голямо недоволство и в Тива се заговори: „Човек вече дори на фараонските съдии не може да се осланя, станали са по-големи измамници от крадците, които съдят!“

Но когато отивах при високопоставените, те ме подиграваха, насъскваха кучетата си срещу мен и караха слугите си с камшици да ме прогонват от дворовете им. Голям срам берях и с раздрана дреха и разкървавени крака побягвах по улиците на Тива, преследван от кучетата, а хората ми се смееха и се удряха по коленете. Търговците и фараонските съдии видяха моя срам и вече не вярваха на думите ми, пъдеха ме и викаха стражите да ме наложат с дръжките на копията си. Предупреждаваха ме:

— Ако още веднъж дойдеш да ни подмяташ неверни обвинения, ще те осъдим като злословник и подстрекател на народа и гарваните ще кълват трупа ти на стената!

Виждайки, че всичките ми усилия са напразни, аз се върнах посрамен в някогашната медникарска къща в бедняшкия квартал, защото смъртта ми нямаше да принесе никому полза и само гарваните щяха да й се радват. Злощастният ми вид накара Мути да ахне и да плесне с ръце над главата. Тя ме изми и намаза раните ми с мехлем, като не преставаше да ме упреква:

— Така е, по природа мъжете са непоправими. Как не те е срам, Синухе, на стари години да бягаш от къщата си, оплешивял и с бръчки по врата. Право ли е да заменяш хубавите си дрехи за вино по кръчмите, да се биеш по бардаците и да се прибираш с цицини по главата и с изподрани крака? Съвсем не е нужно да бягаш от къщи, за да се напиваш. Отсега нататък ще ти давам да пиеш колкото ти се иска. Вече няма да те хокам, другари по чашка също можеш да си каниш, щом ти липсва компанията им. Така се изпретесних тези дни и нощи, докато те нямаше. Каптах също беше угрижен и тръгна да те търси. Той се върна в Тива и вече няма да си самотен.

С помада натри струпеите ми, облече ме в чисти дрехи и продължи да мърмори:

— Най-добре ще е на мъжете да им се отрязва оная работа под престилката, дето и на стари години ги вкарва в срам, свади и побоища. Ако ли пък не можеш да укротиш мъжкия си нрав, Синухе, вземи си жена вкъщи или си купи робиня да задоволява щението ти и да те успокоява. Пък денем и на мен може да ми помага в домакинството, че вече остарях, ръцете ми треперят и печеното често загаря, докато приготвям соса. Не ти подхожда на достойнството, Синухе, да се биеш из бардаците за непочтени жени. Чудя ти се как не си го проумял още, ами се държиш така.

Много се засегнах от думите й, защото, макар и оплешивял, още не се смятах за твърде стар. Въпреки това не посмях да й кажа защо бях избягал от къщи и я оставих да си мисли, че като всички мъже бях пияница и женкар. Иначе щеше да ме затвори на тъмно, да ме увие в мокра дреха и да извика лекар, за да ми сложи пиявици в свивките на коленете. Като нищо щеше да го стори, ако и разкажех, че съм ходил при сиромаси и богаташи да им говоря за доброто и злото, за правдата и неправдата. Оставих я да се намърмори, а нейната печена гъска се топеше в устата ми подир хляба на робите и гранивото масло на пържената риба, както и виното й ми се услаждаше подир бедняшката бира. Сърцето ми се успокои, размислях умерено над делата си, оглеждах ги като лекар и разбрах, че от лекарско гледище май бях болен и за да ме излекуват, би трябвало да ми отворят черепа, щом светът вече не ме удовлетворяваше такъв, какъвто си беше, ами се смятах виновник за всичкото зло, което ставаше по него.

Ето защо аз отново седях под сикомората на двора и съзерцавах немите рибки в езерцето. Видът им действуваше благотворно на духа ми, докато по улицата пред къщи ревяха магарета и деца играеха на война, замеряйки се с магарешки фъшкии. Каптах също намина да ме навести. Беше се върнал в Тива без страх от робите и носачите, които се бяха усмирили. Дойде с цялото си величие — осемнадесет черни роби носеха украсения му и оцветен паланкин, той седеше в него на меки постелки и от челото му се стичаше благовонно масло, за да не усеща миризмите на бедняшкия квартал. Пак беше много затлъстял, а сирийски златар бе подменил сляпото му око с ново от злато и скъпоценни камъни, с което се гордееше, макар че му притриваше очната кухина. Затуй той го свали, докато седяхме под сикомората и никой не ни гледаше.

Преди туй обаче той ме прегърна и се разплака от радост, че пак се срещаме. Сякаш планина ме затисна, когато положи дебелите си ръце върху раменете ми, а под тежестта му столчето, което Мути донесе, стана на трески, така че той придърпа краищата на дрехата си и седна на земята. Разказа ми, че войната в Сирия била на свършване и че бойните колесници на Хоремхеб стигнали до Кадеш, ала не им се удало да го овладеят. Похвали се с богатството си и с големите сделки, които сключил в Сирия. В квартала на знатните бил купил някакъв овехтял палат и наел стотици зидари да го възстановят в подобаващ на възможностите му вид. Вече не подхождало на достойнството му да държи кръчма на пристанището.

— В Тива чух лоши неща за теб, господарю Синухе — рече ми той. — Разправят, че си настройвал народа против Хоремхеб, а съдиите и знатните са озлобени, загдето си ги обвинявал в разни неправди. Съветвам те да внимаваш, защото, ако не прекратиш опасните си приказки, ще те осъдят и ще се озовеш в рудниците. Понеже си покровителствуван от Хоремхеб, може би не ще посмеят да те осъдят, обаче къщата ти веднъж вече е горяла и нищо чудно през някоя тъмна нощ те пак да дойдат, да те погубят и да запалят къщата ти, ако продължаваш да приказваш и да насъскваш бедните срещу богатите. По-добре ми кажи какво те тормози и кой ти е пуснал тази муха в главата, та да ти помогна, както е редно един добър слуга да помага на господаря си.

С наведена глава му разказах над какво бях размислял и как бях постъпил и споделих болката на сърцето си. Той ме слушаше, поклащайки глава, при което дебелите му бузи се разлюляваха, а когато свърших, каза:

— Знам, че си наивен и глуповат човек, господарю Синухе, ала се надявах с годините да се избавиш от глупостта си. Тя обаче става все по-голяма, макар че ти със собствените си очи видя всички злини, станали заради Атон, който и теб лиши от радост. Не е изключено в Ахетатон да си се заразил от Ехнатоновата болест, но ми се струва, че страданието ти се дължи по-скоро на безделие и че от безделие се тормозиш с празни мисли. Затуй най-добре ще е отново да се заловиш за професията си, да насочиш умението си към преглеждане на черепи и лекуване на хорските страдания, защото с излекуването на един болен ще принесеш повече полза, отколкото с всичките си приказки, с които вредиш на себе си и на ония, дето ги подлъгваш. Дори да не упражняваш професията си, можеш да запълваш времето си с някакво полезно занимание, както постъпват богатите безделници. Не вярвам да тръгнеш на лов за хипопотами, а котешката миризма едва ли ти е приятна, та да се прочуеш с развъждането на расови котки като Пепитамон. Би могъл обаче да събираш и подреждаш стари папируси, би могъл да събираш предмети и накити, изготвени още по времето на пирамидите. Би могъл да събираш сирийски музикални инструменти или изображения на негърски божества, каквито продават завръщащите се от Куш войници. Наистина, Синухе, на света има безброй начини човек да си пилее времето, за да не го измъчват празни мисли. Жените и виното съвсем не са от най-лошите начини за убиване на времето, играта на зарове също оправя бързо лошото настроение, въпреки че е опасно забавление за малодушните мъже, какъвто си ти, господарю Синухе, ако позволяваш да ти го кажа. И все пак, в името на Амон, играй на зарове, прахосвай златото си по жени, пиянствувай и изобщо върши всичко друго, само не се погубвай с празни приказки, защото те обичам, господарю Синухе, и не ми се ще да те сполети зло.

Освен туй каза:

— На света няма нищо съвършено, всеки хляб по краищата е прегорял, всеки плод е прояден от червей, а който се е напил, има главоболие. Съвършена правда също няма — всяка правда съдържа неправда и дори добрите дела могат да имат лоши последици, а най-благородното намерение може да посее главно смърт, както си се поучил от случая с Ехнатон. Но виж мен, господарю Синухе, доволен съм от скромната си участ, пълнея в сговор с богове и люде, фараонските съдии ми се кланят и хората величаят името ми, докато на теб псетата крак вдигат, Синухе. Успокой духа си, господарю, не си ти виновникът за туй, че светът е такъв, какъвто е, не си ти виновникът, че така е било и така ще бъде винаги.

Погледнах неговата угоеност и заможност и завидях на душевното му спокойствие, ала рекох:

— Така да бъде, Каптах! Ще се успокоя и отново ще се заловя за професията си. Кажи ми обаче дали хората още помнят Атон и дали проклинат името му, след като ти го спомена, макар че това е забранено и за споменаване на името му изпращат в рудниците и окачват на стената с главата надолу.

— Атон бе забравен тъй скоро, както в Ахетатон колоните се порутиха, стените се оброниха и пясъкът покри подовете на къщите — отговори Каптах. — Виждал съм обаче някои художници все още да рисуват по Атоновия образец и има разказвачи на приказки, които разказват опасни истории. Понякога върху пясъка на пазара и по стените на обществените нужници се появяват изображения на Атоновия кръст, така че Атон май не е съвсем мъртъв.

— Нека бъде воля ти, Каптах — повторих аз. — Ще се успокоя и отново ще се заловя за професията си, а за развлечение ще се занимавам със събирачество, както ти ме посъветва. Но тъй като не обичам да подражавам, ще събирам онова, което други не събират. Затуй ще събирам хора, които си спомнят за Атон.

Каптах помисли, че се шегувам, и се засмя, сякаш бях изрекъл духовитост, защото знаеше не по-лошо от мен какви злини бе причинил Атон на Египет и на самия мен. Сетне продължихме да разговаряме кротко за разни неща, Мути ни донесе вино и двамата пихме. Накрая неговите роби дойдоха, помогнаха му да стане, понеже тлъстините му пречеха да се вдигне на крака, и го отнесоха с паланкина му. Но на другия ден той ми изпрати щедри подаръци, които направиха живота ми удобен и охолен, така че нищо нямаше да помрачава радостта ми, ако можех да се радвам.




6


По такъв начин аз накарах отново да окачат лекарския знак над къщната порта, поднових упражняването на професията си и за умението си получавах от пациентите подаръци според възможностите им. От сиромасите не вземах нищо, така че дворът ми от сутрин до вечер беше пълен, без да печеля много с умението си. Докато лекувах пациентите си, аз предпазливо ги разпитвах за Атон, защото не исках нито да ги плаша, нито да разпространяват за мен приказки, които щяха да навредят на името ми — в Тива славата ми и без това беше доста лоша. С течение на времето установих, че Атон бе забравен и вече никой не го разбираше. Само някои фанатици и пострадалите от неправдата помнеха за него и го възкресяваха в паметта си според своя фанатизъм и преживените неволи, а кръстът на Атон се използваше като злокобно магическо средство за пакостене на хората.

След оттеглянето на разлива жрецът Ейе почина. Говореше се, че умрял от глад, тъй като от страх да не бъде отровен не ядял нищо. Дори хляба, който месел и печал в златния палат от саморъчно смляно брашно, не смеел да яде, защото се боял, че заради него зърното е било отровено още на нивите. Тогава Хоремхеб прекрати войната в Сирия, остави Кадеш в ръцете на хетите, след като не съумя да им го отнеме, и с корабите си тържествено се прибра в Тива, горд с всички свои победи. Всъщност той не смяташе Ейе за истински фараон и не обяви траур по повод смъртта му, а напротив — нарече го лъжефараон, който с непрекъснатото водене на войни и с налагането на непосилни данъци бе докарал на Египет само страдания. Като прекрати войната и нареди храмът на Сехмет да бъде затворен веднага след смъртта на Ейе, Хоремхеб внуши на народа, че той лично изобщо не е желаел да воюва, а само се е подчинявал на злия фараон. Затуй при неговото завръщане народът ликуваше и го прославяше заедно с воините му.

След пристигането си в Тива Хоремхеб незабавно ме повика и ми каза следното:

— Приятелю Синухе, изминаха години от раздялата ни, през които много ме измъчваха натякванията ти, че съм бил кръволок и съм нанасял щети на Египет. Сега обаче постигнах целта си, възвърнах могъществото на Египет и вече никаква опасност отвън не грози страната, защото аз прекърших остриетата на хетските копия, а на сина си Рамзес предоставям завладяването на Кадеш. Наситих се да воювам и ми се иска да му изградя яка държава. Сега Египет наистина прилича на мръсен сиромашки обор, ала скоро ще видиш как ще изкарам нечистотиите извън страната, ще заменя неправдата със справедливост и всеки ще си получи заслуженото — прилежният за прилежанието си, ленивият за леността си, крадецът за кражбите си, престъпникът за провиненията си. Да, Синухе, чрез мен в Египет ще се върнат старите времена и всичко ще бъде както по-рано. Затуй ще накарам от книгата на владетелите да изличат скверните имена на Тутанхамон и Ейе, така както бе изличено името на Ехнатон. Все едно, че никога не са царували, а моето властвуване ще започва от сетната нощ на великия фараон, когато, воден от сокола, пристигнах в Тива с копие в ръка.

Той се натъжи и отпусна глава в ръцете си. Войната беше набраздила лицето му и в очите му не личеше радост, когато продължи:

— Да, друг беше светът през нашето детство, сиромахът беше доволен, масло и лой не липсваха дори в глинените хижи. Но чрез мен, Синухе, старите времена ще се върнат, Египет ще стане плодороден и ще се замогне, корабите ми ще плават до Пунт, ще възобновя работата в каменоломните и в запуснатите рудници, за да разширя храмовете и във фараонските съкровищници да натрупам злато, сребро и мед. Подир десет години, Синухе, не ще можеш да познаеш Египет, защото след извършеното от мен през тези години вече няма да има просяци и недъгави. Немощните трябва да се отстранят от пътя на жизнеспособните, ще прочистя Египет от слабата и болнава кръв, както ще го прочистя от неправдата и разбойничеството, та египтяните пак да станат силен народ, синовете ми да го поведат на война и да завладеят цялата земя.

Думите му не само че не ме въодушевиха, ами накараха стомаха ми да се обърне и сърцето ми да изтръпне. Затуй не му се усмихнах и останах ням пред него. Това го раздразни, той сбърчи чело, както някога заплющя със златния камшик по крака си и каза:

— Продължаваш да си кисел, Синухе. Приличаш ми на безплоден трънлив храст и не проумявам защо толкоз се надявах срещата ни да ме зарадва. Именно теб повиках най-напред, преди още да съм прегърнал синовете си и съпругата си Бакетамон. Войната и властта ме направиха самотен и в Сирия нямах с кого да споделям радостта и скръбта си. Когато разговарях с някого, винаги трябваше да меря думите си според онова, което исках от него. А от теб, Синухе, не искам нищо друго освен дружелюбие. Изглежда обаче, че дружелюбието ти е угаснало и вече не се радваш да ме видиш.

Поклоних му се дълбоко, самотното ми сърце ме теглеше към него и аз казах:

— Хоремхеб, сред приятелите от нашите млади години ти си единственият останал жив след всичко, което се случи. Затуй винаги ще те обичам. Сега властта е твоя, скоро на главата си ще сложиш короните на двете царства и никой не ще може да попречи на твоето възцаряване. Ето защо, Хоремхеб, аз те моля да върнеш Атон. Върни го заради нашия приятел Ехнатон. Върни го заради ужасните ни престъпления, та всички народи да заживеят като братя, да няма разлика между хората и никога вече да не се стига до война.

При тези мои думи Хоремхеб съжалително поклати глава и каза:

— Продължаваш да си безразсъден, Синухе. Нима не разбираш, че Ехнатон хвърли камък във водата и тя се разплиска, но аз ще успокоя водната повърхност, все едно че него никога не го е имало? Нима не разбираш, че през сетната нощ на великия фараон моят сокол ме доведе в златния палат, за да може страната да просъществува след неговата смърт, понеже боговете не желаят Египет да се затрие? Ще върна всичко постарому, защото човек никога не е доволен от настоящето, за него хубаво е единствено миналото и бъдното. Аз ще обединя миналото с бъдното. Ще изцедя богаташите, които са подпухнали от охолство, ще изцедя също оялите се богове, та в царството ми да няма прекалено богати, нито пък прекалено бедни и никой, било то човек или бог, да не съперничи на властта ми. Излишно е обаче да ти го казвам, защото така или иначе няма да разбереш намеренията ми. Твоите мисли са мисли на мекушав и безпомощен човек, а мекушавите и безпомощните нямат право да живеят на земята. Създадени са да бъдат тъпкани и е редно да бъдат тъпкани. По същия начин силните народи тъпчат слабите, а големите отнемат хапката от устата на малките. Така е било и така ще бъде винаги.

Разделихме се с Хоремхеб, без вече да бъдем някогашните приятели. След като си тръгнах, той отишъл при синовете си, вдигнал ги със силните си ръце и радостно ги подхвърлял високо във въздуха. Сетне влязъл в покоите на принцеса Бакетамон и й казал:

— Моя царствена съпруго, през всичките изминали години ти огряваше душата ми като месечина и копнежът ми растеше. Но ето че привърших работата си и редом с мен ти скоро ще станеш велика царска съпруга, право за което ти дава твоята свещена кръв. За теб, Бакетамон, се проля много кръв, градове горяха и вопли се вдигаха до небесата навред, откъдето минаваше моята войска. Нима с това не съм заслужил наградата си?

Бакетамон мило се усмихнала, докоснала свенливо рамото му и рекла:

— Наградата ти безспорно е заслужена, съпруже мой Хоремхеб, велики египетски пълководецо. Затуй в градината накарах да построят къща, нямаща равна на себе си, за да мога да те посрещна, както си заслужил. Сама съм събирала един по един камъните за стените й, докато те чаках, обзета от копнеж. Нека идем там, за да получиш наградата си в обятията ми и да ти доставя наслада.

Хоремхеб изпаднал във възторг от думите й, тя плахо го хванала за ръка и го повела към градината. Придворните обаче се разбягали, изпокрили се и ужасени притаили дъх в очакване какво ще се случи. Робите и конярите също се разбягали и златният палат съвсем опустял. Така Бакетамон завела Хоремхеб в градинската си къща, ала щом той нетърпеливо понечил да я вземе в прегръдките си, Бакетамон нежно го отстранила и рекла:

— Овладей за миг мъжката си природа, Хоремхеб, докато ти разкажа с какъв труд съм съградила тази къща. Надявам се, че не си забравил какво ти казах, когато последния път насила ме облада. Вгледай се внимателно в стените и подовете и знай, че всеки от многобройните камъни по тях ми е спомен за насладата, изпитана в обятията на друг мъж. С любовта си съм съградила тази къща в твоя чест, Хоремхеб. Този голям бял камък ми бе донесен от един изкормвач на риба, който много ме хареса. Оня зеления получих от чистач на нужници, а осемте кафяви камъка един до друг ми ги даде някакъв градинар, който се възхищаваше на опитността ми и не можеше да ми се насити. Ако имаш търпение, ще узнаеш историята на всеки камък, а с време разполагаме, Хоремхеб. Предстоят ни години съвместен живот и се надявам, че времето до нашите старини ще ми стигне да разказвам историята на тези камъни всеки път, когато ме пожелаваш.

Отпърво Хоремхеб не повярвал на думите й и заблуден от нейната свенливост, ги взел за нескопосна шега. Но като се взрял, в изтеглените й очи забелязал омраза, по-страшна от смъртта, и тогава й повярвал. Щом всичко му станало ясно, той обезумял от ярост и посегнал към хетския си нож, за да погуби Бакетамон, която по ужасен начин бе накърнила мъжествеността и тщеславието му. Но тя с готовност разголила гърдите си и подигравателно го подканила:

— Забий ножа си, Хоремхеб, забий го и ще се лишиш от короните. Защото аз съм жрица на Сехмет, в жилите ми тече свещена кръв и ако ме убиеш, ще загубиш законното си право върху фараонския престол.

Думите й накарали Хоремхеб да се овладее. Налагало се да запази добри отношения с Бакетамон, понеже само бракът с нея придавал законност на правата му върху фараонските корони. По този начин Бакетамон го поставяла натясно и той нищо не можел да й стори. Отмъщението й било съвършено, тъй като Хоремхеб не смеел дори къщата й да разруши и тя се изправяла пред очите му всеки ден, щом погледнел през прозореца. След като обмислил случилото се, той не намерил друг изход, освен да се преструва, че не знае нищо за похожденията на Бакетамон. Защото наредял ли да разрушат къщата, всички щели да забележат, че е узнал как Бакетамон е позволила на цяла Тива да оскверни постелята му. Затуй пред явния позор предпочел да понася хорския присмех зад гърба си. Но оттогава той престанал да досажда на Бакетамон — не я докосвал и живеел уединено. Редно е да отбележа, че и Бакетамон от своя страна се задоволи с градинската си къща и не поде никакви по-нататъшни градежи.

Такива неща се случиха с Хоремхеб, та не вярвам да е изпитал особена радост, когато жреците го помазаха и на главата му поставиха червената и бялата корона, короната на Горното и на Долното царство, на лилията и на папируса. Той стана подозрителен, никому не се доверяваше напълно и смяташе, че заради Бакетамон всички се подиграват зад гърба му. Седеше като на тръни и сърцето му не намираше покой. Нанесената обида беше толкова голяма, че му беше невъзможно да се люби дори с други жени. Мъката и огорчението си потискаше с работа и затуй се зае да изкара нечистотиите от Египет, за да върне всичко в старото русло и да замени неправдата със справедливост.

За да бъда безпристрастен, аз съм длъжен да посоча и добрите дела на Хоремхеб, защото народът величаеше името му, смяташе го за добър владетел и още след първите години на царуването му го причисли към великите египетски фараони. За да няма съперници на властта си, той не допускаше никой да стане прекалено заможен или знатен и изцеждаше богатите и знатните, което много допадаше на народа. Наказа несправедливите съдии, възстанови правата на сиромаха и промени събирането на данъци, като въведе редовна плата на бирниците от фараонската съкровищница, така че те вече не можеха да изсмукват народа за собствено обогатяване.

Вечно неспокоен, той неспирно кръстосваше страната от област в област, от село в село да оправя неправдите. Пътя му бележеха отрязаните уши и окървавените носове на покварени бирници, плющене на камшици и писъци се разнасяха надалеч из околностите на селищата, в които съдеше. Сиромасите лично му излагаха оплакванията си, неговите служители не смееха да им попречат да разговарят с него и той раздаваше неподкупно правда. Поднови изпращането на кораби за Пунт, жените и децата на моряците плачеха по кейовете и по древен обичай разраняваха лицата си с камъни, а Египет богатееше, защото от десет кораба всяка година се завръщаха три, натоварени с безценни съкровища. Строеше също така нови храмове и отдаваше на боговете полагаемото се според достойнството и правдата им, без да облагодетелствува тях, с изключение на Хор, и без да покровителствува някои от храмовете, с изключение на този в Хетнетсут, в който народът обожествяваше неговата статуя и му принасяше в жертва волове. Заради всичко това народът го величаеше, благославяше името му и още приживе разказваше за него множество удивителни легенди.

Каптах също преуспяваше, от година на година ставаше все по-заможен и в Египет вече нямаше кой да съперничи на богатството му. Понеже си нямаше жена и деца, за свой наследник беше определил Хоремхеб, за да може да си гледа живота на спокойствие и да трупа още повече богатства. Затуй Хоремхеб не го изцеждаше така безогледно, както останалите египетски богаташи, и на бирниците не позволяваше да го притесняват.

Каптах често ме канеше в своя палат, разположен в богаташкия квартал и обхващащ заедно с градините си изцяло площта между четири улици, така че нямаше нито един съсед, който да му разваля спокойствието. Хранеше се от златни блюда, в дома му водата по критски образец течеше от сребърни чучури, басейнът му също беше от сребро, седалката в нужника беше от абанос, а стените — облицовани със скъпи камъни, съчетани в приятни фигури. Предлагаше ми чудесни ястия и вино от пирамидите. По време на ядене го развличаха свирачи и певци, а най-красивите и изкусни танцьорки от Тива го забавляваха с великолепни танци. Удоволствието му с жените все пак не беше особено, понеже дебелият корем му пречеше, та отдаваше предпочитание на стомашните наслади като по-благи в сравнение с предлаганите от жените.

Той уреждаше също големи угощения и знатните и богати египтяни на драго сърце му гостуваха, въпреки че по рождение беше роб и в държанието му имаше много от навиците на роба — бършеше носа си с длан и звучно се оригваше по време на ядене. Беше щедър домакин, раздаваше скъпи подаръци на гостите си, а съветите му по търговски въпроси бяха хитроумни, така че от общуването си с него печелеха всички. Разправяше занимателни истории, нерядко за забавление на гостите се предрешваше като роб и по подобие на робите разказваше невероятни лъжи, защото беше прекомерно богат, за да се бои от подигравки заради своето минало. Пред знатните египтяни дори се перчеше, че е бивш роб. На мен ми казваше:

— Господарю Синухе, светът е устроен толкоз странно, че щом човек веднъж забогатее достатъчно много, вече не може да осиромашее, ами става все по-богат, даже и да не го желае. Но моето замогване тръгна от теб, Синухе, та затуй винаги ще те смятам за мой господар и до края на живота ти няма да ти липсва нищо. За теб е по-добре да не си богат, защото не би съумял да си служиш с богатството си — само смут ще сееш и ще причиняваш голяма вреда. Добре стана, че прахоса имуществото си през злощастното царуване на лъжефараона. Сега аз ще бдя над интересите ти и ще се грижа да не се лишаваш от нищо разумно, което ти е необходимо.

Към художниците се отнасяше благосклонно, скулпторите извайваха образа му от камък, извайваха го строен и величав, с изящни крайници, с малки ръце и крака и с изпъкнали скули. От статуите си гледаше с двете очи, седеше замислен, кръстосал крака, с папирусов свитък на коленете и с перо в ръка, макар че никога не се бе опитвал да се научи на четмо и писмо — вместо него писарите му четяха, пишеха и пресмятаха големите числа. Тези изображения много го забавляваха, а жреците на Амон, на които още след завръщането си от Сирия бе дал безброй подаръци, за да си няма разправии с боговете, наредиха да му се издигне статуя в големия храм и той заплати разноските по нея.

Накара също да му изградят внушителна гробница в града на мъртвите и художниците изписаха по стените й много картини от всекидневието и развлеченията му. Изобразиха го като велможа, зрящ и без корем, понеже се опитваше да измами боговете и да влезе в Западната страна такъв, какъвто му се искаше да бъде, а не какъвто беше, макар че приживе предпочиташе да си остане същият, за да има по-малко неприятности. Със същата цел за гробницата си накара да му изготвят книга на мъртвите, която беше най-изкусно направената и най-обърканата книга на мъртвите, каквато някога бях виждал. Състоеше се от дванадесет свитъка с изображения и надписи, със заклинания, които да омилостивяват подземните духове, да поставят върху везните на Озирис подправени теглилки и да подкупват справедливите павиани. Всичко това извърши от предвидливост, но иначе изобщо не мислеше за смъртта и почиташе нашия скарабей повече от всяко друго божество.

На мен богатството и щастието на Каптах не ми се зловидеха, радостта и доволството на другите също не ми се зловидеха и вече не исках да лишавам хората от илюзии, щом те ги ощастливяваха. Така или иначе човешкият живот до голяма степен е изтъкан от илюзии. Затуй истината е неприятна и горчива и мнозина предпочитат да бъдат погубени, отколкото да им се разрушат илюзиите. Ето защо аз не рушах умишлено илюзиите на хората, щом те ги правеха доволни и честити и не ги подбуждаха към злини.

Но моето чело не охлаждаха никакви илюзии, радост не сгряваше сърцето ми, нито работата ме удовлетворяваше, макар че през тези години работех усърдно — излекувах много болни, на няколко пъти отварях човешки черепи, пациентите ми оздравяваха и само трима се поминаха, та си създадох име на изкусен трепанатор. Аз обаче вечно недоволствувах. Може би се бях заразил от раздразнителността и мърморенето на Мути и непрекъснато хоках де когото срещнех. Каптах упреквах заради чревоугодничеството му, бедните — заради мързела им, богатите — заради себелюбието им, съдиите — заради равнодушието им. Никой не можеше да ми угоди, от всички бях недоволен и горчиво ги подигравах. Само болните и децата щадях. Болните лекувах, без да им причинявам излишни болки, а Мути карах да раздава меденки на децата от улицата, чиито очи ми напомняха ясните очи на Тот.

За мен хората казваха: „Този Синухе е досаден, озлобен човек, черният му дроб е отекъл и злъчка потича от устата му, щом проговори. Преждевременно се е състарил и вече не умее да се наслаждава на живота. Пък и злодеянията му го преследват, та нощем сън не го хваща. Затуй нека не му се сърдим и не му обръщаме внимание — езикът му жили него самия повече, отколкото нас.“

И бяха прави, защото, след като се намърморех, аз страдах от собствената си раздразнителност, проливах сълзи и давах зърно на мързеливците, свалях дрехата си, за да загърна пияницата, от богатите просех извинение за упреците си и вярвах в честността на съдиите. Така ставаше, защото продължавах да бъда слаб и не можех да променя природата си.

Но аз даже и Хоремхеб одумвах. Всичките му деяния ми се струваха лоши, а най-много укорявах неговите дръгливци, които хранеше от фараонските хамбари и които водеха ленив живот, в бирариите и кръчмите се хвалеха с подвизите си, биеха се, нараняваха се и изнасилваха сиромашките дъщери, така че тиванските улици станаха опасни за жените. Хоремхеб извиняваше злосторствата на воините си и все гледаше да ги оправдае. Когато сиромасите се обръщаха към него в защита на дъщерите си, той казваше, че трябвало да се гордеят, загдето воините подсилвали Египет със свежа кръв. Всъщност той ненавиждаше жените, гледаше на тях само като на средство за раждане на деца и друга заслуга не им признаваше.

Ония, които ми желаеха доброто, ме предупреждаваха да не злословя срещу Хоремхеб и ми запушваха устата с длан, когато на висок глас го одумвах на публично място. Те се бояха за мен и за себе си, отстраняваха се бързо и ме оставяха сам. С течение на времето Хоремхеб ставаше все по-недоверчив, държеше да знае всичко, което се говореше за него, и скоро нямаше обществено място или пивница, където негов човек да не надава ухо какво приказват и от какво се оплакват хората. Трябва да призная, че по този начин той се добираше до много неправди, за които народът не се осмеляваше да го уведоми, и със строга ръка наказваше злосторниците. Ала не по-малко пострадваха ония, които дръзваха да го укорят за деянията му. Гърбовете им плуваха в кръв, заради острия си език мнозина биваха изпращани в рудниците и каменоломните, а някои, обвинени в магьосничество, биваха хвърляни за храна на крокодилите. Но Хоремхеб издържаше подслушвачите си със средства от фараонската хазна, та те не печелеха от доносничеството си и не се сдобиваха с имуществото на ония, които обричаха на погибел. Затуй човек можеше да се опази от издайничество, като подкупи и пои с вино подслушвачите. Сиромасите пък се избавяха от тях, като им предоставяха жените и дъщерите си за забавление, така че подслушвачите водеха приятен, безделен живот в усърдна служба на господаря си. Самият Хоремхеб казваше:

— Дадох всекиму заслуженото, дори сиромахът пак е доволен — в глинената му хижа не липсва ни масло, ни лой. Много ме радва в Египет отново да виждам охранени деца, защото децата са богатството на страната, здравите момчета стават добри войници, а пълните момичета раждат повече деца от измършавелите. Обаче безделието поражда леност, а охолството — тревоги и зли приказки. Затуй трябва да управлявам зорко, че иначе на египетския народ скоро ще му стане прекалено хубаво под закрилата на пастирската ми гега.

Ето защо той товареше народа с общополезна работа, караше го да прокарва каменни пътища и големи канали, да не би някой ден от безделие да му хрумне да заговорничи против неговата власт. Така по време на царуването му народът беше като вол — добре хранен, ала непрекъснато подръчкван от копията, та не му оставаше време да си поеме дъх. По нареждане на Хоремхеб в новопостроените храмове се поставяха изображения и надписи, които величаеха делата и победите му, така че народът всеки ден да си спомня как е заменил неправдата със справедливост и е дал всекиму заслуженото. Разказвачите на приказки, дето, седнали на постелките си край портите и по уличните ъгли, прославяха подвизите му и разказваха за божествения му произход, също беше взел под свое покровителство, като им раздаваше подаръци, зърно, масло и бира. Но те са доста своенравни присмехулници, за които няма нищо свято, та в приказките си вплитат пъстри нишки и разсмиват хората. Самият Хоремхеб беше прекалено тщеславен, за да разбере, че наетите от него разказвачи го подиграваха. Пък и не всички слушатели разбираха приказките им, ами ги слушаха със зяпнала уста и смаяно вдигаха ръце при твърдението, че Хоремхеб дошъл на бял свят, когато бог Хор, пътешествувайки, спрял близо до Хетнетсут и приклекнал край пътя…

Ала Хоремхеб ставаше все по-недоверчив и така настъпи денят, когато неговите стражи дойдоха у дома, надянаха ми сандалите, заметнаха ме с дреха, разгониха с дръжките на копията си болните от двора и ме отведоха при него. Отново беше пролет, приливът се беше оттеглил и лястовиците неспокойно се стрелкаха над речната вода, натежала от жълта тиня. Стражите ме изправиха пред Хоремхеб, който през тези години се бе състарил, лицето му бе пожълтяло и мускулите му приличаха на отоци по високото изпосталяло тяло. Погледна ме с безрадостните си очи и поде:

— Синухе, неведнъж карах да те предупредят, но ти не обърна внимание на предупрежденията ми и продължаваш да говориш пред хората, че войнишкият занаят бил най-долният и най-презреният от всички занаяти. Казваш, че по-добре било децата да умират в майчината утроба, отколкото да се раждат за войници, и че на жената й стигали две-три деца. Повече не било нужно да ражда и по-добре да бъдела щастлива с отглеждането на две-три деца, отколкото бедна и нещастна с девет-десет. Казвал си също, че всички богове били еднакви, а всички храмове — тъмни пещери, и си твърдял, че богът на лъжефараона превишавал всички останали богове. Според теб човек не бивало да продава и купува други хора като роби, говорел си, че народът, който орял и сеел, жънел и прибирал зърното в хамбари, притежавал земята, дето я засявал, и хамбарите, в които прибирал реколтата, макар тази земя да принадлежала на фараона или на бога. Казвал си също, че моята власт не се отличавала кой знае колко от хетската, и още много дивотии си приказвал. Всеки друг за много по-малко отдавна щеше да вади камъни в каменоломните и да се превива под тоягите. Аз обаче бях снизходителен към теб, Синухе, понеже някога бяхме приятели и докато жрецът Ейе беше жив, ти ми трябваше като единствен свидетел срещу него. Сега вече не си ми нужен, а напротив — докато си жив, от теб и от онова, което знаеш, мога да имам вреда. Ако беше разумен, щеше да си държиш устата, да си гледаш животеца и да си доволен от съдбата си, защото наистина нищо не ти липсва. Ти обаче бълваш гнусотии срещу мен, което повече не мога да понасям.

Думите му ставаха все по-ядни, той заплющя със златния камшик по измършавелия си крак, сбърчи вежди и продължи:

— Честна дума, досаждаш ми като пясъчна бълха между пръстите на краката и като говежда муха на гърба. В градината си не мога да търпя безплодни храсти, по които покарват само отровни тръни. В Кеми отново е пролет, след оттеглянето на водата лястовиците се потулват в тинята да летуват, гълъбите гукат и акациите цъфтят. Лошо годишно време е пролетта, защото поражда неспокойствие и злословие, разгорещени хлапаци гледат на кръв, вдигат камъни и замерят стражите, а изображенията ми в храмовете вече са бивали осквернявани с говежди тор. Затуй се налага да те прогоня от Кеми, Синухе, та кракът ти никога вече да не стъпва на египетска земя. Позволя ли ти да останеш тук, ще дойде ден, когато ще трябва да наредя да те погубят, а това не ми се иска, след като си ми бил приятел. Безразсъдните ти приказки могат да се превърнат в искра, която ще подпали сухите тръстики, а веднъж пламнали, те ще изтлеят в пепел. Ето как понякога думите стават по-опасни от копията. Аз ще прочистя Кеми от злите езици, както добрият градинар прочиства зеленчуковите лехи от плевели. Напълно разбирам хетите, които набучват на колове покрай пътищата си всички магьосници. Не ще допусна в Кеми отново да лумнат пожари — нито заради хора, нито заради богове. Затуй ще те прогоня, Синухе. Така или иначе ти, изглежда, никога не си бил египтянин, а някакъв странен урод, някакъв мелез, в чиято болна глава се загнездват болни мисли.

Може би беше прав и болката в сърцето ми сигурно се дължеше на това, че в жилите ми свещената кръв на фараоните се бе смесила с мъртвешката кръв на Митани, избледняла при залеза на света. При все това от думите му ме досмеша и от учтивост сложих ръка пред устата си, за да прикрия смеха си. Иначе неговата закана ме сепна, защото Тива беше моят роден град, в него бях израснал и нямах желание да живея някъде другаде. Смехът ми обиди много Хоремхеб, който бе очаквал, че ще се просна в нозете му и ще моля за милост. Затуй той замахна с фараонския камшик и отсече:

— И така, прогонвам те от Египет за вечни времена, а когато умреш, тялото ти също не бива да се погребва в Египет, макар че разрешавам по стар обичай да бъде балсамирано, за да устои на смъртта. Ще бъде погребано на брега на източното море, откъдето потеглят корабите за Пунт и където те заточавам. В Сирия не мога да те прогоня, защото тя все още представлява купчина тлеещи въглени, които не е нужно да се раздухват. В Куш също не мога да те заточа, понеже твърдиш, че цветът на човешката кожа нямал значение и че негрите и египтяните били равностойни, та нищо чудно да посадиш нелепи мисли в негърските глави. Морският бряг обаче е пуст, там спокойно можеш да приказваш на червените вълни и на черния пустинен вятър, а от скалите на воля можеш да изнасяш проповеди пред чакалите, гарваните и змиите. Стражите ще определят докъде можеш да се движиш и ще те прободат с копията си, ако прекрачиш установената от тях граница. Иначе няма да изпитваш никакви лишения — ще имаш мека постеля и обилна храна и всяка твоя разумна молба ще бъде изпълнена. Изгнанието ти в самота е достатъчно сурово наказание и понеже някога бяхме приятели, не искам да те угнетявам по друг начин. Важното е, че ще се отърва от противните ти брътвежи.

Самотата не ме плашеше, защото по рождение бях самотник и целия си живот бях прекарал в самота, но сърцето ми се сви при мисълта, че повече нямаше да виждам Тива, че никога вече под краката си нямаше да усещам меката пръст на Кеми и нямаше да пия от водата на Нил. Затуй рекох на Хоремхеб:

— Тъй като заради ожесточеността и острия ми език хората ме отбягват, аз имам малко приятели и може би ще ми позволиш да се сбогувам с тях. Бих искал с Тива също да се сбогувам, да мина още веднъж по алеята на овните, да вдъхна уханието на тамян сред пъстрите колони на големия храм и миризмата на пържена риба в бедняшкия квартал, когато привечер жените стъкват огньове пред глинените къщурки, а мъжете се прибират от работа с отмалели плещи.

Ако бях заплакал и се проснех ничком в нозете му, Хоремхеб сигурно щеше да откликне на молбата ми, защото беше тщеславен и главна причина за неговата неприязън спрямо мен явно беше усещането, че не му се възхищавам и в сърцето си не го признавам за истински фараон. Но въпреки слабостта и овчедушието си аз не исках да се унижавам пред него, понеже знанието не бива да се унижава пред властта. Затуй отново сложих ръка пред устата си, прикривайки с прозявка вълнението и страха си — нали когато най-много се боя, на мен винаги ми се приспива, с което, струва ми се, се отличавам от много други хора. Тогава Хоремхеб отговори:

— Не одобрявам празните сбогувания и протакания, понеже самият аз съм воин, прям човек и не обичам мекушавостта. Ще облекча заминаването ти, като те отпратя незабавно. Не ми трябват никакви размирици и протести заради теб, защото в Тива ти си известен, и то по-известен, отколкото сам предполагаш. Затуй ще тръгнеш в затворен паланкин, а ако някой пожелае да те съпроводи до мястото на изгнанието ти, няма да го възпра. Само че ще трябва да остане при теб завинаги — дори след смъртта ти не бива да се връща и ще остане там до собствената си смърт. Опасните мисли са като чумата, пренасят се лесно от човек на човек, та не искам твоята зараза да се върне в Египет чрез някой друг. Но ако под твои приятели имаш предвид някакъв мелничарски роб със зараснали кости на пръстите или някакъв художник пияница, който клечи край пътя и чертае божества, или пък неколцината негри, навъртали се в дома ти, то напразно ще ги търсиш да се сбогувате, защото са поели на дълъг път и никога не ще се завърнат.

В този миг мразех Хоремхеб, ала още по-силно мразех себе си, понеже — без да го искам — ръцете ми продължаваха да сеят смърт и приятелите ми пострадваха заради мен. Вече не се съмнявах, че Хоремхеб бе погубил или обрекъл на смърт в синайските медни рудници неколцината мои приятели, които бях събрал около себе си затуй, че все още си спомняха за Атон. Не му отвърнах нищо, поклоних се с отпуснати пред коленете ръце и се оттеглих, поведен от стражите. Преди тръгването ми той на два пъти отвори уста да каже нещо и дори направи крачка след мен, ала спря, изплющя с камшика и рече:

— Такава е волята на фараона!

Сетне стражите ме затвориха в един паланкин и ме изведоха от Тива. Покрай трите тивански планини те ме понесоха към пустинята на изток, крачейки по прокарания от Хоремхеб каменен път. Двадесет дни ме носиха, докато стигнахме до едно пристанище, където веднъж в годината плаващите до Пунт кораби се товареха и разтоварваха, след като от Тива първо се спускаха по течението и през канала преминаваха от реката до източното море. Понеже пристанището беше населено място, пътувахме още три дни покрай брега до едно изоставено село, обитавано някога от рибари. Тук стражите определиха къде да се движа и ми построиха къща. В нея живея от години, в нея остарях и отпаднах. Не ми е липсвало нищо, което съм пожелавал, живея като богаташ, разполагам с писци, с изящни папируси и абаносови кутии, в които държа написаните от мен книги и лекарските си принадлежности. Сега пиша последната, петнадесетата книга. Вече нямам нищо за разказване, уморих се да пиша, ръцете и очите ме заболяха и едва различавам писмената по папирусите.

Струва ми се, че ако не бях писал, нямаше да изкарам дълго. Докато пишех, изживявах живота си повторно, макар че в него хубавото за разказване беше малко. Пишех заради себе си — да мога да живея и да си обясня защо съм живял. Но аз така и не разбрах защо съм живял — в края на моята последна книга представата ми за това е по-малка, отколкото в началото на първата. И все пак писането ми носеше голяма утеха. Всеки ден през тези години морето беше пред мен, виждах го червено и черно, денем зелено, а нощем бяло, в знойните дни по-синьо от сините камъни и ми додейваше да го гледам, защото морската шир е твърде голяма и страшна, за да може човек да я гледа цял живот. Главата го заболява, а на залез-слънце при вида на морето сърцето му сякаш пропада в дълбок кладенец.

През всичките тези години гледах заобикалящите ме червени планини, наблюдавах пясъчните бълхи, със скорпионите и змиите сме стари познайници и вече не бягат от мен, ами се заслушват, когато им говоря. Струва ми се все пак, че те са лоши приятели на човека, и затуй ми омръзнаха не по-малко от стоварващите се гребени на морските вълни, които нямат край.

Трябва обаче да добавя, че по време на пребиваването ми в това село с порутени къщи и избеляващи кости още през първата година, когато корабите отново поемаха към Пунт, при мен дойде Мути. Беше пристигнала заедно с един фараонски керван от Тива. Приближи се, отпусна ръце пред коленете си, поздрави ме и горко заплака, като видя в какво окаяно състояние се намирам: бузите ми бяха хлътнали, коремът ми се беше стопил, нищо не ме интересуваше и гледах само времето да минава, втренчил поглед в морето, докато ме заболеше главата. Тя обаче бързо се съвзе, започна да мърмори и укорително ми каза:

— Хилядократно съм те предупреждавала, Синухе, да не си пъхаш главата в примката заради мъжкото у теб, ала мъжете са по-глухи от камък, държат се като хлапаци и все си блъскат главата в стената, макар че тя не помръдва. Достатъчно си се блъскал в стената, господарю Синухе, време е да се закротиш и да заживееш разумно, без оная работа, дето мъжете за свой срам крият под престилката си, да те вълнува и да разпалва главата ти, защото от нея иде всичкото зло на този свят.

Когато с упрек й казах, че не е трябвало да напуска Тива, тъй като връщане назад нямаше и й предстоеше да споделя моя изгнанически живот, което нямаше да позволя, ако бях предугадил намеренията й, тя продължи да умува:

— Напротив, с теб се случи най-доброто, което някога ти се е случвало, и мисля, че фараон Хоремхеб ти е истински приятел, щом ти е отредил такова спокойно място да прекараш старините си. И на мен ми дотегна суетнята в Тива, дотегнаха ми свадливите съседи, които вземат на заем кухненски съдини, без да ги връщат, и хвърлят боклуците си в моя двор. Като размишлявам, виждам, че след пожара медникарската къща вече не беше предишната: пещта изгаряше печеното ми, маслото в делвите гранясваше, подът вледеняваше краката ми и капаците на прозорците неспирно скърцаха. Тук обаче можем да започнем отначало и да подредим всичко по свое желание. Вече открих чудесно място за градина, ще насадим зеленчуци и кардамон, дето толкоз го обичаш като подправка в соса, господарю. А пък тези мързеливи безделници, които фараонът е сложил да те пазят от разбойници и нехранимайковци, ще ги карам всеки ден да ходят на лов за пресен дивеч, да ловят риба от морето и да събират миди и раци по брега, макар че морските риби и миди едва ли са толкоз вкусни както речните. С твое позволение, господарю, ще си избера овреме подходящо място за гроб. Веднъж като съм дошла тука, другаде нямам намерение да ходя. Доста се уморих да бродя от селище на селище, докато те намеря, и странствуването ме плаши — нали досега кракът ми изобщо не беше стъпвал извън Тива.

Така Мути ме утешаваше и ме развличаше с дърдоренето си. Мисля, че единствено нейна беше заслугата отново да се вкопча в живота и да се заловя да пиша. Щеше да бъде несправедливо спрямо нея, ако умрях и я оставех да изживява старините си в самота там, където бях заточен аз. Подтикна ме да пиша и аз усърдно заработих с писеца, въпреки че тя самата не можеше да чете и в себе си положително смяташе писанията ми за нелепа приумица. Но тя държеше да имам занимание, което да придава смисъл на изгнаническия ми живот. Грижеше се да не се заседявам до късна вечер и да не съсипвам очите си, ами да пиша умерено, сегиз-тогиз да си отдъхвам и да похапвам от вкусните ястия, които ми готвеше. Както си беше наумила, тя подгони фараонските стражи да работят и отрови живота им, та ядно я ругаеха зад гърба й и я наричаха бясна вещица. Не смееха обаче да й се противят, защото веднага ги обсипваше с грозни думи, а езикът й беше по-остър от остена, с който се подръчкват воловете, и нареждаше за оная работа, дето я криели под престилките си, такива истории, че те посрамено забиваха поглед в земята и почваха да ровят с крака в пръстта.

От друга страна, струва ми се, Мути им оказваше доста благотворно въздействие, защото ги държеше в постоянно движение, така че не скучаеха, докато ме вардеха, нито им оставаше време да ме проклинат и да замислят как да ме погубят, за да се избавят от мен и да се завърнат в Тива, ами благославяха миговете за почивка. Мути ги възнаграждаваше, като им печеше хубав хляб и им наливаше силна бира в големи паници. От градината и получаваха пресни зеленчуци и тя ги учеше да си готвят разни ястия, така че не заболяваха от еднообразната храна, която им се полагаше към заплатата. Всяка година, щом корабите потегляха за Пунт, Каптах по нейна поръчка ни изпращаше от Тива цели магарешки товари най-разнообразни стоки. Писарите си караше да ми пишат писма и ми разказваше за събитията в Тива, тъй че не живеех в пълно неведение. По такъв начин стражите извличаха голяма полза от това, че ме вардеха: Мути ги учеше на ценни умения, а от моите подаръци те се замогваха прилично, завръщането в Тива не ги блазнеше много.

След като разказах всичко това, писането вече ме измаря и очите ме болят. Пък и котките на Мути скачат в скута ми, отриват глава в ръката ми, с която държа писеца, и ми пречат да пиша. Всичко разказано дотук изтощи сърцето ми, крайниците ми изнемогват и вече копнеят за вечен покой. Възможно е да не съм щастлив, ала не съм и много нещастен в самотата си. Колкото по-самотен съм бивал и колкото по-далече съм се намирал от хората, толкова по-ясно съм прозирал и тях, и делата им, и пустославието на делата им. Защото доста пустославни са всички дела, които човек извършва през живота си.

Ала благословени да са папирусът и писецът, които ме накараха отново да се почувствувам малко момче, доплавало по реката в насмолена тръстикова лодка, незнаещо що е печал и непознаващо скърбите на познанието. Отново бях невръстно дете в къщата на баща ми Сенмут, отново горещите сълзи на изкормвача Мети капеха по ръцете ми. С Минея бродех по вавилонските пътища и хубавите ръце на Мерит обгръщаха шията ми. Плачех със страдащите и раздавах зърно на сиромасите. За всичко туй с радост си спомням, но за злодеянията си и за огорчението от несполуките не искам да си спомням.

Аз, египтянинът Синухе, написах всичко това за себе си. Не за боговете, не за човеците и не за да обезсмъртя името си, а само за себе си — бедния и опечаления, и за сърцето си, чиято чаша се напълни. Не мога да се надявам името ми да се съхрани чрез написаното, защото знам, че след моята смърт стражите ще унищожат всичките ми писания. По заповед на Хоремхеб те ще ги унищожат и ще сринат къщата ми, ала не съм сигурен дали това изобщо ме натъжава, понеже след всичко преживяно вече не държа името ми да се увековечи.

И все пак аз ще се погрижа за запазването на тези петнадесет книги. За всяка от тях Мути изплете здрава обвивка от палмови влакна. Ще ги увия и ще ги сложа в сребърна кутия, която ще пъхна в сандък от яко абаносово дърво, а сандъка ще затворя в медна ракла, както божествените книги на Тот някога са били затворени в ракла и пуснати на речното дъно. Но дали по този начин книгите ще бъдат увардени от стражите и дали Мути ще успее да ги положи в гроба ми — това не знам и не държа особено да го знам.

Защото аз, Синухе, съм човек и като човек съм живял във всекиго, който е бил преди мен, и като човек ще живея във всекиго, който ще дойде подир мен. Ще живея в плача и радостта на човека, ще живея в скръбта и страха му, в добротата и лошотията му, в правдата и неправдата, в слабостта и силата. Като човек ще живея в човека вовеки и затуй не са ми нужни жертви на гроба, нито безсмъртие за името ми. Това написа египтянинът Синухе, оня, който живя самотен през всичките си земни дни.


info



Информация за текста









© 1945 Мика Валтари

© 1986 Борис Парашкевов, превод от фински




Mika Waltari

Sinuhe egyptiläinen, 1945




Сканиране и редакция: chesun, plamentd, essop

Последна редакция: NomaD, 2010 г.




Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986




Свалено от „Моята библиотека“ http://chitanka.info/text/15822

Последна редакция: 2010-04-04 12:00:00


notes



Примечания





1


Древно название на Египет, означаващо Черната земя. — Б.пр.




2


Покрити носилки за благородници и заможни, носени обикновено от роби. — Б.пр.




3


Или Страната на мъртвите — отвъден свят, в които според вярването на древните египтяни душата продължавала задгробния си живот. Б.пр.




4


Хирург, който чрез отваряне на черепа лекува мозъчни заболявания. — Б.пр.




5


Азиатски племена, които покорили Египет и се задържали на власт от XVIII до XVI в. пр.н.е. — Б.пр.